Джоан Роулинг
Хари Потър и реликвите на смъртта (26)

Глава двадесет и пета
КЪЩУРКАТА НА РАКОВИНИТЕ

Къщата на Бил и Фльор беше построена върху скала с изглед към морето, а стените й бяха покрити с раковини и боядисани в бяло. Беше самотно и красиво място. Винаги, когато Хари влезеше вътре в малката къщурка или в градината, той можеше да чуе звука на морето, който звучеше като равномерното дишане на някое огромно същество. Той прекара следващите няколко дена, за да си търси оправдания, да избяга от сега гъсто населената къщичка, за да може да се изкачи на върха на скалата, наблюдавайки морето и да чувства соления бриз върху лицето си.

Важността на решението да не се надпреварва с Волдемор за това, кой пръв да стигне до пръчката, все още плашеше Хари. Той не можеше да си спомни някой друг път да е избирал да „не действа“. Беше изпълнен със съмнения, съмнения, които и Рон не спираше да изразява на глас всеки път, когато бяха заедно.

— Ами ако Дъмбълдор е искал ние да успеем да разгадаем знака навреме, за да стигнем до пръчката? Ами ако това, че разбрахме какво значи знакът ни прави достойни да вземем Реликвите? Хари, ами ако това е наистина е Могъщата пръчка, как по дяволите ще успеем да довършим Ти-знаеш-кой?

Хари не можеше да отговори… На моменти се чудеше дали не е луд, че ще позволи на Волдемор да отвори гробницата необезпокояван. Той дори нямаше задоволителен отговор на въпроса защо изобщо реши да не действа. Всеки път, когато се опитваше да си припомни мисловният път, който го бе довел до това решение, доводите му се струваха все по-слаби и по-слаби.

Но най-странното нещо бе подкрепата на Хърмаяни. Тя го объркваше дори повече, отколкото съмненията на Рон. Хърмаяни, принудена да признае, че Могъщата пръчка все пак съществува, продължаваше да твърди, че тя е зла и че начинът, по който Волдемор смята да я вземе е отблъскващ и не подлежи на обсъждане.

— Ти никога няма да направиш това, Хари! — повтаряше тя. — Ти никога не би осквернил гробницата на Дъмбълдор.

Но мисълта за тялото на мъртвия Дъмбълдор плашеше Хари много по-малко от възможността, да не е разбрал добре намеренията на живия Дъмбълдор. Той все още се чувстваше несигурен, бе избрал пътя си, но все още гледаше назад и се чудеше дали не е разбрал грешно знаците, дали не е трябвало да тръгне в друга посока.

От време на време, гневът му към Дъмбълдор го завладяваше отново със силата на вълните, които се разбиваха в скалата под къщурката, гняв, че Дъмбълдор не бе успял да му обясни нищо преди да умре.

— Но дали той наистина е мъртъв? — попита Рон, три дни след като пристигнаха в къщурката.

Хари точно гледаше към скалите през оградата на градината, когато Рон и Хърмаяни го намериха. На него му се искаше да не се бяха появавали, нямаше желание да се включва в спора им.

— Да, умрял е, Рон, моля те, не почвай отново!

— Погледни фактите, Хърмаяни! — каза Рон, докато Хари продължаваше да гледа към хоризонта. — Кошутата! Мечът! Окото, което Хари видя в огледалото…

— Хари си признава, че може да си е въобразил за окото! Нали така, Хари?

— Да, възможно е… — отвърна Хари без да я поглежда.

— Но ти не мислиш така, нали? — попита Рон.

— Не, не мисля така! — отвърна Хари.

— Ето видя ли! — бързо каза Рон преди Хърмаяни да успее да продължи. — Ако не е бил Дъмбълдор, обясни как тогава Доби знаеше, че сме в подземието, а, Хърмаяни?!

— Не мога да обясня това… но ти пък можеш ли да обясниш, как Дъмбълдор го е изпратил, при положение, че лежи в гробницата в „Хогуортс“?

— Не знам, може да е бил неговият призрак!

— Дъмбълдор никога не би се върнал обратно като призрак… — каза Хари. Той се чувстваше уверен за все по-малко неща, засягащи Дъмбълдор, но това бе едно от тях. — Той би продължил нататък…

— Какво имаш предвид под „продължил“? — попита Рон, но преди Хари да може да отговори, чу глас зад себе си.

— ’Ари? — Фльор тъкмо бе излязла от къщурката и вятърът развяваше дългата й сребриста коса. — ’Ар-ри, Грипкук иска да говори с теб. Той е в най-малката спалня, казва че не иска да бъде подслушван.

Неприязънта, която изпитваше към това, че таласъмът я е изпратил да донесе съобщението беше очевидна — тя изглеждаше много раздразнена по пътя обратно към къщурката.

Грипкук ги чакаше, точно както Фльор каза в най-малката спалня, където по принцип спяха Хърмаяни и Луна. Той бе пуснал червените памучни завеси, което придаваше на стаята затъмнен призрачен вид, в ярък контраст с останалата част от светлата къщурка.

— Взех своето решение, Хари Потър! — каза таласъмът, който седеше с кръстосани крака и потропваше по облегалката на ниския си стол с дългите си пръсти. — Въпреки че таласъмите в „Гринготс“ ще го приемат за предателство, аз реших да ти помогна…

— Но… това е чудесно! — каза Хари облекчен. — Грипкук, много ти благодарим, ние не знаем как да…

— … в замяна — прекъсна го таласъмът, — искам заплащане.

— Колко искаш? Имам злато… — каза Хари учудено.

— Не злато! — отвърна Грипкук. — Имам си злато. — черните му очи блестяха — Искам меча. Меча на Годрик Грифиндор!

— Не можем да ти дадем това! — каза Хари разгорещен. — Съжалявам…

— Тогава имаме проблем… — меко отвърна таласъмът.

— Можем да ти дадем нещо друго — нетърпеливо допълни Рон. — Сигурен съм, че Лестрандж имат много неща, можеш да си избереш нещо, когато отидем там.

Той каза грешното нещо, Грипкук се ядоса:

— Аз да не съм крадец, момче!? Няма да взема съкровище, над което нямам права!

— Но мечът е наш…

— Не, не е! — каза таласъмът.

— Ние сме грифиндорци, а това е мечът на Годрик Грифиндор…

— А преди да е бил на Грифиндор, на кого е бил?!… — изсъска таласъмът, докато се изправяше.

— Ничий… — отвърна Рон. — Бил е направен за него, не е ли така?

— Не! — извика таласъмът, сочейки Рон яростно с пръст. — Отново магьосническата арогантност! Този меч е бил на Ракнук Първи и му е бил взет от Годрик Грифиндор! Той е шедьовър на таласъмското майсторство! И принадлежи на таласъмите. Този меч е цената на моята помощ, приемате ли или не?

Грипкук ги изгледа. Хари се спогледа с другите и каза:

— Трябва да го обсъдим насаме, Грипкук, ще ни дадеш ли няколко минути?

Таласъмът кимна в знак на съгласие.

Надолу по стълбите, в празния хол, Хари отиде до камината и се опита да измисли какво да направи. Зад него Рон каза:

— Той ни се подиграва! Не можем да му позволим да вземе меча.

— Вярно ли е? — попита Хари Хърмаяни — Мечът наистина ли е бил откраднат от Грифиндор?

— Не зная!… — каза тя безнадеждно. — Магическата история често пропуска фактите около това какво магьосниците са правили на другите магически раси, но не знам за източник, където се казва, че Грифиндор е откраднал меча.

— Сигурно е някоя от онези таласъмски истории, — каза Рон, — за това, как магьосниците винаги се опитват да ги преметнат. Можем да се считаме за късметлии, че не поиска и някоя от нашите магически пръчки.

— Таласъмите имат ред причини да не харесват магьосниците, Рон! — каза Хърмаяни. — С тях са се отасяли много грубо в миналото.

— Все пак таласъмите не са точно малки пухкави зайчета, нали така? — каза Рон. — Те са убили много от нас. И те са се били нечестно!

— Но не е сега моментът да спорим с Грипкук чия раса е по-кръвожадна, това няма да го накара да ни помогне.

В последвалата пауза те се опитаха да измислят решение на проблема. Хари погледна през прозореца към гроба на Доби. Луна точно поставяше морска лавандула в буркан от сладко до надгробния камък.

— Добре… — каза Рон и другите се обърнаха към него. — Какво ще кажете за това: казваме на Грипкук, че имаме нужда от меча докато влезем вътре в съкровищницата и после той може да го има. Вътре има дубликат, нали така? Може да ги разменим и да му дадем дубликата.

— Рон, та той може да го различи много по-добре от нас! — каза Хърмаяни. — Все пак, нали точно заради него знаем, че е имало замяна.

— Да, но ние може да избягаме преди той да е осъзнал… — той замръзна под погледа на Хърмаяни.

— Това — каза тя тихо, — е отвратително. Да го помолим за помощ и после да го преметнем? И после се чудиш защо таласъмите не харесват магьосниците?…

Ушите на Рон пламнаха в червено:

— Добре де, добре! Това беше единственото нещо, което успях да измисля! Какво е решението, според теб?

— Трябва да му предложим нещо друго, нещо също толкова ценно.

— Отлично, отивам да донеса някой от нашите древни таласъмски мечове и можеш да му го опаковаш с панделка.

Отново се възцари мълчание. Хари беше сигурен, че таласъмът няма да приеме нищо друго освен меча, дори и да му предложеха нещо също толкова ценно. А мечът беше единственото им сигурно оръжие срещу Хоркруксите.

— Той си затвори очите за момент и се заслуша в шума от морето. Мисълта, че Грифиндор може да е откраднал меча му беше неприятна. Той винаги се бе гордял с това, че е грифиндорец. Грифиндор е бил защитникът на мъгълокръвните, магьосникът, който се е изправил срещу привърженика на чистокръвните — Слидерин…

— Може би той лъже — каза Хари като си отвори очите. — Грипкук. Може би Грифиндор не е откраднал меча. Как можем да разберем дали таласъмската история е вярна?

— Какво значение има това? — попита Хърмаяни.

— Има значение за това как аз се чувствам — каза Хари. Той си пое дълбоко дъх. — Ще му кажем, че може да има меча след като ни помогне да влезем в трезора… но ще внимаваме да не уточняваме ТОЧНО КОГА ще му го дадем.

Рон се ухили, но Хърмаяни изглеждаше разтревожена.

— Хари, не можем…

— Ще му го дадем! — продължи Хари, — след като го използваме да унищожим всички Хоркрукси. Ще се уверя, че ще го получи тогава. Ще спазя думата си.

— Но това може да отнеме години! — каза Хърмаяни.

— Знам това, но той няма нужда да го знае. Това няма да е точно лъжа… наистина.

Хари срещна погледа й със смес от дързост и срам. Той си спомни думите, които бяха гравирани над пътя за Нуменгард: „ЗА ОБЩОТО БЛАГО“. Той подтисна тази мисъл. Просто нямаха друг избор.

— Това не ми харесва! — каза Хърмаяни.

— На мен също… — призна си Хари.

— Аз пък мисля, че е гениално! — каза Рон докато се изправяше. — Да отидем да му кажем.

Върнаха се обратно в най-малката спалня и Хари прие предложението, като внимаваше да не издава някакво определено време за предаването на меча. Хърмаяни се мръщеше през цялото време докато той говореше, той се раздразни от това, страхуваше се, че тя ще ги издаде. Грипкук обаче не сваляше очи от Хари.

— Имам ли думата ти, Хари Потър, че ще ми дадеш меча на Грифиндор, ако ти помогна?

— Да — каза Хари.

— Тогава да се ръкуваме, — каза таласъмът и изпъна ръката си.

Хари я пое и я разтърси. Чудеше се дали тези черни очи виждаха неговите намерения. В този миг Грипкук го пусна, събра си ръцете и каза:

— Така, нека започваме!

Беше все едно отново планираха проникването си в Министерството. Настаниха се да работят в най-малката спалня, която продължаваше да е затъмнена, според предпочитанията на Грипкук.

— Само веднъж съм влизал в трезора на Лестрандж, — уведоми ги Грипкук, — тогава, когато трябваше да сложа вътре фалшивия меч. Това е едно от най-древните помещения. Най-старите магьоснически родове съхраняват съкровищата си на най-долното ниво, където трезорите са най-големи и най-добре охранявани…

Те стояха в малката стая с часове. Бавно дните се превърнаха в седмици. Непрекъснато изникваха нови проблеми, които трябваше да се разрешат. Не на последно място беше фактът, че запасът им от Многоликова отвара беше силно намалял.

— Останало е само колкото за един от нас — каза Хърмаяни докато разглеждаше гъстата отвара на светлината на лампата.

— Това ще е достатъчно — отвърна Хари, който разглеждаше картата на най-дълбоките коридори, която Грипкук им бе начертал.

Останалите обитатели на Къщурката на раковините нямаше как да не забележат, че нещо се случва, Хари, Хърмаяни и Рон се появяваха само за да се хранят. Никой не задаваше въпроси, въпреки че Хари често усещаше как Бил ги наблюдава, замислено и съсреодоточено, докато вечеряха. Колкото повече време прекарваха заедно, толкова повече Хари осъзнаваше колко много не харесва таласъма. Грипкук беше изненадващо кръвожаден, смееше се над идеята да избягват да нараняват по-малки създания и изглежда разчиташе на това, че ще се наложи да се бият с други магьосници, за да стигнат до съкровищницата на Лестрандж. Хари забелязваше, че и другите двама споделяха неприязънта му към таласъма, но и дума не ставаше за това. Те имаха нужда от Грипкук.

Таласъмът не обичаше да се храни с останалите. Дори след като краката му се оправиха, той продължаваше да изисква храната да му се носи в стаята, също като на все още невъзстановения Оливандер, докато Бил (след поредното нервно избухване на Фльор) не отиде при него да му каже, че това не може да продължава. След тази случка Грипкук се присъедини към тях на пренаселената маса, въпреки че отказваше да яде същата храна като тях, а настояваше да му се приготвя сурово месо, корени и разнообразни гъби.

Хари се чувстваше виновен, все пак той бе настоял Грипкук да остане в къщурката, за да могат да го разпитват, негова бе и вината, че цялото семейство Уизли трябваше да се крие и че Бил, Фред, Джордж и г-н Уизли не можеха да работят.

— Толкова съжалявам!… — каза той на Фльор една вечер през април, докато й помагаше да приготви вечерята. — Не съм искал да ти се налага да се разправяш с всичко това.

Тя точно бе накарала няколко ножа да започнат да режат пържоли за Грипкук и за Бил, който предпочиташе месото си алангле след атаката на Грейбек. Докато ножовете режеха зад тях, нейното иначе раздразнено изражение се смекчи.

— ’Ари, ти спаси живота на сестра ми, никога няма да го забравя.

Това не беше точно цялата истина, но Хари реши да не й напомня факта, че Габриел никога не е била в истинска опасност.

— Както и да е — продължи Фльор, посочвайки с пръчката си купа със сос върху печката, която започна на ври — г-н Оливандер-р отива при Мюр-риел тази вечер. Това ще направи нещата по-лесни. Таласъмът, — намръщи се тя като го спомена, — може да се премести долу, а ти, Р-рон и Дийн можете да вземете малката спалня.

— Ние нямаме нищо против да спим в хола — каза Хари, който знаеше, че Грипкук не би приел да спи на дивана, а за плана им беше важно да го държат колкото се може по-щастлив. — Не се притеснявай за нас, — парира протестите й той, — ние скоро тръгваме и без това, Рон, Хърмаяни и аз. Няма да сме тук още дълго.

— Но какво искаш да кажеш? — намръщи се тя докато местеше едно блюдо с магическата си пръчка. — Р-разбира се, че никъде няма да ходите, тук сте в безопасност!

Тя звучеше доста като г-жа Уизли докато казваше това и Хари беше доволен, че задната врата се отвори в този момент. Луна и Дийн влезнаха, косите им бяха мокри от дъжда навън, а ръцете им бяха пълни с дърва за огъня.

— … и има малки ушички — точно казваше Луна, — нещо като тези на хипопотам, казва татко, само че лилави и космати. И ако искаш да ги извикаш, трябва да тананикаш, само помни, че те предпочитат валс, не нещо бързо…

Дийн повдигна рамене като минаваше покрай Хари и последва Луна в другата стая, която бе трапезария и хол едновременно, където Рон и Хърмаяни точно слагаха масата за вечеря. Хари използва шанса да избяга от въпросите на Фльор като взе две кани сок от тиква и отиде при тях.

— … а, ако някой ден дойдеш вкъщи, ще мога да ти покажа рога, татко ми писа за него, но още не съм го видяла, защото смъртожадните ме отвлякоха от „Хогуортс Експрес“ и не успях да се прибера вкъщи за Коледа, — обясняваше Луна, докато тя и Дейн разпалваха огъня.

— Луна, казахме ти — каза й Хърмаяни, — този рог екплодира. Той беше от Ерумпент, а не от нагънаторог шнорхело…

— Не е вярно, със сигурност е бил рог от нагънаторог шнорхелоподобен квакльо, — увери я Луна. — Татко ми каза. Досега сигурно ще се е е възстановил, те много бързо се регенерират, нали знаете.

Хърмаяни поклати глава и продължаваше да подрежда вилиците, когато се появи Бил с г-н Оливанър. Майсторът на пръчки все още изглеждаше много крехък и Бил му служеше за опора, освен че носеше големия му куфар.

— Ще ми липсвате, г-н Оливандър! — каза Луна и се доближи до стария мъж.

— И ти на мен, миличка… — отвърна Оливандър, потупвайки я по рамото. — Ти ми беше незаменима опора в онова ужасяващо място.

— Au revoir, г-н Оливандър-р… — каза Фльор и го целуна по двете бузи. — Чудя се дали мога да ви помоля да доставите една пратка на лелята на Бил Мюр-риъл? Така и не успях да й върна тиарата.

— За мен ще бъде чест! — поклони се Оливандър, — това е най-малкото, което мога да направя в замяна на вашето гостоприемство.

Фльор извади изтъркано кадифено ковчеже и го отвори пред майстора на вълшебни пръчки. Тиарата блестеше и улавяше светлината на ниската лампа.

— Лунни камъни и диаманти… — каза Грипкук, който се бе промъкнал в стаята без Хари да забележи. — Таласъмска направа, нали?

— И платена от магьосници… — тихо отвърна Бил, а таласъмът го прониза с поглед, който бе едновременно обиден и предизвикателен.

Вятърът духаше силно в прозорците на къщурката когато Бил и Оливандър изчезнаха в нощта. Останалите се сгъчкаха около масата, лакът до лакът и започнаха да ядат. Огънят искреше в огнището до тях. Хари забеляза, че Фльор само разбутваше храната си и гледаше към прозореца на всеки няколко минути. За тяхно облекчение, Бил се върна обратно още преди да довършат първото си ядене, косата му беше разрошена от вятъра.

— Всичко е наред — каза той на Фльор. — Оливандър се е настанил. Мама и татко ви пращат поздрави. Джини ви изпраща цялата си обич, Фред и Джордж продължават да ядосват Мюриел — все още въртят бизнес с поръчки по сови под носа й. Тя се разведри като й предадохме тиарата, каза, че вече мислела, че сме я свили…

— Ех, да, тази мила душица, леля ти… — каза Фльор сърдито, докато използваше вълшебната си пръчка да подреди мръсните чинии в редица във въздуха, а след това ги изпрати извън стаята.

— Татко направи тиара! — обади се Луна. — Е, всъщност, прилича повече на корона…

Рон хвана погледа на Хари и се ухили, Хари усети, че и той си бе припомнил налудничевия накит, който видяха, когато посетиха Ксенофилиус.

— Той всъщност се опитва да пресъздаде загубената диадема на Рейвънклоу. Той мисли, че вече е успял да индентифицира повечето от основните елементи. Наистина си пролича, особено когато добави крила от Пръчести…

Чу се похлопване по предната врата. Всички погледнаха в тази посока. Фльор дотърча от кухнята изплашена, Бил скочи на крака, извади вълшебната си пръчка и я насочи към вратата, Хари, Рон и Хърмаяни направиха същото. Грипкук се плъзна под масата, без да издаде и звук.

— Кой е? — извика Бил.

— Аз съм Ремус Джон Лупин! — отвърна му глас, приглушен от виещия вятър. Хари усети как го побиват тръпки: какво ли се беше случило? — Аз съм върколак, женен съм за Нимфадора Тонкс; ти си Пазител на тайната на Къщурката на раковините и ми каза адреса и да дойда, ако има спешен случай!

— Лупин е… — промърмори Бил и изтича да отвори вратата.

Лупин се спъна в прага. Беше блед и увит в пътното си наметало, прошарената му коса бе разрошена от вятъра. Той се изправи, огледа стаята, за да види кой точно беше там и извика:

— Момче е! Кръстихме го Тед, на бащата на Дора!

— Какво…?? Тонкс? Тонкс е родила??… — изписка Хърмаяни.

— Да, да, тя роди! — извика Лупин.

Навсякъде около масата се чуваха радостни викове и въздишки на облекчение. Хърмаяни и Фльор го поздравиха едновременно, а Рон си мърмореше „Леле, бебенце!“, сякаш за пръв път чуваше за нещо такова да се случва.

— Да… да… момче! — каза Лупин отново, опиянен от собственото си щастие. Той заобиколи масата и прегърна Хари, сякаш сцената в къщата на площад Гримолд никога не се бе случила.

— Ти ще му бъдеш ли кръстник? — попита той, когато пусна Хари.

— А-аз?!… — заекна Хари.

— Ти, разбира се… Дора също е съгласна, няма никой по-добър…

— Аз… ами да…

Хари се чувстваше изумен, учуден, възхитен; Бил побърза да донесе вино, а Фльор се опитваше да убеди Лупин да остане за едно питие.

— Не мога да остана дълго, трябва да се върна — каза Лупин докато ги оглеждаше. Той изглеждаше много подмладен, много по-млад от колкото Хари го бе виждал някога. — Много ти благодаря, Бил.

Бил напълни чашите им и всички заедно ги вдигнаха за тост.

— За Теди Ремус Лупин — каза Лупин, — бъдещ велик вълшебник!

— На кого прилича? — поиска да знае Фльор.

— Мисля, че прилича на Дора, а тя мисли, че прилича на мен. Няма много коса. Беше чернокос, когато се роди, но мога да се закълна, че стана рижава час по-късно. Вероятно ще е рус когато се върна. Андромеда каза, че косата на Тонкс е започнала да се променя още в деня на раждането й… — той изпразни чашата си. — Добре де, може да изпия още едно — допълни той докато Бил му наливаше.

— Вятърът се удряше в малката къщурка, огънят продължаваше да хвърля искри, а Бил не след дълго отваряше нова бутилка вино. Новините на Лупин сякаш бяха избутали техните собствени грижи — мисълта за новородения живот беше опияняваща. Само таласъмът изглеждаше недокоснат от празничната атмосфера и не след дълго той се оттегли в спалнята си, която сега бе запазена само за него. Хари си мислеше, че само той го е забелязал, докато не видя как Бил проследява таласъма с поглед.

— Не, стига толкова… наистина трябва да се връщам — каза Лупин, като отклони още една чаша с вино. Той стана и се загърна с наметалото си за път. — До скоро виждане, до скоро… ще се опитам да ви донеса малко снимки след няколко дена… всички ще са толкова радостни, че съм успял да ви видя…

Той завърза наметалото си и се сбогува с тях, прегърна момичетата и се ръкува с момчетата, и после изчезна в бурната нощ.

— Кръстник, Хари! — каза Бил когато отидоха в кухнята, за да помогнат в прибирането на масата. — Това е истинска чест! Поздравления!

След като изчака Хари да остави чашите, които носеше, Бил затвори вратата зад тях, изолирайки шумните гласове на другите, които продължаваха с празненството дори и след отпътуването на Лупин.

— Искам да поговоря с теб насаме, Хари, но нямах възможност покрай всичките тези хора наоколо. — Бил се поколеба.

— Хари, ти планираш нещо с Грипкук.

— Това беше твърдение, а не въпрос и Хари не си направи труда да отрича. Той само погледна към Бил, очаквайки го да продължи.

— Познавам таласъмите! — каза Бил. — Работя за „Гринготс“ откакто напуснах „Хогуортс“. Доколкото е възможно да съществува приятелство между магьосници и таласъми, може да се каже, че имам приятели таласъми… или поне такива, които познавам добре и харесвам… — той се поколеба отново. — Хари, какво искате от Грипкук и какво сте му обещали в замяна?

— Съжалявам, Бил — отвърна Хари, — но не мога да ти кажа!

Кухненската врата зад тях се отвори, Фльор се опитваше да донесе още празни чаши.

— Изчакай една минута… — помоли я Бил.

Тя се отдръпна и той затвори вратата отново.

— Тогава трябва да ти кажа това… — продължи Бил. — Ако сте се забъркали в някаква сделка с Грипкук, особено ако се отнася за някоя скъпоценност, трябва да сте особено внимателни. Таласъмските представи за собственост, заплащане и отплата не са същите, като тези на хората.

Хари се почувства напрегнат, все едно малка змия се бе раздвижила вътре в него.

— Какво искаш да кажеш? — попита той.

— Говорим за съвсем различни гледни точки — отвърна Бил. — Сделки между магьосници и таласъми са се сключвали от столетия насам… но ти сигурно знаеш това от „История на Магията“. Имало е грешки и от двете страни, никога няма да твърдя, че магьосниците са били винаги невинни. Както и да е, но повечето таласъми, а особено пък тези в „Гринготс“, вярват че на магьосниците не може да им се има доверие, когато става въпрос за злато и съкровища, че те нямат никакво уважение към собствеността на таласъмите.

— Аз уважавам… — започна Хари, но Бил поклати глава.

— Не разбираш, Хари, никой не може да разбере, освен ако не е живял с таласъми. За един таласъм истинският господар на всеки предмет е този, който го е направил, а не този, който го е поръчал. Всеки предмет, изработен от таласъм в техните очи им принадлежи с право.

— Но ако е бил купен…

— … тогава ще го сметнат за нает от този, който е платил парите. Но те изпитват трудност да приемат идеята, че предмети, изработени от таласъми, преминават от магьосник на магьосник. Видя лицето на Грипкук, когато видя тиарата. Той не одобрява това. Вярвам, че той мисли (също като голяма част от своята раса), че тя е трябвало да бъде върната на таласъмите веднага, след като първоначалният собственик е умрял. Те смятат навика ни да пазим изработени от таласъми предмети и да ги предаваме от магьосник на магьосник, без да плащаме допълнително, за нещо повече от кражба!

Хари се почувства странно. Чудеше се дали Бил не се бе досетил за повече, отколкото показваше.

— Това което искам да кажа — продължи Бил като сложи ръка на вратата, — е да бъдеш изключително внимателен когато обещаваш нещо на таласъми, Хари. По-безопасно би било да откраднеш от „Гринготс“, отколкото да пренебрегнеш такова обещание.

— Разбрах — каза Хари когато Бил отвори вратата, — Благодаря ти. Ще го имам пред вид.

Докато следваше Бил обратно при другите, му хрумна странна мисъл, без съмнение под влияние на виното, което бе изпил. Изглежда, че щеше да стане също толкова безрасъден кръстник на Теди Лупин, колкото Сириус Блек беше за него.