Джоан Роулинг
Хари Потър и реликвите на смъртта (3)

Глава втора
В ПАМЕТ НА…

Хари кървеше. Сграбчвайки лявата си ръка с дясната, дишайки тежко, той успя да отвори вратата на своята спалня с рамо. Чу се звук от счупен порцелан. Той бе попаднал на чаша студен чай, която седеше на пода пред вратата на стаята му.

— Какво по…?!

Той се огледа наоколо, виждайки, че детската площадка на „Привит Драйв“ бе опустяла. Може би тази чаша чай беше идея на Дъдли за някакъв капан. Държейки кървящата си ръка вдигната, Хари събра парчетата от чашата с другата и ги хвърли във вече пълното кошче, едва виждащо се в стаята. След това с тежки стъпки стигна до банята, за да измие пръста си под чешмата.

Беше глупаво, безсмислено и дразнещо и сякаш извън неговото съзнание, че има все още четири дни в които му е забранено да прави магии, но трябваше да си признае че съдраната рана на пръста му го е победила. Той не се бе научил, как да лекува раните си и когато сега трябваше да помисли за това, за да може да изпълни плана си по-точно, това му се видя като голям недостатък в магическото обучение. Запомняйки, че трябва да пита Хърмаяни как точно се прави, той използва голям тампон тоалетна хартия, за да попие колкото се може повече от чая, преди да отиде в стаята си и да затръшне вратата зад себе си.

Хари прекара сутринта изпразвайки изцяло ученическия си куфар за първи път от както го беше окомплектовал преди шест години. В началото на минали учебни години той отгоре-отгоре беше обирал най-горната част на съдържанието, замествайки я с новите учебници, оставяйки слой от остатъци на дъното — стари пера, изсушени бръмбарски очи, единични чорапи, които вече са му умалели.

Малко по-рано Хари беше вкарал ръката си в този бъркоч, усещайки пронизваща болка на четвъртия пръст на дясната си ръка и изтегляйки я, видя много кръв по нея. Затова сега подхождаше по-внимателно. Коленичил над куфара отново, той пак опипа дъното и след като попадна на стара значка, която слабо мигаше между „ПОДКРЕПЕТЕ СЕДРИК ДИГЪРИ“ и „ПОТЪР Е НЕЩАСТНИК“, напукан и изхабен Опасноскоп, и златен медальон с капаче, вкойто имаше скрита бележка „Р. А. Б.“, той най-накрая откри острото нещо, което му беше причинило болката. Разпозна го веднага — беше шестсантиметрово парче стъкло от магическото огледало, което му бе подарено от неговия загинал кръстник Сириус. Хари го сложи настрана и претърси внимателно куфара за остатъка, но нищо повече не напомняше за последния подарък на кръстника му, освен стъклото, станало на парченца, прилепнали в най-дълбокия слой отломки като песъчинки. Хари седна на леглото и почна да разглежда парчето на което се беше порязал, но виждаше в него само собственото си зелено око. След това го сложи върху непрочетения сутрешен брой на „Пророчески вести“, който бе върху леглото и се опита да се противопостави на внезапния напън на горчиви спомени, съжаление и копнеж, които се бяха появили вследствие на намирането на парчето счупено огледало, като атакува останалата част на куфара.

Отне му още час да го изпразни напълно, изхвърляйки непотребните неща и подреждайки останалото в купчини според това дали ще има нужда от тях, или не оттук нататък. Неговите училищни и куидични одежди, котела, пергаментовите рула, перата и повечето от учебниците бяха захвърлени в ъгъла, за да бъдат изоставени. Зачуди се: какво ще направят леля му и чичо му с тях; ще ги изгорят сигурно през някоя тъмна нощ, все едно са доказателство за някакво зловещо престъпление. Неговите мъгълски дрехи, мантията-невидимка, принадлежностите за правене на отвари, някои книги, албума със снимки на Хагрид, който той му беше дал едно време, купчина писма, и пръчката му бяха преместени в стара раница. В предния джоб бяха Хитроумната карта и медальона с бележка „Р. А. Б.“ вътре. Той бе на това място не защото беше заслужил или ценен — във всички случай той беше непотребен — а заради това, което струваше придобиването му… На бюрото освен неговата снежна сова Хедуиг остана голям куп вестници: по един за всеки ден, който Хари прекара, на „Привит Драйв“.

Той стана от пода и започна да се суети около бюрото и да разтребва. Хедуиг не помръдна, докато той размахваше вестниците и ги хвърляше един по един в купа боклуци. Тя беше или заспала или се преструваше; беше сърдита на Хари, заради малкото време, което прекарваше извън клетката.

Когато наближи дъното на купчината вестници, Хари започна да действа по-бавно, търсейки в тях определена новина, която знаеше, че е пристигнала малко след появяването му на „Привит Драйв“ за лятото. Той си спомни че имаше малка статийка на първа страница за оставката на Черити Бърбейдж, учителката по Мъгълознание в „Хогуортс“. Най накрая той я откри. Обръщайки на десета страница той потъна в стола на бюрото си и започна да препрочита намерената статия:

СПОМЕНИ ЗА АЛБУС ДЪМБЪЛДОР

От Елфиас Доуж

Срещнах Албус Дъмбълдор когато бях на единадесет години, през първия ми ден в „Хогуортс“. Нашето взаимно привличане беше несъмнено поради факта, че и двамата се чувствахме аутсайдери. Аз бях прихванал змейска шарка, малко преди да пристигна в училище и въпреки, че не бях вече заразен, моето белязано от пъпки лице и зеленикав отенък, не окуражаваха много хора да се доближат до мен. От своя страна Албус беше пристигнал в „Хогуортс“ с бремето на нежелана слава. Едва преди година, неговият баща Пърсивал, беше обвинен в жестока, широко разгласена атака над трима малки мъгъли.

Албус никога не се опита да отрече вината на баща си, (който бе осъден да умре в Азкабан) че е извършил престъплението — напротив, когато събрах кураж да го попитам, той ме убеди, че знае, че баща му е виновен. После Дъмбълдор отказваше да говори за тази тъжна работа, въпреки многото опити да бъде накаран да го направи. Някои все пак бяха склонни да хвалят това действие и да предполагат, че Албус също мрази мъгълите. Не можеха да бъдат в по-голяма заблуда. Всеки познаващ Албус би отбелязал, че той никога не е показвал и най-дребни анти-мъгълски наклонности. Действително неговата непоколебима подкрепа за мъгълските права му спечелиха много врагове през следващите години.

Все пак в рамките на няколко месеца собствената слава на Албус започна да затъмнява тази на баща му. До края на първата година, той вече не бе познат на никой като сина на мразещия мъгълите, а като най-добрия ученик който някога бе стъпвал в училището. Тези от нас които имаха привилегията да бъдат негови приятели, бяхме благословени с неговите поуки. А да не споменавам и неговата помощ и подкрепа, с които той винаги е бил щедър. По-късно в живота той ми призна, че още тогава е знаел, че най-голямото му удоволствие е преподаването.

Той не само печелеше всяка награда, която имаше в училище, но скоро почна да поддържа връзка с най-признатите магьосници от това време, включително и с Николас Фламел — известния алхимик, Батилда Багшот — прочутата историчка и Адалберт Уофлинг — магическият теоретик. Някои от творбите му намериха място в изучавани произведения: „Трансфигурацията днес“, „Предизвикателствата на магията“ и „Практически отвари“. Бъдещата му кариера изглеждаше стремителна, и единствения въпрос беше кога той ще стане Министър на Магията. Въпреки че в по-късни години, често бе предполагано, че е бил на ръба да заеме поста, той никога не е имал политически амбиции.

Три години след като започнахме в „Хогуортс“, братът на Албус — Абърфорт, също бе приет. Те не си приличаха: Абърфорт не беше толкова ученолюбив и за разлика от Дъмбълдор предпочиташе да решава споровете с дуели, вместо с разумно разискване. Въпреки това, би било грешка да се сметне, както някои правят, че двамата братя не бяха близки. Те я караха криво-ляво, толкова добре, колкото можеха две толкова различни момчета. С уважение към Абърфорт, трябва да се признае, че животът му в сянката на брат му със сигурност не е било приятно преживяване. Опасността да бъдеш постоянно засенчван, беше нещо като професионален риск за всеки негов приятел и не може да не е била по-неприятна ситуацията да бъдеш негов брат. Когато Албус и аз напуснахме „Хогуортс“, смятахме да поемем нормалната за тогава околосветска обиколка — посещавайки и наблюдавайки чужди магьосници, преди да започнем да следваме собствените си кариери. Обаче тук се намеси трагедията. В навечерието на самото пътуване, майката на Албус, Кендра почина, оставяйки Албус за глава и единствен който изхранва семейството. Аз отложих отпътуването си колкото можах, за да поднеса съболезнованията си на погребението на Кендра, и след това поех на (както се оказа) едно самотно пътуване. С по-малки брат и сестра, за които да се грижи и малкото останало им злато, не можеше и дума да става Албус да ме придружи.

Това бе периодът от живота ни, в който поддържахме най-малко контакти. Писах на Албус, описвайки му може би безчувствено, чудесата на моето пътешествие: от измъкванията ми на косъм от Химерите в Гърция, до експериментите на египетските алхимици. Неговите писма ми разказваха за малка част от неговото съществуване ден за ден, което предполагам е било изключително мъчително за такъв брилянтен магьосник. Потопен в собствените си преживявания, за мен беше ужасно да чуя, че в края на моето едногодишно пътуване, още една трагедия е сполетяла Дъмбълдор — смъртта на сестра му Ариана.

Въпреки, че Ариана беше в лошо здраве от много време, ударът дошъл толкова скоро след загубата на майка им, че имаше дълбок ефект и върху двамата братя. Всички тези, които бяхме най-близо до Албус — броя и себе си, за един от тези щастливци — се съгласихме, че смъртта на Ариана и чувството за вина на Албус за нея (въпреки че, разбира се, той бе невинен) оставиха своя знак върху него завинаги.

Връщайки се вкъщи, аз открих млад мъж, който беше преживял страданията на много по-възрастен. Албус беше по-сдържан от преди, загубата на Ариана не беше довела до подновяване на близостта между него и Абърфорт, а до отчуждение (с времето това щеше да се промени — в по-късните години те подновиха, ако не близки отношения, то поне сърдечни такива). Въпреки това, той рядко говореше за своите родители или за Ариана от този момент нататък, а неговите приятели се научиха да не ги споменават.

Други биха описали успехите през следващите години. Несъизмеримото допринасяне за базата на магическото знание на Дъмбълдор, включително и неговото откритие за дванадесетте приложения на змейската кръв, щяха да облагодетелстват много идващи поколения, тъй както и мъдростта, която той показа с многото присъди като Главен началник на Магисбора. Говори се, че няма магически дуел, който може да се сравни с този между Дъмбълдор и Гриндълуолд през 1945 година. Тези които бяха свидетели писаха за страхопочитанието, което са почувствали, гледайки тези двама необикновени магьосници да се борят. Победата на Дъмбълдор, и нейните последствия върху Магическия свят, са смятани за повратна точка в магическата история, съпоставими с „Международния статут на секретността“ и краха на Този-който-не-бива-да-се-назовава.

Албус Дъмбълдор никога не беше надменен или горделив — той можеше да открие нещо ценно във всеки, изглеждащо всъщност на пръв поглед нищожно или мизерно. И аз вярвам, че неговите ранни загуби го дариха с голяма човечност и съчувствие. Неговото приятелство ще ми липсва повече от колкото може да опиша, но моята загуба е нищо в сравнение с тази на Магическия свят. Това, че той беше най-обичания от всички директори на „Хогуортс“ не може да бъде поставяно под въпрос. Той умря както и живя — работещ винаги за великото добро и толкова готов да подаде ръка на малко момче със змейска шарка, колкото и в деня в който го срещнах.

Хари приключи четенето, но продължи да се взира в снимката придружаваща статията за покойника. Дъмбълдор бе с познатата си добродушна усмивка, но поглеждайки над върха на очилата си с форма на полумесец, той създаваше впечатление дори като снимка във вестника, че сякаш сканира Хари, чиято мъка се смесваше с чувство на неудобство.

Той си мислеше, че познава Дъмбълдор доста добре, но след като прочете статията, той бе принуден да признае, че го е познавал едва-едва. Никога преди не си беше представял детството или младостта на Дъмбълдор — мисълта му беше, че той като че се е родил такъв, какъвто Хари го познава, достоен за уважение възрастен среброкос мъж. Идеята за Дъмбълдор — юноша беше просто чудата, също като опит за представяне на глупава Хърмаяни или приятелски настроени раконоги огнемети.

Той никога не си беше помислял да попита Дъмбълдор за миналото му. Няма съмнение, че щеше да се почувства странно, даже неуместно, но въпреки всичко, беше общоизвестно, че Дъмбълдор е участвал в легендарния дуел с Гриндълуолд и Хари въпреки това не си беше помислил да го попита какво е било усещането, или да го разпита за някое от другите му велики открития. Не, те винаги дискутираха Хари, миналото на Хари, бъдещето на Хари, плановете на Хари… и сега му изглеждаше, че въпреки факта, че неговото бъдеще е изглеждало толкова опасно и несигурно, той бе пропуснал незаменимите възможности да попита Дъмбълдор повече за него, въпреки че единствения личен въпрос който бе задал на своя директор беше може би и единственият за който подозираше, че Дъмбълдор вероятно не му е отговорил честно:

„Какво виждате в огледалото?“

„Аз?… Аз виждам себе си, държащ чифт дебели вълнени чорапи.“

След няколко минути мислене, Хари откъсна статията от вестника, сгъна я внимателно, и я пъхна в първия том на „Практически защитни магии и прилагането им срещу Черните изкуства“. След това изхвърли останалата част от вестника върху купчината боклуци, и се обърна с лице към стаята. Беше много по-подредена. Единственото нещо, което остана не на място, беше днешният брой на „Пророчески вести“, лежащ все още на леглото, а върху него — парчето счупено огледало.

Хари се придвижи през стаята, плъзна настрани парчето огледало от вестника, и го разгъна. Той едва бе хвърлил поглед на заглавието, когато взе навития вестник от совата за доставки сутринта, и виждайки, че не е споменато нищо за Волдемор го захвърли настрана. Хари бе сигурен че от Министерството подлагат на натиск „Пророчески вести“ да не съобщават новини за Волдемор. Чак сега, все пак, той видя това което бе пропуснал. По протежение на долната част на първата страница имаше по-малко заглавие, което бе върху снимка на Дъмбълдор, крачещ наоколо и гледайки тревожно:

ДЪМБЪЛДОР — НАЙ-НАКРАЯ ИСТИНАТА?

Очаквайте следващата седмица, шокиращата история на самозвания гений, смятан от много хора за най-великия магьосник на своето поколение. Оголвайки образа на ведрата му среброкоса мъдрост, Рита Скийтър разкрива смущаващото детство, необузданите младини, продължилите цял живот вражди и тайните които Дъмбълдор гузно отнесе със себе си в гроба; защо човек посочен да бъде Министър на Магията се задоволи да бъде прост директор? Каква беше истинската цел на тайната организация позната като „Ордена на Феникса“? Как всъщност Дъмбълдор посрещна смъртта? Отговорите на тези и много други въпроси, са проучени в новата ексклузивна биография „Животът и лъжите на Албус Дъмбълдор“ на Рита Скийтър, специално интервюирана от Бери Брайтуейт на тринадесета вътрешна страница.

Хари отвори вестника и намери страница тринадесет. Статията беше придружена от снимка, показваща друго познато лице — жена носеща очила покрити със скъпоценни камъни и сложно накъдрена руса коса, зъбите й описващи, както можеше да се предположи, усмивка на победител, въртяща пръстите си срещу него. Правейки всичко по силите си да пренебрегне тази противна картина, Хари продължи да чете:

Личността на Рита Скийтър е много по-ведра, отколкото, ако се съди по нейните жестоки и наперени портрети. Посрещайки ме в коридора на своя уютен дом, тя ме води направо в кухнята, на чаша чай, парче торта и разбира се, най-свежи клюки.

— Е, разбира се Дъмбълдор е мечтата за биографа — каза Скийтър — Толкова дълъг и пълен живот. Сигурна съм че моята книга ще бъде първата от много, много други.

Скийтър със сигурност беше реагирала бързо. Нейната книга от 900 страници беше написана за по-малко от четири седмици след мистериозната смърт на Дъмбълдор през юни. Попитах я, как тя успя да направи това постижение?

— Ех, ти си била журналист толкова дълго колкото и аз и знаеш че крайния срок ни е втора природа. Знаех, че Магическото общество иска настойчиво пълната история и исках да бъда първата, която ще отговори на нуждите му.

Припомням й публичните забележки на Елфиъс Доуж, специалният съветник на Магисбора и дългогодишен приятел на Албус Дъмбълдор, че „… книгата на Скийтър съдържа по-малко факти отколкото картичка от шоколадова жаба“

Скийтър заметна глава и се разсмя:

— Горкичкият ми Доужи! Спомням си когато го интервюирах преди няколко години за правата на езеряните, благословен да е. Абсолютни безсмислици говореше, смяташе че сме на дъното на езерото Уиндърмиър и постоянно ми казваше да се пазя от пъстърви.

И все пак обвиненията на Елфиъс Доуж за неточности, бяха разпространени на много места. Смята ли наистина Скийтър, че четири седмици са достатъчен период за направата на пълен портрет на дългия и необикновен живот на Дъмбълдор?

— О, скъпа — изстреля Скийтър, с критикуващ ме тон — знаеш добре колкото мен, колко много информация може да бъде събрана с дебела торба галеони, нежелание да бъде чуто „не“ за отговор и добре направено Самопишещо перо! Всъщност, хората се редяха на опашка да говорят за неща от живота на Дъмбълдор. Не всички мислеха че той е толкова прекрасен, знаеш, че той не беше в добри отношения с доста хора. Но точно старият Доужи Доуж може да млъкне, защото аз имам достъп до източник, за който повечето журналисти биха си дали пръчките, източник който не беше говорил за обществото никога преди, и беше близко до Дъмбълдор в най-трудните и неприятни моменти от младостта му.

Голямата публичност за биографията на Скийтър, щеше със сигурност да шокира тези които смятаха че Дъмбълдор е водил безукорен живот. Попитах я, какви са най-големите тайни които е разкрила?

— Е, Бети не ставай смешна, няма да ти издам най-важното, преди да почне да се продава книгата! — изсмя се Скийтър — Но мога да обещая на всички, които все още си мислят, че Дъмбълдор беше толкова миловиден, колкото беше бялата му брада, че жестоко се лъжат. Мога да кажа само, че никой, който е чувал отношението му към Тъмните Изкуства, не си е и представял, че в младините си той всъщност се е забърквал с тях! И за човек, молещ за толерантност и разбиране, в младините си той въобще не е бил с толкова широки възгледи! Да, Албус Дъмбълдор е имал изключително мрачно минало, а да не споменавам и крайно подозрителното му семейство, което толкова старателно се опитваше да потули.

Попитах Скийтър, дали няма предвид брата на Дъмбълдор, Абърфорт, чиято присъда за неправилно използване на магия, издадена от Магисбора, породи малък скандал преди петнадесетина години?

— О, Абърфорт е само върха на айсберга! — изсмя се Скийтър — Не, не, аз говоря за нещо много по-лошо от брат с интересното хоби да се кара на козите, по-лошо даже и от баща, нараняващ мъгъли — Дъмбълдор не можеше да запази тези неща в голяма тайна все пак, защото и двете бяха санкционирани от Магисбора. Не, майката и сестрата са тези, които ме заинтригуваха и след малко проучване открих истински източник на лоши нрави и безсрамни… но както казах, ще трябва да почакаш за глави от девета до дванадесета за пълната картинка. Единственото което мога да кажа е, че не е странно, че Дъмбълдор никога не е говорил, как си е счупил носа например…

Въпреки че разбутва костите на семейството му, Скийтър може ли да отрече брилянтността, която е довела Дъмбълдор до толкова невероятни магически открития?

— Той имаше мозък… — отстъпи тя — въпреки, че винаги е имало въпроси дали всички заслуги за откритията му са негови. Както разкривам в глава шестнадесета, Айвън Дилъсби твърди, че той вече е бил открил осем приложения на змейската кръв, когато Дъмбълдор му „взел назаем труда“.

Но, значимостта на някой от постиженията на Дъмбълдор, не може да бъде отречена. Какво ще кажете за победата му над Гриндълуолд?

— О-о, радвам се, че спомена Гриндълуолд! — каза Скийтър с доста неприятна усмивка. — Страхувам се че, тези които лековерно са повярвали на невероятната победа на Дъмбълдор трябва да се подготвят за удар. Много долни неща са ставали. Всичко което мога да кажа, е да не бъдете толкова сигурни че това е бил вълнуващ дуел между легенди. След като прочетат книгата ми, много хора ще трябва да заключат, че Гриндълуолд е развял бяло знаме от върха на пръчката си и се е предал без бой!

Скийтър отказа да коментира повече по тази увлекателна тема, и за това обърнахме разговора към темата, която със сигурност ще омае читателите повече от всяка друга.

— О, да… — каза Скийтър, кимаща живо — посветила съм цяла глава на цялостните отношения Потър — Дъмбълдор. То е наричано нездравословно, даже злокобно. Отново казвам, читателите ще трябва да купят книгата ми за пълната история, но няма съмнение, че Дъмбълдор имаше неестествен интерес към Потър още от начало. Дали това е било най-добре за момчето — е, ще видим. Със сигурност е обществена тайна, че Потър имаше изпълнено с грижи юношество.

Попитах Скийтър, дали все още поддържа връзка с Хари Потър, от когото тя взе прочутото интервю миналата година: изключително важната статия, в която Потър говори за убедеността си, че Този-който-не-бива-да-се-назовава се е завърнал.

— О, да, развихме по-силна връзка! — каза Скийтър — Горкичкият Потър — има малко истински приятели и ние се срещнахме в един от моментите от живота му, когато той бе изложен на най-голямо изпитание — Тримагическия Турнир. Аз съм може би, единствената от малкото живи хора, които могат да кажат че познават истинския Хари Потър.

Което ни води към много слухове които циркулират, за последните часове на Дъмбълдор. Смята ли Скийтър, че Потър е бил там, когато Дъмбълдор е умрял?

— Е, не искам да разкривам много, всичко е в книгата, но свидетели в „Хогуортс“ твърдят, че са видели Потър да бяга от мястото, секунди преди Дъмбълдор да падне, скочи, или бъде бутнат. Потър по-късно е дал показания срещу Сивиръс Снейп, човек срещу който той изпитва голяма ненавист. Дали всичко е така — както изглежда? Нека Магическото общество реши това.

След тази интересна бележка, аз реших че е време да си тръгвам. Не може да има съмнение че Скийтър е написала бестселър. Междувременно поддръжниците на Дъмбълдор треперят какво ще се разкрие скоро за техния „герой“.

Хари стигна края на страницата, но продължи да я зяпа с празен поглед. В него се надигнаха отвращение и ярост. Той направи вестника на топка и го хвърли с все сила към стената, правейки го част от останалата купчина боклуци натрупани около препълненото кошче. Започна да крачи из стаята наслуки, отваряйки празни чекмеджета, вдигайки книги от рафтове с единствената цел след това да ги върне на същото място, неосъзнаващ какво прави, мислейки си за случайни фрази от статията на Рита: „посветила съм цяла глава на цялостните отношения Потър — Дъмбълдор“, „… То е наричано нездравословно, даже злокобно…“, „… аз имам достъп до източник, за който повечето журналисти биха си дали пръчките…“, „отношението му към Черните изкуства, не си е и представял, че в младините си той всъщност се е забърквал с тях!…“

— Лъжи!!! — изрева Хари, и видя през прозореца съседа който рестартираше косачката си, да гледа нагоре нервно.

Хари седна на леглото си. Парчето огледало отскочи по-далеч от него. Той го взе и започна да го върти из пръстите си, мислейки и мислейки за Дъмбълдор и лъжите, с които Рита Скийтър го клеветеше.

Лъч светлосиня светлина! Хари замръзна, а пръста му се плъзна по наръбения край на огледалото отново. Не беше възможно, той си беше въобразил! Хвърли един поглед през рамото си, но и там нямаше нищо друго освен стената с леко светъл прасковен цвят както го беше избрала леля Петуния: нямаше нищо синьо което можеше да се е отразило. Той се взря отново в парчето стъкло и не видя нищо, освен своите зелени очи, които го гледаха от него. Той си беше представил, нямаше друго обяснение; беше си представил защото си мислеше за своя мъртъв директор. Ако нещо бе сигурно, то това бе, че погледът на светлосините очи на Албус Дъмбълдор няма никога да го прониже отново…