Джоан Роулинг
Хари Потър и реликвите на смъртта (27)

Глава двадесет и шеста
„ГРИНГОТС“

Плановете им бяха съставени, приготовленията завършени; в най-малката спалня няколко дълги черни косъма (накъсани от пуловера, който Хърмаяни бе носила в имението на Малфой) лежаха навити в мъничка стъкленица над камината.

— … и при това ще използваш истинската й пръчка — каза Хари, посочвайки към пръчката от орех, — така че мисля, че ще бъдеш доста убедителна.

Хърмаяни изглеждаше уплашена, че пръчката може да я заплете или ухапе, докато я взимаше.

— Мразя това нещо — каза тя с отслабнал глас. — Наистина. Чувствам употребата на пръчката й като нещо нередно, тя не работи правилно за мен… Тя е… все едно част от нея.

Хари не можеше да пропусне да си спомни как Хърмаяни беше пренебрегнала неохотата му към пръчката от черна трънка, настоявайки, че той си въобразява, когато тя не работеше така добре, както неговата собствена, казвайки му, че просто трябва да се упражнява. Все пак той реши да не й връща обратно собствения й съвет — някак си навечерието на опита им за покушение над „Гринготс“ изглеждаше като неправилен момент да й се противопоставя.

— Поне вероятно ще ти помогне да навлезеш в ролята си — рече Рон. — Помисли какво е било извършено с тази пръчка!

— Но нали това имам предвид! — каза Хърмаяни. — Това е пръчката, измъчвала майката и бащата на Невил и кой знае още колко хора. Това е пръчката, убила Сириус!

Хари не бе помислял за това; погледна надолу към пръчката и получи внезапен порив да я строши грубо, да я разсече на две с меча на Грифиндор, който беше подпрян на стената край него.

— Липсва ми моята пръчка… — каза тъжно Хърмаяни. — Ще ми се господин Оливандър да беше направил още една и за мен.

Господин Оливандър беше изпратил на Луна нова пръчка тази сутрин. Тя бе навън в задния двор в момента, за да изпробва способностите й под късното следобедно слънце. Дийн, който беше загубил своята пръчка, останала у „ловците“, наблюдаваше доста мрачно.

Хари погледна надолу към пръчката от глог, която преди бе принадлежала на Драко Малфой. Той бе изненадан, но приятно, да открие, че тя работеше за него поне толкова добре, колкото по-рано тази на Хърмаяни. Спомняйки си какво им бе споделил Оливандър за тайното действие на пръчките, Хари реши, че знае какъв е проблемът на Хърмаяни: тя не бе спечелила верността на ореховата пръчка чрез лично отнемане от Белатрикс.

Вратата на спалнята се отвори и Грипкук влезе. Хари инстинктивно се пресегна към дръжката на меча и го изтегли по-близо до себе си, но веднага съжали за действието си. Беше сигурен, че таласъмът е забелязал. Опитвайки се да замаже неприятния момент, той каза:

— Точно правехме последна проверка на екипировката ни, Грипкук. Казахме на Бил и Фльор, че тръгваме утре сутрин и ги предупредихме да не стават да ни изпратят.

По тази точка бяха настояли твърдо, защото Хърмаяни трябваше да се преобрази в Белатрикс, преди да тръгнат, а колкото по-малко Бил и Фльор знаеха или подозираха за това какво смятат да правят, толкова по-добре. Бяха обяснили също, че няма да се връщат. Тъй като бяха загубили старата палатка на Пъркинс в нощта, когато ги бяха хванали „ловците“, Бил им беше дал една друга назаем. Тя сега беше натъпкана в мънистената чантичка, която, Хари бе впечатлен да научи, Хърмаяни бе опазила от „ловците“ чрез съвсем прост подход — скривайки я в чорапа си.

Макар че щяха да му липсват Бил, Фльор, Луна и Дийн, да не споменаваме домашния уют, на който се бяха наслаждавали през последните няколко седмици, Хари очакваше с нетърпение да избяга от ограниченията в Къщурката на раковините. Беше се уморил от това да се старае да не бъдат чути и от това да стоят затворени в малката тъмна спалня. Преди всичко, копнееше да се отърве от Грипкук. При все това, точно как и кога щяха да се откъснат от таласъма, без да му предадат меча на Грифиндор, си оставаше въпрос, на който Хари нямаше отговор. Беше невъзможно да реши как да го направят, защото таласъмът рядко оставяше Хари, Рон и Хърмаяни сами заедно за повече от пет минути наведнъж.

— Би могъл да дава уроци на майка ми! — ръмжеше Рон, тъй като дългите таласъмски пръсти продължаваха да се появяват около ръбовете на вратите. С предупреждението на Бил наум, Хари не можеше да не заподозре, че Грипкук просто следи за възможно мошеничество. Хърмаяни толкова разпалено не одобряваше планираната измама, че Хари се бе отказал от опитите да се допитва до нея как най-добре да го направят. А Рон, от редките възможности, които им се удаваше случай да открадват, без да са под надзора на Грипкук, не беше измислил нищо по-добро от: „Просто ще трябва да го фраснем, братле!“

Хари спа лошо тази нощ. Лежейки в ранните часове, той се замисли за начина, по който се бе чувствал в нощта преди проникването им в Министерството на магията и си спомни своята решителност, почти въодушевление. Сега изпитваше вълни на тревожно глождещи го съмнения: не можеше да се отърве от страха, че всичко ще вземе да се обърка. Постоянно си повтаряше, че планът им е добър, че Грипкук е наясно срещу какво се изправят, че са добре подготвени за всички трудности, с които може да се сблъскат, и все пак се чувстваше неспокоен. Един или два пъти чу Рон да се размърдва и бе сигурен, че и той е буден, но те деляха гостната стая с Дийн, така че Хари не проговори.

Беше истинско облекчение, когато дойде шест часа и можеха да се измъкнат от спалните си чували, да се облекат в полумрака, а после да се промъкнат в градината, където трябваше да се срещнат с Хърмаяни и Грипкук. Зората беше мразовита, но имаше съвсем малко вятър сега — през май. Хари погледна към звездите, все още блещукащи бледо в мрачното небе и се заслуша в морето, миещо напред и назад по брега: Щеше да му липсва този звук.

Малки зелени стръкове си пробиваха път през червеникавата почва върху гроба на Доби сега, а след година вероятно мястото щеше да е покрито с цветя. Белият камък, който изобразяваше името на домашното духче, вече бе придобил износен от времето вид. Сега Хари осъзна, че едва ли са можели да положат Доби на по-красиво място, но го болеше от мисълта, че трябва да го остави зад себе си. Гледайки гроба, той отново се почуди, как духчето беше разбрало къде да дойде, за да ги спаси. Пръстите му се придвижиха несъзнателно към малката кесийка, все още закачена около врата му. Струваше му се, че може да почувства назъбеното парче огледало, в което бе сигурен, че бе видял окото на Дъмбълдор. После звукът от отваряне на врата го накара да се огледа.

Белатрикс Лестранж вървеше през поляната към тях, придружавана от Грипкук. Докато крачеше, напъхваше малката мънистена чантичка във вътрешния джоб на още една стара мантия, която бяха взели от площад Гримолд. Макар Хари да знаеше съвсем добре, че това вдействителност е Хърмаяни, не можеше да потисне тръпката на отвращение. Тя бе по-висока от него, дългата й черна коса се спускаше на вълни по гърба й, а силно присвитите й очи го измерваха с презрение; но тогава тя проговори и той чу Хърмаяни през ниския глас на Белатрикс.

— Нейната отвара беше отблъскваща на вкус, по-зле и от гърдикоренчета! Добре, Рон, ела тук да се погрижа и за теб…

— Добре, но запомни, не искам брадата да е прекалено дълга.

— О, за Бога, не става дума за това да изглеждаш привлекателен!

— Не е това, ще ми се пречка! Но харесах носа си малко по-къс, опитай да го направиш по същия начин като последния път.

Хърмаяни въздъхна и се захвана за работа, мърморейки под нос, докато преобразяваше различни аспекти от вида на Рон. Трябваше да му дадат изцяло фалшива самоличност и разчитаха на злобното излъчване около Белатрикс да го защитава. Междувременно, Хари и Грипкук щяха да бъдат скрити под мантията-невидимка.

— Ето — каза Хърмаяни, — как изглежда, Хари?

Почти можеше да различи Рон под неговата нова външност, но само, помисли Хари, защото го познаваше така добре. Косата на Рон сега беше дълга и вълниста; имаше гъста кестенява брада и мустаци, никакви лунички, къс широк нос и тежки вежди.

— Е, не е мой тип, но ще свърши работа — каза Хари. — Да тръгваме тогава?

И тримата погледнаха назад към Къщурката на раковините, притихнала под тлеещите звезди, после се обърнаха и закрачиха към мястото, точно след края на защитената зона, където заклинанието „Фиделиус“ вече не действаше и щяха да могат да се магипортират. Щом преминаха входните врати, Грипкук проговори:

— Сега би трябвало да се кача на раменете на Хари Потър, мисля?

Хари се наведе и таласъмът се покатери на гърба му, ръцете му се сключиха върху гърлото на Хари. Не беше тежък, но Хари не харесваше усещането от близостта на таласъма и учудващата сила, с която се вкопчи в него. Хърмаяни изтегли мантията-невидимка от мънистената чантичка и я прехвърли върху двама им.

— Идеално! — каза тя, навеждайки се да провери стъпалата на Хари. — Нищо не се вижда. Да вървим.

Хари се завъртя на място, с Грипкук на раменете си, концентрирайки цялата си воля върху „Продънения котел“, страноприемницата, която беше вход към „Диагон-али“. Таласъмът се вкопчи дори още по-здраво, докато се движеха през сгъстената тъмнина и след няколко секунди краката на Хари усетиха павета и той отвори очи на улица „Чаринг Крос“. Мъгъли се мотаеха наоколо с унили сутрешни физиономии, доста незаинтересовани от съществуването на малката кръчма. Барът на „Продънения котел“ беше почти празен. Том, прегърбеният и беззъб съдържател, бършеше чаши зад тезгяха; няколко магьосници, бърборещи в далечния ъгъл, погледнаха към Хърмаяни и се отдръпнаха в сенките.

— Мадам Лестранж… — промърмори Том и, докато Хърмаяни направи пауза, той раболепно наклони глава.

— Добро утро! — каза Хърмаяни, и докато Хари се промъкваше отстрани, все още носейки Грипкук на раменете си под мантията, той видя Том да поглежда изненадано.

— Твърде любезно се държиш… — прошепна Хари в ухото на Хърмаяни, докато излизаха от кръчмата в малкия заден двор. — Трябва да се отнасяш с хората като с измет!

— Добре, добре!

Хърмаяни извади пръчката на Белатрикс и почука по една тухла в магическата стена пред тях. Моментално тухлите започнаха да се завихрят и превъртат: по средата им се появи дупка, която нарастваше все по-широка и по-широка и накрая оформи свод, водещ към тясна калдаръмена улица, представляваща „Диагон-али“. Беше тихо, магазините едва бяха отворили и почти нямаше пазаруващи хора навън. Кривата калдаръмена улица беше доста променена в сравнение с оживеното място, което Хари беше посетил в началото на първия си срок в „Хогуортс“, преди толкова години. Повече магазини от всякога бяха заковани с кръстосани дъски, макар също и някои нови сгради, посветени на Черните изкуства да бяха създадени от последното му посещение. Собственото му лице гледаше Хари свирепо от плакатите, разлепени по много прозорци, винаги придружено от думите „Нежелан номер едно“. Доста на брой дрипави хора стояха превити пред вратите. Той ги чуваше да простенват към малкото преминаващи наблизо, молейки за злато, настоявайки, че са истински магьосници. Един човек имаше кървава превръзка през окото си.

Докато минаваха по улицата, просещите забелязваха Хърмаяни. Те сякаш се разтваряха във въздуха пред нея, спускайки ниско качулките върху лицата си и бягаха колкото могат по-бързо. Хърмаяни ги гледаше с любопитство, докато човекът с кървавата превръзка не застана, клатушкайки се, точно на пътя й.

— Децата ми! — извика той, сочейки към нея. Гласът му беше смахнат, изтънен, звучеше като побъркан. — Къде са децата ми? Какво е сторил той с тях? Ти знаеш, ти знаеш!

— А-аз наистина… — заекна Хърмаяни.

Мъжът се приближи до нея, посягайки към гърлото й. Тогава, с трясък и взрив от червена светлина той беше захвърлен назад на земята, в безсъзнание. Рон стоеше там, все още с насочена пръчка и видимо шокиран от себе си, изпод брадата. По прозорците от двете страни на улицата се появиха любопитни физиономии, докато малка група благопристойно изглеждащи минувачи рязко ускориха походка до умерен тръс, внезапно придобили желание да напуснат сцената.

Влизането им в „Диагон-али“ едва ли можеше да се получи по-подозрително; за момент Хари се почуди дали не би било по-добре да напуснат сега и да се опитат да измислят различен план. Преди да могат да помръднат или да обсъдят положението помежду си, обаче, те чуха вик изотзад.

— Виж ти, мадам Лестранж!

Хари се завъртя и Грипкук затегна хватката си около врата му: Висок, слаб магьосник с корона от гъста сива коса и дълъг остър нос крачеше към тях.

— Това е Травърс — изсъска таласъмът в ухото на Хари, но в този момент Хари не можеше да разсъждава кой ли е този Травърс. Хърмаяни се беше изпънала до пълния си ръст и каза с толкова презрение, колкото можа да изтръгне от себе си:

— А ти какво искаш?

Травърс спря в движение, явно оскърбен.

— Той е един друг смъртожаден! — изшептя Грипкук, и Хари се промъкна плахо встрани да повтори информацията в ухото на Хърмаяни.

— Просто реших да те поздравя! — каза студено Травърс, — но ако присъствието ми е нежелано…

Хари разпозна гласа му сега: Травърс беше един от смъртожадните, които се бяха появили в къщата на Ксенофилиус.

— Не, не, съвсем не, Травърс! — каза Хърмаяни бързо, опитвайки се да прикрие грешката си. — Как си?

— Е, признавам, че съм доста изненадан да те видя наоколо точно сега, Белатрикс.

— Наистина? Че защо? — попита Хърмаяни.

— Ами… — позакашля се Травърс, — чух, че обитателите на имението Малфой са… задържани в къщата, след онова… ъ… бягство…

Хари силно се надяваше Хърмаяни да реагира разумно. Ако това бе истина, и Белатрикс се предполагаше да не може да бъде видяна навън на публично място…

— Тъмният Лорд прощава на тези, които са му служили истински вярно в миналото — каза Хърмаяни с великолепно подражание на най-презрителните маниери на Белатрикс. — Може би доверието му в теб, Травърс, не е така голямо, каквото е в мен.

Макар смъртожадният да изглеждаше засегнат, също така сякаш стана по-малко подозрителен. Той хвърли поглед към човека, който Рон току що беше вцепенил.

— Как те обиди този?

— Няма значение, няма да го стори отново! — каза Хърмаяни студено.

— Някои от тези, лишените от пръчки, се случва да създават проблеми — каза Травърс. — Докато не правят нищо друго, освен да просят, нямам нищо против, но предната седмица една от тях направо ме помоли да пледирам в Министерството за нейния случай. „Аз съм магьосница, сър, аз съм магьосница, нека ви го докажа!“ — каза той, имитирайки с квичене. — Като че ли ще взема да й дам моята пръчка… но чия пръчка — полюбопитства Травърс, — използваш ти в момента, Белатрикс? Чух, че твоята собствена е била…

— Пръчката ми си е тук у мен — каза студено Хърмаяни, повдигайки пръчката на Белатрикс. — Не знам какви слухове си чул, Травърс, но ми се виждаш печално дезинформиран.

Травърс изглеждаше малко изненадан от новините и се обърна вместо това към Рон.

— Кой е приятелят ти? Май не го познавам.

— О, това е Драгомир Деспард — каза Хърмаяни; бяха решили, че измислен чужденец е най-сигурното прикритие, което Рон може да използва. — Говори съвсем малко английски, но симпатизира на целите на Тъмния Лорд. Пропътувал е дотук разстоянието от Трансилвания, за да види нашия нов режим.

— Наистина?! Добър ден, Драгомир! Как сте?

— ’Обърден… — рече Рон, протягайки ръка.

Травърс изправи напред само два пръста и се ръкува с ръката на Рон все едно се страхуваше да не се изцапа.

— Е, какво ви води — теб и твоя… а-а… симпатичен приятел — на „Диагон-али“ толкова рано? — попита Травърс.

— Трябва да посетя „Гринготс“ — каза Хърмаяни.

— Уви, аз също! — каза Травърс. — Злато, злато, мръсно злато! Но не можем да живеем без него, а и все пак признавам, че не съм във възторг от необходимостта да влизам в пряк контакт с нашите дългопръсти приятелчета.

Хари почувства моментално как пръстите на Грипкук се стегнаха около врата му.

— Да тръгваме тогава? — предложи Травърс, посочвайки на Хърмаяни напред. Хърмаяни нямаше друг избор, освен да тръгне неохотно след него и нататък по кривата калдаръмена уличка към мястото, където снежнобялата сграда на „Гринготс“ се извисяваше над другите малки магазинчета. Рон се мъкнеше редом с тях, а Хари и Грипкук ги следваха отзад.

Наблюдателен смъртожаден беше най-последното нещо, от което имаха нужда. И най-лошото беше, че Травърс крачеше редом, както той смяташе, до Белатрикс, което не даваше възможност на Хари да комуникира с Хърмаяни или Рон. Сякаш без време, групата пристигна в основата на мраморните стъпала, водещи нагоре към големите бронзови врати. Както Грипкук бе предупредил по-рано, таласъмите с ливреи, които обикновено стояха на входа, бяха заменени от двама магьосници, всеки от които държеше по един дълъг тънък златен жезъл.

— Ах, Неподкупни Проверители!… — въздъхна Травърс театрално, — толкова грубо… но толкова ефективно!

И той забърза нагоре по стъпалата, кимвайки наляво и надясно към магьосниците, които вдигнаха златните жезли и ги прекараха нагоре-надолу по тялото му. Проверителите, Хари знаеше, засичаха заклинания за преобразяване и скрити магически обекти. Знаейки, че разполага само със секунди, Хари насочи пръчката на Драко към всеки от стражите подред и измърмори „КОНФУНДО!“ два пъти. Незабелязано от Травърс, който гледаше през бронзовите врати във вътрешната зала, всеки от стражите леко трепна, когато заклинанието го удари.

Дългата черна коса на Хърмаяни се спускаше на вълни зад нея, докато се качваше по стълбището.

— Един момент, мадам — каза стражът, повдигайки своя Проверител.

— Но вие току що вече направихте това! — каза Хърмаяни със заповедническия арогантен глас на Белатрикс. Травърс се огледа, с повдигнати вежди.

Стражът беше объркан. Той погледна надолу към тънкия златен Проверител и после към своя колега, който каза, леко слисан:

— Да, ти току що ги провери, Мариус.

Хърмаяни профуча напред. Рон беше до нея, а Хари и Грипкук изприпкаха невидимо зад тях. Хари хвърли поглед назад, докато прекосяваха прага. И двамата магьосници се почесваха по главите.

Два таласъма стояха пред втората двойна врата, този път сребърна, на която бяха гравирани стиховете, предупреждаващи за ужасното възмездие, очакващо потенциални крадци. Хари погледна към тези думи и изведнъж го прободе ясен спомен: как стоеше на съвсем същото място в деня, когато беше навършил единайсет, най-чудесния рожден ден в живота му, и как Хагрид беше редом с него, изричайки: „Нали ти казах… трябва да си луд, за да се опиташ да я ограбиш.“ Банката „Гринготс“ бе изглеждала място на чудесата в онзи ден, омагьосания трезор с купчина злато, което никога не бе знаел, че притежава, и никога дори за момент не би му хрумнало, че би се върнал тук да краде… Но само след секунди се намериха насред огромната мраморна зала на банката.

Зад дългата преграда множество таласъми седяха на високи столове и обслужваха първите посетители за деня. Хърмаяни, Рон и Травърс се насочиха към стар таласъм, който изследваше дебела златна монета през голяма лупа. Хърмаяни позволи на Травърс да мине преди нея под предтекст, че иска да разясни особеностите в залата на Рон.

Таласъмът захвърли монетата, която държеше, настрани, измърморвайки безадресно: „Леприкорнка“. После поздрави Травърс, а той му подаде малък златен ключ, който беше проверен и върнат обратно. Хърмаяни пристъпи напред.

— Мадам Лестранж! — каза таласъмът, очевидно изненадан. — Боже мили! Как… как мога да ви помогна днес?

— Искам да вляза в трезора си! — рече Хърмаяни.

Старият таласъм сякаш се отдръпна леко. Хари се огледа. Не само Травърс наблюдаваше отзад, но и доста други таласъми бяха вдигнали поглед от работата си, за да се вторачат в Хърмаяни.

— И имате… удостоверение за самоличност? — попита таласъмът.

— Удостоверение? Аз… никога досега не са ми искали удостоверение за самоличност тук! — каза Хърмаяни.

— Те знаят — прошепна Грипкук в ухото на Хари. — Трябва да са били предупредени, че може да има измамник!

— Пръчката ви би била достатъчна, мадам — каза таласъмът. Той протегна леко трепереща ръка и с ужасяващ изблик на осъзнаване, Хари разбра, че таласъмите от „Гринготс“ вероятно бяха информирани, че пръчката на Белатрикс е била открадната.

— Действай веднага, действай веднага!… — просъска Грипкук в ухото на Хари, — проклятието „Империус“!

Хари вдигна пръчката от глог изпод мантията, насочи я към стария таласъм и прошепна, за първи път в живота си:

— ИМПЕРИО!

Странно усещане прониза ръката на Хари, чувство на тръпнеща топлина сякаш се изливаше от съзнанието му, надолу през сухожилия и вени, свързвайки го с пръчката и проклятието, което току що беше направил. Таласъмът взе пръчката на Белатрикс, огледа я отблизо и после каза:

— А, направили са ви нова пръчка, мадам Лестранж!

— Какво? — каза Хърмаяни. — Не, не, това си е моята…

— Нова пръчка? — каза Травърс, приближавайки преградата отново: все още таласъмите отвсякъде наблюдаваха. — Но как е станало, кой майстор на пръчки използва?

Хари реагира, без да мисли. Насочвайки пръчката си към Травърс, той промърмори:

— ИМПЕРИО! — още веднъж.

— О, да, разбирам — рече Травърс, гледайки пръчката на Белатрикс — да, много е хубава. А действа ли добре? Винаги съм на мнение, че магическите пръчки искат малко дресировка, нали?

Хърмаяни изглеждаше крайно объркана, но за огромно облекчение на Хари, тя прие странното развитие на събитията без коментар. Старият таласъм зад преградата плесна с ръце и един по-млад таласъм се приближи.

— Ще ми трябват Хлопките — каза той на таласъма, който се втурна нататък и се върна след момент с кожена торба, сякаш пълна с подрънкващ метал, която той подаде на своя началник. — Добре, добре! Значи, ако нямате против да ме последвате, мадам Лестранж — рече старият таласъм, скачайки от стола и скривайки се от поглед, — ще ви заведа до вашия трезор.

Той се появи от другата страна на преградата, с бодра крачка в посока към тях, а съдържанието на кожената торба все така дрънчеше. Травърс сега стоеше съвсем неподвижно с увиснала челюст и широко отворена уста. Рон допълнително привличаше внимание върху този странен феномен като гледаше Травърс с учудване.

— Чакай… Богрод!

Друг таласъм дотича иззад преградата.

— Имаме инструкции — каза той с поклон към Хърмаяни. — Простете ми, мадам, но сме получили специални заповеди по отношение трезора на семейство Лестранж.

Той зашепна бързо в ухото на Богрод, но омагьосаният таласъм се отърси от него.

— Наясно съм с инструкциите, мадам Лестранж иска да посети трезора си… Много стара фамилия… стари наши клиенти… Оттук, моля…

И, все още подрънквайки, той забърза към една от множеството врати, водещи извън залата. Хари погледна назад към Травърс, който все още стоеше на място, необичайно безучастен, и взе решение. С махване на пръчката си, той накара Травърс да дойде с тях, крачейки примирено по следите им, докато не достигнаха вратата и преминаха в грубия каменен проход отзад, осветен от горящи факли.

— В беда сме; те заподозряха нещо… — каза Хари, щом вратата се тръшна зад тях и свали мантията-невидимка. Грипкук скочи от раменете му: нито Травърс, нито Богрод показаха и най-малка изненада от неочакваната поява на Хари Потър помежду им. — Те са под „Империус“ — добави той, в отговор на незададените объркани въпроси на Хърмаяни и Рон, относно Травърс и Богрод, които стояха там с празни погледи. — Не съм сигурен, че го направих достатъчно силно, не знам…

И още един спомен се стрелна през ума му, как истинската Белатрикс Лестранж му бе изкрещяла, когато за първи път се бе опитал да използва непростимо проклятие: „Трябва наистина да го искаш, Потър!“

— Какво ще правим? — попита Рон. — Дали да не се измъкнем сега, докато все още можем?

— Ако можем… — рече Хърмаяни, гледайки назад по посока на вратата към основната зала, където кой знае какво се случваше.

— Стигнахме толкова далеч, предлагам да продължим — каза Хари.

— Добре! — каза Грипкук. — Значи, трябва ни Богрод да управлява вагончето; аз вече нямам правомощия там. Но няма да има място за магьосника.

Хари насочи пръчката си към Травърс.

— ИМПЕРИО!

Магьосникът се обърна и се отдалечи по дългата пътека в добро темпо.

— Какво го караш да направи?

— Да се скрие! — рече Хари, докато насочваше пръчката си към Богрод, който подсвирна, за да призове малко вагонче и то се дотътри из тъмнината по релсите към тях. Хари беше сигурен, че може да чуе викове отзад в основната зала, докато се покатериха вътре, Богрод пред Грипкук, Хари, Рон и Хърмаяни, наблъскани заедно отзад.

С раздрусване вагончето потегли, набирайки скорост: те прелетяха покрай Травърс, който се бе изгърбил навътре в една пукнатина сред стената, после вагончето продължи да се криви и извива през подобните на лабиринт проходи, наклонено надолу през цялото време. Хари не можеше да чуе нищо през тракането на вагончето по релсите: Косата му летеше зад него, докато те профучаваха покрай сталактити, спускайки се все по-надълбоко под земята, но той продължаваше да поглежда назад. Все едно бяха оставили огромни отпечатъци от стъпки след себе си; колкото повече мислеше за това, толкова по-глупаво му се виждаше, че бяха предрешили Хърмаяни като Белатрикс, че бяха взели със себе си пръчката на Белатрикс, когато смъртожадните знаеха добре кой я е откраднал…

Бяха по-дълбоко, отколкото Хари някога бе прониквал из „Гринготс“; взеха един извит завой на скорост и видяха пред себе си, само на секунди от него, мощен водопад, стоварващ се върху релсите. Хари чу Грипкук да изкрещява „Не!“, но нямаха спирачки. Те се хвърлиха през водопада. Вода изпълни очите и устата на Хари, той не можеше да вижда или да диша: Тогава с ужасно накланяне напред вагончето се преобърна и всички те бяха изхвърлени от него. Хари чу вагончето да се разбива на парчета в стената на прохода, чу Хърмаяни да изпищява нещо, и почувства как се плъзва назад към земята, все едно в безтегловност, приземявайки се безболезнено на каменистия под.

— О-омекотяващо заклинание! — изпелтечи Хърмаяни, докато Рон я издърпваше на крака, но за ужас на Хари, той видя, че тя вече не беше Белатрикс; вместо това тя стоеше там с възголеми дрехи, вир вода и напълно себе си; Рон беше червенокос и голобрад отново. Те го осъзнаваха, докато поглеждаха един към друг, опипвайки собствените си лица.

— „Водопадът на крадците!“ — каза Грипкук, като се изправяше на крака и гледаше назад към наводнените релси, потънали сред, Хари знаеше сега, нещо повече от вода. — Измива всички заклинания, всяко магическо укриване! Знаят, че има нарушители в „Гринготс“, пуснали са всички защити срещу нас!

Хари видя Хърмаяни да проверява дали все още притежава мънистената чантичка и бързо пъхна ръка под връхната си дреха, за да се увери, че не е загубил мантията невидимка. После се обърна да види Богрод, който тръскаше главата си с недоумение: Падението на крадците явно беше премахнало неговото подчиняващо проклятие.

— Имаме нужда от него… — каза Грипкук, — не можем да влезем в трезора без таласъм от „Гринготс“. И също така се нуждаем от Хлопките.

— ИМПЕРИО! — каза пак Хари; гласът му проехтя през каменния проход и той почувства отново онова усещане за опияняващ контрол, което протичаше от мозъка към пръчката му. Богорд още веднъж се подчини на волята му, сменяйки обърканото си изражение с любезна незаинтересованост, докато Рон побърза да вземе кожената торба с метални инструменти.

— Хари, мисля, че чувам хора да се приближават! — каза Хърмаяни, посочи с пръчката на Белатрикс към водопада и извика:

— ПРОТЕГО! Видяха защитното вълшебство да разбива потока от омагьосана вода, която полетя обратно нагоре по коридора.

— Добра идея — рече Хари. — Води ни, Грипкук!

— А как ще излезем обратно? — попита Рон, докато забързаха пеш през мрака след таласъма, а Богрод пъшкаше по следите им като старо куче.

— Нека да се тревожим за това, когато ни се наложи — каза Хари. Опитваше се да се вслуша: Стори му се, че чува нещо да подрънква и да се движи наблизо. — Грипкук, колко още остава?

— Не много, Хари Потър, не сме далеч…

И те завиха зад ъгъла и видяха нещото, за което Хари се бе подготвял, но което въпреки това накара всички тях да замръзнат на място.

Гигантски змей беше завързан към земята пред тях, преграждайки пътя към четири-пет от най-дълбоките трезори в банката. Люспите на звяра бяха станали избледнели и напукани през дългото му затворничество под земята, очите му бяха млечнорозови; и двата му задни крака носеха тежки окови, от които вериги стигаха до огромни пилони, забити дълбоко в каменистата земя. Великанските му крила, увенчани с шипове и сега свити близо до тялото му, щяха да изпълнят цялото пространство наоколо, ако ги разпереше, и когато обърна грозната си глава към тях, той изрева със звук, който накара скалата да потрепери, отвори уста и изстреля огнена струя, която ги запрати назад, бягайки нагоре по коридора.

— Наполовина сляп е… — изпъшка Грипкук, — но дори още по-свиреп заради това. И все пак, ние имаме средство да го контролираме. Той е бил обучен какво да очаква, когато Хлопките наближат. Дайте ми ги.

Рон подаде торбата на Грипкук и таласъмът извади отвътре множество малки метални инструменти, които при разтърсване издаваха продължителен звънтящ звук, като миниатюрни чукчета по наковалня. Грипкук ги раздаде наоколо: Богрод прие покорно своята хлопка.

— Знаете какво да правите — каза Грипкук на Хари, Рон и Хърмаяни. — Той ще очаква болка, когато чуе този звук. Ще се отдръпне и Богрод трябва да постави дланта си върху вратата на трезора.

Те продължиха зад завоя отново, тръскайки Хлопките, и шумът проехтя сред скалните стени, чудовищно усилен, така че дори вътрешността на черепа на Хари сякаш вибрираше заедно с подземието. Змеят нададе още един дрезгав рев, а после отстъпи. Хари можеше да го види как трепери, и докато се приближаваха, той видя белези, издълбани чрез злобни прорязващи удари по лицето му, и предположи, че змеят е бил приучен да се страхува от горещи остриета, когато чуе звука на Хлопките.

— Накарай го да докосне ръката си до вратата! — подкани Грипкук Хари, който отново обърна пръчка към Богрод. Старият таласъм се подчини, притискайки дланта си към дървото, и вратата на трезора се разтопи пред тях, разкривайки малко пространство, подобно на пещера, претъпкано от пода до тавана със златни монети и бокали, сребърни брони, кожи от странни създания — някои с дълги шипове, други с клюмнали криле, отвари в скъпоценни шишенца, и един череп, все още носещ корона.

— Търсете, бързо! — каза Хари, докато всички забързаха навътре в трезора.

Той беше описал чашата на Хафълпаф на Рон и Хърмаяни, но ако другият, незвестен Хоркрукс, беше нещото, което бе скрито в този трезор, тогава нямаха представа как изглежда. Едва бе имал време да хвърли поглед наоколо, обаче, преди да чуят приглушено тропване изотзад: вратата се бе появила отново, заключвайки ги в трезора, и потапяйки ги в пълен мрак.

— Няма значение, Богрод ще бъде способен да ни освободи! — каза Грипкук, след като Рон нададе вик от изненада. — Осветете с пръчки, не можете ли? И побързайте, имаме малко време!

— Лумос! — Хари огря със запалената си пръчка наоколо из трезора, лъчът й се спусна над проблясващите скъпоценности; той видя фалшиво копие на меча на Грифиндор да лежи върху висока полица, сред бъркотия от вериги. Рон и Хърмаяни също бяха запалили пръчките си и сега изследваха обкръжаващите ги купчини от предмети.

— Хари, дали не е това…? Аа-у!

Хърмаяни изкрещя от болка и Хари завъртя пръчка към нея навреме, за да види скъпоценен бокал да се изхлузва от ръцете й. Но падайки, той се разцепи, превърна се в дъжд от бокали, така че секунда по-късно, с оглушителен шум, подът беше покрит с еднакви чаши, търкалящи се във всички посоки, а оригиналът беше невъзможно да бъде различен измежду тях.

— Изгори ме! — простена Хърмаяни, смучейки изприщените си пръсти.

— Добавили са проклятията „Гермино“ и „Флагранте“! — рече Грипкук. — Всичко, до което се докоснете ще ви изгаря и ще се умножава, но фалшификатите са безполезни… и ако продължите да хващате съкровището, в крайна сметка ще бъдете смазани до смърт под тежестта на нарастващото злато!

— Добре, не пипайте нищо! — каза Хари с отчаяние, но още в същия момент Рон, без да иска, бутна с крак един от падналите бокали и още двайсет от тях мигновено се появиха, докато Рон подскачаше на място, с частично отнесена от огъня обувка при контакта с нажежения метал.

— Стойте на място, не мърдайте! — извика Хърмаяни, стискайки Рон.

— Просто се оглеждайте наоколо! — каза Хари. — Помнете, чашата е малка и златна, има надпис гравиран върху нея и две дръжки… иначе вижте дали не можете да забележите символа на „Рейвънклоу“ някъде тук, орела…

Те насочваха пръчки към всяко кътче и пукнатина, въртейки се внимателно на място. Беше невъзможно да не докоснат нищо; Хари запрати огромна каскада от фалшиви галеони към земята, където те се присъединиха към бокалите, и сега едва имаше място, където да стъпят, а блестящото злато пламтеше с горещина, така че трезорът заприлича на фурна. Светлината от пръчката на Хари преминаваше през щитове и изработени от таласъми шлемове, спираше се по полиците, стигащи до тавана; все по-високо и по-високо повдигаше лъча, докато внезапно попадна на предмет, който накара сърцето му да пропусне удар и ръката му да потрепери.

— Там е, ето там горе!

Рон и Хърмаяни също насочиха пръчките си към нея, така че малката златна чаша заблещука сред светлината, идваща от три посоки: чашата, принадлежала на Хелга Хафълпаф, предадена по-късно във владение на Хепзиба Смит, от която я е откраднал Том Риддъл.

— И как, по дяволите, ще се качим там горе, без да докосваме нищо? — попита Рон.

— АКЦИО ЧАША! — изкрещя Хърмаяни, която явно бе забравила в отчаянието си какво им бе казал Грипкук по време на обсъжданията по плана им.

— Няма смисъл, няма смисъл — изръмжа таласъмът.

— Тогава какво ще правим? — каза Хари, гледайки ядно таласъма. — Ако искаш да си получиш меча, Грипкук, ще трябва да ни помогнеш малко повече от… чакайте! Мога ли да докосвам нещата тук с меча? Хърмаяни, дай го насам!

Хърмаяни потършува сред дрехите си, извади мънистената чантичка, претърси я за няколко секунди и изтегли бляскавия меч. Хари го сграбчи за рубинената дръжка и допря върха на острието му до сребърен змей наблизо, който не се умножи.

— Ако само мога да провра меча през една от дръжките… но как ще стигна дотам горе?

Рафтът, където бе сложена чашата, беше извън обсега на когото и да било от тях, дори на Рон, който беше най-висок. Жегата от омагьосаното съкровище нарастна на вълни, и пот се стече по лицето и гърба на Хари, докато се бореше да измисли начин да се качи до чашата; и тогава той чу змейски рев от другата страна на вратата на трезора, и звука от дрънчене нарастна все по-силен и по-силен.

Бяха наистина в капан сега: Нямаше изход навън, освен през вратата, и ордата от таласъми изглежда наближаваше от другата страна. Хари погледна Рон и Хърмаяни и видя ужас по лицата им.

— Хърмаяни — каза Хари, докато дрънченето нарастваше все по-силно, — трябва да се кача там горе, трябва да се отървем от чашата…

Тя вдигна пръчката си, насочи я към Хари и прошепна:

— ЛЕВИКОРПУС!…

Изтеглен във въздуха за глезена си, Хари се удари в комплект доспехи и дубликати избухнаха от него като нажежени до бяло тела, изпълвайки претъпканото пространство. С писъци от болка, Рон, Хърмаяни и двамата таласъми бяха прекатурени върху други предмети, които също започнаха да се множат. Полузаровени сред нарастващата вълна от горещото до червено съкровище, те се мъчеха и крещяха, докато Хари провря меча през дръжката на чашата на Хафълпаф, закачайки я с острието.

— ИМПЕРВИУС! — кресна Хърмаяни в опит да защити себе си, Рон и таласъмите от изгарящия метал.

Тогава най-ужасният писък досега накара Хари да погледне надолу: Рон и Хърмаяни бяха потънали до кръста в съкровището, борейки се да запазят Богрод да не се плъзне под нарастващата вълна, но Грипкук беше напълно изчезнал от поглед; нищо друго от него, освен върховете на няколко дълги пръсти, не беше останало видимо. Хари сграбчи пръстите на Грипкук и задърпа. Изприщеният таласъм се появи малко по малко, виейки от болка.

— ЛИБЕРАКОРПУС! — изрева Хари, и с трясък той и Грипкук се приземиха на повърхността на прииждащото съкровище и мечът отхвръкна от ръката на Хари.

— Вземи го! — извика Хари, борейки се с болката от горещия метал върху кожата си, докато Грипкук се покатери върху раменете му отново, твърдо решен да избегне въздигащата се маса от нажежени до червено предмети. — Къде е мечът? Чашата беше с него!

Дрънченето от другата страна на вратата нарастваше оглушително… беше прекалено късно…

— Там!

Грипкук беше този, който го бе забелязал и който бе извикал и в този миг Хари разбра, че таласъмът нито за момент не бе очаквал те да спазят думата си. Стискайки здраво с една ръка пълна шепа от косата на Хари, за да се подсигури да не падне в издигащото се море от изгарящо злато, Грипкук сграбчи дръжката на меча и го запрати далеч от досега на Хари. Малката златна чаша, нанизана през дръжката си върху острието на меча, се метна из въздуха. Все още с яхналия го таласъм върху себе си, Хари се хвърли и я улови и макар да можеше да почувства как тя изгарая плътта му, не я пусна, докато междувременно безброй чаши на Хафълпаф избухваха от юмрука му, валейки върху него, а входа на трезора се отвори отново и той се намери пързалящ се неконтролируемо върху разрастваща се лавина от огнено злато и сребро, които понесоха него, Рон и Хърмаяни към външното помещение. Смътно осъзнавайки болката от изгарянията, покриващи тялото му, и все още носен по вълните от умножаващото се съкровище, Хари бутна чашата в джоба си и се пресегна да си възвърне меча, но Грипкук го нямаше. Изплъзвайки се от раменете на Хари в първия възможен момент, той бе избягал да се скрие между обкръжаващите ги таласъми, размахвайки меча и крещейки: „Крадци! Крадци! Помощ! Крадци!“ Той се шмугна по средата на наближаващата тълпа, всички сред която държаха кинжали, и те го приеха без въпроси.

Хлъзгайки се по нагорещения метал, Хари се пребори да застане на крака, знаейки, че единственият изход навън е през тълпата.

— ВЦЕПЕНИ СЕ! — изрева той, и Рон и Хърмаяни го последваха; струи от червена светлина полетяха към тълпата от таласъми и някои се катурваха, но други продължаваха и Хари видя няколко стражи-магьосници да дотичват иззад ъгъла.

Вързаният змей нададе рев и поток от пламъци полетя над таласъмите; магьосниците побягнаха, скупчени, обратно по пътя, от който бяха дошли и тогава едно вдъхновение, или лудост, осени Хари. Насочвайки пръчка към дебелите вериги, приковали звяра към пода, той изрева:

— РЕЛАШИО!

Веригите се строшиха с шумни взривове.

— Насам! — изрева Хари и докато все още изстрелваше вцепеняващи заклинания към приближаващите таласъми, той се затича към слепия змей.

— Хари… Хари… какво правиш?! — изпищя Хърмаяни.

— Върху него, качвайте се, хайде…

Змеят още не беше осъзнал, че е свободен: стъпалото на Хари намери извивката на задния му крак и той се изтегли нагоре, върху гърба му. Люспите му бяха твърди като стомана; дори не изглеждаше да го е усетил. Хари подаде ръка; Хърмаяни се вдигна нагоре; Рон се покатери зад тях и секунда по-късно змеят разбра, че вече не е окован. С рев той се надигна; Хари се приведе ниско на колене, стискайки колкото можеше по-силно назъбените люспи. Крилата се отвориха и събаряйки пищящите таласъми настрани като кегли, змеят полетя във въздуха. Хари, Рон и Хърмаяни, проснати на гърба му, се мятаха срещу тавана, докато той се спускаше към отвора на прохода, а преследващите ги таласъми запращаха по тях кинжали, които отскачаха от хълбоците му.

— Никога няма да успеем да излезем, прекалено е голям! — изпищя Хърмаяни, но змеят отвори уста и отново забълва пламъци, като прочисти тунела, чиито под и таван се напукаха и изрониха. Носен от незнайна сила, змеят дращеше с нокти и си пробиваше път напред. Очите на Хари бяха плътно затворени заради жегата и прахоляка наоколо; оглушен от трясъците на скали и ревовете на змея, той само можеше да стои прилепнал за гърба му, очаквайки всеки момент да бъде изтръскан; и тогава чу Хърмаяни да извиква силно:

— ДЕФОДИО!

Тя помагаше на змея да разшири прохода, разчупвайки тавана, докато той се бореше нагоре към по-свежия въздух, далеч от кряскащите и дрънчащи таласъми: Хари и Рон я последваха, разбивайки тавана на парчета с още Дълбаещи заклинания. Те преминаха покрай подземното езеро, а гигантският пълзящ и ръмжащ звяр изглежда усети свободата и пространството пред себе си; зад тях проходът беше изпълнен заради разрушителната му, обсипана с шипове опашка, с едри скални буци, гигантски начупени сталактити и дрънченето на таласъмите, което сякаш заглъхваше… докато отпред Змейският огън разчистваше пътя им…

И тогава, най-накрая, с комбинираните усилия на техните заклинания и грубата сила на звяра, те си пробиха път навън от коридора право в мраморната зала. Таласъми и магьосници пищяха и търсеха място да се скрият. Най-сетне змеят имаше пространство да разпери крилата си; обръщайки рогатата си глава към студения въздух отвън, който можеше да подуши откъм входа, той пое натам и все още с Хари, Рон и Хърмаяни прилепнали на гърба му. Изби в движение металните врати, като ги остави изкривени и висящи настрани от пантите си, колебливо се заклати по „Диагон-али“ и изведнъж се изстреля нагоре, към небето…