Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хари Потър (7)
Оригинално заглавие
Harry Potter and The Deathly Hallows, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 97 гласа)

Информация

Корекция
Ognyancom
Допълнителна корекция
goblin
Преводачи и редактори

Глава първа

Превод: Ermac. Редакция: Свилен, Карина, Оgnyancom, Arath, hendy

Глава втора

Превод: Dagoburd. Редакция: Оgnyancom

Глава трета

Превод: Dagoburd. Редакция: Сед, Ognyancom, hendy

Глава четвърта

Превод: Dagoburd. Редакция: Ognyancom

Глава пета

Превод: Ermac. Редакция: Оgnyancom

Глава шеста

Превод: Dagoburd. Редакция: Оgnyancom

Глава седма

Превод: Serendi. Редакция: Оgnyancom

Глава осма

Превод: Serendi. Редакция: Оgnyancom

Глава девета

Превод: Serendi. Редакция: Оgnyancom

Глава десета

Превод: xsenedra. Редакция: Оgnyancom

Глава единадесета

Превод: xsenedra. Редакция: Оgnyancom

Глава дванадесета

Превод: xsenedra. Редакция: Оgnyancom

Глава тринадесета

Превод: Boggart. Редакция: Оgnyancom

Глава четирнадесета

Превод: 6trudel. Редакция: Оgnyancom

Глава петнадесета

Превод: The Seaward. Редакция: Оgnyancom

Глава шестнадесета

Превод: Deidara. Редакция: Оgnyancom

Глава седемнадесета

Превод: Deidara. Редакция: Оgnyancom

Глава осемнадесета

Превод: Deidara. Редакция: Оgnyancom

Глава деветнадесета

Превод: Vogelfrei. Редакция: Оgnyancom

Глава двадесета

Превод: Bibi_Elli. Редакция: Оgnyancom

Глава двадесет и първа

Превод: Bibi_Elli. Редакция: Оgnyancom

Глава двадесет и втора

Превод: Avada Kedavra. Редакция: Оgnyancom

Глава двадесет и трета

Превод: Ermac. Редакция: Оgnyancom

Глава двадесет и четвърта

Превод: Ermac. Редакция: Оgnyancom

Глава двадесет и пета

Превод: hеndy. Редакция: Оgnyancom

Глава двадесет и шеста

Превод: Sequoiadendron. Редакция: Оgnyancom

Глава двадесет и седма

Превод: hendy. Редакция: Оgnyancom

Глава двадесет и осма

Превод: xsenedra. Редакция: Оgnyancom

Глава двадесет и девета

Превод: xsenedra. Редакция: Оgnyancom

Глава тридесета

Превод: xsenedra. Редакция: Оgnyancom

Глава тридесет и първа

Превод: The_Braine. Редакция: Оgnyancom

Глава тридесет и втора

Превод: The_Braine

Глава тридесет и трета

Превод: Sequoiadendron. Редакция: Оgnyancom

Глава тридесет и четвърта

Превод: Sequoiadendron. Редакция: Оgnyancom

Глава тридесет и пета

Превод: Sequoiadendron. Редакция: Оgnyancom

Глава тридесет и шеста

Превод: Sequoiadendron. Редакция: Оgnyancom

Епилог

Превод: Sequoiadendron. Редакция: Оgnyancom

История

  1. — Добавяне

Глава двадесет и втора
РЕЛИКВИТЕ НА СМЪРТТА

Хари падна върху тревата и веднага скочи. Явно се бяха приземили в края на голямо поле. Вече се здрачаваше, а Хърмаяни тичаше около тях, размахвайки пръчката си и редеше:

— ПРОТЕГО ТОТАЛУМ! САЛВИО ХЕКСИЯ!

— Този дърт предател! — каза Рон, появявайки се под мантията-невидимка и я хвърли към Хари. — Хърмаяни, ти си гений, абсолютен гений! Не мога да повярвам, че се измъкнахме от това!…

— КАВЕ ИНИМИКУМ!… Нали ви казах, че това е Изригващ рог, не му ли казах и на него? И сега домът му е взривен!

— Точно, каквото заслужаваше! — каза Рон, гледайки разкъсаните си джинси и раните по краката си. — Какво смятате, че ще му се случи?

— О, надявам се да не го убият! — изстена Хърмаяни. — Точно затова исках смъртожадните да видят Хари, преди да изчезнем, за да знаят, че Ксенофилиус не ги е лъгал!

— Защо тогава ме скри под мантията? — попита Рон.

— Ти трябва да си в леглото със своята змейска шарка, Рон! Отвлекли са Луна, защото баща й е подкрепял Хари! Какво би станало с твоето семейство, ако знаеха, че сега си с него?

— А какво ще стане с твоите родители? — попита я Рон.

— Те са в Австралия! — отвърна Хърмаяни — би трябвало да са добре. Не знаят нищо.

— Ти си гений!… — отвърна Рон със страхопочитание.

— Да, наистина, Хърмаяни — съгласи се Хари разпалено. — Не знам какво бихме правили без теб.

Тя засия, но стана сериозна почти веднага.

— А какво ще стане с Луна?

— А ако те казват истината и тя е жива? — започна Рон.

— Не го казвай, не го казвай! — изкрещя Хърмаяни — Тя трябва да е жива, просто трябва!

— Тогава очаквам тя да е в „Азкабан“ — каза Рон. — Дали ще оцелее вътре обаче… Не з…

— Ще оцелее — каза Хари. Той не можеше да понесе размисли върху алтернативата.

— Луна е силна, много по-силна отколкото си мислите. Сигурно обяснява на останалите затворници какво са наргълите и останалите странни същества.

— Дано си прав — каза Хърмаяни. Тя сложи ръка върху очите си. — Толкова съжалявам за Ксенофилиус, само ако…

— Ако не беше се опитал да ни предаде на смъртожадните, да! — каза Рон.

Те разпънаха палатката и се настаниха вътре, където Рон им приготви чай. След бягството, хладното, плесенясало, старо място беше като техен дом: сигурно, познато и приятелски изглеждащо.

— О, защо трябваше да ходим там?… — изстена Хърмаяни след няколко минути мълчание.

— Хари, ти беше прав, това пътуване беше пълна загуба на време… Реликвите на Смъртта… какви глупости… въпреки, че — внезапна идея сякаш я осени — той трябва да си го е измислил, нали? Той сигурно не вярва в тези реликви, просто искаше да останем, докато Смъртожадните пристигнат!

— Не мисля така… — каза Рон. — Много по-трудно е да си измисляш разни неща, когато си под напрежение, отколкото ако си ги знаеш. Открих това, когато „ловците“ ме хванаха. Беше много по-лесно да се преставя за Стан, отколкото да измислям някаква нова личност. Старият Лъвгуд беше под голям натиск, за да ни задържи. Мисля, че той ни каза истината, или поне това, което счита за истина, само и само да ни задържи.

— Така или иначе, не смятам, че е от значение! — въздъхна Хърмаяни. — Дори и да е бил откровен, не съм чувала по-големи глупости през целия си живот.

— Я чакай малко! — каза Рон. — Стаята на Тайните трябваше също да е мит, нали?

— Но Реликвите на Смъртта не могат да съществуват, Рон!

— Продължаваш да го казваш, но една от тях — мантията-невидимка на Хари…

— „Приказката за тримата братя“ е само притча! — каза убедено Хърмаяни. — Приказка за това как хората се страхуват от смъртта. Ако оцеляването беше толкова просто, като криенето под мантия-невидимка, значи имаме всичко необходимо!

— Не знам. Непобедима пръчка няма да ни дойде зле… — каза Хари, въртейки пръчката от трънка, която толкова не харесваше в ръцете си.

— Тя не съществува, Хари!

— Каза, че е имало много такива пръчки — Смъртоносните пръчки, или както там се казват…

— Добре, дори да искаш да се заблуждаваш, че Могъщата пръчка съществува, какво смяташ за Камъка на Възкресението? — пръстите й нарисуваха въпросителни знаци около името и тонът й се изпълни със сарказъм — Никоя магия не може да съживява мъртвите и това е факт!

— Когато пръчката ми се свърза с тази на Ти-Знаеш-Кой, това накара майка ми и баща ми да се появят… и Седрик…

— Но те не се върнаха наистина от мъртвите, нали? — каза Хърмаяни. — Тези… бледи имитации не са точно връщане от света на мъртвите.

— Но и тя, момичето от приказката, не се е върнала наистина, нали? Приказката разказва, че ако си мъртъв, продължаваш да си пребиваваш в света на мъртвите. Но вторият брат все пак я е видял и е говорил с нея, може би дори е живял с нея за известно време…

Той видя загриженост и нещо, което по-трудно можеше да се определи в изражението на Хърмаяни. После, когато тя погледна Рон, Хари осъзна, че това е страх — той я беше уплашил с думите си за живот с мъртви хора.

— Та този човек, Певерел, който е погребан в Годрикс Холоу — каза той припряно, опитвайки се да звучи пределно нормално, — ти не знаеш нищо за него, така ли?

— Не — отвърна тя, облекчена от смяната на темата. — Проверих, след като видях знака на гроба му; ако е бил известен или е направил нещо важно, сигурна съм, че щеше да е в някоя от книгите, които нося. Единствената книга, в която намерих името „Певерел“ беше „Вродено благородство: Магьосническо родословие“. Взех я назаем от Крийчър — поясни тя, след като Рон повдигна вежди. — Описва чистокръвните магьоснически семейства, които са вече изчезнали по мъжка линия. Очевидно Певерел са една от първите фамилии, които изчезват.

— Изчезнали по мъжка линия? — повтори Рон.

— Означава, че името е изчезнало — обясни Хърмаяни — векове назад, в случая на Певерел. Още може да има наследници, но те да се казват по друг начин.

И тогава, в един кратък момент, Хари си спомни къде беше чувал името Певерел: стар, мръсен мъж, размахващ грозен пръстен в лицето на пратеник на Министерството, крещящ…

— МАРВОЛО ГАУНТ!

— Моля?!… — казаха Рон и Хърмаяни в един глас.

— МАРВОЛО ГАУНТ! Дядото на Ти-Знаеш-Кой! В Литъл Хенглетън! С Дъмбълдор! Марволо Гаунт каза, че той е наследник на Певерел!

Рон и Хърмаяни изглеждаха зашеметени.

— Пръстенът, който стана Хоркрукс? Марволо каза, че пръстенът носи герба на Певерел! Видях го да го поднася пред аврора от Министерството, почти го навря в носа му!

— Гербът на Певерел? — каза рязко Хърмаяни. — Видя ли какъв беше?

— Не точно — каза Хари, опитвайки се да си спомни. — Нямаше нищо запомнящо се, доколкото можах да видя; може би няколко драскотини. Видях го отблизо чак след като беше унищожен.

Хари видя, че Хърмаяни е разбрала, след като видя разширяващите й се очи. Рон гледаше от единия към другия, изумен.

— По дяволите, мислиш, че е бил същият знак? Знакът на Реликвите?

— Защо не? — каза Хари възбудено — Марволо Гаунт беше прост, стар глупак, който живееше като свиня, всичко от което се интересуваше, беше потеклото. Ако този пръстен е бил предаван през вековете, той може да не е знаел какъв е наистина. Нямаше никакви книги в къщата му и повярвайте ми, не беше от типа хора, които четат приказки на децата си. Той би искал да мисли, че драскотините върху пръстена са герб, защото според неговите разбирания, ако си чистокръвен, си почти крал!

— Да… и това е много интересно, — каза Хърмаяни предпазливо, — но Хари, ако си мислиш, че…

— А защо не? Защо не? — каза Хари, забравяйки всякаква предпазливост. — Пръстенът имаше камък, нали? — той погледна Рон за подкрепа. — Какво ако това е бил Камъкът на Възкресението?

Устата на Рон остана широко отворена.

— А дали все още работи, ако Дъмбълдор го е повредил?

— Да работи? Да работи?! Рон, той никога не е работил! Няма такова нещо като Камък на Възкресението! — Хърмаяни скочи на крака, бясна. — Хари, ти се опитваш да нагласиш всичко да се вписва в историята с Реликвите…

— Да го наглася? — повтори той. — Хърмаяни, всичко само се наглася! Знам, че знакът на Реликвите беше върху този камък! Гаунт каза, че го е наследил от Певерел!

— Преди минута ни каза, че не си могъл да разгледаш знака върху камъка добре!

— Къде мислиш, че е пръстенът в момента? — Рон попита Хари. — Какво направи Дъмбълдор с него, след като го разби?

Но въображението на Хари препускаше бясно, много пред това на Рон и на Хърмаяни. Три предмета, или Реликви, които, обединени биха направили притежателя им Повелител на Смъртта… Завоевател… Господар… „Последният враг, който ще бъде унищожен е Смъртта“… И той се видя като притежател на трите Реликви, изправяйки се пред Волдемор. Чиито Хоркрукси нямат равни… Никой от двамата не може да оцелее, докато другият е жив… Това ли беше отговорът?! Реликвите на Смъртта срещу Хоркруксите? Имаше ли, какъвто и да е начин, да се подсигури, че точно той — Хари Потър — ще триумфира накрая? Ако той станеше притежател и на трите Реликви на Смъртта, би ли бил той в безопасност?

— Хари?

Но той почти не чу Хърмаяни. Той извади мантията-невидимка и я прекарваше през пръстите си, материята, мека и гъвкава като вода, лека като въздух. Той не беше виждал абсолютно нищо, което да приличаше на тази мантия за седемте си години в Магическия свят. Мантията беше точно такава, каквато Ксенофилиус я описваше: мантия, която прави този, който я носи напълно невидим, на практика е вечна, дава постоянно и непробиваемо урикритие, независимо какви заклинания се отправят по нея… И след това с въздишка, той се сети!…

— Дъмбълдор е взел мантията в нощта, когато родителите ми са били убити!

Гласът му трепереше и той усещаше цвета на лицето си, но не му пукаше.

— Майка ми е казала на Сириус, че Дъмбълдор е взел назаем мантията! Ето защо! Той е искал да я изследва, защото е допускал, че тя е третата Реликва! Игнациус Певерел е погребан в Годрикс Холоу…

Хари вървеше без да вижда накъде през палатката, чуствайки, че нови истини се откриват пред очите му.

— Той е мой предшественик! Аз съм потомък на третия брат! Всичко се връзва!

Той се почуства толкова сигурен, вярвайки в Реликвите на Смъртта, че дори смътната идея да ги притежава, му даваше сигурност, чуствайки се радостен той се обърни към двамата си приятели.

— Хари… — каза Хърмаяни отново, но той беше зает да развързва торбичката около врата си, пръстите му трепереха.

— Прочети го! — каза й Хари, тиквайки писмото на майка си в ръцете и. — Прочети го! Дъмбълдор е взел мантията, Хърмаяни! Защо му е било да го прави? Той не се е нуждаел от мантия, той можеше да прави Прикриваща магия, толкова мощна, че го правеше напълно невидим, дори и без мантия!

Нещо падна на земята и се завъртя, блестейки, под един стол. Хари беше бутнал снича, когато беше извадил писмото. Той се наведе да го вдигне и тогава потокът от открития, които беше направил му даде друг подарък и прозрението и удивлението изригнаха в него, когато той изкрещя:

— Пръстенът е вътре, той го е оставил в снича!

— Мис… мислиш ли?

Той не можеше да разбере защо Рон и Хърмаяни отстъпваха назад. Беше толкова очевидно, толкова ясно за Хари. Всичко пасваше, всичко… Мантията-невидимка беше третата Реликва и когато откриеше как да отвори снича, щеше да има и вторият, и всичко от което се нуждаеше след това, беше Могъщата пръчка, и тогава… Сякаш завеса падна върху сцена: цялото му вълнение, всичките му надежди и щастливи мигове бяха заличени за секунда, а той стоеше сам в мрака и красивата, мощна магия бе разрушена.

— Това е, което ТОЙ преследва!

Промяната в гласа му уплаши Рон и Хърмаяни дори повече.

— Вие-Знаете-Кой търси Могъщата пръчка!

Той обърна гръб на изумените им, застинали лица. Той знаеше, че това е истина. Всичко пасваше, Волдемор не търсеше нова пръчка; той търсеше древна пръчка, много стара в интерес на истината. Хари излезе от палатката, напълно забравил за Рон и Хърмаяни, гледайки в нощта, той мислеше…

Волдемор беше израснал в мъгълско сиропиталище. Никой не му беше разказвал „Разказите на на поета Бийдъл“, когато той е бил дете, точно както Хари никога не ги беше чувал като малък. Почти никой магьосник не вярваше в историята за Реликвите на Смъртта. Беше ли възможно Волдемор да знае за тях?

Хари гледаше в мрака… Ако Волдемор знаеше за Реликвите, той със сигурност щеше да ги е потърсил досега, щеше да е направил всичко да ги притежава — три предмета, които биха направили притежателя си Господар на Смъртта? Ако той знаеше за тези Реликви, нямаше да се нуждае от Хоркрукси, така или иначе. Не беше ли очевидно, че щом е взел един от Реликвите и го е превърнал в Хоркрукс, то той не е знаел за тази голяма, древна магическа тайна?

Което значеше, че Волдемор е търсил Могъщата пръчка, без да осъзнава пълната й мощ, без да знае, че е един от Трите… пръчката беше тази Реликва, за чието съществуване се знаеше най-много, тази която не беше скрита… Кървавата диря на Могъщата пръчка е описана на страниците на Магическата история…

Хари гледаше облачното небе, странни сенки от сиво и сребърно минаваха през бялата луна. Той се почуства замаян от откритията, които беше направил. Върна се обратно в палатката и беше шокиран да види Рон и Хърмаяни да стоят, точно където ги беше оставил. Хърмаяни все още държеше писмото на Лили, Рон изглеждаше доста угрижен, седейки до нея. Не осъзнаваха ли те колко далеч бяха стигнали в последните минути?

— Това ли е? — каза Хари, опитвайки се да им придаде усещането на неговата абсолютна убеденост. — Това обяснява всичко, Реликвите на Смъртта съществуват и аз притежавам една, може би две от…

Той им показа снича.

— … И Вие-Знаете-Кой е по следите на Третата, но не го съзнава… той просто си мисли, че това е някаква мощна пръчка…

— Хари — каза Хърмаяни, приближавайки се към него и връщайки му писмото на Лили, — съжалявам, но мисля, че си разбрал всичко твърде грешно.

— Но не виждаш ли, всичко пасва…

— Не, не пасва — каза тя. — Не пасва, Хари, ти просто се отнесе. Моля те, само ми отговори на този въпрос: Ако Реликвите на Смъртта наистина съществуват и Дъмбълдор е знаел за тях, знаел е, че този, който ги притежава би станал Господар на Смъртта, защо не ти е казал? Защо?

Той имаше готов отговор:

— Но ти сама го каза, Хърмаяни! Трябва сам да го откриеш, това е приключение!

— Но аз го казах само, за да те убедя да дойдеш до къщата на Лъвгуд! — извика Хърмаяни вбесена. — Аз не го вярвам в действителност!

Хари въобще не й обърна внимание.

— Дъмбълдор обикновено ме оставяше да откривам нещата сам. Той ме оставяше да изпробвам силите си, да поемам рискове. Това прилича на нещо, което той би направил!

— Хари, това не е игра, това не са уроци! Това е нещо истинско и Дъмбълдор ти остави достатъчно ясни инструкции: Намери и унищожи Хоркруксите! Този символ не значи нищо, забрави тези Реликви, не можем да си позволим да се отклоняваме…

Хари почти не я слушаше. Той въртеше снича в ръцете си, очаквайки той да се отвори сам, да им даде Камъкът на Възкресението, за да докаже на Хърмаяни, че е прав, че Реликвите на Смъртта наистина съществуват.

Тя се обърна към Рон.

— Ти не вярваш в това, нали?

Хари го погледна, Рон се поколеба.

— Не знам… Аз мисля… Някак си нещата пасват, — каза Рон озадачен, — но когато се вгледаш в пълната картина… — Той си пое дълбок дъх — Мисля че трябва да се отървем от Хоркруксите, Хари. Това е, което Дъмбълдор ни каза да направим. Може би… може би трябва да забравим за тези Реликви.

— Благодаря ти, Рон — каза Хърмаяни. — Аз ще поема първия пост.

И тя премина покрай Хари и седна на изхода на палатката, слагайки точка на разговора.

Но Хари почти не спа тази нощ. Идеята за Реликвите на Смъртта го беше обсебила и той не можеше да си почине преди да премисли нещата отново и отново: Пръчката, Мантията, Камъкът, ако той само можеше да ги притежава…

„Отварям се наблизо“… Кое обаче беше близо? Защо не можеше да има Камъка сега? Ако само го имаше, той можеше да пита Дъмбълдор тези въпроси лично… и Хари мърмореше заклинания към снича в тъмнината, опитвайки всичко, дори змийски език, но златната топчица не се отваряше… И пръчката, Могъщата пръчка, къде ли беше скрита? Къде търсеше Волдемор сега? Хари искаше белегът да го заболи и да му покаже мислите на Волдемор, защото за първи път той и Волдемор бяха обединени в търсенето на едно и също нещо. Хърмаяни не би харесала идеята, разбира се… Но тя не вярваше… Ксенофилиус беше прав за някои неща — ограничена, тесногръда. Истината бе, че тя е уплашена от идеята за Реликвите, най-вече от Камъкът на Възкресението… и Хари притисна уста до снича, целувайки го, почти гълтайки го, но студеният метал си оставаше затворен…

Беше почти на зазоряване, когато той се сети за Луна, може би в единична килия в „Азкабан“, обградена от диментори и той се почуства засрамен от себе си. Той напълно я беше забравил, покрай размислите за Реликвите. Само ако можеха да я измъкнат, но толкова много диментори наоколо — би било непристъпно. Сега като се замисли, не се беше опитвал да направи Патронус с новата си пръчка от трънка… Трябваше да пробва на сутринта… Само ако можеше да си осигури по-добра пръчка… И желанието да притежава Могъщата, Смъртоносната пръчка, непобедимо, безвъзвратно, го погълна още веднъж…

На следващата сутрин опаковаха багажа си и палатката и продължиха пътя си под студен, мрачен дъжд. Облакът ги преследва почти до брега, където те решиха да си направят лагер и останаха там цялата седмица, както и дъждът. Мократа земя караше Хари да се чуства мрачен и депресиран. Той мислеше само за Реликвите на Смъртта. Сякаш огън бе запален в него онази сутрин и нито скептицизма на Хърмаяни, нито постоянните колебания на Рон можеха да го угасят. И колкото по-бурно ставаше желанието за Реликвите, толкова по-нещастен се чустваше той. Той обвиняваше за това Рон и Хърмаяни: тяхната упорита незаинтересованост беше толкова лоша, колкото и непрестанния дъжд, за обезсърчаването на духа му, но нищо не можеше да прекърши неговата убеденост, която беше абсолютна. Вярата на Хари в и желанието му за Реликвите беше толкова поглъщаща, че той се почуства изолиран от двамата си приятели и тяхната мания за Хоркруксите.

— Мания? — каза Хърмаяни с тиха ярост в гласа си, когато Хари беше невнимателен и използва думата една вечер, когато тя му направи забележка за неговата незаинтересованост, относно намирането на останалите Хоркрукси. — Не сме ние тези с някаква мания, Хари! Ние сме тези, които правят това, което Дъмбълдор искаше от нас!

Но той остана безучастен към проявения към него критицизъм. Дъмбълдор й беше оставил знакът на Реликвите, за да може тя да го дешифрира и също така, Хари беше сигурен в това, беше оставил Камъкът на Възкресението в златния снич. Нито един не може да оцелее, докато другият е жив… Господар на Смъртта. Защо Рон и Хърмаяни не разбираха?

— Последният враг, който трябва да бъде унищожен е Смъртта — цитира Хари спокойно.

— Мислех, че трябва да се борим с Ти-Знаеш-Кой? — отвърна Хърмаяни и Хари се отказа да говори с нея.

Дори приключението със сребърната кошута, която другите двама държаха да дискутират, изглеждаше на Хари доста по-безинтересно в момента.

Единственото нещо, което имаше значение за него беше, че усеща лек бодеж в белега отново, въпреки че той се мъчеше да го скрие от приятелите си. Търсеше усамотение винаги, когато се случеше, но беше разочарован от това, което видя. Виденията, които той и Волдемор имаха бяха променили качеството си: бяха станали размазани и неясни, сякаш влизаха и излизаха от фокус. Хари единствено успя да отличи предмет, който приличаше на череп и нещо като планина, която беше по-скоро сянка, отколкото материя. Свикнал да вижда неща, почти като реални, Хари беше объркан от промяната. Беше притеснен, че връзката, която имаше с Волдемор е увредена, връзка, която го плашеше, но, независимо какво казваше на Хърмаяни, ценеше. Някак си, Хари свързваше тези размазани, неясни обекти с разрушаването на собствената му пръчка, сякаш вината за това, че не виждаше толкова ясно в мислите на Волдемор, беше на пръчката от трънка. С минаването на седмиците, Хари не можеше да не забележи, въпреки вглъбяването в себе си, че сега Рон е поел командването. Може би, защото той беше решен да навакса бягството си от тях, може би защото апатията на Хари събуди латентните му качества на лидер. Рон беше този, който ги окуражаваше и дори насилваше да действат.

— Три Хоркрукса останаха — продължаваше да казва той. — Трябва ни план на действие, хайде! Къде не сме проверили? Нека отново повторим — сиропиталището… „Диагон-Али“, „Хогуортс“, къщата на Риддъл, „Боргин и Бъркс“, Албания, всяко място, на което те знаеха, че Том Риддъл е живял или работил, посетил или убил, Рон и Хърмаяни преравяха наново и наново. Хари се намесваше само да каже на Хърмаяни да го остави на мира. Той би бил щастлив само да си седи в мълчание, мъчейки се да прочете мислите на Волдемор, да открие още нещо за Могъщата пръчка, но Рон беше настоятелен да посещават какви ли не места, само и само Хари да прояви някакъв интерес.

— Нищо не се знае, — беше постоянният мотив на Рон — Ъпър Флагли е магьосническо селище, може да е искал да отиде да живее там. Нека отидем и се поровим малко.

В тези постоянни пътувания в магическите територии, те постоянно се натъкваха на „ловци“.

— Някои от тях са почти толкова лоши, колкото и смъртожадните — каза Рон. — Тези, които ме хванаха бяха доста жалки, но Бил каза, че някои от тях са наистина опасни. Казаха го по „Стражата на Потър“…

— По… какво?… — каза Хари.

— „Стражата на Потър“, не ти ли казах, че така се казва? Програмата, която постоянно се мъча да хвана по магическото радио, единствената, която казва истината, за това, което се случва. Почти всички програми следват Ти-Знаеш-Кой, всички освен „Стражата на Потър“, наистина искам да го чуеш, но е толкова трудно да се включа…

Рон прекарваше вечер след вечер, почуквайки с пръчката си различни ритми върху радиото, но единственото, което хващаха отвреме-навреме бяха съвети как да третират драконова шарка и веднъж няколко ноти от „Казан, пълен с вряща, силна любов“. Докато почукваше, Рон продължаваше да се мъчи да налучка вярната парола, мрънкайки различни произволни думи под носа си.

— По принцип са свързани с Ордена на Феникса — каза им той. — Бил има страхотен нюх да ги разгадава, все някога и аз ще я позная…

Но до март късметът не споходи Рон. Хари стоеше на изхода на палатката, на пост, гледайки няколко розови зюмбюла да си проправят път през замръзналата земя, когато Рон изкрещя възбудено от вътрешността на палатката.

— Намерих го, намерих го, паролата беше „Албус“! Ела тук, Хари.

Откъснат за пръв път от дни от размисъла за Реликвите на Смъртта, Хари изтича вътре, за да открие Рон и Хърмаяни, коленичили пред малкото радио. Хърмаяни, която полираше меча на Грифиндор, колкото да се занимава с нещо, седеше с отворена уста, взирайки се в малкия високоговорител, от която познат глас говореше:

… Извиняваме се за временната загуба на сигнал, която беше причинена от няколко проверки на къщи в района от очарователните смъртожадни…

— Но… това е Лий Джордан! — каза Хърмаяни.

— Знам! — каза Рон. — Готино, а?

„… сега се намираме на сигурно място… — казваше Лий — и съм радостен да ви представя някои от редовните ни участници, които са с нас тази вечер. Здрасти момчета!“

„Здравей!“

„Добър вечер, Ривър“

— Лий е Ривър — обясни Рон. — Те имат кодови названия, но винаги можеш…

— Шшшт! — каза Хърмаяни.

„Но преди да чуем Роял и Ремулус — продължи Лий — Нека за момент да съобщим за смъртта на тези, които «Безжични магически новини» и «Пророчески вести» не смеят съобщят. С голямо съжаление информираме нашите слушатели, че Тед Тонкс и Дирк Кресуел са убити.“

Хари почуства гадене в стомаха си. Той, Рон и Хърмаяни се вгледаха един в друг с ужас.

„Таласъм с името Горнук също е убит. Вярваме, че Дийн Томас, чиито родители са мъгъли и втори таласъм, които са пътували с убитите, може би са избягали. Ако Дийн слуша, или някой знае местоположението му, родителите и сестрите му са отчаяни за новини.

Междувременно, в Гадлей, мъгълско пет-членно семейство е намерено мъртво в дома си. Мъгълските власти приписват смъртта им на изтичане на газ, но членовете на Ордена на Феникса ме информираха, че Смъртоносното проклятие е стоварено върху тях и за това има повече доказателства от необходимото. Очевидно е, че убийствата на мъгъли са станали нещо като спорт при новия режим.

И накрая, със съжаление, информираме нашите слушатели, че останките на Батилда Багшот са открити в Годрикс Холоу. Доказателствата сочат, че тя е починала преди няколко месеца, но Орденът на Феникса ме информира, че тялото й показва неоспорими доказателства за контузии, нанесени от Черна магия.

Слушатели, искам да ви помоля за минутка мълчание в памет на Тед Тонкс, Дирк Кресуел, Батилда Багшот, Горнук и неназованите по име, но не по-малко ценни мъгъли, убити от смъртожадните…“

Мълчанието започна и Хари, Рон и Хърмаяни не проговориха; част от Хари искаше да научи още новини, другата част се страхуваше какво може да чуе. За пръв път от много време насам той се чувстваше напълно свързан с външния свят.

„Благодаря — каза гласът на Лий. — И сега можем да се върнем към познатия ни участник Роял, за това как новият магьоснически ред се отразява на мъгълите.“

„Благодаря, Ривър“ — каза глас, който не можеше да бъде сбъркан — дълбок, умерен, убедителен.

— Кингсли! — извика Рон.

— Знаем! — каза Хърмаяни, успокоявайки го.

„Мъгълите остават в неведение за източника на техните страдания, въпреки, че търпят тежки загуби — каза Кингсли. — Въпреки това, ние продължаваме да чуваме за магьосници и вещици, които, рискувайки собствената си безопасност, защитават приятели и съседи мъгъли, често без знанието на самите мъгъли. Искам да призова всички наши слушатели да последват техния пример и да направят по една Защитна магия над всяка мъгълска къща на тяхната улица. Много животи могат да бъдат спасени с една такава проста процедура.“

„А какво би казал, Роял, на тези слушатели, които смятат, че в тези смутни времена, би трябвало да е «Магьосниците първо»?“ — попита Лий.

„Бих казал, че една малка крачка разделя «Магьосниците първо» от «Чистокръвните първо» и след това до «Смъртожадните първо».“ — отвърна Кингсли — „Всички ние сме хора, нали? Всеки човешки живот струва еднакво скъпо, и си струва да се спаси.“

„Чудесно казано, Роял, и имаш гласа ми за Министър на Магията, когато се измъкнем от тази каша — каза Лий. — А сега към Ремулус за нашата популярна рубрика «Приятели на Потър».“

„Благодаря, Ривър“ — каза друг много познат глас.

 

Рон започна да говори, но Хърмаяни му каза безгласно:

— Знаем, че е Лупин!

 

„Ромулус, твърдиш ли, както всеки път, когато се появиш в нашето предаване, че Хари Потър е още жив?“

„Да — каза Лупин убедено. — Няма съмнение за мен, че смъртта му би била широко прокламирана от смъртожадните, ако се беше случила, защото би причинала голям удар върху вярата и духа на тези, които се противопоставят на новия режим. «Момчето, което оцеля» продължава да бъде символ на всичко, за което ние се борим: триумфът на доброто, силата на невинността, нуждата да продължим да се борим.“

 

Смесица от благодарност и срам се надигна у Хари. Дали Лупин му беше простил за ужасните неща, които му наговори при последната им среща?

 

„И какво би казал на Хари ако знаеше, че той слуша, Ромулус?“

„Бих му казал, че всички ние сме мислено с него — каза Лупин, след това се поколеба за малко. — И бих му казал да следва инстинктите си, защото са добри и почти винаги верни.“

 

Хари погледна Хърмаяни, чиито очи бяха пълни със сълзи.

— Почти винаги верни?! — повтори тя.

— О, а не ви ли казах? — учуди се Рон. — Бил ми каза, че Лупин отново живее с Тонкс! И очевидно тя става доста обемна…

 

„… и разбира се нашата постоянна рубрика за приятелите на Хари Потър, които са пострадали заради своята вярност?“ — каза Лий.

 

„Както нашите редовни слушатели знаят, някои от най-върлите последователи на Хари са били вкарани в затвора, включително Ксенофилиус Лъвгуд, главният редактор на «Дрънкало».“ — каза Лупин.

— Поне е жив! — каза Рон.

„Също така чухме, в последните няколко часа, че Рубиъс Хагрид — и тримата поеха рязко въздух и почти пропуснаха края на изречението — добре познатият пазител на дивеча в Хогуортс, едва е избегнал арест на територията на училището, където, според слуховете, Хагрид е провел парти под надслов «Подкрепете Хари Потър» в къщата си. Както и да е, Хагрид не е хванат и, както ние вярваме, и той е беглец.“

„Предполагам, че помага, при бягство от смъртожадните, когато имаш 16 фута висок полу-брат?“ — попита Лий.

„Сигурно би ти дало предимство“ — съгласи се Лупин с дрезгав глас. — „Може ли да добавя, че докато ние тук в «Стражата на Потър» аплодираме Хагрид за неговия дух, трябва да спрем дори най-крайните последователи на Хари Потър да се въздържат от това, което Хагрид е направил, тъй като «Подкрепете Хари Потър» партита не са най-мъдрото нещо в настоящия момент.“

„Напълно си прав, Ромулус“ — каза Лий — „така, че покажете предаността си към човека с белег на челото, като слушате «Стражата на Потър»! И сега, нека се обърнем към новините, касаещи този, срещу когото се бори Хари. Ние се обръщаме към него като към Главният Смъртожаден, и тук сега, давайки собствените си впечатления, за новите, най-откачени слухове за Главният Смъртожаден, бих искал да ви представя нашият нов кореспондент. Родент?“

„Родент?“ — каза друг познат глас и Хари, Рон и Хърмаяни извикаха в един глас:

— Фред!

— Не е ли Джордж?

— Фред е мисля, — каза Рон, накланяйки се още по-близо до радиото, когато който и от близнаците да беше каза:

„Аз няма да бъда Родент в никакъв случай, искам да бъда «Рейпиър»!“

„О, добре, Рейпиър, би ли могъл да ни осветлиш за последните слухове, които се чуват за Главният Смъртожаден?“

„Да, Ривър, мога — каза Фред. — Както нашите слушатели ще узнаят, освен ако не търсят укритие на дъното на някой градински кладенец или друго подобно място, стратегията на Вие-Знаете-Кой е да създаде лек, «приятен» климат на паника. Повярвайте ми, ако всички, които твърдят че са го видели, казват истината, то трябваше да имаме поне 19 Вие-Знаете-Кои да се разхождат наляво-надясно.“

„Което е напълно в негов стил“ — каза Кингсли. — „Самата атмосфера на неговата мистичност е много по-страшна от самото му появяване.“

„Съгласен съм — каза Фред. — Така че, хора, нека се успокоим, атмосферата е достатъчно напрегната и без да си измисляте неща за него. Например, тази нова идея, че Вие-Знаете-Кой може да убива хора само като ги погледне. Това е Базилиск, слушатели. Един прост тест: проверете дали съществото, което ви гледа има крака. Ако има, значи е съвсем безопасно да го погледнете в очите, въпреки, че ако това е Вие-Знаете-Кой, то тогава това, най-вероятно, ще е последното нещо, което ще видите.“

За първи път от седмици, Хари се смееше: той почуства как тежестта на напрежението го напуска.

„А слуховете, че е бил забелязан в чужбина?“ — попита Лий.

„Е, кой не би искал малко почивка, след всичката работа, която е свършил? — попита Фред. — Хора, не се поддавайте на някакво фалшиво чуство на сигурност, мислейки, че той е извън страната. Може да е, а може и да не е, но фактът, че той може да се движи по-бързо, отколкото трае срещата между Сивиръс Снейп и шампоанът му, когато иска, така че не разчитайте на това, че той е далеч, ако мислите да поемате някакви рискове. Никога не съм мислил, че ще го кажа, но сигурността на първо място!“

„Благодаря ти за тези мъдри думи, Рейпиър — каза Лий. — Слушатели, това беше краят на днешната «Стража». Не знаем кога ще можем да предаваме отново, но със сигурност ще се върнем. Продължавайте да търсите радиото, следващата парола е «Лудоокия». Пазете се, имайте вяра. Лека нощ.“

 

— Добро е, нали? — каза Рон щастливо.

— Брилянтно! — отвъна Хари.

— Толкова смело от тяхна страна, само ако ги хванат… — простена Хърмаяни.

— Е, те продължават да се местят, нали? — каза Рон. — Точно като нас.

— Но нали чу какво каза Фред? — попита Хари възбудено; сега, когато предаването свърши, мислите му се върнаха още по-силно върху фикс-идеята, която го бе обсебила.

— Той е в чужбина! Търси Могъщата пръчка, знам го.

— Хари…

— О, хайде, Хърмаяни, защо не искаш да го признаеш? Вол…

— ХАРИ, НЕ!!

— … демор търси Могъщата пръчка!

— Името е Табу! — извика Рон, скачайки на крака, след като силно „пук“ се чу отвън. — Казах ти, Хари, казах ти, че не може да споменаваме името повече… Трябва бързо да сложим защитните магии около нас… така те откриват…

Но Рон спря да говори и Хари разбра защо. Опасноскопът започна да се върти и да свети върху масата, те чуха гласове идващи от все по-близо и по-близо: възбудени, груби гласове. Рон извади Загасителя от джоба си и го натисна: лампите изгаснаха.

— Излезте с вдигнати ръце оттам! — чу се яростен вик от тъмнината. — Знаем, че сте вътре! Тук има половин дузина пръчки насочени към вас и не ни пука кого точно ще прокълнем!