Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хари Потър (7)
Оригинално заглавие
Harry Potter and The Deathly Hallows, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 97 гласа)

Информация

Корекция
Ognyancom
Допълнителна корекция
goblin
Преводачи и редактори

Глава първа

Превод: Ermac. Редакция: Свилен, Карина, Оgnyancom, Arath, hendy

Глава втора

Превод: Dagoburd. Редакция: Оgnyancom

Глава трета

Превод: Dagoburd. Редакция: Сед, Ognyancom, hendy

Глава четвърта

Превод: Dagoburd. Редакция: Ognyancom

Глава пета

Превод: Ermac. Редакция: Оgnyancom

Глава шеста

Превод: Dagoburd. Редакция: Оgnyancom

Глава седма

Превод: Serendi. Редакция: Оgnyancom

Глава осма

Превод: Serendi. Редакция: Оgnyancom

Глава девета

Превод: Serendi. Редакция: Оgnyancom

Глава десета

Превод: xsenedra. Редакция: Оgnyancom

Глава единадесета

Превод: xsenedra. Редакция: Оgnyancom

Глава дванадесета

Превод: xsenedra. Редакция: Оgnyancom

Глава тринадесета

Превод: Boggart. Редакция: Оgnyancom

Глава четирнадесета

Превод: 6trudel. Редакция: Оgnyancom

Глава петнадесета

Превод: The Seaward. Редакция: Оgnyancom

Глава шестнадесета

Превод: Deidara. Редакция: Оgnyancom

Глава седемнадесета

Превод: Deidara. Редакция: Оgnyancom

Глава осемнадесета

Превод: Deidara. Редакция: Оgnyancom

Глава деветнадесета

Превод: Vogelfrei. Редакция: Оgnyancom

Глава двадесета

Превод: Bibi_Elli. Редакция: Оgnyancom

Глава двадесет и първа

Превод: Bibi_Elli. Редакция: Оgnyancom

Глава двадесет и втора

Превод: Avada Kedavra. Редакция: Оgnyancom

Глава двадесет и трета

Превод: Ermac. Редакция: Оgnyancom

Глава двадесет и четвърта

Превод: Ermac. Редакция: Оgnyancom

Глава двадесет и пета

Превод: hеndy. Редакция: Оgnyancom

Глава двадесет и шеста

Превод: Sequoiadendron. Редакция: Оgnyancom

Глава двадесет и седма

Превод: hendy. Редакция: Оgnyancom

Глава двадесет и осма

Превод: xsenedra. Редакция: Оgnyancom

Глава двадесет и девета

Превод: xsenedra. Редакция: Оgnyancom

Глава тридесета

Превод: xsenedra. Редакция: Оgnyancom

Глава тридесет и първа

Превод: The_Braine. Редакция: Оgnyancom

Глава тридесет и втора

Превод: The_Braine

Глава тридесет и трета

Превод: Sequoiadendron. Редакция: Оgnyancom

Глава тридесет и четвърта

Превод: Sequoiadendron. Редакция: Оgnyancom

Глава тридесет и пета

Превод: Sequoiadendron. Редакция: Оgnyancom

Глава тридесет и шеста

Превод: Sequoiadendron. Редакция: Оgnyancom

Епилог

Превод: Sequoiadendron. Редакция: Оgnyancom

История

  1. — Добавяне

Глава десета
РАЗКАЗЪТ НА КРИЙЧЪР

Хари се събуди рано на следващата сутрин, омотан в спалния чувал на пода на гостната. Късче небе се процеждаше през тежките завеси. Беше чисто и ясно морско синьо, някъде между нощта и изгрева и всичко беше тихо, с изключение на бавното, дълбоко дишане на Рон и Хърмаяни. Хари се загледа в тъмните сенки, които телата им хвърляха на пода до него. В пристъп на галантност Рон беше предложил Хърмаяни да спи на възглавниците от дивана и затова нейният силует се открояваше над неговия. Ръката й беше на пода, а пръстите й — на инч от тези на Рон. Хари се зачуди, дали бяха заспали хванати за ръка. Тази мисъл го накара да се почувства странно самотен.

Той се загледа нагоре към сенчестия таван и обгърнатия с паяжини полилей. Преди по-малко от двадесет и четири часа беше стоял на слънце на входа на палатката, за да насочва гостите на сватбата към местата им. Сега това му изглеждаше отдалечено на цял живот разстояние. Какво щеше да стане сега?… Той лежеше на пода и мислеше за Хоркруксите, за плашещата мисия, която му бе възложил Дъмбълдор. Дъмбълдор…

Мъката, която го владееше след смъртта на Дъмбълдор, сега бе по-различна. Обвиненията, които чу от Мюриъл по време на сватбата, се бяха загнездили в мозъка му като болестотворни микроби, които отравяха спомените му за магьосника, който бе негов идол. Възможно ли бе Дъмбълдор да е позволил тези неща да се случат? Нима бе като Дърсли, склонен да проявява небрежност и агресия, докато това не се отразяваше пряко върху него? Нима бе възможно да е обърнал гръб на сестра си, която е била скрита и затворена?

Хари се замисли за Годрикс Холоу, за гробовете, които Дъмбълдор никога не бе споменавал. Замисли се за тайнствените предмети, оставени без обяснение в завещанието на Дъмбълдор и негодуванието му сякаш се промъкна от мрака. Защо Дъмбълдор не му бе казал? Защо не му беше обяснил? Изобщо, било ли го е грижа Дъмбълдор за Хари? Или Хари не беше нищо повече от инструмент, шлифован и наточен, но не и доверен, или надежден?…

Хари не можеше да си само да си лежи ей така, без нещо по-добро за компания от горчивите мисли. В отчаянието си, за да прави нещо за разнообразие, той се измъкна от спалния чувал, взе пръчката си и се измъкна от стаята. На стълбищната площадка прошепна „ЛУМОС“ и се заизкачва по стълбите под светлината на пръчката.

На втората площадка беше стаята, в която той и Рон бяха спали последния път, когато бяха тук. Той погледна в нея. Вратата на гардероба стоеше отворена и завивките на леглата бяха отметнати. Хари си спомни за преобърнатия тролски крак долу. Някой бе претърсвал къщата след напускането на Ордена. Снейп? Или може би Мъндънгъс, който бе отмъкнал доста вещи от къщата и преди и след смъртта на Сириус. Хари се загледа в портрета, в който понякога бе Финиъс Нигелус Блек, пра-пра-прадядото на Сириус, но той бе празен и на него имаше само парче мръсен параван. Финиъс Нигелус явно прекарваше нощта в директорския кабинет на „Хогуортс“.

Хари продължи да се изкачва по стълбите, докато стигна най-горната площадка, на която имаше само две врати. Тази пред него имаше табелка с името на Сириус. Хари никога преди не беше влизал в спалнята на кръстника си. Той отвори вратата, като държеше високо пръчката, за да разпръсне светлината възможно най-далеч. Стаята бе просторна и явно някога е била много красива. Имаше голямо легло, с издялана дървена лицева табла, висок прозорец, закрит от дълги кадифени завеси и полилей, плътно покрит с прах, с остатъци от свещи, все още стоящи в гнездата си и проточили се, плътни восъчни ивици. Фин слой прах покриваше портретите на стените и таблата на леглото. Паяжини се бяха проточили между полилея и тавана, а в големия дървен гардероб, когато Хари влезе в стаята, дочу цвърченето на обезпокоени мишки.

Тийнейджърът Сириус бе облепил стените с толкова много постери и картини, че можеше да се види съвсем малко от сребърно-сивата коприна на стените. Хари можеше само да предполага, че родителите на Сириус не бяха успели да премахнат Постоянно-залепващото заклинание, което ги държеше на стените, защото бе сигурен, че не биха оценили подобаващо интересите на по-големия си син към подобен тип декорация. Сириус явно бе отишъл доста далеч в усилието си да дразни родителите си. На стените имаше няколко големи знамена на Грифиндор, в избелели червени и златни цветове, сякаш само за да подчертаят различието му от останалите членове на това слидеринско семейство. Имаше много снимки на мъгълски мотоциклети, а също така и (Хари се възхити на куража на Сириус) няколко плаката на облечени в бикини мъгълски момичета. Хари можеше да каже, че са мъгълки, защото те си стояха съвсем неподвижни на плакатите, избледнелите усмивки и блестящите очи бяха замръзнали на хартията. Това бе в ярък контраст с единствената магьосническа снимка, висяща на стената, на която стояха четирима ученици от Хогуортс, хванати за ръка и смеещи се към камерата.

С щастлива въздишка Хари разпозна баща си, рошавата му черна коса стърчеше на врата му, също като на Хари и също като Хари носеше очила. До него беше Сириус, небрежно красив, леко арогантното му лице изглеждаше много по-младо и щастливо, отколкото Хари някога го бе виждал приживе. От дясната страна на Сириус стоеше Петигрю, по-нисък с повече от глава, закръглен и с воднисти очи, поруменял от удоволствие, задето е бил включен в тази най-печена банда, на най-уважаваните бунтари — Джеймс и Сириус. Отляво на Джеймс беше Лупин, който дори тогава изглеждаше малко раздърпан, но който също имаше същата физиономия на изненадано задоволство, че е включен, или може би, тъй като Хари знаеше истината, просто му се искаше да види тези неща в снимката? Опита се да я свали от стената, все пак сега тя му принадлежеше, след като Сириус му бе завещал всичко, но тя не помръдна. Сириус се беше погрижил да не позволи на родителите си да предекорират стаята му.

Хари огледа пода ноколо. Небето навън все повече просвеляваше. Лъч светлина разкри парчета хартия, книги и малки предмети разхвърляни по килима. Явно стаята на Сириус също беше претърсвана, въпреки че, съдържанието й очевидно беше оценено главно, ако не и напълно, като безполезно. Явно някои от книгите бяха тръскани толкова силно, че част от страниците и кориците им си правеха компания в безпорядък с боклуците на пода.

Хари се наведе, вдигна няколко парчета хартия и ги заразглежда. Едното беше част от старо издание на „История на магията“ от Батилда Багшот, а друго беше част от упътване за използване на мотоциклет. Третият лист беше писан на ръка и смачкан. Хари го заглади с ръка:

Скъпи Лап,

Благодаря ти, благодаря ти за подаръка на Хари за рожденния му ден. Оказа се най-любимият му. С една година по-голям и вече бръмчащ на детска метла, той изглеждаше толкова доволен от себе си. Изпращам ти и снимка, за да го видиш. Успя да се издигне само на около два фута над земята, но пък почти уби котката и потроши ужасната ваза, която Петуния ми изпрати за Коледа (не че се оплаквам). Разбира се, Джеймс сметна, че е много смешно и твърди, че Хари ще стане страхотен играч на куидич, но все пак трябваше да махнем всички украшения и не сваляме очи от него, когато се развихри.

Направихме много кротко чаено парти за рожденния му ден, бяхме дамо ние с Батилда, която винаги е толкова мила с нас и безумно обича Хари. Толкова съжалявам, че не можа да дойдеш, но Орденът е на първо място, пък и Хари не е толкова голям, че да разбере, че това е неговият рожден ден! Джеймс е малко изнервен, че е затворен тук, опитва се да го крие, но аз го виждам, пък и мантията невидимка е у Дъмбълдор, така че няма шанс да избяга за малко. Ако можеш да ни посетиш, това много ще го ободри. Опаш беше тук миналия уикенд. Изглеждаше подтиснат, но вероятно е заради семейство МакКинън. Плаках цяла вечер, когато чух новината.

Батилда се отбива почти всеки ден. Тя е очарователна стара дама, и винаги е пълна с най-невероятни истории за Дъмбълдор. Не съм сигурна, че той би останал доволен, ако научи! Не знам, на каква част от тях да вярвам, тъй като е крайно невероятно Дъмбълдор да…

Крайниците на Хари се вкочаниха. Той поседя на място, държейки чудотворното парче хартия в треперещите си пръсти, докато вътре в него една тиха експлозия разпрати едновременно радост и тъга по вените му. Хари се отпусна на леглото.

Прочете писмото отново, но не можа да извлече повече смисъл, отколкото при първото четене, затова се задоволи да се втренчи в почерка. Тя беше изписвала буквата „г“ по същия начин като него. Той затърси в писмото всяка една от тях и всяка една беше като приятелско помахване, зърнато иззад воал. Писмото бе невероятно съкровище, доказателство, че Лили Потър беше живяла, наистина живяла, че нейната топла ръка някога се беше движила по този пергамент, нанасяйки с мастило тези букви, тези думи, думи за него, Хари, нейният син.

Хари нетърпеливо избърса влагата от очите си, и прочете отново писмото, като този път се концентрира върху смисъла. Беше като да се вслушаш в наполовина забравен глас.

Имали са котка… вероятно беше изчезнала също като родителите му в Годрикс Холоу… или пък беше избягала, когато вече не беше имало кой да я храни… Сириус му беше купил най-първата му метла… Родителите му бяха познавали Батилда Багшот… Дъмбълдор ли ги беше запознал? Мантията невидимка все още е у Дъмбълдор… имаше нещо иронично в този факт…

Хари спря и се замисли над думита на майка си. Защо Дъмбълдор беше взел мантията невидимка на Джеймс? Хари смътно си спомни, че кръстикът му беше казал преди години: „Не ми трябва мантията, за да стана невидим“. Може би някой по-малко надарен член на Ордена беше имал нужда от помощта й и Дъмбълдор му я беше дал? Хари продължи да чете:

„Опаш беше тук“ — Петигрю, предателят, беше изглеждал „подтиснат“, така ли? Дали е бил наясно, че вижда живи Джеймс и Лили за последен път?

И накрая, отново Батилда, която разказвала невероятни истории за Дъмбълдор. „Изглежда невероятно, че Дъмбълдор може да…“

Че Дъмбълдор може какво?… Имаше толкова много неща, които изглеждаха невероятни за Дъмбълдор: че веднъж бе получил най-ниската оценка по трансфигурация, например, или че бе приложил заклинание на магаре, почти като Абърфорт…

Хари се изправи и заразглежда пода: може би остатъкът от писмото беше някъде наоколо. Той сграбчваше хартиите, като се отнасяше с тях по същия начин, както и първия, който беше претърсвал стаята. Отваряше чекмеджетата, изхвърляше книгите, качи се на стол за да прекара ръка по тавана на гардероба, и се завря под леглото и креслото.

Най-накрая забеляза нещо, което приличаше на разкъсано парче хартия, лежащо под чекмеджетата. След като го извади, се оказа, че е по-голяма част от снимката, за която Лили говореше в писмото си. Чернокосото бебе хвърчеше и изхвърчаше от снимката върху малка метла, като се заливаше от смях, а два крака, които трябва да бяха на Джеймс, го преследваха. Хари пъхна снимката в джоба си, заедно с писмото на Лили, и продължи да търси втората част.

След около още четвърт час обаче, беше принуден да заключи, че остатъкът от писмото на майка му беше изчезнал. Беше ли загубен през шестнайсетте години изминали от написването му, или беше отнесен от този, който беше претърсвал стаята? Хари прочете първата част отново, като този път търсеше следи, които да му подскажат, какво би направило втората страница толкова ценна? Неговата метла играчка едва ли представляваше интерес за Смъртожадните… Единственото потенциално интересно нещо, за което Хари можеше да се сети, беше информацията за Дъмбълдор. Изглежда невероятно, че Дъмбълдор може да… — какво?

— Хари? Хари? Хари!

— Тук съм! — извика той. — Какво има?

Чу се тропот от крака пред вратата и Хърмаяни влетя в стаята.

— Събудихме се и не знаехме къде си! — задъхано каза тя. След това се обърна и извика през рамо:

— Рон! Намерих го!

Ехото от раздразнения глас на Рон се дочу слабо няколко етажа по-долу.

— Хубаво! Да му кажеш от мен, че е идиот!

— Хари, моля те, недей просто така да изчезваш, ужасно ни уплаши! И защо изобщо си се качил тук? — Тя огледа разпердушинената стая. — Какво правеше?

— Погледни само какво намерих!

Той извади писмото на майка си. Хърмаяни го взе и го прочете, докато Хари я наблюдаваше. Когато стигна до края на страницата тя го погледна.

— О, Хари…

— А виж също и това.

Той и подаде фотографията и Хърмаяни се усмихна на летящото на метлата-играчка бебе.

— Търсех останалата част от писмото — каза Хари — но не е тук.

Хърмаяни се огледа наоколо.

— Ти ли направи цялата тази бъркотия, или вече беше така, когато дойде?

— Някой е претърсвал преди мен — отговори Хари.

— Така си и помислих. Всяка стая, вкоято погледнах на идване, беше разхвърляна. Какво мислиш са търсили?

— Информация за Ордена, ако е бил Снейп.

— Човек би помислил, че той вече има каквото му е нужно. Все пак, той беше член на Ордена, нали така?

— Ами тогава — каза Хари, тъй като имаше желание да обсъди теорията си — какво ще кажеш за информацията за Дъмбълдор? Тази, от втората страница на писмото например. Тази Батилда, която майка ми споменава в писмото, знаеш ли коя е тя?

— Коя?

— Батилда Багшот, авторът на…

— … „История на магията“ — развълнувано допълни Хърмаяни. — Значи родителите ти са я познавали? Тя е била невероятна магьосница-историк.

— И все още е жива — каза Хари, — и живее в Годрикс Холоу. Мюриъл, лелята на Рон, говореше за нея на сватбата. Тя е познавала също и семейството на Дъмбълдор. Би било интересно да поговорим с нея, нали?

Имаше твърде много разбиране в усмивката, която му отправи Хърмаяни. Той взе писмото и снимката и ги пъхна заедно в кесията на врата си, за да не се налага да я погледне.

— Разбирам, защо искаш да говориш с нея за майка ти и татко ти, а и за Дъмбълдор — каза Хърмаяни. — Но това не би ни помогнало много в търсенето на Хоркруксите, нали?

Хари не отговори и тя продължи:

— Хари, знам, че наистина искаш да идеш в Годрикс Холоу, но ме е страх. Плаши ме това колко лесно ни откриха смъртожадните вчера. Това само ме кара още повече да смятам, че трябва да избягваме мястото, на което са погребани родителите ти, защото съм сигурна, че те ще те очакват там!

— Не е така — каза Хари, като все още избягваше да я погледне — Мюриъл каза някои неща за Дъмбълдор на сватбата. Искам да знам истината…

И той разказа на Хърмаяни всичко, което Мюриъл му беше казала. Когато свърши, Хърмаяни каза:

— Разбира се, виждам защо се разстройваш Хари…

— Не съм разстроен — излъга той. — Искам само да знам дали е истина или…

— Хари, наистина ли мислиш, че можеш да научиш истината от злобна старица като Мюриъл, или пък от Рита Скийтър? Как можеш да им вярваш? Та ти познаваше Дъмбълдор!

— Мислех, че го познавам… — промърмори той.

— Много добре знаеш, колко точно истина имаше във всичко, което Рита написа за теб! Доуж е прав, как можеш да оставяш такива хора да очернят спомените ти за Дъмбълдор?

Той погледна встрани, като се опитваше да запази огорчението, което изпитваше. Ето че пак се случваше: да трябва да избира в какво да повярва. Той искаше истината. Защо всички толкова настояваха да му я спестят?

— Да отидем в кухнята? — предложи Хърмаяни след малко. — Да си намерим нещичко за закуска…

Той се съгласи неохотно, и я последва на стълбищната площадка, като мина покрай втората врата. На нея имаше дълбоко издраскани знаци, под малък знак, който Хари преди това не беше забелязал в тъмното. Той слезе на първото стъпало, за да ги прочете. Това беше помпозен, малък знак, спретнато изписан на ръка. Беше нещо като нещата, които Пърси Уизли би сложил на вратата на спалнята си.

НЕ ВЛИЗАЙ БЕЗ ИЗРИЧНОТО ПОЗВОЛЕНИЕ НА

РЕГУЛУС АРКТУРУС БЛЕК

Хари бе обзет от вълнение, но в първия момент не можа да разбере защо. Той прочете табелката отново. Хърмаяни вече беше няколко стъпала пред него.

— Хърмаяни — каза той, и беше изненадан, че гласът му е толкова спокоен. — Ела тук.

— Какво има?

— Р. А. Б., мисля, че го открих!!

Чу се въздишка и Хърмаяни се втурна обратно по стълбите.

— В писмото на майка ти ли? Но аз не видях…

Хари поклати глава, и посочи към знака на Регулус. Тя го прочете и стисна ръката на Хари толкова силно, че той изпъшка.

— Братът на Сириус? — прошепна тя.

— Той е бил смъртожаден — каза Хари. — Сириус ми разказа за него, присъединил се е към тях още съвсем млад, а след това размислил и се опитал да напусне — и тогава те го убили.

— Пасва точно! — ахна Хърмаяни. — Ако е бил смъртожаден, е имал достъп до Волдемор и ако се е разочаровал, може би е поискал да победи Волдемор!

Тя пусна Хари, надвеси се над парапета и извика:

— Рон! РОН! Ела бързо тук!

Рон се появи задъхан, минута по-късно, пръчката му беше вече в ръката.

— Какво става? Ако са пак гигантски паяци, бих искал да закуся, преди да…

Той се смръщи към знака на вратата на Регулус, който Хърмаяни безмълвно му посочи.

— Какво? Това е бил братът на Сириус, нали? Регулус Арктурус… Регулус… Р. А. Б! Медальонът… нали не мислите, че…

— Хайде да проверим — каза Хари. После бутна вратата. Беше заключена. Хърмаяни насочи пръчката си към дръжката и каза:

— АЛОХОМОРА!

Чу се щракване и вратата се отвори. Те преминаха през прага заедно, като се озъртаха наоколо. Спалнята на Регулус бе малко по-малка от тази на Сириус, но и тя носеше белезите на бивше великолепие. Докато Сириус се беше стремил да изтъкне своята различност от останалите членове на семейството, Регулус се беше опитал да постигне обратното. Зеленото и сребърното на Слидерин бяха навсякъде, по драпериите на леглото, по стените и на прозорците. Гербът на Блек бе изрисуван над легглото, заедно с мотото: „TOUJOURS PUR“[1]. Под него имаше колекция от пожълтели изрезки от вестници, залепени така, че да направят колаж. Хърмаяни прекоси стаята и ги заразглежда.

— Всичките са за Волдемор — каза тя. — Регулус явно му е бил почитател, още преди да се присъедини към смъртожадните…

Малко облаче прах се вдигна от покривката на леглото, когато тя седна, за да прочете изрезките. Междувременно, Хари забеляза друга снимка: отбор по куидич от „Хогуортс“ се усмихваше и махаше от рамката. Той се приближи и видя змиите, извезани на гърдите им: Слидерин. Хари веднага разпозна Регулус, като момчето, което седеше в средата на първия ред. Имаше същата тъмна коса и леко високомерен поглед, като на брат си, въпреки че, беше по-малък, дребен и доста по-грозноват отколкото бе бил Сириус.

— Бил е търсач! — каза Хари.

— Какво? — разсеяно попита Хърмаяни. Тя все още беше задълбочена в изрезките за Волдемор. — Той седи в средата на първия ред, там където е търсачът…

— … няма значение — промърмори Хари, като разбра, че никой не го слуша.

Рон се беше смъкнал на колене и лакти и търсеше под гардероба. Хари огледа стаята за възможни тайни места и се приближи към бюрото. И тук някой беше претърсвал преди тях. Съдържанието на чекмеджетата бе преобърнато наскоро, прах бе разпръснат, но вътре нямаше нищо ценно. Стари пера, стари календари, с които някой се бе отнесъл доста грубо, наскоро счупена бутилка мастило, чието съдържание се бе разляло по предметите в чекмеджето.

— Има и по-лесен начин — каза Хърмаяни, когато Хари изтри намастилените си пръсти в джинсите. Тя вдигна пръчката си и каза:

— АКЦИО МЕДАЛЬОН!

Нищо не се случи. Рон, който който ровеше из гънките на избелелите завеси, се огледа разочарован.

— Това ли е? Значи не е тук?

— О, все още може да е тук, но да е скрит под контразаклинание! — каза Хърмаяни. — Сещаш се, заклинание, което да попречи да бъде призован по магически начин.

— Като заклинанието, което Волдемор беше поставил над каменния леген в пещерата — каза Хари, като си спомни как не успя да призове фалшивия медальон.

— А как тогава ще го намерим? — попита Рон.

— Ще претърсим на ръка — отговори Хърмаяни.

— Каква добра идея — отговори Рон, завъртя очи и продължи да проучва завесите.

Претърсиха всеки инч от стаята в следващия един час, но накрая се принудиха да приемат, че медальона не е в стаята.

Слънцето беше вече изгряло. Светлината ги заслепяваше, дори и през мръсните прозорци.

— Все пак може да е някъде в къщата — каза Хърмаяни с бодър глас, докато слизаха надолу.

Докато Хари и Рон изглеждаха обезкуражени, тя изглеждаше решително. — Независимо дали е успял да го унищожи или не, искал е да го запази скрит от Волдемор, нали? Спомнете си всички онези ужасни неща, от които се отървахме последния път, когато бяхме тук. Онзи часовник, който изстрелваше болтове по всеки, и онази стара мантия, която се опита да удуши Рон. Регулус може да ги е сложил, за да защитят медальона в скривалището му, въпреки че не го осъзнавахме…

Хари и Рон я погледнаха. Тя беше застинала с единия крак във въздуха, със застиналия поглед на някой, който току що е бил подложен на проклятието „Обливиате“. Дори очите и се бяха разфокусирали.

— … тогава!… — завърши тя с шепот.

— Какво не е наред? — попита Рон.

— Медальонът беше там!!

— Какво?! — в един глас попитаха Рон и Хари.

— В шкафа в гостната. Никой не успя да го отвори. И ние… ние…

Хари се почувства, сякаш тухла се спусна от гърдите към стомаха му. Спомни си. Дори подържа нещото, когато си го подаваха, и всеки се опитваше да го отвори. След това беше метнат в торбата с боклуци, заедно с музикалната кутия, която приспиваше всички и кутията за емфие с брадавичеста пудра…

— Крийчър отново отмъкна доста неща от нас! — каза Хари. Това беше единственият им шанс, единствената слаба надежда, която им оставаше и той щеше да се вкопчи в нея, до последния възможен момент. — Той има цял склад с неща в шкафа в кухнята! Хайде!!

Той хукна надолу по стълбите, като вземаше по две стъпала наведнъж, а Рон и Хърмаяни тичаха след него. Вдигнаха такъв шум, че събудиха портрета на майката на Сириус, докато минаваха през предверието.

— Боклуци! Мътнородни! Отрепки! — разпищя се тя, когато те се втурнаха в кухнята и затръшнаха вратата зад себе си.

Хари претича през стаята, плъзна се по пода, спря пред шкафа на Крийчър и дръпна вратата. Там беше гнездото от мръсни, стари одеяла, в които домашният дух някога спеше, но те вече не бяха обсипани с дрънкулките, които Крийчър беше откраднал. Единственото останало нещо беше старо издание на „Природата на благородничеството: Генеалогия на магьосниците“. Отказвайки да повярва на очите си, Хари вдигна одеялата и ги разтръска. Изпадна мъртва мишка, която се разпадна, докато се търкаляше по пода. Рон изохка и се тръшна на кухненския стол. Хърмаяни затвори очи.

— Все още не сме свършили — каза Хари, надигна глас и извика: — Крийчър!

Чу се силно пукване и домашният дух, който Хари толкова неохотно беше наследил от Сириус, се появи от нищото пред студеното и празно огнище. Дребничък, с височина половин човешки ръст, бледата му кожа се стелеше на гънки, бяла коса никнеше от прилепоподобните му уши. Все още носеше мръсната калъфка, в която беше и първия път, когато се срещна с Хари, и презрителния поглед с който се поклони на Хари, показа че становището му по отношение смяната на господаря му, е претърпяло не по-голяма промяна от облеклото му.

— Господарю — изкряка Крийчър, с жабешкия си глас, и се поклони ниско, като същевременно си мърмореше — „пак е в къщата на господарката с кръвния предател Уизли и мътнород…“

— Забранявам ти да наричаш когото и да е „кръвен предател“ или „мътнород“! — изръмжа Хари. Той би смятал Крийчър, с неговия зурлоподобен нос и кървясали очи, за определно отблъскващ, дори и да не беше предал Сириус на Волдемор.

— Имам въпрос към теб! — каза Хари, а сърцето му биеше доста бързо, докато гледаше надолу към духчето — и ти заповядвам да ми кажеш истината. Ясно ли е?

— Да, господарю… — отговори Крийчър и отново се поклони ниско. Хари видя, че устните му мърдат беззвучно, без съмнение оформяйки обидите, които сега му беше забранено да изрече.

— Преди две години — започна Хари, а сърцето му вече блъскаше в ребрата — имаше голям златен медальон в гостната на горния етаж. Ние го изхвърлихме. Открадна ли го обратно?

За момент настъпи тишина, и Крийчър се изправи за да погледне Хари право в лицето. След това каза:

— Да.

— Къде е сега? — попита Хари тържествуващо, а Рон и Хърмаяни ликуваха.

Крийчър затвори очи, като че не можеше да понесе техните реакции на следващите му думи.

— Изчезна…

— Изчезна? — повтори Хари, а радостта се изпари. — Какво искаш да кажеш с това „изчезна“?

Духчето затрепери и започна да се олюлява.

— Крийчър! — свирепо каза Хари — заповядвам ти…

— Мъндънгъс Флечър! — изкряка духчето, с все още плътно затворени очи. — Мъндънгъс Флечър открадна всичко. Картините на мис Бела и мис Сиси, ръкавиците на господарката, орденът на Мерлин първа степен, чашата със семейния герб и… и…

Крийчър се задави. Хлътналите му гърди се повдигаха и спускаха учестено, след това очите му се отвориха и той завърши със смразяващ кръвта крясък:

— … и медальонът, медальонът на господаря Регулус. Крийчър се провали, Крийчър не изпълни заповедите!

Хари реагира инстинктивно. В момента, в който Крийчър се хвърли към ръжена, стоящ до решетката на огнището, Хари скочи към него и го повали. Писъкът на Хърмаяни се смеси с този на Крийчър, но Хари ги надвика и двамата:

— Крийчър, заповядвам ти да стоиш мирно!

Той усети как духчето замръзна и го пусна. Крийчър остана да лежи застинал на студения каменен под, а сълзите бликаха от хлътналите му очи.

— Хари, остави го да стане — прошепна Хърмаяни.

— Да бе, та да се цапардоса с ръжена ли? — изсумтя Хари и коленичи до духчето. — Няма да стане. Така… Крийчър, искам истината. От къде знаеш, че Мъндънгъс Флечър е откраднал медальона?

— Крийчър го видя! — изпъшка духчето, докато сълзите преливаха от носа в устата му, пълна с посивели зъби. — Крийчър го видя да излиза от шкафа на Крийчър, с ръце, пълни със съкровищата на Крийчър. Крийчър каза на гадния крадец да спре, но Мъндънгъс Флечър се изсмя и из-избяга…

— Ти каза, че медальонът е на господаря Регулус. — каза Хари. — Защо? От къде се е появил? Какво общо е имал Регулус с него? Крийчър, седни и ми разкажи всичко, което знаеш за медальона, и какво общо е имал Регулус с него!

Духчето седна, сви се на топка, с глава между коленете и започна да се клати напред-назад. Когато заговори, гласът му беше глух, но се долавяше ясно в тишината на кухнята.

— Господарят Сириус избяга, щастливо бягство, защото той беше лошо момче и разби сърцето на господарката с разюзданото си поведение. Но господарят Регулус беше възпитан добре. Знаеше какво дължи на името Блек и на честта на чистата си кръв. Години наред говореше за Тъмния Лорд, който щеше да изкара магьосниците на светло, за да управляват мъгълите… и когато стана на шестнадесет, господарят Регулус се присъедини към Тъмния Лорд. Толкова горд, толкова горд, толкова щастлив да служа… И един ден, година след като се присъедини, господарят Регулус дойде в кухнята да види Крийчър. Господарят Регулус винаги е харесвал Крийчър. И Господарят Регулус каза… той каза…

Старото духче се забърза.

— … той каза, че Тъмният Лорд има нужда от домашно духче.

— Волдемор е имал нужда от духче?! — повтори Хари, и погледна Рон и Хърмаяни, които изглеждаха също толкова учудени.

— О, да — промърмори Крийчър. — И господарят Регулус бе предложил Крийчър. Било голяма чест, каза господарят Регулус, чест за него и за Крийчър, който трябваше да направи каквото заповяда Тъмния Лорд… и после да се в… върне у дома.

Крийчър се заклати още по-бързо, вече хлипаше.

— И Крийчър отиде при Тъмния Лорд. Тъмният Лорд не каза на Крийчър какво ще правят, а заведе Крийчър в пещера край морето. В пещерата имаше зала, а в зала имаше голямо, черно езеро…

Косата на врата на Хари настръхна. Крякащият глас на Крийчър достигаше до него като през дълбока вода. Той знаеше какво се е случило толкова ясно, все едно е бил там.

— Имаше лодка…

Разбира се, че е имало лодка. Хари помнеше тази лодка, призрачно зелена и малка, омагьосана така, че да пренесе един магьосник и неговата жертва до острова в центъра на езерото. Значи, ето как Волдемор беше проверил защитите около Хоркрукса, като беше взел назаем налично същество, домашен дух…

— На острова имаше и л… леген пълен с отвара. Тъмният Л… Лорд накара Крийчър да я изпие…

Духчето се разтърси от глава до пети.

— Крийчър пи, и докато пиеше видя ужасни неща… Вътрешностите на Крийчър горяха… Крийчър молеше господаря Регулус да го спаси, молеше се за господарката Блек, но Тъмният Лорд само се изсмя… Той накара Крийчър да изпие цялата отвара… После пусна медальон в празния леген… и го напълни с още отвара. И Тъмният Лорд отплува, като остави Крийчър на острова…

Хари виждаше как се е случило. Виждаше бялото, змиеподобно лице на Волдемор да изчезва в мрака, червените очи се взираха безмилостно в треперещото духче, чиято смърт щеше да настъпи всеки момент, ако се подадеше на жаждата, която отровната отвара предизвикваше в жертвите… Но тук въображението му се изчерпваше, защото не можеше да разбере как Крийчър се беше спасил…

— Крийчър искаше вода, той допълзя до брега на острова и пи от тъмната вода… и ръце, мъртви ръце се появиха от водата и завлякоха Крийчър под повърхността…

— Как успя да избягаш? — попита Хари, и не се изненада, като чу, че шепне.

Крийчър вдигна грозната си глава и погледна Хари с големите си, кървясали очи.

— Господарят Регулус каза на Крийчър да се върне обратно! — каза той.

— Да, знам — но как избяга от инферите?

Крийчър явно не го разбираше.

— Господарят Регулус каза на Крийчър, да се върне обратно — повтори той.

— Знам, но…

— Ами то е ясно бе, Хари — каза Рон. — Магипортирал се е!

— Но… той не би могъл да се магипортира в и извън пещерата — каза Хари. — иначе Дъмбълдор…

— Магията на духчетата, не е като тази на магьосниците, нали така? — каза Рон. — Искам да кажа, че те могат да се магипортират във и извън „Хогуортс“, а ние не можем.

Настъпи мълчание, докато Хари мислеше над казаното. Как е могъл Волдемор да направи такава грешка? Но докато мислеше над това, Хърмаяни проговори с леден глас:

— Явно Волдемор е сметнал, че магията на духчетата е доста под неговото ниво… Дори не би му и хрумнало, че те могат да правят магия, която той не умее.

— Най-висшата повеля на духчетата е подчинението на господаря им — монотонно каза Крийчър. — На Крийчър му беше казано, да се прибере у дома, така че Крийчър се прибра…

— Ами тогава значи си изпълнил това, което ти е било наредено, нали? — каза меко Хърмаяни. — Изобщо не си нарушил заповедите.

Крийчър поклати глава, все още олюлявайки се.

— А какво стана, когато се прибра? — попита Хари. — Какво каза Регулус, когато му каза, какво се е случило?

— Господарят Регулус беше много разтревожен, много разтревожен — изкряка Крийчър.

— Господарят Регулус каза на Крийчър да остане скрит и да не напуска къщата. А след това… беше малко по-късно… Господарят Регулус дойде да види Крийчър в неговия шкаф една нощ, и Господарят Регулус беше странен, не както обикновено, нещо го тревожеше, би казал Крийчър… и той помоли Крийчър да го заведе до пещерата, пещерата, в която Крийчър беше отишъл с Тъмния Лорд…

И така, те бяха отишли. Хари можеше да си ги представи съвсем ясно, уплашеното, старо духче, и слабият, тъмен търсач, който трябва да е приличал на Сириус… Крийчър е знаел как да отвори запечатания вход към подземната пещера, знаел е как да извика малката лодка. Този път неговият любим Регулус е пътувал с него към острова и неговия леген с отрова…

— И те накара да пиеш от отровата? — с отвращение попита Хари.

Но Крийчър поклати глава и захлипа. Хърмаяни притисна устата си с ръце: Явно беше разбрала нещо.

— Го… господарят Регулус извади от джоба си медальон като този на Тъмния Лорд — каза Крийчър, а сълзите се стичаха от двете страни на зурлоподобния му нос. — И той каза на Крийчър да го вземе, и когато легенът се изпразни да смени медальоните…

Хлиповете на Крийчър се превърнаха в мощен рев. Хари трябваше да се съсредоточи, за да го разбира.

— И той нареди… Крийчър да си тръгне… без него. И той каза на Крийчър… да се прибере у дома… и никога да не казва на господарката… какво е направил… а вместо това да унищожи… първият медальон. И той изпи… цялата отвара… и Крийчър смени медальоните… и гледаше… как господарят Регулус… беше завлечен под водата… и…

— О, Крийчър! — изхлипа Хърмаяни, която вече плачеше. Тя се свлече на колене до духчето и се опита да го прегърне. Той веднага скочи на крака, като се сви далеч от нея, очевидно отвратен.

— Мътнородната докосна Крийчър, той няма да го позволи, какво би казала господарката?

— Казах ти да не я наричаш „мътнород“! — излая Хари, но духчето вече се самонаказваше. Свлече се на земята и си удари челото в пода.

— Спри го! Спри го! — изплака Хърмаяни. — О, не виждаш ли, колко е отвратителен начинът, по който трябва да се подчиняват.

— Крийчър спри, спри! — извика Хари.

Духчето лежеше на пода, като се тресеше и трепереше, зелена слуз се събираше около носа му, драсотина вече се зачервяваше на челото му, там където се беше ударил, очите му се бяха подули и кървясали и целите бяха в сълзи. Хари никога не беше виждал толкова жалка картинка.

— И ти донесе медальона у дома — каза той неумолимо, тъй като беше решен да разбере цялата история. — И се опита да го унищожиш?

— Нищо от това, което Крийчър направи, не остави и най-малката следа върху му — изстена духчето. — Крийчър опита всичко, всичко, което знаеше, но нищо, нищо не свърши работа… Имаше толкова много мощни заклинания върху капачето, Крийчър беше сигурен, че за да го унищожи, трябва да го отвори, но не можа да го отвори… Крийчър се самонаказваше, после опита отново, и се самонаказваше, и опитваше отново. Крийчър не успя да се подчини на заповедта, Крийчър не можа да унищожи медальона! А господарката щеше да се побърка от скръб, защото господарят Регулус изчезна, а Крийчър не можеше да и каже какво е станало, не, защото господарят Регулус му беше з… забранил да казва на някого от с… семейството какво се е случило в пещерата…

— Крийчър започна да хлипа толкова силно, че вече не се чуваха разбираеми думи. Сълзи се стичаха по бузите на Хърмаяни, докато наблюдаваше Крийчър, но тя не посмя да го докосне отново. Дори Рон, който не беше фен на Крийчър, изглеждаше притеснен. Хари седна на пети, и поклати глава, за да я проясни.

— Не те разбирам, Крийчър — каза той накрая. — Волдемор се е опитал да те убие, Регулус е умрял, за да се опита да спре Волдемор, а ти все пак беше щастлив, че предаде Сириус на Волдемор? Беше щастлив, че си отишъл при Нарциса и Белатрикс, и че си предал информация на Волдемор чрез тях…

— Хари, Крийчър не мисли по този начин — каза Хърмаяни, и избърса очите си с ръка. — Той е роб. Домашните духчета са свикнали на лошо, дори брутално отношение. Това, което Волдемор е направил на Крийчър, не е било по-различно от нормалното отношение към него. Какво означават магьосническите войни за духче като Крийчър? Той е лоялен към хора, които са добри с него, и госпожа Блек явно е била, а и Регулус със сигурност е бил, така че на тях е служил с желание и е повтарял техните убеждения. Знам какво ще кажеш — продължи тя, когато Хари се опита да запротестира, — че Регулус си е променил възгледите… да, но явно е пропуснал да обясни това на Крийчър, нали така? И мисля, че знам защо. Крийчър и семейството на Регулус са били в безопасност, само докато са се придържали към линията на чистокръвните. Регулус се е опитвал да ги предпази.

— Но Сириус…

— Сириус се държеше отвратително с Крийчър, Хари и не ме гледай така, знаеш, че е самата истина. Крийчър е бил сам от толкова дълго, че когато Сириус дойде да живее тук, вероятно е жадувал за мъничко привързаност. Сигурна съм, че „мис Сиси“ и „мис Бела“ са били безкрайно любезни с него, когато се е появил и той им е направил услуга, като им е казал всичко, което са искали да знаят. Винаги съм казвала, че магьосниците ще си платят накрая за това, как се отнасят с домашните си духчета. Е, Волдемор си е платил… а също и… Сириус.

Хари не намери отговор. Докато гледаше как Крийчър хлипа на пода, си спомни какво му беше казал Дъмбълдор, няколко часа след смъртта на Сириус: „Не мисля, че Сириус някога е поглеждал на Крийчър, като на същество с чувства, толкова достойно, колкото хората…“

— Крийчър, — каза Хари след малко — кагато се почувстваш по-добре, моля те, седни.

Още няколко минути Крийчър хълца в тишина. След това седна, търкайки очи с юмручета, като малко дете.

— Крийчър, ще те помоля да направиш нещо! — каза Хари. Хвърли поглед към Хърмаяни за помощ. Искаше да поднесе заповедтта си меко, но в същото време не можеше да се преструва, че няма да е заповед. Промяната на тона му, обаче, явно спечели одобрението й. Тя му се усмихна насърчително.

— Крийчър, моля те, искам да идеш и да намериш Мъндънгъс Флечър. Трябва да открием къде е медальонът — къде е медальонът на господаря Регулус. Много е важно. Искаме да довършим работата, която господарят Регулус е започнал — искаме да сме… ъъъ… сигурни, че той не е умрял напразно.

Крийчър отпусна юмручетата си и погледна Хари.

— Да открия Мъндънгъс Флечър?!… — изкряка той.

— И да го доведеш тук, на площад „Гримолд“ 12 — допълни Хари. — Мислиш ли, че можеш да направиш това за нас?

Когато Крийчър кимна и се изправи на крака, Хари почувства внезапно вдъхновение. Той извади портмонето на Хагрид и взе фалшивия Хоркрукс, медальонът, в който Регулус беше скрил бележката за Волдемор.

— Крийчър, аз… ъ-ъ-ъ… искам да ти поверя това!… — каза той, и притисна медальона в ръката на духчето. — Това е било на господаря Регулус и съм сигурен, че той щеше да иска ТИ да го вземеш, като малка благодарност, за това, което си направил…

— Ти го разби, братче! — каза Рон, след като духчето хвърли един поглед на медальона, изпусна въздишка на дълбока изненада и се строполи отново на земята.

Отне им почти половин час да успокоят Крийчър, който беше толкова потресен, че е получил наследствено бижу на семейство Блек, че не можеше да си стои на краката. Когато накрая успя да направи няколко крачки, всички го придружиха до шкафа, погледаха го как внимателно зави медальона в мръсните си одеяла и го увериха, че ще го пазят много внимателно, докато него го няма. След това той се поклони на Рон и Хари и дори направи смешно малко поклонче по посока на Хърмаяни, който можеше да се приеме като опит за уважителен поздрав, преди да се магипортира с обичайното силно „пук“…

Бележки

[1] „Винаги чист“ — фр.