Метаданни
Данни
- Включено в книгата
-
Политически разследвания
Световна кабала или Ограбване по еврейски - Оригинално заглавие
- Мировая Кабала или Ограбление по еврейски, 2012 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- tototed, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Научнопопулярен текст
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
- Оценка
- 3 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
История
- — Добавяне
Глава 9
Либерализация на фондовите пазари
Борсовият спекулант — е човек, изучаващ бъдещето и действащ преди то да настъпи.
Убиват на война и грабят на борсата хора, които ти никогда не виждаш.
Валутни резерви, или Безкрайно търсене на услугите на лихварите
Усилването на неустойчивостта на финансовите пазари, за която вече повече от десетилетие пишат „професионалните икономисти“, се явява не страничен ефект на общата либерализация, а една от главните й цели. Такава неустойчивост е изгодна на финансовите спекуланти, които правят големи пари на колебанията на валутните курсове и процентните ставки. Естествено, че те и организират тези колебания. Но все пак главен бенефициент на построената така система на „люлеещи се“ пазари се явяват световните лихвари, които владеят печатната машина на ФРС. Усилването на неустойчивостта на финансовите пазари създава повишено търсене на „продукцията“ на ФРС — доларите.
Разбира се, ние тук не правим разлика между спекулантите и стопаните на ФРС — често те са едни и същи хора. Става дума за това, че целта за получаване на емисионен доход от печатане на допълнителна маса „зелена хартия“ се явява по-приоритетен и стратегически, отколкото целта за получаване на незабавни доходи от спекулации. Зад финансовите спекуланти от типа на Сорос стоят световните лихвари, които използуват спекулантите за достигане на своите стратегически цели.
Повишаването на мобилността на капитала е довела до това, че международното движение на капитали се е превърнало в миграция на „горещи“ пари. Ако обикновените пари се явяват инструмент за инвестиране, то „горещите“ пари — инструмент за създаване на кризи в страните, където тези пари влязат. След възникването на кризите чуждестранните инвеститори изкупуват евтино „парчетата“ от разрушената икономика (обезценените активи от реалния и банковия сектори). Парите създават разрушения, пари се правят от разрушенията.
Редовните „набези“ на спекулантите на отделни страни започнали примерно преди две десетилетия. Всички помнят „набега“ на Сорос на британската лира стерлинг през 1992 г. — той завършил с падането на курса на британската валута. През 1994 г. по подобен начин бил съборен курсът на мексиканското песо.
Най-ярък пример за това, как спекулантите умеят да срутват националните валути и да правят големи пари от това, се явява финансовата криза през 1997–1998 г. в страните от Югоизточна Азия. Тези страни (Тайланд, Южна Корея, Малайзия, Хонконг, Филипините, Сингапур) в продължение на няколко години (особено през 1990 г., когато японската икономика влязла в перманентна стагнация) демонстрирали най-високите темпове на прираст на БВП, в това число и преизчислено на глава от населението. В тази връзка страните от ЮИА си спечелили репутацията на „азиатски тигри“. Чиновниците на МВФ и „професионалните икономисти“ използували тези страни като „нагледен пример“ за да докажат, какво може да се постигне в „икономиката“, когато послушно се следват препоръките на Вашингтонския консенсус. Основните препоръки: либерализация на международното движение на капитали и въвеждане на свободно плаващ курс на националната валута. На всички страни от „третия свят“, а също така и на РФ и на другите бивши съветски републики и бивши социалистически републики настойчиво се предлагало да следват по пътя на „азиатските тигри“.
Счита се, че главни организатори на финансовата криза през 1997–1998 г. са такива финансови спекуланти като: Джордж Сорос, Джулиан Роббертсон и други „хеджери“. В дадения случай е добре да напомним думите на Джордж Сорос: „Живота се създава по края на хаоса, а аз се специализирам да използувам хаоса. Това при мен се получава най-добре“[1]. Обаче, Сорос явно скромничи: той не само използува хаоса, той го създава. Така действуват и другите големи спекуланти.
Тези господа действат чрез своите инвестиционни фондове, преди всичко, хедж фондове (ХФ), имащи ярко изразен спекулативен характер. С помощта на ХФ те мобилизирали на световните финансови пазари грамадни капитали и насочвали в страни с тъй наричаните „формиращи се пазари“ (emerging markets). Средствата, привличани от ХФ, понякога превишавали собствените им капитали десетки пъти (създавал се тъй наречения „финансов лост“). Крупен фонд със собствен капитал от 1 млрд. дол. можел през 1990-те години да привлече средства до 100 млрд. дол. Такива суми превишавали валутните резерви на централните банки на болшинството страни в света. Сценария за криза е много прост: от страната приемник се започва извеждане на огромни капитали, което създава рязко покачване на търсенето на чуждестранна валута (преди всичко долари на САЩ); едновременно се увеличава предлагането на националната валута, което създава риск от падане на цената й спрямо резервните валути. Централната банка на страната, подложена на тази атака, се опитва да противодействува на падането на цената на националната валута, като изразходва за това наличната резервна валута. Когато „патроните“ (тоест резервната валута) свършат, тогава настава срутване на националната валута.
Например, централната банка на Тайланд за две седмици (през май 1997 г.) изразходвала 10 млрд. дол. за това, да може да удовлетвори заявките за продажба на бати (националната валута) и да поддържа курса на до кризисното ниво (25 бата за долар). В средата на 1997 г. започнало рязко падане на бата, което продължило до началото на 1998 г., когато за 1 дол. давали 56 бата. В Южна Корея националната парична единица — вон — също паднала: до кризата 1000 вона за 1 дол., в края на кризата — 1700:1. Най-дълбоко пропаднала Индонезийската рупия. До кризата за долар давали 2000 рупии, а в края на кризата вече давали 18000 рупии за долар, тоест девет пъти повече!
Рязкото падане на валутните курсове на националните парични единици води в следствие ръст на инфлацията, рязко увеличаване на дълговото бреме на националните компании и банки (дълговите задължения се изчисляват в чужда валута), повишаване на процентните ставки по кредитите, банкрути, спадане на производството и показателите на БВП. Именно по това време на сцената излизат чуждестранните „инвеститори“, които е по-правилни да наричаме „акулите“, или „мародерите“, поглъщащи на парчета или наведнъж поевтинелите активи.
Ще дадем пример на това, как са докопали „плячката“ чуждестранните „акули“ в страните от ЮИА след „рухването“ на националните им валути през 1987–1988 г.:
В Индонезия BNP Paribas погълнала финансовата група Peregrin (най-голямата не японска финансова група в Азия); в Южна Корея Procter & Gamble придобила компанията Ssanyong Paper, а General Motors — компанията Daewoo Motors; на Филипините First Pacific придобила пивоварните San Migel и т.н.
Ето какво по повод на действията на чуждестранните „инвеститори“ в страните от ЮИА през ония години пише С. Голубицкий: „Тигрите разкъсвали възрастни чичковци, наемайки като подизпълнители отначало валутни спекуланти (Сорос с другарите му, които давали кредити с немислимото пет процентно «рамо» в пряк смисъл безгранични капитали), а след това МВФ и Световната банка, завършили обезценката на азиатските активи с помощта на кредити SAP“[2].
За справка: SAP, Structural Adjustment Program — програма, натрапвана на страната — получателка на кредита на международния финансов институт; тази програма е насочена към окончателната „либерализация“ на националните пазари и предвижда: свиване на социалните програми, пълна отмяна на държавните субсидии, приватизация на предприятията от държавния сектор, снижаване на курса на националната валута, усилване не експортната ориентираност на производството и т.н.
Кризи, подобни на оная, която се случила в страните от ЮИА през 1987–1988 г., са ставали и в други страни на ПСК. По оценки на специалистите от ЕЦБ, всичко за периода 1995–2003 г. в страните с „формиращи се пазари“ са станали 36 кризи — започвайки с кризата в Аржентина през януари 1995 г. и завършвайки с кризата в Словакия през август 2003 г.[3]
За последствията на финансовите кризи в страните с „формиращи се пазари“ (в това число и Русия през 1998 г.) е казано и написано достатъчно много. Не малко е казано и за този „улов“, който попада в гърлото на западните „инвеститори-акули“. Но при всичкото това често се забравя най-главното следствие (или най-важния резултат). Страните от ПСК (периферията на световния капитализъм) изведоха от тази криза съвсем прост урок: за да се защитят от спекуланти и инвеститори-акули, са необходими по-големи валутни резерви. Именно от тогава централните банки на страните от ПСК започнали с високи темпове да натрупват валутни резерви, създавайки с това устойчиво търсене на „продукцията“ на Федералния резерв на САЩ. Ето това и бил основният резултат от серията финансови кризи, организирани от спекулантите през миналото десетилетие.
За този резултат от кризите през 1990-те години красноречиво говори статистиката. Обемът на международните валутни резерви от 1600 млрд. дол. в началото на 1999 г. нарастнал до повече от 7000 млрд. дол. в средата на 2008 г. Кризата през 2008–2009 г. само малко забавил стремителният ръст на валутните резерви. В края на 2010г. техният световен обем вече прехвърлил 9000 млрд. дол.
При това резервите в страните с „формиращи се пазари“ за десет години (от 1999 до 2008 г.) са нарастнали с 1000 млрд. дол. до 5500 млрд. дол. 70% от общия прираст се пада на три държави — Китай, Япония и Русия.
Получава се интересна картина: дялът на икономически развитите страни („златния милиард“) в световния БВП през 2010г. е била равна примерно на две трети, а дялът им в световния валутен резерв — на една трета. Съответно дялът на страните от периферията на световния капитализъм (останалите шест милиарда жители на Земята) в световния БВП е бил около една трета, а в световните валутни запаси — две трети. Подобна асиметрия показва, че страните от ПСК, където живее по-голямата част от населението на планетата, чрез механизъм на хипертрофирано раздуване на своите валутни резерви обслужва стопаните на „печатната машина“. Световните лихвари налагат на периферията на световния капитализъм института на „валутните резерви“, с чиято помощ ограбват почти цялата планета. „Валутните резерви“ — са най-важния инструмент на съвременния неолиберален колониализъм.
Поредния сеанс на финансовата магия: CDS
На пазара на ПФИ в началото на миналото десетилетие инвестиционната банка „Морган Стенли“ „пуснал“ такъв „вълшебен“ инструмент, като CDS (Credit Default Swap), който изиграл не най-последната роля в подготовката на условията за сегашната криза. На руски език това название може да преведен примерно така: „гаранция от кредитен дефолт“. Този инструмент позволява, ако може така да се изразим, да се повиши качеството, или ликвидността на едни или други активи, например, акции или облигации (съответно, за емитента на тези акции или облигации това ще означава определена гаранция от дефолт по своите задължения). Даже ако активите се окажат доста „боклук“, тях с помощта на „вълшебната пръчка“ наречена CDS може да бъдат „облагородени“. Направо като в приказка: поръсил с жива вода мъртвия и той възкръснал. Наистина, тази „вълшебна пръчка“ („жива вода“) трябва да си я купиш. При това пазарът е заринат с „вълшебни пръчки“, и ще има за всички! Цената е съвсем поносима. Ако преминем от езика на детските приказки на езика на правоохранителните органи, то това се нарича съзнателно въвеждане в заблуждение на участниците в пазарните отношения. В дадения случай инвеститорите, придобиващи такива „оживителни“ активи. А ако преведем на обикновен разговорен руски език, то това се нарича банална измама.
Обемът на пазара на CDS в навечерието на сегашната криза се равнявал на 58 трлн. дол., което примерно съответствува на световния БВП.
Ето какво пише по повод „вълшебната пръчка“ Д. Голубовский:
„CDS — това днес, по същество, взаимно подсигуряване на всички банки и корпорации и едновременно с това колективна ръка, държаща всички големи играчи на пазара за врата. При проблеми с ликвидността дори у няколко големи играча, още повече, у основни имитенти на CDS, ставките на пазара на CDS подскачат и други, даже и здрави играчи започват да изпитват трудности с кредитирането“[4].
Финансовата магия като средство за управление на реалния свят
Днес всички пазари може да разделим на две големи групи: а) пазари на реални активи; б) пазари на виртуални активи.
Класическите пазари на реални (физически) активи — са пазари на стоки. Най-разнообразни стоки: потребителски, инвестиционни, суровинни, промишлени и т.н. Тук може да включим такива физически активи, като недвижими имоти, земя, природни ресурси, основни производствени фондове (предприятия). А пазарите на виртуални активи — това са, преди всичко, производни инструменти; тези инструменти, както отбелязахме, не са обезпечени с реални активи.
Междинно положение заемат фондовите пазари, на които се обменят акции и облигации. Това са пазари на фиктивния капитал — капитал, който може да наречем „виртуално активен“ по отношение на такива активи като нефт, земя, основни фондове и т.н. в същото време по отношение на производните инструменти на фондовия пазар, са относително „реални“, тъй като акциите и облигациите се явяват огледално отражение на света на реалните активи (макар, че това отражение, използувано от играчите с цел манипулация, може да съдържа големи изкривявания).
Мащабите на сделките на пазара на виртуални активи днес са просто астрономически. Доколкото пазарите на производни инструменти не се контролират нито от борсите, нито от държавата, то точни данни за оборотите на тези пазари няма.
По оценки на Дж. Сорос и Дж. Стиглица, в средата на 2008 г. пазарът на деривати се изчислява на сумата 15,5 трлн. дол. с САЩ и около 60 трлн. дол. в света. Тези суми са еквивалентни на БВП съответно на САЩ и на света[5]. Предполагаме, че дадената по-горе оценка е крайно консервативна, по-скоро тя се касае само за част от пазара на деривати (преди всичко, CDS и различни модификации на кредитните деривати). Съществуват и други оценки с доста по-високи стойности. По оценка на международните организации (МВФ, СБ, ЮНКТАД), само извън борсовият оборот на различните деривати през 2005 г. е бил 221 трлн. дол.[6]
До началото на кризата разликата между оборотите на пазарите на виртуални и реални стоки се измервал с десетки пъти[7]. Днес световната икономическа криза е в пълен разгар, което доведе до определено „свиване“ на пазарите на ПФИ. Обаче във всички случаи мащабите на търговията с виртуални активи в пъти е повече от търговията с реални такива.[8]
Явната доминация по обем на оборота на пазара на виртуалните активи над пазара на реални активи създава изключително благоприятни условия за лихварите. Та нали именно те контролират пазара на виртуални активи. Водещи участници на пазара на фючърси, форуарди и опции — са JP Morgan, Goldman Sachs, Bank of America, City Bank, други гиганти на Уолстриит (по операции с всички видове деривати — фючърси, форуарди, опции — първо място в продължение на много години заема JP Morgan).
Цените на пазара на производни инструменти се образуват под влияние на очакванията, а очакванията са крайно субективни. А ако те са субективни, то от това се възползуват лихварите — по различни начини (за които говорихме по-горе) те формират нужните очаквания. Ако може така да се изразим, те „създават бъдещето“. А цените, които се получават на пазара на виртуалните активи, оказват влияние на цените на реалните активи (стоки): купувачите и продавачите на пазара на физически активи и стоки са принудени да се „подравняват“ с цените на виртуалните активи.
За новия механизъм на ценообразуване на пазара на реалните стоки и активи знаят не само лихварите, но така също и много специалисти, в това число и тези, които са призвани да регулират и контролират стоковите и финансовите пазари (антимонополните комитети, комисиите по ценни книжа, централните банки и т.н.). В същото време учебниците продължават, по старому, да внушават на студентите: цената на стоката се образува под влиянието на търсенето и предлагането на пазара. Законът за търсенето и предлагането се обявява за толкова „железен“, както и законите на ОМ и на Нютон. Новият механизъм за ценообразуване рядко става предмет на публично обсъждане. Обаче някои „откровения“ на отделни специалисти попадат на страниците на печата.
Например, Л. Нюберг, заместник управляващ на централната банка на Швеция (Банка на Швеция) на страниците на списанието BIS Review през 2007 г. разказва за пазара на кредитни деривати (КД)[9]. Първо, той отбелязва, че 85% от всички сделки с КД се падат на десет инвестиционни банки, сред които се открояват особено Morgan Stanley, Goldman Sachs и UBS. Именно тази „тройка“ контролира пазара на КД. Второ, активите на чиято основа се създават КД, примерно 80%, се състоят от корпоративни облигации (останалите активи — традиционни банкови кредити, различни видове суверенен дълг). Трето, пазарът на КД по съвкупна номинална стойност на оборота на инструменти примерно на два пъти превишава глобалния пазар на корпоративни облигации (примерно 12 трлн. дол. срещу 6 трлн. дол.). Такова превишение, по мнението на Л. Нюберг, се обяснява с това, че някои кредитни рискове могат да се препродават на пазара на КД няколко пъти. Четвърто, стойността на КД е тясно свързана със стойността на лежащите в основата й облигации, но пазарът на КД се явява по-ликвиден, от пазара на облигации, и в крайна сметка, се формират именно на пазара на КД.
Най-големите инвестиционни банки чрез производните инструменти контролират не само пазарите на корпоративните облигации, а и всички фондови пазари, тоест и котировките (цените) на акциите на компании от различни отрасли на икономиката. Именно затова лихварите се стремят към това, че всички повече или по-малко значими предприятия на страните от ПСК (периферията на свет. капитализъм) да участвуват със своите ценни книжа на националните и световните фондови борси. В този случай националните предприятия попадат напълно под контрола на световните лихвари, които „дирижират“ фондовите пазари, а като „диригентска палка“ използуват различни производни инструменти.
Ще използуваме фрагмент от една интересна статия озаглавена „Кой движи невидимата ръка на свободния пазар?[10]“, в който лаконично се обяснява техниката на това „диригентско изкуство“: „… лъвския дял на пазара (фондовия — В.К.) се контролира от група много състоятелни граждани и банкови структури (авторът има в предвид, че тези граждани и банкови структури непосредствено владеят значителна част от ценните книжа, въртящи се на пазара — В.К.). по такъв начин ФРС и Ко (тоест централната банка на САЩ, свързаните с нея банки на световните лихвари и физически лица, явяващи се крайни притежатели на тези банкови структури — В.К.) притежават контрола над фондовия пазар. Това е добре, обаче е малко. Когато целият останал пазар е обхванат от паника, те (от една страна –ФРС и Ко., от друга — дребните притежатели на ценни книжа — В.К.) се оказват в примерно равни условия. Половина на половина. За решаването на тоя проблем е и създадена «Отряд по Предотвратяване на Падането»[11]. Ето как той работи. Съществува индекс на пакет акции, състоящ се от 500 американски компании (S&P500), представляващи всички сектори на икономиката. Тяхното общо състояние отразява настроението на пазара, и когато върви надолу, повечето акции на фондовия пазар отиват надолу. Защото, когато на всички им е зле, то доброто не може да е много. Следователно, ако поставим под контрол този индекс, то може да дирижираме фондовия пазар, изразходвайки на няколко порядъка по-малко средства“.
Прието е да се смята, че ФРС осъществява контрол за инфлационния растеж на цените с помощта на такива инструменти, като процентните (отчетни) ставки, които помагат за регулиране на количеството пари в обръщение. Но това е твърде инертен, тромав механизъм. С появата на пазарите на производни инструменти механизмът се е изменил, паричните власти вече имат възможност по-оперативно да управляват инфлацията. Но за този механизъм не може да прочетете в учебниците. А всичко е много просто. Динамиката на цените на стоковите пазари, преди всичко, се определя от цените на няколко базови стоки, които, така или иначе, влизат в състава на разходите за производство на почти всички стоки. Става дума за нефта, нефтопродуктите, металите, зърнените стоки. Това са борсови стоки, на тяхна основа са създадени съответните производни инструменти. Инвестиционните банки, тясно свързани с ФРС, при необходимост могат да изменят траекторията на движение на цените на фючърсите, привързани към борсовите стоки (ФРС е готова да поддържа, ако е необходимо, операциите на инвестиционните банки с пари). Изменението на цените на производните инструменти повлича след себе си промяна на цените стоковите пазари в нужното за ФРС направление.
Струва ли си да се учудваме след това, че цените на нефта (нашата главна експортна стока) могат да се покачват или понижават, през месец или два, два до три пъти. Например, през лятото на 2008 г. цената за барел нефт достигаше до 150 дол., а през есента на същата година падна до 60 дол. Това е ефективен инструмент за управление не само на американската, но и на световната икономика! При това, лихварите като основни крадци по-силно от всички викат: „Дръжте крадеца!“, и сочат с пръст към страните от ОПЕК. Както вие разбирате, страните от ОПЕК нямат нищо общо.
Не е успяла да се слегне прахта от първата вълна на финансовата криза, а пазарът на деривати се разраства отново. През 2010г., по данни на Futures industry Association (FIA) — една от най-големите професионални асоциации на борси на деривати, само в САЩ обемът на пазара на деривати възлизал на около 600 трлн. дол. (при това световният БВП не превишавал 70 трлн. дол.). През 2010г. броят на сделките с деривати нарастнал с повече от една четвърт, при това за първи път азиатските сделки (пазарите в Япония, Китай, Хонгконг, Сингапур) надхвърлили американските. Така, в света за една година са били обработени 22,3 млрд. контракта, сред които 8,86 млрд. сделки се падат на страните от АТР (Азиатско-Тихоокенски Район) и 7,17 млрд. контракта — на Северна Америка. Това е най-бързият ръст от 2007 г. насам[12].
Финансите като пирамида
Фактически по времето на Гринспен финансовата система от трипластова се е превърнала в четилипластова. По-рано системата е имала следните нива:
1) „истински“ пари (злато или други „законни платежни средства“);
2) задължения, имащи форма на депозити (депозитни пари);
3) задължения във вид на традиционни ценни книжа (полици, акции, облигации и др.).
Сега над третото ниво се надстроява четвърто — във вид на деривати[13]. Може да се каже, че четвъртото ниво — това са задължения, които формално са длъжни да обезпечават изпълнението на задълженията от третото ниво (например, това е вече споменатия инструмент CDS). Освен това дериватите са предназначени да осигуряват и задължения, които са възникнали извън финансовата система (задължения по доставка на стоки). Но и тези, така наречени, „стокови“ деривати фактически също са станали част от финансовата система.
Днес ние си имаме работа с обърната финансова пирамида: стойностния обем на ПФИ (задължения по контракти в номинално изражение) превишава стойностния обем на „инструментите“ от трето ниво десетки пъти, от второ ниво — стотици пъти, от първо ниво — хиляди пъти. Може да си представим, какво бясно търсене на инструменти от трето ниво поражда пазарът на ПФИ, а, в крайна сметка, на пари (депозитни и „истински“), образуващи второто и първото нива. А тъкмо това е нужно на лихварите.
Кой все пак се подвизава на четвъртото ниво? Преди всичко, инвестиционните банки, които в САЩ, както споменахме, формално са били „отлъчени“ от процеса на „производство“ на пари (в това число и на депозитни), и им е била оставена „екологическата ниша“ на спекулативните операции на финансовите пазари. Играта на инвестиционните банки на пазара на ПФИ по своята „рентабилност“ най-малкото не отстъпва на кредитно депозитните операции на „класическите“ търговски банки. През 1990-те години търговските банки започнали да изглеждат тромави и старомодни на фона на динамично развиващите се инвестиционни банки. Появили се също така и друг тип финансови институти, специално ориентирани към игра на пазарите на деривати: взаимни фондове, хедж фондове, специализирани инвестиционни фондове. Структурирани облигации на инвестиционни фондове активно се купували от пенсионни фондове. Играта на най-големите инвестиционни банки от рода на „Голдман Сакс“, „Мерил Линч“, „Джей Пи Морган“, „Морган Станли“, „Лемън Брадърс“, била безпогрешна: те, като винаги приближени на ФРС, по определение, имали достъп до „инсайд“ (вътрешна информация — бел.пр.). Либерализирането на пазарите в условията на „рейгъномиката“ спомагало за ръста на тяхната волатилност (колебания), което било добре дошло за инвестиционните банки. След известно време те се научили ефективно да управляват пазарите с помощта на производни инструменти, формирайки търсене на виртуалните стоки (активи) и предлагане на подобни виртуални стоки в нужната посока. Казано по друг начин, те самите станали производители и собственици на „инсайд“, тоест „стопани“ на пазарите. Продавачите и купувачите на реални стоки (активи) попаднали в пълна зависимост от спекулантите, опериращи на пазарите на производни инструменти, „привързани“ към тези реални стоки (активи).
Да напомним отново, пазарът на тези финансови инструменти се намира извън контрола на държавните регулации. Затова до известно време размахът на изграждане на този четвърти етаж на финансовата пирамида за много хора е останал незабележим. Голямата ангажираност на големите банки и компании в операциите на пазара на деривати също се е криела, понеже тези операции се разглеждат като задбалансови.
Ето какво пише по този повод А. Соломатин: „В баланса на предприятията в САЩ не се отразяват срочните контракти. Фючърсите се появяват в баланса внезапно, точно в тоя момент, когато по тях трябва да се плаща. Фючърсния контракт представлява намерение на страните в бъдеще да купят/продадат някакъв актив по определени цена и количество. Разбира се, че «намерение» не води до никакви счетоводни операции по баланса. Ако аз съм сключил контракт за закупуване на 10 т злато по цена 300 дол. за унция с доставка на 27. 3. 2008 г., то до тази дата си живея спокойно, защото дупка в баланса ми ще се появи именно на 27. 3. 2008 г.“[14].
Именно тези „дупки“ станали сериозни пробойни в корпусите на много американски компании и банки по време на сегашната криза.
Ако след прехода на света от стоковите пари към кредитни започнали да казват: „парите — са дългове“, то в условията на разцвета на дериватите имаме всички основания да кажем: „дълговете — са пари“. Всичко се опознава в сравнение: по отношение на четвъртото ниво „инструментите“ от третото ниво изпълняват ролята на напълно надеждно обезпечение, за четвъртото ниво те са като „истински“ пари. Почти „истински“ пари в условията на разцвета на дериватите станали задълженията на инвестиционните банки, които наводнили финансовите пазари с облигации. Рязко се повишил рейтинга на съкровищните облигации, де-факто министерството на финансите на САЩ също станало емитент на парична маса. В специалната литература даже им дали названието „финансови пари“.
Ако в условията на промишления капитализъм под парична маса се подразбирало само налични пари, емитирани от централните банки и депозитни (безналични) пари, емитирани от търговските банки, то в условията на финансовия капитализъм понятието парична маса се разширило. В нея започнали да включват различни дългови ценни книжа, които някои специалисти започнали да наричат „финансови пари“.
Построяването на третия етаж на финансовата система създало голямо облекчение на паричните власти: за ФРС на САЩ това означавало, че към процеса на създаване на парична маса от търговските банки се включвали също така и инвестиционните банки, съкровищницата на САЩ и други емитенти на ценни книжа.
За съкровищницата на САЩ това било също така определена гаранция, че от нея притежателите на облигации няма да потърсят погасяване на дълговете: изваждането от втория етаж на „пирамидата“ „тухли“ наречени „съкровищни облигации“ би създало мултипликационен ефект на „срив“ на конструкцията на третия етаж на „пирамидата“ (пазара на деривати). Във връзка с построяването на четвъртия етаж на световната финансова система станало окончателното откъсване на финансовия сектор от нефинансовия (реалния), пълното превръщане на капитализма във „финансов“ капитализъм, „паричен капитализъм“, или „икономика казино“. Реалният сектор в условията на финансов капитализъм е обречен на окончателна „смърт“. „Професионалните икономисти“ такъв финансов катаклизъм наричат с красиви и в същото време безсмислени думи: „постиндустриално общество“, „икономика на знанията“, „нова икономика“, „икономика на услугите“ и т.н.