Валентин Катасонов
Политически разследвания (15) (Световна кабала или Ограбване по еврейски)

Смокиновото листо на фалшификаторите на пари: „задължително резервиране“

На търговските банки са били също така наложени определени „ограничения“ във вид на „норми за задължително резервиране“: задължили ги да имат някакъв минимум „истински“ пари, или „резерви“ (които се определят във вид на процент от общият обем задължения). Тези резерви трябва да се съхраняват или в самата банка, или на сметка на дадената банка в ЦБ. Нормата на задължителните резерви днес рядко превишава 10%. Получава се така, че дейността на банката, при която резервирането се намира в нормата, се явява „законна“, а самата банка нерядко се удостоява с похвали като „добросъвестна“.

Ще дадем числен пример, показващ, какво обещава лихварското „задължителното резервиране“ на техните клиенти.

Да предположим, мистър Смит за няколко години от трудовия си живот е спестил сумата 1000 дол., отива в банката и влага на депозитна сметка тази сума във вид на „истински“ пари (банкноти). При норма на задължително резервиране от 5% банкерът оставя от тази сума 50 дол. „истински“ пари в резерв, а останалите 950 дол. веднага или постепенно пуска за всякакви плащания, където не може да се заобиколи използуването на „истински“ пари. Благодарение на това, че у него се е образувал „запас“ от „свободни“ „истински“ пари, той може да даде нови кредити. При даване на нови кредити банката също отваря на получателя на кредита депозитна сметка, на която той зачислява сумата дадена на кредит. На следващия ден след отварянето на депозитна сметка от мистър Смит банката дава на компанията „Браун и синове“ кредит от 5000 дол. Вземайки предвид, че над тази сума също се разпространява нормата за задължително резервиране от 5%, банката резервира още 250 дол „истински“ пари. Забележете, че резервирането се осъществява за сметка на онези „истински“ пари, които донесе в банката мистър Смит. И така, „запасът“ на банката за резервиране по нови кредити вече възлиза на: 1000 — 50 — 250 = 700 дол. Банката при желание и възможност благодарение на този „запас“ може да даде още един или няколко кредита на компании и/или физически лица. Да предположим, че банката се договаря за даването на голям кредит с компанията „Джонсън и ко“. Компанията е готова да вземе кредит на каквато и да е сума, тъй като започва реконструкция на своите заводи. Банката е готова да и даде кредит в размер на 14000 дол., понеже именно при такъв обем на кредита тя може да резервира „истински“ пари 5% от указаната сума (700 дол.). по такъв начин, на основа на депозита на мистър Смит в размер 1000 дол. банката съумява да даде два кредита на корпоративни клиенти на обща сума 19000 дол. Ако в нашия пример предположим, че срокът на дадените кредити е една година, а лихвеният процент е 10% на година, то доходът на банката от кредитните операции ще бъде 1900 дол. Нека предположим, че лихвата на депозита на мистър Смит също е 10% (макар обикновено да е по-малка от лихвата по кредити); в абсолютно измерение това са 100 дол. Като резултат се получава, че банката получава чиста печалба от всички посочени пасивни и активни операции цифром: 1900 — 100 = 1800 дол. Казано по друг начин, банката е получила печалба, равна на 180% от сумата на парите, които мистър Смит е донесъл в банката. Банката е получила печалба, която е 18 пъти по-голяма от печалбата на мистър Смит! Ние съвсем не сме убедени, че мистър Смит ще „излезе сух от водата“. Ако той иска да получи печалба от 180% ще трябва да почака 180 години. Боя се че няма да дочака. По скоро, след поредната банкова криза, банката може да фалира и мистър Смит да загуби парите си. Ето ви хитростта на „народния капитализъм, когато «малкият човек» — мистър Смит го канят да стане също такъв рентиер, като и банкерите.

В нашият пример има определени опростявания. При даване на кредити банката открива сметки на клиентите, по които отразява парите дадени на кредитополучателя (в нашия случай «Браун и синове» и Джонсън и ко“) и които се отличават от сметката на мистър Смит. Сметките на кредитираните могат да имат различни имена „кредитни“, „текущи“, „разчетни“ или др. По остатъка по тези сметки банката плаща малка лихва. Понякога е наопаки, клиента плаща такси. Затова в нашия пример за простота изключихме тези детайли — те не оказват влияние на механизма за получаване на печалба при частично резервиране.

„Мултипликатор“ или „Верижна реакция“ на финансовата алхимия

Дълговата „пирамида“ на основата на частичното резервиране може да се построи в една банка, но по-често в този процес участвуват верига от няколко банки. Именно такава схема в литературата по банково дело наричат „мултипликатор“ („паричен“, или „кредитно депозитен“). Ще дадем пример.

Нека си представим, че някой си мистър А, фермер, продава пшеница на сума 1000 дол и слага парите си в банка Х. Оставяйки 10% от депозита в качеството на резерв, банката може да даде в заем 900 дол. на някой си Б, който на свой ред слага тези пари на депозит в банка У. Последната оставя 10% в резерв и дава кредит В от 810 дол., който пък слага тези пари в банка Z. Банка Z оставя 10% в резерв и дава 729 долара кредит на… и т.н. депозит от първоначално изработени 1000 дол. (именно изработени — защото те са получени от реално създадена стока, която е била купена и употребена) позволява на банковата система, в крайна сметка, да създаде 9000 дол. във вид на нови допълнителни депозити, а също така да създаде 9000 дол. нови дългове — нови пари. При това пари могат да се създават без да е необходимо да се произвежда нито една стойностна вещ: примерно лицата В, Г, Д, и т.н. могат да са спекуланти, играещи на борсата и получаващи кредити срещу залог от ценни книжа, купувани със същите тези кредити. Банките, участвуващи в тази серия сделки, имат общо сумарно сума от 10000 дол. на основата на първоначалния депозит от 1000 дол. и нови непогасени заеми на сума 9000 дол. Да речем, че те разчитат на печалба изхождайки от определена лихва от 6%, тоест 540 дол. В дадения по-горе пример ние определихме, че резервът ще е 10%, тоест онази част от депозита, която трябва да бъде поставена на сметка на търговската банка в ЦБ. Ако нямаше изискване за резервиране, то процесът на мултипликация щеше да е безкраен.

И така, „резервирането“ не изменя мошеническата природа на лихварските операции и не спасява обществото от банкови кризи. В някои страни задължителното резервиране е чисто символично или въобще отсъства. Например, в страните от ЕС нормативът за задължителни резерви е 2%, а по задължения със срок над две години е равен на нула. Първата крачка към пълна отмяна на резервирането е направила Канада: през 1992 г. там бил приет закон за такава отмяна по всички видове влогове до две години. А след изтичането на посочения срок се отказала от такова резервиране въобще. Канада последвали такива страни, като Швейцария, Нова Зеландия, Белгия, Австралия, Швеция, Дания, Великобритания и Мексико.

„Задължителното резервиране“ — „обща каса“ на лихварите

Завършвайки темата за „задължителното резервиране“, ще отбележим: отчисленията на търговските банки във вид на задължително резервиране днес се насочва в ЦБ и формира фонд на задължителното резервиране. Някои професионални банкери го наричат „обща каса“. Използуването на лексиката на криминалния свят в дадения случай е напълно уместно. В мафиотските групировки „обща каса“ се създава, преди всичко, за да решава извънредни въпроси, касаещи всички групировки или отделни нейни членове (например, за даване на подкуп на прокурора, съдията и други чиновници, за плащане на разни видове деликатни задачи, включително убийства, за лобиране на нужни закони и т.н.). „Общата каса“ под името „фонд за задължително резервиране“ е нужна за това, че да се спасяват отделни членове на мафиотската организация, която днес се е легализирала под името „банкова система“.

Централните банки отделят голямо внимание на такова средство за поддържане на устойчивостта на банковия сектор, като междубанковия пазар на кредити (МБПК). Създателите на дадения инструмент смятат, че банките, при които възниква проблем с ликвидността, могат да „скрият“ тези проблеми с помощта на кредити, получени от банките с „излишък“ на ликвидност. Задачата на ЦБ е да създадат МБПК и да го „дирижират“, преди всичко с регулиране на нивото на лихвата на този пазар. Ето какво пише по повод на този пазар Димитрий Голубовский: „Ако притокът на депозити и даването на кредити се явяват точно балансирани процеси, в банката по принцип не могат да възникнат ситуации, когато може да потрябват резервите, — те стават посредник между хората, натрупали задължения към банката и хората, стремящи се да заемат тези задължения. Да се регулира този баланс може, като се манипулира с процентните ставки: при някаква оптимална ставка желаещите да заемат пари ще бъдат примерно равни на брой с желаещите да вложат пари. При малко понижена ставка може да се приемат депозити, при малко завишена — да се дават кредити, а разликата в процентите банкера може да слага в джоба си. За това, че в процеса на усложняване на финансовите операции да се поддържа този баланс на търсене на пари и предлагане на пари във все по-тънко равновесие, което да гарантира минимизиране на резервите и, следователно, да дава по-голяма възможност за създаване на пари, банките създали междубанковия пазар на кредити. Когато някоя банка се сблъска с излишък от търсене на кредити — тя може да вземе на заем от друга банка, в която има приток на депозити“.^[2]

На теория всичко изглежда красиво. А в случай само на най-лека паника МБПК престава да работи. „Професионалните икономисти“ наричат това „криза на взаимното доверие на банкерите“. Ярък пример за такава „криза на доверието“ — са събитията от 2004 г., когато МБПК в Русия бе напълно „парализиран“, а за да се случи това беше достатъчно само „подхвърляне“ в СМИ на негативна информация за няколко руски банки.

Още един „способ“, който съвременните лихвари „изобретили“, за да убедят клиентите си в „надеждността“ на системата на „частичното резервиране“, — е застраховането на депозити. В началото на 1930-те години банковата система на САЩ, базирана на „частичното резервиране“, в резултат на масови банкрути на банки, се превърнала в руини. Едно от първите действия на новия президент на САЩ Ф. Д. Рузвелт в рамките на „новия курс“ било създаването на Федералната корпорация по застраховане на депозитите (ФКЗД), за да повиши доверието на вложителите към банките. Обаче сериозните изследователи оценяват, че дадената мярка е имала основно „психотерапевтичен ефект“, тъй като активите на ФКЗД били само 1 — 2% от обема на депозитите.

У обикновения човек, който чува за „застраховане на влоговете“, се поражда асоциация, че става дума за същото такова застраховане, като да речем: застраховане от строителни рискове, възникващи при компаниите подизпълнители; екологични рискове, с които се сблъскват химическите компании; търговски рискове, присъщи за компаниите изнасящи нови продукти на пазара; и т.н. Застрахователните компании поемащи върху себе си и подобни рискове, си имат работа със застрахователни случаи, възникващи от време на време с отделни компании в съответните отрасли. В „традиционните“ застрахователни случай се прилагат законите на големите числа.

Но „застраховане на влоговете“ — е съвсем друга работа. Ако започнат срутвания на банките, то те, като правило, обхващат целия банков сектор. За покриване на такива рискове не само в частните застрахователни компании, но даже в държавата, няма такова грамадни количество пари. Именно затова М. Ротбардт държавното „застраховане на влоговете“ класифицира като откровено „мошеничество“. Като пример той дава краха в края на 1980-те години на спестовно кредитните учреждения на САЩ, които уж били „надеждно застраховани“ от Федералната корпорация застраховане на спестяванията и заемите (новото название на ФКЗД).

Не знам, с какви думи да квалифицирам създадената наскоро у нас система за застраховане на влоговете (беше приет Федерален закон „За застраховане на вложенията на физически лица в банките на РФ“ и учредена Агенция по застраховане на влоговете — АЗВ). Отваряме официалния сайт на АЗВ и узнаваме следното:

Към 09.10.2009 размерът на фонда за задължително застраховане на влоговете (който се управлява от указаната агенция) е 86,3 млрд. рубли.^[3] Много ли е това или малко? Отговор намираме на същия сайт: „Отношението на размера на фонда към застрахователната отговорност на Агенцията (показател за достатъчност на фонда) възлиза на 1,8%. Съгласно оценките, минималното ниво на достатъчност на фонда с отчитане на текущата икономическа ситуация възлиза на 6 — 7% от размера на застрахователната отговорност“.

Тоест днес „показателят на достатъчност“ в Русия се намира примерно на нивото, както в САЩ през 1930-те години (ниво, което М. Ротбардт е оценил като „мошеничество“). Смешно и тъжно е да четем, че нормата на „показателя за достатъчност“ се явява от някого прецененото ниво от 6 — 7%. И това „с отчитане на текущата икономическа ситуация“. А ситуацията може да се измени за една нощ. Интересно, откъде Агенцията ще получи недостигащите пари (в абсолютно изражение това са 4,5 трилиона рубли — даже по отношение на така наречената норма)? Ето и решете сами, с какви думи да наречем руската „система за застраховане на влоговете“. Впрочем, системите за застраховане на влоговете във целия свят са построени на основата на примерно едни и същи принципи.

Кой плаща разходите на банковите кризи?

По-рано, когато нямало централни банки, от частичното резервиране можело да страдат само отделни граждани — клиенти на онези банки, които претърпявали банкрути. Днес в случай на масови банкови банкрути към „спасителните работи“ се включват и централните банки, които започват да „заливат пожара“ на банковата криза с ликвидност, давайки различни видове „спасителни“ кредити на търговските банки. Започва „паричен потоп“: парите рано или късно от банковия сектор потичат към всички сектори и към всички пазари. Такива „вливания“ развъртат маховика на инфлацията, от което страдат всички хора, в това число и онези, които не се явяват клиенти на банките.

Впрочем, клиентите все пак пострадват по-забележимо, отколкото останалите: даже в случай на „щастливо“ завършване на митарствата по банки и кантори и получаване обратно „законно“ своите влогове, то те ги получават силно „изтънели“ в резултат на инфлационното обезценяване.

Астрономически суми пари се хвърлят за „гасене на пожара“ в банковия сектор не само за това, че да се „продължи живота“ на частичното резервиране, но и затова, че властите се боят от непредвидени социални последствия от такъв „пожар“. Обикновеният човек ясно усеща разликата между двата вида загуби: загуба от неговата неудачна инвестиция (например в ценни книжа) и загубата като вложител в неплатежоспособна банка. Ето какво пише по повод тези разлики Борис Лвин:

„Вложителите са готови да се примирят със загуба на своите инвестиции, но са възмутени от загубата на онова, което те са считали само за дадено на временно съхранение. Именно затова вложителите по различен начин реагират на резките сривания на фондовия пазар и на краха на търговските банки. В първия случай се виждат като проиграли. Във втория случай те се виждат като ограбени“.^[4]

Грамадни суми бюджетни средства, влети в банковия сектор в много страни по света, предизвикали основателното възмущение на обществеността, политиците и законодателите. Разбира се, съответните критични заявления от страна на политиците и законодателите били предизвикани нерядко от желанието да повишат своя рейтинг в очите на обществеността, а не от искрено желание да изменят съществуващата финансова система.

Имало, наистина, и някои конкретни предложения по нейното изменение. Например, британският премиер министър Гордън Браун се изказал за въвеждане на глобален данък върху банките. По такъв начин, по негово мнение, би могло да се намали натоварването на държавните бюджети и данъкоплатците. Разходите за борба с банковите кризи би се финансирало от специален фонд, формиран за сметка на глобалния данък. Какво може да се каже по повод на такова предложение, което било подкрепено от много политици? Първо, това все едно ще е данък на върху банкерите, а върху обикновените граждани, тъй като банките компенсират допълнителните разходи с повишение на лихвите или комисионните. Второ, за практическа реализация на даденото предложение ще трябва да се създаде наднационален институт (фонд), което ще бъде още една крачка по пътя на създаване от лихварите световно правителство.

Тук да кажем, днес отново се активизира дискусията по повод въвеждането на още един глобален данък — така наречения „данък на Тобин“. Споменатия данък се предлага да бъде взиман от операции по трансгранично преместване на спекулативен капитал, за да се намалят стимулите на участниците на финансовите пазари да се занимават със спекулации, пораждащи кризи. Отново пак, въвеждането на такъв данък би наложило създаването на наднационален институт (фонд). Между другото, за предотвратяването на международни финансови спекулации е достатъчно да се въведе на национално ниво ограничения за международното движение на капитала. Обаче такова предложение не съответствува на замислите на световните лихвари.

Последната банкова криза: „информационна бомба“ на агенция Блумберг

На всички е известна казаната в началото на последната криза шега от днешния ръководител на ФРС Бен Бернанке: ако в Америка се появят проблеми с паричната маса, то Федералният резерв може да започне да „разхвърля долари от въртолети“. А „професионалните икономисти“ вече успяха да измислят „научно“ обяснение и „научен“ термин за подобна „военно въздушна операция“ — „количествено облекчение“ (quantitative easing).^[5]

Във всяка шега винаги има и част истина. Така е и в шегата на Бернанке. Съдейки по всичко, Америка започна „разхвърлянето на долари“. Вярно, не от въртолети. И не за всички, а само на нужни и проверени хора. Защо проверени? Защото доларите са незаконни — значи фалшиви. Ето защо, за тяхния незаконен произход никой от външните лица (тоест не влизащи в тесния кръг на световните лихвари) не трябва да знае. Вече говорихме, че банките с частично резервиране се явяват фалшификатори на пари. Но онова фалшифициране поне се прикрива със „смокиновото листо“ на някакви непонятни закони и различни „теории“ на „професионалните икономисти“. А ние говорим сега за фалшифициране на пари в буквален смисъл!

През цялата 2009 г. информационната агенция Блумберг няколко пъти съобщавала за това, че в периода септември 2008 г. — април 2009 г. ФРС на САЩ раздала по реда за финансова помощ на банките и други частни институти средства на сума 9 трилиона долара.^[6]

В англоезичните източници тази помощ се обозначава с думата (bailout), която в последните две — три години стана най-популярна в публикациите за дейността на ЦБ в „борбата“ с икономическата криза. В нашите СМИ понякога я превеждат образно, използувайки словосъчетанието „спасителен пояс“. Трябва да се има предвид, че „спасителния пояс“ на банките и компаниите във вид на „bailout“ може да приема формата не само на „живи“ пари (паричен агрегат М0), а също и различни гаранции, кредитни линии и програми, поръчителства, тоест задължения, заявки за които могат да възникнат само при определени обстоятелства. Образно казано, това не е самият „спасителен пояс“, а обещание да го хвърлят, в случай ако получателя на обещанието, е изчерпал всички други възможности за спасяване, действително започне да потъва.

Да напомним, че Блумберг — е информационна агенция, която подала в съда срещу Федералния резерв с искане да разкрият сведения, на кого и при какви условия ЦБ на САЩ е предала два трилиона долара в рамките на мероприятията за борба с кризата. Както е казано в иска, програмите за екстрено кредитиране (всичко били 11 програми) превърнали всички американски данъкоплатци в „неволни инвеститори“. „Безпрецедентно количество пари е било дадено на заем на финансовите институти посредством безпрецедентни способи, а ФРС отказва да разкрие каквито и да са детайли от този безпрецедентен заем, — разказал главният редактор на Blumberg News Матю Уинклер. — Ние запитахме в съда: «Защо гражданите нямат право да знаят това?». «ФРС е длъжна да се отчита за своите решения, — се съгласил с позицията на агенцията Блумберг конгресменът от Флорида Алан Грейсън — от една страна говорим за това, че ФРС — е независим институт, но от друга страна ФРС не може да ни държи в неведение.»“^[7]

Съдът на окръг Манхатън (Ню Йорк) удовлетворил иска на информационната агенция още през август 2009 г. (друго нещо е, че ФРС до ден днешен саботира изпълнението на съдебните предписания, което за сетен път доказва: Стопаните на Федералния резерв има какво да крият). Това съдебно разглеждане дало тласък на подготовката в Конгреса на САЩ на законопроект, ограничаващ „независимостта“ на централната банка на САЩ.

Делото за безотчетното пускане на огромна маса долари неведнъж се разглежда в Конгреса на САЩ. Още през февруари 2009 г. сенаторът Байрън Дорган (демократ от щата Северна Дакота) изказвайки се в горната палата на Конгреса на САЩ, заявил: „Ние видяхме, как парите излизаха през задната врата на правителството, което никога не се е случвало в историята на нашата страна. Никой не знае, колко е излязло от Федералния резерв, на кой адрес и при какви условия. Колко е излязло от FDIC^[8]? Колко е излязло по линия на TARP^[9]? Кога? Защо?“.

За изясняване на поставените от законодателите на Америка въпроси за финансовата помощ на банките и други организации от страна на Федералния резерв в Конгреса на САЩ бил поканен генералния инспектор на ФРС в лицето на дама именувана Елизабет Колман. Дамата не могла да даде разумен отговор на нито един въпрос зададен й от конгресмена Алън Грейсън.^[10]

Проблемът за „непрозрачността“ на приеманите от ръководството на ФРС решения и конкретни кредитно емисионни операции се усложнява още и от това, че започвайки от 2006 г. паричните власти на САЩ престанали да публикуват статистически данни по паричния агрегат М3^[11]. Това затруднява разбирането от странични за ФРС лица на това, как се променя паричната доларова маса в широк смисъл (включително освен наличните пари и различни финансови инструменти, задълженията по които са номинирани в американска валута) в Америка и в света. Такава „мътна вода“ не позволява даже на опитните финансови аналитици да оценяват точно и оперативно ситуацията на финансовите и другите пазари. Което, впрочем, и е нужно на стопаните на ФРС за достигане на своите цели.

Ето някои размисли относно тази странна информация, съдържаща се в един от руските аналитични материали: „… безотчетната емисия собствениците на ФРС провеждат не само в безналичен вид, но и в наличен вид (просто печатат банкноти). Риск тук практически няма никакъв. Първо, ФРС се явява висша арбитражна инстанция, която може да «определи», коя от купюрите с еднакви серийни номера действително е пусната от ФРС, а коя (при нейната 100% идентичност) се явява като фалшива. Да опровергае заключенията на ФРС не може никой, даже ако всички разбират, че всичките купюри — и «истинските» и «фалшивите» са напечатани на една и съща машина. А и вероятността, купюрите с еднакви номера да се «срещнат» на едно място е малка. Не е задължително даже да се използуват еднакви номера и серии, може да се напечатат безотчетни серии и да се разпространят чрез подконтролните банки по-далече от САЩ“. За да се застраховат от възможни скандали от пускане на безотчетни долари, САЩ, по мнението на анонимния автор цитиран по-горе, активно разпространяват по целия свят слухове. Слухове за това, че с фалшифицирането на пари се занимават други страни: „Не напразно през 90-те години бяха пуснати и до сега се носят слухове за това, че уж Иран се научил идеално да подправя долари и ежегодно пуска по 5 милиарда фалшиви долара, които не може да се отличат от истинските…“^[12].

Трудно е да се каже, до каква степен дадената по-горе информация за безотчетните емисии на американска валута е достоверна.

Във всеки случай информационната агенция Блумберг съвършено правилно определила „болното място“ на паричната система на САЩ — „непрозрачност“ на операциите на ФРС, която създава благоприятна „хранителна среда“ за различни нарушения и даже престъпления. Нарушения и престъпления, жертви на които стават не само редовите граждани на САЩ, но така също и жителите на всички онези страни, паричните системи на които по един или друг начин са привързани към американската валута.