Валентин Катасонов
Политически разследвания (3) (Световна кабала или Ограбване по еврейски)

Средновековна Европа: лихварите излизат от нелегалност

Етапът на пълна легализация на лихварството започнал още в средните векове и се простира във времето до наши дни. И в този етап е имало не малко приливи и отливи, тоест изменения по посока на либерализация на дейността на лихварите и по посока на втвърдяване на забраните и ограниченията. Тези „колебания“ се изразявали в изменение на пределните величини на взиманите проценти; видове кредити, по които се е допускало взимане на проценти; строгост на наказанията за нарушаване на предписанията и т.н.

Обикновено в учебниците е написано, че забраните за взимане на лихва законодателно са били снети в епохата на Реформацията или дори по-късно, в епохата на буржоазните революции: „Законодателната отмяна на забраната за взимане на проценти в Англия е станала през XVI век, в във Франция едва в края на XVIII век в периода на френската революция“^[5].

Обаче по наше мнение легализацията на лихварството е станала съществено по-рано.

Първо, следва да си спомним, че известния католически Орден на тамплиерите е имал официално разрешение от Папата да се занимава с финансови операции. Първоначално тамплиерите, които са били крайно бедни рицари, сами са заемали пари от евреите лихвари. По-късно Папата ги освободил от необходимостта да връщат тези дългове. Постепенно тамплиерите сами започнали да дават пари в заем, при това при по-нисък процент, отколкото евреите лихвари; затова те достатъчно бързо започнали да заемат доминиращо положение на паричните пазари в Европа и Средиземноморието. В началото на XIV век Ордена на тамплиерите бил обявен от френския крал Филип IV Красивия извън закона, а главните му ръководители били екзекутирани.

Второ, в католическа Европа вече през X–XI век се оформили своеобразни „офшорни зони“, където на християните им е било позволено да се занимават с лихварство. Става дума за такива градове — държави в Италия като: Венеция, Генуа, Флоренция, Ломбардия, Сиена и Лука.

Вече в началото на XIII век две известни флорентински фамилии — Барди (Bardi) и Перуци (Peruzzi) били толкова богати, че можели да дават заеми и други финансови услуги на феодалните държави и Папата. Наричали ги банкерите на Папата. В началото на XIV век (особено след като тамплиерите слезли от сцената) тези банкерски фамилии разгърнали свои мрежи навсякъде по Европа. Така, домът Барди имал филиали в Барселона, Севиля, на Майорка, в Париж, Авиньон, Ница, Марсилия, Лондон, Брюге, Константинопол, Йерусалим, на Родос, на Кипър и др. Краят на банковите къщи на Флоренция дошъл през 40-те години на XIV век. Перуци и Барди дали през 1340 г. кредит на огромната по това време сума от 1,5 млн. златни форинта на английския крал Едуард III. Тези пари му трябвали за да води война с Франция (която война по-късно прераснала в Стогодишната война). През 1345 г. кралят обявил за своята неплатежоспособност (дефолт), и двете банкерски къщи се разорили.

На смяна на разорилите се банкерски къщи във Флоренция дошли нови, от тях най-богати и влиятелни били фамилията Паци (Pazzi) и Медичи (Medici). През XV век в Европа домът Медичи бил най-богатият, а банка Медичи — най-голямата. Кланът Медичи бил тясно свързан с Папите, те постоянно използували услугите на тяхната банка.

Южно италианските лихвари активно паразитирали върху стопанството на най-богатата по ония времена държава — Византия. Венецианските и други южно италиански лихвари и търговци имали особен, привилегирован статут (както сега се казва — „режим на най-облагодетелствувана нация“) във Византия в епохата на разцвета й и заработвали добри пари. А градовете-полиси, ако се изразим на съвременен език, били своеобразни офшорни зони, където са се стичали печалбите на лихварите и търговците. Главен източник на богатства на Византия били митата, които взимали при преминаването на морските съдове през Босфора и Дарданелите.

Най-голям стопански и финансов разцвет Византия достигнала при император Василий II (975–1025 г.), когато годишните доходи на империята изчислено в злато достигали 90 тона. При това генуезките кораби имали имунитет от митнически контрол, затова генуезците активно се занимавали с контрабандна търговия. На тях им се разрешавало свободно да внасят и изнасят ценни метали, а за сметка на различия в пропорциите на цените във Византия и другите държави те получавали тъй наречената „арбитражна“ печалба. Без да споменаваме печалбите от лихварската им дейност.

Постепенно големите финансови потоци започнали да се изместват от Византия към Юга на Италия. След известно време дейността на венецианските лихвари в християнска Византия влязла в противоречие с религиозно нравствените и правови норми на тази държава, започнало да възмущава както простия народ, така и представителите на властта. Всичко завършило с това, че през 1181 г. в Константинопол настанало клане на чужденците. Дошлият на вълната на тези събития на власт император Андроник Комнин изгонил извън пределите на своето царство венецианските лихвари.

Последните решили да се реваншират и взели активно участие в подготовката на тъй наречения „кръстоносен поход“, който завършил с разграбването на Константинопол през 1204 г.

Плячката, която заграбили кръстоносците, била равна на 1 млн. келски марки, което е еквивалентно на 30 т. злато^[6]. По онези времена това е било несметно богатство. Достатъчно е да споменем, че даже след две столетия (през 1400 г.) годишните бюджети в златен еквивалент в отделните градове републики и държави били равни на: Венеция 5,4 т, Франция 3,4 т, Милано 3,4 т, Флоренция 2 т, Португалия 1,35 т, Генуа 0,8 т.^[7]

След време всичкото злато и ценности преминали в ръцете на лихварите, които „обслужвали“ кръстоносците. По мнението на някои историци, именно тези несметни (по онова време) богатства и били онова „първоначално натрупване на капитал“, което дало тласък на развитието на капитализма. Злато и сребро от Америка (епохата на тъй наречените „велики географски открития“) се появило в Европа след три столетия. Позициите на лихварите от Венеция и други градове на Южна Италия станали още по-силни, те започнали да разпространяват своето влияние по цяла Европа и даже се опитвали да поставят под свой контрол и Русия.

Ето какво казва за тези времена архимандрит Тихон Шевкунов, създател на известния филм „Гибелта на империята. Византийски урок“: „Именно с несметните богатства на Константинопол е било отгледано чудовището на лихварската банкова система на съвременния свят. Този малък сега град в Италия, Венеция, е бил Ню Йорк на XIII век. Тук тогава са управлявали съдбите на народите. В началото по-голямата част от награбеното спешно се извозвало по море във Венеция и Ломбардия (оттам тръгнала думата «ломбард»). Като гъби след дъжд започнали да се появяват първите европейски банки. По-малко любопитните, отколкото тогавашните венецианци, немци, холандци и англичани се включили малко по-късно; от тях на основата на нахлулите в Европа византийски пари и съкровища започнал да се създава оня същия знаменит капитализъм с неговата неутолима жажда за печалба, която по същество се явява генетическо продължение на опиянението на военния грабеж. В резултат от спекулации с константинополските реликви са се образували първите крупни еврейски капитали“^[8].

Византия след този кръстоносен поход така и не могла да се възстанови, а след две и половина столетия престанала да съществува. Както пишат историците, — в резултат на завземането на Константинопол от турците. Но ако се поразровим по-надълбоко ще видим, че зад турците са стояли все същите лихвари.

Реформацията: по-нататъшно настъпление на лихварството

Счита се, че „църковната революция“ във вида на Реформацията е започнал Мартин Лютер, и много автори го считат за „предтеча“ на капитализма. Интересно е да се знае, че този отец основател на протестантизма е бил настроен крайно негативно по отношение на лихварството. По –дълбоко изучаване на историята на Реформацията води към извода: „църковната революция“ е била в не малка степен провокирана от комерсиализацията на католическата църква (в това число от нейната лихварска практика). Така че Лютер в равна степен обвинявал в лихварство и евреите и духовниците на католическата църква:

„Езичниците можаха да разберат, на основата на разума, че лихварят е четирижди крадец и убиец. Ние християните, така ги почитаме, че едва ли не им се молим заради парите им… който граби и краде от другия неговата храна, той извършва убийство (понеже това от него зависи), както ако го беше морил от глад и измъчвал до смърт. Така постъпва лихварят; и си седи спокойно в креслото, вместо, както му се полага по справедливост, да увисне на бесилото, за да кълват такова количество врани, колкото е откраднал гулдени, ако по него има достатъчно месо, че да стигне за всичките врани. А дребните крадци ги бесят… Дребните крадци свършват в пранги, а големите крадци ходят в злато и коприна… затова на земята няма за човека враг по-голям (след дявола), от скъперника и лихваря, тъй като той иска да е бог над всички хора. Турци, воини, тирани — всички те са зли, но все пак са длъжни да дават на хората да живеят и сме длъжни да признаем, че те са зли хора и врагове и могат и даже са длъжни понякога да се смилят над някои. Лихварят и скъперникът обаче искат, целия свят да гладува и се измъчва от жажда, да погива в нищета и печал, и щото само той сам да има всичко, и щото всеки да получава от него като от господ и да стане навеки крепостен… той винаги носи мантия, златни вериги, пръстени, мие муцуната си, дава си вид на човек верен, набожен, хвали се… Лихварят — е грамадно и ужасно чудовище, звяр, опустошаващ всичко, по-лош от Какус, Хернон и Антей (герои на античната митология В.К.). Обаче, украсява се, приема благочестив вид, за да не видите къде са изчезнали биковете, които е натикал в леговището си на заден ход. Но Херкулес е длъжен да чуе рева на биковете и виковете на пленените и да открие Какус даже сред скалите и клисурите, за да освободи биковете от злодея. Защото Какус се наричаме злодея, набожния лихвар, който краде, граби и изяжда всичко. И все пак той като че ли не е направил нищо лошо, и мисли, че даже никой не може да го изобличи, защото той е вкарал биковете в леговището си със задницата напред, и от следите им ще личи, като че ли са пуснати навън. По такъв начин лихварят се опитва да излъже целия свят, като че ли той принася полза и дава на света биковете, докато в действителност ги хваща само за себе си и ги изяжда… И ако бият на колелото и обезглавяват разбойниците и убийците, то колко пъти повече трябва да качат на колелото, да четвертоват… да изгонват, прокълнават, обезглавяват всички лихвари.“^[9].

Трудно е да се намери по-остър памфлет против лихварството. Той е не само емоционален. В него има, най-малкото, две важни мисли, които ни помагат да разберем природата на съвременните лихвари банкери.

Първо, Лютер е надникнал надълбоко в душата на лихваря и е разбрал: обогатяването за лихваря е само средство; целта е — да стане като бог („той иска да е бог над всички хора“). Лихварят наистина се стреми да заприлича, но не на бог, а на антипода му — дявола.

Второ, дейността на лихваря е организирана по такъв начин, че тя (дейността) и той (лихваря) външно изглеждат съвсем благопристойно и почтено в очите на народа, даже християнския („ние, християните, така ги почитаме“). И успява, с измама и благодарение на простодушието и доверчивостта на простия народ („по този начин лихварят искал да измами целия свят, като че ли той носи полза и дава на света бикове, докато той ги хваща само за себе си и ги изяжда…“). Днес, навярно, благодарение на интензивната обработка на съзнанието с помощта на СМИ в очите на обикновения човек (до голяма степен отдалечил се от християнството) съвременният лихвар банкер изглежда още по-почтено; разбирането за престъпния характер на банковата дейност до съзнанието на обикновения човек не достига.

Но в живота се случило точно на обратно: М. Лютер разчистил пътя на тези, които люто ненавиждал — лихварите. Как да не си спомним поговорката: „пътят към ада е постлан с добри намерения“.

Друг отец основател на протестантизма — Калвин — в написано от него писмо за лихварството заема позиция, съвършено различна от Лютер. Тази позиция може да наречем диференциран и сдържан подход към лихварството. Той е против най-омразните форми на лихварството, но заедно с това смята за „естествено“ да се печели от дадения заем, особено когато е с цел за получаване на доход от заемополучателя и ако процентът не е извънредно голям (да превишава 5%). На лихварите тази пролука в позициите на християните е била достатъчна, процесът на завоюване от тях на нови плацдарми се ускорил. За това достатъчно подробно е писал Макс Вебер в книгата си „Протестантската етика и духът на капитализма“.

„Щафетата“ от Калвин подхванали появилите се в спекуларизиращия се свят „професионалните философи“, заели се ревностно да защитават лихварството в неговия „реформиран вариант“. Ставало дума за това, че лихварството трябвало да се легализира, но при условие, че заемите ще се насочват не към потребление (на особена критика били подлагани заемите давани на аристократите за придобиване на предмети на разкош и въобще за „подслаждане“ на живота), а към това, което със съвременни думи можем да наречем „развитие на бизнеса“. Това би позволило снижаване на процента при заемите и ускоряване на „прогреса на обществото“ (тоест капитализма). Сред трудовете на тази тема може да споменем трактата на Дж. Лока „Съображения за последствията от понижение на процента на паричния капитал“ и трактата на И. Бентам „В защита на процента“.

Може би, първата банкерска династия от епохата на Реформацията в Европа може да назовем немското семейство Фугер. Банкерския дом Фугер (както и банкерите от южна Италия, например Медичи) изградил своето състояние на това, че предоставял пари в кредит на Папата, на крупни феодали, крале. Кредитирането на крале било много изгодно дело. Паричните заеми се давали под залози като; обширни участъци земя, друго недвижимо имущество, в замяна на концесии. Например Фугер получили достъп до сребърните и медни рудници. Банкерите получавали в аренда източниците за доходи на кралете (събирането на данъците), те фактически управлявали активите на монарси и феодали.

Съпротивата на лихварите

Първият период на „паричната революция“ — легализирането на лихварските дейности — е разтеглен доста по време. В западна Европа периоди на легализация на лихварската дейност са се сменяли с периоди на гонения на лихварите и възстановяване на забраните за взимане на процент.

В отмяна на забраните и смекчаване на ограниченията били заинтересовани не само евреите лихвари, но и свещениците от църквата, практикуващи даване на пари в заем, и господарите, които използували „услугите“ на лихварите. Нерядко страната на лихварите вземали също така и търговците, които често ползували заеми, а по-късно — първите капиталисти предприемачи, заинтересувани в легализацията на лихварството, доколкото това способствувало за снижение на лихвения процент.

Против лихварите бил простият народ, когото процентната кабала понякога довеждала до отчаяние. От време на време всичко завършвало с бунтове и погроми над сергиите на лихварите. Не е нужно да търсим примери надалеко: в Киев през 1113 г. започнало въстание на гражданите, те рушили домовете на лихварите евреи и болярите, които задушавали народа с данъци. Тогава княз Владимир издал „Устава на Володимир Всеволодович“, в който определял реда за отписване на натрупаните дългове, въвел строги ограничения на величината на вземаните проценти, а пределния срок за начисляване на проценти установил на три години. В онези далечни времена се случвало управниците да се оказват на страната на народа.

Евреите са били изгонвани от почти всички европейски държави, но неизменно са се връщали обратно. Владетелите, изгонвайки зад пределите на своите държави евреите лихвари, „убивали с един куршум два заека“: първо, повишавали, казано на съвременен език, своя „рейтинг“ в очите на народа; второ, заграбвали имуществото на лихварите и, по този начин, решавали финансовите си проблеми. Обаче такова „решаване“ на проблемите имало временен ефект. След някое време парите на владетелите свършвали, и те пак разрешавали на лихварите евреи да се заселват и да се занимават с търговия на пари в пределите на владенията им. А през определено време всичко се повтаряло отново.

Например, от Швейцария евреите са изгонвани през 1298 г., а след това през 1616, 1634, 1655, 1701 г. От Франция — 1080, 1147, 1180, 1306, 1394 г. Вярно, след изгонването през 1394 г. евреите не били допускани във Франция на протежение на четири столетия — до революцията през 1791 г. От Англия изселване на евреите е ставало през 1188, 1198, 1290, 1510 г. От Испания — 1391, 1492, 1629 г. От Португалия — 1496, 1516, 1555, 1629 г.

Окончателното завръщане на евреите в страните от Европа станало едва през XVII–XVIII в., когато капитализмът там напълно се е утвърдил, а лихварската дейност е била напълно реабилитирана.

Ето какво пише по този повод израелския изследовател на паричната история на еврейския народ П. Люкимсон: „… започвайки от XVI век изгонването на евреите от една или друга страна ставало все по-трудно, тъй като подобни стъпки неизбежно водели до това, че решилия се на такова нещо крал бил подлаган на бойкот от страна на еврейските банкери от други страни и се лишавал от всякаква възможност за получаване на кредити. Тази международна еврейска солидарност е била за всички европейски банкери още по-болезнена, така по това време лихварският капитал прераснал в банков.“^[10]

И така, започвайки от XVI век се извършила пълната легализация на лихварската дейност, след което започнала да се нарича с по-благозвучното название: „банкова дейност“. В това време станало принципно изменение в баланса на силите и влиянието между лихварите и европейските монарси. Лихварите започнали да се приготвят за завземането на следващия рубеж: сваляне на монарсите от власт. Това е било необходимо за да може по-бързо да се развиват стоково-паричните (тоест капиталистическите) отношения. Това рязко разширявало търсенето на услуги от лихварите: по-рано от тези услуги се ползували предимно земевладелци и монарси (за удовлетворяване на потребностите си от предмети на разкоша); сега тези „услуги“ потрябвали на капиталистите предприемачи (за инвестиции в производство). Революцията в паричната сфера водела след себе си неизбежно революция в сферата на политическата власт.

Що се отнася до Русия, то тя доста по-дълго, в сравнение с европейските страни, нямала на територията си евреи: Те били изгонени от Киев през XII век, а отново в нашите владения се появили едва в XVIII век (след разделянето на Полша, когато част от територията на Полша заедно с населените там евреи влязла в състава на Руската империя). За това може да прочетете в книгата на В. Зомбарт „Евреите и стопанския живот“, а също така в книгата на Л. Тихомиров „Религиозно философски основи на историята“.

Ярък пример, илюстриращ процеса на „приливи — отливи“ в противоборството между лихварите и обществото, се явява Франция в епохата на Новото време. През 1777 г. властите на Париж приели постановление, което забранило „всякакъв вид лихварство, осъждано от свещените канони“. В следващите години това постановление нееднократно се повтаряло. Всичко това активизирало лихварите, които станали едни от основните организатори на така наречената „буржоазна“ революция през 1789 г. във Франция.

Най-парадоксалното е, че много „революционери“ отивали да щурмуват Бастилията, а след това участвували в свалянето и екзекутирането на краля под лозунги за борба с лихварството и даже с капитализма! Например, Марат заявявал: „В търговските нации капиталистите и рентиерите, почти всички са заедно с прекупвачите, финансистите и борсовите играчи“. Граф де Кюстин от трибуната на Националното събрание провъзгласявал: „Нима Събрание, което е унищожило всички видове аристократи, ще се уплаши от аристокрацията на капиталистите, тези космополити, които не познават никакво друго отечество, освен това, където те могат да трупат богатства“. Комбон, изказвайки се от трибуната на Конвента на 24 август 1793 г., огъня на своята крика насочва против лихварите: „В настоящия момент се води борба не на живот, а на смърт между търговците на пари и укрепването на Републиката. И, значи, трябва да изтребим тези съдружия, разрушаващи държавния кредит, ако желаем да създадем режим на свобода“. Де ла Платер, който през 1791 г. станал министър на вътрешните работи, също не се стеснявал от избора на думи, разобличавайки лихварите: „Париж — това са само продавачи на пари или тези които въртят пари, — банкери, спекулиращи на ценни книжа, на държавни заеми, на общественото нещастие“^[11] По този начин, може да направим извода, че „революционерите“ са се оказали играчка в ръцете на лихварите. Фактически те са вършили противоположното на онова, което са декларирали. Някои осъзнато, а други са били използвани от лихварите „на тъмно“.

Дошлият на власт император Наполеон Бонапарт провел през 1807 г. закон, с помощта на който, отново се опитва да обуздае лихварството: по тъй наречения „граждански“ кредит пределната ставка била определена на 5%, а по „търговки“ — 6%. Обаче още в средата на XIX век лихварството във Франция разцъфнало в пищни цветове. Не напразно френският капитализъм е прието да се нарича „лихварски“.

Ще отбележим, че даже след първите „победи“ на лихварите все още се запазвали значителни ограничения по видовете кредити, по които се разрешавало да вземат лихва. На първо място отпаднали ограниченията за заеми с лихва към държавата, понеже в това били заинтересовани монарсите и тези които били близо до хазната. По-късно лихва по заеми е разрешена и за търговци, занаятчии, и всички онези, които използвали парите за получаване на доход (лихвата в тоя случай се тълкувала като участие на лихваря в печалбата на заемополучателя). По нататък били снети ограниченията за взимане на лихва по кредитите за частни лица с цел лично потребление.