Валентин Катасонов
Политически разследвания (8) (Световна кабала или Ограбване по еврейски)

Либерализация на цените или Край на антимонополните закони

Освобождаването на „спирачката“ на цените на стоковите пазари било достигнато по много прост начин: чрез фактическо игнориране на антимонополните закони, които били приемани в Америка и Европа още преди сто и повече години. Процесът на „ценова либерализация“ на стоковите пазари започнал още преди появата на Вашингтонския консенсус.

„Най-перспективен“ за лихварите в плановете за „ценова либерализация“ се оказал пазарът на нефт.

Първо, нефтът — е такава стока, която притежава ниска „ценова еластичност на търсенето“. По-просто казано, повишаването на цените на нефта не влияят силно на търсенето, тъй като нефтът в съвременното общество започна да се превръща в „жизнено необходима стока“. Примерно, пристрастяването на човека към автомобила е толкова голямо, че той надали ще изостави железния си кон и се качи на обществения транспорт, даже в случай на съществено увеличение на цените на горивата.

Второ, изборът на нефта в качеството на приоритетна стока за „ценови експерименти“ бил обусловен от това, че нефтът се явява важна съставяща в производствените разходи на много отрасли (енергетика, химическа промишленост, транспорт и др.). Покачването на цените на „черното злато“ неизбежно трябвало да доведе до мултипликационно увеличаване на цените на продукцията на много производства, а това е и нужно на собствениците на „печатната машина“.

Трябва да отбележим, че в продължение на почти вековната история на съществуване на нефтодобивната промишленост (до началото на 1970-те години) цената на „черното злато“ била учудващо устойчива (няколко отклонения от средната само в годините на война). Първата „лястовичка“ на „най-новия“ етап на „паричната революция“ станала тъй наречената енергийна криза през 1973 г. На нефтените монополи била дадена „зелена светлина“ за повишение на цените на „черното злато“; в продължение само на няколко месеца цените скочили четири пъти (макар през предишния век на съществуване на нефтената промишленост цените на нефта да са се изменяли незначително)^[1].

Ето какво писал за ролята на „паричния фактор“ в създаването на „нефтения шок“ през 1973 г. Енгдал в своята книга „Столетие война. Англо-американска нефтена политика и Новия Световен Ред“:

„Започвайки от 1945 г. световната търговия с нефт обикновено се правела в долари, понеже на следвоенния пазар доминирали американските нефтени компании. Рязкото повишаване на световните цени на нефта, по този начин, означавало в същата степен увеличение на търсенето на долари на САЩ, необходими за заплащане на този нефт^[2].

Повишаването на цените на нефта се осъществявало не стихийно, а на «планова основа». Решението било взето на срещата на Билдербергския клуб в Швеция (Залцьобаден) през май 1973 г.:

«Това събрание на Билдербергската група изслушало доклада на американския участник (Х. Кисинджър — В.К.), в който той изложил „сценарий“ на неизбежното петкратно увеличение на нефтените доходи на ОПЕК. Цел на секретната среща в Залцьобаден било не предотвратяването на очакваното шоково увеличение на цените на нефта, а обратното, планиране на управлението на очаквания поток от нефтодолари… През този май влиятелните хора от Билдербегския кръг, очевидно, са решили да започнат грандиозно настъпление против световното индустриално развитие, за да наклонят везните в полза на долара и англо-американските финансови кръгове»^[3].

Енгдал подробно описва механизма на «управление на потока нефтени долари» («рециклиране на нефтодоларите»):

1) американските банки пускали долари, които отивали за заплащане на поскъпналия нефт;

2) арабските нефтодобиващи страни (преди всичко Саудитска Арабия) натрупвали тези долари на сметки, които откривали в банките на Лондон и Ню Йорк, и други западни финансови центрове.

3) срещу натрупаните и оставените в депозити долари западните банки пускали нови партиди долари, за които имало постоянно търсене от страна на вносителите на нефт.

За да поддържат процеса на рециклиране на нефтодолари било нужно постоянно повишаване на цените на «черното злато» Не в толкова ярко изразена форма, но подобни процеси се извършвали и на пазарите на редица други природни ресурси. Обаче, безусловно, нефтът бил най-интересната стока за лихварите, тъй като тази стока притежавала, както казват «професионалните икономисти», «ниска ценова еластичност на търсенето». Тоест търсенето на стоката в натурално изражение малко се променя при промяна на цената на стоката.

В новите условия, както отбелязват специалистите, «цените на нефта и газа практически не зависят от търсенето и предлагането, а се регулират с други механизми, … нефтът и газът са престанали да бъдат пазарни стоки»^[4]. Днес основен инструмент за управление на пазара на нефт и други стоки (особено стоки с ниска ценова еластичност на търсенето) се явяват «новините», създавани в щабквартирите на най-крупните корпорации и банки, които пък по същество «владеят» съответните пазари. Те също така се явяват «стопани» на СМИ, които тиражират «новините» по целия свят.

Ето какво по повод тази роля на «новините» във формиране на конюнктурата на пазара на нефт се говори в материала «Истинските причини за възникване на икономическите кризи» (Интернет):

Сега му е времето да зададем един въпрос: никога ли не сте се замисляли, какво в действителност ви говорят «умните» експерти и не толкова «умните» анализатори от екрана на телевизора относно причините за падане на курса на акции или котировките на нефта? Например, някой с умен вид ви говори по канала «Новини», че цената на нефта се е покачила с 10 дол. за барел, понеже обнародваната информация за това, че запасите от нефт са се оказали с 1 млн. барела по-малко от очакваното. Кой и в какъв обем е «очаквал», и защо нивото на тези «очаквания» трябва да явява отправна точка за оценка на публикуваните запаси? На това никой не се опитва да отговори, но това е друг въпрос от същия спектакъл.

За начало да видим тоя 1 млн. барела. За марката брент това са примерно 131 хил. т. (около 2500 жп цистерни). Реално това е обема нефт, който САЩ употребяват за 1 час. През 2005 г. за денонощие САЩ са употребявали около 21 млн. барела нефт. Сега през 2008 г. — около 24 млн. барела нефт. 1 млн. барела нефт са равни на 1/8760 част от годишното потребление на САЩ или примерно 0,012%. В пари този 1 млн. барела струва 100 млн. дол. (при цена 100 дол. за барел), При това, тези 100 млн. дол. не са загубени, никъде не са отишли, не са изчезнали. Тях просто още не са ги закарали до складовете. Впрочем, все още не е факт, че не са успели да ги докарат и ги няма в хранилищата. Просто има информационна новина за пазара. Тази «шокираща» новина предизвиква покачване на стойността на добивания в целия свят нефт с 228 млрд. дол. (10 дол. х 7,6 барела в тон х 3 млрд. т.).

Сами можете да прецените умствените възможности на «експертите», които ви обявяват, че цената на нефта е скочила с 10 дол. по такива и такива причини. Това се отнася до 99% от всички новини на финансовите експерти… Сега сами можете да отсъдите кой и колко печели от тези новини“.

„Либерализацията“ в сферата на международната търговия има също така и друг важен аспект. Разширяването на сферата на пазарните отношения в света през последните две десетилетия се постигало чрез активно въвличане на страните в орбитата на Световната търговска организация (ВТО). Тази организация поискала от държавите отмяната на всякакви бариери, затрудняващи проникването на транснационалните корпорации със своите стоки на вътрешните пазари на тези страни, които още не били интегрирани в световната икономика. След завършване на този процес самото понятие „вътрешен“, „национален“ пазар загубило всякакъв смисъл. Днес може само да се говори за „странови сегменти“ (сегменти на отделни държави — бел.пр.) на световния пазар.

Много държави днес работят повече не за своите вътрешни потребности, а за потребители, които се намират далеч зад пределите на тези страни. През периода от 1960 до 2005 г. дялът на стоки и услуги, изнасян за други държави, в световния брутен вътрешен продукт е нарастнал от 9,5% до 29,8%. Понеже обемът на световния импорт е приблизително равен на експорта, то световният външнотърговски оборот достига в средата на текущото десетилетие 60% от световния БВП. Това е едно от ярките проявления на глобализацията на световната икономика.

Нека отбележим, че влизането на страните в СТО обаче не се явява средство за снижаване на цените или, най-малкото, задържащо повишаването им (тъкмо този аргумент се използуваше за да въвличане на държавите в тази организация). СТО фактически разчиства и разширява икономическото пространство за това, че да могат транснационалните корпорации да бъдат световни монополисти. Те такива вече се явяват, доколкото на страните от СТО се падат 97% от оборота на световната търговия. Съгласно излезлия през 2011 г. доклад на СТО относно международната търговия (World Trade Report 2011), през 2010г. цените на стоките в международната търговия сравнени с 2009 г. са се покачили с 26%, в това число: на металите — 48%, на продоволствените стоки — 12%, на непродоволствените селскостопански стоки — 33%, енергоносители — 26%^[5].

Русия, формално още не подписала документите за встъпване в СТО, отдавна вече се оказа „интегрирана“ в световния пазар^[6].

Извън световния пазар останаха само няколко „страни отцепници“ (от типа на Северна Корея), които чичо Сам е обявил за „недемократични“. Той иска да убеждава в преимуществата на „Вашингтонския консенсус“ с помощта на бомби и ракети^[7].

„Нематериални активи“ или Производство на стоки „от въздуха“

Днес бизнесът активно и целенасочено се е заел да конструира нови „нематериални активи“, а, главно, формиране на тяхната „пазарна стойност“. Това вече се отнася към сферата на „виртуалната икономика“: „стойността“ се ражда не в сферата на материалното производство, а в болното съзнание на човека. За това активно се използува реклама, разработват се специални технологии за управление на съзнанието на хората, създават се най-сложни методики на оценка на новите видове активи. Ето какво пише за процеса на формиране на търсене у потребителя на нематериалните блага във вида на търговски марки и фирмени знаци известният американо-еврейски изследовател Джереми Рифкин: „… рекламните агентства на концерните с помощта на съвременните комуникативни технологии приеха ролята на учредители на традиции и устоите на нравствеността! Такива учредители са били, например, църквите, училищата, социалните общества и учрежденията на културата. Придобиването на стоков знак пренася купувача в измислен свят; у него се появява впечатление, че той фактически споделя с другите смисъл и значения, които са измисляни от дизайнерите“^[8].

В активите на много „напредничави“ западни компании на такава „виртуална стойност“ днес се пада по-голям дял, отколкото на основните фондове. Така, в активите на компанията „Кока Кола“ този дял към края на миналото десетилетие (1999 г.) е бил 96%! Посочената компания е рекордьорка по абсолютна величина на стойността на своята търговска марка — 77,5 млрд. дол. Тази цифра е по-голяма от обема на БВП на такива страни, като Чили или Филипините.

След Кока Кола се нареждат следните корпорации (в скобки са дадени стойностните оценки в млрд. дол.): „Майкрософт“ — (70.2), „Ай Би Ем“ — (53,2), „Интел“ — (39,0), „Нокиа“ — (38,5), „Дженерал електрик“ — 38,1), „Форд“ — (36,4), „Дисни“ — 33,6), „МакДоналдс“ — (27,9). Така, преди да идете да хапнете в ресторанта на МакДоналдс, помислете дали сте готови да дадете една трета от парите си не за самите бургери или кафе, а за рекламата, която позволява да се „надуват“ активите на тази международна корпорация.

Впрочем, бизнесът с търговските марки днес е излязъл извън пределите на производството на битови стоки, услуги и търговия. Той все по-активно обхваща и финансовата сектор, в това число и банковия бизнес.

По данни на лондонското списание „Банкер“, през 2009 г. (по време на кризата) търговската марка на британската банка HSBC е оценявана на 25,4 млрд. дол. (19% от общата пазарна капитализация на банката), американската Bank of America — 21,0 млрд. дол. (30%), американската Wells Fargo — 74,5 млрд. дол. (13%). На някои финансово банкови учреждения делът на марката в пазарната капитализация достига две пети (American Express, Barclays).

Така днес в теорията за кредита, изложен в нашите учебници, трябва да нанесем корекции: банковия процент — това не е само заплащане за „въздържание“ или „риск“, но още заплащане за търговска марка. Та нали, когато получи кредит, например в Ротшилдовата британска HSBC, клиентът не просто решава финансовите си проблеми, но и още повишава своя рейтинг. Тоест долар на кредит от HSBC, съгласно теорията за пазарния либерализъм, е равен на два или три долара, получени от някаква търговска банка в Урюпинск. Особено отчитайки, че грижовните рейтингови агенции ще се постараят да дадат на банката в Урюпинск ниска или даже отрицателна стойност на марката.

Кредити в „обществото на потреблението“

На „фронта“ на борбата за кредитно закабалване на физическите лица най-важни методи се явяват: ипотечните кредити, кредитите за придобиване на автомобили и други дълготрайни стоки, кредитите за обучение, кредитните карти и т.н.

Чековите книжки, пластмасовите карти, потребителските кредити — са „изобретения“, измислени с цел да направят човека потребител, не на стоки и услуги, а преди всичко на „пари“ — „продукта“ произвеждан от лихварите. За тези „изобретения“ ние няма да говорим по-обстойно, тъй като те са добре описани в учебниците по „икономика“. Много често това описание се съпровожда от коментари, че тези инструменти на кредита представляват „сериозен принос към прогреса на човечеството“.

Ще се спрем на „изобретението“ на банките наречено ипотечни кредити, които започнали да се използуват от началото на миналото столетие. Това „изобретение“ — е „мина със забавено действие“, която периодически се взривява ту в една, ту в друга държава. Преди две години тя се взриви в Америка (така наречената криза на ипотечното кредитиране) и даде тласък на началото на световната криза. Това „изобретение“ до скоро се подаваше от СМИ и „професионалните икономисти“ като способ за решаване на „жилищния проблем“ в условията на „пазарна икономика“. В действителност, това е изключително важен способ за нарастване на дълговата пирамида в „икономиката“ и решаване от лихварите на свои егоистични проблеми. До началото на 20-ти век жилищния проблем се е решавал с други, доста по-прости, понятни и безопасни за простия човек способи.

Да дадем думата на съвременния английски икономист (без кавички) М. Рауботъм, който през миналото десетилетие за ипотечните кредити е писал следното:

„Поради големите суми, въвлечени в оборота, ипотеката играе жизнено важна роля в осигуряването на съвременната пазарна икономика с пари. Жилищата се явяват най-скъпата стока от потребителската кошница, и те, следователно, се явяват онези стоки, за които недостига на пари за купуването им е най-чувствителен и видим. По тази причина ипотеката във висша степен е ефективна за създаване и предлагане на пазара на пари за останалата икономика. Жилищните ипотеки създават голямо количество пари, а погасяването им се разтяга на доста години. Това означава, че се създават голямо количество пари, които ще осигуряват икономиката в продължение на дълго време. Парите, създадени от ипотеката, циркулират в икономиката, предоставяйки средство за обмен, което позволява да се осъществява покупка и продажба на по евтини стоки и услуги. С други думи, ипотеката «покрива» до определена степен иманентния недостатък на парите и по такъв начин служи в качеството на парично предлагане за останалата икономика. По такъв начин, дългосрочната имуществена ипотека играе основна роля във финансовата икономика, базираща се на дълга…“^[9].

При това се създава само илюзия, че ипотечните кредити решават жилищния проблем. За това, как се оформя тази илюзия, същият Рауботъм обяснява давайки за пример родната си страна — Великобритания: „Ние се провъзгласяваме за демократично общество, базиращо се на правото на собственост, но опита показва съвършено друго. През 1963 г. около 3 млн. къщи са ипотекирани (тоест оставени в залог). Към 1996 г. броя на обектите на собственост намиращи в ипотека, се е увеличило до 11 млн., което се равнявало на 45% от всички жилищни сгради в страната. Понякога казват, че благодарение на ипотеката все повече хора стават собственици на жилища. Но това не е така! Тези жилища се намират в залог, и Вие не притежавате жилище, което е обект на ипотека…“

Фактите и цифрите от САЩ, Германия, някои други страни от западна Европа и Япония, които Рауботъм дава в своята книга, показват, че извън Великобритания задлъжнялостта по ипотеки е още по-драматична, и за никакво „общество на собствениците“ не може да се говори. Той отбелязва общата тенденция: по-голямата част от жилищния фонд е заложена, тоест обикновените хора се явяват не собственици, а само ползуватели, при това с увеличаваща се задлъжнялост до толкова, че чак им трябва повече от един живот за да се издължат.

Така, през периода 1070–1980 г. дялът на жил. фонд намиращ се в залог, в Германия е нарастнал от 46 на 57%; в Дания от 1965 до 1980 г. — от 71 на 88%. Що се отнася до Япония, то там „сроковете на ипотеките са станали толкова разтеглени, че да завършат погасяването на дълга се пада на наследниците и роднините на длъжника“^[10].

Някои експерти до ден днешен се учудват: как така американското правителство е „проспало“ приближаването на ипотечната криза през 2007 г.? Та нали ситуацията е била крайно напрегната още поне десет години преди това.

Както отбелязва М.Рауботъм, изследването, публикувано през 1997 г. от една водеща федерална кредитна организация, показало, че „сумата на непогасените ипотечни задължения в САЩ възлиза на 4,2 трлн. дол., тоест имало удвояване за последните десет години“^[11].

Приведените от автора цифри хвърлят истинска светлина над финансовото положение на американците, които през целия свой живот са принудени да работят за лихварите, предавайки това тежко задължение на своите деца и внуци. В САЩ постоянно се стимулира повишаване на потребителските настроения посредством натрапване на кредити за покупка не само на жилища, но и други стоки за дълготрайна употреба. Следователно, значителна част от физическото имущество на американците физически лица може да разглеждаме като намиращо се у тях за ползуване, но не като тяхна собственост.

Какво означават тези тенденции? Те означават само това, че американският гражданин окончателно е попаднал в „дълговия капан“: той няма с какво да се разплати с кредиторите, тъй като няма спестявания, а дълговете му по отношение на доходите продължават да нарастват. По време на управлението на президента Рейгън в САЩ, се провеждаше политика на тъй наречената „рейгъномика“. Правели се опити да се съкрати дефицита на федералния бюджет, а това означавало, че щели да намалеят издаваните облигации на съкровищницата, предлагани на паричния пазар. За да компенсират намаляването на държавните заемания, паричните власти на САЩ започнали всячески да стимулират потребителското кредитиране. Наистина, част от парите, които получавал американеца, той насочвал не на покупка на кола, а на фондовия пазар. Не без помощта на лихварите средностатистическият американец от „потребител“ започнал да се превръща в „спекулант“, или „играч“. Затова трябва да уточним: американското общество — е не само „общество на потребителите“, но и — „общество на спекулациите“.

Кредити за държавата и „услуги“ от „икономически убийци“

Сега да поговорим за „работата“ на лихварите по създаването на „търсене“ на кредити от страна на правителството на държавата. Много от „технологиите“ на тази „работа“ са стари като света. Става дума само за частичното им усъвършенствуване.

Един от древните способи за създаване на „търсене“ на „продукцията“ на лихварите (парите) от страна на държавата — е провокирането на военни конфликти, войни, революции. Държавните власти, които се оказват пред лицето на подобни „стихийни“ бедствия, проявяват по-голяма потребност от пари за:

— строителство на отбранителни заводи;

— купуване на оръжие, боеприпаси, продоволствие, медикаменти;

— изплащане на заплати на военните;

— възстановяване на разрушеното стопанство;

— изплащане на репарации и контрибуции и т.н.

В такива ситуации властите нямат избор и са принудени да се съгласят на всякакви условия на лихварите.

Например, Русия през годините на Първата световна война е била принудена да взима „военни“ кредити от своите „съюзници“, в общ обем от 7,7 млрд. златни рубли. За четирите години на войната Русия увеличила своя външен дълг (и без това голям) два и половина пъти^[12].

Очевидно, темата за ролята на лихварите в подготовката и разпалването на войни и други социални „стихийни“ събития и ролята на тези „стихийни“ събития в обогатяването на лихварите е крайно обширна, тя — е предмет на отделен разговор.

Особен принос в създаването на технологията за стимулиране на търсенето на пари от страна на държавата има английският финансист Джон М. Кейс. Той направил „откритие“: държавата не трябва да се бои от дефицит в бюджета и смело „да запушва“ „бюджетните дупки“ с помощта на кредити. Мисля, че гениалния Кейс така и би си умрял като финансист, „широко известен в тесни кръгове“, ако не бил „популяризиран“ от „благодарните“ лихвари.

Днес банкерите са се научили да „натрапват“ кредити на икономически изостаналите страни — даже ако те не се готвят да воюват със съседите си. При съвременните условия това не е особено трудно. Първо, мизерията там е неописуема, и парите не стигат и за най-необходимото. Второ, корупцията там също е неописуема, и за банкерите не представлява голям проблем да „придумат“ ръководителите на тези страни да „приемат“ „икономическа помощ“. Трето, за по-убедително на банкерите помагат да се „прокарва“ „икономическата помощ“ чиновниците от държавните ведомства и сътрудници от международни организации. Това, което банкерите със своите „помощници“ „прокарват“ в развиващите се страни, западните СМИ обикновено наричат „помощ“. Най-често това обаче, е кредит с лихва. Ако и се случи да има премии и субсидии, то те се използуват за това, че да „разчистват“ пътя на кредитите и заемите.

За да разберем, как изглежда на практика „икономическата помощ“ за изостаналите страни, препоръчвам да прочетете книгата на Джон Перкинс „Изповед на икономическия убиец“, която претърпя няколко издания в нашата страна. Ще си позволя да приведа само един обширен цитат от тази книга, за да стане понятно на читателя, кои са тия „икономически убийци“ и за какви „банкови технологии“ става дума в тази книга:

„Икономическите убийци (ИУ) — това са високоплатени професионалисти, които измъкват от различни държави по целия свят трилиони долари. Парите, получавани от тези страни от Световната банка, Агенцията на САЩ по международно развитие (USAID) и други оказващи «помощ» организации, те прехвърлят в сейфовете на най-големите корпорации и джобовете на няколко най-богати семейства, контролиращи световните природни ресурси. Те използуват такива средства, като мошенически манипулации с финансовата отчетност, фалшификация на избори, подкупи, изнудване, секс и убийства. Те играят на старата като света игра, придобиваща застрашителни размери сега, във времената на глобализацията…

Както и членовете на мафиотски организации, ИУ правят «услуги». Тия услуги имат формата на заеми за развитие на инфраструктурата… условие за получаване на заема се явява това, че работата по тези проекти ще изпълняват само фирми от нашата страна (САЩ — В.К.). Фактически, по-голямата част от средствата така и не излизат от пределите на САЩ: парите просто се превеждат от една банкова сметка в друга.

Въпреки, че парите се завръщат в корпорациите — членове на корпорократията (тоест кредиторите), страната, получила заем, е задължена да го изплати с лихвите. Ако ИУ се е справил превъзходно със задачата си, заемите ще са толкова големи, че длъжникът само след няколко години ще бъде неспособен да изплаща дълга си и ще се окаже в ситуация на дефолт. И ето тогава подобно на мафията, ние искаме шейлокския «фунт жива плът». Тази част се състои от една или няколко позиции: страната е длъжна да гласува по наше нареждане в ООН, да позволи да разположим наши бази и ни допусне до драгоценните си ресурси, например нефт или Панамския канал. Разбира се, при това длъжникът по прежному си остава длъжник — и ето още една страна е влязла в империята“^[13].