Валентин Катасонов
Политически разследвания (6) (Световна кабала или Ограбване по еврейски)

Банката на Англия като главно достижение на буржоазната революция

По повод това, коя е била първата централна банка, в литературата съществуват разногласия. Едни автори считат, че това е Банка на Швеция, основана в 1668 г. Други сочат, че това е Банка на Англия, учредена през 1694 г. Ще съсредоточим вниманието си върху втората, понеже влиянието на Банка на Англия на развитието на международната финансова система е несравнимо по-голямо. Първо, моделът на Банка на Англия се е използувала и от много други страни за създаване на своите централни банки. Второ, през някои периоди от историята Банка на Англия се е оказвала център, от който се е извършвало управлението на световната финансова система.

За да разберем, откъде се е появила Банка на Англия, е необходимо да направим малко отстъпление от общ порядък: създаването на централни банки в много страни са предшествувани от буржоазни революции, а тези революции така или иначе са били провокирани от лихварите, на които монарсите са пречели да практикуват процентния си бизнес.

Предисторията на създаване на Банка на Англия е такава:

Под влияние на Реформацията, която тъкмо започвала да се разгръща в Европа, английският крал Хенри VIII (1509–1547) съществено охлабил законите, отнасящи се до лихварството. В първата половина на XVI век лихварите значително разширили предлагането на златни и сребърни монети, в страната се наблюдавало оживление на стопанската дейност. Но ето, че на власт дошла дъщерята на Хенри VIII кралица Мария Тюдор (1553–1558), която отново стегнала законите за лихварство. Предлагането на монети съществено намаляло, в страната настъпила депресия. След петгодишно управление на Мария властта преминала към сестра й кралица Елизабет I (1558–1603). За да приведе в ред разстроеното стопанство на страната, тя решила да вземе под контрол издаването на монети. Преди всичко, тя взела решение да направи сеченето на златни и сребърни монети изключителен прерогатив на Кралската съкровищница. Потребността от лихвари рязко намаляла, лихвите по кредитите станали минимални. Кралица Елизабет I влязла в пряко противоборство с лихварите. Лихварите започнали да готвят революция, като заложили на Оливър Кромуел. Всичко свършило, както знаем, със свалянето на крал Карл I, разпускането на парламента, екзекуцията на монарха. Разбира се тези събития не може да се обяснят само с това, че кралицата взела в свои ръце сеченето на монети, но това е важна причина за английската революция. На трона бил сложен Джейкъб Стюарт (1685–1688). В страната започнала гражданска война, която не давала на лихварите възможност да наложат напълно своята власт.

И тук на сцената се появява Уйлям Орански — надеждно протеже на лихварите. Историците са на мнение, че неговото идване на власт е било поддържано от холандските и английските лихвари. Стюартите били свалени от престола, а мястото на Джейкъб заел Уйлям Орански, който започнал да се нарича Уйлям III (1688–1702). От името и по поръчение на група лихвари преговори с новия крал водил известния в онези времена аферист Уйлям Патерсън (до тогава той се опитвал да направи големи пари на колонизацията на Панамския провлак, но безуспешно). За своята „услуга“ по предоставяне на Уйлям Орандски кредит те поискали в замяна насрещни „услуги“:

— първо, да се съгласи за създаването на специална банка, която да бъде монополен емитент на хартиени пари, които да се използуват по цялата страна;

— второ, тази банка трябва да стане изключителен кредитор на правителството, като му дава кредити с 8% годишна лихва в замяна на дългови разписки на правителството (облигации);

— трето, да разреши на банката частично резервиране по своите задължения, тоест фактически да позволи да прави пари „от въздуха“;

— четвърто, основен „резерв“ на банката се предлагало да стане не златото, а дълговите разписки на правителството; за сметка на последните трябвало да се осигуряват изцяло кредитирането на правителството, а така също и други кредити.

Фактически в „проекта“ на У.Патерсън се съдържали всички основни елементи на съвременния механизъм на емисии на пари от централните банки на развитите страни (с изключение на това, че в „проекта“ все още се предвиждало използуването на златото, макар ролята му да е била вече второстепенна).

В основни линии всички изисквания на лихварите били удовлетворени (макар и не напълно — например, правата за емисии на общонационални пари се съхранили и за други банки).

Така възникнала Банка на Англия, при това тя имала право да пуска кредитни (книжни лири стерлинги) в два пъти повече, от наличните златни запаси. Още в първата година Банка на Англия дала на краля кредити на сума 1200000 лири стерлинги при наличие на злато в мазето на банката за 720000 лири стерлинги. Кредитите на правителството и лихвите по тях се погасявали за сметка на данъците. Такава система устройвала както лихварите — акционери на банката, така и правителствените чиновници, тъй като получавали достъп до постоянен източник на кредити. При тази система бързо нараствали приходите на акционерите на Банка на Англия и правителствения дълг. Системата пораждала безпрецедентна корупция, способствувала срастването на финансовата мощ на лихварите и „административния ресурс“ на правителствените чиновници. Губел само английският народ: той носел данъчното бреме, породено от дълга. Освен това, на гърба му лягали и тежестите на кризите, които били неизбежни при бързия ръст на дълга. Накрая, трябва да отчетем, че част от кредитите на Банка на Англия не е била обезпечена нито със злато, нито със стоки. Затова въпреки установилата се представа, че „в тези времена инфлация не би могло да има“, в страната цените се покачвали, което удряло най-първо обикновените англичани. Започнало „бягство“ от хартиените лири към златото. Затова още през 1696 г. кралят издал закон, забраняващ на Банка на Англия да плаща в „натура“, тоест със злато. По такъв начин, вече след няколко години от основаването на Банка на Англия механизмът на парична емисия станал такъв, какъвто е сега в САЩ и други развити страни.

Много скоро, обаче, за правителството „славното време“ завършило: дълговете нараствали толкова стремително, че никакви данъци не стигали за обслужването им. Единственият способ за властите да излязат от тая „задънена улица“ било да започнат война. Наистина, Англия започнала серия войни за завладяване на колонии и световно господство… Резултатът бил още по-голямо отслабване на властта при едновременно с това укрепване на позициите на акционерите на Банка на Англия и други лихвари. В края на XVIII век златните резерви на Банка на Англия били толкова изтощени от войната, че през 1797 г. правителството забранило да се изпълняват всякакви плащания в злато.

През 1816 г., след наполеоновите войни, в Англия бил въведен златния стандарт, предвиждащ свободен обмен на хартиени лири за жълтия метал на Банка на Англия. Обаче Банка на Англия веднага започнала да пуска банкноти съществено повече, от златото в подземията й, което помогнало за възникването на кризата през 1825 г. След това в Англия се появила достатъчно голяма група привърженици на „обуздаването“ на емисионната активност на Банка на Англия — тъй наречената „парична школа“, чиито представители смятали, че кризата от 1825 г. е възникнала поради „откъсването“ на паричните емисии на Банка на Англия от нейния метален запас. Още и печалният опит на крал Уйлям по фактическото „отсъединяване“ на паричните емисии от златото, който завършил с развихрила се инфлация в края на XVII — и началото наXVIII век, си спомнили.

На представителите на „паричната школа“ се противопоставяла така наричаната „банкова школа“, чиито представители считали, че емисията на пари от централната банка трябва да се определя не от запасите на злато, а да се обвърже с потребностите на хората от пари. Това обвързване трябвало да се осигури от издаване на банкноти обезпечени с ценни книжа, тоест в крайна сметка със стоки. Без да влизаме в подробности на тогавашната дискусия между двете школи, ще отбележим, че тя засягала само дейността на Банка на Англия. А за пълно резервиране на търговските банки почти никой не споменавал.

През 1844 г. настъпил нов етап в развитието на Банка на Англия. По-горе споменахме за това, че през посочената година бил приет Акт на Пил, който въвеждал редица новости в дейността на централната банка на страната.

Първо, постановявал, че Банка на Англия получава изключителните права по емитиране на банкноти в страната. Вярно, че другите банки не се лишавали от права за емисии, но максималния обем на емисиите им се фиксирал на нивото на 1844 г.

От този момент Банка на Англия получила фактически правото на 2/3 от всичките емисии на банкноти в страната, и с всяка година този дял се увеличавал. Другите банки постепенно „излизали от играта“: през периода 1844–1921 г. емисионна дейност прекратили всички банки освен Банка на Англия (207 частни банкерски къщи и 72 акционерни банки). Това не означавало, разбира се, отслабване на позициите на другите банки. Много от тях продължили да увеличават капитала и активите си. Но сега вече те започнали да се занимават изключително с емисии на безналични (депозитни) пари.

Второ, определял високо ниво на златно покритие на банкнотите емитирани от Банка на Англия. В определена степен крачката към обезпечаване на висока степен на покритие на емисиите било, за Банка на Англия, не само вътрешна работа. Нали Великобритания била инициатор на разпространението на златния стандарт по целия свят, и тя била обречена, да показва със своя пример, що е истински златен стандарт.

Вместо това, трябва да отбележим, че действието на Акта Пил до отмяната на златния стандарт през 1930 г. нееднократно било спирано, което давало възможност на централната банка на страната значително да увеличи емисията на книжни пари.

Завършвайки разказа за Банка на Англия, трябва да кажем, че от самото начало тя е била частно предприятие, принадлежащо не на държавата, а на отделни лица. Сред акционерите са били краля и кралицата, които направили първата вноска на стойност 10 хил. лири стерлинги. След тях още 633 човека внесли суми, които били по 500 лири, което им давало право на глас на събранията на акционерите. През 1946 г. тоест след две и половина столетия след създаването на банката тя била национализирана от правителството на лейбъристите (между другото списъка на тогавашните акционери до днес остава засекретен), собственик на акционерния капитал станала държавната хазна^[1]. Още преди това, през 1931 г. когато Англия отменила златния стандарт, златния запас на Банка на Англия бил предаден в хазната (министерството на финансите). Обаче и днес Банка на Англия де факто се управлява не от правителството, а от частните банки от лондонското Сити: „Банка на Англия както е била, така и продължава да е частна банка, провеждаща в живота интересите на конкретна, много малка група хора“^[2].

Банка на Франция — детето на Наполеон Бонапарт

Във Франция, съгласно официалните сведения, централна банка е била учредена след повече от сто години след Англия. Все пак трябва да се знае, че там е имало опит да се създаде такъв институт още в началото на 18-ти век. Идеята принадлежала на шотландския финансист Джон Лоу.

Франция по това време се намирала в крайно тежко финансово положение. Годишният бюджетен дефицит стигал 80 млн. ливри, а общият държавен дълг към 1715 г. нарастнал до 3,5 млрд. Ливри. Никой не се съгласявал да дава пари на заем на френския монарх, а данъците не стигали дори за най-необходимите разходи. Тогава Джон Лоу предложил на Филип Орлеански (регент на малолетния крал Людовик XV) и министрите му проект за преход към парична система, основана не на златни пари, а на хартиени, които ще може да бъдат напечатани толкова, колкото потрябват. Джо Лоу казвал: „В интерес на краля и неговия народ е да се гарантират парите на банката и да се откаже от златните монети“.

През 1716 г. била създадена специална частна банка като акционерно дружество с капитал 6 млн. ливри. Нарекли я Кралска банка, начело застанал лично Лоу, който освен това получил и длъжността финансов министър. Първоначално банката, която се намирала под контрола на министерския кабинет, изпълнявала съвсем внимателно емисионната си дейност, издавайки хартиени пари с отчитане на наличните златни запаси. Обаче по настояване на Лоу, Филип Орлеански уволнил редица министри, след което банката започнала активно да увеличава пускането в обръщение на хартиени пари необезпечени със злато.

За да обвърже излишната парична маса и предотврати инфлацията, Джон Лоу предложил да се създаде специална компания във вида на акционерно дружество, която да продава акции срещу книжни пари на всички желаещи. Така през 1717 г. била създадена Западна компания (другото й име — Компания Мисисипи) с акционерен капитал 22 млн. ливри.

За да създаде търсене на акции, Лоу рекламирал проекта, който компанията все едно имала намерение да реализира. Става дума за добив на злато на територията на северноамериканската колония на Франция — Луизиана. Курсът на акциите на пазара започнал бързо да расте: при номинална цена на ценната книга от 500 ливри пазарната й цена се вдигнала до 18 хил. ливри. Едва излезли от печатницата и пуснати в обръщение книжни пари веднага отивали за покупка на ценни книжа. През 1720 г. във Франция вече имало в обръщение банкноти на стойност 3 млрд. Ливри.

Фактически в страната вървяло изграждането на две финансови пирамиди — пирамида на задълженията на Кралска банка (банкнотите) и пирамида на задълженията на Западна компания (акциите). По същество, преди почти три столетия е бил създаден този модел на парични емисии, който днес се използува от развитите страни. Разликата е само в това, че днешните централни банки печатат пари за покупка не на акции, а на облигации (издавани от държавните хазни). Въпреки всички трикове цените във Франция на Людовик XV се покачвали, започнала голяма инфлация — явление непознато по ония времена.

За да повиши доверието на народа към хартиените пари Лоу отишъл до там, че през 1718 г. преобразувал частната Кралска банка в държавна. Но това не спасило ситуацията. Някои, най-недоверчиви французи, решили да обменят хартиените пари на злато. Първи това направил херцог Бурбонски, откарвайки полученото от банката злато с карети. За други предявители на хартиени пари възникнали проблеми. Тръгнали нежелани за Лоу слухове, започнала паника. Лоу се опитвал да спре паниката, като през май 1820 г. забранил използуването на златото в качеството на пари под заплахата от глоби, затвор и даже смъртно наказание.

Впрочем, нещо подобно направил двеста години по-късно президентът на САЩ Ф. Рузвелт: със свой указ той прекратил обмяната на долари за злато и задължил американците да дадат на държавата всичкото злато под заплахата от затвор.

Не спрял паниката, всичко завършило с пълно обезценяване на парите, крах на Западна компания и превръщане на акциите й в обикновена хартия. Четири години след създаването си Кралска банка — прототип на централна банка — прекратила съществуването си. Така, у французите се оформили дълготрайни отношение на подозрение към подобни институции и отвращение към хартиените пари.

Централна банка във Франция под името Банка на Франция била създадена окончателно едва при Наполеон Бонапарт през 1800 г. Разбира се, Наполеон разбирал опасностите свързани с появата на централна банка в страната. Конкретно, той казвал: „Ръката даваща е по-високо от ръката вземаща. Парите нямат родина, у финансистите няма патриотизъм и няма порядъчност, единствената им цел е печалбата“^[3].

По мнението на някои историци, Майер Амшел Ротшилд предложил на Наполеон да му стане кредитор, но Наполеон отказал. За да бъде независим от Ротшилдите, Наполеон взел решение за създаване на национална банка, но намираща се под негов контрол. Той подписал указ за учредяването на Банка на Франция, имаща статут на акционерно дружество.

200-та най-големи акционери станали членове на Генералната асамблея (събрание на акционерите) на банката. Наполеон поставил в управлението свои роднини, от 1806 г. започнал лично да назначава управителя на банката и двамата му заместници, през 1808 г. постигнал приемане на устав на банката (налагащ определени ограничения на независимостта на банката от държавните власти).

След окончателното слизане на Наполеон от политическата сцена през 1815 г. контролът над централната банка от страна на държавата бил загубен. Постепенно реалната власт в държавата преминала от правителството в ръцете на банкерите, от което и се боял Наполеон. В първата половина на XIX век Банка на Франция нямала абсолютен монопол над емисиите на банкноти, с това се занимавали и редица провинциални банки. Обаче през 1848 г. бил въведен принудителен курс на хартиения франк към златото за всички емисионни банки, което рязко снизило доверието на населението към провинциалните банки. Постепенно те се превърнали във филиали на Банка на Франция.

През 1936 г., когато страната се намирала в тежка криза, бил приет закон, който позволил на правителството да контролира Банка на Франция. Накрая, през декември 1945 г. била проведена национализация на Банка на Франция, централната банка станала държавна (както и в случая с Банка на Англия акционерите на Банка на Франция получили добра компенсация във вид на държавни облигации).

През последните две десетилетия на миналия век започнал процес на възстановяване на независимостта на Банка на Франция от правителството. Приетия през август 1993 г. закон легализирал тази независимост. Започвайки от 1998 г. до ден днешен Банка на Франция, по същество, е загубила много свои пълномощия, влизайки в състава на Европейската система на централни банки (ЕСЦБ). Тя станала акционер на Европейската централна банка (ЕЦБ), придобивайки 16,83% от уставния капитал. По същество, много решения, отнасящи се до сферата на парите и кредитите, днес се приемат не в Париж, а във Франкфурт, където се намира щабквартирата на ЕЦБ^[4].

САЩ: дългият път към централната банка

В САЩ централна банка в днешния си вид се появила след повече от два века от тази във Великобритания. Вярно, съвременната централна банка в САЩ има дълга предистория. Още от 18-ти век лихварите полагали немалко усилия за появата на тоя институт в Америка. За кратки периоди те имали успех: отначало била създадена Банка на Северна Америка (1781–1785 г.), след това — Първа Банка на Съединените Щати (1791–1811 г.), накрая Втора Банка на Съединените Щати (1816–1834 г.). След това в продължение на осемдесет години Америка живяла без централна банка.

Америка в периода на колонизацията била достатъчно бедна на злато и сребро. Именно това обстоятелство довело до появата на пари, които не били метални и нямали никакво стоково обезпечаване. Тяхното единствено обезпечение било доверието към властите, които ги издавали. Наричали ги „Колониални разписки“.

„Ако не броим средновековен Китай, където хартията и процеса на печатане са измислени много по-рано, отколкото на запад, светът се е запознал с държавните книжни пари едва през 1690 г., когато правителството на Масачузет емитирало неразменяеми книжни пари“^[5]. Да уточним: светът се запознал с държавни хартиени пари, неразменяеми за злато. Държавни хартиени пари, разменими за метал, се появили в Европа по-рано — в началото на XVII век.

В печатането на неразменими книжни пари вече участвували всичките северноамерикански щати с изключение на Вирджиния. В края на 1750-те години и тази колония започнала печатането на такива пари. Хартиените пари не се давали в заем като кредити и не се използували за откриване на депозити, а служили изключително като средство на обмяната и за плащане на месните данъци. Тази парична система способствала бързото покачване на стокооборота в колониите и била напълно независима от лихварските парични системи на метрополиите (Англия и Франция), които се опитвали да натрапят кредити на колонистите. Тези кредити не им трябвали. Колониалните разписки били обществено благо, достъпно за всеки, който нещо произвеждал и предлагал за продажба на пазара. Разбира се, при използуването на хартиените неразменими пари периодически възниквала инфлация, защото властите злоупотребявали с печатната машина. Но нали злоупотреби имало и в тези страни, които използували разменими за злато хартиени пари, когато такива пари се печатали за суми по-големи от запасите от злато. Главното е — системната на хартиените неразменими пари гарантирала финансовата независимост на северноамериканските колонии от метрополиите.

По такъв начин Англия, която силно се е нуждаела от метални пари (дългът на правителството към Банка на Англия постоянно растял), не можела да „дои“ северноамериканските колонии. През 1764 г. английският крал Джордж III издал указ, който изисквал това, че колонистите да плащат данъци на Англия в злато, да се откажат от „колониалните разписки“ и да използуват парите на метрополията (които им се предоставяли като заеми с лихва). Северноамериканските колонии след този указ започнали да обедняват бързо. Доведените до отчаяние колонисти вдигнали въстание и започнали борба за независимост. За финансирането на войната колониите отново се върнали към печатането на хартиени пари: в началото паричната маса се равнявала на 12 млн. дол., а в края на войната — 500 млн. дол. Войната, както е известно, завършила с признаването от Лондон на суверинитет на Конфедерацията на северноамериканските щати. Паричната система била разстроена, властите имали големи дългове, особено към Франция, която била съюзница на колонистите.

По един или друг начин лихварите успели да заставят правителството на Америка да се откаже от „колониалните разписки“ и да създаде през 1781 г. централна банка, която приличала на аналогичния институт в Англия. Нарекли я Банка на Северна Америка (БСА), работела тя като търговска банка на територията на всички щати, имала право на емитиране на хартиени пари свръх златния запас, давала заеми на федералното правителство срещу облигации на последното, средствата на Конгреса се държали на сметки в нея. По този начин, БСА емитирала пари, които създавали дълг.

Главен организатор на БСА бил суперинтенданта по философия Робърт Морис. Предполага се, че първоначалният уставен капитал на банката е бил 400 хил. дол. Обаче Морис не успял да събере такава сума и бръкнал в държавната хазна: взел злато, което властите получили от Франция като заем, за формиране на резерва на банката. След това френското злато дал в кредит на себе си и своите партньори (в това число: Томас Уилсън, бъдещ президент на БСА, и Александър Хамилтън, бъдещ министър на финансите). С парите от кредита купили акции на БСА. Посочената схема за придобиване на акции за сметка на държавни средства, между впрочем, не веднъж е използувана при създаването на други централни банки, които първоначално имали статут на частни предприятия от акционерен тип.

„Бащите — основатели“ бързо съобразили, че БСА бързо ще постави страната под контрола на лихварите, затова взели решение за ликвидирането на този институт.

Така, третият президент на САЩ Томас Джеферсън предупреждавал, каква заплаха представлява централната банка за онези свободи, завоювани от американската революция:

„Ако американският народ някога позволи на банките да контролират емисията на своята валута, то отначало ще настане инфлация, а след това — дефлация, банките и корпорациите, които възникнат около тях, ще лишат хората от всякакво имущество, а децата им ще се окажат безпризорни на континента, който са завоювали бащите им. Правото да пускат пари трябва да бъде отнето от банките и върнато на Конгреса и народа, комуто то принадлежи. Аз искрено мисля, че банковите институти са по-опасни за свободата, отколкото редовните армии“^[6].

Скоро обаче на мястото на БСА се появила нова централна банка — Първа Банка на Съединените Щати (ПБСЩ), за чието създаване настоявал Александър Хамилтън (зад него стояли Банка на Англия и Натан Ротшилд). ПБСЩ просъществувала 20 години (срокът на издадения й лиценз). През 1811 г. намиращият се по това време на власт четвърти президент на страната Джеймс Мадисън застанал категорично против удължаване на срока на лиценза на ПБСЩ. Някои автори пишат, че Натан Ротшилд „предупредил, че Съединените Щати ще се окажат въвлечени в най-катастрофалната война, ако лиценза на банката не бъде удължен“^[7]. Съвпадение или не, но през 1812 г. Англия започнала война против Съединените Щати.

Създадената след няколко години Втора Банка на Съединените Щати (ВБСЩ) започнала активно да въздейства на икономическия и политически живот на страната. Няколко години след учредяването на ВБСЩ тя „напомпала“ стопанството на страната с голямо количество пари, което количество многократно превишавало златните запаси, и това създало икономически бум и инфлационен ръст на цените. След това започнало изземане на парите, след което последвали рязък икономически спад и дефлация.

При президента Андрю Джаксън започнало разследване на дейността на ВБСЩ, комисията по разследването, в частност, констатирала, че „не предизвиква съмнение, че това силно и мощно учреждение е било активно въвлечено в опити да се окаже влияние на изборите на държавни служители с помощта на пари“. Джексън влязъл в сериозно противостояние с председателя на банката Николас Бидл.

През 1832 г. президента на страната Андрю Джаксън започнал своята втора предизборна кампания по лозунга: „Джаксън и никаква банка!“. В същата година той поискал да се отнеме лиценза на банката и в своето изказване пред Конгреса обосновал своето искане: „… Повече от осем милиона акции на тази банка принадлежат на чужденци… нима няма заплаха за нашата свобода и независимост, от страна на банката, която е така малко свързана с нашата страна?… Контролът на нашата валута, получаването на пари от нашето общество и държането на хиляди наши граждани в зависимост… биха били повече и по-опасни, от въоръжените сили на врага“^[8].

С голям труд Джаксън успял да премести средствата на хазната от сметките на ВБСЩ в други банки (за това му било необходимо да замени двама секретари на съкровищницата, едва третият изпълнил указанията му). Бидл обявил война на президента на страната, рязко намалил паричната маса в обръщение, което предизвикало депресия в стопанството. Вината за кризата хората от обкръжението на Бидл се опитвали да прехвърлят върху президента Джаксън, успели дори да започнат процедура по импичмънт. Противопоставянето на групата на Джаксън и групата на Бидл стигнало апогея си. С голям труд президентът успял да постигне ликвидацията на ВБСЩ. Да отбележим тук, президентът не само успял да отнеме лиценза на банката, но също така и в кратки срокове (до началото на 1835 г.) да погаси напълно всички дългове на правителството.

Това предизвикало ярост от страна на лихварите. Две покушения срещу живота на президента Джаксън били извършени, но за негово щастие се оказали неуспешни. Андрю Джаксън за разлика от други американски президенти, които встъпили в схватка с лихварите, успял да умре от естествена смърт. Той доживял до 77 години и обичал да повтаря, че главното достижение в неговия живот е ликвидацията на банката.

Въпреки това борбата за създаване на централна банка продължавала. Някои президенти се опитвали да се върнат към неразменимите пари, които напомняли „колониалните разписки“. Например, това направил президентът А. Линкълн. За водене на войната с южните щати той се обърнал за кредити към европейските банки, контролирани от Ротшилдите. Банкерите предложили пари с висока лихва (от 24 до 36% годишна лихва). Това накарало Линкълн да вземе решение за пускане на собствени съкровищни пари, които не били утежнени с проценти. Те получили името „гринбак“.

Благодарение на „гринбак“-ите паричната маса в страната за годините на гражданската война се увеличила от 45 млн. дол. до 1,77 млрд. дол., тоест почти четиридесет пъти. Разбира се, в страната започнала инфлация, но военните разходи били напълно финансирани, а главното е, че страната успяла избегне попадането в дълговата примка на Ротшилдите.

За това посегателство срещу властта на банкерите Линкълн на 14 април 1865 г. бил убит. Днес вече е неопровержимо доказано, че убийството е било „поръчково“, а зад „поръчката“ стояли европейските банкери, ония същите, които са били акционери на ПБСЩ и ВБСЩ в своите времена.

Незадълго до трагичната смърт на президента Линкълн (през 1863 г.) лихварите успели да прокарат през Конгреса Закон за националната банка (National Bank Act). Това било още една крачка към създаването на централизирана банкова система с централна банка начело. Дотогава банковата система в страната била напълно децентрализирана; състояла се от банки на отделните щати, които имали различна големина, и не били вертикално подчинени.

Законът предвиждал създаване на система на националните банки на няколко нива:

а) банки на централните резервни градове (в тази група попадат само големите банки в Ню Йорк);

б) банки на резервните градове (с население над 500 хил. ж.);

в) други банки.

Националните банки получили права да дават заеми на правителството. Парите, (банкнотите) които те издавали, били обезпечени не със злато, а с дълг — облигации на правителството. Легализирала се системата на частично резервиране на задълженията на националните банки. Още преди век и половина са започнали да полагат основите на онази парична система, която съществува днес в САЩ — емисии обезпечени с дълг на правителството.

Президентът Линкълн бил рязко против такава национална банкова система, за което вече след приемането на закона предупреждавал Америка:

„Властта на парите ограбва страната в мирни времена и крои заговори в тежки времена. Тя е по-деспотична от монархия и по-себелюбива от бюрокрация. Аз предвиждам настъпване на криза в най-близко бъдеще, което ме лишава от спокойствие и ме кара да се опасявам за безопасността на моята страна. Корпорациите се качиха на престола, идва ерата на корпорациите, и властта на парите в страната ще се стреми да удължи своето господството, въздействувайки на предразсъдъците на народа дотогава, докато богатството не се събере в ръцете на неколцина и републиката не загине“^[9].

Учудващо е, колко актуално звучат думите на президента Линкълн, произнесени почти преди век и половина. Конкретно, той обръща внимание на това, че банките „въздействат на предразсъдъците на хората“. Днес силата на това въздействие се е усилило многократно — с помощта на СМИ, университетите, „професионалните икономисти“ и т.н. Или относно думите му „докато богатството не се събере в ръцете на неколцина“, то днес вече може да констатираме: процеса на „събиране“ е близко до завършването си, при това не само в пределите на САЩ, но и по целия свят. Фразата „властта на парите… крои заговори в тежки времена“ може да бъде потвърдена с десетки примери. Най-разбираем ни е примерът — организирането в нашата страна на тъй наречените три „руски революции“ от международните банкери (Ротшилдовци, Варбурги, Шиффи и др.).

Примерно по същото време от банката на Ротшилд в Лондон било изпратено писмо до една банка в Ню Йорк. Ето какво написали в него опонентите на президента Линкълн:

„Някои, ориентиращи се в системата (на процентните пари), ще бъдат или толкова заинтересувани от нейните печалби, или толкова зависими от нейното покровителство, че от страна на тази класа съпротива няма да има, докато, от друга страна, огромната маса народ умствено неспособни да разберат грандиозните преимущества, които капитала извлича от системата, ще носи безропотно своето бреме, може би, даже не подозирайки, че системата е враждебна на неговите интереси“^[10].

Едно от редките документални потвърждения на истинските намерения на лихварите. Звучи цинично, но точността на преценката в дръзките планове не може да отречем. Цялата „финансова наука“ на Ротшилдите се свежда, преди всичко, до откриването и преценката на човешките слабости и използуването им в свой интерес. Ротшилдите преди всичко играят не на финансовите пазари, а на човешките слабости!

За целия период от момента на създаване на независима държава до учредяването на централната банка, която функционира и днес в САЩ, правото за издаване на американски пари осем пъти е преминавало от правителството към централната банка и обратно.

Какви ли не номера измисляли банкерите само за това, да убедят обществеността и законодателите в необходимостта от учредяването на централната банка!

Основни инициатори за създаването на централната банка в Америка през втората половина на 19-ти век станали Ротшилдите. Те изпратили да реализира този проект в Америка своя агент Дж. П. Морган, който в 1869 г. създал в САЩ компанията Northern Securities. По-късно била създадена банката J. P. Morgan, която станала ефективен инструмент за прокарване на интересите на Ротшилдите в САЩ. Други американски банки под контрола на Ротшилдите били Kuhn, Loeb & Co. и August Belmont & Co. Важен инструмент за придвижване на проекта, създаване на централна банка, станала Националната Асоциация на Банките (НАБ). По-конкретно, НАБ започнала банкова паника през 1893 г., разпращайки на членовете на асоциацията писма, в които на банкерите се нареждало да поискат от клиентите си връщане на дадените кредити и създаване на остър дефицит за пари на пазара. Паниката била нужна на Ротшилд и другите лихвари, за да подтикне Конгреса да започне подготовка на законопроект за централна банка, която би могла да се заеме с предотвратяването и ликвидирането на подобни банкови паники. През 1907 г. банкова паника отново била инициирана от група банкери, зад които стояли Ротшилдите. Използуваният при това метод бил прост — разпространение на слухове за неплатежоспособността на някои банки (слуховете започнал да разпространява Дж. П. Морган чрез подконтролните му вестници). В условията на банкова паника Морган получил разрешение за необезпечена емисия в размер на 200 млн. дол., които след това били предоставени като кредити за спасяването на пропадащите банки. Морган фактически изиграл ролята на централна банка и изглеждал спасител на страната.

За да си осигурят политическа поддръжка на проекта лихварите не пожалили средства щото да доведат на власт „свои“ президенти — отначало Теодор Рузвелт, а след това Вудро Уилсън. Едновременно с това да не допуснат преизбирането за втори мандат през 1912 г. на Уйлям Тафт, които бил остро настроен против проекта създаване на централна банка.

За Теодор Рузвелт обикновено малко се споменава в контекста на историята на централната банка. Обаче именно той взел решение за създаване на Национална парична комисия, която трябвало всестранно да разгледа въпроса за целесъобразността на такава институция. Прави впечатление, че в указаната комисия влезли хора, представляващи интересите на главните лихвари: сенатор Нелсън Олдрич (председател на комисията), банкерите Пол Варбург, Франк Вандерлип, Чарлз Нортън и др. Всички те били свързани посредством кръвни или делови връзки с Рокфелерите, Морганите, Ротшилдите.

Раждане на федералния резерв и смърт на американската свобода

Едва през декември 1913 г. банкерите успели да „пробутат“ през Конгреса закона за Федералния резерв (Federal Reserve Act), който създавал Федералната резервна система на САЩ (ФРС), състояща се от 12 Федерални резервни банки (ФРБ).

Този закон (известен още като Глас Оуен бил) бил подписан от протежето на банкерите Вудро Уилсън. Тъкмо за това той бил поставен на поста президент на страната през януари 1013 г. Ако другите закони можело да лежат на масата на президента със седмици, то законът Глас Оуен бил бил подписан от Уилсън един час след гласуването му в Конгреса!

Интересно е, че в същата 1913 г. в конституцията на САЩ била внесена 16-тата поправка, която дала право на правителството да взима подоходен данък. До тогава бюджетът се попълвал от акцизи и мита. Интересно е, че опити да се въведе подоходен данък се предприемали и до тогава, но през 1895 г. върховният съд на САЩ определил този данък за противоречащ на конституцията (отхвърляни били и опитите за въвеждане на данък върху печалбите на компаниите). Без поправката за подоходното облагане практическата реализация на проекта централна банка би било невъзможно: данъка създавал източника на пари за изплащане на лихвите по дълга на правителството към ФРС.

Не случайно Първата световна война започнала буквално няколко месеца след учредяването на централната банка в САЩ. Войната сега била нужна на банкерите за това, че правителството да увеличава своите военни разходи и да заема необходимите средства от ФРС, обогатявайки с това основните акционери на Федералните резервни банки.

Разбира се, съвсем не всички законодатели гласували за закона за ФРС. Например, против закона бил конгресменът Линдберг.

Той предупреждавал своите колеги и целия американски народ, че закона за ФРС „… учредил най-големият тръст на света. Когато Президентът подпише този закон, невидимо правителство на властта на парите… ще бъде узаконено. Новият закон ще създава инфлация, когато на тръстовете пожелаят това. От сега нататък депресиите ще се създават на научна основа“^[11].

Конгресменът „като че ли бил видял бъдещето“: първата банкова паника (въпреки тържествените уверения на лобистите на закона за ФРС, че „с паниките и кризите ще бъде свършено завинаги“) настанала още през 1920 г.

В книгата си „Икономическо менгеме“ (Economic Pinch), излязла през 1921 г. Ландберг писал: „Съгласно закона за Федералния резерв, паниките се създават на научна основа; тази паника била първата създадена научно, тя била пресметната като математическа задача“^[12].

По същество, банковата паника през 1920 г. била първата репетиция на „спектакъла“, който може да наречем „Банкова и икономическа криза“. Режисьор постановчици били Ротшилдите и други основни акционери на ФРБ Ню Йорк (главната от 12-те Федерални резервни банки). „Спектакълът“ се състоял от три действия:

първо действие: активна кредитна емисия;

второ действие: намаляване на кредитните емисии и събиране на по-рано дадените кредити;

трето действие: организиране на банкрути и събиране на „реколтата“ във вид на изземане на залозите и покупка на пазара поевтинелите активи (за отделни актьори ролята в трето действие звучи по-иначе: собствени фалити и продажба на своите активи на другите актьори).

Резултатите от паниката през 1920 г. били доста многообещаващи. Така, в ръцете на основните стопани на ФРС попаднали големи количества селскостопански земи, които били използувани като залог. Голяма част от актьорите в трето действие на спектакъла завършили със самоубийство (в преносен смисъл, разбира се, макар да имало и истински самоубийства): разорени били 5400 банки, и активите им отишли при същите стопани на ФРС.

След „репетицията“ през 1920 г. „спектакълът“ с голямо вдъхновение и размах бил разигран през 1929 г. под името „Голямата депресия“.

„Реколтата“ се оказала още по-богата: прекратили своето съществуване 16 хил. банки (тоест повече от половината от общото им число). В резултат, рязко се усилили позициите на основните лихвари: 100 от 14 хил. банки (тоест 0,7%) започнали да контролират 50% от банковите активи на страната. 14-те най-големи банки съсредоточили в тях 25% от всички банкови депозити^[13].

Кои са тези щастливци, спечелили от кризата? Сред тях са: Бернард Барух, Джизеф Кенеди (бащата на бъдещия президент), Дъглас Дилън, Хенри Моргентау. За повечето такива „късметлии“ ние въобще нищо не знаем. Всички те са имали, съдейки по всичко, „инсайд“, което им е позволило навреме на се освободят от акции и други ценни корпоративни книжа и да вложат средствата си в по-надеждни активи. Така, Бернард Барух, един от собствениците на Уолстриит писал: „Аз започнах да ликвидирам своите акции и да влагам парите си в облигации и налични пари. А така също купих злато“^[14]. Съгласно някои сведения, именно Бернард Барух дал през октомври 1929 г. „командата“ на ръководителите на Федералната резервна банка Ню Йорк рязко да повишат ставката по кредитите, което дало „тласък“ на фондовата паника.

На 10 юли 1932 г. конгресменът Луис Маловоден се изказал пред Палатата на представителите на Конгреса на САЩ и обвинил Федералния резерв в това, че той съзнателно е създал криза в страната. На следващата година тъкмо той предложил да се отстранят от длъжност министъра на финансите, финансовия контрольор и всички ръководители на Федералния резерв за многочислените им престъпления, включително измяна и мошеничество. Последвали няколко покушения над Макфаден. Починал през 1936 г. Официалната версия — „внезапно спиране на сърцето“. Остават, обаче, сериозни подозрения, че е било убийство.

Трябва да кажем, че подобни планирани убийства на държавни дейци, които се опитвали да възпрепятствуват създаването на централна банка в Америка или да ограничат монопола на Федералния резерв по емисия на пари, има много. Наистина, официалните версии за убийствата винаги изглеждат благопристойно, никакви намеци за съпричастност на лихварите към тези акции няма. Най-ярък пример е убийството на президента Джон Кенеди в Далас през 1963 г.

Официалната версия е — покушение извършено от убиец единак Ли Харви Осуалд. Алтернативни версии, които имат сериозни аргументи, — организирано убийство на основата на конфликта на Джон Кенеди с различни групи интереси. При това се споменават конфликти с ЦРУ (във връзка с плановете за агресия в Куба), Пентагона (по повод ескалацията на войната във Виетнам), израелското лоби (по повод конфликта в Близкия изток), нефтения бизнес (Хауърд Хънт) и т.н.

Обаче, доскоро не се споменаваше, че Джон Кенеди е посегнал на монопола на Федералния резерв да извършва емисия на пари. Става дума за това, че четири месеца преди смъртта си Кенеди подписал указ за пускане на съкровищни билети обезпечени със сребро, намиращо се в хазната. Това били безпроцентни пари, несъздаващи дълг. От гледна точка на лихварите, това било такова дръзко посегателство на тяхната власт, както и приетото преди повече от сто години решение на Линкълн да печата „гринбек“-и заобикаляйки банкерите. Още през 1964 г. президентът Линдън Джонсън заявил, че „среброто е твърде ценно, за да се използува като пари“. Съкровищните билети, пуснати от президента Кенеди, скоро били извадени от обръщение.

ФРС в своето почти вековно развитие е преминала през много и различни етапи, характеризиращи се с изменение на структурата на управление, правилата за банките участнички, модифициране на инструментите за управление на паричната маса и дейността на търговските банки, характера на взаимоотношенията с правителството и т.н. Например, изменяло се количеството на банките участнички.

Далеч не всички банки желаели да играят по правилата на ФРС, които правила се разработвали от колосите на Уолстриит; много от тях излизали от системата. През периода 1970–1978 г. от ФРС излезли 430 банки. Към края на указания период извън системата се оказали 60% от банките, които са притежавали 25% от депозитите^[15]. Процесът на излизане от ФРС се ускорил още повече през последните две години на онова десетилетие.

За да предотврати загубата от Федералния резерв на контрола над банковия сектор на страната през 1980 г. Конгресът на САЩ приел закон за паричното регулиране, който предоставил на ФРС правото да контролира дейността на всички депозитни учреждения, даже ако те формално се оказват извън системата на Федералния резерв.

Започнало да се променя и качеството на „продукцията“, произвеждана от Федералните резервни банки. До Голямата депресия пусканите от тях банкноти били обезпечени със злато, и свободно се обменяло банкноти за метал (златни монети). Това задължение било записано върху всяка банкнота. След това започнал процес на изменение на формулировките, те ставали все по неопределени и непонятни.

Така, още преди някъде около 40 години на банкнотите се появил надпис, че те могат да бъдат обменени за „законни платежни средства“. Възниква въпрос: какво е „законно платежно средство“? Злато? Но по това време продължавал да действува приетия още по времето на Рузвелт указ, забраняващ на гражданите да притежават злато. Съкровищни билети? Но по това време те вече не са в обръщение. Ликвидни стоки? Но Федералните резервни банки не дължали на склад такива стоки. А и какво означава „ликвидна стока“ в страна, която има хронично свръхпроизводство на всякакви стоки?

В Америка в тази връзка възникнал куриозен случай. Някакъв шегаджия изпратил в съкровищницата на САЩ плик с банкнота от 10 долара с молба да му изпратят еквивалент във вид на „законни платежни средства“. След някое време му изпратили от хазната две банкноти по 5 долара, на които стои точно такава фраза (за обмен на „законни платежни средства“). Шегаджията отново пратил в хазната писмо с 5 долара, и молба да му бъдат обменени на „законни платежни средства“. Този път той си получил обратно петте долара заедно с писмо от помощника на министъра на финансите на САЩ. В писмото се говорело, че терминът „законни платежни средства“ не е получил юридическо разяснение от Конгреса на САЩ и затова се явява „неопределен“^[16].

На съвременните зелени книжки въобще отсъствува надпис, намекващ за задължения на емитента. И това е доста честно, защото и цялото реално имущество с което разполага Америка не е достатъчно, за да се обезпечат със стойност зелените книжки. По този повод с голям хумор пише А. А. Соломатин:

„Абсолютно не са прави демагозите, наричащи доларите рязана хартия. Както е известно, себестойността на сто доларовата банкнота е 11 цента. Но частта от физическото имущество от икономиката на САЩ, падаща се на тази банкнота е равна на 2,75 долара! На всяка 100 доларова банкнота се пада 25 пъти по-голямо имущество, отколкото струва производството й! А ето еднодоларовите банкноти представляват типична полиграфическа продукция. Себестойността им превишава стоящото зад тях имущество. Това сродява еднодоларовите банкноти със златните червонци (руски пари от началото на миналия век — бел.пр.). Стойността на златния червонец е равна на стойността на златото, изразходвано за неговото производство, а стойността на книжния долар практически е равна на стойността на използуваните за направата му хартия и боя. Така че доларите на САЩ нямат практически никакво ресурсно обезпечаване вътре в САЩ. Стойността на долара е обусловена изключително от това обстоятелство, че народите на другите страни са готови да доставят срещу тях своите ресурси“^[17].

Лукави са не само надписите по купюрите емитирани от Федералните резервни банки. Лукаво е и самото име на учреждението „Федерална резервна система на САЩ“

Първо, думата „федерална“ създава илюзията, че това е държавно учреждение. Нищо подобно — това е частна структура от холдингов акционерен тип. Собственици на тоя частен холдинг се явяват малка група хора, за което споменавахме. Интересно е да се спомене, че в началото на сегашното десетилетие сред американците била проведена анкета, която показала, че 90% от анкетираните били уверени, че ФРС е държавна структура^[18].

Второ, думата „резервна“ поражда усещане, че парите, които издава това учреждение, са обезпечени с някакви „резерви“, които гарантират устойчивата покупателна способност на парите и стабилността на емитента. Такива могат да бъдат ценните метали или, в краен случай, някакви други ликвидни стоки. На практика, резервите във вид на злато в тази система са крайно малко (по отношение на паричната маса). Още повече това злато, както се съобщава в официалните документи, се намира в баланса на съкровищницата на САЩ, а не на ФРС. Основния резерв на ФРС са облигациите на съкровищницата на САЩ. Но това не са стоки, а задължения, тоест по същество същите такива хартийки както и банкнотите. Облигациите по определение не могат да гарантират устойчива покупателна способност на парите, тъй като се издават за покриване на дефицита на бюджета. Всеки бюджетен дефицит е инфлация, тоест обезценяване на парите.

Трето, думата „система“ също така не отразява истинското положение. Формално ФРС била замислена като съвкупност от 12 ФРБ — за да не възникне подозрение у законодателите, приемащи съответния закон през 1913 г., че се ражда някакво „чудовище“, което може да заграби цялата стана. Създавала се илюзията за децентрализирана и „демократична“ структура. В действителност, от дванадесетте „равни“ ФРБ, една се явява „най-равна“. Става дума за Федералната резервна банка Ню Йорк, на която се падат преобладаващата част на всички активи на ФРС и всички парични емисии. Де факто тя се и явява централна банка на Америка. При всички обстоятелства всичките 12 банки на ФРС се намират под железния контрол на Съвета на управляващите ФРС (щабквартирата се намира във Вашингтон). А Съвета на управляващите ФРС е „надзираван“ от основните акционери на ФРБ Ню Йорк.

От анализа на статута на ФРС произлизат много интересни изводи. Така, счита се, че ФРС се занимава с пускането на „долари на САЩ“. Тези парични единици, които във вида на банкноти емитира ФРС, не могат да бъдат доларите на държавата, наричана САЩ. Емитентът на зелените хартийки, на които е написано „The United States of America“, се явява частна структура, която незаконно е узурпирала правата на САЩ като суверенна държава. В краен случай може да ги наречем банкноти на Федералната резервна банка Ню Йорк (или на някоя друга ФРБ). Думите „Съединени Американски Щати“, напечатани на доларовите банкноти само заблуждават притежателя им. Тези думи за грамотния американец звучат като издевателство. Първо, затова, че по конституцията на страната правото да пуска „законни платежни средства“ принадлежи на Конгреса като представител на суверенния субект. Второ, защото, съгласно експертните оценки, много от акционерите на банковия холдинг наречен ФРС въобще се явяват „не резиденти“, по-просто казано, чужденци.

За изясняване на въпроса за това, кой владее ФРС, може да се обърнем към оценката на известния изследовател на ФРС и Юстас Мулинс (Eustace Mullins), автор на нашумялата книга „Тайните на Федералния резерв“ („Secrets of the Federal Reserve“), която по целия свят е издавана и преиздавана десетки пъти (при това в някои страни лихварите са се опитвали да унищожат тиражите на книгата)^[19].

Вече отбелязахме, че ФРС — това е на първо място Федералната резервна банка Ню Йорк. Та ето, по данни на Мулинс, през 1983 г. акционерите на ФРБ Ню Йорк са били 27 банки, 10 от тях владеели 66% от всички акции на ФРБ, а пет имали в ръцете си „контролния пакет“ в размер на 53%. Акционерите на посочените пет банки — са лица, свързани помежду си с кръвно родствени отношения, при това с гражданство съвсем не задължително американско. Това са тези, които наричаме „Ротшилди и Ко“.

По мнение на някои изследователи, наистина, днес главен акционер се явяват вече не Ротшилдите, а Рокфелерите.

Други считат, че все пак са Ротшилдите, които днес са се научили добре да се маскират. Както показва изследването на Мулинс, главните акционери на ФРБ имат тесни връзки не само и не толкова с нюйоркския Уолстриит, колкото с Лондонското Сити. В крайна сметка, — с Банка на Англия, намираща се под контрола на Ротшилдите.

Проучванията на Мулинс до голяма степен съвпадат с изводите на комисията на Конгреса на САЩ, която през 1976 г. се занимавала с въпроса: кому принадлежи ФРС? Изводът на комисията е такъв: контролния пакет се намира у правоприемниците на тези, които са били основните учредители на Федералната резервна банка Ню Йорк — „J.P.Morgan Co“ и „Kuhn, Loeb & Co.“. Тоест Федералните резервни банки през 1976 г. така както и през 1914 г. са се намирали под контрола на Ротшилдите, Банка на Англия и други лондонски банки^[20].

По мнението на някои изследователи, ФРС има съвсем условно отношение към САЩ. Чисто „американски“ се явява само адресът, където е разположен главния офис на Федералния резерв. „Американски“ се оказват и данъците, които гражданите на САЩ плащат за покриване на дълговете на федералното правителство на САЩ (съкровищницата) към Федералния резерв. По същество ФРС представлява някакво екстериториално образувание, което се намира извън контрола на законодателната, изпълнителната, съдебната власти на Америка.

Централната банка като първата власт

Сега ще обърнем внимание на правовия статут на централните банки. Първоначално те били акционерни дружества, а акционерите били предимно отделни физически лица — банкери, а също и юридически лица — частни търговски банки. Съответно, централните банки управляват частните търговски банки. Една такава диалектика на „кокошката и яйцето“. Всъщност централните банки, както вече казахме, „прикриват“ мошеническата дейност на лихварите. По-горе нарекохме централните банки „генерални щабове на лихварите“. Може да ги наречем и по-простичко: „чадъри“. А този който „прикрива“ мошениците, той самият е мошеник — само че добре маскиран и се е погрижил за неприкосновеността си. Правовият статут на самите централни банки разбрано не могат да обяснят дори най-печените „прависти“. Ю. Ю. Болдирев, бивш заместник председател на Сметната палата на РФ, охарактеризира статута на Централната банка на РФ с думите на поета А. С. Пушкин: „Не мышонок, не лягушка, а неведома зверушка“^[21] (не е мишка, не е жаба, а непознато зверче — бел.пр.). Тези думи са приложими буквално към коя да е централна банка в света.

Прави се всичко възможно и невъзможно за да се докаже, че централната банка трябва да е „независим“ от правителството институт. На практика във финансовия свят с неговата твърда вертикална власт „независимост“ на отделните институти не може да има по определение. Това е все едно да говорим, че над някои материални обекти на земята не се разпростира закона на гравитацията. Ако централната банка на една или друга страна е „независима“ от своето правителство, тогава, тя зависи от някой друг. Няма да гадаем от кого. Тя зависи от световните лихвари и техния „генерален щаб“ наречен ФРС на САЩ. Само че тази зависимост по всякакъв начин се крие, а за механизмите за контрол на „националните“ централни банки от страна на ФРС в учебниците по „икономика“ нищо не пише.

Ето как за съдържащите се в учебниците аргументации на това, защо централните банки трябва да бъдат „независими“ от правителството, пише с ирония авторът на статията „Ставка ЦБ как фактор кризиса“:

„… отначало извеждането на емисиите изпод контрола на правителството се обосновавал с такива съображения, че, разбирате ли, правителството не може по разумен начин да се разпорежда с такава тънка привилегия. Че правителството «по определение» ще започне да «печата» парични знаци за покриване на дефицита в бюджета, затова е нужно да се съгласим, че под управлението на «мъдрите» банкери процеса на емитиране ще бъде «по-разумен, оптимален и балансиран». Всичко това било добре, но все пак с какви съображения този подход може да се защити? Да не би банкерите да са особени, изтънчени, безупречни хора? Те какво, обладават някакви особени екзотерически знания? Тези знания са недостъпни за обикновените министри? Е добре, предаваме емисионната функция на отделна независима от правителството структура, а някакви правила или ред за използуването на тази функция някой писал ли е? Някъде да е публикувано? Къде са гаранциите, че новите разпоредители с увлечение няма да подкарат на пълна пара отново? Въпросът стои открит“^[22].

По същество, централната банка на всяка страна е отделен клон на властта, който понякога наричат „петата власт“ в държавата. Тя следва трите „традиционни“ — законодателната, съдебната, изпълнителната и „четвъртата“ (така е прието да се наричат СМИ). В действителност, по влиянието което имат върху всички страни на обществения живот, централните банки могат да претендират да бъдат „първата власт“.

Примерно в САЩ добре се вижда как централната банка (ФРС) е „затиснала“ под себе си другите власти.

„Федералната резервна система полага всички усилия за да скрие своите възможности, но истината е такава — ФРС е превзела правителството. Тя управлява всичко което става в нашата страна и контролира всички наши задгранични връзки. Тя произволно създава и унищожава правителства“ — отбелязва в началото на 1930-те години конгресмена на САЩ Л. Макфаден^[23]. За тези думи лихварите убили конгресмена.

„Професионалните икономисти“ и други идеологически работници, обслужващи стопаните на ФРС, се опитват да докажат, че ФРС „не е съвсем частна“ структура, че тя се намира под „надзора“ на държавните власти. Основният им аргумент се състои в това, че кандидатурите за членове на Съвета на управляващите ФРС се предлагат от американския президент и се утвърждават от Сената (горната камара на Конгреса на САЩ)

Обаче, това е чисто формална процедура, която не дава на държавните мъже възможности да контролират дейността на ФРС след като членовете на Съвета на управляващите са заели креслата си. Нали решенията на ФРС не подлежат на ратификация от американския президент или Конгреса на САЩ. Още повече, членовете на Съвета на управляващите заемат своите кресла много по-дълго (максималния срок е до 14 г.), отколкото назначилите ги президент и сенатори. Дейността на ФРС не се финансира от държавния бюджет, а Федералните резервни банки почти напълно са освободени от данъци (освен данък върху недвижими имоти).

За Федералния резерв не са писани закони в САЩ! Фактически това е истинска държава в държавата! Съдейки по всичко, „външната“ държава под името „САЩ“ е нужна на „вътрешната“ държава наричана „ФРС на САЩ“ в две качества:

— като защитна обвивка;

— като „хранителна среда“ (подобно на това, как паразит не може да живее извън тялото на животно или човек).

Интересно е да се чете приетия почти преди век закон за Федералния резерв (особено, ако го съпоставяме с конституцията на САЩ).

Примерно, параграф 30 на приетия през 1913 г. от закона за Федералния резерв гласи: „Правото за внасяне на поправки в тоя закон се ограничава“. Параграф 25 от закона определя реда за създаване от банките, влизащи в ФРС, на техни филиали в чужбина. При това правителството няма право да контролира тия филиали, даже ако такава необходимост е продиктувана от съображения за националната сигурност.

Параграф 341 (част 2) на посочения закон е още по-интересен. Там се говори, че законът действува в продължение на 20 години, ако през това време не бъде отменен от Конгреса на САЩ или, ако лиценза на ФРС не бъде отнета във връзка с нарушения на закона. Излиза така, че през 1933 г. Федералният резерв е трябвало да прекрати своето съществуване или Конгресът на САЩ е бил длъжен в съответствие с приетите процедури да удължи срока на действие на закона от 1913 г. През тази година, както е известно, на власт в Белия дом дошъл Ф. Д. Рузвелт, приятел и помощник на основните акционери на ФРС. Централната банка на Америка продължила своето функциониране без каквито и да било помръдване от страна на американските законодатели. Видимо, Ф. Рузвелт и обитателите на Капитолия, както и се полага в критични моменти на историята, когато демократичните процедури стават затрудняващи и вредни, са се ръководели от „революционната целесъобразност“^[24].

Ето какво пише по повод на централната банка като най-важен орган на властта на съвременните лихвари Н. Островский в своята интересна книга „Храмът на химерата“: „В съвременното общество парите са власт. Емисията на пари — това е емисия на власт, разпределяна от емисионните центрове. Източник на власт се явява, въпреки демократичната конституция, не народът, а емитентът, «законно» ограбващ производителя с помощта на емисията. При това емисията разорява всички, освен емитента и свързаните с него структури. Емисията поддържа избраните в обкръжението на емитента и разорява неудобните, понеже кредита (а емисионните пари са в основата си част попадат в обществото във вида на кредит), за разлика от слънцето, не свети за всички. Кредитните отношения повече от всички останали се основават на личното отношение на кредитора към кредитополучателя. Но ако тези отношения не се регулират от Закона, то цялото останало законодателство е насочено само към социалната «емисия» на мирогледа на кредитора… Емисия, която дори да не води до инфлация, произвежда преразпределение на правата за собственост и власт в полза на емитента и свързаните с него финансови структури, които нямат ни най-малко право на тях… Много от ставащото в Русия и самата политическа система може да се разбере, когато се оцени положението и законодателното осигуряване на петата, а по същество първата и единствена власт — властта на парите, осъществявана чрез централната банка (ЦБ) (курсива е мой — В.К.). Особено, като вземем предвид, че държавните власти и ръководството на ЦБ на Русия народа и икономиката на страната — не са основополагащи елементи във формирането на дългосрочните цели и задачи“^[25].

Централните банки в началото на XXI век

Да отбележим, в страните, където централните банки не са се „еманципирали“ напълно от държавата с нейните традиционни разклонения на властта, успехите в областта на икономиката са съществено по-забележими, отколкото в ония, където банките напълно „командват парада“. Най-видно е в примера с Китай, където централната банка (Народна банка на Китай) се счита част от правителството и отговаря за държавната парично-кредитна политика.

А ето в Япония през 1998 г. по препоръка на „професионалните икономисти“ централната банка напълно била изведена изпод контрола на правителството. Обаче очакваното „чудо“ (извеждането на страната от задържалата се стагнация) не станало. Интересно, че новата управляваща партия — Демократическата партия — до своята победа на изборите била за самостоятелна централна банка. Обаче след идването на власт позицията й се изменила. Новият министър на финансите Наото Кан започнал да предприема опити за контролиране на политиката на централната банка на страната.

В условията на сегашната икономическа криза и в някои други страни се правят внимателни опити от страна на правителствата ако не да контролират, то поне да влияят на тяхната политика. Истинска суматоха в света на лихварите предизвикало решението на правителството на Южна Корея да изпрати на заседанието на централната банка на страната свой представител.

А днешният президент на Аржентина Кристина Фернандес де Киршнер се опитала да даде указание на президента на централната банка на страната Мартин Редрадо да преведе част от златно валутните резерви (6,6 млрд. дол. от 48 млрд. дол.) за погасяване на съществена част от задълженията на страната към чуждестранни кредитори. Главата на централната банка на Аржентина отказал да изпълни това указание, преценявайки го като посегателство от президента на страната над „суверинитета“ на дадения институт. Историята още не е приключила, но има голям резонанс в света на лихварите.^[26]

Накрая, от 1 януари 2012 г. в Унгария влязла в сила нова конституция, която дава на страната възможност да се отдалечи от принципа на независима централна банка (да се чете: пълен контрол на световните лихвари), да се постави нейната дейност под контрола на правителството, да се премине към емисия на национална парична единица без привързване към запасите от чужда валута. А, следователно, за Унгария се появил шанс да застане на пътя на независимото икономическо развитие. Заедно с конституцията влязъл в сила нов закон за централната банка, който за сега само предвижда вкарване в управлението на тази организация представители на правителството. Но даже това умерено ограничаване на свободата на централната банка било възприето от подконтролните на лихварите СМИ като истинска „национализация“. Конституцията и закона за централната банка предизвикали истинска суматоха, при това не само в Европейския съюз (чийто член е Унгария), но и в САЩ. Малката Унгария, със създаването на опасен прецедент, отправила предизвикателство към стопаните на Федералния резерв! Още в края на 2011 г. Международният валутен фонд прекратил преговорите с Унгария за поредния кредит и затворил своето представителство в тази страна. Същото направила и Европейската централна банка. На страната бил понижен дългосрочния кредитен рейтинг.

Примерите за това, как властите на отделни страни се опитват да излязат от днешната криза, като получат достъп до реални лостове за управление, намиращи се в централните банки (да се чете: в световните лихвари), може да продължим да изреждаме.

Рупорът на световните банкери Wall Street Journal, давайки примери на „набези“ на правителства над централните банки, изказва сериозна загриженост за бъдещето на „генералните щабове на лихварите“:

„Възможно е, това да е сигнал, че финансовата криза, в някаква степен, може да доведе до ограничаването на независимостта на националните централни банки“^[27].

Какво пък, някои ограничения не може да се избегнат. Но това е само тактическо отстъпление на лихварите, и не може да го тълкуваме като поражение. Такива „отливи“ в „паричната революция“ на лихварите е имало и по-рано. Да си спомним, например, че след Втората световна война централните банки на Франция и Англия били даже национализирани и фактически станали части от министерствата на финансите. Но постепенно всичко се връщало на старото си място, „на кру̀ги своя́“: „генералните щабове на лихварите“ отново придобивали суверенитет.

Признаците на „бунт“ против централните банки започват да се наблюдават не само в редица „периферийни“ страни, но така също и в „родината“ на Федералния резерв — САЩ.

Всичко започнало с това, че информационната агенция Bloomberg отправила запитване във Федералния резерв с молба да предостави данни за това, на кого и в какъв обем този институт е предоставил кредити в рамките на мероприятията за борба с кризата. Когато получила отказ, агенцията се обърнала за подкрепа в съда. Съдът разгледал иска към Федералния резерв и го задължил да назове имената на получилите кредити и да разкрие обема на активите, получени от ФРС в качеството на залог. Федералният резерв стигнал до там, че започнал ежемесечно да публикува своя баланс, но получателите на кредити така и не разкрил. По същество, това било грубо нарушение на закона за свобода на информацията. Поддръжници на ФРС естествено се оказали главните банки на Уолстриит^[28]. Скандалът започнал да се развихря, в него се оказали въвлечени сенатори и конгресмени. През ноември 2009 г. в Конгреса на САЩ започнала най-голямата „буря“: били предложени два законопроекта, ограничаващи независимостта на ФРС.

Първият от тях бил предложен от демократа и председателя на банковия комитет на горната палата Кристофър Дод. Същността му се заключавала в това, че да се отнеме от Федералния резерв функцията на надзор на банките.

Вторият (наречен „Акт за прозрачността на ФРС“) бил предложен от конгресмена републиканец Рон Пол, който е известен с това, че тридесет години от живота си е посветил на борбата срещу Федералния резерв. По конкретно, той написал книгата „Сложи край на ФРС“ (End the Fed), която през 2009 г. станала бестселър в Америка. В тази книга Пол подчертава, че правото на ФРС да печата пари противоречи на американската конституция, че Федералния резерв позволява на банкерите „да правят пари от въздуха“, че ФРС се явява главен виновник за кредитните балони и т.н. Същността на законопроекта на Рон Пол е в това, че на конгреса на САЩ да се предостави правото да провежда пълен одит на Федералния резерв (понастоящем има право на одит само на бюджета на ФРС), а ФРС се задължава да представя на конгреса подробен отчет за паричната политика и операциите с други централни банки. От момента на внасяне на проектите в конгреса страстите се поуталожили. Банкерите успели да убедят част от „народните избраници“ да не правят „резки движения“ в сферата на управление на парично кредитното стопанство на страната, тъй като това може да доведе до пълен крах на американския долар. Въпреки финансовата криза, световните лихвари успели да не допуснат одобрението от конгреса на законите на Дод и Пол. Заедно с това, дебатите в конгреса не преминали без да оставят следа: за първи път от 1913 г. насам „аксиомата“ за „независимостта“ на Федералния резерв била поставена под съмнение в такъв широк мащаб.

През 2009 г. в Конгреса на САЩ се провела серия изслушвания на ръководители на ФРС на САЩ (включително на председателя на съвета на управляващите ФРС Б.Бернанке) с цел изясняване на редица въпроси:

а) Каква е ролята на ФРС в създаването на условия за възникване на съвременната криза?

б) Каква е ролята на ФРС в манипулирането на финансовите и стокови пазари?

в) Какви са реалните мащаби на паричните емисии на ФРС в период на криза?

г) На кои банки са били дадени кредити от ФРС в разгара на кризата? Какви са активите на банките получили кредити? Срещу какъв залог са давани кредитите? Какви са критериите по които ФРС са подбирали банките които да получат кредитна поддръжка?

д) Защо големи суми от финансовата помощ на ФРС за американските банки се оказали в чуждестранни банки?

Ще дадем само един малък пример на това, как ръководителите на ФРС помагат на законодателите на САЩ да „изяснят“ ситуацията в паричното стопанство на Америка.

21 юли 2009 г. конгресменът от Флорида Алан Грейсън попитал председателя на ФРС Б.Бернанке за едно странно „съвпадение“^[29]. Става дума за това, че през есента на 2008 г. американският долар поскъпнал по отношение на чуждите валути с 20% — точно по това време, когато ФРС реализирала валутни суапи със задгранични централни банки на сума 0,5 трилиона долара^[30]. След като се позамислил за около секунда, Б.Бернанке отговорил: „Да, това е случайно съвпадение“. Предаваме стенограмата на по-нататъшния разговор:

Алан Грейсън (А.Г.): Та кой е получил тези пари?

Бен Бернанке (Б.Б.): Финансовите институти в Европа и други страни.

А.Г.: Кои именно?

Б.Б.: Аз не зная.

А.Г.: това са половин трилион долара — и Вие не знаете, кой е получил парите?

Коментарите, както се казва при такива случаи, са излишни. Ще добавим само, че в началото на 2010 г. в Конгреса на САЩ станало преизбирането на Б. Бернанке на поста Председател на ФРС за втори срок. За световните лихвари не било лесно да убедят обществото и законодателите в това, че човекът, който, в същността си, е организирал в Америка „банков социализъм“ (безконтролно раздаване на кредити на различни банки) заслужава поста на Председател на ФРС, а не затворническа килия^[31]. За да повдигнат „рейтинга“ на Б. Бернанке, списанието „Тайм“ (подконтролно на банкерите от Уолстриит) в края на 2009 г. отишло чак до там, че го обявило за „човек на годината“!

„Страстите“ около централната банка на Америка — ФРС, които не на шега се разгорели през 2009 г., показали следното:

— пълна „непрозрачност“ на процедурите на вземане на решение от ръководството на ФРС и конкретни операции на този институт;

— откровено игнориране от ръководството на ФРС на всички изисквания от страна на обществеността, съда, Конгреса на САЩ, което за сетен път показва истинската „категория“ на този институт;

— запазването на „пълна независимост“ на ФРС, тоест статут на намираща се извън контрола на законодателната, изпълнителната и съдебната власти институция и отсъствие на каквато и да било отговорност от ръководителите на ФРС за приеманите от тях решения и действията им;

— използуването на ФРС за обогатяването на тесен кръг банкери (които ние наричаме „основни акционери на ФРС“ и „световните лихвари“);

— способността на ФРС да извършва ефективно манипулиране на финансовите и стокови пазари (а, в по-голям мащаб, — реално управление на световната икономика).

Под натиска на Конгреса на САЩ през 2010 г. бил започнат, а през 2011 г. завършен частичен одит, насочен към проверка на законността и ефективността на действията на ФРС по време на последната финансова криза.

Този одит открил скандални факти, за каквито не са подозирали дори такива активни и енергични опоненти на Федералния резерв, като информационната агенция Bloomberg и конгресмена Рон Пол. А именно: излязло на яве, че Федералния резерв по време на кризата раздал във вид на кредити на банките 16 трилиона дол.! Цифрите на кредитите, които циркулирали до този момент в СМИ, обикновено варирали в пределите на един — два трилиона дол. Друга сензация било това, че в обнародваните списъци на получателите фигурирали не само американски банки, но и банки от други страни (това вече са „международни операции“, които в задължителен ред трябва да се съгласуват с Конгреса). Накрая, нито един долар и даже цент от раздадените кредити към момента на одита не бил върнат на Федералния резерв. По такъв начин, проведеният частичен одит потвърдил безконтролност и мъглявост на операциите на Федералния резерв, мащабни злоупотреби от страна на тази организация. Но този частичен одит на ФРС не позволил до край да се ориентират във всички машинации на лихварите.

Вече споменатият от нас Рон Пол се включил като независим кандидат в предизборната борба за президент през 2012 г. Главен лозунг му станал: „Audit the Fed“ („Провери ФРС“). Трябва да обърнем внимание, че банковите проблеми по време на предизборната кампания в САЩ през 2012 г. започнали да заемат съществено по-голямо място в сравнение с 2008 г. За този кратък отрязък от време страната преживяла финансова криза, многобройни скандали около Федералния резерв, през 2011 г. се разгърнало широко обществено движение — „Окупирай Уолстриит“.

Още един проблем на централните банки, който днешната криза показа ясно, — е определянето на главните цели на дейността на тези институти. В продължение на почти две десетилетия, предхождащи кризата, в кръга на централните банки съществувал някакъв „идеен консенсус“: главна цел на дейността на ЦБ да бъде „поддържане на ценова стабилност“, тоест борба с инфлацията. Всичко останало се оказва по периферията на вниманието на централните банки: и темповете на икономически растеж, и заетостта, и инвестициите, и откриването на ранни признаци за назряваща криза, и осигуряване на финансова стабилност и т.н. Съвременната криза застави обществото да се замисли за поставените цели на дейността на централните банки: борбата с инфлацията — не е най-важното. На първо място излязла целта за осигуряване на финансова стабилност, която предполага и откриването на ранни признаци за кризисни явления, и провеждане на активни акции по гасене на финансови „пожари“, и преразглеждане на всички системи за финансово регулиране и надзор.

Тази тема е обсъждана на лондонската среща на Група 20 през април 2009 г. За изместване на приоритетите в политиката на паричните власти свидетелствува отчасти това, че на тази среща е било прието решение за създаването на Съвет по финансова стабилност (Financial Stability Board), действуващ под егидата на Банка за международни разплащания в Базел и обединяващ всички 20 страни от групата^[32]. Както показва името на съвета, неговата основна цел се явява осигуряването на стабилност на световните финансови пазари. Практическата реализация на тези цел трябва да се осъществява от централните банки на Г 20. За което, както се подчертава от участниците на лондонската среща, на централните банки са необходими допълнителни пълномощия. Вече с наближаването на 2010г. Съветът подготвил и представил документ, посветен на принципите на банковия надзор. Практическата реализация на тези принципи трябва да ускори процесите на концентрация и централизация на банковия капитал. Казано по просто, в банковия сектор да останат само гигантските монополи, а средните и малките банки трябва да „умрат“. Освен това, предполага се усилване на наднационалния банков надзор и координация на дейността на централните банки (под егидата на Банка за международни разплащания).

Още сега може да кажем, че централните банки няма да се справят с решаването на задачата за осигуряване на финансова стабилност, защото при решаването на тази задача не се предвижда ликвидирането на такива ключови „дефекти“ на паричната система, като лихвения процент и частичното резервиране на задълженията на търговските банки. Но, съдейки по всичко, реформирането на финансово банковата система може да доведе до това, че на централните банки действително да бъде възложена мисията за „осигуряване на финансова стабилност“. Централните банки не само че не възразяват, но, точно обратното, по всякакъв начин поддържат такъв вариант на реформа. Защо? Защото, тогава те получават допълнителни пълномощия тоест усилва се и без това силната „първа власт“ в обществото. А това, че финансова стабилност няма да има, световните банкери не ги вълнува. И по-рано централните банки (техните ръководители и стопани) не са носели никаква отговорност за неудовлетворителното изпълнение на своите основни „уставни“ цели („поддържане на ценова стабилност“). Наивно е да се вярва, че такава отговорност ще се появи при провал в „осигуряването на финансова стабилност“.

Президентът на САЩ Б. Обама, въпреки ярко изразената строга риторика по отношение на банките на Уолстриит, характерна особено за първите месеци от влизането му в Белия дом^[33], в своите предложения за реформиране на финансовата система започнал постепенно да се съгласява с това, че ФРС да има по-големи пълномощия, отколкото е имала преди кризата^[34].

Без преувеличение може да кажем: всяка икономическа и банкова криза — се явява още една крачка в придвижването на главните лихвари към световната власт. Буквално пред очите ни се претворяват в живота положения от разработената преди век теория от Р. Хилфердинг. Става дума за „теория на организирания капитализъм“, в която се твърди, че управлението на цялата икономика трябва да премине към банките. Това, по мнението на автора на тази теория, трябва да доведе до „тотална отчетност и контрол“, цикличните кризи на капитализма ще останат в миналото, ще настъпи ера на „организирания капитализъм“. При това такъв капитализъм Хилфердинг не се стеснява да нарече „тоталитарно общество“.

Днес на дневен ред пред лихварите излиза планът за създаване на не просто тоталитарно, а световно тоталитарно общество. Важно условие за построяването на такова общество се явява създаването на световна централна банка.

Какво се крие зад надписа „Банка на Русия“

Логично е да завършим разказа за централните банки с нашата руска централна банка. Поради важната роля на централната банка в „икономиката“ и финансовата система на Руската Федерация тази тема заслужава отделна книга. Ще се ограничим само с няколко щриха. Статут, цели, функции, видове операции и други аспекти на дейността на централната банка зафиксирани във Федералния закон „За централната банка на Руската Федерация (Банка на Русия)“. Ние препоръчваме на по-любопитните и любознателни читатели да се запознаят с този документ. Законът е много любопитен и лукав. Ще обърнем внимание на следващите моменти:

Момент първи — законът „За Централната банка на Руската Федерация (Банка на Русия)“ фактически извежда централната банка изпод контрола на държавата. Известният политик и обществен деец, бивш заместник председател на Сметната палата, Ю. Болдирев на въпроса; „какво представлява нашата Централна банка?“ отговорил с думите на поета: „Не мышонок, не лягушка, а неведома зверушка“^[35]. Ю.Болдирев се опитал да проверява дейността на тази тайнствена институция, Банка на Русия, за което заплатил с креслото си във висшето финансово контролно ведомство на нашата страна.

В Конституцията на РФ се говори, че Централната банка на РФ — е орган на „държавното управление“, но към кой „клон“ на властта (законодателна, изпълнителна, съдебна или още някаква) дадения институт се отнася, обяснения не се дават. А във Федералния закон „За Централната банка на Руската Федерация (Банка на Русия)“ въобще формулировката е загадъчна: „Банка на Русия не отговаря по задължения на държавата, а държавата — по задължения на Банка на Русия“ (член 2).

Дайте, да се опитаме да разнищим тази талмудическа казуистика. Централната банка може да бъде „орган на държавното управление“, но при това да не бъде „държавата“! Как така? Това е възможно в този случай, ако фразата „орган на държавното управление“ се разбира по следния начин: „орган, който управлява държавата“. В резултат идваме до извода: централната банка — е недържавен институт, който управлява държавата. Тоест, централната банка е институт, стоящ над националната държава! Ние не се занимаваме с някаква „конспирология“, а просто внимателно четем нашите руски закони. Съпоставянето на този логически извод с множество други факти на нашата руска (и не само руската) действителност потвърждава, че изводът е верен.

Ето главата на Сметната палата С. Степашин, съдейки по всичко, не е изучил внимателно руските закони и се опитал да проверява такава „непрозрачна“ страна от дейността на Банка на Русия, като „управление на златно валутните резерви“. Обаче с учудване получил отпор от страна на господин Кудрин, който оглавява Националния банков съвет (по закон това е висшия орган в управлението на Банка на Русия) и който е поставен за това, че никой да не посмее да посегне на „независимостта“ на този институт. Одиторите на Сметната палата до ден днешен не са допуснати до прага на тази кантора с надпис „Банка на Русия“, по-секретна отколкото прословутото КГБ в годините на глухия „застой“. Ами ако внезапно научат, че Банка на Русия — е филиал на ФРС на САЩ?

Момент втори в член 2 на закона за ЦБ има такава фраза: „Уставният капитал и другото имущество на Банка на Русия се явява федерална собственост. В съответствие с целите и по реда, които са установени в този Федерален закон, Банка на Русия изпълнява пълномощията си по владеене, ползуване и разпореждане с имуществото на Банка на Русия, включително златно валутните резерви на Банка на Русия. Изземането и обременяването със задължения на посоченото имущество без съгласието на Банка на Русия не се допуска, ако не е предвидено друго във Федералния закон“. Веднага ще отбележим, че главен компонент на имуществото, над което се разпространяват пълномощията на банката, се явяват златно валутните резерви (ЗВР). Тоест половината от това, което руската икономика заработва в парично изражение. Всичко останало (здания, мебели, компютри и т.н.) — са дреболия, не повече от 1% от цялото имущество на Банка на Русия. Та ето, оказва се, че Банка на Русия фактически има „блокиращ пакет“ при решаване на въпросите, свързани с използуването на ЗВР. Тоест собственик на имуществото (ЗВР) като че ли се явява Руската Федерация (именно тя и никой друг, по конституцията на РФ, е единствен собственик на „федералното имущество“). А Банка на Русия — е като управител, или мениджър на имуществото на стопанина. И изведнъж се оказва, че собственика без знанието на управителя не може да се разпорежда със собствеността си. А съгласно житейската логика — управителят се е превърнал в господар!

Ето как коментира авторът на материала „На кого принадлежи ЦБ?“ подобна „пикантна“ „правова колизия“: „с други думи — държавата може да банкрутира даже при огромен златно валутен резерв. ЗВР е неприкосновен! ЗВР има, но не за вас господа. Ето за това се говори в тази статия (член 2 на Закона за ЦБ. — В.К.)“.

Момент трети Банка на Русия има много голямо сходство с института наречен „валутен борд“ (currency board), който е получил голямо разпространение в икономически изостаналите страни. Това е нещо което наподобява „обменно бюро“. С негова помощ натрупаните от износ долари и др. резервни валути, а също така и валутните средства на чуждестранните инвеститори се обменят в национални пари. Получава се така, че емисията на национална валута никак не се обвързва с потребността на страната от пари. Нейният обем зависи изключително от конюнктурата на световния пазар, а също така от настроението на чуждестранните инвеститори, които могат във всеки момент да идват и си отиват от страната.

По този начин нито централната банка, нито правителството на страната имат реални лостове за управление на финансовата система, а, значи, и „икономиката“ на страната. Дори е смешно, когато нашите власти говорят, че в условията на криза те преминават към „ръчно“ управление на страната. Те не ръководят страната нито в „ръчен“ режим, нито в някакъв друг режим, понеже до лостовете за управление на парите не са допуснати. Банка на Русия практически не се занимава с рефинансиране (по-просто казано — с кредитиране) на отечествените търговски банки. Тъкмо с това, нашите банки са принудени да се обръщат за кредити към задгранични банки (тоест към световните лихвари), попадайки във все по-голяма дългова зависимост от тях. По същество, Федералният закон за ЦБ и реалната политика на паричните власти на страната са превърнали Банка на Русия в някакво подобие на филиал на ФРС на САЩ, са лишили Руската Федерация от финансов суверенитет.

Момент четвърти За да няма съблазън Банка на Русия да се превърне от „обменно бюро“ в някакво подобие на ЦБ, законодателите специално поставили в закона за ЦБ член 22. Той гласи: „Банка на Русия няма право да предоставя кредити на правителството на РФ за финансиране на дефицита на федералния бюджет, за купуване на ценни книжа при първоначалното им предлагане с изключение на случаите, когато това се предвижда в закона за федералния бюджет. Банка на Русия няма право да дава кредити за финансиране на дефицити на бюджети на държавни извънбюджетни фондове, бюджетите на субектите на РФ и местните бюджети“.

Ние по-горе сме отбелязвали, че ФРС осъществява парична емисия, преди всичко, посредством предоставяне на кредити на правителството. В ръцете на ФРС по различни пътища попадат ценни книжа на правителството (облигации на съкровищницата), и срещу тях емитират пари. Примерно такъв модел на парични емисии съществува в Европа (ЕЦБ) и в Япония. Значителна част от държавните облигации имат дълги срокове за погасяване, което позволява на банките на развитите страни да формират „дълги“ кредити, с помощта на които да финансират дългосрочни проекти. Емисията на пари срещу задължения на правителството позволява да се провежда парично-кредитна политика, не зависеща от външноикономическите фактори^[36].

Всичко това се намира в поразителен контраст с това, което имаме в Русия: паричната емисия на Банка на Русия пряко се определя от конюнктурата на световния пазар на въглеводороди. Нашите „професионални икономисти“ много обичат да се облягат на „западния опит“, но в дадения случай те се правят, че не забелязват този опит.

Момент пети Банка на Русия имитира бурна дейност по борба с инфлацията, а в действителност, тя се занимава с това, че систематично „задушава“ производителите на стоки. Ръководството на ЦБ бърка причините и следствията в икономиката. А, може би, се прави, че ги бърка. Паричните власти на страната поставят висока ставка за рефинансиране (процент за кредити за търговските банки). Днес, през 2012 г. тя се намира на нивото 8,0%. Това означава, че търговските банки, които също трябва да получат своя доход (така наричания марж — средно 10%), повишават ставките на своите кредити за предприятията от реалния сектор на икономиката до 15–20%, а това ниво се оказва „убийствено“ за предприятията, тъй като рентабилността на производството в повечето отрасли на икономиката днес е по-ниска от 15–20%. В условията на криза централните банки на други страни са понижили ставките за рефинансиране до 1–2%. Например, ставката на ЕЦБ (Европейска Централна Банка) в началото на 2012 г. е била поставена на нивото 1% годишни. Банка на Япония вече дълго време определя лихвения процент за рефинансиране на символичното ниво от 0,1–0,2%.

Защо Банка на Русия тук проявява такава „оригиналност“ и такава „твърдост“ (отчитайки, че икономиката се намира в криза)? Логиката на паричните власти е такава: процентът на рефинансиране не може да бъде под показателя за инфлация. Тоест инфлацията при паричните власти се явява в качеството на фактор, определящ процента по кредитите. Казано по друг начин, за тях инфлацията е причина, а процента по кредитите е следствие. Но всичко е наобратно. Работата е там, че инфлационният ръст на цените се определя в немалка степен от процентите по кредитите. Та нали цената на кредита в условията на „пазарна икономика“ е важна съставляваща на разходите в производството. При „пазарната икономика“ (независимо дали ни харесва или не) парите действително са станали такъв фактор в производството, каквито са работната сила, капитала (основните фондове), земята (природните ресурси). Поскъпването на парите също увеличава инфлационното повишаване на цените, както и поскъпването на работната сила или земята. Ако, да речем, средния процент по кредита е 25%, това означава, че стойността на парите в икономиката също е равна на 25% и че разходите на стокопроизводителите се повишават с една четвърт в сравнение със ситуация, когато ставката на кредита е 0%. В сравнение със ставка 5% превишението на разходите е 20%.

Очевидно, за да се снижи инфлацията, трябва да се понижат ставките по кредита. А ставките по кредита зависят от количеството пари в обръщение. Колкото по-малко са парите, толкова по-голямо търсене, от там и по-голяма цена — по-високи проценти по кредитите. Видно, корена на инфлацията е в недостига на пари. А централната банка на страната тъкмо и създава дефицит на пари в икономиката, поддържайки високи ставки на рефинансиране. Тоест Банка на Русия под предлог за „борба с инфлацията“ не решава своята основна задача — да осигури на стопанството достатъчно количество пари. Днес нивото на монетизация (тоест осигуреност с количества пари) е по-ниско, отколкото в САЩ, Западна Европа, Китай и редица развиващи се страни^[37].

За да сме справедливи, трябва да кажем, че в сравнение с отминалото десетилетие нивото на монетизация на руската икономика малко се повиши. Обаче това стана в значителна степен стихийно — под влияние на външни фактори (високите цени на нефта, увеличение на приходите от износ, обема на нефтодоларите обърнати в рубли). Повишеното предлагане на пари не доведе до здравословно съживяване на руската икономика (ръст на инвестиции в производство, изменение на суровинната структура на икономиката и т.н.), а се трансформира в инфлационен ръст на цените на стоки и услуги, а също така и в появата на „балони“ на фондовия пазар и пазара на недвижим имоти. Процесите, които се развиваха в икономиката след кризата през 1998 г., показват, че централната банка, функционираща като „валутен борд“, не е в състояние да управлява инфлацията в страната.

Наистина, в управлението на инфлацията на Банка на Русия се опитва да помага Министерството на финансите на РФ, което в течение на вече няколко години иззема „излишната“ парична маса от обръщение, формирайки Стабилизационен фонд. Тоест Министерството на финансите следва същата логика, като и Банка на Русия: колкото по-малко пари в обръщение — толкова по-добре.

И така, паричните власти на страната са объркали причина и следствие във връзката „цена на парите — инфлация“ и са следвали в своята парично кредитна политика извратената логика „цената на парите се определя от инфлацията“^[38]. От тук произтичат две неприятни за руската икономика следствия.

Следствие първо: висока цена на парите и предизвикано от това инфлационно нарастване на цените.

Следствие второ: бързо нарастване на външната задлъжнялост на руските предприятия и банки, които са принудени да се обръщат за евтини кредити към чуждестранни банки. В средата на текущото десетилетие в руската икономика започнал „бум“, който се обуславял от евтините задгранични кредити. При това, кредити отивали в онези сектори, които били добре обезпечени с залози или имали бърз оборот на капитала: нефтената промишленост, недвижими имоти, търговия. Това онова посредством между отрасловите връзки започнало да достига и до други сектори на икономика. Банка на Русия и министерството на финансите към посоченото „оживление“ нямали почти никакво отношение. Единственото действие, което предприели паричните власти, е много просто: дали руската икономика „под аренда“ на западните лихвари. При това, обаче, не забравяли редовно да рапортуват за „оживлението“ като за свое „достижение“.

Обратната страна на това „оживление“ станало това, че през последните десет години съвкупният външен дълг на руските компании и банки се увеличил на порядък и надминал в края на 2009 г. 400 млрд. На икономическите, социалните и политическите последствия от бързата външна недържавна задлъжнялост няма да се спираме. Твърде обширна и болна тема. Само ще отбележим: през 2010 г. плащанията по външния дълг трябва да бъдат 106,4 млрд. дол.^[39] По наши оценки, тъй наречените „резервни“ пари (Резервен фонд и Фонд на националното благосъстояние) стигат едва само за това, че да се разплатят за дълговете само на значимите руски предприятия^[40]. А ако не се разплатим, то те ще станат собственост на лихварите. А вече за повишаване на „националното благосъстояние“ ще трябва да забравим.

По такъв начин, резюмираме: Банка на Русия вярно и неотклонно провежда политика на унищожаване на руската икономика.