Валентин Катасонов
Политически разследвания (14) (Световна кабала или Ограбване по еврейски)

Кредитни пари — лихвен процент — криза

Но „напомпването“ на „пазарната икономика“ с излишни (от позиция на задачите по организиране на производство на стоки) пари във вид на кредити означава, че рано или късно тая икономика ще влезе в криза. Защо? Защото, заетите пари трябва да се връщат, а това означава, че в някой момент от време изтичането на пари от „икономиката“ към сейфовете на лихварите ще превиши притока на пари от лихварите към „икономиката“. В този момент от време нормата на печалба като цяло в „икономиката“ ще падне до нула, а след това ще приеме отрицателни стойности. А това вече е криза на „свръхпроизводството“, когато платежоспособното търсене се окаже по-малко от разходите по производството на стоките. Фактически, обществото се сблъсква с кризисните явления в онзи момент, когато парите покрай своите основни функции — средства за обмяна и разплащане — започнат също така да изпълняват функцията на средство за натрупване на богатство, при това в такава специфична форма като средство за извличане на печалба. Използуваме думата „момент“ достатъчно условно, доколкото „мутацията“ на функцията на парите е станала не за един ден и не за една година, а се е разтеглила на десетилетия и столетия. Болестта назрявала много бавно и незабележимо. А се разразила за първи път във вид на мащабна криза едва през 1825 г.^[1]

Дисбалансите в „икономика“ с кредитно напомпване са неизбежни. Даже в онзи случай, когато кредитите са безлихвени. Но ситуацията още повече се влошава в случай, когато за кредитите се взема лихва. А лихварите затова се и наричат лихвари, защото дават пари срещу връщане с лихва.

Подробно ще разгледаме механизма на образуване на дисбаланси при даване на кредити с лихва.

Количеството пари, намиращи се в икономиката, са равни на сумата на количествата емитирани от централната банка и търговските банки пари във всичките им форми. Да предположим, че банките са пуснали кредитни пари на сума 1000 единици. Именно толкова пари ще има в обръщение и други пари в икономиката няма и не може да има. При това в икономиката възникват дългови задължения, които са равни на сумата на дълга, тоест 1000 единици, плюс процентите лихва по дълга. Да предположим, че средния срок за погасяване на дълга е равен на една година, а сумата на начислените лихви представлява 500 единици. По такъв начин, общият обем на дълговите задължения, които трябва да бъдат погасени в края на периода, стават 1500 единици. Но нали парите в икономиката са само 1000 единици!?! Тоест за всички длъжници парите няма да стигнат! По такъв начин, култовата фраза „Парите никога не стигат“, която ние понякога изричаме, има много дълбок смисъл. Става дума, разбира се, не за това, че човек по природа може безмерно да култивира и увеличава своите потребности, за които може да не стигнат парите на целия свят. Става дума за това, че намиращите се в обществото кредитни пари не стигат за това, че да покрият всички възникнали задължения.

По време на „паричната революция“ през късното Средновековие от „алчност за пари“ страдали не много хора, онези за които парите представлявали универсално и най-ефективно средство за власт и господство. За Новото време (епохата на капитализма) „алчността за пари“ станала всеобща болест. Но при това за 99% от тези „жадни за пари“ преследването на парите станало само средство за оцеляване, способ да се измъкнат от дълговата примка на кредиторите-лихвари. Преследването на парите направило конкуренцията норма на живот, именно легализацията на лихварския процент бързо превърнала обществените отношения във „война всеки срещу всеки“ (Хобс).

Отново да се върнем към нашия пример.

Да предположим, че предприемачите, получили кредити разчитат след реализация на стоките да получат печалба, равна на 500 единици. Следователно, цената на стоките трябва да е равна на сумата: 1000 единици от кредита (който е използуван за заплащане на суровини, заплати, енергия, оборудване и т.н.) плюс 500 ед. лихва (която трябва да плати на кредитора след година) плюс 500 ед. очаквана печалба. Получава се, че общата цена на стоките (заложени от предприемачите) е равна на 2000 единици. В нашият пример очакваната от предприемачите норма на печалба се равнява на 33,3% (500 единици печалби при 1500 единици разходи, включително лихвата). Отчитайки, че предприемачите трябва да заплатят и данък печалба и други непредвидени разходи, то нормата на чистата печалба може да се окаже съществено по-малка.

По такъв начин, нашият условен пример показва, как за всяка парична единица, намираща се в обръщение в страната, се конкурират стоки на стойност 2 парични единици. Ето ви просто числово обяснение на това, откъде при капитализма се взема конкуренцията и защо „професионалните“ икономисти наричат „склонността към конкуренция“ „естествено“ (и даже „вечно“) свойство на човека. За конкуренцията като неизбежен атрибут на „паричната икономика“ по-подробно ще кажем в следващия раздел.

Но, въпреки цялата изобретателност на предприемачите и на ожесточената конкуренция, платежоспособното търсене на обществото се оказва по-малко от предлагането на стоки, при това разликата се оказва равна на величината на начислената лихва (в нашия пример — 500 единици). А вече за планираната норма на печалба (в нашия пример — 33,3%) не може и да се мечтае! Оттук — неизбежните банкрути и всички останали атрибути на кризата на свръхпроизводство.

За съжаление, по-горе изложените прости истински причини за възникването на кризи не се разкриват в учебниците по „икономика“. Не може ли, на студентите на няколко странички да се обяснят три много прости сентенции? Същността им е в следното:

а) причина за кризите се явява печалбата (в крайна сметка банковата печалба — лихвата);

б) съвременната цивилизация (наречена „капитализъм“) е построена по такъв начин, щото да осигури получаване от капиталистите (в края на краищата — от банкерите) на печалби;

в) за преодоляване на кризите на обществото му е необходимо да смени модела на развитие, да се откаже от модела наречен „капитализъм“.

Но нали не за това се пишат учебниците по „икономика“, за да разобличават капитализма („паричната цивилизация“), а, наопаки, за това, че да докажат: „капитализмът — е най-съвършеният обществен строй“. Тоест осигуряват на лихварите условия за да могат безкрайно дълго да получават своя лихвен процент.

Слава богу, днес у студентите (и не само у студентите) има алтернативни учебници по „икономика“. В частност, в интернет напоследък се появиха немалко количество публикации по повдигнатия в тази глава въпрос. Ето, например, статията на Андрей Максон наречена „Антикризисен данък“^[2], в която пише:

„Основното противоречие на съвременната икономическа система на капитализма се заключава в това, че печалбата на капиталиста и лихвения банков процент изземват част от паричната маса от оборота, водейки до хронически недостатък на пари у потребителя. Парите се натрупват у собствениците на средства за производство и банкерите, довеждайки до дефицит на пари у потребителя и снижавайки потребителското търсене. Колкото и да е странно, но наличието на печалба у капиталистите днес води до нейното отсъствие у капиталистите утре (ще отбележим, че това положение не се разпространява над световните лихвари — те винаги получават печалби — В.К.). В това е парадокса на капитализма. За баланса на пазарната система е необходимо, щото паричната маса да циркулира между общо всички производители и общо всички потребители без загуби, тоест без печалби на капиталиста и лихвен процент на лихваря. И за възстановяване на този баланс е необходимо да се изземе от личните доходи на капиталиста и лихваря онази част, която отива за натрупване на капитал и да се върне в оборота във вид на допълнителни доходи на потребителите“.

Кредитни пари: рискове за лихварите и обществото

Възниква естествен въпрос: засяга ли кризата кредиторите, не възниква ли „ефект на доминото“, когато банкрутиралият получател на кредита влече със себе си в ямата и банкера? Нищо подобно! Банкерите не обичат да рискуват, а за защита от подобни ситуации имат проверен инструмент — залога. Ще кажем повече: банкерите даже желаят, техните клиенти да банкрутират. Защо? — Защото, стойността на залога (даже с отчитане на възможна обезценка), като правило, с много превишава сумата на дълга. В класическата литература е изваян образ на лихваря, който, впрочем, мечтае не за процента, а за залога! („Гобсек“ на О.Балзак, „Венецианският търговец“ на Шекспир, пиесите на А.Островски и др.).

От „алчност за пари“ страдат не само „професионалните“ търговци и други подобни дейци, но и цялото общество. Та нали парите се създават за сметка на дълга на всички членове на обществото — предприемачите, частните лица, държавите. Когато става дума за държавата, то тя днес става най-важния длъжник, който пуска облигации, а срещу тези облигации централните банки емитират законни платежни средства (банкноти). Именно по такъв начин е организирана емисията на „истински“ пари в развитите страни. Всички членове на обществото като данъкоплатци независимо от тяхната воля и желания стават длъжници на лихварите. С всяка година дялът на така наричаните „процентни“ разходи (тоест разходите за обслужване на държавния дълг) в държавния бюджет расте. В някои страни той представлява вече половината и даже повече.

Човек, който, например, държи в ръцете си еднодоларова банкнота, си мисли: аз честно съм си „заработил“ тези пари, на никого нищо не дължа, на никого няма да ги дам. Този човек се заблуждава. „Раждането“ на тези пари е определено от появата на дълг у още някого. Обикновено у държавата или частния бизнес, на който тази хартийка му е нужна за погасяване на самия този дълг. И те ще направят всичко възможно така, че тоя човек да задлъжнее на държавата или бизнеса и да се раздели с паричките си. И ще го направят това без много шум, „културно“: или чрез данъци, или чрез механизма за повишаване на цените (инфлация). За откровено бандитските методи за отнемане на пари не говорим.

Възниква още един въпрос: защо кризите на свръхпроизводство възникват с определена периодичност, при това периодите между тях са доста големи (10 — 20 и повече години)? Навярно, поради диспропорцията между количеството кредитни пари и величината на задълженията, подлежащи на погасяване, капиталистическата икономика би се намирала в състояние на постоянна стагнация. Обаче банкерите имат възможност да управляват предлагането на парична маса, в частност да увеличават количеството пари в обръщение по пътя на рефинансиране на възникващите дългове. Казано по друг начин, под прикритието на старите кредитни задължения банкерите издават нови кредити. Ако те не правят това, то процесът на създаване на стоки и услуги въобще ще спре, понеже парите ще започнат бързо да излизат от обръщение, като се натрупват в сейфовете на лихварите.

За да не се откачи клиента от „куката“, банкерите са изработили „желязно правило“: клиент, на който не му стигат парите за погасяване на всички задължения пред кредитора, трябва първо да плаща лихвите, а основната сума на дълга при това остава непогасена. Това осигурява запазване на зависимостта на клиента от кредитора. В тази посока помага и правилото: ако клиентът иска да погаси предсрочно своите задължения към кредитора, той е длъжен да заплати глоба. Понякога предсрочното погасяване въобще се забранява. С една дума: „дай пет пари за да се хванеш на хорото, дай после десет — за да се пуснеш“! Впрочем, понякога за „пускане“ плащаш с живота си. В тази връзка си спомняме убийството на лидера на социалистическа Румъния Н. Чаушеску, който реши да избави страната си от дълговете към МВФ и други лихвари.

Икономическите кризи или „Стригане на овцете“

По такъв начин се осъществява строителството на дълговата „пирамида“. На „икономиката“ й дават да „набере скорост“. За такова „засилване“ са много подходящи средносрочните и дългосрочните кредити, които обикновено се използуват за инвестиции в онова същото техническо превъоръжаване на производството, за което говорихме по-горе. Само трябва да се ориентираме: кое е първичното и кое — вторичното? Техническият прогрес ли управлява предлагането на кредити (което фактически постулира К.Маркс) или все пак регулирането на масата на кредитите управлява техническия прогрес? Разбира се, второто. Банкерите не са заинтересовани в това, че „икономиката“ перманентно да е в стагнация или постоянно да се „спъва“.

Опирайки се на инструментите за рефинансиране на дълга и увеличавайки сроковете на кредитите, банкерите разтягат икономическия цикъл на 10 — 20 години. Именно за такова време икономиката успява да даде добър „прираст“, след което може да се заемат със „стригане на овцете“. Да, да! Именно така на циничен език световните банкери наричат онова тъкмо събитие, което в умните книги по икономика наричат „рецесия“. Може би, те биха могли да поотложат на някое време радостния за тях момент на „стригането“, но има още едно малко „но“, което не позволява да протакат със „стригането“. Става дума за това, че по-нататъшното даване на кредити става невъзможно, защото новите кредити няма с какво да бъдат обезпечени. Колкото и много всякакво имущество да е натрупало обществото, то все пак за период от 10 — 20 години по-голямата част от всичкото ценно и ликвидно имущество обаче се оказва в залог при лихварите. А лихварите, както е известно, са хора внимателни и просто така никому нищо не дават. През последните десетилетия започна бурен ръст на виртуалните активи във вид на ценни книжа. Но истинските лихвари такова виртуално имущество предлагат на другите, а самите те предпочитат нещо по-осезаемо (физическо имущество). Та ето с това осезаемото имущество днес става все по-зле: на фона на бурно растящата маса виртуално имущество неговите (на физическото имущество — бел.пр.) относителни мащаби се съкращават; а така също се свиват и абсолютните мащаби на това имущество, затова, че обществото през последните десетилетия се е заело активно с тяхното „изяждане“. Затова може да се очаква, че сроковете между „стригането“ ще намаляват.

„Реколтите“, която лихварите събират по време на кризите, не може да се сравняват с онези доходи, които те получават в „мирно време“ (тоест в периодите между кризите). Както се казва: „за едни — сватба, а за други — брадва“.

Събират те, най-малкото, по две реколти. Първата — залозите на банкрутиралите клиенти. Втората — други реални активи (в това число акции на предприятия на промишлеността, транспорта, търговията и т.н.), продавани свободно на пазара и които рязко поевтиняват в периоди на спад (това се нарича „дефлация“). Каква слука, за тази цел лихварите имат натрупан грамаден паричен капитал плюс освен това имат и „печатна машина“.

Толкова големи „реколти“ банкерите, вероятно, могат да събират само при организиране на такива нарочно създадени катастрофи като: войни и революции. Но това вече е тема за друг разговор.

Можем напълно да се съгласим с автора на изнесената в началото на 2008 г. в интернет публикация, в която той разкрива същността надигащата се на Запад икономическа криза: „Икономическата криза, настъпва към САЩ и целия свят, играе в полза на финансистите — индустриалците в условията на депресия ще останат без печалби и ще бъдат принудени да дават промишлени активи за покриване на дългове към финансистите. За това вече има ярки примери. Основният резултат от бъдещата криза — ще е преразпределение на собствеността в полза на финансистите. Така, Форд ще премине изпод управление на клана Форд в ръцете на клана Ротшилд. Така, Дженерал Електрик, който вече наполовина е в ръцете на финансистите, ще стане тяхна собственост вече на 100%. Такива ще бъдат резултатите от Втората Велика Депресия за промишлената национална буржоазия“.^[3]

За да може „процесът да се задействува“ (тоест да се „стартира“ кризата), е необходимо просто да се затвори „кранчето“ на паричното предлагане. Обикновено това се прави от „генералният щаб“ на лихварите, който се нарича централна банка. Той прекратява операциите по рефинансиране и/или рязко увеличава лихвената ставка, което прави парите скъпи и недостъпни. След акцията на „генералния щаб“ започват действията на отделните лихвари. Тогава, те започват да искат незабавно погасяване на кредитите (нерядко кредитните договори не определят точни срокове на погасяването, такива кредити се наричат „онколни“ — погасяване при първото поискване от кредитора). Има и други „детонатори“, способни да предизвикат криза, но това вече е разговор за професионалисти.

Кредитните пари — вирус на физическото и духовното унищожение на човека

Трябва да добавим, че използуването на кредитни пари води до разрушителни последствия. „Вълните“ на разрушителното действие на кредитните пари излизат извън пределите на „икономиката“ и се разпростират също и над социалния и духовен живот на човека, за което ние отчасти говорихме по-горе.

Кредитните пари, в крайна сметка, унищожават човека във физически смисъл. Разбира се, по правилно е да кажем: човека го унищожават не кредитните пари, а онези, които ги създават с цел своето обогатяване, тоест лихварите. Това съвсем не е преувеличение. Та нали лихварите посредством използуване на кредитни пари предизвикват кризите. А в период на криза човек попада в екстремални условия. Нерядко описанията на кризите (в СМИ, в художествената литература) се съпровожда с картини на самоубийства. В нашето въображение се заражда картинката: някакъв банкер скочил от прозореца на небостъргача. Разбира се, такова също се е случвало, но бройката на реалните случаи са определя на единици. А днес банкерите въобще престанаха да се хвърлят от прозорците.

А ето за това, че през годините на криза се снижава раждаемостта и увеличава смъртността, не се говори често.

Да вземем като пример Америка по време на Голямата депресия. През 1940 г. числеността на населението на САЩ било 131,4 млн. човека. Били направени изчисления, които показват, че ако в страната се били запазили демографските тенденции (смъртност, раждаемост), които били до началото на депресията, то числеността на населението би била равна на 141,9 млн. човека. По такъв начин, по време на 1930-те години Америка заради кризата е загубила повече от 10 млн. човека.^[4]

Не би било много лошо, ако нашите СМИ малко си бяха поотдъхнали от темата за „сталинските репресии“ и ни бяха разказали за това, как лихварите през същите тези години са убивали американския народ. Даже по официални данни, в Америка са умрели от глад през 1930-те години около шест милиона човека!

Днес кризата в Русия също внесе своята разрушителна лепта в демографските процеси: някаквият (съвсем незначителен) ръст на населението се прекрати и отново започна намаляване на населението на нашата страна.

Ако в условията на кризата възниква снижаване на темповете на прираст на населението — това вече е лошо, това е ущърб, при това даже по-съществен от намаляването на БВП. Уви, „професионалните икономисти“ в своите работи често въобще не споменават за подобни „дреболии“, предпочитат да оперират с познатите „макроикономически категории“ (БВП, инвестиции, инфлация, платежен баланс и т.н.). Човекът в техните интелектуални конструкции присъствува само като един от „факторите на производството“.