Валентин Катасонов
Политически разследвания (1) (Световна кабала или Ограбване по еврейски)

Лихварството: произход на „вируса“

Историята на парите и паричният оборот свидетелства за това, че лихварите (които сега се наричат — „банкери“) са много креативни във конструирането на гениални схеми и механизми за увеличаване на паричния капитал. Най-важният инструмент — лихви по заем се появява в древен Вавилон. Името на изобретателя на този инструмент е неизвестен. Сигурно на изобретателния банкер му е било подсказано от оня, който е убедил Адам и Ева да вкусят забранения плод в рая. Катастрофалните последици от нарушаване на забраната, дадена от Бог на обитателите на рая, са добре известни. Последствията от практическото прилагане на лихви по заем в древен Вавилон едва ли са осъзнавани. Болестта се е развивала много незабелязано. Но днес, в XXI век, последствията са придобили мащаба на катастрофа, която средствата за масова информация (СМИ) наричат „световна икономическа криза“.

„Вирусът“ лихварство присъствува в обществото, почти толкова, колкото съществува и човечеството. Просто на протежение на дълъг период от време „имунната система“ на човека и на обществото като цяло е била достатъчно силна, и тя не е дала възможност за разпространението на този опасен „вирус“. За съществуването на такъв „вирус“ и произлизащите от там заплахи, за необходимостта от спазване на определени правила за духовно нравствена „хигиена“, предупреждават многократно древните мислители, като Аристотел (384 пр.н.е. — 322 пр.н.е.). Сурови предупреждения се съдържат в Стария и Новия завет. Те се повтарят и в Корана. „Вирусът“ не се съдържа в парите (както твърдят емоционално някои поети и философи), а в сърцата на хората.

По пътя към узаконяване на лихварството обществото преминава през няколко етапа:

а) пълно отхвърляне от обществото на вземането на лихва, което намира отражение в нормите на религиозния морал, както и в правните норми; най-важното е, че на този етап е повече или по-малко ефективен контролът от църковната и светската власт за спазване на тези стандарти; лихварството е съществувало и в тези времена, но е било „нелегално“, „извън закона“;

б) мълчаливо съгласие и търпимост от страна на църквата и светската власт на практиката на начисляване на лихва при формално съхраняване на забраните, по това време лихварство е „полулегално“;

в) постепенно отслабване и премахване на забраната за вземане на лихви, като при повечето случаи са поставяни ограничения по максималната величината на лихвения процент; по това време лихварството става „законно“.

Първият етап е най-продължителен. Продължил е няколко хилядолетия, до Средновековието. До появата на Християнството забрани за лихварство се откриват в Стария завет, а така също в работи на Аристотел и ред други мислители и държавни деятели в Древна Гърция и Древен Рим.

В Стария Завет забраната на начисляване на лихва не е абсолютна. Тя се простира само върху взаимоотношенията със „своите“, т.е. евреите.

В същото време взимане на лихва от чужденци за евреите не се забранявало, а даже се е насърчавало:

„Не отдавай в рост брату твоему ни серебра, ни хлеба, ни чего-нибудь другого, что (можно) отдавать в рост; иноземцу отдавай в рост, а брату твоему не отдавай в рост, чтобы Господь Бог твой благословил тебя во всем, что делается руками твоими, на земле, в которую ты идешь, чтобы овладеть ею“ (Второзаконие, 23:19).

В Стария завет, както е известно, съзнанието на евреите се „програмира“ за световно господство, и тази стратегическа цел се обвързва с лихварството като средство за постигане на целта:

„Ибо Господь, Бог твой, благословит тебя, как Он говорил тебе, и ты будешь давать взаймы; и господствовать будешь над многими народами, а они над тобой господствовать не будут“ (Второзаконие, 15:6).

Известният наш философ Владимир Соловьов (1853–1900 г.), който достатъчно лоялно се е отнасял към евреите, писал, че „евреите са привързани към парите съвсем не заради алчност или някакви ползи, а защото в тях намират най-главното оръдие за величие и слава на Израел“.^[1]

Съвременни еврейски автори твърдят, че във всеки случай поне в началото на своята история евреите изключително рядко са се занимавали с лихварство. „Стремеж“ към лихварството у тях се е появил едва след разрушаването на първия Ерусалимски храм, и по-голямата част от населението на Юдея било отведено в плен от персийския цар Навуходоносор. „Оказали се във Вавилон — страна с развита система на лихварство — бившите преуспяващи еврейски земеделци, не владеещи други занаяти, по същество не им оставало нищо друго освен да се заемат с търговия и лихварство, като в процеса на работата са се учили на тънкостите на занаята от местните жители. Още повече че Тора (Петокнижието моисеево — В.К.) не забранявало даването на заеми с лихва на неевреите“.^[2]

След разрушаването на Ерусалим от римляните през 70 г., юдеите се оказали пръснати по целия свят, активно се заели с лихварство и по-късно се оказали сред главните организатори на „паричната революция“. В края на средновековието, по мнение на известния немски социолог, икономист и философ В. Зомбарт (1863–1941 г.), разрешението да взимат лихва от заеми на друговерци се превръща в задължение (тъй наречената 708 ма заповед в Шулхан Арухе). Както казва еврейският историк и публицист Шахак (1933–2001), в Галах заемът без лихва се приравнява към подарък. Той се препоръчва към единоверци и се осъжда по отношение на друговерци. Той казва: Многочислени равински авторитети (но не всички) — и между тях известния еврейски философ Маймонид (1135–1204) — считат че е задължително от нееврейския длъжник да се изисква колкото може по-голям лихвен процент. Вече в книгата Неемии (5, 4–8) показва съществуването на влиятелен слой от лихвари в Ерусалим — въпреки, че изнудването с големи лихви строго се осъжда там. Но, разбира се, само в диаспора тази дейност придобива истински размах. Талмуд отделя изключително много място на техниката на лихварството: само на изучаването на Тори е отделено повече място, казва Зомбарт.

Влечението на евреите към лихварството, по мнението на много философи и богослови, има своите корени в тяхната религия, при това става дума не само за отделни постулати в Стария завет и Талмуд, а за цял мироглед. Ето какво пише по този повод нашият съвременник, публицист и обществен деец М. В. Назаров (род. през 1946 г.): „Не вярвайки в безсмъртието на личната душа на човека, всичките свои ценности евреите виждали само на земята и повече от другите народи се устремили към притежанието им и към лихварството“.^[3]

Жак Атали: ода за парите и лихвата

Големите умения на евреите в сферата на парите и лихварството с гордост признават много еврейски автори. Например, известният идеолог на мондиализма (т.е. идеология на глобализацията и световно правителство) Жак Атали (р 1943), бивш президент на Европейската банка за реконструкции и развитие (ЕБРР), а сега съветник на президента на Франция Н. Саркози (р 1955). Според него, в следствие на тези способности възникнало господството на евреите в световната търговия и в световните финанси още преди Христа, затова те са се разпръснали по света покрай търговските пътища и „линиите на парична сила“ в по-голямо количество, отколкото са останали в Палестина. Жак Атали признава, че думите „евреин“ и „лихвар“ у много народи са станали синоними.^[4]

Ще приведем като пример цитати от книгата на Жак Атали „Евреите, светът и парите“.^[5] Веднага ще отбележим, че този труд се явява все пак най-пълно изложение на стопанската и парична история на евреите след книгата на В. Зомбарт „Евреите и стопанския живот“ (от началото на миналия век).

Преди всичко, Атали с гордост съобщава, че евреите са дали на света двете най-важни неща — вярата в един Бог и парите: „Еврейският народ направил парите уникален и универсален инструмент за размяна, точно както направил своя Бог уникален и универсален инструмент за превъзходство…“.

Авторът предполага, че предписанията относно поведението на евреите в света на парите, съдържащи се в Талмуд, са породени не от някаква висша сила, а от навиците и характера на съставителите на Талмуд: „Авторите на Талмуд самите били повечето търговци и експерти по икономика…“

Всички отношения на покупко-продажба, а така също стремежа към богатство, по мнение на автора, са напълно естествени, тъй като са благословени от Бог: „Исав и Яков потвърждават необходимостта от обогатяване за това, за да се харесат на Бог… Бог благославя богатството на Яков и му разрешава да купи правото на първороден от брат си Исав — това е доказателство, че всичко си има материална цена, дори във вид на паница леща“.

Парите, както смята Жак Атали, са не само инструмент за покупко-продажба или натрупване на богатство, но те са също така и средство за организация на най-съвършеното обществено устройство: „В този жесток свят, управляван с помощта на силата, парите постепенно се оказват най-висшата форма на организация на човешките отношения, позволяваща да се решават без насилие всички конфликти, включително религиозните“.

Парите, като универсален инструмент, достъпни за хора от всички националности и вероизповедание, все пак на първо място са достояние на евреите противостоящи на останалия свят: „Парите са машина, която превръща свещеното в светско, освобождава от принуждение, канализира насилието, организира солидарността, помага да се противостои на исканията на неевреите, явяват се прекрасно средство за служене на Бог“.

Както се вижда от приведените цитати, служенето на парите, при Ж. Атали, се приравнява на служенето на Бог. Атали подкрепя своята мисъл за „духовната“ полза от лихварството за евреите с цитат от Рабби Яков Тама: „Това е почетна професия, лихварите заработват пари бързо и достатъчно, за да се откажат от други професии и се посветят на религиозни занимания“. Обръща се внимание и на това, че работата с пари позволява на евреите да избягват да работят за заплата: „Важно положение: всеки е длъжен на всяка цена да избягва да се съгласява на принудителна работа, която ги прави зависими, понеже да се подчиниш някому е равносилно на връщане в Египет… Тази забрана обяснява, защо в течение на векове евреите най-често са отказвали да влизат в големи организации и предпочитат да работят за себе си“.

Впрочем лихварството, както и нарушаването на общоприетите морални норми за своя изгода, принадлежи към разпространените общочовешки грехове. С лихварство, казва Зомбарт, са се занимавали и жреците в Делфийския храм в Гърция, и средновековните манастири. Зомбарт посочва множество свидетелства на съвременниците за неблаговидни постъпки на християнски търговци… Успеха на евреите Зомбарт обяснява с това, че при тях въобще не става дума за нарушение на нормите на морала в работата. Според тях това е „разумен“, „делови“ морал, „истинското право“, подчиняващо стопанската дейност на първенството на „сделките“, дохода.

Аристотел и светите отци: глас против лихвата

Относно Аристотел, то той станал главен идеолог противопоставящ се на лихварството, преди още появата на християнството, тоест попада в разред „езичници“, но остро е чувствал пагубността на тази дейност. Хората от дохристиянската епоха точно улавяли простата мисъл: парите — те са някакво обществено достояние, което не трябва да се превръща в средство за натрупване на богатство, а изпълняват ролята на „кръвта“, чиято циркулация в стопанството осигурява нормалното му функциониране. Ако се допусне лихварството, то лихварите ще могат да управляват движението на „кръвта“, увеличавайки или намалявайки постъплението в организма на стопанството. Никой по тази причина не може да е собственик на парите, да затруднява движението им за извличане на изгода, подобно на разбойник на мост, който взима такса за преминаване. Парите както и земята не трябва да стават обект на покупко-продажба и да се съсредоточават в ръцете на малцина.

Аристотел много се страхувал, че лихварите могат да завземат артериите на обществото и да взимат пари за това, че не пристягат твърде силно. Платиш ли — ще поотпуснат, нямаш с какво да платиш — затегнали по-здраво.

По смисъла на изказаното от Аристотел относно парите и лихварството може да заключим, че парите — не са стока, а само някакви „знаци“. Казано на езика на съвременните теории, може да кажем, че Аристотел е стоял на позициите на „номинализма“ (номинализмът е теория, съгласно която парите не трябва да имат „вътрешна“ стойност, т.е. да са пълноценни стокови пари, те са предназначени само за да са средство на обмена на реални стоки с отчитане на номинала на паричния знак).

И в християнски времена просветените борци срещу лихварството достатъчно често споменавали Аристотел. Особено следните негови думи: „С пълно основание извиква ненавист лихварството, понеже то прави самите парични знаци предмет на собственост, които, по този начин, губят това своето предназначение за което са били създадени; та те са възникнали за да обслужват обменната търговия, взимането на проценти води именно до ръст на парите… както децата приличат на своите родители, така и процентите се явяват парични знаци, произлезли от парични знаци. Този род обогатяване се явява преди всичко противоестествено“.^[6] С утвърждаване на християнството по света, забраните на лихварството се базират на църковните догми, а пък те на свой ред — на Светите писания, в това число и на Новия завет.

В частност, в Евангелие от Лука се говори „… и взаймы давайте, не ожидая ничего; и будет вам награда великая“ (Лк 6:35).

Фактически се възпроизвеждат нормите на Стария завет, но с едно изключение: те са абсолютни, нямат двоен морал (за свои и за чужди). Забраните са били затвърдени в решенията на ред Вселенски събори. Светите отци от ранното християнство достатъчно често са разобличавали лихварството като най-отвратителна форма на сребролюбието, а сребролюбието влизало в разряда на най-тежките грехове.

Последователните християни в своята борба с лихварството винаги са се вдъхновявали от постъпката на Спасителя, извършена не за дълго преди разпятието. Става дума за единствения случай описан в Новия завет, когато Христос проявил насилие: той съборил масите на среброменителите и ги изгонил от храма. А тези менители, разположили се в храма, били, по същество, и спекуланти (извършвали обмяна на едни монети с други с голяма печалба^[7] и лихвари (давали заеми с лихва).

Случаи на лихварство (обикновено в скрита форма) имало и по времето на разцвета на християнството. Сред изобличителите му са: Йоан Златоуст (347–407 г.), Василий Велики (ок 330–394 г.), Климент Александрийски (ок 150–220 г.) и много други Свети отци.

В западната църква (вече след отпадането й от Вселенската църква) забраните достатъчно педантично са били обосновавани от богословите — схоластици. При това те се опирали не само на Свещеното писание, но също така и на трудовете на античните философи, особено Аристотел. Особено внимание се е отделяло на формулираното от Аристотел, че парите — не са богатство, а само знак за богатство; следователно те не може да служат за средство за съхранение и още повече за увеличаване на богатството чрез лихва.

В много съчинения по история на църквата и богословие съвършено справедливо се отбелязва, че главен идейно — духовен антагонизъм в Европа в първите векове след раждането на Христос било противоборството между християнството и юдаизма. На практически-битово ниво основният въпрос на това противопоставяне бил въпросът за лихварството. В частност, във Византия след Константин Велики на лихварството били наложени сериозни ограничения и забрани.

Цяла поредица от съвременни автори предполагат, че в съвременната литература въпросите, свързани с историята на лихварството, доста често са били „смекчавани“. Забраните за взимане на лихва в стари времена са били крайно строги и даже жестоки. Наказанията за лихварска дейност почти не се отличавали от наказанията за убийство. Такава „смекчена“ и „облагородена“ картина на времената през които е имало забрани за вземане на проценти, по мнението на някои автори, е призвана да „смекчи“ отношението на съвременното общество към съвременните практики на лихварство, помага в обосноваването на „естествеността“ на тези практики.

Ето пример на такава критична оценка на това, което пишат в съвременните учебници^[8] за епохата на забрани на лихварството: „до началото на XVII век лихвеният процент бил най-строго забранен в западна Европа, в Русия, в страните от арабския изток, в Индия, в Китай и други райони. Наказанието за нарушаване на тази забрана било почти винаги едно — смърт (отделено от мен В.К.)“. Такава забрана действала примерно от XII век^[9]. Тоест световната икономика почти 500 години се е развивала без използването на лихвения процент. Ако искате да узнаете, как светът е живял без лихвен процент, то с удивление ще откриете крайно малко информация. А това което е останало, в по-голямата си част „свидетелствува“, че лихвеният процент все пак някак си е съществувал в този период, но просто е „подложен на някакви гонения“. И че наказанието за лихварство не е било смърт, а понякога просто отлъчвали от църквата и т.н. В действителност тази забрана била много строга и наказанието било много жестоко. Тоя факт, че почти 500 години за използване на лихвен процент са екзекутирали всеки, без да се съобразяват със звание, род, положение, се мълчи и до сега. Формално никой не го крие, но тази тема никога не се обсъжда в СМИ. Навярно никак не е интересно: а кое е заставило целия тогавашен свят, всички религии — християнството, мюсюлманството, индуизма, будизма (по-точно не всички, а почти всички) да поддържат смъртното наказание за тези които се опитват да използват лихвения процент? Както неведнъж се е говорило, СМИ — те са такива, те предварително точно знаят, кое е интересно, а кое съвсем не е интересно, и кои въпроси при никакви обстоятелства не бива да обсъждат. В темата за пазене на мълчание относно това, че светът дълго време е живял без лихвен процент, стърчат дългите уши на „счетоводителите“^[10]. По някаква причина тази тема е толкова неприятна за „счетоводителите“. Не може да се каже, че се боят от нея. Не, аз мисля, че ЦУП^[11] сега има такава сила, че въобще от нищо не се бои. По-скоро малко се опасява^[12].

Не може да се отрече, че лихвеният процент е съществувал винаги, но отношението на властите и обществото към него в указания период от време (условно — почти 500 години) е било действително сурово, по-сурово отколкото до началото на тоя период и след неговия край. Какъв период е било това? Най малкото, в Европа, това е бил периода на най-голям разцвет на християнската цивилизация, която последователно е реализирала в живота основните принципи и норми на духовния и материален живот, заложени в Светите писания, най-вече Новия завет. Взимането на процент в онези времена се е квалифицирало като престъпление, малко отстъпващо на нарушаването на заповедта „Не убивай!“. Може също така да го сравним с такова престъпление от нашето време, като производството и разпространението на наркотици. Нима вземането на процент лихва е било такъв смъртен грях? И ако е било, то защо днес то е престанало да се счита за такова? Ще се постараем да кажем за това в следващите глави.