Валентин Катасонов
Политически разследвания (17) (Световна кабала или Ограбване по еврейски)

„Обикновените“ милиардери и „световните лихвари“

Ние в хода на своята работа постоянно говорим за лихварите, на първо място за световните лихвари: като за организатори на „перманентната“ „парична революция“, като за хора с определен мироглед, като за онези, които се стремят и се движат към световно господство. Но те до сега си остават при нас достатъчно анонимни личности без имена и фамилии, без местоживеене, без семейни връзки, без връзки с други световни лихвари и политици, без родова история, без религия, без политически възгледи и много други детайли, които съставят „портрета“ на световния лихвар.

За съжаление, да се пише и говори за световните лихвари като за живи хора е доста сложно. За разлика от руските олигарси, които са склонни към показност със своите богатства и самореклама, световните лихвари се държат доста „скромно“. Толкова „скромно“, че понякога е трудно да се определят реалните мащаби на техните богатства, да се разбере какво и как контролират, каква е йерархията в групата на световните олигарси и т.н. Подобно на „княза на този свят“ те не обичат светлината, предпочитат сянката.

Ние вече казахме, че в света лихварите са много. Навярно, тяхното обща бройка се измерва с милиони. Това е доста пъстра група: акционери и управляващи международните банки на Уолстриит в Ню Йорк и Сити на Лондон, съдружници и акционери на малки търговски банки, собственици на еднолични „семейни“ банки, ръководители и отговорни сътрудници на централните банки, чиновници от Международния валутен фонд или Световната банка, селски лихвари в глухата провинция на африканска или азиатска страна с личен капитал от няколко хиляди долара, мафиотски стопани на нелегални „общи каси“, незабележими личности наподобяващи „старата лихварка“ от романа на Достоевски и т.н.

Разбира се, към световните лихвари следва да отнесем само онези, които имат големи състояния. Голямото състояние — е необходимо, но не достатъчно условие за членство в клуба на световните лихвари.

Съгласно последния списък на списанието Forbes, разпределението на милиардерите по света е било много неравномерно. В началото на 2009 г. САЩ е била единствената страна, където на милион жители се е падало по повече от един милиардер. По броя на милиардерите на единица от БВП Америка отстъпвала само на Саудитска Арабия. В ЕС „плътността на милиардерите“ е била три пъти по-ниска, отколкото в САЩ. Наистина, тя силно варирала за различните страни: в Германия — над средното за Европа, във Франция и Италия — под средното ниво, а във Великобритания — близка до средното ниво. В Русия броя на милиардерите на единица БВП е била по-висока, отколкото в коя да е страна от ЕС (с изключение на Кипър).^[1]

А ето първите редове в списъка на списанието Forbes за 2011 г. За втора година поред върха на пиедестала заема мексиканският телекомуникационен магнат Карлос Слим Елу — неговото състояние било оценено на 74 млрд. дол. (увеличение с 20 млрд. дол. в сравнение с предишната година). През 2009 г. той бил само на трето място.

На второ място (както и година преди това) се разполага основателят на Microsoft Бил Гейтс със състояние от 56 млрд. дол. (само с 3 млрд. дол. нарастване са последната година). През 2009 г. той заемал почетното първо място.

Третото място остава за американският инвеститор Уорън Бафет — с 50 млрд. дол. През 2009 г. бил в списъка на второ място.

Рейтингът на милиардерите през 2011 г. счупил два исторически рекорда: общия брой на участниците — 1210 човека, а сумарното им състояние — 4,5 трлн. дол., тази сума надхвърля БВП на Германия. Най-голям прираст осигурили страните БРИК (Бразилия, Русия, Индия и Китай — бел.пр.) — оттам произлизали 108 от 214 нови в списъка. Над сто собствени милиардера имали в САЩ (413), Китай (115) и Русия (101).

Що се касае до милиардерите в Русия, то най-богатия човек на Русия — Владимир Лисин намерил място във втората десятка на Forbes — на 14-то място с 24 млрд. дол. (списанието „Финанс“ оценило богатството му още по-високо — 28,3 млрд. дол.). На 29-то място бил собственика на „Северсатал“ Алексей Мордашев, на 32-ро място — любителя Михаил Прохоров. Роман Абрамович със състояние от 13 млрд. дол. е едва на 53-то място.^[2]

В действителност световните лихвари почти не присъствуват в списъците на Forbes. Те не обичат „да се показват“. В списъците на списанието присъствуват предимно „второразрядни“ лихвари.

В първата десятка на списъците на милиардерите — банкери въобще няма. Там основно стоят собственици на бизнес в такива отрасли като: търговия, телекомуникации, компютри, суровини (интересно, че такива отрасли, като добив на нефт и газ са представени слабо). Forbes съставят специални списъци за милиардерите банкери. Например, в списъка за 2011 г. попаднали от банкерските среди само 22 човека с имущество, надхвърлящо 1 млрд. дол. От тях 21 — представят страни, намиращи се извън „златния милиард“ (само един банкер се оказал от Великобритания — Бруно Шредер). На първите три реда в списъка били: Джозеф Сафра (Бразилия) — 13,8 млрд. дол.; Луис Карлос Сарменто (Колумбия) — 12,4 млрд. дол. и Петер Келнер (Чехия) — 8,2 млрд. дол. Трябва да кажем, че посочените персони, разбира се, са богати, особено в своите страни, но не се отнасят към банкерите от „първия ред“. В списъка на Forbes има и наши доморасли лихвари: Александър Светаков (Абсолют банк — 1,7 млрд. дол.); Рустам Тарико (банка „Руски стандарт“ — 1,5 млрд. дол.); Роман Авдеев (Московска кредитна банка — 1,3 млрд. дол.).

За наше учудване ние няма да намерим в списъците на Forbes нито Рокфелери, нито Ротшилди, нито Мелони, нито един, така или иначе свързан с най-големите банки на Уолстрийт или Сити. Поради своята „скромност“ те предпочитат да не „блестят“, а своите милиарди разполагат в различни фондове. Формално милиардите се оказват на сметките на тези фондове, и не се водят като „лично имущество“ на лихварите, но пък тези фондове се намират под техния железен контрол. А „личното имущество“ на милиардерите се измерва със скромните милиони. Като цяло, живеят по принципа на известния персонаж на романа на Илф и Петров „Златния телец“ скромния счетоводител Корейко.

Освен големината на личното богатство или контролираните активи най-важно условие за причисляването на лихварите към „световните“ се явява техният достъп до властта, способността да управляват политическите, социалните и икономическите процеси (в отделно взета страна и в света като цяло).

Има различни експертни оценки на количеството на онези лихвари, които може да отнесем към категорията „световни“.

Ето мнението на Боб Фрисел (психолог, конспиролог): „Тайното правителство основно се състои от най-богатите в света хора. Те са около две хиляди, но те вече отдавна контролират нашето така наречено правителство. Те определят, кого и кога трябва да изберат на определен пост. Те решават, ще се води ли война и кога тя да завърши. Те контролират световните запаси от продоволствие, ръста и спада на инфлацията на световните валути. Всичко това се определя от споменатата група лица“.^[3]

Ще дадем гледната точка на американския изследовател Антони Сатона: „Наивно е да се смята Дейвид Рокфелер за всемогъщ диктатор или фамилията Рокфелер за всесилна монархия. Това е капан за наивници. Нашият свят е значително по-сложен. Ние разглеждаме не отделното семейство, а общността на власт имащите. Тя, може би, наброява няколко хиляди члена (повдигнато от мен В.К.), които колективно се стремят да обърнат света, а не само САЩ, към достигане на собствените им корпоративни цели“.^[4]

А ето Джон Колеман, автор на известната книга „Комитет 300“, смята, че световните лихвари са много по-малко. Според него, светът вече доста отдавна го управлява малка група от хора, обединени в тайна организация, наричана „Комитет 300“. Както следва от самото име, светът се управлява от 300 човека. Авторът даже дава персонален списък на членовете на Комитета. Това са не само банкери, но също така и крупни държавни и политически дейци. Там има и индустриалци. Така че самите световни лихвари, по оценката на Дж. Колеман, са не повече от 100 — 200 човека.^[5]

Световните лихвари се различават от „обикновените“ милиардери по целите, по принципите на своята дейност, по капиталите, по размерите на контролираните активи, по влияние в политиката и др.

Ще се опитаме още веднъж да дадем характеристика на техните цели. Ние не веднъж говорихме, че в категорията на световните лихвари се включват само онези финансисти, които поставят като своя висша цел световното господство. Затова далеч не всички богати хора, даже финансисти могат да бъдат включени в тази категория. Например, предизвиква голямо съмнение, че в разряда на световните лихвари влизат такива милиардери, като Бил Гейтс или Уорън Бъфет, които заемат първите редове на световните рейтинги на най-богатите хора в света. Разбира се, такива хора се намират в тесен контакт със световните лихвари, те — са част не само от „златния милиард“, но и от „златния милион“. Обаче за тяхната висша цел (ако съдим по техните действия) се явява увеличаването на капитала. Не трябва да се взема за чиста монета публичните им уверения, в които говорят за социалните цели на своя бизнес.

Истинските световни лихвари рядко биват откровени при формулирането на своите цели. Обикновено такива цели се формулират и уточняват на закрити срещи на световните лихвари. Например, на заседанията на Билдербергския клуб или Тристранните комисии. Но напоследък, отчитайки бързите промени в световния ред, които приближиха световните лихвари към тяхната въжделена цел, те все по-често огласяват тази цел.

Някои планове на главните лихвари станали известни, например, благодарение на филма „Америка — от свободата към фашизма“. Този филм неотдавна бе направен от известния журналист и режисьор Арон Русо. Той съдържа разобличаващи сюжети за световните лихвари и ФРС на САЩ. Филмът, преди всичко, се базира на впечатленията на Русо от Нико Рокфелер, с когото той бил в дружески отношения. Така, Русо веднъж задал на Рокфелер въпрос: „Вие притежавате всичките пари на света, които са ви нужни. Вие притежавате всичката власт на света, която ви е нужна. Какъв е смисълът от това, каква е крайната ви цел?“. Отговорът на милиардера бил такъв: „Нашата крайна цел — е да постигнем това, че всички да бъдат чипирани (става дума за поставяне в тялото на чип, с помощта на който може да се управлява поведението на човека — В.К.). Че да се контролира цялото общество, че банкерите и елита да контролират целия свят“. Рокфелер даже предложил на Русо да се присъедини към онези, които ще принадлежат към елита (днес този елит наричат „златния милион“). В частност, да стане член на елитната организация наречена „Съвет по международните отношения“. Рокфелер казал, че макар Русо и ще има микро чип, но няма да бъде подлаган на твърде строг контрол. Русо отказал това предложение. Интервюто било през януари 2007 г., а през лятото на същата година режисьорът починал от рак…

Благотворителните фондове като убежище на световните лихвари

Ни вече започвахме разговор за такива институти на съвременната „парична цивилизация“, като благотворителните фондове (БФ). Известният изследовател на американската финансова олигархия от първите следвоенни десетилетия Ф. Ландберг съвършено правилно е определил, че БФ играят ключова роля в икономическия и политическия живот в САЩ.^[6] Той отбелязал следните основни икономически цели за създаването и функционирането на БФ: а) избягване от данъци (на първо място — данък наследство); б) контрол над компаниите и банките чрез придобиване на техни акции и части от тях. Впрочем, за тази страна на дейността на фондовете вече сме говорили.

Но покрай другото БФ играят важна политическа роля — те позволяват: а) създаване на положителен имидж на финансовата олигархия („социална отговорност“); б) активно влияят на формирането на общественото съзнание, вътрешната и външната политика на САЩ, а също и на други страни в нужното за финансовата олигархия направление.

В САЩ към настоящия момент се наброяват около 1 милион БФ (както от финансов, така и от нефинансов тип). Обаче активно въздействие върху политиката (както вътрешната, така и външната) оказват всичко на всичко няколко десетки фонда.^[7]

През следвоенните десетилетия сред БФ се откроявали Фонд Карнеги, Фонд Рокфелер и Фонд Форд, те образували „голямата тройка“ БФ в САЩ. Фондовете, влизащи в „голямата тройка“, традиционно се занимавали и продължават да се занимават с финансиране на „благотворителни“ проекти и програми в областта на образованието, вътрешната и външната политика на САЩ („прокарване на демокрацията“), за поддържане на „научни изследвания“ на „професионалните икономисти“ и т.н.

Цялата американска външна политика се изработва в недрата на фондовете и финансираните от тях институти, такива като: Съвет по международни отношения, Институт Брукингс, Институт Аспена, корпорация РАНД, Стандфордски институт и др. „мозъчни центрове“ на САЩ.

Достатъчно пълно дадения въпрос в своето време е разкривал съветския изследовател Р. С. Овиннков.^[8] Обаче от момента на издаването на неговата книга минаха повече от три десетилетия, а нови сериозни изследвания за ролята на БФ във формирането на американската политика не са публикувани. През това време, в тази сфера са се появили много нови неща. Появили са се нови фондове (например, Фонд Сорос, Фонд Б.Гейтс, и др.), изменила се е кардинално ситуацията на международната арена (края на „студената война“, разпада на СССР, борбата с „международния тероризъм“ и т.н.), фондовете се заеха с активна „благотворителност“ в Руската Федерация и други държави от бившия Съветски съюз.

В новите условия БФ станаха активни центрове за разпространението на идеите на либерализма и глобализацията. В значителна степен под тяхно влияние се извършваше и продължава да се извършва преустройството на средното и висшето образование в много страни по света. Финансирането на обществените науки в много страни се извършва не толкова за сметка на националните бюджети, колкото за сметка на дарения, давани от БФ.

Не е трудно да се досетим, че в областта на икономическите изследвания фондовете поддържат само онези, които се отнасят към mainstream. През 1990-те години в Русия много на това поле се постара Фонд Сорос, с чиято помощ беше подготвена цяла поредица учебници по „пазарна икономика“, в които не само, че не се разкрива разрушителната роля на лихвата, но, напротив, прави се опит да се докаже, че лихвеният процент осигурява „процъфтяване“ и „прогрес“ на обществото. С подаянията на Сорос били подготвени редица учебници, а по-нататък „процесът тръгнал“: идеите на mainstream започнали да се ретранслират от един автор към друг, да се разпространяват подобно на епидемия (вече без каквито и да било дарения).

Немалко пари се заделят за неправителствени организации, които провеждат в Русия и други страни нерядко подривна дейност под формата на „борба за правата на човека“, формират институти на „гражданското общество“ и т.н. Всякакви „кадифени“ и „оранжеви“ революции в страните от бившия социалистически лагер (а също развиващите се страни) се осъществяват с парите на БФ.

Ще дадем оценката за ролята на БФ, съдържаща се в една от редките съвременни публикации за „благотворителността“ на световните лихвари: „… най-голяма опасност… на благотворителността лежи в сферата на образованието. Парите на олигарсите ще дойдат в тази област винаги, независимо от кампаниите «за социалната отговорност на бизнеса». Причината е в това, че финансирането на образованието и институтите на «гражданското общество» — са най-важните направления на дейността на Световното правителство. Възпитанието на подрастващото поколение в рамките на «правилния» мироглед, създаването на нужното обществено мнение и промиването на мозъците — е необходимо условие за създаване на Новия световен ред, и световната финансова олигархия не жали средства за тези цели. От края на 80-те години на миналия век в Русия вредителската дейност на различни видове неправителствени организации и аналитични центрове, а също и многочислените «реформи» на отечественото образование практически на 100% се финансират от чужбина. Водеща роля в това е играла «голямата тройка» американски «благотворителни» фондове — Фонд Карнеги, Фонд Рокфелер и Фонд Форд, а също и Фонд Сорос, специално създаден за Източна Европа, и техните многочислени фондове спътници, носещи различни имена, но действуващи в рамките на единна програма, зададена от Световното правителство“.^[9]

Това, че в съвременните учебници, по които се учат студентите в Русия, въпросът за „благотворителните“ фондове се заобикаля, а нашите „професионални икономисти“ всячески избягват да „изследват“ този важен финансов и политически институт на „паричната революция“, за сетен път доказва: фондовете на световните лихвари доста ефективно са поработили (и продължават да работят) в нашата страна.

История на банкерските къщи на световните лихвари

Историята на световното лихварство представлява последователна смяна на хора и семейни кланове с други. За съжаление, имената далеч не на всички световни лихвари са дошли до нас.

Добре е документирана историята на лихварите от италианските градове-държави Флоренция, Венеция, Генуа, Ломбардия. През 13-ти век това са семействата на флорентинските банкери Барди и Перуци, през 14-ти век и началото на 15-ти век — семействата на флорентинските банкери Медичи и Паци. В края на 15-ти век и през целия 16-ти век в Европа вече доминирали банкерските къщи на немското семейство Фугер. През 17-ти век и през по-голямата част от 18-ти век в Европа съществувало семейни банкерски къщи, но за доминиране на някоя от тях не може да говорим.

Съществуващите документи позволяват да говорим, че до началото на 19-ти век срока на „живот“ на отделните банки и срока на господство на върха на финансовата власт на отделните банкови кланове не превишавал едно столетие.

Накрая, в края на 18-ти век на арената излиза семейството на Ротшилдите. През целия 19-ти век и през 20-ти век чак до Втората световна война семейството Ротшилд било извън конкуренция, другите банкерски къщи играели подчинена роля по отношение на клана Ротшилд. Преди около столетие в 53-ти том на енциклопедическия речник на Брокхаус и Ефрон за Ротшилдите се съобщава: „Състоянието им се оценява на няколко милиарда франка, съсредоточени главно в ръцете на 10–12 лица“.

Втора по мощ след Ротшилдите била банкерската къща, която принадлежала на семейство Баринг.

За тези банкерски къщи е писал лорд Джордж Гордон Байрон през 1822 г. в „Дон Жуан“:

О злато! Кой възбужда пресата?

Кой властвува над борсата? Кой господствува

Над всички велики сеймове и конгреси?

Кой в Англия политиката провежда?

Кой създава надежди и интереси?

Кой радости и мъки дарява? Вие

Мислите — дъхът на Наполеон?

Не! На Ротшилд и Баринг милионите!

Те и либералният наш Лафит^[10]-

Владетели на днешната вселена:

Републиката, борсата не щади,

Загрижени банкерите са, несъмнено,

Щото верните им лихви да растат

От твоята, Перу, сребърна земя.^[11]

Банкерската къща на Барингите вече не съществува: създадена още през 18-ти век Barings Bank завършила своето съществуване през 1995 г., когато претърпяла банкрут в резултат от рискови операции с фючърси и била продадена за символичната сума от 1 фунт стерлинг.

А Ротшилдите през 19-ти век били без конкуренция не само в Европа, но и в света.

Съвкупните богатства на клана през 70-те години на 19-ти век се оценявали на почти 1 млрд. дол. — по онези времена това било фантастична сума. Нито един проект от рода на най-крупните не минавал без тяхно участие. С техни пари се водело разузнаването на диамантените залежи в Южна Африка, изкупувала се земя за строителството на Суецкия канал, добивало се нефт в Баку и в Северен Кавказ. Те притежавали контролния пакет акции в нефтената компания „Роял Дач Шел“, която по обем на добив на „черно злато“ превъзхождала нефтените компании на Рокфелер. Пруските крале, австрийските императори, руските царе не веднъж прибягвали до заеми от Ротшилдите.

В началото на 20-ти век започнали да стават известни такива фамилии: Рокфелер, Морган, Кун, Лоеб, Голдман, Мелон, Саксо, Дюпон и Леман. Много от тези семейства по това време вече имали определена история. Почти всички те — са произлезли от Европа, но кариера банкерите направили в САЩ (с изключение на основателите на финансовите династии Рокфелер и Морган, които са родени в Америка). Започнали, като правило, не с банково дело, но по-късно създали своите банкови къщи. Много от тях направили състояния с доставки за армията на оръжия, продоволствие, оборудване и т.н. в годините на Гражданската война през 1860-те години.

През 1867 г. Аврам Кун и Соломон Лоеб учредили банката Kuhn, Loeb & Co, която много бързо станала най-голямото в страната кредитно учреждение. С тази банка са свързани имената на други видни лихвари. Това са управляващите банката Якоб Шиф, Ото Кан, Феликс Варбург, Бенджамин Бутервайзер.

В началото на 20-ти век заедно с банката Kuhn, Loeb & Co започнала да набира сила банкерската къща JPMorgan (основана през 1893 г.), принадлежаща на Джон Перпонт Морган. Започнал той с доставки на оръжия за армията в годините на Гражданската война. След това продължил да инвестира в промишлеността и железните пътища. Според много източници, Дж. П. Морган бил скрит агент по прокарване на интересите на Ротшилдите в САЩ. И днес, по мнение на експертите, банката Дж. П. Морган се контролира от Ротшилдите (конкретно — лондонската банка N.M.Rothschild & Sons).

Американският бизнес ето вече повече от век се асоциира със семейството Рокфелер. Смята се, че Джон Рокфелер — основател на банкерската династия — е станал първият в Америка доларов милиардер.

Това е станало, по някои оценки, някъде в навечерието на Първата световна война. А започнал основателят на династията с това, че по времето на Гражданската война 1861 — 1865 г. снабдявал армията с брашно, свинско месо и сол. След войната се заел с нефт, през 1870 г. основал компанията Standard Oil (днес тази компания се нарича Exxon Mobil). След това създал банката Chase, преобразувана по-късно в Chase Manhattan.

Братята Леман (Хенрих, Емануел и Майер) дошли в Америка през първата половина на 19-ти век и започнали своята кариера с търговия с памук. По-късно Леманите основали банката Lehman Brothers.

Семействата Фарго и Батърфилд създали финансовата компания American Express.

През 1977 г. банката Kuhn, Loeb & Co. се сляла с банката Lehman Brothers, при което била образувана банката Lehman Brothers, Inc. Само след седем години станало сливането с American Express (при това било съхранено името Lehman Brothers). В неделя през нощта срещу понеделник на 15 септември 2008 година Lehman Brothers се обърнали към съда със заявление за банкрут. В навечерието на това заявление пазарната стойност на банката била 691 млрд. дол. Дълговете на банковия холдинг възлизали на 613 млрд. дол., а ликвидните активи в баланса на банката — само 60 млрд. дол. Това било най-големият в историята на САЩ и целия свят банкрут, което дало тласък за началото на световна финансова криза.

Ние не знаем всички причини които са довели до този банкрут и отказът на американските власти да окажат помощ на потъващия „Титаник“ на Уолстриит. Ние не изключваме, че главните акционери от ФРС са решили „да прехвърлят“ „токсичните“ активи (ценни книжа) от други баки на Уолстриит на този „Титаник“, а от „Титаник“ на другите кораби били прехвърлени ликвидните средства на Lehman Brothers (насрещните прехвърляния се оформяли с външно безупречни контракти). А след това го отправили към оня свят, за да може останалите банки да излязат сухи от водата. Световните лихвари не пострадали, а платили нещастните клиенти на Lehman Brothers.

Историята с банката Lehman Brothers леко приповдига завесата над тайните на Уолстриит. Ние подозираме, че банките на Уолстриит са само табели зад които се крият едни и същи личности световни лихвари. Това е някакъв престъпен синдикат, намиращ се под контрола на малка група световни лихвари, които може да наречем „Wall Street Limited“. Думата limited означава, че този синдикат не отговаря по своите задължения, прехвърляй всичките разходи или на излъганите клиенти, или на хазната, тоест на данъкоплатците. Лихварите във всички случаи остават „на вода“ и даже стават по-богати, като жертват при необходимост тази или онази табелка, зад която след поредната криза би могло да намерите само ушите на умряло магаре. Отношенията между банките, влизащи в синдиката може също така да се сравни с със система свързани съдове. Топмениджърите на банките на Уолстриит прекрасно познават принципите и схемите на операциите в рамките на синдиката, но са длъжни да държат езиците си зад зъбите. За това си мълчание те са възнаградени с щедри бонуси. Членовете на синдиката запазват определена автономност на действие, водят разделни сметки на активите и задълженията, но стратегическите и жизнено важните въпроси се решават заедно.^[12] За рекламиране на имиджа на банките на Уолстриит се дават немалки средства, с това се занимават подконтролните на световните лихвари СМИ. В действителност банките на Уолстриит са само „обвивка“ с доста скромни (по отношение на активите и задълженията) обеми на уставни капитали и непрозрачна структура на капитала (разпределение на собствениците). Тук доминират неакционерните форми на контрол и управление.^[13]

Ето друг пример за финансово срастване на лихварските кланове. През 2000 г. контролираната от Ротшилдите банка JPMorgan погълнала банката Chase Manhattan — дете на Рокфелер. След това била създадена банката JP Morgan Chase — съставна част на упоменатия по-горе синдикат Wall Street Limited. От примерите на тези сливания е видно, че се извършва все по-голямо срастване и преплитане на банковите бизнеси на отделните семейства. Възможно е, при тези сливания да се променя съотношението на силите на финансовия Олимп участвуващ в сделките на лихварите. Затова понякога под думата „срастване“ се крие поглъщане (или подчинение) на един бизнес от друг.

„Семейният“ характер на бизнеса

Както е известно, през 19-ти век (особено през втората половина) започнал бум на създаване на акционерни дружества и/или преобразуване на съществуващите частни компании в акционерни дружества от открит тип. Окончателно семейният частен бизнес бил подкопан през 20-ти век в хода на войните, национализациите, вследствие на приемането на антимонополни закони и т.н. В учебниците пише, че акционерната форма на организация на бизнеса е по-прогресивна в сравнение с частните компании от семеен тип. Доста съмнителен тезис. Световният опит показва, че семейните фирми (това е добре известно на специалистите по управление) доста по-голяма устойчивост и жизнеспособност. Те имат мотивация за това, че да „живеят вечно“, а не да следват самоубийствената логика на максималната незабавна печалба. Такива бизнеси, като правило, имат устойчиви принципи на дейност, твърда управленска субординация, минимизират привличаните на щат „странични“ хора, разработват дългосрочни програми за развитие.

Световните лихвари поощрявали преминаването на другите компании към акционерна форма, което облекчавало налагането на контрол над такива бизнеси. Обаче самите те при това се стремяли всячески да запазят своя бизнес като семеен. Ярък пример са Ротшилдите, които и днес, през 21-ви век проявяват консерватизъм и запазват своите банки и компании във вид на частен бизнес на основата на семеен капитал. Още повече, в техните семейни компании и банки те се стремят на всички ключови длъжности да използуват хора, които биха имали някакви роднински връзки с Ротшилдите. Говори се, че основателя на династията Майер Амшел Ротшилд в своето завещание е записал, че ръководните постове в банкерските и другите бизнеси трябва да заемат само членове на семейството (впрочем, на жените от семейството на Ротшилдите е забранено да се занимават с бизнес).

През 19-ти век банкерската къща Назаров също представлявала частен семеен бизнес. Създадена от тримата братя французи — Александър, Семьон и Иля Лазар в Америка на вълната на „златната треска“ в Калифорния. По-късно банката на Лазарите променя своята адресна регистрация във Франция. Наричана била довереното лице на Морганите в Европа. Днес тази американско френска банка е с други собственици, след Втората световна война в продължение на 40 години тя се управлявала от известния американски финансист Феликс Рохатин.

В много други банки и компании протича размиване на семейния капитал и семейния бизнес, ключовите постове постепенно са сменяни с хора, които не произлизат от династията основателка на бизнеса.

Например, през 1969 г. след смъртта на Роберто Леман в ръководството на банката Lehman Brothers, Inc. дошли „чужди“ хора. Постепенно устойчивостта на банката започнала да отслабва, а през септември 2008 г. в условията на кризата настъпил окончателният крах на банката.

Някои така наричани „еднофамилни“ банки постепенно стават „многофамилни“. Днес, например, семействата Рокфелер, Морган, Кун и Лоеб на паритетни начала контролират финансовия конгломерат Citygroup, банката JPMorgan Chase, нефтения концерн ExxonMobi_l. При това те внимателно следят за това, че „външните“ или „случайните“ хора да не попадат в състава на акционерите, нито в кръга на висшето ръководство на компаниите и банките.

Нарушаването на този принцип заплашва не само с отслабване на позициите на банкерската къща, а даже с нейната гибел. Днес в повечето банки щата на сътрудниците — това не е „семейство“, а „отбор“. „Отборът“ може да се формира от хора, които, първо, не са много известни на ръководството; второ, не се поддават много на контрол. Различието между „семейния“ и „корпоративния“ дух добре разбират истинските лихвари и не допускат в своя бизнес странични люде.

Ние вече споменавахме, че най-старата банка на Беринг през 1995 година била разорена. Това се случило в резултат на това, че в банката не останал никой от онези Беринги. Фактически банката „управлявали“ вече съвсем други люде, а за Берингите напомняла само табелката над вратата. В банката се оказали много случайни хора, в това число и някой си Ник Лисон, който бил борсов трейдър. Той търгувал с фючърси на Сингапурската борса и за кратък период от време натрупал загуби в размер на 1,4 млрд. фунта стерлинги, които се оказали смъртоносни за банката.

Подобен род скандални истории се случват постоянно и с други банки, особено онези, които са загубили даже подобието на „семейни“. Управляващите такива банки се отнасят към поверения им капитал като към чуждо имущество: или се занимават с откровено ограбване на това имущество, или в интерес на акционерите и свой собствен интерес (очакван бонус) си позволяват на много рисковани операции.

Династическите бракове като финансов инструмент на световните лихвари

Династическите бракове предотвратяват „разпиляването“ на семейния капитал. За многобройните кръвни бракове вътре в клана Ротшилд е писано немалко в биографиите на това семейство. Както изчислили биографите на Ротшилдите, през 19-ти век половината бракове на членовете на клана били вътрешносемейни. За две столетия такива чисто вътрешносемейни бракове се наброяват със стотици.

Норма станали също така браковете между представители на отделни банкерски семейства.

Да вземем, например, банката Kuhn, Loeb & Co. Притежателите на тази банка и управляващите постепенно се превърнали в едно голямо семейство, понеже се извършвало кръвно съединяване на семействата им посредством бракове. Така, дъщерята на Соломон Лоеб се омъжила за Якоб Шиф, а Феликс Варбург се оженил за внучката на Соломон Лоеб — Нина. А ето управляващият на банка Kuhn, Loeb & Co. Бенджамин Бутенвайзер бил женен за внучката на един от братята Леман. Количеството на такива брачни съюзи не се поддава на изброяване.

Наистина, при династическите бракове между близки родственици могат да възникнат „генетически“ изненади като деца с определени умствени, психически и физически отклонения, но подобни рискове отиват на заден план, когато при решения на матримониалните въпроси на първо място се намират материално финансовите интереси.

Скритост — важен принцип в съществуването на лихварите, при това става дума за скритост както в личния живот, така и в бизнеса. Понякога скритостта прераства в конспирация. С тази цел широко се използуват подставени лица, подставени фирми, различни тръстови фондове (ТФ), система на многостепенно участие в капитала на други компании, офшорки и т.н. ТФ управляват пакети акции на лихварите в различни компании и банки, но при това самите фондове се намират под контрола на лихварите. Да се оцени състоянието на лихварите практически е невъзможно, трудно е даже да се състави по-точна представа, какви отрасли и сфери на бизнеса се намират под контрола на тези или онези семейства. Ротшилдите, по мнението на ред аналитици, действат чрез такъв агент като Джордж Сорос, който се счита за един от най-главните спекуланти в света. Той, ако може така да се изразим, — е „публичен“ финансист и винаги заема достатъчно високи редове в рейтингите на най-богатите хора на списание „Форбс“. Своите идеологически постулати Ротшилдите огласяват посредством „публични“ политици и подконтролните им списания. Например, чрез Жак Атали, бившия в своето време президент на ЕБРР, а след това станал съветник на президента на Франция Н. Саркози.

Ориентация към изграждане на връзки с политическата власт. Лихварите се занимават с бизнес, опирайки се на онези възможности, които дават връзките с правителството, законодателната власт, монархиите, президентите и т.н. Появи се даже израза „банково политически комплекс“ (БПК). Обаче ролята на банките и политиците в БПК не са еднакви: лихварите отдавна вече са превърнали държавната власт в послушен тям слуга. Класическата формула на движение на капитала, създадена от класика на марксизма е: пари — стока — пари’. В съвременните условия по-актуална става формулата: пари — власт — пари’. Тоест капиталът нараства посредством неговото инвестиране не в стоки (или производството на стоки), а в политическата власт. Механизмите за нарастване на капитала чрез покупка на власт са многообразни, но преди всичко лихварите получават достъп до паричния фонд на държавата — бюджета. Освен това, чрез покупка на власт те пишат нужните им закони, потискат конкуренцията, постигат лоялността на съдиите и т.н.

Ротшилдите демонстративно заявяват, че те не се месят в политиката. Но в действителност не е така. Просто те вършат това по-изтънко, отколкото другите лихвари. Френският историк на банковото дело Жан Мари Шмит по този повод казва:

„Формално Ротшилдите за разлика от Рокфелерите, или да кажем Фордите, никога не са се занимавали с политика. Но те са сваляли крале и предотвратявали войни, затваряли са вестници и събаряли са министри, ако това е било необходимо за техните интереси“.^[14]

Използуване на всички средства, които водят към достигане на целта. Поради информационното затъмнение на живота и бизнеса на световните лихвари малко е известно за тези им дейности. Но от различни източници (например, от известната книга на Джон Колеман „Комитет 300“) е известно, че лихварите са правели и продължават да правят големи пари от наркотици, незаконна доставка на оръжие, не се гнусят от поръчкови убийства, дискредитация на неудобните им политически дейци и конкурентите в бизнеса и т.н. При реализиране на много свои операции, както вече сме отбелязвали, те се опират на военно силовата подкрепа на държавата, разпалват войни и организират революции, активно използуват държавните спецслужби.

Бизнесът на световните лихвари: международен обхват

В Европа международна финансова мрежа е възникнала още при тамплиерите, които имали свои „опорни точки“ в пространството от Скандинавия до Средиземно море и даже в Северна Африка и Близкия Изток. Обаче след ликвидирането на ордена в началото на 14-ти век финансовата дейност на лихварите се осъществявала в по-ограничено пространство (даже лихварите на Флоренция, Венеция, Генуа и Ломбардия нямали такъв международен обхват, какъвто бил у ордена на тамлиерите).

Истински международен размах лихварската дейност получила при Ротшилдите. На основателят на династията Майер Амшел Ротшилд, му станало тясно в пределите на Германия, където той направил своя капитал. Затова той изпратил своите синове в основните държави на Европа: Натан– в Лондон, Джеймс — в Париж, Амшел — във Франкфурт, Соломон — във Виена и Карло — в Неапол. Там те създали свои банкерски кантори. Наличието на международна финансова мрежа дало на Ротшилдите преимущества пред другите банкери (по бързи разплащания, оперативно маневриране с финансовите ресурси, обмен на информация, координация по оказване на нужното влияние върху първите лица на държавите и т.н.), позволило им активно да влияят на хода на политическите събития в Европа и света.

След като се усвоили в Европа, Ротшилдите започнали да разпространяват влиянието си над Новия свят. Това влияние се проявявало в това, че те създали там своя агентура.

Например. Вече в края на 18-ти век агента на Майер Амшел Ротшилд в САЩ бил Александър Хамилтън. Той станал министър на финансите на Северноамериканските щати и благодарение на неговите усилия в тази страна през 1791 г. била учредена първата централна банка. А през 1824 г. Ротшилдите станали лични финансисти на бразилския император. В Русия Ротшилдите дошли по-късно, когато на престола се възкачил Александър II и Русия застанала на пътя на капиталистическото развитие. Нашето министерство на финансите започнало активно да прибягва до пласиране на държавни заеми на европейските борси, използувайки услугите на Ротшилдите (предимно френските).

Особено внимание се отделя на оперативната секретна връзка между центровете на финансовата мрежа. Била създадена специална пощенска служба, а също и поща с пощенски гълъби. Използували се шифри. За пощенските пратки се използувал особен език, който представлявал диалект на немския, на който говорели в гетото на Франкфурт, освен това буквите били заимствувани от иврит.

Днес Ротшилдите имат свои банки и предприятия в 40 страни по света. Членове на семейството живеят в десетки страни. Същевременно, достатъчно ясно се разпознават основните страни на тяхното пребиваване — Великобритания и Франция. Следват САЩ и Швейцария.

Днешният глава на клана Дейвид Ротшилд има три деца — един син и две дъщери. По примера на своя прадядо той планира да изпрати децата си в различни части на света — в САЩ, Европа и Азия (днес даже жените в клана Ротшилд имат право да се занимават с бизнес).

Световните лихвари използуват такава форма за интернационализация на своя банков бизнес, като транснационалните банки (ТНБ).

Например банката JPMorgan Chase — е типична ТНБ, щабквартирата на която се намира в Ню Йорк (Уолстрийт), а своите операции осъществява в 60 страни по света, в това число и в Русия. Една от най-големите банки в света (може би най-голямата) се явява Хонконгската и Шанхайска Банкова Корпорация (HSBC). Според някои източници, дадената банка е подконтролна на Ротшилдите. Нейната щабквартира се намира в Лондон, а извън пределите на Англия има 7500 офиса в 87 страни по света.

Ротшилдите: централизация на семейната власт и семейния бизнес

Принципът на централизация на семейната власт и семейния бизнес най-добре се виждат в примера с династията Ротшилд. В своето завещание Майер Амшел Ротшилд написал, че неговите наследници и следващите потомци са длъжни от своите среди да избират глава на семейството, на когото другите членове на семейството са длъжни безпрекословно да се подчиняват. Това, безусловно, е много важен принцип за управлението, който позволява да се запази устойчивост и оцеляване на международния семеен бизнес. Най-важните въпроси Ротшилдите решават на семейни съвети, където главата на всеки клон има право да се изказва. Това напомня на принципа на демократическия централизъм, който бил зафиксиран в устава на КПСС (но който често се нарушавал). Добре известно е, че след смъртта на Майер Амшел Ротшилд през 1812 г. глава на клана станал Натан Ротшилд, който живеел в Лондон. Във всяка страна, където пребивавали Ротшилдите, също си имало своята субординация. Към този принцип на единоначалието Ротшилдите повече или по-малко се придържали и в последвалите времена.

През Втората световна война най-силни и влиятелни от всички клони на международния клан Ротшилд се явяват британския и френския. Съществуват и други клонове — американски, швейцарски… тези разклонения се появили в годините на войната, когато имуществото на Ротшилдите във Франция било конфискувано от фашистите, а членовете на семейството емигрирали зад океана или се прехвърлили в неутрална Швейцария. Като глава на целия клан се избира представителя на лондонския или парижкия клон.

Днес юздите на управлението в клана Ротшилд са преминали в ръцете на Давид Ротшилд (род. през 1942 г.) — глава на френския клон на семейството. Управлението на френския клон Давид Ротшилд приел след скорошната смърт на главата на този клон барон Ги де Ротшилд. Преди това глава на целия клан бил Евелин Ротшилд, принадлежащ към британския клон на семейството. Във връзка с преклонната му възраст Евелин предал властта на Давид. Така пишат и говорят световните СМИ. Има и друго мнение, изказано от някои аналитици. Води се остра „подмолна“ борба между лондонския и парижкия клон. В началото на 21-ви век връх взел парижкият клон, който доскоро бил на границата на изчезването (в резултат на национализацията на банката на Ротшилдите в Париж през 1981 г.).

Централизацията в клана Ротшилд не толкова в строгата субординация на отделните семейства, а още и в това, че се създават многостепенни структури на управление на активите, при това управляващите организации и активите са разхвърляно по целия свят. Начело на всяка управляваща структура стои човек, имащ някакви кръвни връзки с клана Ротшилд.

Понастоящем всички конци за управление на активите на клана Ротшилд се събират в холдинговата компания Family Company, оглавявана от Давид Ротшилд. Друга важна холдингова компания — е Concordia B. V. Тя се намира във владение на лондонската и парижката банки на Ротшилдите, а тя контролира холдинговата компания Continuation Holdings of Switzerland, която на свой ред контролира активите на Ротшилдите в Швейцария; тя също притежава всички акции на американските и канадските Ротшилди. Сред холдинговите компании на клана Ротшилд трябва да споменем Сосиете д’енвестисман дю Нор, тази компания управлява активите на френските Ротшилди.

Днес в условията на кризата се наблюдава явна финансова консолидация на всички разклонения на международния клан Ротшилд, това им дава добра възможност да укрепят позициите си в международните финанси. Някои анализатори говорят за „ренесанс“ на клана Ротшилд през 21-ви век.

Главният актив на Ротшилдите — е NM Rothschild & Sons, която била създадена още от Натан Ротшилд в началото на 19-ти век. Други по-важни банки, влизащи в империята Ротшилд са: Rothschild & Cie Banque (Франция) и Rothschild AG (Швейцария).

Сред небанковите финансови структури на клана Ротшилд трябва да отделим американската инвестиционна компания Atticus Capital, в която съпредседател на съвета на директорите се явява Натаниел Ротшилд. В навечерието на кризата капитализацията на компанията се оценявала на 14 млрд. дол., по време на кризата тя загубила 5 млрд. дол. Също така важна финансова структура се явява британската инвестиционна банка JNR Ltd. (J. Aron & Natan Rothschild Energy International Limited), осъществяваща инвестиции в руските и украинските компании от енергийния сектор (и също се намират под управлението на Натаниел Ротшилд).

Интересите на Ротшилдите не се ограничават само във финансовата сфера. Те притежават компании в добивната промишленост: Anglo-American Corporation of South Africa (добив на злато, диаманти, уран и др.), Rio Tinto (добив на въглища, желязо, мед, уран, злато, диаманти, алуминий и др.) и De Biers (добив и обработка на диаманти).

В енергийния сектор най-голямата собственост на Ротшилдите е компанията Vanco International Limited, която инвестира в разузнаване и добив на въглеводородни ресурси.

В строителния бизнес се отличава унгарската компания Trigranit, в която Натаниел Ротшилд има 12% акции (само в руски недвижими имоти компанията е направила инвестиции за 5 млрд. дол.).

Кланът Ротшилд има неизброимо количество компании в търговията, ресторантьорство и хотелски бизнес, производство на вино, издателски бизнес и т.н. по конкретно, под контрола на Ротшилдите се намира парижкото издателство „Прес де ла Сите“, френския вестник „Либерасион“, английските издания „Икономист“ и „Дейли телеграф“, радио телевизионната компания Би Би Си.

Поради дадените по-горе причини да се даде оценка на състоянието на клана е крайно сложно. Натъкваме се на оценки от 1,4 млрд. дол. (израелски източници) до 15 млрд. дол. (френски източници). По френски данни доходите на семейството през 2003 г. се равнявали на 828 млн. дол. * А ето оценка на активите, намиращи се под контрола на Ротшилдите, въобще е невъзможна. Въпреки това, съдейки по тези цифри, през последните бурни десетилетия капиталистите от новата вълна поизместили Ротшилдите. Те изглеждат доста скромно на фона същия Бил Гейтс или Уорън Бъфет, спекулантите от Уолстриит или някои руски олигарси. Но за оценка на позициите на клана Ротшилд са важни не само количествените показатели, но и качествените характеристики. Ротшилдите имат неоспоримо преимущество пред другите олигарси: те са много издръжливи, в състояние са да оцелеят при всякакъв катаклизъм на историята (войни, кризи…), имат великолепна способност да възстановяват загубените позиции. Например, през 50 — 60-те години на миналия век те съумели да възстановят своите позиции в континентална Европа, които били загубени по време на Втората световна война. А през 1981 г. при левия президент Франсоа Митеран била национализирана банката на Ротшилдите във Франция. Обаче Ротшилдите активно способствували смяната на правителството и президента. През 1986 г. на власт дошъл десният президент Жак Ширак, който върнал на Ротшилдите банката. При това, според някои източници, Ротшилдите по реда на реституцията получили компенсация, която съществено превишавала капитала на банката до нейната национализация.

Световните лихвари: диалектика на единството и борбата

След началото на съвременната криза рязко се усилила централизацията на банковия капитал, което се изразило в съкращаване на банките от световен калибър, много банки банкрутирали и прекратили своето съществуване или били погълнати от по-могъщи. Оцелелите банки станали по-големи.

В края на 2009 г. Съвета по финансова устойчивост съставил списък на световните финансови учреждения (СФУ), в който са включени 6 застрахователни компании и 24 транснационални банки. На Уолстриит американската банкова система днес контролират четири — шест банкови гиганта. Това са: Goldman Sachs, JP Morgan Chase, Morgan Stanley, Bank of America, Cityban и Wells Fargo. Лидер по показателя капитализация в тази група е JP Morgan Chase, намираща се под контрола на Рокфелерите и Ротшилдите (180 млрд. дол. на 01.10.2009). А ето банката Goldman Sachs, се смята владение на Ротшилдите, на Уолстриит я наричат „генератор на печалба“ заради рекордните показатели на чиста печалба: за първата половина на 2009 г. те събрали 5,25 млрд. дол. (това още повече впечатлява на фона на загубите на много други банки в условията на продължаващата криза).

В контекста на разглежданите от нас въпроси е важно да отбележим, че световната финансова върхушка контролира „генералните щабове“ на лихварите — централните банки. Тези институти се явяват най-важен инструмент за управление на всички по-ниски етажи на „дълговата пирамида“ на лихварите. На горния етаж в йерархията на централните бани се намира ФРС на САЩ. „Контролният пакет“ на ФРС на САЩ от самото начало е принадлежал на Ротшилдите, Рокфелерите, Морганите, Куните, Лоебите и още няколко „обитателя на Олимп“. Но ако отчетем, че много от членовете на този тесен кръг „жители на Олимп“ изначално са били под контрола на Ротшилдите, то може да предположим, че най-главните акционери на ФРС са били Ротшилдите и Рокфелерите. Последните съумели от самото начало на своите предприемачески кариери да запазят определена независимост от Ротшилдите. Към такава гледна точка се придържа, конкретно, американският изследовател Николас Хагер.^[15]

Впрочем, има и други версии на това, кой се намира на върха на финансовия и политически Олимп. Понякога се споменава семейство Барух, което „се грижело“ за много американски президенти, започвайки от Вудро Уилсън и завършвайки с Джералд Форд. Става дума за същия тоя Барух, който дал „сигнал“ на Федералната резервна банка Ню Йорк през октомври 1929 г. да „спре“ „паричния кислород“ на пазара и тъкмо с това провокирала сриване на борсовия пазар в САЩ.

Известен е такъв факт, даден в книгата на Антъни Сатона „Властта на долара“: в САЩ били напечатани купюри с по-голяма стойност от обикновеното (1000 дол., 5000 дол., 10000 дол.). обаче те не са в обръщение все още, а лежат в сейфовете. Характерно е, че на тях няма портрети на президенти на САЩ. Кой е изобразен на купюрите? Шиф, Лейба, Кун, Барух. Тогавашният министър на финансите Джеки Рубин през 1990-те години в частна беседа казал: „Това са робите (президентите на САЩ, изобразени на купюрите с по-малка стойност — В.К.), а ето това са робовладелците (финансистите, изобразени на банкнотите с по-голяма стойност — В.К.)“.^[16] Така, на банкнотите, които не се движат сред народа, вече са напечатани портретите на онези, които реално управляват света.

През целия 20-ти век, съдейки по оценките на експертите, кръгът на основните стопани на ФРС оставал примерно такъв, както и в началото на века; може би, се е изменил малко техният дял в капитала на централната банка на САЩ.

Съдейки по всичко, отношенията в клуба „на жителите на Олимп“ не са толкова безоблачни, между тях има постоянна „задкулисна“ борба, за която ние знаем крайно малко.

Така М. Ротбард провел акуратно изследване на историята на банковото дело в САЩ през първата половина на 20-ти век и дошъл до извода, че през годините на управление на президента Ф. Рузвелт (така наречения „нов курс“) настъпило сериозно разместване на силите на финансовия Олимп на Америка. Доминиращите до кризата през 1929 — 1933 г. Моргани, представляващи в САЩ интересите на Ротшилдите, през 1930-те години отстъпили във финансово банковата система на САЩ палмата на първенството на клана на Рокфелерите.^[17]

В друго интересно изследване, принадлежащо на Николас Хагер, се прави извод за отслабване на позициите на Ротшилдите сред главните акционери на ФРС. Съгласно приведените цифри (позоваваме се на данните от рейтинговата агенция Standard & Poor), в началото на 1990-те години на банковата група на Рокфелерите принадлежали 53% от акциите на ФРС, още 8% принадлежали май на Банка на Япония. На банките подконтролни на Ротшилдите, се падало не повече от 10%. Означава ли това, че „ерата на Ротшилдите“ си отива? Авторът смята, че не. Мнението му е, че Ротшилдите имат здраво позиции извън Америка, особено в Западна Европа, където контролират такива централни банки като: Банка на Англия, Банка на Франция, Бундесбанк. Те доминират и на редица пазари. По-конкретно — пазара на злато. Не е изключено, светът да се върне към един или друг вариант на златния стандарт, ако Ротшилдите грамотно проведат шахматния мач наречен „реформа на световната финансова система“.

За противопоставянето на клановете Ротшилд и Рокфелер свидетелства и историята с ЮКОС и М. Ходороковски. За активите на тази гигантска нефтена компания претендирали клановете Ротшилд и Рокфелер. Първоначално ЮКОС била предназначена за Ротшилдите, които имали сложни, многостранни отношения с тази компания. Но Рокфелерите разрушили плановете за провеждане на операцията за предаване на нефтодобивните активи на Ротшилдите. Така, в крайна сметка инициативата за ареста на Ходорковски произлизала не от президента Путин, а от Вашингтон. Ние даваме този пример, за да бъде ясно, доколко всичко е не толкова просто на световния финансов Олимп.^[18]

На Уолстриит също така се наблюдава разделение на обитаващите там на привърженици на Ротшилдите и на такива, които са по-близо до Рокфелерите. По-точно, не е голяма тайна, че банката Goldman Sachs се намира под контрола на Ротшилдите, а банката Merril Lynch — на Рокфелерите. По време на последната финансова криза банката Merril Lynch се оказала на границата на банкрута и нея бързо я купил гиганта на банковия бизнес Bank of America. Образувал се нов банков свръх гигант наречен Bank of America Merril Linch (BAML). Днес в администрацията на президента Барак Обама, по оценки на анализаторите, има повече хора свързани с Goldman Sachs, отколкото с BAML. Преди всичко това е министърът на финансите Тим Гейтнър, който преди това се е заемал висок пост в Goldman Sachs. Впрочем не бива да отписваме значението на супер банката BAML. Някои анализатори и експерти предполагат, че със създаването на BAML в банковия и финансов свят е възникнал трети „център на славата“, или „полюс“ (заедно с Ротшилдите и Рокфелерите). Наричат го „шарлотска група“ — на името на града Шарлот в щата Северна Каролина, където се намира щабквартирата на банката. По финансови показатели „шарлотската група“ не достига до общите показатели на Рокфелерите и Ротшилдите, обаче тя много умело играе на противоречията на традиционните кланове и неотклонно увеличава своите позиции.^[19]

Ето още една интересна „информация за размишления“. На 17 септември 2009 г. (в деня на 222-рата годишнина от подписването на Конституцията на Съединените Щати) 290 от 435 члена на Палатата на представителите на САЩ подкрепили проекта за закона „За прозрачността на Федералната резервна система на САЩ“. Такова количество гласове „за“ означава, че президентът на САЩ вече не може да наложи вето на законопроекта. Това е безпрецедентно събитие в историята на Америка — за първи път от цялото вековно съществуване на ФРС било прието решение за проверка на тази затворена организация от страна на държавните власти! Световните СМИ мълчат за това историческо събитие, отвличайки вниманието на обикновените хора с безкрайни разговори за международни „финансови и икономически срещи на върха“: Давоси, срещи на „осморки“, „двадесетици“ и т.н. Анализаторите не могат да дадат никакво друго обяснение, освен това, че американските законодатели най-накрая са „прогледнали“. А защо те, например, не са „прогледнали“ през 1920 или 1929 г., когато ФРС предизвиквала кризи? Смея да предложа своя версия за събитията: сред тясна група акционери започнали „раздори“. Някои от тях (по-скоро на Ротшилдите) трябва да вземат реванш за отслабването на позициите им в групата на главните акционери, а за това е необходимо да организират „перестройка“ на Федералния резерв в нужното за тях направление (например, връщане на златото по един или друг начин в света на парите).

Проверката на Федералния резерв, проведена през 2011 година от Сметната палата, както вече сме казвали, завършила с голям скандал: било извадено на яве, че по време на последната финансова криза ФРС тайно е дала кредити на различни банки (не само американски, а и чуждестранни) на астрономическата сума 16 трилиона долара. Подобен род проверка — е първа крачка по пътя на „перестройката“.

А почти заедно с това в Америка изведнъж започнало широко протестно движение „Окупирай Уолстриит“. То е насочено не само срещу банките, но, в крайна сметка, против Федералния резерв.

По-общо казано много анализатори са склонни да смятат, че групата на Ротшилдите се намира в настъпление. Те поддържат курс към внезапен дефолт на долара, зануляване на всички записи, отразяващи дългове и виртуални активи, преоценка на всички активи и пасиви в унции злато и въвеждане на парична система, която би пряко или косвено била привързана към златото.^[20]