Метаданни
Данни
- Включено в книгата
-
Политически разследвания
Световна кабала или Ограбване по еврейски - Оригинално заглавие
- Мировая Кабала или Ограбление по еврейски, 2012 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- tototed, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Научнопопулярен текст
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
- Оценка
- 3 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
История
- — Добавяне
Глава 11
Банките в условията на финансова либерализация и глобализация
Финансите в своя апогей, като самоцел, като финансов Интернационал, отричат и не признават нищо национално, не признават държави, а затова обективно са анархични и биха били анархични абсолютно, ако те, отричащи всяко национално господарство, не бяха, по необходимост, господарство в своята същност. Господарството като такова — това е само власт. А парите — са изключителна власт.
Банка на Ватикана в служба на „религията на парите“
Анализът на връзките на банките и другите финансови институти със „сенчестата икономика“ показва, че практически всички тези финансови институти по един или друг начин се намират в „сянка“. На „полето“, наричано „световна финансова система“, може да се „играе“ само по онези правила, които са определени от световните лихвари. Банките може да се наричат „морално ориентирани“, „ислямски“, „католически“, „християнски“, „социални“, „народни“ и т.н. Това е без всякакво значение. Всички те „играят“ по правилата на световните лихвари. Изключение правят само банки и финансови институции на онези държави, които се намират извън световната финансова пирамида (държави аутсайдери, държави извън системата). Всяка банка, която нарушава писаните и особено неписаните правила на „играта“, изхвърча от „финансовото поле“, а нейните организатори, като правило, срещат сериозни проблеми. С писаните правила всичко изглежда ясно: ако търговските банки нарушават официалните норми, поставени от централните банки или други регулатори (примерно норма по достатъчен капитал) — на нея, в края на краищата, й отнемат лиценза. Но има и неписани правила. Например, трябва да участват в „прането“ на „мръсни“ пари. Понякога ръководителите на банки към това ги принуждават криминални елементи. Но по-често банките отиват на такова сътрудничество доброволно и даже си търсят криминалните партньори. Всичко е много просто: ако банката се отказва да работи с „мръсни“ пари, то тя става неконкурентоспособна и обречена на банкрут.
Да погледнем от тази гледна точка Банка на Ватикана (БВ), която официално се нарича „Институт по религиозните дела“ (ИРД). Такава фирма задължава: банката е длъжна да демонстрира примери на добродетелна дейност във финансовата сфера, прилежно да изпълнява всички писани правила на банковия бизнес (нормите на органите за банков надзор) и да се държи по-далеч от всякакви съмнителни проекти и клиенти. Но в реалния живот е различно.
БВ е основана през 1942 г., когато глава на католическата църква е бил папа Пий XII. Съгласно устава, БВ е създадена с цел да акумулира средства, постъпващи във формата на пожертвования, дарения и др. ресурси, а също така да управлява финансовите ресурси, принадлежащи на различни църковни учреждения, разположени в Италия и по целия свят. По най-внимателни оценки, сумата на банковите влогове в БВ в началото на 2008 г. е съставяла повече от 5 млрд. евро.[1] Съдейки по всичко доходността на банката е голяма: тя изплаща по влоговете лихва от 12% годишно и даже повече. Въпреки икономическата криза, банката е завършила 2008 г. с добри резултати. Не е съвсем ясно как БВ заработва парите си, тъй като официално тя не се занимава с даване на кредити. Известно е само, че в структурата на активите на банката съществено място заемат недвижимите имоти.
След Втората световна война БВ станала съсобственик на хотелите „Хилтън“ в Италия. Тя притежава пет квартала доходни къщи във Вашингтон, курорти в Мексико, жилищни комплекси в Монреал, исторически здания в Париж и др. Принадлежат й обширни имоти обработваеми земи в Италия (482 хиляди хектара), в Германия (250 хил. хект.), в Испания и другаде.[2]
Друго голямо перо на активите — са ценните книжа. Тя владее пакети акции на промишлени, селскостопански и застрахователни компании.
Фактически Банка на Ватикана (както и самия Ватикан) се явява офшорна зона.
Първо, БВ се явява институт с пълна финансова секретност. Тя осигурява конфиденциалност на операциите (банкова тайна) за своите клиенти. В СМИ нерядко се говори за това, че сред клиентите на БВ има лица, „имащи проблеми с правосъдието“. БВ не издава чекови книжки, всички влогове и сделки се осъществяват в брой или в налично злато, без да се оставят никакви явни следи. Ако над швейцарските банки сега се провеждат „набези“, и от тях се иска отмяна на банковата тайна, то БВ остава „неприкосновена“. При новите обстоятелства тя се оказва още по-търсена от тези, на които им е нужна пълна конфиденциалност.
Допълнително преимущество на БВ пред другите депозитно-кредитни институти е това, че тя не провежда одит, тоест има такъв „независим“ статут, като много централни банки (в много трудове ИРД даже наричат в тази връзка „централна банка“, макар БВ да не се занимава с емисия на собствена валута). БВ фактически не се подчинява на никого, даже на Префектурата по икономическите въпроси на Светия Престол.
Второ, БВ се явява „данъчно убежище“. В скорошни разследвания на „London Telegraph“ и „Inside Fraud Bulletin“ Ватикана се споменава в качеството на основно „данъчно убежище“ наред с Макао и Науру. При това той има връзки с много офшорни зони. Например, той е регистрирал на Каймановите острови пенсионен фонд.
Фактически от данъчните облаги на банката се ползуват не само религиозни организации, които се обявяват за основните клиенти на ИРД, но и физически и юридически лица, доста далечни за светия Престол.
„Религиозните организации, особено италианските, използуват предоставената възможност, за да помогнат на своите спонсори да избегнат регламентиране на дейността им или да изнесат пари зад граница.“[3]
Естествено, такъв офшорен режим на БВ неизбежно е подтиквал този институт към извършване на операции, не само несъвместими с библейските заповеди, но и с нормите на углавното право.
В тази връзка изследователят на Ватикана О. Четверикова отбелязва: „БВ е била причина за безбройни скандали, особено шумни през 80-те години, когато в ръководството й бил американският архиепископ от литовски произход Пол Марцинкус. Ватиканските финансисти се оказали замесени в прането на парите на мафията, продажба на оръжие на държави намиращи се в конфликт, занимавали се с преводи на полския профсъюз «Солидарност» и др. По данни на някои източници, ИРД и днес се занимава активно с пране на пари“.[4]
Банка на Ватикана прехвърлила на „Солидарност“ общо около 100 млн. дол. По същество, БВ встъпила в ролята на ефективен инструмент за разрушаването на социалистическия лагер. Тя практически била единствения легален канал за постъпления на финансови средства в тази част на света, която се намирала зад „желязната завеса“. Профсъюзното движение „Солидарност“ в Полша изиграло ролята на своеобразен детонатор, който предизвикал след това деструктивните процеси в другите социалистически страни.[5]
Съгласно друг източник, ИРД „през последните десетилетия… е бил замесен в няколко крупни финансови скандали. Преди 20 години завършил скандалът с италианската банка Banco Ambrosiano (ИРД бил собственик на контролния пакет акции на тази банка — В.К.), който струвал на Ватикана 406 млн. дол.“[6]
Ще наблегнем, че споменатата банка (Bаnco Ambrosiano) е била тясно свързана с италианската мафия и масонската ложа П-2 (Пропаганда-2). Епископът Пол Марцинкус имал лични контакти с представители на мафията и масонството, в това число с главата на ложата П-2 Личо Джели.[7]
Марцинкус в края на 1970-те години се сработил с тогавашния глава на Banco Ambrosiano Роберто Калви. Те получавали под формата на кредити пари на мафията. Епископът съпровождал сделките на Banco Ambrosiano с гаранциите на БВ, където лежал подписа на самия папа Иоан Павел II. Към началото на 1980-те години Калви събрал около 1,2 млрд. дол., които използувал за покупка на акции на Banco Ambrosiano. И тогава централната банка на Италия започнала разследване по повод на кредитите, които така и не били върнати. Скандалът получил широко отразяване в пресата. Банката на Калви започнала да губи репутация и клиенти, а Марцинкус престанал да подсигурява партньора си с поръчителствата на папата. Облаците над Р. Калви започнали да се сгъстяват и той избягал от Италия. Няколко седмици след бягството си намерили банкера в Лондон под моста Блакфрайерс (Черните братя — между другото, така се нарича монашеския орден на доминиканците). Банкерът висял на въже, а джобовете му били натъпкани с камъни и банкноти. В хода на разследването на убийството на банкера станало ясно, че две седмици преди смъртта си той написал писмо до самия Папа с молба до го защити. „Ваше светейшество, именно аз взех върху себе си тежкото бреме на грешките и пропуските, които са извършили бившите и сегашни ръководители на ИРД“, — се споменавало в писмото. Що се отнася до архиепископ Марцинкус, то той излязъл сух от водата: като прелат на Ватикана той имал имунитет от съдебно преследване. Интересното е, че у Марцинкус имало още едно писмо на убития банкер, в което Калви свалял всякаква отговорност за краха на Banco Ambrosiano от Банка на Ватикана. Въпреки това, от БВ властите поискали да компенсира загуби в размер на 1,5 млрд. дол. Обаче на пострадалите вложители възстановили само 240 млн. дол.[8]
Последният скандал, свързан с БВ, станал в края на 2009 г. Подразделение на финансовото разузнаване на Банка на Италия (централната банка на Италия) започнало разследване по отношение на БВ, под подозрение за пране на пари. Банка на Италия установила (по съобщения на „The Daily Telegraph“) факти за превода на 180 млн. евро в едно от римските отделения на италианската банка UnitCredit в нарушение на законите за борба с прането на пари. Част от изпраните пари била получена от операции с недвижими имоти.[9]
Централните банки: йерархия и световна финансова мрежа
Ние вече водихме разговор за централните банки като генерални щабове на лихварите. Днес в повечето страни на света вече има централни банки. Основната маса от тези институти се е появила едва през 20-ти век, макар в промишлено развитите страни те да са били създадени по-рано — предимно през 19-ти век.
През 1900 г. в света се наброявали 18 централни банки. В края на 20-ти век централни банки освен в Европа имало само в Япония и Индонезия. Към 1959 г. броя на тези банки достигнал 59, я през 1990 г. — 161. В началото на 21-век в света имало около 200 централни банки.[10]
Между централните банки на отделните държави съществуват видими и невидими връзки, образуващи международна мрежа от централни банки. Но това не е „плоска“ или „хоризонтална“ мрежа. Отношенията между централните банки имат и, така да се каже, „вертикално“ измерение. Днес в света се е установила своеобразна йерархия на централните банки.
На най-горното ниво на тази пирамида стои ФРС на САЩ.
Централните банки на развитите страни със свободно конвертируеми валути се намират по-долу, образувайки второ ниво на пирамидата. Най-голяма от централните банки от второ ниво се явява Европейската централна банка(ЕЦБ), която, както е известно, емитира валута наречена „евро“. Централните банки на отделните държави влизащи в ЕС (Бундесбанк, Банка на Франция и т.н.) фактически са предали своите пълномощия на ЕЦБ. Тя в значителна степен е независима — както от националните централни банки, така и от правителствата на съответните европейски страни.
Професорът от Столичния университет в Лондон Дж. Грал във влиятелното парижко списание „Монд Дипломатик“ в статията „Абсурдния статус на ЕЦБ“ прави сравнителен анализ на ЕЦБ и ФРС на САЩ. Той отбелязва, че ФРС макар и формално се намира под контрола на Конгреса на САЩ. ЕЦБ се намира въобще извън всякакъв политически контрол. На това основание той я обявява за крайно недемократичен институт. Ако в закона за ФРС най-малкото се декларира, че целите на Федералния резерв се явява поддържане на икономическия ръст и заетостта, то за ЕЦБ крайни ориентири се явяват парични агрегати и темповете на инфлация. Тоест ЕЦБ даже формално не носи отговорност за социалните резултати на своята дейност, често парично-кредитната политика на ЕЦБ само влошава социално-икономическото положение в страните от ЕС. Сляпото следване от ЕЦБ на ориентири във вида на парични агрегати авторът на статията нарича „макроикономически мазохизъм“. При това той подчертава, че предаването от страните членки на ЕС много от пълномощията си на института наречен ЕЦБ ги лишава от възможност да противостоят на кризисните явления в пределите на своите граници.[11]
При такъв статут на ЕЦБ за стопаните на ФРС е много по-лесно да взаимодействуват с паричните власти на ЕС. Централните банки на отделните страни-членки на ЕЦБ са понижили статута си, по същество са се превърнали в провинциални кантори на ЕЦБ. Затова някои мощни централни банки, като Банка на Франция или Бундесбанк, остават на второ ниво на пирамидата, а фактически се намират по-долу.
На второто ниво се намира също и Европейската система на централните банки(ЕСЦБ), включваща ЕЦБ, централните банки на страните от евро зоната, а също и централните банки на страните от ЕС, които още не са в зоната на еврото (общо — ЦБ на 27 страни). Най-голяма от втората група се явява Банка на Англия (Великобритания не прие еврото като официално платежно средство).
ЕСЦБ има органи за управление, висшият е Съветът на управляващите. Архитектурата на ЕЦБ и ЕСЦБ напомня ФРС, състояща се от Федерални резервни банки, които осъществяват конкретна дейност по места (емисия на пари, контрол на работата на търговските банки, разплащания и т.н.). Съветът на управляващите на ЕСЦБ подобно на Съвета на управляващите на ФРС на САЩ изпълнява ролята на „диригент“, координиращ действията на влизащите в системата банки.
На третото ниво са централните банки на развиващите се страни с преходни икономики (тук се намира нашата Банка на Русия). Тези банки формират своите активи за сметка на доларите на САЩ, а издаваните от тях национални пари — това са долари, но пренарисувани в друг цвят. Тези централни банки се перчат с „независимостта“ си. Обаче в действителност, макар да са извън контрола на националните власти, те са зависими от ФРС на САЩ. Така наречените „национални“ централни банки фактически са станали филиали на Федералния резерв. Те се занимават с това, да натрупват в своите международни резерви на „зелените хартийки“, да ги прерисуват в други цветове и ги пускат в обръщение като „национални пари“.
Има още и четвърто ниво. В някои страни обемът на натрупаната чуждестранна валута е точно равен на обема на пуснатите в обръщение национални пари и при това между валутата и националната единица се поддържа фиксиран курс. В този случай кантората, която издава националните парични знаци, се нарича даже не централна банка, а „валутно управление“ (други популярни имена са: валутна управа, валутен съвет, валутен комитет, валутна комисия, валутна палата (в България — валутен борд — бел.пр.)). Това е нещо като обменно бюро. „Валутното управление“ (ВУ) означава фактически загуба на финансовия суверенитет на тази държава, която въведе този институт.
В икономическата история ВУ е действувало в 70 държави. На върха на популярността си през 1940-те години (на прага на залеза на епохата на колониализма) ВУ е действувало едновременно в 50 държави, включително Нова Зеландия, Бирма, Йордания, Ирак, Египет и др. Класически пример на ВУ през миналото десетилетие е била Аржентина, което, както е известно, завършило с пълна разруха на сраната. От страна на МВФ през миналото десетилетие са били правени опити за налагане на ВУ на Руската Федерация, обаче кризата в Аржентина внесла пълна яснота в това, какви последствия води след себе си въвеждането на ВУ. В средата на настоящето десетилетие ВУ имало в следните страни: Боса и Херцеговина, България, Бруней, Хонконг, Джибути, Естония, Литва и др.[12]
И така, ние имаме ясна вертикала при „паричните власти“ в световен мащаб.
Особено тесни и доверителни отношения се зараждат между ФРС на САЩ и централните банки от второ ниво — ЕЦБ, Банка на Англия, Банка на Япония и някои други. В рамките на „седмицата“ (Г-7) редовно се провеждат съвещания на ръководителите на министерствата на финансите и централните банки на страните-участнички в групата. * Между централните банки на „седмицата“, а също и централните банки на някои други икономически развити страни, а още и ЕЦБ могат да се сключват различни двустранни и многостранни съглашения по различни въпроси.
Например, ФРС на САЩ има споразумение за валутни суапове с централните банки на Великобритания, Япония, Швейцария, редица скандинавски страни, ЕЦБ и може би др. по време на кризата ФРС е превела в рамките на тези споразумения около 500 млрд. дол. ликвидности за това, че да помогне на централните банки на другите страни за осигуряване на потребните ликвидности. Фактически, ФРС е оказала помощ на първо място на Американските инвеститори в други държави: тези инвеститори извели своите капитали от своите страни, за което им е било необходимо да обменят националната валута за долари на САЩ.[13]
Тясно е взаимодействието на централните банки на различни страни при посредничеството на Банка за международни разплащания (БМР), която нерядко наричат „клуб на централните банки“. Ще поговорим за нея отделно.
„Сивият кардинал“ в света на централните банки
Особено място в йерархията на световната „парична власт“ заема така наречената Банка за международни разчети в Базел (БМР). Тя се отнася към тъй наречените „международни финансови институти“ наред с МВФ, Международната банка за реконструкция и развитие (МБРР), Европейската банка за реконструкция и развитие (ЕБРР), и др. подобни организации. Обаче БМР за разлика от много международни финансови институти се намира в „сянка“. За нея се знае доста по-малко, отколкото, да кажем, за МВФ или МБРР. Ще се опитаме да се ориентираме в причините за „скромността“ на банката.
БМР е била създадена през 1930 г. за организиране на преводите и разплащанията по репарациите, които Германия била длъжна да плати на победителите от Първата световна война.[14] Обаче много скоро парите през БМР потекли в друга посока: западните държави (особено САЩ) започнали да оказват финансова помощ на Германия, възстановявайки нейния икономически и военен потенциал.[15] Освен финансово технически въпроси банката решавала и политически въпроси: тя се превърнала в своеобразен „клуб“ на централните банки за обсъждане на текущи и перспективни проблеми на развитието на банковата система. БМР започнала да координира дейността на централните банки независимо от това, в пределите на кой икономически и политически блок те действували.
През 1930-те години „съвета на директорите на БМР взема в свои ръце управлението на цялата мрежа кредитни учреждения, работещи от двете страни на барикадата (има се предвид разделението на света на блок на фашистките държави и онези държави, които формално или неформално противостояли на този блок — В.К.). БМР осигурявала на тези търговски структури държавна поддръжка и небивала свобода на действие. От този момент нито едно национално правителство, чиито представители заседавали на събранията на БМР, не смее да осъди банковите дейци в двуличие и предателство на държавните интереси. Именно такъв картбланш е бил необходим на инициаторите на международната банка. И те го получили“.[16]
В годините на Втората световна война БМР активно сътрудничела с фашистка Германия. По точно, през БМР нацистите реализирали награбеното в Европа злато, провеждали изгодни обменни валутни операции, плащания по доставките на суровини и стратегически материали.[17] На международната конференция в Бретон Уудс през 1944 г. (на която, както е известно, са били поставени основите на следвоенната международна валутна система) някои делегати предлагали да се ликвидира БМР, обаче представителите на ред централни банки съумели да потулят този въпрос. Банката била запазена, на нея били възложени функциите да осигури реализацията на сключеното през 1947 г. съглашение за многостранните разплащания (за реализацията на програмата за следвоенното възстановяване на Европа).
БМР осъществява координационни функции в света на централните банки, съвместявайки тази дейност с търговски операции (в интерес и по поръчка на централните банки).
Юристи обръщат внимание на уникалния „хибриден“ правов статут на БМР: от една страна, тя е учредена като международна организация, дейността на която се регулира от международното право и се ползува с произтичащите от това привилегии и имунитет; от друга страна, тя има строежа на акционерна компания, която може да се занимава с много видове банков бизнес. Такъв двойствен статут на БМР позволява на централните банки на водещите страни и стоящите зад тях световни лихвари да провеждат своя политика, даже в онези случаи, когато тази политика противоречи на официалната политика на съответната държава. БМР се явява най-важния инструмент на икономическата и политическата власт на световните лихвари.
Още веднъж ще се обърнем към историята на БМР по времето на Втората световна война. Особеният статут на БМР позволявал на световните лихвари ефективно (и едновременно с това невидимо за широката общественост) да подготвят тази война и да трупат богатства чрез нея, без да се гнусят да общуват с нацистите: „Като цяло, за дейността на банкерите ръководителите на воюващите с немците държави просто затваряли очи. БМР била извън контрола на която и да е държава… Тя не се контролирала дори от самата Германия (въпреки че много активно си сътрудничела с ръководството й — В.К.). Поправки, внесени в устава на банката веднага след учредяването й, гласят, че нейният капитал е неприкосновен и не зависи от никакви външни фактори (повдигнато от мен — В.К.). В случай на война между държавите — партньори банката юридически не може да бъде конфискувана или ликвидирана. Страните, на териториите на които се разполагат корпорации, имащи с банката делови отношения, можели съвсем да прекратят съществуването си — банката от това нищо не губела (по-вярно, не губели банкерите, които стояли зад БМР — В.К.). По този начин, на банката се гарантирало запазване на статуквото при всички обстоятелства. Световната война не била изключение. С някои корекции на стила на нейното функциониране и администриране БМР, въпреки следвоенното решение за ликвидирането й, продължава да работи и сега“[18]
Специалният статут на БМР я прави подобна на офшорна структура, намираща се на разположение на централните банки на страните от „златния милиард“.
Някои автори считат, че ролята на БМР в световната финансова система е съвсем не по-малка, отколкото ролята на ФРС. Ако ФРС има някаква обвързаност с националната юрисдикция (на САЩ), то БМР понякога класифицират като чисто „наднационален институт“ (дейността на ФРС се определя от американските закони, а тази на БМР — от международни съглашения). БМР понякога наричат и „банка на централните банки“ или „клуб на националните банки“. Именно тези два института, ФРС и БМР, се явяват основни инструменти за завоюване от лихварите на световно господство.
Координационната функция на БМР се осъществява посредством редовни (два пъти в месеца), а също и извънредни съвещания на управляващите и висшите длъжностни лица на ЦБ. Особено тясно взаимодействие се осъществява между централните банки на страните, влизащи в „групата на десетте“ (икономически развити страни).[19] Също така БМР поддържа тесни връзки с международни финансови организации като: МВФ, ОИРС, Базелския комитет[20] и др.
Ресурсите на БМР се състоят основно от депозитите на централните банки (както членове на БМР, така и на онези централни банки, които не се явяват такива)[21]. Активните операции на БМР — са преди всичко, кредитиране на централните банки. Свободните ресурси на банката влага в краткосрочни ценни книжа, включително съкровищни полици на САЩ, на депозити в търговски банки, инвестира в злато и др. заслужава си да отбележим, че БМР оказва помощ на ЦБ за настаняване на техните валутни резерви. В същото време БМР се въздържа от каквито и да било отношения с държавните институции: тя няма право да предоставя кредити на правителства или да им открива депозитни или други сметки.
Управляващ орган на БМР се явява съвета на директорите в който влизат управляващите на ЦБ на Белгия, Франция, Германия, Италия, Великобритания, а също и пет представители на финансите, бизнеса, промишлеността, търговията, или др., всеки един назначени от управляващите на посочените по-горе пет ЦБ. Уставът на БМР позволява да се включват в съвета на директорите така наречените кооптирани директори. В продължение на много години такива се явяват управляващите на централните банки на Швеция и Швейцария. По такъв начин, общият брой на членовете на съвета на директорите на БМР става 13. Те избират председателя на банката.
Членове на БМР днес се явяват ЦБ на 55 страни[22], но сред тези членове има „ядро“, състоящо се само от няколко ЦБ. Интересно е, че ФРС на САЩ не е представена в БМР, но по неофициални канали (чрез свои хора) господарите на ФРС оказват мощно влияние на вземането на решения от съвета на директорите на БМР.
ФРБ на САЩ имат кореспондентски отношения с БМР. Представители на САЩ участвуват във форумите организирани от БМР. Върху акциите на БМР лежат подписите на американски частни банки начело с банковата къща J. P. Morgan. Големи пакети акции държат и японски частни банки.
Едуард Епщейн в статията си „Управление на света на парите“, публикувана в списание Harper’s през 1983 г. пише, че в БМР има „вътрешен“ клуб, в който влизат представители на САЩ, Германия, Великобритания, Швейцария, Япония и Италия. Авторът акцентира вниманието върху неформалното членство на американските лихвари.
„Границата, която отделя този вътрешен клуб от останалите членове на БМР, — пише Епщейн, — се явява твърдото убеждение, съгласно което ЦБ са длъжни да действуват независимо от правителствата на своите страни… Второто — тясно свързано с първото — убеждение — се състои в това, че решаването на съдбата на международната валутна система не бива да се доверява на политиците“.[23]
Западният историк професорът от Джорджтаунския университет (САЩ) Карол Куигли в своята нашумяла книга „Трагедия и надежда: световна история на новите времена“ (1966) пише: „Силите на финансовият капитал преследвали още една далечна цел — създаване на ни повече, ни по-малко намираща се в частни ръце световна система за финансов контрол, притежаваща власт както над политическите системи на всички страни, така и над световната икономика като цяло. Тази система е трябвало да контролира — във феодален стил — гладко действуващите ЦБ в света в съответствие със съглашенията, договаряни на частни срещи и конференции. Връх на системата е трябвало да стане намиращата се в швейцарския град Базел Банка за международни разплащания — частна банка, която владее и управлява ЦБ на страните в света, самите явяващи се частни корпорации“ (курсивът е мой — В.К.).
Джоан Венон през 2003 г. писала, че фактически цялата световна валутна система се намира под контрола на БМР: „БМР — това е място, където се срещат представителите на ЦБ по света, за да проанализират състоянието на световната икономика и вземат решения за това, как да действуват по-нататък, как повече пари да вкарат в джобовете си — та нали от тях зависи колко пари ще се намират в обръщение и какви лихви ще бъдат определени за правителствата и банките които получават заеми от тях… Когато разберем, че конците на световната валутна система се намират в ръцете на БМР; ще разберем, че е във властта им да създават финансов бум или финансова катастрофа във всяка страна. Ако някоя страна не се съгласява с това, което искат кредиторите, те трябва само да продадат валутата й“ (курсивът е мой — В.К.)[24].
По пътя към световна ЦБ
Завършвайки разговора за мрежата ЦБ, следва да кажем, че нейната структура под влиянието на съвременната икономическа криза може да претърпи съществени изменения.
Първо, могат да възникнат регионални валутно икономически обединения подобно на ЕС. В тези обединения може да бъдат учредени регионални ЦБ, емитиращи регионални валути подобно на това, както ЕЦБ емитира евро. Например, в самият разгар на кризата в САЩ (края на 2008 г.) активно започнали да обсъждат въпроса за създаване на северноамерикански валутно икономически съюз, включващ САЩ, Канада и Мексико. При това планирали създаването на наднационална ЦБ, която да емитира регионална валута наречена „амеро“. Горе долу по това време активно се обсъждали и планове за създаването на регионални ЦБ на ислямските страни, на страните от Латинска Америка, от Югоизточна Азия и т.н. През 2010 г. силата на световната икономическа криза отслабнала. Обаче в случай на втора вълна на кризата(по наше мнение, тя е много вероятна) обсъжданията на плановете за създаване на регионални ЦБ може да се възобновят, и плановете може реално да се реализират.
Второ, определени групи от световната финансова олигархия предлагат планове за създаване на световна централна банка (СЦБ). При това има няколко варианта на такива планове. Например, един от тях предвижда учредяването на СЦБ на базата на днешния МВФ. Привържениците на такъв вариант обръщат внимание в частност на това, че МВФ има вече някакъв опит в емитирането на наднационална валута във вид на „специални права на тираж“ — СПТ (първата партида на такава наднационална валута е била пусната още преди четири десетилетия). Има варианти за създаване на СЦБ от „нулата“ (привържениците на този вариант обръщат внимание на това, че МВФ е проявил пълна „неефективност“ в решаването на световните валутно финансови проблеми и за ролята на ЦБ не е подходящ). Трябва да имаме в предвид, че някои радетели на създаването на СЦБ считат, че даденият институт може да възникне не по-рани от създаването на регионални ЦБ (като ЕЦБ). Други, по-радикални застъпници за проекта СЦБ държат на това, че глобалната ЦБ трябва да бъде създадена веднага, като се прескочи етапа на регионалните ЦБ. Фактически всички тези многочислени варианти на плана за учредяване на СЦБ са производни от варианти на по-мащабни планове на лихварите за създаване на световно правителство и нов световен ред.[25]
Идеята за създаване на СЦБ е представяна от световните лихвари от много време. Разгърнат план за учредяване на СЦБ е бил огласен още от Джон Кейнс по време на Втората световна война, когато съюзниците обсъждали перспективите за следвоенния световен икономически ред.
Още през 1942 г. Кейнс в своите „Предложения към международния валутен съюз“ писал, че „идеалната система би могла да включва, несъмнено, в основата си наднационална банка, която да има с ЦБ на страните отношения, подобни на тези, които има една ЦБ с подчинените й банки“. Съгласно мнението на Кейнс, „световната банка с наднационален статут, свободна както от златния еталон, така и от господството на една национална валута над друга, трябва да притежава наднационална валута за разплащания с централните банки“. Такава банка, получавайки името „Юнион“, „би управлявала сметките, изразени в световната парична единица банкор, определяна в съотношение към златото“.[26] Както е известно, предложенията на Кейнс (в това число и онези, които касаели създаването на наднационална ЦБ) били отхвърлени на Бретон Уудската конференция през 1944 г. и бил приет американският вариант за следвоенното устройство на световната валутно финансова система. В онзи момент от време по-голямата част от световната финансова олигархия решила, че създаването на световна ЦБ е преждевременно и заложила на ФРС на САЩ. В тази връзка Жак Атали пише: планът на Кеинс… бил зле приет от САЩ. Вестникът Wall Street Journal го охарактеризирал като „машина за кабализирането на света“[27] Удивително, понякога даже контролираните от световните лихвари СМИ казват истината!
След финансовата криза от 2008–2009 г. идеята за създаване на СЦБ витаела във въздуха, обсъждала се в кулоарите на различни световни срещи на високо ниво от типа на Давос, Г8 или Г20. Накрая, през октомври 2011 г. Ватикана направил публично предложение да се създаде СЦБ, която би могла да регулира световните финансови потоци, валутните курсове и да координира дейността на ЦБ на отделните страни. Освен това, се казвало, че такава ЦБ би станала част от световното правителство. Тази новина не била неочаквана за политиците и финансистите. Учудване предизвикало това, че заявлението дошло от Ватикана. След това не остава съмнение, че Ватикана е станал вече неотменима част от световната задкулисна трупа (и, вероятно, далеч не най-главната част). Заявлението на задкулисните актьори, огласено от Ватикана, било само „пробен балон“.
Мисля, че след втората вълна на финансовата криза, която трябва неизбежно да настъпи над световната икономика, световната задкулисна трупа ще се върне към проекта за глобална централна банка.