Валентин Катасонов
Политически разследвания (18) (Световна кабала или Ограбване по еврейски)

М. Бакунин за Маркс и Ротшилдите

Тъкмо в това се състои лукавството на Маркс и неговата провокационна роля, осъзнатата (не съм съгласен с онези, които казват, че е неосъзната) защита на банкерите като истински „стопани на живота“. В тази връзка са интересни безбройните бележки на основоположника на анархизма М. Л. Бакунин относно духовно идейното родство, на такива на пръв поглед противоположни фигури, като Карл Маркс и Ротшилдите. Последните, както е известно, са били банковите „крале“ на онова време. Например, Бакунин, който лично познавал К.Маркс, написал: „Аз съм сигурен, че Ротшилдите, от една страна ценят заслугите на Маркс и, че Маркс, от друга страна, чувствува инстинктивна привързаност и голямо уважение към Ротшилдите“.^[2]

Обаче, съдейки по всичко, „любовта“ между Маркс и Ротшилдите не е била само „платоническа“. Както разкрил известният американски учен Антъни Сатон в своите книги^[3], „основоположникът“ е получавал от финансистите пари за „социални поръчки“ на последните. Ето ви и „научното“ обяснение на цикличното развитие на икономиката! Сатон обобщил смисъла на „творчеството“ на Маркс със следните думи: „Маркс разбирал, че ако неголяма група хора завладее предлагането на пари и института на кредитно банковите учреждения на държавата (централната банка — В.К.), то тя еднолично ще може да управлява цикъла «бум — спад» на икономиката на тази държава… С какви цели елитът (банкери лихвари — В.К.) е финансирал Маркс? Целта е една — … да постигне господство на елита. Марксизмът — това е средство за заздравяване на властта на елита. Той не си поставя за цел да облекчи страданията на бедните или да способствува прогреса на човечеството. Това е само план на елита…“^[4].

Ще добавя от себе си: като провокатор „икономист“ К. Маркс няма равен сред другите именити личности от всички времена и народи, влизащи в гилдията на „професионалните икономисти“.

И днес духовните и идейни последователи на К. Маркс (преди всичко „професионалните икономисти“) продължават да търсят причините на съвременните кризи навсякъде, освен в сферата на парите и лихварския кредит. Вероятно, защото подобно на Маркс се намират на служба при днешните Ротшилди и към техните пари се отнасят с голяма любов. Днешните Ротшилди се явяват потомци на онези същите лихвари, които в късните векове на Средновековието са извършили „паричната“ революция. И които в продължение на няколко столетия водят невидима и постоянна работа по придвижването към Заветната стратегическа цел — световно господство над човечеството.

Да поясним: в случай на достигане от лихварите на Заветната цел, пари на тях особено няма да са им нужни. В най-добрият случай ще има някакви прости средства за отчитане на труда и потреблението, позволяващи по-ефективно организиране на труда на робите. „Посветените“ лихвари за разлика от „простите“ лихвари и „професионалните икономисти“ прекрасно разбират, че съвременните пари — не са богатство, а само средство за придобиване на наличните богатства и средство за организация на процеса за създаване на нови богатства.

Днешните периодични кризи — са важно тактическо средство за достигане на стратегическата цел на световните лихвари.

Mainstream — „генералната линия на партията на лихварите“

Слава богу, днес и някои отечествени автори излизат изпод влиянието на „професионалните икономисти“. Те направо говорят, че „кралят е гол“, тоест, че „икономическата наука“ няма никакво отношение към умствената дейност, насочена към постигане на истината. Ето само един цитат:

„Оказва се, че «икономическата наука» е лъжлива и продажна. Тя е не толкова заета да постига истината, отколкото със защитата на интересите на своя основен спонсор — финансовия капитал“.^[5]

Така наречената „икономическа наука“ отдавна се намира под твърдия контрол на финансовия капитал. Има и мнения, че „икономическата наука“ се е появила едновременно с капитализма (тоест преди 300 — 400 г.) и че към постигане на истината или решаването на проблемите на обществото няма никакво отношение. Някои по-внимателни автори казват, че изначално „икономическата наука“ е била достатъчно обективна и независима, а нейното „израждане“ е станало по-късно.

Например, на границата на 19-ти и 20-ти векове, в Чикагския университет се появила групата на икономистите, финансирана от Рокфелерите, Морганите и от други „чували с пари“, — така наречената „чикагската школа“. Според оценките на някои автори, Уолстриит е инвестирал в „чикагската школа“ общо сумарно милиарди долари — за това, че тя да стане онова, което днес е прието да се нарича mainstream. В свободен превод на руски език това може да се трактува така „единствено вярно учение“ (нещо подобно на марксизма — ленинизма като единствено вярно учение за Съветската страна). Може също да се каже „генералната линия на партията на лихварите“.

Най-известния представител на чикагската школа — е Милтън Фридман, който дал началото на „монетаризма“ — новото течение в „икономическата наука“. „Рецептите“ на монетаризма са залегнали в основата на икономическите политики на много страни по света през последните две три десетилетия и са укрепили силно властта на световните лихвари.^[6] А ето Александър Лежава счита, че „грехопадението“ на „икономическата наука“ е станало по-късно, примерно преди половин век:

„Някога, преди около половин век те (икономистите — В.К.) били като цяло и по отделно купени от банките. Начало на този процес поставила небезизвестната «Манхатън банк» (Manhattan Bank), която по-късно се сляла в «Чейз Манхатън» (Chase Manhattan), а след това в «Дж.П.Морган Чейз» (J.P.Morgan — Chase). Тя учредила катедра по икономика за Джон Кенет Галбрайт (John Kenneth Galgraith) в Харвардския университет. Галбрайт бил един от цяла група предприемчиви икономисти, да не кажем мошеници, който твърдял, че ако на банкерите се даде право на законно основание да фалшифицират пари (авторът видимо има предвид емисия на пари без пълно покритие, за което ние ще поговорим по-нататък — В.К.), то това ще стане път към процъфтяването на цялото общество. В Харвард по онова време нямали особено желание да вземат за стоя сметка на работа Галбрайт, но там се появила «Манхатън банк», помахала пред носа на университетското началство своите пари и те се продали. Използувайки престижа на Харвард (който току що бил купен и платен), банкерите не се спрели на постигнатото. С такъв лек и непринуден маниер след това били купени икономическите факултети и във всички други университети и икономически училища в САЩ“.^[7]

Онова, което А.Лежава написал за следвоенната „икономическа наука“ — е, според нас, вече последният стадий на отдавна започналият процес на създаване на система за управление на „икономическото“ обществено съзнание в интерес на световните лихвари. Тази система, която е поставила под строг контрол обществото, включва следните важни елементи:

а) „икономическата наука“, разработваща нужните на лихварите „икономически теории“;

б) висшите учебни заведения, осъществяващи „икономическата просвета“ на влизащите в живота нови поколения; те осигуряват задълбочено изучаване на „икономическите теории“;

в) средствата за масова информация (радио, телевизия, вестници, списания, книжни издателства и интернет), осъществяващо формирането на „икономическо съзнание“ в цялото население, включително бебета, ученици, домакини, безработни, академици, портиери, полицаи и т.н.

По съветско време властите били загрижени за това, че към „постиженията“ на марксизма ленинизма да бъда приобщени 100% от населението. За това в училищата, преподавали „научния комунизъм“, „научния атеизъм“ и т.н. В работно време и след работа хората се занимавали в различни школи, кръжоци и университети на марксизма ленинизма. Издателствата печатали милионни тиражи книги по марксизъм ленинизъм. В жилищните квартали също функционирали клубове и пунктове, където пенсионерите продължавали да изучават основите на „единствено вярното учение“. Института по марксизъм ленинизъм към ЦК на КПСС, Академията по обществени науки при ЦК на КПСС, Институтите на Академията на науките на СССР продължавали да „развиват“ и „обогатяват“ положения на „единствено вярното учение“, за което се изразходвали огромни средства от бюджета.

Днес у нас също имаме „единствено вярното учение“ — mainstream. То фигурира под различни имена: „макроикономика“, „икъномикс“. „монетаризъм“, „икономическа теория“ и т.н. Задачата отново се състои в това — да се достигне 100% обхващане на населението от правото „учение“. Включвайки бебетата, гастарбайтерите, безработните, бездомните, проститутките и наркоманите.

Въпреки титаничните усилия на „икономическата наука“ да се доказва „прогресивността“ на капитализма днес стана сложно: тази обществено икономическа формация достатъчно се е дискредитирала. Процесът на дискредитация достигна своя апогей в периода на проточилата се депресия през 1930-те години. Струва си да отбележим, че за същото достатъчно откровено в края на своя дълъг живот е писал даже Джон Галбрайт (1908 — 2006 г.) — оня същия, заради който, както пише Лежава, е била учредена катедра по икономика в Харвардския университет. В своята последна книга „Икономика на невинната лъжа: истината на нашето време“ (един вид публично покаяние) той констатира: „Думата «капитализъм» както по-рано се употребява само от най-радикалните и откровени защитници на капиталистическата система, и то не често“.^[8]

„Професионалните икономисти“ започнали активно да търсят синоними на „неприличната“ дума „капитализъм“. Започнали да я заменят с различни словосъчетания. Днес „естествения отбор“ преминали термините: „пазарна система“, „пазарна икономика“, „пазарно стопанство“ и т.н. ето как описва този процес на „научни“ търсения Дж. Галбрайт:

„Било започнато търсене на неопасни алтернативи на термина «капитализъм». В САЩ направили опит за използуването на словосъчетанието «свободно предприемачество» — то не се наложило. Свободата, предполагаща вземане на свободни решения от предприемачите, не се оказала убедителна. В Европа се появило словосъчетанието «социалдемокрация» — смес от капитализъм и социализъм, облагородена със състрадание. Обаче в САЩ думата «социализъм» предизвиквало в миналото неприемане (а и днес това неприемане е останало). В следващите години започнали да използуват словосъчетанието «нов курс», но всички твърде го отъждествявали с Франклин Рузвелт и неговите привърженици. В крайна сметка в научния свят се закрепил израза «пазарна система», тъй като той нямал негативна история — впрочем той въобще нямал история. Едва ли би могло да се намери термин, повече лишен от всякакъв смисъл…“.^[9]

От самото начало на „реформите“ в нашата страна термините „пазарна система“, „пазарна икономика“ се оказаха най-употребяваните. Нали „да се вдъхновят“ бившите съветски хора за строителството на „светлото капиталистическо бъдеще“ по цял ред причини (надявам се, разбираеми за читателя) е било сложни и даже невъзможно. Към думата „капитализъм“ в нашите условия политически некоректните граждани ще започнат да добавят „лоши“ определения от типа на „криминален“, „бандитски“, „компрадорски“, „колониален“ и т.н.

Идеолозите на „реформата“ от самото начало наложили „табу“ на употребата на думата „капитализъм“. За „невролингвистично програмиране“ на съзнанието (по-просто казано — зомбиране) на нашите хора започнали да използуват благозвучните термини „пазар“, „пазарна икономика“, „пазарна система“. В съвременните учебници по икономика въобще няма да намерите думата „капитализъм“, затова терминът „пазарна икономика“ се среща на всяка страница, понякога по няколко пъти. При това за смисъла на термина разумно обяснение не се дава.

Също така, терминът „пазарна икономика“ е не по-малко абсурден, отколкото „капиталистическа икономика“. За това, че ето ние имаме не икономика, а анти икономика, ние вече по-горе говорихме. Но никакви признаци на „пазар“ ние също не виждаме нито в „най-пазарната“ страна в света — САЩ, нито у нас. Най-важен признак на пазара, както ни обясняват учебниците по „икономика“, се явява конкуренцията, която осигурява „автоматичното“ („стихийно“) формиране на цените. Последните се явяват „равновесни“, „справедливи“ и т.н. при пазарните отношения продавачите и купувачите имат свобода (и възможност) за избор на контрагенти, право на пряко общуване с тях и т.н. Не искам да отегчавам читателя с преразказване на учебника по „икономика“, а да задам въпрос: „Къде сте виждали такъв пазар?“

Ще отговоря: такъв пазар отдавна вече няма никъде по света. Може би, го е имало по времето на Адам Смит, а може би, дори преди него, Пазарът, тъй както и икономиката, отдавна е бил „умрял“. Основната причина са „смъртта“ му е това, че в „икономиката“ са започнали да господствуват монополите (тръстове, концерни, синдикати, картели и др.), които са започнали да диктуват своите условия на другите участници на „пазара“. За монополите и „смъртта“ на пазара може да прочетете в спомената книга на Дж. Галбрайт. Затова думата „пазар“ за описване на съвременното общество следва да се използува само в кавички. Да добавим, че „смъртта“ на пазара е настъпила също затова, че днешните участници на „пазара“ отдавна вече са загубили възможността за свободно общуване помежду си. Между тях се образували мощни „кордони“ от разни посредници, в това число и „финансови посредници“ в лицето на банкерите. Днес те са не само посредници, но също и монополисти, при това най-важните. Защо? Защото „произвеждат“ най-дефицитната в „пазарната икономика“ „стока“ — парите.

Професионалните икономисти като създатели на нов език

„С отчитане на току-що казаното, уважаеми читателю, по-нататък в текста думата «икономика», «икономически» използувани към реалиите на нашия живот аз ще поставям в кавички. Впрочем, думата «икономист» днес също трябва да се използува с кавички, тъй като, хората които се наричат така, се занимават основно не с «домостроителство», а ретранслират и пропагандират идеите на хрематистиката (така Аристотел обозначава науката за обогатяването — бел.пр.). Истинското им име е — хрематисти. Разбира се, думата е не много удобна за произнасяне. Доколкото тези люде преди всичко са обременени с разни дипломи, степени и звания, то тях може да наричаме «професионални икономисти». За странични хора входът в този «затворен клуб» (или «професионална гилдия») е строго забранен.“

Слава богу, днес в нашето общество някои хора вече започват да осъзнават, че под формата на „икономика“ на нас ни „пробутват“ съвсем друга „стока“, която няма нищо общо с „домостроителство“ или „система за поддържане живота на обществото“.

М. Ю. Медведев в книгата си „Алтернативна икономика. Критически поглед на съвременната наука и практика“ пише: „Съвременната икономика само се преструва на икономика, а в действителност не е такава. А какво може истинско да има в борсата, олигарсите и други подобни стопански парадокси, с които е пълен съвременния живот? Нищо икономическо. Когато видя на лавиците на книжарниците книги със заглавия «Как да играем и спечелим на борсата», «Маркетинг», «Банково дело» и други подобни, аз затварям очи и, като след махване с вълшебна пръчица, заглавията се променят на: «Как по-ловко да ограбиш ближния», «Как да пробуташ на купувача некачествена стока», «Лихварство» и т.н. Подмяната е толкова видима, че ми се иска да се смея с глас. Да отсрочи осъзнаването на този доста елементарен факт, че съвременната икономика като такава — имам предвид икономика — не съществува, може само крайното нежелание на хората да осъзнаят дадения факт — така е по-лесно. Обаче да си криеш главата в пясъка като щраус не винаги е възможно — понякога се налага да отвориш очи към обкръжаващия те свят и, след като се убедиш в неговото несъвършенство, да представиш доказателства за своята правота: отначало на самия себе си, а след това и на читателите“.^[10]

За обозначаване на всичко това, което „професионалните икономисти“ наричат по недоразумение или съзнателно „икономика“, даденият автор предлага термина „не-икономика“. Продължавайки хода на мислите на Медведев, ние бихме могли а предложим по-точен термин — „антиикономика“, доколкото капитализмът не изгражда, а разрушава това, което се нарича икономика (система за осигуряване живота на обществото).

При използуване на точните думи всичко отведнъж ще си дойде на местата. В този случай не ни трябват дебелите томове, скучно обясняващи (а в действително объркващи понятията на читателите) тези или онези процеси в съвременната „икономика“. Например, за обясняване на онези изменения, които се извършваха в нашата „икономика“, на нас отегчително ни натрапват думата „реформа“. Обаче, ако в процеса на такива „реформи“ производствения потенциал на страната се намалява даже в по-голяма степен, отколкото през Великата отечествена война, то навярно е нужна друга дума. Например, „икономическа война“ или „икономическа диверсия в много големи размери“. Или просто „разрушаване на икономиката“. Предлагам читателят сам да си избере дума, която най-точно да опише онези разрушения, които се извършиха в нашата страна през последните 20 — 25 години.

Централната банка в нашата страна по някаква причина наричат „Банка на Русия“ (така е записано във федералния закон) макар, че когато започнеш да изучаваш „кухнята“ на този институт на паричната власт, то идваш до извода: към Русия тя има доста опосредствано отношение. По-правилно е да го наричаме „филиал на Федералната резервна система на САЩ“. И тогава всичко си идва на местата. Нашите журналисти и „професионални икономисти“ обичат да „освиркват“ ръководството на централната банка за негови различни „грешки“. Не може да се разбере — дали е добре изигран спектакъл или е нелечима слепота на нашите „критици“. А ако погледнеш на така наречената „Банка на Русия“ като на филиал на ФРС на САЩ, то тогава всичко си застава на местата — дадения институт много последователно и дисциплинирано реализира на територията на Руската Федерация парично кредитната политика на ФРС на САЩ (тоест на световните лихвари), не е допуснала през почти две десетилетното си съществуване нито една сериозна „грешка“.

Незабелязано се провежда тиха и незабележима подмяна на едни думи с други. Например, онези, които играят на финансовите пазари, винаги са били наричани „спекуланти“. Сега те получават доста благопристойното име — „инвеститори“. Под „инвестиции“ по-рано разбирахме, на първо място, капитални вложения в строителството на предприятия и други стопански и социално битови обекти, тяхното разширяване и техническа реконструкция. По същото време СМИ съвсем наскоро с голям ентусиазъм ни съобщаваха, че в страната са дошли „инвестиции“ на стойност десетки милиони долари. Но нови заводи и фабрики в нашата страна така и не се появиха. А и защо да се появяват? Нали днес под „инвестиции“ се разбира купуването на вече съществуващи заводи и фабрики, а и всякакви книжки, не свързани с активите от реалния сектор (например, задължения на министерството на финансите от типа на прословутите ГКО).

Вече в продължение на дълго време сред „професионалните икономисти“ се води интересна, но не безобидна, „игра на думи“. Тази каста „професионалисти“ счита, че тя се занимава с „икономическа наука“. Но това е поредната лъжа. И не само затова, че вече отдавна няма икономика, но и затова че никаква наука няма (и не имало). Всяка наука покрай всичко останало има система устойчиви понятия, която позволява на учените да общуват на понятен език и да предават своите знания на учениците си и следващите поколения учени. Нищо такова в „икономическата наука“ няма. Ние вече изяснихме, че под формата на „икономика“ „професионалните икономисти“ незабелязано ни пробутват „антиикономика“.

Руските учебници по „икономика“ като инструмент за зомбиране

Що се касае за нашите учебници по „икономика“, то при описването на функциите и ролята на кредита в икономиката в тях преобладава мажорния тон и се използуват стандартни фрази за „важната роля на кредита в осигуряване на общественото възпроизводство“, за „приноса на кредита в повишаване на благосъстоянието на населението“, за „стимулиращото въздействие на кредита върху научно техническия прогрес“ и т.н. Списъкът на панегириците по адрес на банките и кредита дадох по памет и него може да продължим още много.

За да сме сигурни, че не съм сгрешил в изброяването на „добродетелите“ на кредита, вземам от рафта (произволен) учебник, написан от колектив автори на Беларуския университет (предполагам, че Беларус — не е чужбина, а наши люде)^[11] и чета следното:

„Ролята на кредита в повишаването на жизненото равнище на населението. Значителния социален потенциал на кредита се разкрива в много аспекти на неговите функции:

— благодарение на кредита се повишава ефективността на общественото възпроизводство, а оттам по-пълно се удовлетворяват потребностите на обществото, расте жизненият стандарт;

— явява се един от факторите за внедряване на прогресивни техники и технологии, кредитът способствува замяната на тежкия и нискоефективен труд, увеличаване на производителността на труда и в крайна сметка доходите на населението;

— кредитът въздействува положително на състоянието на потребителския пазар в съответствие с приоритетите на социалната политика…

— голямо социално значение има потребителският кредит, който способствува по-бързото нарастване на реалното жизнено равнище на населението“ (стр. 256).

Коментарите, предполагам, са излишни. И така нататък в същия дух на десетки страници.

За да изключа елемента на случайността вземам още един нов учебник, издаден в Москва^[12], и чета: „Кредитът… може… да способствува ускореното обновяване на техниката и технологичната база на производството и научно техническия прогрес; … разширява потребителските възможности и подобрява условията на живот на населението, в това число и решаването на жилищния проблем и осигуряване на жилища…“ (стр. 147). И нататък в същия дух. За да сме справедливи, трябва да отбележим, че авторът пише: не „способствува“, а „може да способствува“, видимо осъзнавайки, че неговият учебник никак не кореспондира с реалния живот. Но студентът такива професионални тънкости не улавя.

Нашите учебници по икономика формират у студентите неправилно разбиране на множество други въпроси, касаещи съвременната финансова и парична системи. Така, авторите почти в един глас говорят за банките като за „финансови посредници“, които изпълняват функцията „преразпределение на капитала“ между отраслите, пазарите, отделните компании и т.н., „подпомагайки формирането на оптимални пропорции на възпроизводство“. Звучат красиво: „финанси пеят романси“. Само че след такива „романси“ у младите хора се появява представа, че банките само вземат пари от едни лица (физически и юридически) и ги предават на други лица. Тоест банките — са само „посредници“, при това „бели и пухкави“, трудещи се изключително за благото на обществото. А за това, че банките „създават“ нови пари, при това немалка част от тези пари се утаява, в края на краищата, в същите тези банки, от учебниците не може да разбере даже умствено надареният човек.

В учебниците също така се огласява налудничавата идея, че банките „участвуват в създаване на обществения продукт“. Обаче аз не съм виждал нито един „банков продукт“, който би могло да се използува за удовлетворяване на естествените потребности на човека. Такива „банкови продукти“ не може да се ядат, да се обличат, да се използуват в бита или в производството. Освен за разпалване на камината или печката, ако са на хартиена основа. В съветските ВУЗ-ове не всичко бе лошо: на нас правилно ни обясняваха, че банковата дейност се отнася към сферата на обръщението, че банките нова стойност не създават, а само участват в преразпределението на обществения продукт, създаден с труда на хората, заети в промишлеността, строителството и селското стопанство. Днес Федералната служба за държавна статистика на Руската Федерация (Росстат) се прави на важна, опитвайки се да обоснове на основата на „методическите препоръки на МВФ“, по какъв начин в стойностната оценка на произведения брутен вътрешен продукт (БВП) на Русия няколко процента се падат на банките. Трябва някак си на се обоснове „обществената значимост“ на лихварите.

За да не би у читателя да се прокрадне съмнение за това, че банките — са „бели и пухкави“ същества, авторите на учебниците не жалят своите сили. Така, те усърдно разясняват, че между онези мрачно субекти, които през Средните векове са наричали „лихвари“ (достатъчно е да си припомним кръвожадния Шейлок от „Венецианският търговец“ на Шекспир), и сегашните „цивилизовани“ банкери (които ходят облечени в костюми и вратовръзки и използват компютри), съществуват „принципни разлики“. Нас ни убеждават, че „съвременния банкерски кредит“ — това е съвсем различно нещо, от „лихварския кредит“.

„Лихварският кредит, — както пишат авторите на един учебник, — обикновено се разглежда като исторически предшественик на банковия кредит. Негови характерни признаци се явяват свръх високите лихви и използуването за потребление и за изплащане на дългове“^[13].

Но, смилете се! Нима ние не виждаме, какви лихварски проценти „заформят“ днес нашите „цивилизовани“ банкери? Да си спомним, как още в първата половина на 2008 г. (до началото на кризата) банките раздаваха пари наляво и надясно, и им беше все тая за какви цели клиентите ще ги използуват (само да са обезпечени). Всички тези „умствени акробатики“ на авторите на учебници преследват една цел да създадат „ореол на святост“ около съвременните лихвари, които все едно са скъсали със „своето тъмно минало“. Става дума за нищо повече от „смяна на табелката“ (по-рано били „убийци“, сега ги наричат „килъри“; по-рано били „проститутки“, сега станали „работнички“ и т.н.), за това, че да направят по-привлекателни за младежта „социално значимите професии“ в епохата на „паричната“ революция.

Ако искаме да говорим сериозно за измененията на лихвения процент при прехода от Средните векове към съвремието, то наистина, трябва да признаем тенденцията на снижаване на ставката на процента. Обаче то е било обусловено не от това, че лихварите са станали „други“, че те са престанали да бъдат „лихвари“, а от това, че рязко се е увеличило предлагането на лихварски капитал. Особено след като на лихварите им се удало да легализират частичното резервиране на своите задължения. И днес ние виждаме, че при всяка възможност (нарушаване на баланса на търсене и предлагане на пазара на заемния капитал) „цивилизованите“ банкери се превръщат в Шейлоковци и Гобсековци.

С голяма ирония за професорите, които „доказват“ необходимостта и полезността за обществото на банковия кредит и процента, пише известният отечествен публицист и специалист по проблемите на манипулация на съзнанието С. Г. Кара-Мурза: „Образа на банковия капитал идеолозите превърнаха в призрак. Убедиха ни, че без лихварството и без това, щото някой да събира от нас пари, а после да ни ги продава, стопанство и не може да има. Представете си метрото — огромна производствена система, мизерен елемент от която се явяват касите и турникетите. И ето някаква банда е приватизирала този елемент. И взема за жетон тройна цена. Една част дава на метрополитена за покриване на разходите, а останалото — е нейния доход. Не искаш да плащаш — ходи пеш. Страдат пасажерите, вехне метрото, а идеологът казва, че тази банда изпълнява необходима организационна роля: осигурява средства на метрото, показва платежоспособното търсене, подтиква хората да работят повече“^[14].

Във връзка с обсъжданата тема препоръчвам да се запознаете със статията на А. С. Шленский „Закат общества развитого индивидуализма Этюды по макроэкономике“.^[15] В нея достатъчно убедително и остроумно се доказва, че учебниците по икономическа теория (макроикономика) нямат нищо общо с живота. Тяхната единствена цел — е да помагат на лихварите да подготвят за „пазарната икономика“ нови партиди „шарани“. Под „шарани“ подразбираме простаците, „захапващи“ всякакви „финансови кукички“ и представляващи самите те онзи строителен материал, от който се строят различните финансови „пирамиди“.

Ето фрагмент от тази статия: „Разбира се, в икономиката съществува такова понятие, като «инвестиционен риск». Но, ето пак, не е написано в учебника по макроикономика, че рисковете биват разни. Например, случва се, всичко честно направили, а бизнесът не потръгнал. Но в последно време доста по-често се оказва, че целият бизнес на контрагента по начало се е намирал в набор от процедури, по които от теб да вземат пари с обещания за връщане с голяма лихва, след което да изчезнат с парите. Такава бизнес транзакция по нашенски се нарича «метнали». Това обстоятелство, че един участник на транзакцията се намира в Сенегал, а другият в Торонто, много облекчава процеса и поражда маса подражатели. Затова в дадения случай трябва да говорим не просто за «метнали», а «метнали глобално». Ако това ментене беше досадно изключение от правилата, тогава — добре… Но когато производството на фалшифки е поставено на промишлена основа в самия фундамент на капитализма, в самите Съединени, страшно е да се каже, щати на Америка, когато най-наглия фалшификат се нарича «финансов продукт», а неговата непрекъсната продажба в плътен поток е вградена в световната икономическа система, то трябва все пак тоя механизъм да намери отражение в икономическите учебници…“

Всичко би било добре, ако гореописаните тънкости бяха честно и подробно описани в учебниците по икономика. Правилата имат право да бъдат най-строги, но ако са желязно описани, то по тях все пак може да се играе и някак си да се прогнозира ситуацията.

Но, за съжаление, понятия като „фалшивка“, „глупак“ и „прецакал“ не се срещат в икономическите речници, защото системната проверка за добросъвестността на намеренията на участниците на пазара не влиза в списъка с термини на монетарната икономика, а някои нейни апологети даже сега свято вярват, че тлъстият слой спекуланти на пазара никога няма да могат да предизвикат икономическа криза, още повече в планетарен мащаб, че пазарът всичко ще регулира и всички ще нахрани…

В резултат възниква такова чувство, че в света съществуват две реалности.

Едната — това е макроикономическите учебници, в които е написано как да се осигури непрекъснато протичане на парите и обмена на стоки и услуги в относително спокойни времена. В тях грима лежи в равен слой по цялото лице, и пазарът — е чиста панацея и рай на Земята.

И втората — в който реално съществуват и фараони, и шарани, и ментета, и фалшивки и спекуланти. Но ето каква е силата на печатното слово! Докато фараоните не влязат в учебниците като съставна част на съвременната икономика, всички, не знам защо си мислят, че това — е изключение от правилата и създаваните от тях колизии имат частен характер.

Много фрази и даже цели страници на нашите учебници по „икономика“ приличат на „приветствия към трудещите се“ по случай празнуването на поредната годишнина на „паричната революция“. Подобно „невро лингвистично програмиране“ на съзнанието на студентите „професионални икономисти“ е необходимо на банкерите за затвърждаване на завоеванията на „паричната революция“.

В крайна сметка най-ценният ресурс на „пазарната икономика“ се явява не нефта, не земята и даже не парите. Най-ценният ресурс за лихварите — е глупака, тоест човек, който не разбира в какъв свят живее. Такъв човек може да го излъжат, да го експлоатират, да го използват на „тъмно“ и т.н.

Лихварите разсъждават така: в живота глупави се раждат нищожно малко количество деца (част от процента); значи, трябва да направят така, че да станат много. Ето и е създаден „конвейер“, на който е поставено масовото производство на глупаци. Производството е организирано в училищата, колежите, институтите, университетите и др. Основният инструмент в производството — са учебниците по „икономика“, написани от „професионалните икономисти“ в духа на mainstream.

Хенри Форд, Хенри Джордж, Силвио Гезел — икономисти без кавички

Разликата между предприемача, организиращ процеса на производство на материални блага и банкера, организиращ производството на пари „от въздуха“, прекрасно показал известният индустриален Хенри Форд. Той бил един от малкото предприемачи, който разбирал, че, в крайна сметка, индустриалецът е длъжен да преследва цел — „да служи“ на потребителя, а не цел — да създава и трупа печалби, още повече в парична форма. Преследването на втората цел води индустриалеца до състояние на неволен роб и подчинен на лихваря. Х. Форд прекрасно разбирал, че „печалбата“ — това е най-важният елемент в идеологията и механизма за обогатяване на лихварите. Нали в крайна сметка тя не нужна нито на работниците, нито на потребителите, нито на самите индустриалци. Тя е нужна само на лихварите, които периодично (в периоди на криза) провеждат „жътва на реколтата“ във вид на „печалби“ на онези „поля“, които са засели, поливали и обработвали наемните работници под ръководството на своите „бригадири“ — предприемачите. Х. Форд казвал, че ако и да има превишаване на доходите над разходите то тази разлика (печалбата) не трябва да се натрупва, а веднага да се разпределя: една част трябвало да иде за развитие на производството (което ще създава търсене на инвестиционни стоки), друга част — да се връща на купувачите или да се насочва за повишаване на доходите на работниците и самия предприемач (което ще стимулира търсенето на потребителски стоки). Не съм сбъркал, когато казах „да се връща на купувачите“. Хенри Форд неведнъж е връщал пари на купувачите на своите автомобили в онези случай, когато снижаването на разходите за производство се оказвали над планираните. Очевидно, че при такъв подход към организацията на производството у Форд се извършвало планомерно снижаване на цените на автомобилите с всяка година.

Колкото и да е парадоксално, Хенри Форд бил индустриалец с ярко изразен антикапиталистически мироглед. Той навярно е бил един от последните „рицари“ на икономиката (икономика без кавички, като творческа, съзидателна дейност) и водел безкомпромисна борба с банкерите от Уолстриит. В този смисъл, той безпощадно изобличавал дейността на техния „генерален щаб“ — ФРС на САЩ. Х. Форд прекрасно разбирал, че единственият способ да „надиграеш“ банкерите от Уолстриит — е да установиш дългосрочни отношения с производителите и потребителите, да изгониш от тези отношения „финансовите посредници“. На онези, които наистина искат да разберат, що е това пари и кредит, що е това „капиталистическа икономика“, препоръчвам да прочетат не „Капиталът“ на „професионалния икономист“ Маркс, а работата на Х. Форд. * Мисля, че Хенри Форд може да помогне днес на руското общество повече, отколкото всичките помпозни програми на правителството по извеждане на страната от кризата.

Разбира се, Х. Форд като мислител и като практик не бил сам. Сред онези, които били почти съвременници на Форд и негови съмишленици може да назовем, например, американеца Хенри Джордж и немеца Силвио Газел. Впрочем нито единия, нито другия не са били членове на гилдията на „професионалните икономисти“.

Първият е с работнически произход и бил профсъюзен активист. Той написал книгата „Бедност и прогрес“^[16], която в Америка в края на 19-ти век била известна едва ли не на всяка домакиня и правела „Капиталът“ на талмудиста Маркс неконкурентоспособен „интелектуален продукт“. Работата на Хенри Джордж съдържала дълбок анализ на икономическия ред в западното общество на 19-ти век и давала ясни ориентири за икономическото и социално преустройство на капитализма, при това без революционни сътресения. Лихварите особено се дразнели от простата мисъл на Хенри Джордж, че парите се явяват не богатство, а само средство, с помощта на което в капиталистическото общество едни хора отнемат имуществото на други хора. Той показал, че най-реалното богатство се явява земята и другите природни ресурси, дарени на човека от Бог, и че цел на банкерите се явява налагането на пълен контрол над тези ресурси.

Вторият бил търговец и написал труда „Естествен икономически ред“.^[17]

Известни са думите на английския икономист Дж. Кейс: „Аз съм уверен, че бъдещето ще научи повече от Гезел, отколкото от Маркс“.

Впрочем, идеите на Гезел (преди всичко идеята за въвеждане на „безлихвени“, или „неутрални“ пари) започнали активно да се внедряват в живота през 30-те години на миналото столетие на ниво отделни общини и муниципалитети в цял ред страни и позволявали активно да се противопоставят на тогавашната криза.

За съжаление, аз съм длъжен да констатирам, че днес нито в американските, нито в немските, нито в руските университети студентите не само не са чели трудовете на Х. Форд, Х. Джордж и С. Гезел, но даже не са чували имената им (с изключение на Форд). Впрочем, същото може да се каже и за голяма част от професорите, „просвещаващи“ студентите по програмата mainstream. Мисля, че Х. Джордж и С. Гезел също биха могли да станат добри помощници за извеждане на Русия от кризата. За това, по мое мнение, трябва по всякакъв начин да се популяризират трудовете им в нашата страна.

„Икономическата опозиция“ на Запада

Читателю, може би, може да ти се стори, че авторът сгъстява боите, че, може би, авторът тук там сам допуска логическа грешка и има надежда, че не всичко е така лошо. Ще отговоря кратко: вашият покорен слуга нищо в дадения случай не е „изобретил“. Любопитните умове от страните на Запада вече в продължение на две столетия са имали възможността да се позамислят над това, което за нас, „облагодетелствуваните“ от „даровете“ на капиталистическата цивилизация, все още е новост. Разбира се, на 90% или дори на 99% всички излизащи на Запад публикации по проблемите на парите са издържани в духа на mainstream — „генералната линия“ на „партията на лихварите“. Обаче, при желание, в този мътен поток от книги и статии на „професионалните икономисти“ може да се намери честни и задълбочени работи на онези автори, които ние условно ще наречем „икономическа опозиция“. Ярки представители на такава „икономическа опозиция“ — са Хенри Форд, Хенри Джордж и Силвио Гезел. Ние говорихме за тях по-горе, тях може да отнесем към „класиците“ на „икономическата опозиция“.

Обаче, слава Богу, и днес се появяват интересни представители на „икономическата опозиция“, които продължават традициите на „класиците“ и развиват техните мисли с отчитане на реалиите на съвременността.

Ето, например, ярък представител на „икономическата опозиция“ — е американецът Амри Шелдън. На много хора в Америка и извън нея е известна работата на Шелдън „Милиарди — за банкерите, дългове за народа“. По своята форма тя се явява сама по себе си ярка публицистика, а по дълбочина и острота на мислите напомня работите на Хенри Джордж, който е творил в Америка сто години преди Шелдън.

Давам само един цитат от споменатата работа на Шелдън: „Единствен способ за новите пари (които, впрочем, не са истински пари, а, по-скоро, представляват дълг за кредит), да попадат в обръщение в Америка — е когато ги вземат от банките на заем. Когато Щатите и населението получават срещу дълг крупни суми, възниква впечатление, като че ли страната процъфтява. Обаче банкерите «създават» само такова количество пари, съответствуващо на основната сума на заема, но никога — и това допълнително количество, необходимо за изплащане на лихвите. А и затова обемът на новите пари никога не може да догони обема на издадените дългове. Сумите, необходими за изплащане на лихвите по заемите, не се «създават», и затова просто не съществуват! В рамките на тази система, при която обемът на новите долари винаги превишава количеството на издадените средства, няма никакво значение, дали вземате много заеми или малко; ръстът на общия дълг с много изпреварва количеството на достъпните средства за тяхното връщане. Хората никога — никога! — няма да могат да се измъкнат от дълговете“.^[18]

Много интересна и информативна е излязлата в края на 1990-те години книга на английския икономист М. Рауботъм, която се нарича „Хватка на смъртта. Изследване на съвременните пари, дълговото робство и деструктивната икономика“^[19]. Книгата се базира на анализа на статистически данни във Великобритания през последните повече от сто години. Тази книга е сложна за цитиране, понеже на всеки абзац от нейния 400-страничен текст разкрива малко познати на нашия читател (в това число и на дипломирания „икономист“) „тънкости“ на „дълговата“ „икономика“.

Ето, например, в началото на своята книга М. Рауботъм пише: „по никакъв начин не предизвиква учудване онзи факт, че нациите се намират в състояние на хронически длъжници, правителствата не разполагат с достатъчно ресурси, обществените служби са недостатъчно финансирани, а хората обременени с задлъжнялост по ипотеки и кредитен овърдрафт (овърдрафт — кредит, по който длъжникът може да получава допълнителни средства свръх първоначално отпуснатия лимит — В.К.). Причината за този паричен недостатък и неплатежоспособност се състои в това, че финансовата система… във всички страни, фактически се базира на дълга… създаването на съвременните пари и дълг върви паралелно…

Създаването и предлагането на пари в днешно време почти напълно е дадено на банките и други кредитни институти. Повечето хора си мислят, че ако заемат от банките, то те заемат от други хора. Парите дадени на заем от банката, не представляват самите те заем на по-рано съществуващи пари; парите, дадени на заем от банката — са допълнително създадени пари. Потокът на пари, генериран от хората, предприемачите и правителствата, постоянно вземащи заеми от банките и другите кредитни институти удовлетворява потребностите на цялата икономика. По такъв начин, предлагането на пари зависи от хората, вземащи заеми, и нивото на задлъжнялост вътре в икономиката не е нищо друго, освен показател за обема пари, които са били създадени“.^[20]

А малко по-нататък Рауботъм обръща внимание на това, че съвременните хора са престанали да чувствуват разрушителното влияние на растящия дълг (подобно на това, как хората може да не усещат пагубното въздействие на радиацията) и че днешната парична система, базираща се на дълга, се явява най-лошата за обществото от всички проекти за парични системи: „Последните 30 години са почти уникални в сравнение с трите предишни столетия с това, че хората са престанали да мислят за проблема с дълга… През целият 18-ти век се чували постоянни призиви за провеждане на реформа (финансова реформа за облекчаване на дълговото бреме — В.К.). През 19-ти век много специалисти са посочвали голямата банкова активност като основна причина за това, че по цяла Европа и Америка се разпространявали вълни на ужасни бедствия през периода на развиващата се индустриализация и селскостопанско развитие. В настоящия век, по време на депресията през 1930-те години, финансовата система хванала икономиката под строг контрол и я довела почти до пълен крах — през периода, който, може би, за първи път в историята се характеризирал с богатство, когато технологията предлагала на хората реална свобода и материално процъфтяване…

… по онова време (в годините на депресията — 1930-те години — В.К.) се предлагали около 2000 варианта на реформиране на паричната система — и всичките категорично изключвали вариант на системата, базиращ се на дълга — онази, която след това все пак се утвърдила. Тази система продължава да действува и до днес, модифицирана само в някои детайли, но непроменена в основата си; и неотдавнашната финансова криза в Азия (кризата през 1997 г. — В.К.) показва, че потенциалът за крах се запазва“.^[21]

За икономистите от рода на Рауботъм, безусловно, днешната криза се явява не случайност, а „желязна“ закономерност, обусловена от кредитната природа на парите.

Аз мога до безкрайност да цитирам известни, не много известни и съвсем неизвестни автори от страните на „победилия капитализъм“, които повтарят вече отдавна станалата за тях банална истина: банковият процент (лихварството) представлява „вирус“, който води до хронически и неизлечими болести на капиталистическата „икономика“. Тази болест се проявява не само в кризи на свръхпроизводство, инфлация, безработица, хищническо използуване на природните ресурси, забавяне на техническия прогрес, имуществена поляризация на обществото, колониализъм, наркотизация на обществото, замърсяване на околната среда, постепенно превръщане на природните хранителни продукти в продукция на химическата промишленост, ръст на психичните заболявания и самоубийствата, „сексуална революция“ и „сексуална просвета“, разрушаване на моралните устои и традиционната култура, насаждане на сатанизъм, война и тероризъм и т.н. Всичко това са „метастази“ в организма на обществото, които са породени от „вируса“ на лихварството. Ето, в сферата на кредитните отношения възниква така наречените „сложни лихви“ (тоест лихви, начислявани на лихвите). Задлъжнялостта в случая с начисляване на „сложна лихва“ расте в геометрическа прогресия. Точно така нарастват и раковите клетки. Затова често банковите лихви ги наричат не само „вируси“, но и „ракови клетки“ на „икономиката“.

На Запад, където царува „абсолютната демокрация“, за да се неутрализират сериозните автори и техните трудове по проблемите на кредита, „дълговата икономика“, „процентните вируси“ власт имащите (тоест все същите лихвари) включват мощни „заглушители“. Такива „заглушители“ са, първо — многомилионните тиражи учебници и дебелички монографии на „професионалните икономисти“ по „икономика“, „монетаризъм“, „пазарна икономика“ и всичко такова, което на английски език се нарича mainstream (в свободен превод на руски това означава: „генералната линия на вашингтонския обком на партията“). Второ — университети и други висши учебни заведения, където идеите на mainstream се ретранслират от професори от високи катедри пред милиони млади хора. Трето — СМИ, с помощта на които mainstream влиза във всеки дом. След такова мощно „заглушаване“ в главата на средно статическия гражданин не остава никакво съмнение, че банкерите са благодетели на обществото, и той смело и с радост нахлузва на врата си „дълговата примка“. Неслучайно Рауботъм е казал, че „хората са престанали да мислят за проблема с дълговете“.