Валентин Катасонов
Политически разследвания (19) (Световна кабала или Ограбване по еврейски)

Разрушаване на лихвата: „мек“ и „твърд“ варианти

По-горе говорихме за „паричната революция“. За това, как лихварите са завладели паричната система, как са заграбили икономическата и политическата власт в обществото, а също и за това, до какви плачевни социални, икономически и духовни резултати е довела „паричната революция“. Възниква традиционният въпрос: „Какво да се прави?“ Има няколко варианта за решаване на проблема, предизвикан от съществуването на лихвения процент. Веднага ще подчертая, че става дума не за реформиране на парично кредитната система, а за революционното й преобразуване.

Реформиране (е любима дума в лексикона на „професионалните икономисти“) означава само някакви изменения, които не посягат на власт имащите. Днес власт имащите — са лихварите. Предлаганите по-долу варианти предполагат такова посегателство. А всичко, което е свързано със смяна на властта — това вече не е реформа, а политическа революция (след която обикновено вървят и революции социална и икономическа). Може да очакваме най-силна съпротива от страна на лихварите. Подобно на това, както „паричната революция“ се е проточила във времето, така и „паричната контрареволюция“, или „паричната реставрация“ (възстановяване на първоначалната роля на парите като инструмент на стоковата обмяна и разплащания) не може да се извърши в кратки срокове. Тук е необходимо търпение, упорство, мъдрост и знания.

Доколкото лихвата поражда кризи, диспропорции, инфлация и цяла камара други неприятности, то е логично да дадем кратък отговор: да се ликвидира лихвата, но да се ликвидира може по различни начини.

Да започнем с най-простия, но, по наше мнение, имащ неголеми шансове за успех, вариант. Да го наречем „меко разрушаване на лихвата“, или „данъчно изземане на лихвата“. Същността му е в следното: да се запази парично кредитната система в частни ръце, да се запази правото на лихваря да взима лихва по кредитите, но да се задължи лихваря да предава част от получените лихви на държавата под формата на данъци. При това постепенно данъците да се увеличават, имайки предвид до величини, близки до 100% от банковата печалба, получена от лихви (такова конфискационно данъчно изземане на лихвите не трябва да се разпростира над доходите на банките от комисионни). Държавата ще „връща“ получените лихвени пари в националното стопанство под формата на различни бюджетни програми и проекти и по такъв начин ще възстановява нарушеното равновесие между платежоспособното търсене и предлагането на стоки.

В наше време в цял ред страни (в това число и в Русия) централните банки превеждат в бюджета цялата или значителна част от получената печалба.

Съгласно статия 26 на Федералния закон „За централната банка на Руската Федерация (Банка на Русия)“ централната банка е длъжна да превежда при изтичане на годината в бюджета на държавата 50% от получената печалба.

Но такива преводи не решават проблема, понеже основната част от печалбите в банковия сектор се падат на търговските банки. За отбелязване е, че ставката на данъчното облагане на частните банки в много страни са такива, както на предприятията от реалния сектор на икономиката, тоест много щадящи, а тук там почти символични.

Така, в началото на текущото десетилетие в Руската Федерация данъка върху печалбите на банките е бил понижен от 45% на 24%, което изравнило банките с предприятията от нефинансовия сектор.

Съмнявам се, че даже ако държавата повиши ставките на данъците на частните банки, то проблемът ще бъде решен: на държавата ще й бъде крайно сложно да изземе от лихварите получените от тях лихвени доходи. Ние днес виждаме, че банките успешни извеждат своите печалби от данъчно облагане, използувайки за това многочислени схеми и офшорни зони. Не бива да изключваме, че държавата ще загуби играта с банките наречена „данъчно изземане на лихвените доходи“.

В този случай може да се прибегне към друг вариант. Да го наречем „твърдо (с декрет) разрушаване на лихвата“. Такъв вариант се предлага и от някои западни специалисти по кредита. Например, М. Рауботъм (ние го цитирахме достатъчно често). За реализация на дадения вариант се приема закон, забраняващ на банките при кредитни операции да взимат лихва. При това кредитните институти остават в частни ръце. На банките ще им бъде предложено да заработват пари, а не да ги „създават от въздуха“. Тоест да работят за комисионни доходи. Подобно на това, което правят днес някои кредитни организации, които е прието да се наричат „ислямски банки“. Този вариант се отличава от първия не само тактически, но също така с това, че той се справя без използуване на бюджетната система (преразпределение на лихвата чрез бюджета).

Не бива да бъркаме разрушаването на лихвата „с декрет“ с периодичните снижения на процентните ставки, осъществявани от централните банки на отделни страни в рамките на техните парично кредитни политики. Такива снижения могат да бъдат съществени: с отчитане на инфлацията реалните лихвени ставки могат да се окажат даже отрицателни. Например, след краха на фондовия пазар през 2000 — 2001 г. ФРС на САЩ започна стимулиране на икономическия ръст с постепенно снижаване на процента (от 6,5 до 1% на година). В продължение на две години през текущото десетилетие реалната ставка представляваше отрицателна величина. Така, политиката на „евтини пари“ доведе до това, че в страната бяха подготвени условията за кризата, която започна през 2007 г.

Политика на „евтини (по същество — безплатни) пари“ вече дълго време се провежда в Япония. Японската икономика влязла в състояние на спад в началото на 1990-те години и централната банка на тази страна в продължение на много години държи процентната ставка на символично ниско ниво (0.5 — 0.25 и дори 0,1%).

Обаче подобни „разрушавания“ на лихвата носят конюнктурен и временен (обратим) характер, те са насочени към съхраняване на властта на лихварите, а не към нейното подкопаване. Заедно с това, следва да признаем, че в общият обем на доходите на световните лихвари постоянно се увеличава онази съставляваща, която е свързана със спекулациите на финансовите (преди всичко, фондовите) пазари. За което косвено свидетелствува тенденцията на увеличаване в активите на големите и най-големите банки частта, падаща се на инвестициите (купуването на различни книжа) и намаляване на дяла на кредитите. В много банки на Уолстриит и Сити в края на 20-ти век вече дялът на кредитите в активите е бил по-малък, отколкото дяла на инвестициите.

Има „радикална“ модификация на варианта на директно премахване на лихвата. Става дума за директно въвеждане даже не на нулева, а на отрицателна лихва. Според автора на тази идея, реализацията на „радикалния“ вариант ще има следните положителни за обществото последствия:

а) ще се ускори обръщението на парите, което ще доведе до ускоряване на обръщението на стоки и услуги и ще ускори развитието на реалния сектор в икономиката;

б) парите ще загубят своята функция на средство за натрупване, те ще изпълняват изначално възложената им функция на средство за обмяна и разплащане;

в) загубата у парите на функцията за средство за натрупване ще доведе до постепенното „отмиране“ на капитала и капитализма^[4].

Предполагаме, че въвеждането на варианта с „отрицателната лихва“ „отгоре“, тоест по инициатива на държавните власти е малко вероятно (което признават и авторите на дадената концепция). Обаче реализацията на такъв вариант не изключен „отдолу“, тоест по инициатива на обикновените граждани. Става дума за въвеждане на така наричаните „местни“ или „локални“ пари от местните общини. До днес е натрупан голям опит в използуването на такива „локални“ пари от неголеми общини и групи граждани в много страни по света. Особено се усилва нуждата от „локални“ пари по време на криза, когато се появява дефицит на законни платежни средства: „локалните“ пари макар и частично компенсират недостига на банкноти и други законни парични знаци. Разбира се, въвеждането на „локалните“ пари по инициатива на гражданите не заменя преустройството на цялата национална парично кредитна система, но при определени условия може да снижи влиянието на лихварите върху обществото и, по такъв начин, облекчи прехода към нова парично кредитна система.

Тъкмо така, при разрушаване на банковата лихва за лихварите, в значителна степен, се губи смисъла от съществуването на централна банка като институт за емисия на банкноти. Та нали този институт поначало е създаван за това, че да дава пари на правителството и от тях да „избиват“ лихви. Безлихвеното кредитиране на правителството става безинтересно за централната банка, особено ако тя е частна (ние имаме предвид, преди всичко, ФРС). При „декретно разрушаване на лихвата“ може отново да стане крайно актуален въпросът за целесъобразността от замяната на централната банка със съкровищницата като емитент на законни платежни средства. Тоест замяната на емисията на банкноти с емисия на съкровищни билети.

По повод успешното провеждане в живота на дадения вариант има някои съмнения. Лихвеният процент се появил на тоя свят и заявил своето право на съществуване в резултат на серия „парични революции“. Затова „да се вкара духа в бутилката“ може само в резултат на мощни революции, по точно „парична контрареволюция“^[5]. Едва ли бившите лихвари ще поискат да се занимават с бизнес, който ще се основава на получаване само на жалки комисионни за едни или други финансови операции (да кажем за подготовка, подписване и съпровождане на безлихвени кредитни сделки). Посоченият вариант се явява откровено посегателство на икономическата и политическата власт на лихварите.

Да си спомним, колко яростно се е водила борбата между президентите и банкерите по повод създаването на централната банка. Колко покушения и убийства е имало, организирани от лихварите! Най-известните от тези убийства (ние ги споменахме по-горе) — американските президенти: Абрахам Линкълн и Джон Кенеди. Да се забрани на частните банкери да вземат лихва — е примерно същото, като да забраниш на вълка да яде овце. Още нито един вълк не се е научил да яде трева или зеле. Слаби са ни надеждите, че вълците ще се превърнат в крави или зайци. Всички провеждани до сега на Запад реформи на банковата система показват: овцете стават все по-сити и угоени, а както са си загивали — така и продължават да си загиват. Изходът е един: за да спасим овцете, трябва да убием вълците. Днес това звучи не „демократично“ и не „политкоректно“. Ние, разбира се, не призоваваме към физическо изтребление на лихварите^[6], става дума за това, да се лишат от право да се занимават с лихварска дейност. Конкретно: предлага се национализация на частните банкови учреждения.

Национализация на парично кредитната система

Национализация на банковата система — прехвърляне на частните банки и другите кредитни организации в държавна собственост. Както и всяка национализация, национализацията на банките може да се осъществява в условията на пълна или частична компенсация или без компенсация (в зависимост от политическата и икономическата ситуация, поведението на собствениците на банките и т.н.). Национализациите може да се разпрострат над предприятия (компании), принадлежащи или на частни лица (физически, юридически) или само на онези, които принадлежат на резиденти (или наопаки — на нерезиденти).

Преобразуването на парично кредитната система може да започне веднага с национализацията. При определен сценарий национализацията може да стане продължение на реформата по разрушаването на банковата лихва (в „мекия“ или „твърдия“ вариант).

Впрочем, национализация на банките е необходима не само изхождайки от тактически съображения (преодоляване на съпротивата на лихварите), но и вследствие на самата природа на парите и паричните системи. Днес с емисии на безналични (депозитни) пари се занимават търговските банки, които с най-редки изключения се намират в частни ръце. Централните банки, които осъществяват емисиите на налични пари, тук там също се явяват частни учреждения. Най-главната централна банка в света — ФРС на САЩ — е частна структура. Тя осигурява с налични долари не само САЩ, но и много други страни (зад пределите на САЩ се намират в обръщение повече налични долари, отколкото вътре в САЩ).

Това е много сериозен въпрос. Още Аристотел е говорил, че парите — са обществено достояние, те трябва да принадлежат на цялото общество. Държавата от името и по поръчение на цялото общество може и е длъжна да се занимава с пускането (емитирането) на пари и да следи за това, че да не се извършва „приватизация“ на това обществено достояние. Как, например, тя следи за това, че никой да не може без разрешение на държавата и внасяне в бюджета необходимите концесионни плащания да се занимава с добив на нефт и други природни ресурси, явяващи се обществено достояние. Или да сече дървета в националния парк. Или да изхвърля замърсена вода в реките и езерата и т.н.

Паричния оборот — това е система на обръщение на „кръв“ в организма, наричан национално стопанство. Паричното обръщение — това е най-важният отрасъл на инфраструктурата, а инфраструктурата, както е написано във всеки учебник, може и е длъжна да се намира в ръцете на държавата. Само в някои случаи държавата може да предава управлението (експлоатацията) на тия или ония обекти на инфраструктурата (например, пътища, мостове), без да губи при това правата на собственост и контролира дейността на онази частна структура, която временно управлява обекта (договор за концесия).

Като че ли всичко е очевидно. Но „професионалните икономисти“, не знаем защо, са „забравили“ да включат паричното обръщение (паричното стопанство) в своята инфраструктура. В десетки речници и учебници се дава примерно едно и също определение на инфраструктурата.

Ето едно от тях: „Инфраструктурата — е съвкупност от отрасли, предприятия и организации, влизащи в тези отрасли, видовете тяхна дейност, призвани да осигуряват, да създават условия за нормалното организиране на производството и обръщението на стоките, а така също и жизнената дейност на хората. Различават производствена и социална инфраструктура. В инфраструктурата включват пътища, свръзки, транспорт, складово стопанство, външно енергоснабдяване, водоснабдяване, спортни съоръжения, озеленяване, предприятия по обслужване на населението. Понякога към инфраструктурата включват и науката, образованието и здравеопазването“.^[7]

Обърнете внимание: в състава на инфраструктурата включват даже „спортните съоръжения“ и „озеленяването“, я ето паричното обръщение от списъка на отраслите е изпаднало. Забравили ли са? Мисля, че не. „Професионалните икономисти“ просто са забранили. Ако паричното обращение се окаже в списъка на отраслите на инфраструктурата, у хората веднага ще възникне резонния въпрос: а защо този отрасъл не е в ръцете на държавата? А това е бунтарски въпрос. Лихварите заедно с „професионалните икономисти“ вече повече от век правят всичко възможно, че такъв въпрос да не се поражда в главите на студентите, професорите, политиците, домакините и други граждани на демократичното общество.

Парично кредитните институти — това не са просто важни обекти на инфраструктурата, това са едновременно и стратегически важни пунктове на управление на националното стопанство и целия обществен живот.

Ненапразно вождът на световния пролетариат в навечерието на известните събития през октомври 1917 г. в списъка на обектите, които най-напред са били длъжни да завземат болшевиките постави не само мостовете, пощата и телеграфа, но и банките също така. Улянов — Ленин прекрасно знаел, какво представляват банките.

На първо място, разбира се, е нужна национализация на централните банки (при това национализация не само и не толкова де-юре, колкото де-факто, тоест извеждане на централните банки изпод сегашния ефективен контрол на лихварите). На второ място — национализация на търговските банки.

Що се касае до национализация на централните банки, то тук там такива национализации са провеждани. Преди всичко, това е национализацията на централната банка на Англия през 1946 г. и Банка на Франция през 1945 г. след идването на левите сили на власт след Втората световна война. Обаче това били национализации де-юре, но не де-факто. Контролът от страна на банковия монополистичен капитал над тези централни банки останал. Такъв контрол се удало да се съхрани благодарение на това, че се приемали различни законодателни актове, които осигурявали „независимост“ на централните банки от правителствата (за което ние вече говорихме по-горе).

Не може да не се съгласим с онова, което беше написано в съветския учебник по повод национализацията на ред централни банки в Западна Европа^[8]:

„Буржоазната национализация на централните банки не се явява социалистическо мероприятие, както това често се опитват да представят буржоазните теоретици. Решаваща роля при оценката на това мероприятие играе класовата природа на господствуващия строй. В Англия, Франция и други страни, където централните банки били предадени като собственост на държавата, национализацията по същество не оказала никакво влияние на буржоазните отношения на собственост и разпределение на обществения продукт. Основните средства за производство остават в ръцете на капиталистите. Национализацията била проведена при условия изгодни на предишните собственици, които в повечето случаи получили огромно възнаграждение под формата на държавни ценни книжа. Национализацията само зафиксирала юридически онези връзки, които се създали между централните банки и другите държавни органи“.

Както следва от дадения откъс, национализацията на централните банки не била „социалистическо мероприятие“, тоест тя не посягала на икономическата и политическата власт на лихварите, наопаки, нея може да наречем своеобразна маневра, насочена към запазване на тази власт в кризисни моменти на историята. Тоест нея може да наречем „тактическа национализация“.

Също така нерядко са ставали и продължават да се случват национализации на търговски банки, които по своя характер също се явяват „тактически“.

Днес в условията на криза се извършват, наистина, национализации на търговски банки в Европа и даже в цитаделата на капитализма — САЩ. Обаче тези национализации се явяват „тактически“ — те са насочени към спасяването на лихварите. При първи удобен случай процесът ще се обърне наобратно, тоест ще се извърши възстановяване на частния статут на банката (приватизация). Това вече се е случвало в западна Европа след края на Втората световна война: първо се провеждала национализация, а след това — приватизация на кредитните организации. Във връзка с отслабването на днешната криза някои банки вече възстановиха частния си статут.

Извършват се национализации на банки и в редица страни на бившия СССР. Например, извършва се частична национализация на четирите най-големи банки в Казахстан. Двете от тях — БТА и „Алианс“ имат голяма външна задлъжнялост (примерно 2/3 от всичките задължения), и държавата под натиска на западните кредитори е принудена да подкрепи посочените банки. Държавата изкупува по 25% от акциите на банките, но банките имат опция (право) на обратно изкупуване на пакети акции.

Може да си спомним също така национализациите на банките в началото на 1990-те години в Швеция и Финландия. Там бяха национализирани няколко големи банки, които получили неофициалното име „лоши банки“. „Лоши“ ги нарекли затова, че те започнали да изкупуват „лоши“ активи на частни търговски банки, при това по цени изгодни за последните. Естествено, че загубите от „лошите“ се покривали за сметка на държавата, а частните търговски банки благодарение на тази схема успели след някое време да станат рентабилни, тоест „добри“.

Очевидно е, че за радикално преустройство на парично кредитната система са необходими национализации, ликвидиращи властта на лихварите. Тях може да наречем „стратегически национализации“.

Ние говорим в дадения случай за „стратегическа“ национализация, която преследва цел, не спасяването на лихварите, а построяване на нова парично кредитна система. Такава „стратегическа“ национализация на банките се е извършвала в нашата страна след революцията и гражданската война. В „Априлските тезиси“ (1917 г.) Ленин формулирал като неотложна следваща задача (седми тезис): „Незабавно сливане на всички банки в една общонационална банка и въвеждане на контрол над нея от страна на СРД (Съветите на работническите депутати — В.К.)“. Все още ставало дума за контрол от страна на властта на Съветите. В труда „Заплахата от катастрофа и как да се борим с нея“, който се появил през лятото на 1917 г., Ленин още един път се връща към въпроса за банките. Появява се важно допълнение към това, което било казано в „Априлските тезиси“. В посочения труд Ленин определил пет приоритетни задачи в областта на икономиката, които трябвало да бъдат решени в най-кратки срокове. На първо място в този списък стояло: „Обединяване на всички банки в една и държавен контрол над нейните операции или национализация на банките“. Национализация на банките започнало буквално няколко седмици след октомврийския преврат. Имало при това, разбира се, и сериозни негативни последствия. Но времената били смутни, а и опит в национализирането нямало. Нямало и точна представа, каква точно банкова система трябвало да се създава.

Ето какво пише за национализацията на руските банки в хода на революцията С. Кара-Мурза^[9]: „Много важно събитие била национализацията на банките с декрет на ВЦИК от 14 декември 1917 г. Банките — са главен системообразуващ елемент на капитализма (пазарната икономика има особена подредба, при която в стока се превръщат парите, земята и работната сила). Отмяната на «продажбата» на пари — е принципно условие за обобществяването на стопанството в мащабите на страната. Затова въпросът за национализацията на банките, започвайки с Априлските тезиси на Ленин, влязъл в документите на 6-тия конгрес на партията през август 1917 г.

— В Русия положението с банките било особено, те се контролирали от чуждестранния финансов капитал. В Русия имало 8 големи частни банки, от които само една (Волжско-Вяткската) можело да счита за руска, но тя била блокирана от «седмицата» и капитала и нараствал бавно. На чужденци принадлежали 34% от акционерния капитал на банките. Затова тяхната национализация била акт и на външната политика на държавата. Чрез банките чуждестранния капитал наложил контрол над промишлеността на Русия, затова, посягайки на банките, Съветското правителство започвало огромен процес на изменение на отношенията на собственост, към което в този момент не било готово.

— По време на войната частните банки в Русия рязко забогатели и се засилили (при силното отслабване на държавната банка — обезпечаването със злато на нейните кредитни билети намаляло за годините на войната 10,5 пъти). През 1917 г. банките започнали да спекулират на продоволствието, изкупували и вземало под аренда складове и раздували цените. По такъв начин, те станали голяма политическа сила.

— През 1917 г. причината за национализацията на банките по никакъв начин не била свързана с теорията, тя била изключително политическа и даже конюнктурна. Банките обявявали финансов бойкот на Съветските власти, преставали да дават пари за изплащане на заплати (на чиновниците от държавния апарат дали заплати за три месеца напред, за да могат да бойкотират новата власт). Освен това, по негласна договореност с фабрикантите банките престанали да дават пари на онези заводи, на които бил въведен работнически контрол.

— След три седмици на саботаж и безплодни преговори, на 14 ноември въоръжените отряди завзели всички основни частни банки в столицата. С декрет на ВЦИК е било обявено монопол на банковото дело и частните банки се вляли в Държавната (оттогава Народната) банка. Банковите служители обявили стачка и едва в средата на януари банките възобновили работата си, вече в системата на Народната банка. Доколкото сред служителите на банките нямало работници, не могло и дума да става за работнически контрол, необходимо било помиряване с 50-те хиляди служители.

— Големите влогове били конфискувани. Анулирани били всички външни и вътрешни заеми, които били сключени както от царското, така и от временното правителство. През годините на войната само външните заеми достигнали 6 млрд. Рубли (за да стане ясно величината на тази сума, ще кажем, че в най-добрите години на експорт на зърно от Русия тя била около 0,5 млрд. рубли на година).

— Най-дълго от всички (до 2 декември 1918 г.) не била национализирана московската Народна банка. Причината била в това, че тя била централната банка на кооператорите, и правителството искало да избегне конфликта с тях и нейните вложители — селяни. Отделенията на тази банка били преобразувани в кооперативни отделения на Националната банка. На 2 декември 1918 г. на територията на РСФСР със закъснение били ликвидирани и всички чужди банки. През април 1918 г., когато се появили надежди за «меко» преминаване на етапа («държавния капитализъм»), били започнати преговори с банкерите за денационализация на банките, но този проект така и не бил реализиран“.

Тотална национализация на банковата система, подобна на онази, която е била проведена у нас след революцията, не винаги е възможна. Преди всичко, по причини от политически характер. В такива случаи се извършва национализация изборна (селективна) или „точкова“.

Още едно направление — създаването на нови кредитни институти, които от самото си начало да имат статут на държавни учреждения. Този път е добре познат на много развити страни, които са се натъквали на това, че частните търговски банки избягват дългосрочни капиталоемки проекти, предпочитайки даване на „краткосрочни“ кредити и спекулации на финансовите пазари. Става дума за създаване на държавни кредитни организации, получили името „банки за развитие“ (БР). Нерядко на БР се дава особен статут, който излиза извън сферата на влияние на централната банка. Частичното или пълното формиране на пасивите на БР за сметка на бюджетни средства им позволява да дават кредити за дълги срокове и/или с лихва, значително по-ниска в сравнение с частните банки. Като правило, БР имат своя „екологична ниша“ и не конкурират частните търговски банки. Модернизацията на банковата система с помощта на БР, като правило, не посяга на властта на частните лихвари. По конкретно, на банките за развитие е забранено да се конкурират с частните търговски банки.

През 2007 г. банка за развитие бе създадена и в Русия, когато Държавната дума на РФ прие закон „За Банка за Развитие“. Тази банка е създадена на базата на вече съществуващата Външноикономическа банка и получила името „Банка за развитие и външно икономическа дейност (Внешекономбанк)“. Съгласно закона, на тази банка са възложени функциите на финансиране на национални инвестиционни проекти и кредитиране на бизнеса. При това с ниска лихва или даже нулева. По наше мнение, приемането на закона „За Банка за развитие“ е било свързано с опитите на правителството и президента на РФ да поставят под свой контрол централната банка на РФ и да я заставят да се занимава с кредитиране на икономиката.

Говори се, че В. В. Путин през 2000 г. даже се опитвал да национализира ЦБ чрез внасяне на редица принципни поправки във Федералния закон „За Централната банка на РФ (Банка на Русия)“^[10]. Обаче привържениците на „независимостта“ на централната банка на страната от правителството имали (и имат) такова мощно лоби в Държавната дума, че тези опити не се увенчали с успех. „Даже «партията на власт» — единорусистите не подкрепили Путин в това дело (опита да национализира ЦБ — В.К.). Въобще нито една партия не подкрепили предложението, дори КПРФ. Което ни заставя да се замислим за природата на нашите партии“^[11].

Последният опит на В. Путин да постави централната банка на страната под държавен контрол се отнася към края на 2003 г. Този опит бил огласен от заместника на Генералния прокурор Владимир Колесников, тясно свързан с президента Путин (достатъчно е да напомним, че именно В. Колесников инициирал през 2003 г. ареста на М. Ходурковски). Заместникът на Главния прокурор с публичен призив направил централната банка държавна структура, подчинявайки я с това на правителството или президента на страната. В същото заявление той предложил да се забрани вземането на лихвен процент (да се направи нулев). Той обосновал това с необходимостта да се постави под контрол на държавата официалните златновалутни резерви (в онзи момент те съставяли 65 млрд. дол.), които правителството би могло да използва за разплащане по външни дългове, а също и за безлихвено кредитиране на икономиката. Естествено, че руските СМИ и стоящите зад тях олигарси срещнали подобни предложения с поставени щикове. Наистина, на държавните власти им се удало да постигнат приемане от Държавната дума на решение за създаване на Стабилизационния фонд. В този фонд се предлагало да се съсредоточат част от експортните доходи, при което той е бил длъжен да се намира на управление от правителството.

С отчитане на новата ситуация правителството избрало друг вариант — създаването на банка, която би действувала независимо от ЦБ и поне в някаква степен би компенсирала бездействието на последната в сферата на кредитната поддръжка на реалния сектор^[12]. В закона „За Банка за Развитие“ специално е описано, че новият кредитен институт не попада под регулациите и контрола на ЦБ. Някои експерти даже разглеждат създадената банка в качеството на „конкурент“ на Банка на Русия. Конкретно, обръщат внимание на това, че ако уставният капитал на Банка на Русия е 3 млрд. рубли, то уставният капитал на Банка за развитие е бил определен на 70 млрд. рубли.

Започналата в страната през 2008 г. криза не даде възможност на Внешекономбанк да изпълни да изпълнява възложените й функции на банка за развитие. Тя фактически се зае да „раздава“ пари от Резервния фонд и федералния бюджет за спасяване попаднали в сложно положение банки и нефинансови компании. На първо място, парите отивали при онези частни структури, които били длъжни да изплащат големи суми по по-рано взети кредити.

Държавната парично кредитна система и лихвения процент

В случай на преход на банковата система в собственост на държавата за банките е възможно запазване на правата за взимане на лихви при даване на заеми. Подсъдната и безразсъдната банкова лихва се появява само в тоя случай, когато тя попада в джобовете на частни лица — при лихварите. Но тя може да има право на съществуване в онзи случай, когато тя принадлежи на цялото общество. Тогава лихвата може да се насочва от държавата, действаща от името и по поръчение на обществото за инвестиции, социални програми, изплащане на допълнителни заплати на бюджетните служители, повишаване на пенсиите и т.н. При такава схема диспропорция в националното стопанство не възниква, понеже лихвените доходи отиват за повишаване на платежоспособното търсене и равновесието между такова търсене и предлагането на стоки и услуги се възстановява.

И така, въпроса за отмяна на лихвата може и е необходимо да се поставя в онзи случай, когато банковата (паричната) система остава в ръцете на частни структури (лихварите). При държавен статут на парично кредитните институти въпросът за отмяна на лихвата губи своята актуалност.

Резюмирайки, може да кажем, че най-ефективен способ за борба с „изкривяванията“ в националното стопанство, предизвикани от лихвата, по наше мнение, се явява преминаването на цялата банкова система в държавна собственост. В този случай лихвите по кредитите ще престанат да бъдат „вирус“, дестабилизиращ и убиващ стопанството. Тя ще бъде „обезвредена“ и ще може да бъде ползувана като ефективен инструмент за управление на националното стопанство.

Заедно с това, което е радващо, че все по често такива „метежни“ изводи идват в главите и на други хора, естествено не отнасящи се към гилдията на „професионалните икономисти“.

Ето какво, по конкретно, пише в статията „Нужна ли е лихвата?“^[13] Андрей Максън: „… противоречието на лихвата… води до дефицит на парична маса у населението, към увеличаване на техните дългове към банките и, в крайна сметка, към преразпределение на собствеността в полза на финансовата олигархия. Този прост принцип на лихварството, известен още от древността се споменава още в библията. И, въпреки това, аз не се изказвам за отмяна на лихвата. Защо? Работата е там, че лихвеният процент се явява регулатор на инфлацията, регулатор на развитието на икономиката. Разбира се, той работи като спирачка, но и спирачката е необходима понякога. Понякога е нужно да се намали предлагането на пари в пазарната икономика и ставката на ЦБ може да преодолее това. Самото противоречие на лихвата, водещо до хроничен дефицит на пари у населението, може да бъде разрешено за сметка на държавните разходи — пари в икономиката може да вкарва държавата. За това е необходимо просто да се върне на държавата възможността за парични емисии, която днес е изключение поради «независимостта» на централните банки“.

Единствения коментар, който бихме искали да направим по повод на дадения цитат: под управлението на държавата трябва да се намира не само паричната емисия на централната банка (наличните пари), но така също и паричната емисия на безналичните пари, осъществявана от банките на второ ниво. Аз тях съзнателно не наричам „търговски банки“, понеже получените печалби във вид на лихвени проценти не трябва да се разглеждат като цел и критерий за оценка на работата на такива банки. Лихвеният процент в тяхната работа — не е цел, а средство осигуряващо ефективно използуване на финансовите средства от получателите на кредити.

Изводът за допустимост на умерена лихва в условията на държавна парично кредитна система не се явява абстрактен. Ние имаме пред очите си живия опит на Съветския съюз, в който имаше държавна банкова система. Държавните банки давали на предприятията от народното стопанство кредити, взимайки при това макар и малка, но все пак, лихва. Взимането на такава лихва имало смисъл. По конкретно, тя била някаква „ваксина“ за кредитополучателите, която предотвратявала развиването на тунеядски настроения у предприятията и стимулирала най-ефективното използуване на средствата.

Ето какво по повод заплащането на кредита в условията на социалистическата икономика е казано в Болшая Советская Енциклопедия * (статията „същност и функции на кредита“): „За ползуването на заемни средства държавата определя в планов ред заплащане под формата на лихва. Размерите на лихвените процентни ставки са диференцирани по отрасли на народното стопанство, по видове заеми и по срокове за използуването им. Средната процентна ставка по всички заеми на Госбанк на СССР през 1975 г. — е 2.2%“.

Днес авторите, които призовават за изучаване на съветския опит на организиране и управление в сферата на стопанството и паричното обръщение, рискуват да ги нарекат „ретроградни“, „изостанали хора“, „врагове на пазара“ и т.н. Така че моят извод за необходимостта на възстановяване на държавния статут на парично кредитната система на страната „професионалните икономисти“ може да оценят като предизвикателство срещу идеологията mainsream.

Но за обосновка на това, че ефективна икономика е възможна при държавна парично кредитна система и използуване на умерена лихва в кредитните операции, може да минем без да се обръщаме към опита на СССР. Пред очите ни имаме опита на Китай. Няма да се задълбочаваме по повод на това, какъв строй изгражда Китай (социализъм или капитализъм). Главното е, че Китай има банкова система, намираща се предимно в ръцете на държавата.

Там има три много големи държавни банки, които имат неофициалното име „политически“. Това са Държавната банка за развитие, Експортно импортната банка на Китай и Селскостопанската банка на Китай. Те осъществяват кредитирането на проектите, включени в държавните програми. Има още няколко големи специализирани държавни банки, а също и много „обикновени“ търговски банки, в които държавата има различни дялове (части, акции). От специализираните банки най-голяма се явява Търговско промишлената банка на Китай. По показател активи, депозити, чиста печалба през 2008 г. тя станала най-голямата банка в света (макар в много западни рейтинги да не е включена). Други големи специализирани банки са: Строителна банка на Китай, Банка на Китай, „Цзяотун“, „Чжаошан“. Като цяло, по оценки, 90 — 95% от целия банков сектор на китайската икономика се намира в ръцете на държавата. В днешно време се провежда акциониране на китайските банки, също така са отслабени ограниченията за присъствие на чужди банки на китайския пазар. Обаче, по оценки, в скоро време дялът на държавата в капитала на банковия сектор съществено не е намалял.

Ежегодно банките от всички нива в Китай предоставят кредити за стотици милиони долари с много ниска лихва или дори с отрицателна лихва (ако вземем реалната ставка, отчитайки инфлационния ръст на цените). Очаква се, че през 2010 г. банките ще предоставят кредити на реалния сектор за сума над един трилион долара.

В периода 1993 1996 г. страната преживяла висока инфлация, която на годишна база се изчислявала на 15 — 20%. Въпреки това, банките давали кредити на предприятията от реалния сектор с лихва 10 — 11% на година, тоест реалната процентна ставка имала отрицателни стойности. По депозити през тези години банките плащали 8 — 20%. Защо китайската икономика претърпяла този експеримент („меко кацане“)? Защото, за сметка на кредитите, които донесли загуби на редица китайски банки, успели рязко да повишат производството на стоки и увеличат постъпленията от данъци в държавната бюджетна система. Увеличаването на предлагането на стоки намалило инфлацията, а допълнителните бюджетни доходи позволили да се компенсират загубите на редица китайски банки, които по това време били на 100% държавни.

Паричната емисия не се обвързва със златно валутните резерви, а се привързва кум потребностите на реалния сектор в икономиката. Тоест кредитирането се осъществява за финансирането на проекти, осигуряващи увеличаване на предлагането на стоки и услуги. Това означава, че Китай има действително суверенна парично кредитна система. Показателят за монетизация на китайската икономика (отношението на паричния агрегат М2 към БВП) е един от най-високите в света — 150% (срещу 40% за Русия)^[14].

При това никаква особено забележима инфлация в Китай няма, а темповете на нарастване на БВП в продължение на много години подред — са най-високите в света. Именно наличието на суверенна парично кредитна система в Китай е позволило на тази страна даже в условията на днешната криза да демонстрира добра икономическа динамика.

Разбира се, силната зависимост на Китай от експорта (особено отчитайки, че по-голямата част от експорта отива за пазарите в САЩ) създава рискове за дестабилизация на китайската икономика. Мисля, че ръководството на страната прекрасно осъзнава това. В условията на започналата криза в икономическата политика на страната се извършиха значителни промени: взеха курс към развиване на вътрешния пазар. А той, както е известно, има грамаден потенциал, все пак страната има 1,5 милиарда жители!

През март 2009 г. в Китай се състоя поредната 2-ра сесия на Всекитайското събрание на народните представители (ВСНП), на която е била огласена програма за борба с кризата и преориентация на икономиката към вътрешния пазар. Изключителен акцент се поставя на разширяването на съвкупното вътрешно търсене за сметка на: увеличаване на частта на държавата в общонационалните разходи; общото повишаване на жизненото равнище на населението; увеличаване на дотациите за селяните и градското население с ниски доходи; осигуряване на увеличаване на търсенето в сферата на услугите за сметка на развиване на търговска мрежа и мрежи за комунално битово обслужване на населението в градските микрорайони и на село; продължаване на политиката на автомобилизация и т.н. като цяло за борба с кризата и разширяване на вътрешното потребление правителството на Китай е планирало да отдели за периода 2008 — 2010 г. около 4 трилиона юана^[15]. Пресметнато в долари това е примерно толкова, колкото американските власти през 2008 г. са заделили по „плана Полсън“ (700 млрд. дол.). първоначалните планове на китайското правителство по даване на кредити вече е значително преизпълнен. През 2009 г. обемат на дадените кредити съставил 9.59 трлн. юана (1,45 трлн. дол.), което два пъти превишава нивото от предната година. През 2010 г. обемът на кредитите малко намалял (7,95 трлн. юана или 1 трлн. дол.), но все пак това е много внушителен показател на фона на стагниращия Запад. Ние отбелязахме, че, например, ЕЦБ в края на 2011 — началото на 2012 г. в условията на дългова криза в ЕС е дала на банките чрез търгове кредити на сума около 1 трлн. евро.

Трябва да обърнем внимание, че американските парични власти през 2008 г. и европейските парични власти през 2011 — 1012 г. налели пари в банковия сектор, където те заседнали и до реалния сектор на икономиката почти не са достигнали. В случая с Китай кредитните ресурси на държавните банки били използувани за строителство на железни и автомобилни пътища, други обекти от инфраструктурата, за стимулиране на реалната икономика чрез увеличаване на потребителското търсене.

Безусловно, за това ще е нужно определени изменения в парично кредитната политика на Народната банка на Китай и банковата система на Китай. Но тези изменения, по наше мнение, още повече ще засилят суверенния характер на банковата система, ще позволят да се отдалечи от политиката на натрупване от Народната банка на Китай на ненадеждната „зелена“ валута.

При желание интересен опит в организирането на парично кредитно стопанство може да се открие даже в онези страни, които се намират в сферата на влияние на световните лихвари. Там има отделни „островчета“, над които това влияние не се разпространява, или, най-малкото, то е отслабено. Първо, може да е доста полезен опитът за използуването на така наречените „местни“ пари, емитирани от муниципалитетите и общините (ние вече говорихме за тях) — особено в условията на криза, когато възниква дефицит на законни платежни средства. Второ, в някои страни от „златния милиард“ и периферията на световния капитализъм има държавни банки, които позволяват достатъчно ефективно да се решават отделни локални социално икономически проблеми.

Даже в САЩ — цитаделата на световния капитализъм, намираща се под контрола на ФРС, има банка, която принадлежи на държавата и се отличава доста на фона на хилядите частни търговски банки. Тя се нарича Банка на Северна Дакота (Banc of Northern Dacota — BND). Банка на Северна Дакота (БСД) е била учредена през 1919 г. от законодателното събрание на щата с цел да освободи фермерите и бизнесмените от щата от кредитното менгеме на частните банки. По закона на щата съкровищницата на Северна Дакота разполага финансовите средства от бюджета на щата на сметки в БСД, при това банката изплаща определени депозитни проценти на съкровищницата. БСД дава с ниска лихва кредити на бизнеса, на фермерите, на правителството на щата. Важно е да подчертаем, че БСД не просто преразпределя бюджетните средства на щата, а създава нови пари (тоест действа депозитно кредитен мултипликатор), което позволява на правителството на щата да има достатъчно количество пари за финансиране на различни проекти и програми. По такъв начин, икономиката на Северна Дакота има определен имунитет против парично кредитните манипулации на Федералния резерв. Само три щата през 2008 г. не са имали дефицит в своите бюджети и Северна Дакота е единия от тях. Излишъкът в бюджета възлязъл на 1,2 млрд. дол. И още нещо: част от печалбите на БСД се зачисляват в хазната под формата на данъци и дивиденти.

Днес болшинството щати намаляват своите бюджети с големи дефицити. Някои се намират на границата на банкрута. Ето, например, властите на Калифорния в условията на днешната криза обявиха за фактически дефолт и бяха принудени да отидат към решителни съкращения на бюджетните разходи, което удари по гражданите на най-населения щат на Америка. Щатът преди кризата живеел основно за сметка на ипотечния бум — данъци, които се взимали при извършване на операции с недвижими имоти. На границата на банкрута се оказали също и щатите Невада, Ню Мексико и Масачусетс, които също живеели за сметка на ипотечната пирамида. В тежко положение се оказали щатите, които живеели за сметка на данъци от банките и финансовите корпорации. Например, рязко нарастнал дефицита на бюджета на щата Ню Йорк, на чиято територия са регистрирани всички основни играчи на Уолстриит^[16]. Арнолд Шварценегер, губернатор на Калифорния реагирал на финансовата криза в своя щат по такъв начин: „… ние не можем да напечатаме свои собствени пари. Ние можем да похарчим толкова, колкото имаме“^[17]. Примерът на щата Северна Дакота показва, че властите на щата могат при необходимост „да напечатат свои собствени пари“. Предполагаме, че опитът на Северна Дакота да се окаже доста подходящ за много субекти в Руската Федерация, които днес се намират в също такова тежко финансово положение, както Калифорния или щата Ню Йорк^[18].

За грешките и достиженията на съветската епоха

Още веднъж ще подчертая простата мисъл, която вече изказвах по-горе: съветския модел на икономика беше значително по-ефективен, отколкото западния, и СССР фактически спечели икономическото съревнование с Америка през 70-те години на миналия век. Обаче, съветското ръководство или не забеляза това, или съзнателно не се възползва от неочаквано възникналото преимущество в „студената война“. Няма да се задълбочаваме в тази деликатна тема, нека с нея се оправят историците и политиците.

Ще обърна само внимание на следното обстоятелство: Западът правеше всичко възможно и невъзможно за това, че в хода на нашата „перестройка“ и нашите „реформи“ да прехвърли развитието на руското стопанство от релсите на „плановата и централизирано управляема икономика“ на релсите на „пазарната икономика“. Западните експерти, „професионалните икономисти“, не по-малко „професионалните“ работници на идеологическия фронт от вашингтонския обком на партията доказвали, че първият от тези модели е „неефективен“, а втория — „ефективен“ и само той може да изведе Русия като лидер на световната икономика. Но възниква законния въпрос: защо му е на Запада да извежда Русия в лидерство. Ние вече показахме, че „паричната цивилизация“ е склонна към външни експанзии и съсипване на конкурентите — както реалните, така и потенциалните. През цялата история на „паричната цивилизация“ не е известен нито един случай, страна, отнасяща се към „ядрото“ на тази цивилизация, да е свършила дори една безкористна постъпка, акт на благотворителност и помощ по отношение на други страни (макар пропагандна ПР — „пяна“ по повод на такава благотворителност и помощ да има в изобилие). Русия в очите на Запада — е реален конкурент, подлежащ ако не на унищожение, то, най-малкото, на съсипване.

На това така наречено „противоречие“, което не знам защо в нашите „върхове“ никой не искал да забележи през последния четвърт век, са обръщали и сега обръщат внимание много отечествени автори. Например, Валерий Подгузов е писал: „Защо американските предприемачи са били заинтересувани от замяната на «неефективната социалистическа икономика в СССР» на «ефективната» пазарна? Сигурно от голяма вродена щедрост? Та нали ако икономиката на СССР е била действително безнадеждно болна, то тя, за всеобща радост на буржоазията, би умряла по естествен път. Но бизнесмените от НАТО настоявали на това, че СССР да излекува своята икономика… чрез пазара.

А все пак трябва да си идиот, за да припишеш на предприемачите желание да помогнат на СССР да стане още по-резултатен конкурент. До Татчър в историята не е имало прецедент, когато на мошеника да му се отдало да съблазни своя конкурент да премине на «по-ефективния» (от гледна точка на изкусителя) метод на стопанисване. Образования човек би съзрял в подобни уговорки измамата. Но Горбачов и Елцин към числото на образованите люде никой и не причислявал. А и руските дисиденти винаги са знаели, но са мълчали, и за ограничеността на главатарите на «перестройката», и за онези причини, които принуждавали глобалистите настойчиво да «пробутат» на ръководството на КПСС (в това число и на Елцин) идеята за пазарната «благодат».

За високото ниво на безумност «бащите на руската демокрация», тоест ръководството на КПСС и руските журналисти свидетелствуват фактите. Например, по онова време по задание на Горбачов Явлинский (възпитаник на Абалкин) разработвал «програма» уж за преминаване на икономиката на СССР на пазарна основа за 500 дни. Явлински честичко се хвалел на журналистите, че в разработката на «неговата програма» вземат участие 200 американски професионали и че именно това обстоятелство гарантира нейното високо качество. Степента на тази глупост е по-лесно да се разбере, ако си представим за миг, че Сталин е поканил за разработването на плана за разгрома на фашистите при Сталинград професионали от германския щаб, които също така, както американските, не можем да назовем съвършени кретени. Казано по друг начин, не е трудно да си представим съдържанието на истинското задание, с което американските експерти са дошли да «помагат» на Явлински.

Въпреки това, идиотският слух, усърдно тиражиран от журналистите, за желанието на бизнесмените от САЩ да видят СССР процъфтяваща, конкурентоспособна страна е бил с възторг «погълнат» от демократичните жители“^[19].

Ние в най-общ вид ще формулираме следната теза: цялата политика на съветското ръководство (в това число икономическата, социалната, културната, образователната и т.н.) изхождала от лъжливата представа на марксизма за общественото устройство (концепцията за обществената икономическа формация — ОИФ). Същността на тази представа е пределно проста: обществото (ОИФ) представлява съвкупност на икономическа основа (съвкупност на отношенията, свързани с производството, обръщението, разпределението и потреблението на стоки и други блага) и надстройката, където влизат политическите отношения, правото, културата, общественото съзнание, религията и всички останали аспекти на обществения живот (за по-просто я нарекли „политическа“ надстройка). Тоест икономиката (все пак е „основа“!) определя всички останали сфери на обществения живот тя е най-главната! Без да се впускаме в задълбочени съждения във философията и политологията, ще отбележим, че такава представа за обществото поставя всичко с главата надолу. Има други представи за обществото, които изхождат тъкмо от обратното съотношение: база на обществото се явява неговата идеология, общественото съзнание, религията, а ето икономиката — е само надстройка над тези невидима, нематериална база^[20]. И загубил „студената война“ СССР именно затова, че тази нематериална база е била в доста лошо състояние. Може да се стори на много от вас бунтарска моята теза: нас ни погуби примитивния, вулгарния материализъм.

А нашите геополитически противници нанасяли удари на първо място по тази самата нематериална основа. Що се касае до онази икономическа машина (включително парично кредитната система), която била създадена в СССР, то тя е била с много по-съвършена и ефективна, отколкото другата, която съществувала на запад.

Накратко, нашата икономическа машина е била конструирана за решаване на такава задача, като производство (средства за производство и предмети за потребление). Западната икономическа машина е била програмирана за решаване на такава задача, като потребление и разпределение на обществения продукт, а производството е заемало подчинено място. Не напразно още в началото на „перестройката“ малкото икономисти (без кавички) се опитваха да разяснят на обществото баналната мисъл: „Пазарът нищо не произвежда, той само преразпределя“. Високият жизнен стандарт в страните от „златния милиард“, както справедливо са отбелязвали тези икономисти, е достигнат чрез „преразпределение“ на обществения продукт в мащабите на цялото световно стопанство. А по-просто, — за сметка на ограбването на страните от периферията на световния капитализъм. Обаче гласовете на истинските икономисти не били чути.

Гласовете на истинските икономисти се заглушавали от гласовете на „професионалните икономисти“, при това многократно ретранслирани и усилени от СМИ, които успели да станат „демократични“. „Професионалните икономисти“ всячески пропагандирали „пазарната икономика“, още повече в центъра поставили „потребителя“. По такъв начин, започнала постепенна пропаганда на това, което е прието да наричаме „духът на консуматорството“. Човекът — производител, благодарение на усилията на „професионалните икономисти“, постепенно започнал да се трансформира в homo economicus.

Ето какво по повод на подобни „извъртания“ на „професионалните икономисти“ пише В. Подгузов: „… за още по-голямо замъгляване на съзнанието на интелигенцията в икономическата литература широко се «изследва» фигурата на стокопритежателя, малко по-малко — на стокопроизводителя, много място е отделено на «маркетинга», тоест на това, как стокопроизводителя е длъжен да «убеди» купувача да похарчи всичките си пари само в неговия магазин. За купувача в икономическата литература е казано, че той е главното действуващо лице на пазара, че той диктува пазара със своите потребности и принуждава пазара да се подчинява на волята му.

Най-титулованите икономисти на съвременността не разбират, че не съществува такава професия — «потребител», понеже «потребител» може да стане само онзи, който е продал нещо за пари, откраднал е пари или е взел подкуп и затова временно се преструва на «потребител». Доказано е, че колкото повече един бизнесмен е откраднал, а чиновника е взел подкупи, толкова по щедри потребители те стават. Колкото повече един продавач може да измъкне от продажбата, толкова повече може да купи“^[21].

По такъв начин, в центъра на „пазарната икономика“ се оказва „потребителя“, при това за придобиване на такъв статут той не трябва задължително да става „производител“ на стоки и услуги, необходими за удовлетворяване на естествените потребности на човека.

Той може да „произвежда“ наркотици, оръжие, ГМО, да прави „услуги“ от сексуален характер, „услуги“ по „поръчкови“ убийства на конкуренти и т.н.

Той също може да стане „потребител“, като заработи милион (или милиард) на фондовия пазар с помощта на инсайдерска информация.

Той може да стане „потребител“, получавайки подкупи, ограбвайки банка, придобивайки предприятие в хода на приватизацията при успешна рейдерска операция, получавайки откуп за отвлечени деца на милионер и т.н.

Той даже може да стане „потребител“, печатайки фалшиви пари (особено това се отнася за банкерите, които се занимават с операции с частично резервиране).

Последен в тоя списък на „потребителите“ се оказва оня, който със собствения си труд е произвел стоките, действително жизнено необходими на човека. Но цялата тази широка панорама от „потребители“ остава „зад кадър“ в съвременните учебници по „икономика“.

Бедата се състои в това, че при тази неблагополучна идейно духовна основа, която съществуваше в СССР, съветската икономическа машина не можа да реализира своят най-мощен производствен потенциал. Трябва да отдадем дължимото на геополитическите противници на СССР: те не се намирали в плен на марксистките догми и съумели да напипат „болните точки“ на съветското общество.

У нас през последните години излязоха достатъчно много интересни трудове, в които се анализират отделни причини за гибелта на СССР — недостатъците на икономическата и социалната политика, подривните операции на Запада против страните от социалистическия лагер, предателството и грешките на отделни политически и държавни дейци (Ю. Андропов, М. Горбачов, Б. Елцин и др.)^[22]. Обаче, следва да признаем, че до сега труд, съдържащ дълбок анализ на метафизическата природа на случилата се катастрофа, идейно духовните причини за поражението на СССР в „студената война“, у нас са крайно малко^[23]. Очевидно е, че без такова разбиране не може да се пристъпи към разработка на икономически програми за възраждане, програми за „освобождаването“ на Русия от световната финансова пирамида, възраждане на суверенната парично кредитна система. Без истинско духовно възраждане на Русия механичното възпроизвеждане на съветския икономически опит ще бъде предварително обречен на неуспех.

Русия: неотложни задачи на деня

Онези стъпки и мероприятия, които ние определихме като необходими за построяването на здрава икономика, безусловно, не могат да бъдат осъществени в кратки срокове. Те са разчетени за средна и дълга перспектива. Казано по друг начин, това са стратегически задачи. Условие за ефективното реализиране на тези задачи се явяват сериозните изменения в политическата и духовно нравствената сфери на нашия живот.

Но покрай стратегическите задачи има и още тактически, или неотложни, краткосрочни задачи. Става дума, преди всичко, за преодоляване на днешната криза. Надявам се, че читателят е разбрал: днешната световна криза — е дълга и сериозна. В края на миналото десетилетие върху нас се стовари само първата вълна на кризата. Всички разсъждения за това, че тя е отминала, — са или проява на некомпетентност от онези, които правят такива заявления, или опит за пореден път да се проведе „психотерапевтичен сеанс“ за „непосветените“. Никакви кардинални изменения в световната финансово икономическа система не са направени. Само временно им се е удало да „купират“ кризата, благодарение на гигантското „напомпване“ на световната икономика с трилиони долари (Федералния резерв) и стотици милиарди евро (ЕЦБ). При това по-голямата част от 16-те трилиона долара, дадени от ФРС на най-големите банки все още не са успели да се стоварят на световните пазари. Но тази „мина със забавено действие“ рано или късно ще се взриви. От наша гледна точка, най-неотложните мерки за защита на руската икономика от „финансовите цунами“, идващи към нас от Запада, се явяват следните:

1. Провеждане на комплекс мерки по защита на вътрешния пазар. Протекционистките мерки трябва да предвиждат повишаване на импортните мита, въвеждане на нетарифни ограничения, различни форми за поддържане на националното производство (данъчни облекчения, субсидии, държавни поръчки и др.)

2. Въвеждане на ефективен контрол от страна на държавата над цените и тарифите на вътрешния пазар.

3. Всякакво стимулиране на платежоспособното търсене на вътрешния пазар — преди всичко за сметка на повишаването на доходите на населението (определяне на минимална работена заплата, разширяване на социалните програми и т.н.). Това ще даде тласък на развитието на националното производство (особено, ако бъде спрян потока на заливащите ни импортни стоки).

4. Изменение на паричната система. Преди всичко, преминаване на централната банка на страната от парични емисии по пътя на купуване на чуждестранна валута към парична емисия срещу вексели (ценни книжа — бел.пр.) на отечествени стокопроизводители. По такъв начин, паричната система на Руската Федерация ще добие устойчивост и ще възникне възможност да се управлява паричната маса с отчитане на вътрешните потребности. При това централната банка трябва да бъде под контрола на руските власти.

5. Бюджетната система на Руската Федерация трябва да бъде преустроена за решаване на такива задачи, като стимулиране на вътрешното търсене и финансирането на инфраструктурни и други обществено значими инвестиционни проекти. Именно на тези цели, на първо място, трябва да се насочат средствата на Резервния фонд и Фонда за национално благосъстояние. При реформиране на бюджетната система паричната емисия на Банка на Русия ще бъде възможно частично да се осъществява за ценните книжа на правителството (облигации на министерството на финансите).

6. Въвеждане на ограничения за международно движение на капитали за това, че да намали или напълно да изключи дестабилизиращото влияние на руската икономика от страна на световните финансови спекуланти, а също така, че да прекрати изтичането на капитали от руската икономика.

7. Въвеждане на ограничения и забрани за кредитирането на руските компании от световните финансови пазари. Преход към кредитиране на отечествените стокопроизводители с лихвен процент, пределната величина на който трябва да отговаря на очакваната рентабилност на производството. Използуване за кредитиране на ресурсите на Резервния фонд и Фонда за национално благосъстояние.

За Русия задачата за защита от кризата е даже по-актуална, отколкото за много други страни, тъй като в хода на кризата нашата страна уверено „губи точки“, нейните относителни позиции в световната „икономика“ непрекъснато отслабват^[24]. Очевидно, колкото по-слаби са тези позиции, толкова по-малки са шансовете да ни се удаде в нашата страна да реализираме стратегически задачи. Тоест да построим икономика (без кавички), свободна от букаите на лихвения процент — процента заемен, подсъден и безразсъден.