Валентин Катасонов
Политически разследвания (4) (Световна кабала или Ограбване по еврейски)

Грабеж + мошеничество = грабеж на квадрат

Легализацията на частичното резервиране, по същество, е продължение на „паричната революция“ на лихварите. Тя последвала веднага след легализацията на лихвения процент, понеже неукротимата алчност на лихварите тутакси се сблъскала с ограничената ресурсна база на кредитната си дейност.

Сред западните специалисти най-последователна критика на частичното резервиране правят представителите на австрийската икономическа школа. Един от тях е Мюрей Родбардт. В своята книга „Показания против Федералния резерв“ по следния начин описва механизма на „създаване“ на пари в условията на частично резервиране:

„Докато банката в своята дейност се придържа към 100%-но резервиране, паричната маса не се увеличава, изменя само формата, в която се обръщат парите. Така, ако в обществото има 2 млн. долара налични пари и хората внесат 1.2 млн. дол. в депозитни сметки в банката, то общата сума пари, равна на 2 млн. дол., остава неизменна, само с тази разлика, че 800 хил. дол. ще бъдат налични, а останалите 1.2 млн. дол. ще се включат в обръщение като складови разписки за налични пари.

Да предположим, че банките се поддадат на съблазънта да създадат фалшиви складови разписки за налични пари и ги дадат като заеми. В резултат по-рано строго разделените депозитна и кредитна дейности се смесват. Безопасността на доверените на банката депозити се нарушава, и депозитния договор не може да бъде изпълнен, ако всички кредитори си поискат парите. Фалшивите складови разписки се дават от банките като заеми. Банковата дейност с частично резервиране надига «уродливата си глава»“^[1].

Ще поясним, че в дадения откъс под „складови разписки“ се подразбират депозитните пари, тоест нови пари, „създадени“ от търговските банки (в отличие от наличните пари, които са емитирани от централната банка и във всяка държава се разглеждат като единствено законно платежно средство).

Кредитни и депозитни операции на банките: двойни стандарти

Представената схема на операциите на банката с „частично резервиране“ демонстрира ярко изразена „асиметрия“ на техните активни и пасивни операции. Тази „асиметрия“ има следните измерения:

1._различна степен на обезпеченост (покритие с залог) на операциите_:

— по активните операции (даване на кредити) банките искат обезпечения, при това стойността на залога на много превишава стойността на кредита.

— по пасивните операции (привличане на пари на депозити) банките не предлагат на вложителя необходимото резервиране (т.е. обезпечение), на банковите задължения (нерядко величината на такова резервиране като цяло по депозитните задължения е само 10%, а понякога и още по-малко).

2. различна правова природа на операциите:

— пасивните операции представляват правови отношения, произтичащи от договора за съхранение (депониране или депозит);

— активните операции имат правовата природа на кредита.

3. различна срочност на операциите:

-пасивните операции (влоговете) се характеризират с това, че парите могат да бъдат поискани всеки момент (т.е. ресурсите във влоговете трябва да бъдат отнесени към високо ликвидните);

— активните операции (кредитите) се характеризират с това, че те се връщат на банката само при изтичане на срока на кредита (т.е. ресурсите, свързани с кредити, имат ниска ликвидност).

На английски посоченото несъвпадение на пасивните и активните операции по стоки се нарича maturities mismatch.

4._различни подходи към стойностната оценка_:

— активите се отразяват в баланса на банката обикновено по текуща пазарна оценка (значи, съществува риск от снижаване на стойностната оценка на активите);

— оценката на задълженията (пасивите) на банката, по правило, не се променят във времето.^[2]

Разбираемо е, че такива „асиметрии“ създават рискове за неустойчивост на банката, заплашват с банкова паника и банкрут. На тази „асиметрия“ обръщат внимание и много специалисти. Даваме думата на бившия заместник председател на Сметната палата на Русия Ю. Болдирев:

„Важно е да отбележим, че клиентите на банката, като правило, влизат с нея в неравноправни отношения. Опитайте да вземете кредит от банката — ще Ви поискат не само сведения за целта на кредита, за източника на доходите Ви, но и залог, който, в случай на невъзможност да върнете кредита и лихвите по него, ще се превърне в доход на банката. Ако пък Вие давате на банката пари (влагате ги на депозит), Вие не само получавате съществено по-малък процент по влога…, но и, в допълнение, сте принуден да се доверите на банката — никакъв залог от страна на банката във Ваша полза не само, че не се предвижда, но се счита и неуместно да се поставя въпроса.“^[3]. Последствията от такава „асиметрия“ оказва болезнено въздействие върху обикновените вложители (физически лица), а също и върху бизнеса и даже държавата: „Съхраняването на пари в банките е рисковано не само за средните вложители, но и за най-големите корпорации с държавно участие, а така също и за такъв не слаб, както ни се струва, клиент като държавата. Примерите на изчезване на държавни пари в банките (не при преброяване, а вече при съхранението) са огромно множество. Например, Сметната палата е открила, че при банкрута само на Кредо-банк заедно с нея са пропаднали повече от триста милиона американски долара, наши държавни средства. Разбира се, никой за това не е отговорен, от никой тези средства не може да се поискат — непредвидени, виждате ли, обстоятелства…“^[4].

За съжаление у нашите студенти, четящи учебници по икономика, пари и кредити, се създава устойчива представа за пълна „симетрия“ на активните и пасивните операции на търговските банки. Причината е в това, че авторите на нашите учебници с помощта на МВФ започнаха лукаво да наричат търговските банки „финансови посредници“. Разсъжденията за „финансово посредничество“ са измамни: те посяват илюзията, че банките, получавайки парите на депозити, просто ги предават във вид на кредити. При такава схема банката действително се явява „посредник“, „междинно звено“, „предавателен пункт“ и нищо повече. В нашите учебници може да изброяват десетки функции на търговските банки, но между тях вие няма да намерите главната — емисионната, тоест функцията на създаване на нови пари. А това е възможно само при непълно покриване на задълженията на търговската банка.

След дълго търсене (прегледах повече от десетина учебника) на мен все пак ми се удаде да намеря един учебник, в който се споменава за частично резервиране: „процеса на създаване на пари от универсалните търговски банки се нарича кредитно разширение или кредитна (банкова) мултипликация. Това се получава, ако в банките попаднат пари и се увеличат депозитите. Универсалните търговски банки могат да създават пари само в условията на система на частично резервиране“.^[5]

Подобни трудно забележими, на фона на стотиците страници на учебниците, откровения ми напомнят надписите с малки букви „Министерство на здравеопазването…“, които производителите на тютюневи изделия дълго време поставяха на пакетите с цигари. Слава богу, успяхме да се преборим, та на пакетите с отрова започнаха да пишат с едър шрифт за вредата от тютюна. По същия начин в икономическите учебници за частичното резервиране трябва да се пише не в едно изречение, а да им се посвети цял раздел, та студента да може да разбере: банката — не е „финансов посредник“, а „фалшификатор на пари“.

Как лихварите са се борили за легализация на частичното резервиране

Разбираемо е, всяко мошеничество трябва да се наказва от закона. Лихварите за многото векове на тяхната криминална дейност са успели да решат невероятно сложна задача: те съумели да убедят почти всички (преди всичко законодателите, прокурорите и съдиите, а днес и „професионалните икономисти“) в това, че „частичното резервиране“ — това е „норма“ на банковите операции. Че привлечените ликвидни ресурси по „складови разписки“ — това не е просто операция по съхраняване на злато или банкноти, а заемна операция, която се отразява в баланса на лихваря. Но при това заемната операция, няма полагаемото обезпечение от страна на лихваря. Тоест операция, която предварително дава на лихваря право да граби клиентите.

Да дадем думата на М. Родбардт: „Ако веднъж банкерът реши да започне престъпна дейност, за някои неща трябва да се погрижи предварително. Първо, трябва да го безпокои, какво ще прави ако го изобличат, може да попадне в затвора и да плаща голяма глоба за мошеничество. Той трябва да наеме юрисконсулти, икономисти и финансисти, за да убеди съда и публиката, че частичното резервиране се явява не мошеничество и грабеж, а законна предприемаческа практика и доброволни договори. И по тази причина, ако някой предяви разписка, която трябва да бъде погасена със злато или пари в брой при предявяването, а банкера не може да я изплати, то това е само неприятна предприемаческа грешка, а не открито престъпление. За да се оправдае с помощта на такива аргументи, той е длъжен да убеди властите, че неговите депозитни задължения се явяват не залог, а просто дълг на честна дума. Ако хората повярват на тази лъжа, тогава у банкера съблазънта, да се възползува от възможността за разширяване на възможностите за грабеж на основата на частичното резервиране, се усилва. Разбираемо е, че ако разглеждат банкера или притежателя на трезор като обикновени собственик на склад или пазач, тогава залога, парите оставени на съхранение, не могат да се включат в раздел: Активи“ в неговия баланс. Тези пари по никакъв начин не могат да представляват част от неговите активи, и затова те по никакъв начин не могат да бъдат „дълг“, който може да бъде изплатен на депозитара, и съответно да влязат в раздел „Пасиви“ на банката; складирани за съхранение, те не са заем или дълг и затова въобще не влизат в баланса му.^[6]

Постепенно на основа на решения на съда, които разглеждали многочислените искове по повод на мошеничеството на лихварите на основа на „частичното резервиране“, започнало да се формира преферентното право по въпросите на „депозитните операции“ на банките. Съдилищата все по-често започнали да третират такива операции като заемни, а не складови (операции по съхранение). На лихварите им се удало да получат като съюзник по този въпрос държавата. Основа на такъв съюз се явява интересът на държавата да получава доходи от необезпечената емисия пари. Както пише Г. Сапов, „банките и правителствата в кредита, създаван от нищото, и необезпечените емисии банкноти виждали източник на доходи, алтернативен на политически неудобното повишаване на данъците“, в резултат „против обединения интерес на банки и правителства не устояли не само съдилищата, но и икономистите — теоретици“^[7]

Важно е да отбележим, че с практиката на „частичното резервиране“ започнали да злоупотребяват не само частните търговски банки, а така също и централните (емисионни) банки. Например, веднага след създаването на първата централна банка — Банката на Англия (1694 г.) тя започнала да пуска повече законни платежни средства (банкноти), отколкото имало злато в подземията. През 18–19-ти век в САЩ са правени опити за създаване на централна банка: отначало това било Банка на Северна Америка (1781–1785 г.), след това Първа банка на Съединените щати (1791–1811 г.), Втора банка на Съединените щати (1816–1833 г.). Та ето тези банки също работели с частично резервиране, което се изразявало в значително превишение на емисиите на банкноти в сравнение със запасите злато.

Примерно, през 1818 г. при златни резерви, равни на 2,36 млн. дол. в обръщение се намирали банкноти на сума 21,8 млн. дол., тоест покритието на хартиените пари със злато се равнявало на 11%.^[8]

Усещането, че операциите по привличане на вложения са се превърнали в заемни, започнало да възниква от това, че банкерите от вземане на такса за съхраняване на парите преминали към начисляване на проценти по вложенията. Банкерите се занимавали с развращаване на обикновените хора, предлагайки им да станат „мънички лихвари“, рентиери, получаващи подобно на „големите лихвари“ проценти. Нека се има предвид, че „големите лихвари“ по време на средновековието са били евреи, а „малките лихвари“ — предимно християни. Ако към лихварската дейност на първите обществото се отнасяло с презрение, но я е търпяло, то за вторите лихварската дейност била недопустима, защото в християнството е грях. По същество, дълго време процентните депозитни операции се осъществявали нелегално. Как? Например, гражданин сключвал договор с банкера за пазене на пари. След това се обръщал към банкера с искане за връщане на парите, а последния отказвал, все едно е неспособен да ги даде. След това страните сключвали нов договор, по който банкера плащал глоба — замаскиран процент и обещание да върне парите в срок. Сами се досещате не винаги гражданинът е успявал да си получи парите по втория договор, но желанието да получи от лихваря „морковче“ във вид на тъй наречената „глоба“ било по-силно от гласът на разума и съвестта.

За да оплетат клиентите в мрежите си, да ги заставят да донесат парите си в банката, лихварите използували всякакви хитрости. Така пенсионната система която се появила в някои страни на запад през XIX век, — това не е „завоевание на трудещите се“, както пише в някои книги. И не е проява „загриженост за трудещите се“ от страна на държавата, както пише в други книги. Това е проект на лихварите, насочен към тяхното допълнително обогатяване. Работата е там, че първоначално пенсионното осигуряване представлявало натрупване на пари в банкови сметки, което правели наемните работници в продължение на целия си трудов живот. Тоест пенсионното осигуряване тогава е било нищо повече от „услуга“ от страна на лихварите на населението, която осигурявала на банката постоянен приток на наличности. Днес системата на пенсионното осигуряване е усъвършенствувана: между работника и банката се е появил посредник във вида пенсионен фонд, но като цяло принципа си остава същия: пенсионната система оказва услуга не на работника, а на банката. Говори се, че за първи път такава система на пенсионно осигуряване е предложил Ной Вебстер (Noah Webster) — същият тоя, който създал първия американски речник. Ето какво пише по този повод Александр Лежава: „през 1785–1786 г. той (Вебстер — В.К.) направил обиколка по 13-те нови щата и убедил ключови законодатели да легализират изплащането на проценти за ползуване на парите, най-малкото, в северните щати. Това довело до там, че хората започнали да икономисват и понесли парите си към спестовните банки, където им изплащали по 5% на година реални пари. Ако Ви плащат по 5% на година, в течение на 49 години, докато се трудите (от 16 до 65 г.), то спестяванията ви нарастват 4 пъти. А този четирикратен прираст означава, че средностатистическият човек може да натрупа достатъчно пари за да се оттегли спокойно на пенсия в края на живота си. Широко разпространение това явление получило в Америка и Англия в началото на XIX век. През цялото това време, докато населението трупало спестявания, техните пари се използували от бизнесмени, които вземали кредити от банките…“

Все пак следва да уточним един момент в приведения цитат: от парите се ползували не бизнесмените (получатели на кредити), а банките (кредитори), а вече на основа на получените „живи пари“ (пенсионните вноски) банките „правели“ нови пари, от които се ползували бизнесмените. Тоест ловките лихвари били посредници, които в равна степен се възползували от доверчивостта на трудещите се и бизнесмените.

Политици на служба на фалшификаторите на пари: Франклин Рузвелт

Банкерите (и съдиите, защитаващи банкерите) нерядко си партнират с политици, купени от банкерите.

Ето само един пример на такава политическа поддръжка — от всички (не само в Америка, но и в Русия) възхвалян президент на САЩ Франклин Делано Рузвелт. Първото, което направил дошлият на власт Рузвелт, — обявил на 5 март 1933 г. четиридневна „банкова ваканция“, защитавайки по този начин лихварите от разярените вложители. А на 9 март той вече „прокарал“ през Конгреса закон за извънредна помощ на банките, който предвиждал отделяне на огромната по онова време сума от 2 млрд. дол. за „попълване с ликвидност“ на търговските банки, влизащи във Федералната Резервна Система (ФРС). Каква оперативност! Да напомним, че в „нормални“, „спокойни“ времена даже на президента на страната да се приближава към „независимата“ ФРС не се препоръчва.

А колко „психотерапевтични“ беседи новият президент на страната провел с американците по радиото (тъй наречените „беседи до камината“), за да ги успокои и убеди да не изтеглят своите влогове! Президентът Ф.Рузвелт даже чел „лекции“, в които обяснявал на обикновените граждани, как е устроена банковата система:

„Преди всичко, позволете ми да наблегна на този факт, че когато оставяте пари в банката, там не ги складират в сейфове. Банките инвестират вашите пари в различни форми на кредита — облигации, търговски книжа, ипотеки и много други видове заеми. Казано иначе, банките заставят вашите пари да «работят», така че да се «въртят колелата» на промишлеността и селското стопанство. Сравнително малка част от вашите вложения банката държи във вид на парични знаци — такова количество, което в нормални времена е напълно достатъчно за покриване на потребностите на средния гражданин от налични пари. С други думи, всички парични знаци в страната съставляват само неголяма част от сумата на влоговете във всички банки“^[9].

Съдейки по тази „лекция“, може да кажем, че президентът действува като предан защитник на интересите на Уолстриит. Но при това не напълно разбира (или дава вид, че не разбира) това, което говори. В неговата „лекция“ истината и лъжата са смесени. Действително, президентът говори истината: „сравнително малка част от вашите влогове банката държи във вид на парични знаци“. Но какво следва от това? От това следва (ние с вас вече изяснихме), че банката краде парите на вложителите, защото правото на собственост над тези пари остава у вложителя, а не преминава към банката. Президентът смята, че тези налични пари, които има в банката, са „достатъчно за покриване на потребностите на средния гражданин от налични пари“. Значи, президентът фактически решава вместо американците, колко пари от това, което е тяхна собственост, им е „достатъчно“.

Хубава демокрация! Това вече намирисва на „лагерен социализъм“.

И накрая, откровена лъжа или неграмотност: „банките инвестират вашите пари в различни форми на кредита — облигации, търговски книжа, ипотеки, много други видове заеми. Иначе казано, банките заставят вашите пари да «работят»“. Банките инвестирали пари, но не парите на клиентите, а собствени пари, които те са създали „от въздуха“. Що се касае до това, че парите на клиента „работят“, то те действително „работели“ Но не за да може да се „въртят колелата“ на промишлеността и селското стопанство, а за да могат лихварите да използуват наличните пари за погасяване на най-неотложните парични задължения на своите банки. Те правели всичко необходимо за това, че „да се въртят колелата“ на онази „печатна машина“ с помощта на която лихварите „правели“ нови пари. Но даже новите пари, които лихварите „правели от въздуха“ в онези „бурни“ години, които предхождали „краха“ през 1929 г., били използувани не за това, че да „въртят колелата“ на промишлеността и селското стопанство. Били използувани преди всичко за това, да „въртят колелата“ на борсовите спекулации.

У президента в неговите „лекции“ прозира „нежно“ чувство към неговите покровители от Уолстриит. Не те са виновни за кризата, а някои „несъзнателни“ американци, които се усъмнили в „честността“ на лихварите. Да, може би, има още някои несъзнателни банкери, които само „прекалено се заиграли“ на борсата. Всички останали — са „бели и пухкавки“. Ето думите на президента:

„В страната се създаде лоша ситуация с банките. Някои банкери, разпореждайки се с парите на хората, са действували некомпетентно и безчестно. Доверените им пари те влагали в спекулации и рискови заеми. Разбира се, към огромното болшинство банки, това не се отнася, обаче такива примери са били достатъчни, за да стреснат гражданите на Съединените щати и за известно време ги лиши от чувство за безопасност. Това е породило такова настроение на умовете, когато хората престават да правят различия между банките и по действията на някои от тях започнали да съдят лошо за всичките“.^[10]

Като цяло, би било много добре, ако американците бяха „престанали да правят разлика между банките“. Защото всички банки в Америка, от средата на XIX век насам, работят без пълно резервиране, тоест те са действали и сега действат, както се изразява Ф.Рузвелт, „безчестно“. Други банки в Америка няма, защото всяка банка с пълно резервиране би се оказала „черната овца“ в стадото на „белите и пухкавите“, и биха просто я „изяли“. Ако, все пак, решим да намерим разлики между банките, то тях може да ги разделим на две групи: а) тези, при които „некомпетентността“ и „безчестието“ вече са излезли наяве; б) тези, които умеят да поддържат имиджа на „бели и пухкави“ независимо от своята неплатежоспособност. Ако американците това го разбираха, то, напълно възможно, такава „безчестна“ банкова система в главната страна на „победилия капитализъм“ нямаше да има. Просто затова, че американците биха престанали да поддържат този „безчестен“ бизнес със своите трудно заработени пари.

Допускам, че „просветителските“ речи на президента Ф.Рузвелт са оказвали определен „психотерапевтичен“ и „просветителски“ ефект на средностатистическия американец. Защото средностатистическия американец, съдя по всичко, е разбирал от банково дело още по-малко от своя президент и приемал думите му за „чиста монета“.

Строителство на депозитно кредитни пирамиди

За това, как постепенно и незабележимо е ставала „мутацията“ на обикновените „складови“ услуги на лихварите и тяхното превръщане в „депозитни“ (тоест кредитни, без необходимото обезпечение за клиентите на банките), може да прочетете в книгата „Пари в закона: национален и международен аспекти“, написана от известния историк на банковото право Артур Нусбаум.^[11] Той смята, че решенията на съдилищата, които оправдавали лихварите (банкерите) в случай на неспособност на последните да погасяват своите задължения по складови разписки, е явно нарушение на човешката логика и нормите на право на собственост. Ако за други стоки има способи за надеждно съхранение (например зърното се съхранява в силози и собственика на силозите не се опитва да го краде), то за парите, по мнението на А. Нусбаум, днес няма безопасно място за съхраняване.

Операциите по привличане на влогове в банките и днес не може да наречем кредитни (заемни), те продължават да съхраняват своята противоречивост и двусмисленост. Над което, за съжаление, не се замислят както клиентите на банките, така и „професионалните икономисти“. Съгласно юридическите норми, при кредитна (заемна) операция кредитора за известно време (срока на кредита) губи правото да ползува (да се разпорежда с) предадените пари. От гледната точка на „професионалните икономисти“, именно в следствие на това, че кредитора се отказва от „днешните блага“ — своите пари в момента заради „бъдещи облаги“ той и получава „възнаграждение за въздържанието“ във вид на проценти. Сега да погледнем договора между вложителя и банката (договор за влог). Клиентът (ако не е договорено специално с банката друго) остава собственик на парите си, той си оставя правото на ползуване (разпореждане) на парите и има право да вземе парите си от банката по всяко време. Вярно, в договора се посочва, че клиента се лишава от процентите или даже се налага наказателна лихва при предсрочно изтегляне на парите, но това не променя същността на договора: правото на ползуване на (разпореждане с) парите остава при клиента. Не се променят нещата дори ако влога не е безсрочен, а срочен влог. Следователно, това не са кредитни отношения между клиента и банката. Банката, строго погледнато, може само да управлява парите на клиента по негови указания (например, да осъществява разни операции по преводи и разплащания чрез текущи и разплащателни сметки), и получавайки заплащане за услугите.

В Гражданския кодекс на Руската Федерация има глава 44 „Банков влог“ и глава 45 „Разплащателна сметка“. В тях няма и дума за преминаване на собствеността на парите на клиента (или правата за разпореждане с тях) към банката в замяна на някакви задължения на банката.

На практика се получава следното: банката по свое усмотрение се разпорежда с парите на клиента, погасява с тяхна помощ задължения към други клиенти, а понякога използува парите за свои вътрешно банкови нужди. Това се явява грубо пренебрегване на правата на вложителите като собственици, влиза в непреодолимо противоречие със „свещения“ принцип на капитализма — „неприкосновеност на частната собственост“. Само малкият мошеник, откраднал в супера парче сирене и бутилка бира, го заплашва позор и съд. При лихварите, тяхната криминална дейност свързана с кражбата на милиардни суми, се нарича „банкова дейност“ и се явява една от най-уважаваните и престижни дейности. Никакви юридически увъртания през последните столетия не са могли разумно да обяснят и оправдаят това мошеничество. Слабостта в юридическото обосноваване на банковия бизнес се компенсира, дори прекалено, с „научните“ усилия на „професионалните икономисти“, с „просветителската“ дейност на университетските професори и ПР активността на СМИ.

По такъв начин, узаконеното мошеничество във вида на операции по влоговете дава на лихварите възможността да създават („рисуват“) кредитни пари, които, както отбелязахме, не представляват „законно платежно средство“.

Ако продължим нататък с нашите разсъждения, то неизбежно ще достигнем до извода: нелегитимна се оказва цялата съвременна банкова система. Не мисля, че това представлява откритие за опитните законодатели, политиците и юристите. Изразявайки се на езика на Евангелието, самата съвременната банкова система представлява „дом, построен върху пясък“. А такъв „дом“, съгласно Евангелието, ще „падне“. Потвърждение на което се явяват кризите: банкови, финансови, икономически.

Така, в продължение на няколко века, протичала мутацията на складовите разписки в депозитно кредитни с частично резервиране. Завършването на този процес направило банковото дело привилегировано в сравнение с другия бизнес: само на банкерите на „законно основание“ било позволено да се занимават с кражба на чужда собственост.

Фактически банките се превърнали в „сейфове“ с ограничена отговорност, където действува принципът: „ако поискам (или ако мога) — ще ви върна куфара, ако не пожелая (или не мога) — няма да го върна“. Но, по някаква причина, куфари изчезват повече, отколкото се връщат на клиентите.

Всяка банка, придържаща се към практиката на частичното резервиране (а днес всички банки са такива), се явява по определение неплатежоспособна. Само че това, по неизвестна причина, не се забелязва от клиентите, от органите за банков надзор, от одиторите. Между другото, опитът на автора при общуване с „живи“ банкери показва, че тъкмо те много добре усещат своята неплатежоспособност, но не я афишират. А за да не се породят у клиентите никакви съмнения, банките създават ПР служби, убеждаващи клиентите в своето „безсмъртие“.

Неплатежоспособността се маскира с това, че банкерите правят всичко възможно, за да увеличават обема на влоговете, и за сметка на притока на свежи „истински“ пари, да погасяват старите си задължения. Тоест действува баналният механизъм на „финансовата пирамида“. За да не спира „процеса“ на приток на депозити, банките използуват различни способи на стимулиране. Например, започват да увеличават процентните ставки по депозитните операции (явен признак на това, че със строителството на „пирамидата“ банката има проблеми). Също предлагат други облаги на клиентите си, като застраховане, услуги по плащане на данъци, ток, парно, газ и др.

Когато „пирамидата“ престане да расте, лихварите започват да нервничат. Обикновено вече на този етап остатъците от „резервите“ лихварят предвидливо започва да прехвърля на Бахамите или други офшорки, до където няма да стигнат нито клиентите, нито банковия надзор. Бързо става ясно, че „кралят е гол“ (тоест банкерът е неплатежоспособен). Тогава лихварят обявява (в съответствие с паричните власти) банкрут. Да си пуска куршум в челото, няма намерение. Даже „затвора за длъжници“ (като едно време) не го заплашва. Нали лихварският бизнес днес е „дружество с ограничена отговорност“! Банковият бизнес не ви е там някаква си „пирамида“ МММ, заради която на разни там като Мавроди им дават присъди. А когато „пушилката“ около банкрута поулегне (трябва да се почака годинка), нашият „крал“ се отправя на Бахамите, по-близо до своите (подчертавам — сега вече своите!) „резерви“. „Резервите“ може да са толкова, че да не може да ги „изяде“ и за пет живота. Съвсем не е изключено, тези „резерви“ пак да се върнат в „родната страна“ под „флага“ на някое друго офшорно царство, за да се създаде нова банка. В този случай играта под кодово име „частично резервиране“ започва нов кръг.

Лихвари и балами

Ако погледнем на депозитно кредитните операции на банките като на процес на изграждане на „пирамида“, ще прогледнем, че банковата дейност не е нищо друго освен „хазартна игра“. В тази игра винаги печелят банкерите. Що се касае до вложителите, то те в началото получават стабилни доходи, но след това с голяма вероятност ще се лишат от своите пари. Средната доходност на клиентите като цяло в тази игра има устойчиво отрицателно значение (отделни клиенти от рода на „Леня Голубков“^[12] може да имат и положително значение на доходността, но всички клиенти, разглеждани в цялост като „клас“, — само загуби). Не вземаме под внимание случая, когато загубите на всички клиенти се покриват от държавата — например с помощта на системата на „застраховане на влоговете“ (когато загубите се прехвърлят на цялото общество, което плаща „застраховането на влоговете“ с платените от него данъци).

Ако, все пак, законодателите и политиците от всички страни по света с една или друга степен на ентусиазъм се борят против такива „хазартни игри“, като борсови спекулации, или финансовите производни инструменти (дериватите), то по отношение на банковата дейност всички те, по правило, проявяват лоялност. Целият им ентусиазъм, в случая, се свежда до това, че да се внесат някои усъвършенствувания в „хазартната игра“ наречена „банкова дейност“, но самият принцип на играта не се променя. Фактически, строителството на „дълговата пирамида“ в банковия сектор не само, че не се осъжда, но даже се поощрява от законодателите. Например, създаването на система за „застраховане на влоговете“. Или мощните „наливания“ на държавни пари в банковите пирамиди; последен ярък пример — „наливането“ през 2008 г. от федералния бюджет на САЩ съгласно „плана Полсон“ (Полсон — министър на финансите на САЩ в администрацията на Дж. Буш-мл).

За да бъдат последователни до края законодателите, би следвало да окажат морална и материална подкрепа и на „пирамидите“ от типа МММ. Обаче, реализацията на такива проекти не е в състояние да осигури толкова огромни приходи, а законодателите не се интересуват от „стотинки“. Затова авторите на такива проекти (като Мавроди и Ко.) — са явно „външни“, те не влизат в „клуба на лихварите“. За сметка на аферисти от типа на Мавроди законодателите могат да демонстрират своята „принципност“.

Както казахме по-горе, банките преминали от взимане на такса за депониране на пари към изплащане на проценти на своите клиенти. За чия сметка става това плащане? За сметка на това, че обема на дадените кредити („създадените“ нови пари) превишава многократно обема на привлечените „истински“ пари. А съвсем не за сметка на това, както мислят много хора, че процентите по активните операции са по-високи, отколкото на пасивните операции. Даже ако процентите по влоговете са по-големи, от процентите по даваните кредити, пак банките ще имат големи възможности за печеливш бизнес. Освен това банките винаги се стараят да не изплащат лихвите в „живи“ пари, а начисляват („рисуват“) проценти и ги прибавят към сумата на влога — тъй наречената „капитализация на лихвата“. По този начин сметката на клиента нараства с „нарисувани“ пари, създавайки илюзията, че той богатее подобно на лихваря. Лихварите са заинтересовани в това, че клиентите колкото се може по-дълго да държат влоговете си в банката и колкото се може по рядко да се обръщат към банката за теглене на „истински“ пари.

Затова те, първо, предлагат на своите клиенти такива „инструменти за управление“ на депозитните пари, като чекове, пластмасови карти, които позволяват рязко снижаване на използуването на „истински“ пари. Второ, за максимално удължаване на срока на оставане на клиентките пари в банките, те предлагат повишени проценти по срочните депозити (тоест влог с предварително уточнен срок на възможното изтегляне на парите); при това, като правило, процентът при дългосрочните влогове е значително по-висок от този при краткосрочните.

„Частичното резервиране“ потенциално се явява мощен фактор на инфлацията. Преди, всичко лихварите днес са се научили да създават повече пари, отколкото е необходимо за оборота на стоки^[13]. Тук трябва да отбележим, че печелят от инфлацията лихварите, които „създават“ пари, а губят, преди всичко, обикновените хора. Защо? Защото новосъздадените пари, преди всичко се оказват в ръцете на самите лихвари и онези лица, които са близки до тях. Те (хората от кръга на лихварите) с помощта на тези нови пари придобиват стоки и активи по онези цени, които са се установили на пазара преди появата на новата партида пари. А след това парите започват да се движат с различни скорости по различни „вериги“, и пазара започва да реагира на повишеното парично предлагане с ръст на цените. До обикновения човек новите пари пристигат най-накрая, когато инфлацията вече е набрала скорост. Подобна неравномерна динамика води до преразпределение на богатствата в полза на лихварите за сметка на народа. Този механизъм на преразпределение е добре описан в трудовете на много автори. Например, Ротбард пише:

„Както при всеки случай на фалшифициране на пари за такова дълго време, както и при складовите разписки в качеството си на заместител на истинските пари, в резултат ще се увеличи паричната маса в обществото, ще се повишат цените в долари, ще се преразпределят парите и богатствата в полза на първите получатели на новите пари (на първо място в полза на самата банка, след това в полза на банковите дебитори и по-нататък тези, които им продадат стоки) за сметка на онези, които получават новите пари по-късно или въобще не получават“^[14].