Метаданни
Данни
- Включено в книгата
-
Политически разследвания
Световна кабала или Ограбване по еврейски - Оригинално заглавие
- Мировая Кабала или Ограбление по еврейски, 2012 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- tototed, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Научнопопулярен текст
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
- Оценка
- 3 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
История
- — Добавяне
Глава 7
„Паричната революция“: танци около „златния телец“
Златото — отживяла, робска и езическа форма на пари. Робска защото, довежда естествено до господство на капитала над труда, евреина над християнина, борсата над църквата. Езическа защото, златото-пари изключва нравствената роля на държавата.
Златото — отживелица на варварството.
Ротшилдите и „златния стандарт“
Въвеждането в Англия в началото на 19-ти век тъй наречения „златен стандарт“ поставило началото на нов етап на „паричната революция“ в интерес на онези лихвари, които към това време са натрупали големи запаси от жълтия метал и/ или са наложили контрол над неговото добиване. На първо място става дума за Ротшилдите, които в резултат на тъй наречените „Наполеонови войни“ съсредоточили в ръцете си много драгоценен метал и установили контрол над Банка на Англия. Накратко, същността на „златния стандарт“ се състои в това, че златото се обявява за единствени „истински“ пари. Естествено, в обръщение може да се намират и банкноти, но те трябва да бъдат обезпечени със златен запас на централната банка или банката емитент. Банкнотите свободно се обменят за златни монети, намиращи се в запас на централната банка (така наречения „злато монетен стандарт“). Интересите на Ротшилдите се състояли в това, че такава парична система създава постоянно търсене на жълтия метал. Ротшилдите задоволявали това търсене, давайки кредити в злато. При това те получавали процент и налагали контрол над заемополучателя. Вече не само над обикновени физически и юридически лица, а и над държави.
С едри щрихи картината на утвърждаването на златния стандарт в Европа скицира руският мислител, историк и писател А. Д. Нечволодов (1864–1938) в своя известен труд „От разорението до благоденствието“ (1906).
Той писал за картината, която се оформяла в света в края на 19-ти век: „На тази картина ние виждаме две партии: от една страна неголяма група на международни търговци на пари, хора имащи само злато, тоест предмет, нямащ никакво практическо приложение, освен за направа на дребни украшения и пломбиране на зъби, а от друга страна — големи държави, притежаващи земя и стотици милиони население, представляващи сами по себе си гигантска работна сила, тоест притежаващи и двата източника, които служат само за това, да произвеждат земното богатство, могъщество и прогрес.
Като че ли, на пръв поглед, първата партия няма никакво значение пред втората, а в действителност, благодарение на съществуващата парична система, първата група неотклонно върви към пълно заробване на втората, и в това си дело е стигнала вече твърде далече.
Особено бързи крачки в своето постъпателно движение за завоюване на света чрез златото направили евреите през 19-ти век.
Първи стадий на това движение била Френската революция и войните на първата империя. Фикцията за възможността за съществуване в живота на идеите свобода, равенство, братство — направила на навсякъде евреите свободни граждани, освен в Русия. Анархията, в която потънала Франция по време на революцията, предизвикала страшно поскъпване на парите и обогатила много всички, които търгували с тях. Евреите съобразили това и от тогава се явяват ръководители на всяко революционно движение: Карл Маркс, Енгелс, Ласал — са евреи; нашите сегашни революционни вълнения са организирани навсякъде от евреите, при това има неоспорими доказателства, че всички конци са в ръцете на международно тайно еврейско свръх правителство, тоест върховната ложа на световния съюз на франкмасоните. Още повече обогатили евреите войните на Империята; в резултат от тях се появило, между другото, колосалното богатство на Ротшилдите. Тези войни също така показали на евреите, че международните разпри винаги са изгодни за тях: и двете воюващи страни купуват от тях пари за войната, на цената на дългови задължения в злато, които за векове лягат като тежък гнет върху техните народи…
Втори стадий — това е средата на 19-ти век. Силното развитие на капиталистическата промишленост, появило се като резултат от натрупаните от банкерите по време на войните огромни запаси от пари, а също и в резултат на развитието на техниката и признанието от всички принцип на разделението на труда (съгласно най-новите тогава икономически учения — оръдие на прогреса), предизвикало преминаването от натурално стопанство към парично. В следствие на това и в условията на новопостроените железни пътища и телеграф, се появила възможност значително да се увеличат оборотите на търговията с пари. Това помогнало за огромното обогатяване на лихварите, а заемането на пари от страна на държавите и частни лица се увеличавало…
Трети стадий започнал през 1873 г., когато Германия, а след нея и всички останали държави, освен Мексико и Китай, преминали на златна валута“[1].
Главен „двигател“ на въвеждането на златния стандарт в света била Британия, където позициите на Ротшилдите били особено силни (контрол на Банка на Англия, а чрез нея — над многочислените колонии на Британия). Британия първа приела златния стандарт след края на наполеоновите войни (1816 г.). Лондон провеждал такава международна политика, която усилвала позициите на Ротшилдите и другите английски банкери в сферата на контрола над запасите от злато в света.
Тук може да отбележим, най-малкото две крупни събития:
Първо, Британия започнала серия тъй наречени „опиумни войни“ против Китай. В началото на 19-ти век Китай бил достатъчно развита страна, при това, независимо от голямото население, жизнения стандарт на обикновения китаец бил по-висок от този на средния европеец. Китай продавал своята коприна, чай, порцелан по целия свят срещу ценни метали. През вековете Китай акумулирал големи количества злато и сребро. Британските банкери решили да получат тези метали, за което започнали със сила да натрапват на Китай опиум, който се произвеждал в Британска Индия. Опиумът се доставял срещу злато. Ето така действувал „свободният пазар“, с подкрепата на военния флот и оръдията. В резултат Китай „седнал на иглата“ (пристрастил се към наркотиците — бел.пр.), а златото се прехвърлило в сейфовете на лондонските банкери.
Второ, в самия край на 19-ти век Британия водила война в Южна Африка (англо-бурската война), в резултат на която установила контрол над находища на злато и диаманти. Отново на „свободния пазар“ се намесва напълно осезаемата „желязна ръка“ на флота и оръдията. В кратки срокове Южна Африка излязла на първо място в света по добив на злато. Южноафриканското злато и то потекло към сейфовете на лондонските банкери.
Имало, разбира се, и други събития свързани с установяването на контрол над златните запаси в света. Например, покупка на контролния пакет акции на злато добивни компании от различни държави. Така, в началото на 1909 г. английската компания „Лена Голд Филдс“, зад която стояли Ротшилдите, придобила голям пакет акции на руската компания „Лензолото“ (първоначално контролния пакет принадлежал на руския банкер Гинзбург, който бил свързан с Ротшилдите).
През 19-ти век страните от Европа упорито се съпротивлявали на въвеждането на златния стандарт. Минало повече от половин век, преди Ротшилдите да успеят да сломят тая съпротива. „Слабото звено“ се оказала Германия, която се превръща в единна държава след победата във Френско пруската война 1870–1871 г. Германия получила контрибуция от Франция в размер на 5 млрд. франка в злато, което позволило на „железния канцлер“ Бисмарк да „обоснове“ въвеждането на златната валута. Остра борба между привържениците на сребърния и златния стандарти се водила в Северноамериканските Съединени щати. Завършила тази борба с победа на застъпниците за златния стандарт, тоест агентите на Ротшилдите. В края на 19-ти век благодарение на усилията на лобиста на Ротшилдите С. Ю. Вит, министър на финансите на Руската империя, Русия преминала на „златна рубла“. В резултат Русия „седнала“ на „златната игла“ (или се „закачила“ на „златната кукичка“ — бел.пр.) на Ротшилдите[2].
За периода 1895–1914 г. външният дълг на Русия, получила поредица големи кредити от Лондон и Париж, нарастнал с 1,7 млрд. рубли, при това частта на външния дълг от общият обем на държавния дълг на Русия нарастнала от 30% на 48%. В навечерието на Първата световна война Русия имала най-големия външен дълг. Разходите по обслужването на гигантския външен дълг от 62 млрд. рубли през 1895 г. подскочили до 194 млрд. рубли през 1914 г[3]. Такава сериозна зависимост на Русия от външни кредити станала една от най-важните причини за трагическите събития в нашата страна в началото на миналия век.
Залезът на „златния стандарт“
Обаче лихварите не са склонни към догматизъм: при изменение на ситуацията те са готови да променят своята тактика на движение по пътя към световно господство. Това, което е било добро за тях през 19-ти век, вече не е интересно и дори обременително през 20-ти век. Последното от най-големите събития в историята на „паричната революция“ — е пълен отказ от използуването на златото в качеството на пари. През миналия век започнало да се наблюдава поетапно „свиване“ на златния стандарт: през годините на Първата световна война обмяната на книжни пари за злато било спряно; след войната било възстановено в орязан вид. Става дума за „златно-кюлчев стандарт“, когато банкнотите е можело да се обменят, но не за златни монети, а за кюлчета с по-голямо тегло и стойност. Но и такъв стандарт съществувал само в няколко страни. Паричните системи на другите държави запазвали доста опосредствана връзка с жълтия метал — през обмяна на парите за валута на тези страни, които имали златно-кюлчев стандарт. Това се наричало златно-девизен стандарт (девизи — запаси от валута, обменяни за злато). През 1930-те години даже орязания златен стандарт бил ликвидиран във всички страни. В това число и в САЩ, където през 1934 г. провели фактически конфискация на златото на населението: в кратки срокове било проведено изкупуване на метала по цена 20 дол. за унция; след завършване на тази кампания президента Рузвелт вдигнал цената на жълтия метал на 35 дол. за унция. Фактически било ликвидирано даже частичното резервиране на паричните емисии на централните банки. Някои държави, наистина, запазили нормата на частичното резервиране за централните банки, но това било формална норма. Тя или се нарушавала, или периодически се преразглеждала в посока на понижаване. Това създало възможност за „напомпване“ на стопанството с хартиено парична маса. Западът започнал активна финансова подготовка за война и изход от проточилата се депресия.
Относно външния (международния) аспект на златния стандарт, то формално златото оставало средство за международни разплащания и разчети и след отмяната на златния стандарт вътре в страните. Отчитайки усилващата се икономическа автаркия на отделните страни (затвореност за външните пазари), златото малко се използувало в това си качество.
Последният етап на съществуването на златния стандарт започва от Бретон-Уудската конференция през 1944 г., на която страните участнички се задължили да поддържат златен паритет на своите валути (фиксирано съдържание на злато в националната парична единица), а САЩ обещали на паричните власти на другите държави да обменят доларите на САЩ за злато от запасите на американската съкровищница. Това било златно-доларовия стандарт.
Още не била завършила Втората световна война, а финансовите олигарси вече залагали под световната икономика „мина със забавено действие“ под формата на американския долар, който отначало бил национално платежно средство, но на който принудително се възлагала функцията на световни пари. Дж. Кейнс, оглавяващия на Бретон-Уудс английската делегация (и който предлагал въвеждането на наднационална валута с името „банкор“) посочвал онези рискове, които създавал златно-доларовия стандарт за международната финансова система. Съветският съюз също не подкрепил идеята за такова организиране на световната финансова система, което давало едностранни преимущества на Америка (СССР се въздържал от влизане в Международния валутен фонд и Световната банка). Алчността на финансовите кръгове от Уолстриит, опиращи се на военно икономическите козове на САЩ, надделяла над здравия смисъл и онези принципи на следвоенното устройство на света, които били съгласувани от Рузвелт, Чърчил и Сталин в хода на войната.
„На практика системата била порочна от самото начало: в съответствие с приетите в Бретон-Уудс съглашения САЩ трябвало да има отрицателен платежен баланс, за да запълва света с долари — единственото признато средство за международни разплащания. С други думи, колкото повече доларът ставал резервна валута, толкова по-малко доверие вдъхвал. Този парадокс, наричан «дилема на Трифин», на името на формулиралия я белгийски икономист, днес е придобил гореща актуалност, макар и да не е достигнал кулминацията“, така описва ситуацията френският писател и банкер Жак Атали в разгара на днешната криза[4]. Обърнете внимание, че ситуацията, по мнението на Атали, още не е достигнала кулминацията. Тоест, пълно мащабният взрив на „бомбата“, заложена в малкото американско градче Бретон Уудс през 1944 г., още не се случил. Относно това, защо тази „бомба“ трябва да се взриви и до какви последствия може да доведе тоя взрив, ние още ще говорим по долу.
През първите двадесет години ситуацията била повече или по-малко стабилна, обвързването на валутата към златото било важно условие за стабилността на паричното обръщение, способствувала следвоенното развитие на страните и международната търговия. Америка се стремила всячески да заобикаля обещанието си да обменя долари за злато, тъй като не искала да се лишава от запаса си от жълт метал. А доларите на САЩ по света ставали все повече и повече, тъй като Америка вече започнала да живее в дългове.
Съгласно данните за август 1971 г., по признанието на президента на САЩ Р.Никсън по държавите на Европа бродили „бездомни“ долари в количество от порядъка на 55 млрд., а по земното кълбо (освен западна Европа) — 80 млрд. Това количество зелена хартия няколко пъти превишавало златния запас на САЩ (изчисляван по официалната тогава цена 35 дол. за унция)[5].
Вече тогава започнало се да формира тоя модел на световно „икономическо“ развитие, когато благополучието на Америка в значителна степен се основава на печатната машина, а не на златото или националното производство, а другите държави били принудени да осигуряват своето благополучие за сметка на напрегнат труд, работейки не само за себе си, но и за чичо Сам.
Същността на този модел много добре разяснил в средата на 1960-те години на тогавашния президент на Франция генерал Шарл де Гол неговият министър на финансите. Министърът дал на генерала такъв пример: „Представете си, на търг се продава картина на Рафаел. Води се битка между немеца Фридрих, арабина Абдула, руснака Иван и янкито Джон. Всеки предлага за картината свои стоки: арабинът — нефт, немецът — техника, руснакът — злато, а янкито Джон с весела усмивка предложил двойна цена, извадил от кесията си пачка нови стодоларови банкноти, взел картината и си отишъл.“ „Какъв е трикът?“— попитал генералът. „Трикът е в това, — отвърнал министърът, — че янкито дал сто стодоларови хартийки, а фактически заплатил три долара, защото стойността на хартията за една банкнота от 100 дол. е три цента“. Тоест всичките богатства на света, всичкото му злато, се обменя за зелени хартийки, реалната стойност на които се определя от разходите за хартия и боя. Тогава президентът събрал по цяла Франция хартиени долари на сума 750 млн. дол. По време на официалното си посещение в САЩ той с голям скандал обменил хартийките за злато. Де Гол се върнал вкъщи с товар злато от 66.5 тона.
Златно-доларовата система започнала да притеснява не само страните, чиито валути били привързани към долара, но така също и световните лихвари. Те вече „изстискали“ всичко от тази система (обмен на реални ресурси срещу „хартийки“ през първите две десетилетия след войната). По-нататък златният стандарт (даже в орязан вид) задържал емисиите на кредитни пари (банкноти) от ФРС на САЩ и централните банки на другите страни. Това, на свой ред, спирало издаването на безналични пари от търговските банки. С подсказване от световните лихвари „професионалните икономисти“ започнали да наричат златото „спирачка“ или „котва“ за световната „икономика“[6].
15 август 1971 г.: включване на „печатната машина“ на пълна мощност
Няма тук да описваме всички подробности на процеса на размиване на решенията на Бретон Уудската конференция. Ще отбележим само, че на 15 август 1971 г. президентът на САЩ Ричард Никсън обявил, че Америка „затваря златния прозорец“, тоест прекратява размяната на долари на САЩ за злато. Чичо Сам, както казваме в Русия, изостави всички.
Съвсем кратко същността на станалото на 15. 8. 1971 г. обяснява А. Соломатин: „Смисълът на спогодбата (Бретон Уудската) се свежда до следното: защо ви е злато (въпрос на САЩ към останалия свят — В.К.). Очевидно вие нямате такова. То почти цялото е при нас. Кълнем се, че нашите гущери ще се приемат по външни дългове по курс 35 дол. за унция. Ако вие имате 35 дол., смятайте, че имате квитанция за получаване на 1 унция злато. Спокойно създавайте резерви в долари. Те са също като истинско злато. Обявете курса на вашите пари към долара или златото — то е едно и също. Вашите пари може да се колебаят спрямо обявения от вас курс в пределите на плюс минус 1%. Нека вашите спекуланти да печелят. Ако нямате резерви за поддържане на вашата валута, вземете кредит от МВФ (в долари)… Доларите подлежат на пряка обмяна за злато, те са истински пари — ние отговаряме за тях“. А през август 1971 г. Никсън произнесъл реч по американската телевизия. Смисълът на казаното от него се свежда до това: „Момчета, вие сте оставили куфарите си в най надеждния трезор в света. Ако ви ги върнем обратно, ще имате проблеми. Трудно е да ги носите със себе си, могат да ви ги откраднат. Защо са ви вашите вещи? Вие имате нашата квитанция! А ако все пак вашите вещи ви трябват, купете ги с нашите квитанции по пазарни цени“[7].
След това Америка, като че ли нищо не е било, започнала да налага на света нов световен финансов ред. На мястото на Бретон-уудската световна финансова система дошла така наречената Ямайска система. В рамките на ямайската система доларът напълно заел мястото на златото. ФРС започнала да „обслужва“ със своята печатна машина почти целия свят, при това всячески ругаейки златото като „остатък от варварството“. При това, не желаейки по някаква причина да се разделя с „остатъка от варварството“, запасът на злато в Америка (през последните четири десетилетия) се съхранява на нивото повече от осем хиляди тона.
За сметка на това в „хамбарите“ на централните банки на другите страни, особено на тези, които изнасят природни ресурси, започнали да се натрупват големи количества „зелена хартия“ — продукцията на ФРС. Ако Федералният резерв я „прави“, образно казано, „от въздуха“, то на другите държави тази „зелена хартия“ им се дава съвсем не безплатно: отначало трябва да се добият от земята тези суровини (или да се произведат стоки), да се доставят и поднесат на тепсия на чичо Сам. Чак след това ще може да получат така желаната продукция на Федералния резерв. Срещу „зелената хартия“ централните банки на другите страни пускат свои национални хартиени пари. При това, изнесените стоки може да се считат „подарък“ за чичо Сам. Та нали получената „зелена хартия“ да се „осребри“ е практически невъзможно: ако централната банка (или правителството) на някоя страна се опита по един или друг начин да използува натрупаната „зелена хартия“ за закупуване, например, на оборудване, медикаменти или продоволствие, то от вътрешния пазар ще изчезнат националните хартиени пари. И така, ще се прекрати стокообмена в страната, ще настане пълна разруха. А ако някоя държава намисли да пуска национални хартиени пари с друго осигуряване, вместо „зелените хартийки“ на ФРС, то чичо Сам ще обяви тази държава за „недемократична“, а след това ще прати към бреговете й корабите на шести флот.
Някои експерти считат, че златният стандарт е рухнал, защото в Америка към края на 60-те и началото на 70-те години на миналия век останало малко злато. Това не е така, златото било повече от достатъчно. Освен това можело да повишат цената на златото (например двойно, както предлагали французите), за да може запасите от злато в американската съкровищница да останат достатъчни за осигуряване на паричното предлагане. Причината е другаде: златният стандарт пречел на лихварите „да правят големи пари“. При ликвидирането на „златната спирачка“ се появява възможността да пуснат на пълна мощност главната „печатна машина“ (емисията на банкноти от Федералните резервни банки; влизащи във ФРС на САЩ), а видимо и множество малки „печатни машинки“ (емитиране на безналични пари от търговските банки).
Вече почти четири десетилетия парите са престанали да изпълняват удовлетворително своята първа и основна функция — мярка на стойността, тъй като започнали да губят връзката си не само с отделни „парични“ стоки (злато, сребро), но и въобще с целия физически свят на стоките. „Отвързването“ на парите от златото давала на лихварите широки възможности да се заемат с конструирането на „виртуален“ свят.
В края на миналия век в следствие на отмяната на златния стандарт станала окончателната „мутация“ на традиционния (промишления) капитализъм във „финансов“, или „паричен“ капитализъм.