Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ice Hunt, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 108 гласа)

Втора част
Огън и лед

Хлъзгав склон

8 април, 21:55

Над Северния склон, Аляска

 

5. Мат неспокойно дремеше на мястото си. Зад гърба му се разнасяше хъркане. Не идваше от спящия репортер, нито от клюмащия баща на Джени, а от вълка, проснал се по гръб през третата редица седалки. Едно особено силно изхъркване породи призрак на усмивка на лицето на Мат и веднага чу гласа на Джени:

— Мислех, че ще вземеш мерки за тази крива преградка.

Призракът се превърна в истинска усмивка. Бейн хъркаше откакто беше кутре и спеше свит на кълбо при краката на леглото им. И за двамата бе извор на непрекъснат смях. Мат се поизправи.

— Пластичният хирург в Ноум каза, че ще е необходима доста сериозна операция на носа. Прекалено много рязане и скъсяване. Накрая щял да прилича на булдог.

Джени не отвърна, затова Мат хвърли поглед към нея. Гледаше право напред, но той забеляза малките бръчки в ъгълчетата на очите и. Развеселена и същевременно малко тьжна. Мат скръсти ръце и се запита дали това бе най-доброто, което би могъл да постигне. Е, засега беше достатъчно. Погледна навън. Луната бе почти пълна и хвърляше сребърни отблясъци по заснежените равнини. Толкова далеч на север зимата все още здраво държеше земята, но въпреки това вече се виждаха някои признаци на настъпващата пролет — малко поточе с надвиснала върху него мъгла, тук-там по някое езерце от разтопен сняг. Редки стада карибу се мяркаха в тундрата, движеха се бавно в нощта, следваха водите на топящия се сняг, хранеха се с еленов мъх, бродеха из блатата и пасяха вездесъщите туфи трева с размери на тиква, израснали върху топящата се кал.

— Извадихме късмет, че се свързахме с Дедхорс навреме — тихо промърмори Джени и привлече вниманието му.

— Какво искаш да кажеш?

След като излязоха от Аригеч, бяха успели да се свържат с летището в Прудоу Бей на Северния склон на Аляска. Там предупредиха цивилните и военните власти за преследването над планините Брукс. На сутринта щяха да изпратят хеликоптери да търсят остатъците на чесната. Скоро щяха да разберат повече за преследвачите си. Мат успя да се свърже и с Керъл Джефрис, изследователката на мечки в Бетълс, Тя знаеше къде се намира къщата на Джени и щеше да изпрати свои хора да се погрижат за изоставените животни. Крейг също откри свръзката си в Прудоу. Щом бе разпитан и даде показания, репортерът имаше страхотни новини за разказване. След като историята на тяхното изпитание стана достъпна и за останалия свят, всички се отпуснаха облекчени.

Сега пък какво ставаше? Мат се изправи в седалката.

Джени посочи към предното стъкло — но не към тундрата под тях, а към ясното небе.

Мат се наведе напред. Отначало не видя нищо необичайно. Съзвездието Орион ярко блестеше. Полярната звезда грееше точно пред тях. И тогава зърна светещите ивици, които се издигаха от хоризонта и проблясваха в зелено, червено и синьо. Северното сияние се надигаше.

— Ако се вярва на прогнозите, предстои ни страхотно зрелище — каза Джени.

Мат се отпусна назад, загледан в спектакъла от цветни драперии и танцуващи студени пламъци в нощното небе. Това естествено шоу имаше множество имена — северно сияние, северни светлини, а местните индианци атапаска го наричаха коюкон или юяких, докато за инуитите то бе просто светлините на духовете.

Гледаше как цветната вълна се издига в небесния свод, като трептеше в блестяща корона и покриваше облаците в пурпур и лазур.

— За известно време ще бъдем откъснати от всички — каза Джени.

Мат кимна. Завладяващите светлини, породени от сблъскващия се с горните слоеве на атмосферата слънчев вятър, блокираха повечето от средствата за съобщения. Но не се налагаше да пътуват прекалено далеч. Оставаше им не повече от половин час. Северният хоризонт вече бе започнал да просветлява от прожекторите на нефтените полета и далечния Прудоу Бей.

Летяха в мълчание още няколко минути, като просто се наслаждаваха на светлинното представление в небето, придружено от хъркането на Бейн. В тези няколко мига имаше чувството, че е у дома си. Може би това бе просто последица от ужасния ден, предизвикано от ендорфина чувство за лекота и комфорт. Но Мат се страхуваше да го наруши с говор.

Джени първа проговори.

— Мат… — Гласът и бе мек.

— Недей — каза той.

Трябваха им три години и днешната борба на живот и смърт, за да се озоват отново заедно. Не искаше да постави под заплаха това крехко начало.

Джени въздъхна. Забеляза раздразнението и.

Пръстите и се свиха около щурвала и кожената му калъфка изскърца.

— Няма значение — прошепна тя.

Моментът на мир бе изчезнал, без дори да са необходими думи. Кабината се изпълни с напрежение, което издигна стена помежду им. Прелетяха останалото разстояние в пълна тишина — този път напрегната и горчива.

Появиха се първите нефтени кули, обкичени със светлини подобно на коледни елхи. Назъбена сребърна линия отляво загрози съвършената тундра, като се издигаше и спускаше по повърхността на земята като някаква гигантска метална змия. Щатският петролопровод. Реката от черно злато извираше от Прудоу Бей на северния бряг на Аляска и стигаше до Валдиз при Пролива на принц Уилям.

Наближаваха целта си. Петролопроводът им показваше пътя. Джени го следваше, като караше успоредно. Опита се да се свърже по радиото с контролната кула в Дедхорс. Намръщената и физиономия беше достатъчно красноречив отговор. По небето още танцуваха разноцветни сияния.

Наклони самолета в полегата дъга. Пред тях в нощта заблестяха светлините на градчето Прудоу Бей (ако изобщо можеше да се нарече така), като някакъв райски кът за добиващите петрол. Градчето почти изцяло принадлежеше на компанията и бе построено единствено за целите на петролодобива, транспортирането и поддръжката. Постоянното му население бе под сто души, но заради приходящите работници на кладенците броят варираше в зависимост от заетостта. Тук имаше и малка военна база, която охраняваше сърцето на нефтодобива в Северния склон.

Отвъд границите на градчето се простираха морето на Бофор и Северният ледовит океан, но трудно можеше да се определи къде свършваше сушата и започваше водата. На километри навътре в океана от брега се простираха огромни ледени късове, които накрая се сливаха с ледените маси на полярната шапка. През лятото, когато районът се затопляше, полярната шапка се свиваше наполовина, но все още всичко бе покрито със солиден лед.

Джени полетя към морето, обиколи Прудоу Бей и се приготви за приземяване на единствената писта на летището.

— Нещо става там долу — каза тя и наклони самолета.

Мат също забеляза — трескаво оживление в края на градчето. Няколко превозни средства се носеха по снежното поле от военната база, сякаш бързаха да напуснат града колкото се може по-бързо. Погледна от другата страна.

Под тях се намираше краят на щатския петролопровод. Гигантските постройки на Събирателна станция 1 и Помпена станция 1 бяха осветени зад високата ограда от бодлива тел. Тук изстудяваха добития нефт, отделяха водата и газта и черната течност започваше шестдневното си пътешествие към танкерите в Пролива на принц Уилям.

Докато прелитаха над помпената станция, Мат забеляза, че част от оградата е съборена. Хвърли поглед отново към бързо отдалечаващите се военни автомобили. Изпълни го мрачно предчувствие.

— Измъкни ни веднага оттук! — рязко нареди той.

— Какво?

Експлозията погълна думите и. Сградата на събирателната станция се пръсна. Огромна огнена топка изригна нагоре в небето. Разлетяха се горящи отломки, които рухваха върху покритите със сняг полета и околните сгради. Изригнаха нови пламъци. Покривът на Помпена станция 1 излетя във въздуха, последван от второ огнено кълбо. Тръбата с диаметър метър и двадесет, влизаща в сградата, се разкъса и по дължината и избухнаха серия взривове. Горящ петрол се разхвърча във всички посоки и не спря, докато не достигна първата от шестдесет и двете двойни прегради, която спря по-нататъшния му унищожителен ход по петролопровода.

За секунди зимният покой на полузаспалото градче се превърна в същински ад. Обвити с дим огнени реки залъкатушиха към морето. Горяха сгради. Избухваха по-малки вторични експлозии от газовите цистерни. Хора и превозни средства бягаха във всички посоки.

— Мили Боже! — възкликна Крейг от мястото си, залепил лице към стъклото.

От радиото по общия канал се разнесе глас, едва различим от силното пращене:

— Незабавно напуснете въздушното пространство! Всеки опит за кацане ще се посрещне с въоръжена сила!

— Отцепват района! — възкликна Джени и зави настрани от пламъците. Полетя над замръзналото море.

Баща и се взираше назад към сушата.

— Какво се е случило?

— Не зная — промърмори Мат, загледан в горящата брегова линия. — Злополука, саботаж… във всеки случай, сякаш е било нагласено специално за пристигането ни.

— Разбира се, че не може да има нищо общо с нас — каза Крейг.

Мат си припомни съборената ограда и бързащите автомобили от базата. Някой се бе вмъкнал вътре и бе задействал сигнализацията. А след последните два дни не можеше да отхвърли възможността това по някакъв начин да е свързано с тях. Бедата сякаш ги следваше по петите още откакто се бе разбил самолетът на журналиста. Определено някой бе твърдо решен политическият репортер на „Сиатъл Таймс“ да не стигне до станцията на НАЛЕДЕКС, изгубена някъде сред ледовете.

— И сега какво ще правим? — попита Крейг.

— Горивото привършва — предупреди Джени и почука датчика, сякаш по този начин щеше да накара стрелката да се помръдне. — Кактовик — добави рязко тя.

— Кактовик ли? — попита Крейг.

— Рибарско село до остров Бартър, недалеч от канадската граница — отвърна Мат. — На около двеста километра оттук. Имаш ли достатъчно гориво? — обърна се той към Джени.

Тя вдигна едната си вежда.

— Може да се наложи да излезеш и да побуташ последните няколко километра.

Страхотно, помисли си той.

Лицето на Крейг пребледня. Вече бе преживял една самолетна катастрофа. Несъмнено полетите над Аляска му бяха дошли в повече.

— Не се безпокой — окуражи го Мат. — Ако ни свърши горивото, отерът може да кацне на плъзгачите си на всеки равен заснежен участък.

— И после? — кисело попита Крейг и скръсти ръце.

— После ще направим онова, което каза дамата… ще бутаме!

— Стига, Мат — предупреди го Джени и хвърли поглед назад към репортера. — Ще се доберем до Кактовик. А ако не успеем, имам отдолу авариен резервоар. Ако се наложи, можем ръчно да напълним основния.

Крейг като че ли се отпусна мъничко и кимна.

Мат гледаше отдалечаващата се зад тях горяща брегова линия. Забеляза, че бащата на Джени гледа натам. За миг размениха погледи. Прочете подозрението в очите му. Внезапните експлозии бяха прекалено голямо съвпадение, за да са чиста случайност.

— Какво мислиш? — промърмори тихо Джон.

— Саботаж.

— Но защо? И за какво? Само заради нас ли?

Мат поклати глава. Дори някой да искаше да ги спре или отклони, действията му приличаха на опитите да убиеш муха със сандък динамитни шашки. Крейг ги чу. Гласът му трепереше.

— Това е предварително планирано действие за отвличане на вниманието и насочване по погрешна следа.

— Какво искаш да кажеш? — Мат впери изпитателен поглед в лицето му. Започваше да се безпокои за спътника им. Беше виждал посттравматична стресова дезориентация и преди.

Но Крейг с мъка преглътна и заговори бавно. Очевидно се концентрираше, докато се мъчеше да намери решение на проблема.

— Съобщихме в Прудоу Бей за нападението. Утре щяха да пратят следователи. Обзалагам се, че това ще трябва да почака. Сега всички ще са заети за седмици. Повече от достатъчно, за да могат нападателите да прикрият следите си.

— Значи всичко това е било направено, за да скрият поразиите в планините?

— Не — махна с ръка Крейг. — Подобно мащабно покушение би трябвало да предполага по-сериозни цели. В противен случай е масово изтребление.

За миг Мат имаше усещането, че чува изречени на глас собствените си мисли.

— Експлозиите ще забавят евентуалните проверки в планините. Освен това ще отклонят вниманието и ще осигурят нова и още по-вълнуваща история за разказване. Пожарът в Прудоу Бей ще стои на първите страници с дни. Кой репортер би изпуснал подобна възможност? Да бъде източник от първа ръка. Да е видял всичко с очите си. — Умореният мъж поклати глава. — Копелетата първо се опитаха да ме убият, а сега се мъчат да ме подкупят с още по-съблазнителна и обещаваща новина. Направо я бутат в проклетите ми ръце.

— Отвличане на вниманието и насочване в грешна посока — промърмори Мат.

Крейг кимна.

— При това не насочено единствено към нас. Ние сме дребни риби. Залагам лявата си топка, че цялата атака е предварително планирана. Ние сме само вторични участници. Сасаботьорите искат да отвлекат вниманието на по-широкия свят Сега всички ще гледат към Прудоу Бей, ще го обсъждат и ще разследват катастрофата. Още утре ще довтасат репортери на Си Ен Ен.

— Но защо?

Погледите им се срещнаха. Мат с изненада видя стоманения блясък в очите на Крейг. Спомни си как бе насочил сигналния пистолет към него. Дори изпаднал в стрес, репортерът мислеше бързо. Независимо от уплахата му, дълбоко в този човек се криеше сила. Уважението на Мат към него нарастваше.

— Защо? — повтори Крейг. — И аз това се питам. Може би точно заради отклоняването на вниманието. Целият свят ще гледа фойерверките — той завъртя пръсти във въздуха, — докато истинските поразии се извършват тихомълком ня къде другаде. Не искат да гледаме натам — журналистът посочи на север.

— Научната станция — каза Мат.

Гласът на Крейг се сниши до шепот.

— Там нещо ще се случи. Нещо, за което светът не трябва да научава. Нещо, което оправдава взривяването на Прудоу Бей.

Сега Мат разбираше защо редакторът е пратил на север именно Крейг. Репортерът се бе опитал да представи командировката си като наказание за престъпването на установени граници — заради това, че е излизал с племенницата на шефа си. Мат обаче не му бе повярвал. Човекът просто разбираше от занаята си. Имаше остър ум и развит усет за политическите игри.

— И какво предлагаш да правим сега? — попита той. Крейг го изгледа.

— Сега летим към Кактовик. Какво друго ни остава? Мат сви вежда.

— Ако смяташ, че ще отида на оная замръзнала станция, жестоко се лъжеш — изсумтя Крейг. — Предпочитам да съм колкото се може по-далеч от нея.

— Но ако си прав?

— Научил съм се прекалено много да си харесвам кожата.

Огненото шоу на копелетата може и да не ме заблуди, но това не означава, че не разбирам намека им.

— Значи нямаме избор. Някой трябва да иде там.

Крейг поклати глава.

— Или просто да се скрие в малкото рибарско селце и да чака всичко това да се разлети във въздуха.

Мат се замисли за упоритостта на преследвачите им и експлозията в Прудоу Бей.

— Наистина ли смяташ, че ще ни оставят на мира? Ако печелят време, за да прикрият поразиите си, това може да включва и нашето ликвидиране. Познават самолета ни.

Решителното изражение на Крейг се изкриви.

— И ще бъдем живи примамки в Кактовик — завърши Мат.

Крейг затвори очи.

— Мразя Аляска… Честна дума.

Мат се облегна в седалката си и погледна към Джени. Бе чула всичко.

— Е? — попита я той.

Тя хвърли поглед към уредите.

— Ще се наложи да презаредим, ако ще пътуваме толкова далеч.

— При Бени в Кактовик.

— Ще стигнем там след около час. И ще излетим след още толкова.

Той кимна и се загледа на север. В главата му отекнаха думите на Крейг — „Там нещо ще се случи. Нещо, за което светът не трябва да научава“.

Но какво, по дяволите?

 

 

23:02

„Полярен страж“

 

— Наредено ни е да сме в пълна готовност, но да не се разгръщаме. Пери стоеше на стенда на перископа. Офицерите му се бяха събрали в командната зала. Думите му се посрещнаха със стонове. Всички бяха флотски хора, професионални подводничари. Бяха научили за атаката в Прудоу Бей, на шестстотин и четиридесет километра оттук, и горяха от желание да действат.

Новината бе дошла преди половин час благодарение на свръхнискочестотни звукови вълни, които се разпространяваха бавно с широки километър и половина амплитуди през океанските вълни и предаваха съобщението буква по буква, Комуникационната мрежа НАВСАТ или УКВ обхватът, позволяващи връзка в реално време, в момента бяха извън строя заради магнитната буря.

Хората му се надяваха, че ще се отправят към крайбрежието, за да вземат участие в разследването и да помогнат за изясняването на случая. Наглеждането на групичка учени в подобна ситуация изглеждаше недопустимо. При наличието на криза — буквално в задния им двор — всички се надяваха да пристъпят към действие.

Последните заповеди от командването на Тихоокеанския подводен флот бяха пристигнали преди пет минути. Пери споделяше разочарованието на хората си.

— Някакви новини за причината за експлозията? — попи-та мрачно командир Брат.

— Прекалено рано е — поклати глава Пери. — В момента се мъчат да потушат пожарите.

Собственият му екипаж обаче вече бе обсъдил какви ли не сценарии — екотерористи, решили да спасят дивото северно крайбрежие на Аляска от по-нататъшни проучвания и сондиране, араби — заради интерес да откъснат Аляска от нефтодобива, тексасци — по същата причина. Естествено, китайците и руснаците също получиха своя дял от обвиненията. По трезвите умове предположиха, че става въпрос за най-обикновена промишлена злополука — но подобно мнение не бе достатъчно интересно.

— Значи трябва просто да седим тук на замръзналите си задници — още по-мрачно каза Брат. Пери се изправи. Не можеше да позволи по-нататъшен упадък на морала.

— Командире, докато не получим други заповеди, ще изпълняваме задълженията си тук. — Гласът му стана по-твърд.

— Ще поддържаме това корито в пълна готовност. Не трябва да пренебрегваме сегашното си назначение. Руската делегация ще пристигне след три дни, за да прибере телата на сънародниците си. Да не би да искате да оставим учените сами да се справят с руския генерал и хората му?

— Не, сър. — Брат заби поглед във върховете на обувките си. Той бе един от малцината на борда на „Полярен страж“, които знаеха какво се криеше на ниво 4 в базата „Грендел“. Разговорът им бе прекъснат от дежурния радист, който се втурна в помещението. В ръката си носеше папка.

— Капитан Пери, получи се спешно съобщение от командването. По извънредния канал. Адресирано е лично до вас.

Той направи знак на лейтенанта да се приближи и взе папката с гриф „Строго секретно“.

— Извънреден канал? Да не би да се е оправила връзката с НАВСАТ?

Лейтенантът кимна.

— За късмет получихме съобщението цяло. Сигурно са го предавали непрекъснато, за да мине през някое от затишията на слънчевата буря. Предават го и по-бавно на дълги вълни.

„По всички канали. Какво ли е толкова важно?“

— Успях да предам потвърждение, че сме получили съобщението — добави радистът.

— Много добре, лейтенант!

Пери обърна гръб на любопитните офицери и отвори папката. Съобщението беше от адмирал Рейнълдс. Докато четеше съобщението, по гръбнака му запълзяха ледени тръпки от ужас.

СПЕШНО ### СПЕШНО ### СПЕШНО ### СПЕШНО

384749zAPR

ОТ: КОМАНДВАНЕ НА ТИХООКЕАНСКИЯ ПОДВОДЕН ФЛОТ, ПЪРЛ ХАРБЪР HI//N475

ДО: ПОЛЯРЕН СТРАЖ SSN-777 //ТЕКСТ//

ИЗХ №КТПФ 37-6722А ОТ 8 АПР. ОТН. ГОСТИТЕ ПОДРАНЯВАТ

СТРОГО СЕКРЕТНО — ОМЕГА

ЛИЧНО ЗА К.О.

(1) ПОЛЯРНИЯТ САТЕЛИТ ПОТВЪРЖДАВА, ЧЕ РУСКА ПОДВОДНИЦА КЛАС АКУЛА II СЕ Е ПОЯВИЛА НА ПОВЪРХНОСТТА С ИЗВАДЕНА АНТЕНА В 14:25, КООРДИНАТИ АЛФА ПЕТ ДВЕ ТОЧКА ОСЕМ ЧЕРТА ТРИ СЕДЕМ ТОЧКА ЕДНО.

(2) ЕДИНИЦАТА Е РАЗПОЗНАТА КАТО „ДРАКОН“ РУСКА ФЛАГМАНСКА ПОДВОДНИЦА. НА БОРДА Е АДМИРАЛ ВИКТОР ПЕТКОВ.

(3) РУСКИТЕ ГОСТИ ПОДРАНИХА. РАЗУЗНАВАНЕТО ЗАСЕГА НЕ МОЖЕ ДА ОБЯСНИ ПРОМЯНАТА В ГРАФИКА. С ОГЛЕД НА СКОРОШНИТЕ СЪБИТИЯ В ПРУДОУ ПОДОЗРЕНИЯТА СА ГОЛЕМИ. ПОТВЪРДЕН САБОТАЖ. ИЗВЪРШИТЕЛИТЕ СА ВСЕ ОЩЕ НЕИЗВЕСТНИ.

(4) „ПОЛЯРЕН СТРАЖ“ ДА ОСТАНЕ В СЪСТОЯНИЕ НА ПОВИШЕНА БОЙНА ГОТОВНОСТ И ДА ПАТРУЛИРА.

(5) ГОСТИТЕ ДА СЕ ТРЕТИРАТ КАТО ПРИЯТЕЛИ ДО РЕШАВАНЕ НА ОБРАТНОТО.

(6) ЗАЩИТАТА НА НАЦИОНАЛНИТЕ ИНТЕРЕСИ НА ДРЕЙФАЩА СТАНЦИЯ ОМЕГА И НА БАЗАТА ГРЕНДЕЛ СИ ОСТАВАТ ПЪРВОСТЕПЕННА МИСИЯ ЗА „ПОЛЯРЕН СТРАЖ“.

(7) ЗА ПОДКРЕПА НА ТЕЗИ ИНТЕРЕСИ В РАЙОНА НА АРКТИКА СА ИЗПРАТЕНИ ЧАСТИ НА ДЕЛТА ФОРС. КОНТРОЛИРАЩИЯТ ОПЕРАЦИЯТА Е ИЗПРАТЕН ПО-РАНО В РАЙОНА ОТ РЛ. ОЧАКВАЙТЕ ДОПЪЛНИТЕЛНА ИНФОРМАЦИЯ.

(8) КЪСМЕТ И СИ ДРЪЖ ОБУВКИТЕ ЛЪСНАТИ, ГРЕГ.

(9) АДМ. К. РЕЙНЪЛДС

Пери затвори папката, стисна очи и повтори наум бележките.

Адмиралът бе закодирал и свое лично съобщение. „РЛ“ означаваше „Разузнаването на Лангли“, което означаваше, че е замесено и ЦРУ. Значи ли това, че „Делта Форс“ са задействани под тяхно командване? Лоша работа. Това можеше да доведе дотам едната ръка да не знае какво върши другата. По време на една от официалните флотски сбирки адмирал Рейнълдс бе използвал този израз, когато в залата се бяха появили хора от командването на Атлантическия подводен флот. Тихоокеанската и атлантическата групи яростно се съревноваваха помежду си, което водеше до предизвикателства, военни игри и непрекъснати надпревари, които често излизаха извън рамките на позволеното. „Дръж си обувките лъснати“ означаваше „отваряй си очите, защото всекии момент лайното ще уцели вентилатора“.

Пери се обърна към помощника си.

— Командир, цивилните да напуснат кораба. Върнете ги в „Омега“ и приберете хората на брега.

— Слушам, сър.

— Веднага щом сме готови, очаквайте потапяне по моя заповед.

— Значи тръгваме към Прудоу Бей? — обади се старшият вахтен от мястото си.

Пери огледа изпълнените с надежда лица на хората си. Знаеше, че няма да се наложи да отиват до Прудоу Бей, за да действат. Скоро и те щяха да го разберат. Потупа бедрото си с металната папка.

— Просто си дръжте обувките лъснати, господа. Скоро ни очакват пируети.

 

 

23:32

Кактовик, Аляска

 

Джени обикаляше около отера и го оглеждаше под лъча на фенерчето. Дупки от куршуми бяха избродирали едното крило, без да причинят сериозни повреди. Нищо друго не се нуждаеше от незабавни мерки, а самите пробойни можеха да се запушат и с фолио. Завърши прегледа и отпи кафе от чашата си.

Бяха се приземили на мъничката тъмна писта на Кактовик преди половин час. Мат и останалите бяха отишли в близкия хангар — там в единия ъгъл се разполагаше импровизирана гостилница. Видя през изцапаното с грес стъкло на прозореца, че разговарят с младата сервитьорка инуит. Само Бейн бе останал при нея, докато се занимаваше с презареждането и проверката на самолета. Едрият вълк направи своя лична обиколка на мястото, като вдигаше от време на време крак и оцветяваше снега в жълто. Сега я следваше по петите с изплезен език и размахваше опашка.

Зави покрай опашката на самолета и се върна от страната на Бени Хейдън. Якият мъж с телосложение на ескимос се бе облегнал на фюзелажа, захапал пура между зъбите. Държеше маркуча за гориво с една ръка. Шапката му беше нахлупена ниско над сънените му очи.

— Трябва ли да пушиш тук? — попита Джени.

Той сви рамене и отговори, без да вади пурата от устата си:

— Жена ми не дава да пуша вътре — и кимна ухилен към сервитьорката.

Бени също бе работил в полицията и извършваше патрулни полети, докато не спести достатъчно пари, премести се тук с жена си и отвори собствен сервиз. В същия хангар се помещаваше и фирмата му за разглеждане на забележителности — Бени разхождаше туристи със свръхлеките си самолети над намиращия се недалеч Национален резерват Аляска. Малките пъргави летателни апарати — всъщност планери с двигатели от сенокосачки и с перки — бяха идеални за прекосяване на дивата пустош по въздух, насочване на стадата карибу или полети над тундрата. Отначало туристите бяха екзотична рядкост, но след нарасналия интерес заради нефтодобива в момента той превозваше геолози, репортери, правителствени служители и дори сенатори. Миниатюрните самолетчета вече бяха дузина.

Бени хвърли поглед към брояча.

— Готово — каза той разклати маркуча, за да го освободи. — И двата резервоара са пълни догоре.

— Благодаря ти, Бени.

— Няма защо, Джен — той извади маркуча и го помъкна настрани. — А сега ми разкажи какви са тези дупки от куршуми.

Джени тръгна с него към хангара.

— Дълга история, в която все още няма истински отговори.

Бени замислено изсумтя.

— Нещо като вас с Мат — той кимна към прозореца. Ярко светената вътрешност блестеше като фар в среднощния мрак. Джени въздъхна и потупа Бейн по гърба.

Бени и хвърли бърз поглед, докато навиваше маркуча на макарата.

— Знаеш ли, той спря да пие.

— Бени, не ми се разговаря за това.

Той отново сви рамене и пусна облак дим от пурата си.

— Просто казвам.

— Зная.

Малката врата на хангара се отвори. На прага застана Белинда, жената на Бени.

— Вие двамата няма ли да се скриете от този студ? Приготвила съм яйца и пържоли от карибу.

— Идваме, скъпа.

Бейн обаче нямаше търпение. Вдигнал нос, за да усети по-добре миризмата на печено, песът се завтече към вратата и лудо размаха опашка.

Белинда го пропусна, като го потупа по главата, след което посочи горящия край на пурата на Бени.

— Кучето е добре дошло, но не и това.

— Да, скъпа — той изгледа Джени демонстративно. Но Джени усещаше и любовта между двамата.

Белинда затвори вратата и неодобрително заклати глава. Беше с десет години по-млада от съпруга си, но острият и ум и житейският и опит запълваха разликата. Беше родом от Кактовик и можеше да проследи предците си поколения назад, но родителите и се преместиха във Феърбанкс, когато бе тийнейджърка. Това бе в първите години на треската за черно злато — прилив на нефт, пари, работни места и поквара. Индианците и местните инуити, жадни да получат своя дял от богатството, изоставиха своите родни места и обичаи и се стекоха към градовете. Но завариха замърсен град на строителни работници, търговци на впрегатни кучета, шофьори и сводници. Неопитните местни бяха калта под краката на прогреса. За да помага на семейството си, на шестнадесет години Белинда стана проститутка. Двамата с Бени се срещаха след арестуването и и той я взе под крилото си — в буквалния смисъл на думата. Показа и небето над Феърбанкс и другия живот. Накрая се ожениха и се преместиха тук заедно но с родителите и.

Бени се изправи, дръпна за последно от пурата си, хвъли фаса в снега и го стъпка.

— Джен, зная какво мислиш за Мат.

— Бени… — предупредително започна тя.

— Изслушай ме. Зная каква загуба е… и за двама ви — той свали изпоцапаната си с машинно масло шапка и прокара пръсти през оредяващата си коса. — Но не трябва да забравяте. И двамата сте млади. Едно друго дете би…

— Недей! — рязката и реакция бе абсолютно инстинктивна.

Веднага щом извика думата, тя си спомни как Мат я бе прекъснал също толкова безцеремонно, но не бе в състояние да потисне гнева си. Как смееше Бени да твърди, че знае какво е да изгубиш дете? И да си мисли, че друго дете може да замести изгубеното!

Бени я гледаше изпитателно, присвил едното си око. Когато заговори, гласът му бе спокоен и премерен.

— Джен, ние също изгубихме дете… дъщеричка.

Това простичко изричане на подобни думи я порази. Гневът и изчезна като пламъче на духната свещ.

— Боже мой, Бени, кога?

— Преди година… спонтанен аборт. — Той се загледа към тъмните, покрити със сняг равнини. В далечината от посоката на крайбрежното селце мъждукаха няколко светлинки. Въздъхна тежко. — Белинда едва го преживя.

Джени усещаше, че мъжът пред нея се е чувствал по същия начин. Той прочисти гърлото си.

— След това се оказа, че тя никога няма да може да роди. Нещо, свързано с нараняванията и. Докторите казаха, че е следствие от… — гласът му трепна. Поклати глава. — Да кажем, че е следствие от предишната и работа.

— Бени, толкова съжалявам…

Той махна с ръка на съчувствието и.

— Продължаваме напред. Живот.

Джени погледна през прозореца към Белинда, която се смееше, докато доливаше кафе на Мат. Не се чуваше никакъв друг звук, освен воя на вятъра в тундрата.

— Но ти и Мат — започна отново Бени, — и двамата сте млади.

Тя чу неизречените думи — „Вие двамата бихте могли да имате второ дете.“

— Двамата идеално си пасвахте — продължи той и отърси снега от обувките си. — Крайно време е единият да си го припомни.

Тя отново погледна към прозореца.

— Аз си го спомням — прошепна думите по-скоро на себе си, отколкото на събеседника си.

Беше срещнала Мат, докато разследваше случай на бракониерство в планините Брукс. Между федералното правителство и местното население бе назрял конфликт заради правата на ловуване на територията на Националния парк. Той бе представител на държавата, но след като се запозна с нуждите на местните племена, се превърна в един от най-запалените им привърженици. Джени бе впечатлена от спо-собността му да гледа отвъд законите и да вижда живите хора — рядко срещано качество у правителствените служители.

Докато се мъчеха заедно да решават проблема и да подготвят новия закон, двамата се сближиха. Отначало търсеха свързани с работата поводи, за да се срещат. След това измислените извинения свършиха и те просто започнаха да излизат заедно. А година по-късно вече бяха женени. На семейството и бе нужно време, за да приеме присъствието на бял, но със своя чар, непосредственост и безкрайна търпеливост Мат ги спечели. Дори баща и.

Бени отново прочисти гърлото си.

— Значи още не е късно, Джен.

Тя погледа още миг прозореца и се извърна.

— Понякога е. Някои неща не може да бъдат простени.

Бени я погледна в очите.

— Беше нещастен случай, Джен. Дълбоко в себе си го знаеш.

Гневът и, който така и не бе потиснат напълно, пламна отново. Стисна юмруци.

— Той пиеше. — Но не е бил пиян, нали?

— Какво значение има, по дяволите! Дори една-единствена капка алкохол… — Джени започна да се тресе. — Трябваше да бди над Тайлър. А не да пие! Ако не беше…

— Джен, зная мнението ти за алкохола — прекъсна я Бени.

— По дяволите, достатъчно дълго работих с теб във Феърбанк. Знам какво е причинил той на народа ти… и на баща ти.

Думите му бяха като ритник в корема.

— Пресичаш границата, Бени.

— Някой трябва да го направи. Та нали бях там, когато баща ти бе затънал до шия, по дяволите! И знам! Майка ти умря в автомобилна катастрофа, защото баща ти беше пиян.

Тя се извърна, но не можеше да избяга от думите му Тогава бе едва на шестнадесет. Дори бяха измислили термин — „епидемичен алкохолизъм“. Той съсипваше инуитите. Е проклятие, предавано от поколение на поколение, убиващо, осакатяващо — чрез насилие, самоубийства, удавяния, изнасилвания, родилни дефекти и вроден алкохолен синдром.

Като местен шериф беше виждала цели села, обезлюдели единствено заради алкохола. И собственото и семейство не бе останало невредимо.

Първо майка и, а после и синът и.

— Нали баща ти прекара цяла година зад решетките — продължи Бени. — После се записа в „Анонимни алкохолици“. Така спря пиячката и намери опора в старите традиции.

— Няма значение. Аз… не мога да му простя.

— На кого? — остро попита той. — На Мат или на баща ти?

Джени се извърна със стиснати юмруци, готова да ги вкара в действие.

Бени не помръдна от мястото си до вратата.

— Дори Мат да беше трезвен като краставичка, Тайлър пак щеше да бъде мъртъв.

Рязката откровеност на думите му разкъса дебелия белег който се бе образувал в тялото и. Беше не само около сърцето, но бе пуснал дебелите си върви в корема и, стягаше я за гърлото и караше краката и да изтръпват. Той бе единственото, което и бе помогнало да оцелее. Така прави тялото, когато не може да се излекува напълно. Образува белег. Сълзи напираха в очите от болка.

Бени пристъпи напред и я прегърна. Тя се сгуши в обятията му. Искаше и се да отхвърли думите му, да му отвърне гневно, но дълбоко в сърцето си знаеше, че е прав. Беше ли простила на баща си? До каква степен гневът и бе станал част от самата нея? Влизането и в правозащитната система бе опит да намери някакъв ред в трагедиите и внезапните обрати на живота, да потърси утеха в правилата, регулациите и процедурите, където наказанието се раздаваше за определени срокове — една, пет или десет години, — където срокът можеше да се изтърпи и греховете да бъдат забравени. Но проблемите на сърцето не можеха да се измерят толкова лесно.

— Още не е късно — повтори Бени в ухото и.

— Понякога е — промълви отговора си тя в гърдите му. И знаеше, че така трябва да бъде. Онова, което двамата с Мат бяха споделяли, бе разрушено и не можеше да се поправи.

Вратата отново се отвори, донасяйки топлината на печката, миризмата на пържено олио и весели смехове. На прага стоеше Мат.

— Вие двамата май трябва да си вземете стая.

Джени се измъкна от прегръдката и прокара ръка по косата си. Надяваше се, че сълзите по бузите и са се изтрили.

— Самолетът е презареден. Можем да продължим веднага щом се нахраним.

— И все пак накъде сте се запътили? — попита Бени, като си прочисти гърлото.

Мат го изгледа намръщено. Заради безопасността на всички бяха решили да запазят посоката в тайна.

— Добър опит, Бени.

— Добре де, не можеш да ме обвиняваш само защото съм се пробвал — сви рамене Бени.

— Напротив, мога — каза Мат и се обърна. — Хей, Белинда, знаеш ли какво правеше съпругът ти с бившата ми жена отвън?

— Кажи на Джени, че може да си го задържи! Мат се обърна и вдигна палци.

— Е, деца, можете да действате. Забавлявайте се! — и затвори вратата. Джени поклати глава в тъмното.

— И искаш да си оправя отношенията с него?

Бени отново сви рамене.

— Аз съм само механик. Откъде, по дяволите, мога знам?

 

23:56

На борда на „Дракон“

 

Адмирал Виктор Петков следеше видеомониторите в командната зала. Масивната ледена равнина се простираше като черно одеяло над главите им, осветено отдолу от прожекторите на „Дракон“. Четиримата водолази в термични костюми бяха прекарали последния половин час в разполагане на сферата от титан. Процедурата включваше забиване на еднометрови закрепващи болтове в долната част на полярната шапка и прикрепването на скобите на устройството към тях, така че сферата да увисне непосредствено под леда.

Това бе последното от петте еднакви устройства. Всяка титаниева сфера бе разположена на сто километра от ледения остров — обграждаха изгубената руска база като петолъчна звезда. Местата на разполагане бяха определени според дадените им точни координати. Оставаше само да се инсталира задействащият спусък. Той трябваше да се намира в абсолютния център на звездата.

Виктор се загледа в тъмните води зад водолазите. Представяше си огромния леден остров и станцията в него. Не би могъл и да мечтае за по-подходящо място за спусъка.

Москва му бе наредила да прибере извършеното от баща му и да опустоши всичко след себе си. Но личните му планове бяха по-мащабни.

Единият от водолазите натисна бутона в долната част на устройството и през средата на сферата заблестяха сини светлини, които привлякоха вниманието на Виктор. И последното устройство вече бе активирано. На меката синя светлина кирилските букви по повърхността на сферата се виждаха ясно — инициалите на Института за арктически и антарктически изследвания.

— Значи това са просто научни сензори? — попита капитан Миковски, който стоеше до адмирала. Съмнението в гласа му бе очевидно.

— Последното постижение в областта на батиметрията[1], предназначено да измерва промените в морското равнище, теченията, солеността и плътността на леда — меко отвърна Виктор.

Капитанът на „Дракон“ поклати глава. Не беше наивен срочнослужещ. При напускането на доковете на Военноморския комплекс Североморск Миковски бе получил конкретна задача — да ескортира адмирала на дипломатическа мисия до мястото на изгубената руска станция. Но капитанът много добре знаеше, че са замислени и други неща. Беше видял оборудването и оръжията, натоварени на подводницата. И естествено, знаеше за кодираното съобщение от ФСБ — макар и без съдържанието.

— Тези подводни съоръжения нямат ли и военно приложение? — продължи натиска си Миковски. — Например да подслушват американците?

Вместо отговор Виктор просто му хвърли кратък поглед и сви рамене. Позволи на капитана да разбере погрешно мълчанието му. Понякога е най-добре да позволиш нечии подозрения да стигнат до най-очевидното заключение. Миковски кимна и погледна сферата с по-голям респект. Вярваше, че вече е разбрал за какво става въпрос. Виктор отново насочи вниманието си към мониторите. След време младият капитан щеше да научи, че в игрите на властимащите има и по-дълбоки нива.

Преди десет години Виктор бе наел група учени от ИААИ и така положи началото на секретен проект „Ударна вълна“ в Североморск. Подобно начинание не бе единствено по рода си. В рамките на военноморския комплекс се провеждаха множество изследователски проекти. Необичайното за този бе, че се ръководеше пряко от тогавашния капитан Виктор Петков. Изследователите отговаряха единствено пред него. А не бе никак трудно да заровиш един проект сред множество други на пустото северно крайбрежие, далеч от любопитни очи. Никой не задаваше въпроси за работата му, дори след като шестимата изследователи загинаха при самолетна катастрофа. Смъртта им преди две години беше краят и на проекта „Ударна вълна“.

Или поне така изглеждаше.

Единствено Виктор знаеше, че той вече бе завършен. Наблюдаваше как водолазите се отдалечават от титаниевата сфера.

Всичко бе започнало с някаква публикация от 1979 г, според която въглеродният двуокис е една от основните при чини за постепенното глобално затопляне. Страховете от разтопяването на полярните шапки бяха станали източник на ужасяващи сценарии за издигане на нивото на Световния океан и за опустошителни наводнения. Разбира се, Институтът за арктически и антарктически изследвания в Петербург стана основното учреждение в Русия, натоварено да проучи тези заплахи. Така той натрупа една от най-големите бази данни в света за ледовете. Накрая бе решено — макар че разтопяването на ледовете, забелязано в Гренландия и Антарктида, наистина би могло да доведе до потенциално повишаване на водите на Световния океан с драматичните шестдесет метра, северната полярна шапка не представлява по-добна заплаха. Докато плаваше в океана, тя изместваше толкова вода, колкото би се получила и при разтопяването и, което не би довело до повишаване на нивото на океаните — също както пълната с вода чаша не прелива от топящите се кубчета лед. Просто нямаше такава опасност.

Но през 1989 г. изследователите от ИААИ откриха, че много по-опасно би било, ако полярната шапка изведнъж изчезне. Тя е играла ролята на изолатор на Северния океан. Без да може да отразява слънчевата енергия, той би се изпарявал по-бързо и би освобождавал огромни количества вода в атмосферата, което на свой ред би довело до обилни валежи във формата на дъжд, сняг и суграшица. Според доклада на ИААИ подобна промяна в световния климат би довела до хаос в океанските течения и климата по места и би причинила наводнения, упадък на земеделието, дезинтеграция на екосистемите и световен екологичен крах. А това означава — до рухване на държави и на цялата световна икономика.

Мрачната правдивост на това предсказание бе потвърдена през 1997 г., когато се случи едно най-просто изместване на теченията в Тихия океан, известно като Ел Ниньо. Според данни на ООН това бе довело до загуби в размер на повече от 90 милиарда долара и стана причина за смъртта на над петдесет хиляди души — и всичко това само от едно малко изместване на теченията в рамките на една-единствена година. Последиците от изчезването на северната полярна шапка биха продължили десетилетия и биха засегнали всички океани, а не само Пасифика. А това щеше да е най-голямата катастрофа в човешката история.

Естествено, докладът за подобна възможност породи въпроса за евентуална военна намеса. Възможно ли бе някой да унищожи полярната шапка? Изследванията бързо показаха, че енергията, необходима за разтопяване на огромната ледена покривка, далеч надхвърляше възможностите дори на съвременната ядрена технология. Изглеждаше, че подобна възможност е само теоретична.

Ненадейно обаче един от учените в ИААИ излезе с твърде интригуваща теория. Нямаше нужда ледът да се разтопява — достатъчно бе само да се дестабилизира. Ако полярната шапка бъде разтопена само частично, а другата част от нея — напукана, останалата работа щеше да свърши едно-единствено арктическо лято. С превръщането на полярната шапка в полярна киша слънчевите лъчи ще проникват до по-голяма част от повърхността на Северния океан, ще затоплят водата около раздробените ледове, което ще доведе до разтопяването на останалата част. Нямаше нужда да се използва създадената от човека ядрена енергия, за да се унищожи полярната шапка — не и когато това можеше да стори самото слънце. Ако се пропукаше в края на пролетта, до края на лятото полярната шапка би престанала да съществува.

Но как да се дестабилизира полярната шапка? Отговорът Дойде през 1998 г., когато друг учен от ИААИ, изследвайки кристализацията на леда в Арктика и връзката на океанските течения с ледените хребети, излезе със собствена хармонична теория. Подобно на всяка друга кристална структура, особено когато е подложена на високо налягане и вибрации с подходяща честота, ледът би се пръснал като кристалната.

Именно това изследване залегна в основата на проект „Ударна вълна“ — изкуственото създаване на подходяща екосистема хармонични вълни и топлинни сигнатури, които да разчупят полярната шапка на части.

След намаляването на външните прожектори титаниевата сфера заблестя в тъмните води. Виктор погледна масивния си ръчен монитор. Плазменият дисплей изобразяваше петлъчна звезда. Всеки от върховете и блестеше. Оставаше да се разположи главният спусък в центъра.

Скоро и това щеше да стане.

Виктор се взираше в блестящите точки. Загиналите учени бяха нарекли тази конфигурация „Поларис“, на името на Полярната звезда. Но ядреният спусък в центъра имаше чисто техническо обозначение — субсоничен разрушител. При активирането му ефектът щеше да бъде двоен. Първо, щеше да изиграе ролята на обикновено оръжие и да създаде кратер с диаметър километър и половина След това обаче, вместо да излъчи електромагнитен импулс подобно на всяка друга ядрена бомба, устройството трябваше да предаде хармонична вълна през леда. Тя щеше да достигне едновременно до петте сфери и да ги накара да експлодират, като разпространят и усилят хармоничните вълни във всички посоки и с достатъчно мощност, за да разтърсят цялата полярна шапка.

Виктор избърса някакво петънце на монитора. В единия ъгъл на екрана имаше малко червено сърце, което мигаше в синхрон със собствения му пулс.

„Още малко…“

Щеше да прекара остатъка от нощта в проверки, за да се увери, че всичко работи според очакваното.

Беше чакал шестдесет години… можеше да почака някой и друг ден.

Всъщност бе отложил осъществяването на плана си цели две години след завършването на проект „Ударна вълна“. Бе намерил някакъв вътрешен покой от съзнаването, че държи оръжието в ръцете си. Сега вече вярваше, че съдбата го е накарала да почака. Откриха полярна станция „Грендел“’ гробницата на баща му. Не можеше да има съмнение, че това бе знамение. Щеше да прибере тялото на баща си, да вземе погребаната в сърцето на станцията награда и да взриви „Поларис“, променяйки света завинаги.

Виктор гледаше как външните прожектори на „Дракон“ постепенно гаснат. Титаниевата сфера на „Поларис“ блестеше в мрака като истинската Полярна звезда в арктическата нощ. Имаше причина преди десетилетие да започне проекта „Ударна вълна“ и да го направи свое възмездие. Тя се криеше в последните предупредителни думи в доклада от 1989 г. ученият бе предсказал, че унищожаването на полярната шап-ка ще доведе до друга опасност, много по-голяма от краткотрайните ефекти от наводненията и резките промени в климата.

Заплахата бе много по-силна и дълготрайна. При изпаряването на Северния океан водите му щяха да се изсипят върху сушата във формата на валежи — в северните части — като сняг и суграшица. С течение на времето този сняг и суграшица ще се превърнат в лед, ще уголемят съществуващите ледници и ще образуват нови ледени грамади. След това ледниците щяха да се разпрострат и да образуват огромна покривка, движеща се на юг. Така щеше да настъпи нова ледникова епоха, петдесет хилядолетия след отминалата! Виктор се наслаждаваше на симетрията, докато се взираше в блясъка на „Поларис“ в среднощните води на Арктика. Баща му бе умрял, замръзнал в леда. Същото ще сполети и целия свят.

Бележки

[1] Наука за измерване на дълбочините на водни басейни. — Б. пр.