Джеймс Ролинс
Айсбергът на смъртта (14)

Кръв по леда

9 април, 13:02

Дрейфаща станция „Омега“

 

10. След един час прекаран пред калорифера, Джени се чувстваше почти размразена и колкото и да бе странно — изпълнена с енергия. Може би заради кофеина, или заради морфина, а може би просто заради глупостта на плана.

Току-що бяха научили, че руската подводница се е махнала. Новината донесе един от моряците, когото руснаците бяха намерили скрит в една от изследователските бараки и го бяха хвърлили при останалите пленници. Човекът бе видял с очите си как подводницата се потапя.

— Имаш ли представа колко руснаци останаха тук? — попита Сюел.

Човекът потрепери в стола си. Ръцете му бяха накиснати в купа с топла вода. Когато проговори, зъбите му тракаха.

— Не съм сигурен, сър. Забелязах около десетина, но може да има и други.

— Значи над десет — от тревога устните на Сюел се изтеглиха в тънки линии.

Матросът погледна с широко отворени очи старшия офицер.

— Т-те застреляха Дженкинс. Опита се да притича преледа. Искаше да стигне до бараката на НАСА. Да използва снегохода им, за да се измъкне. Застреляха го в гръб.

Сюел го потупа по рамото. Вече бяха чули подобни съобщения. Ясно беше, че руснаците стриктно се придържат към заповедта да държат станцията напълно изолирана. Един по един всички офицери и някои от учените биваха измъквани навън под дулото на оръжието. Но всички се бяха завърнали невредими с изключение на един лейтенант, на когото бяха счупили носа.

Разпит, бе обяснил Сюел на Джени. Руснаците явно търсеха нещо. Нещо, което беше скрито в изгубената полярна станция. Все още не го бяха открили. Засега.

Джени бе успяла да зърне разпитващия — висок, внушителен руснак с поразително бяла коса и още по-бледо лице.

Сюел започна да се изправя, но треперещият матрос го спря отново, като извади мократа си ръка от купата.

— Сър, видях как двама руснаци хвърлят метална кутия в дупка в леда. Пробиваха и други дупки.

— Опиши кутиите.

— Колкото малки бурета — матросът показа размера и формата с мокрите си ръце. — Напълно черни с ярко оранжеви капаци.

— Мамка му!

Джени се бе навела наблизо и завързваше сухите си обув-ки. Изправи се.

— Какво е това?

— Руски запалителни бомби. Експлозиви V-клас — Сюел затвори очи и се изправи. — Явно смятат да разбият леда и да потопят цялата база в океана.

Ковалски бе приключил с обличането и се изправи пред калорифера. Държеше ръцете си към струята горещ въздух. Ноктите на ръцете му все още бяха сини.

— Е, в такъв случай ще изпълняваме ли плана си?

— Нямаме избор. Става все по-ясно, че задачата им е „граби и пали“. Смятат да отмъкнат каквото могат и да изгорят всичко останало. Каквото и да има в базата „Грендел“, руснаците са твърдо решени да си остане тайна.

Ковалски въздъхна.

— Значи ще останем живи, докато не намерят онова, което търсят. След това умираме.

Сюел дори не си направи труда да потвърди. Вместо това се обърна към Джени.

— Планът. Още ли смяташ, че ще успееш да изпълниш своята част?

Бащата на Джени постави ръка на рамото и. Тя я покри дланта си. Той не искаше да я пуска.

— Ще се справя.

Сюел я изгледа за миг, като явно се мъчеше да прецени докъде стига решимостта и. Накрая кимна.

— Да действаме.

Ковалски пристъпи напред и се извиси над нея — същинска горила, само че с по-слабо окосмяване.

— Ще се наложи да не се отделяш от мен.

Тя изви очи нагоре.

Сюел ги поведе към мястото, където двама матроси бяха отворили част от тавана и бяха прорязали изолацията на бараката с пластмасовите си ножове. Мястото бе извън пряка видимост от вратата. За щастие руснаците не се задържаха много тук, явно уверени в сигурността на затвора — и не без основание. Къде щяха да идат пленниците, дори да успееха да се измъкнат навън? Около бараката имаше патрули, а отвъд базата не ги чакаше нищо друго, освен дълга и мъчителна ледена смърт.

Канадките им бяха конфискувани. Само безумец би рискувал да излезе навън в бурята само по риза. Бягството оттук означаваше сигурна смърт.

Мрачната мисъл завладя Джени, докато наблюдаваше работата на двамата потящи се моряци. Трудеха се в кухината на изолацията от фибростъкло, като отвинтваха външната плоскост на покрива. Беше трудно само с помощта на пластмасовите инструменти, но въпреки това се справяха.

Един от винтовете падна на пода. Сюел посочи нагоре.

— Обикновено там има панел за слънчево осветление. Един от общо три. Но в Арктика половин година е нощ, а другата — ден и се оказа, че прозорците по-скоро пречат, особено за запазването на топлината. Затова са ги махнали.

— Още малко — обади се един от моряците отгоре.

— Намалете осветлението — даде знак Сюел.

Лампите в непосредствена близост до района бяха изгасени.

Джени взе едно резервно одеяло и го уви около раменете си в нещо като грубо пончо с качулка. Бе прекалено голямо за дребната и фигура, но все пак по-добре от нищо. Поне щеше я предпази донякъде от вятъра.

След последния винт и плоскостта падна в очакващите ръце на моряците. Последва я силен порив студен въздух.

Вятърът засвири вътре в помещението. Прекалено силно. Сюел посочи един сержант, който веднага включи SD-плейъра си. Парчето на U2 заглуши воя на бурята отвън.

— Трябва да побързате — каза Сюел на Ковалски и Джени. — Ако някой реши да влезе, ще ви открият. Ще трябва да върнем плочата на мястото и колкото се може по-бързо.

Джени кимна. Отдолу бяха преместили двуетажно легло, което да изпълнява ролята на импровизирана стълба. Започна да се изкачва нагоре. За миг срещна погледа на баща си и прочете тревогата в очите му. Но той запази мълчание. Нямаха друг избор. Тя бе най-добрият пилот тук.

Джени се изправи върху горното легло и се протегна към дупката в тавана. Ръцете и хванаха ледения ръб на покрива. Без ръкавици пръстите и моментално замръзнаха за метала и започнаха да парят. Не обърна внимание на болката.

С помощта на двамата моряци се набра нагоре и подаде глава във виелицата. Вятърът и леденият сняг моментално я заслепиха.

Надяна очилата си и изпълзя по корем върху заобления покрив на бараката, после се плъзна настрани. Движеше се внимателно. Носът и бе на сантиметри от гофрираната повърхност. Вятърът заплашваше да я издуха от покрива. Нещо по-лошо — подобно на старите „Куонсет“, бараките „Джеймсуей“ бяха със заоблени покриви, които стръмно се спускаха от двете страни към земята.

Джени изпълзя на върха, прилепнала колкото се може по-плътно до покритата с лед повърхност. Предпазливо се обърна и видя как Ковалски като по някакво чудо промъкна едрото си туловище през слабо осветената дупка подобно на библейския Йона, излизащ от ноздрата на някакъв метален кит.

Той изръмжа тихо и посочи с пръст към наветрената страна на бараката. Двамата запълзяха и се плъзнаха по задници до мястото, където покривът продължаваше право надолу до земята. Рискуваха да се плъзнат по леда през ръба противно на желанието им.

Той я погледна. Тя кимна.

Ковалски поведе. Спусна се с краката напред и скочи върху купчината сняг, след което умело се претърколи по ледения наклон. Не след дълго изчезна от поглед.

Джени събра кураж и погледна назад към отвора. Вече беше затворен. Връщане назад нямаше. Плъзна се на измръзналите си задни части и падна в снега.

А сега — по-далеч оттук.

Запремята се неумело надолу по склона, изгубила всякакъв контрол, докато не се приземи върху Ковалски. Беше като да се блъснеш в скрит камък. Ударът и изкара въздуха.

Задавено се помъчи да си поеме дъх.

Вместо да и помогне, Ковалски я бутна надолу по снега и посочи с ръка.

Група неясни фигури се бяха свили срещу вятъра недалеч от близката барака. Виждаха се само благодарение на запалените фарове на моторите им на въздушна възглавница.

Двамата замръзнаха на място.

Не след дълго групата се качи на моторите. Явно двигателите бяха работили на празни обороти, защото фаровете моментално светнаха още по-ярко, олюляха се наляво-надясно и накрая се обърнаха. Воят на вятъра заглушаваше звука на двигателите, придавайки свръхестествен нюанс на картината.

Моторите изчезнаха в пустите ледени равнини. Двамата останали стражи се отдалечиха и влязоха в следващата постройка.

Джени гледаше как светлината на последния мотор изчезва в сумрака. Можеха да отиват само на едно място — към руската полярна станция. Мислите и се насочиха към другия снегомобил, който бе изчезнал в същата посока, отнасяйки Мат и репортера от Сиатъл.

За първи път от години се помоли Мат да е в безопасност. Искаше и се да беше изговорила думите, които горчивината и гневът бяха държали затворени в нея. Сега всичко изглеждаше безсмислено. Толкова много години бяха пропилели в отчаяние.

Прошепна тихо през вятъра.

„Съжалявам… Мат, толкова съжалявам…“

Зад тях се разнесе стрелба — силна и близка.

— Ставай! — викна и Ковалски и я дръпна нагоре. — Бягай!

 

 

13:12

Полярна станция „Грендел“

 

Аманда тичаше до високия непознат. Гренделът все още не се виждаше в плетеницата от тунели, но излъчването му изпълваше задната част на главата и с дразнещо усещане за сърбеж.

Следеше ги — бавно и внимателно, като ги караше да потъват все по-дълбоко в ледения остров.

— Какво чака? — попита Мат.

— Да ни свърши късметът — отвърна тя, спомняйки си участта на Лейси Девлин. — Рано или късно ще се озовем в безизходица. Блокиран тунел, пропаст, ледена стена. И тогава ще се окажем в капана му.

— Смъртоносен и умен… страхотна комбинация.

Двамата продължиха нататък по слабо извития тунел.

Котките на обувките на Аманда я държаха стабилно на крака, но Мат се подхлъзна и тя трябваше да го хване за ръка, за да му попречи да падне. Мат се обърна към нея.

— Не можем да продължаваме така. Само се спускаме все по-надолу и по-надолу. Обратно на посоката, която ни трябва.

— Какво друго ни остава? — тя извади малката брадвичка, която бе взела от Конър. — Да се изправим срещу него с това ли?

— Нямаме шанс.

— Е, нали си по лова и риболова. Аз съм инженер геофизик. Това е по твоята част.

Мат се намръщи.

— Трябва ни нещо, което да го примами. Да му оставим лъжлива следа, по която да тръгне. Ако успеем да се промъкнем покрай него, поне ще бягаме към изхода.

Аманда се замисли над решението на задачата и мозъкът и отново превключи на работен режим. Помъчи се да си спомни какво знаеше за животните. Отговорът бе — почти нищо но това не и пречеше да състави хипотеза. Гренделите ловуваха с помощта на ехолокация, но освен това бяха чувствителни към светлина, а може би и към топлина. Спомни си преживяното в леговището на звяра. Той усети скривалището и чак когато унищожи фенерчето и и тя започна да се поти.

Светлина и топлина. Усещаше, че отговорът е близо, но какво по-точно?

Изтичаха през поредната пресечка… и тогава се сети!

— Чакай! — извика тя и спря.

Мат забави скорост, като се плъзна на пети и опря ръка в стената. Обърна се към нея.

Аманда отстъпи назад до пресечката. Светлина и топлина. Разкопча ремъка на каската си и я свали. Включи лампата на пълна мощност, след което бръкна в пояса си, където бе пъхнала предпазната си маска заедно с нагревателя. За въртя регулатора на нагревателя докрай. Той бързо затопли пръстите и.

— Какво мислиш? — попита Мат.

Тя забърза обратно към пресечката, като се оглеждаше за някакви следи от ловеца.

— Тези същества се привличат от светлина и топлина — обърна каската и напъха в нея маската и нагревателя, който вече направо пареше.

Вдигна по-високо творението си. Мат я настигна и кимна.

— Примамка. Фалшива следа.

— Да се надяваме, че номерът ще успее.

Тя се промъкна покрай него, приклекна ниско и плъзна каската надолу по главния тунел. Жълтата полусфера се плъзна и завъртя, а лампата и замига като сирена на линейка. Отскочи в стената и изчезна зад завоя, отнасяйки със себе си нагревателя.

Аманда се изправи и се обърна към Мат.

— Светлина и топлина. Да се надяваме, че гренделът ще последва примамката и ще тръгне надолу. Щом мине оттук, ще можем да се промъкнем зад него и да продължим нагоре.

— Като да хвърлиш пръчка на куче — кимна Мат и я погледна с още повече уважение. Изключи фенерчето си. Сега единствената светлина идваше от изчезналата каска. Оттеглиха се в тъмнината по един от страничните тунели и се криха зад изпопадали ледени блокове. Приклекнали един до друг двамата се загледаха към пресечката. Светлината бе слаба, но равномерна. Явно каската бе спряла някъде надолу — Аманда се надяваше, че е на достатъчно разстояние, за да могат да се изплъзнат на звяра.

Оставаше само да чакат и да видят дали гренделът ще се хване на въдицата.

 

 

13:18

 

Мат се отпусна на коляно. Надзърташе през една дупка, пробиваща леда като шпионка. Напрягаше широко отворените си очи, за да улови всеки фотон, осветяващ съседния проход. Целият се бе превърнал в слух, за да долови и най-малкия шум. Единственото, което усещаше, бе смътната дразнеща вибрация на сонара на ловуващия звяр. Беше притъпена. Но се засилваше.

Внезапно Аманда силно стисна ръката му.

Мат също бе забелязал. Преместване на сенките.

Появи се тъмна маса, която погълна немощната светлина на каската. Съществото изпълни тунела и раменете му се появиха на пресечката. В сенките изглеждаше черно като нефт, но Мат знаеше, че е бледо като оглозгана кост.

Спря.

Челюстите му се оголиха. Проблеснаха зъби. Масивната глава се завъртя настрани. Бръмченето премина през тях, сякаш в търсенето на жертвата си съществото караше и самия мрак да вибрира.

Мат стоеше абсолютно неподвижно. Макар и скрит зад леда, той се страхуваше, че и най-малкото движение ще привлече вниманието му. Възможно ли бе да долавя топлината им през замръзналите блокове?

Усети погледа на звяра върху себе си.

Страхуваше се дори да мигне. „Хвани се на въдицата, мамка ти!“

Съществото продължи подозрително да гледа към тях явно усещайки нещо. Издаде дълбок гърлен звук, после извърна глава.

Продължи нататък по тунела — бавно, но равномерно, привлечено от светлината и топлината. Каквото и да бе усетило от тях, отказа се и се насочи към по-силната примамка.

Накрая изчезна.

Мат изчака още цяла минута — достатъчно дълго, за да може звярът да се отдалечи от тях и да се скрие зад завоя След това предпазливо се изправи и пристъпи до главния тунел. Не посмяха да чакат прекалено дълго. Скоро гренделът щеше да разбере измамата и да се върне. Трябваше да увеличат разстоянието до него колкото се може повече.

Аманда вървеше плътно зад гърба му. Той провери тунела. Видя сянката на дебнещия фалшивата си плячка грендел.

Даде знак на Аманда.

Стигнаха основния тунел и тръгнаха обратно в тъмнината, като внимаваха да не вдигат шум и опипваха пътя с ръце, Накрая далечната светлина на каската замръкна напълно.

Минута по-късно Мат трябваше да рискува и да използва фенерчето си, като се молеше лъчът му да не ги издаде. Включи го, но го прикри с дланта си. Светлината едва се процеждаше между пръстите му, но това им беше достатъчно. Ускориха крачка.

Никой не проговори.

Докато ту тичаха, ту се пързаляха по тунела към изхода. Мат се сети за другите грендели, които може би се спотайваха някъде наоколо. Но засега не долавяха издайническия гъдел от излъчването им.

Накрая се осмели да използва уоки-токито. Даде фенерчето на Аманда и вдигна радиото до устните си. Зашепна, стараейки се да не говори прекалено силно.

— Лейтенант Гриър? Чувате ли ме? Край.

Зачака отговор, тичайки на крачка пред Аманда.

— Обажда се капитан Брат. — Гласът бе слаб, но ясен. Къде си?

Мат се намръщи.

— Проклет да съм, ако знам. Вие къде сте?

— Всички сме се събрали при изхода на Лабиринта. Можеш ли да стигнеш до нас?

— Открих доктор Рейнълдс. Ще си скъсаме задниците, но ще се пробваме.

Мат се обърна към Аманда. Внезапно някъде отзад се надигна рев. Аманда явно забеляза изписаната на лицето му тревога.

— Какво има?

— Май Малкия Уили е открил измамата. Аманда погледна през рамо.

— Ще се върне оттук. Свали си обувките.

— Какво?

— Така ще бъдеш по-стабилен върху леда.

Той кимна, развърза мокасините си и смъкна вълнените си чорапи. Ледът беше ужасно студен, но тя бе права. Сцеплението бе по-добро. Напъха мокасините в пазвата си и отново побягнаха.

Мат отново вдигна радиото.

— Матю Пайк. Двамата с доктор Рейнълдс се насочваме нагоре. Но имаме компания.

Отговорът не се забави нито за миг.

— Тогава си мърдайте задниците колкото може по-енергично. Ще помогнем, но не знаем къде сте.

В същия миг Мат забеляза цветния проблясък на стената. Разбира се… Отново вдигна радиото.

— Вървим по тунелите със зелени ромбове! Това говори ли ви нещо?

След дълга пауза радиото отново изпращя.

— Разбрано. Зелени ромбове. Край.

Мат пъхна радиото в джоба си, молейки се наистина да успеят да им се притекат на помощ. Иначе двамата с Аманда трябваше да разчитат само на себе си.

Бягаха нагоре по тунелите, следвайки причудливите им извивки.

И тогава Мат отново го усети — вибрацията от сонара на звяра. Гадината ги беше открила.

Докато приближаваше края на един особено дълъг и прав проход, Мат хвърли поглед назад. Червените очи светнаха към него. Хищник и жертва срещнаха погледи на разстояние двадесет метра един от друг.

Гренделът зловещо изръмжа. Предизвикателството беше отправено.

Последната гонитба започваше.

 

 

13:22

Дрейфаща станция „Омега“

 

Джени тичаше с Ковалски през снега. Снишаваха се колкото се може повече, за да не забележат силуетите им. Вятърът духаше свирепо и се мъчеше да ги върне назад. Краищата на импровизираното пончо на Джени плющяха и се мятаха на поривите му. С едната ръка притискаше качулката на главата си, като я придърпваше около устата и носа си, оставяйки открити единствено очилата.

Продължиха напред. Придвижваха се бавно и мъчително Откритата на студа кожа вече пареше. Но не смееше да се откаже.

Изстрелите продължаваха да се носят през виелицата, но не бяха насочени към тях. Както бяха планирали, Сюел и останалите бяха инсценирали бунт и се бяха втурнали към вратите с намерението да отвлекат вниманието от бягащата двойка. Руснаците щяха да се принудят да извикат подкрепление.

Джени се молеше всички да са живи, но най-вече се страхуваше за баща си. Особено след като планът бе толкова слаб — да се вдигнат във въздуха, да се обадят за помощ и да полетят по вятъра към брега.

Заобиколиха поредната постройка. Пред тях се появи паркингът на станцията. Тъмните купчини по леденото поле отбелязваха местата на различните снегоходи — мрачно гробище на изоставени превозни средства.

Но от самолета нямаше нито следа. Видимостта бе едва няколко метра и той все още бе невидим някъде във виелицата.

Свита на завет зад бараката, Джени се опита да се ориентира. Заслепени от бурята, можеха да минат на няколко крачки от самолета, без да го забележат. А не разполагаха с никакво време да се мотаят наоколо. Ако се забавеха, вятърът щеше да ги убие вместо руснаците.

Докато стоеше, студът се просмука през дрехите на Дже-ни и сякаш стигна до мозъка на костите и. Имаше чувството че бузите и са търкани с телена четка. Разтри ги с длани. Пръстите и се бяха подули като вкочанени наденички.

Изчакаха вятъра да утихне за миг, надявайки се да зърнат целта си. Но времето като че ли нямаше никакво намерение да им сътрудничи и ветровете продължаваха да духат постоянно и силно като океанско течение.

Накрая Ковалски изгуби търпение.

— Да вървим! — изсъска той в ухото и. — Не можем да чакаме повече.

Стрелбата вече бе утихнала. Фалшивото въстание на Сюел беше потушено. Ако руснаците се сетеха да ги преброят, щяха да открият двамата липсващи и да започнат да ги търсят. Дотогава трябваше да са излетели.

Ковалски отново излезе под шибащия вятър. Джени го последва, като използваше широкия му гръб за прикритие. Пресякоха паркинга и продължиха нататък през неравното ледено поле.

След десетина крачки Джени погледна през рамо.

Базата вече бе изчезнала в бурята. Дори светлините и изглеждаха повече като мираж, отколкото истински.

Продължиха по леденото поле. Джени не виждаше нито следа от самолета си. Сякаш се движеха във вътрешността на бял мехур, който непрекъснато се тресеше и завиваше около тях. Пристъпваха бавно и се стараеха да вървят доколкото е възможно по права линия.

Изтекоха минути. Тревогата на Джени се засили. Несъм-нено вече трябваше да сме стигнали до самолета.

Изведнъж се появи мигаща светлинка. Ковалски изруга. Това трябваше да бъде един от периферните осветителни стълбове на базата, захранвани от генератори. Явно бяха изгубили ориентация и по някакъв начин бяха вървели в кръг. Но това беше безсмислено! Вятърът продължаваше да духа право в лицата им.

Изведнъж през слабата светлина се стрелна някаква сянка. Тъмна, притисната ниско долу… и насочваща се право към тях.

Джени и Ковалски замръзнаха.

Нещото се движеше прекалено бързо, за да различат очертанията му.

Тъмният звяр скочи през бурята към тях.

Ковалски се наведе, за да поеме атаката — като мечка готова да посрещне лъв.

И тогава за миг вятърът утихна и тъмното създание се превърна в любим приятел.

— Бейн!

Джени се втурна покрай матроса. Едрият пес я стовари на земята. Горещият му език опари замръзналата и кожа.

Вълкът се притисна плътно до нея, сякаш се опитваше да се слее с нея, драскаше и скимтеше от радост.

Високата светлина също наближи. Не беше от осветителен стълб, а от човек със запалена сигнална ракета. Беше облечен в дебела канадка и вървеше към тях.

Джени незабавно забеляза, че канадката му е синя, а не бяла.

Американец.

— Знаех си, че сте или вие, или съпругът ви — каза новодошлият. В гласа му се усещаше облекчение. Беше Том Помаутук, мичманът, който трябваше да се грижи за кучето. — Бейн започна да скимти, а после изведнъж се отскубна.

Ковалски се опомни.

— Къде се криеш?

— В самолета на шериф Аратук — посочи със сигналната ракета младият мичман. — Още при първия взрив Бейн се понесе натам.

„Към познатото — помисли си Джени. — Тръгнал е към единственото място, което свързва по някакъв начин с дома“.

— Трябваше да го последвам — продължи Том. — Отговарях за кучето. А щом разбрах какво става, реших да използвам радиото и да изпратя сигнал за помощ.

— Успя ли да се свържеш с някого?

Том поклати глава.

— Нямах много време. Трябваше да се крия от патрулите и заедно с кучето се напъхахме в товарния отсек. А при такава буря се съмнявам, че някой ще рискува да дойде чак дотук. Затова опитах отново. Всъщност тъкмо бях излязъл от самолета и свалях леда от антената, когато Бейн заскимтя и побягна към вас. Джени потупа Бейн.

— Хайде да се махаме от този вятър.

— Съгласен — обади се Ковалски. Целият трепереше.

— Какъв е планът? — попита Том, докато ги водеше през леда. На белия фон започна да се очертава призрачният силует на самолета.

— Първо да се помолим двигателите да запалят — отвърна Джени. — При тази буря бихме могли да ги пуснем, без да бъдем чути. Но ще ни трябват няколко минути, докато загреят.

— Да не искаш да излетиш? — изненада се Том. — В това време?

— Случвало ми се е и преди — увери го Джени. Но не в ледена мъгла, добави наум тя. Вихрушката щеше да постави на изпитание всичките й умения.

Стигнаха до самолета, свалиха опорните въжета, махнаха замръзналите подложки и влязоха вътре. Изолирана от вятъра, кабината сякаш бе с двадесет и пет градуса по-топла. Джени седна на пилотското място, Ковалски — до нея, а Том и Бейн се настаниха на задната седалка.

Ключовете все още си бяха на мястото. Включи основното захранване и направи бърза проверка на системите. Всичко изглеждаше наред. Натисна бутоните и изключи нагревателите на моторите, захранвани от резервния акумулатор.

— Започва се — каза Джени, включи двата двигателя и усети познатото мощно вибриране.

Шумът от двигателя можеше и да се изгуби в рева на вятъра, но Джени все още не бе сигурна за воя на двата мотора. Докъде щеше да се чуе той? Може би руснаците вече идваха насам?

Погледна към Ковалски. Той сви рамене, сякаш бе прочел мислите и. „Какво значение има сега?“

Бавно даде мощност, оставяйки време на двигателите да загреят достатъчно. Едва успяваше да види през прозорците как перките завъртат във вихрушка носения от вятъра сняг.

Измина една минута.

— Готови ли сте?

Никой не отговори.

— Тръгваме — каза тя толкова тихо, че едва я чуха. Дори и на нея самата думата и прозвуча като молитва. Даде газ, перките загребаха вятъра, отерът се освободи от леда и се понесе върху плъзгачите.

Джени го насочи встрани от базата. Смяташе да използва силата на вятъра, за да успее да се издигне. Въпреки това задачата изглеждаше ужасно трудна.

— Дръжте се!

— Имаме си компания — каза Ковалски. Беше се обърнал и гледаше някъде назад.

Джени също погледна. Две светлини, подобни на фарове на автомобил, бяха насочени към тях. След това внезапно се разделиха, но продължиха да приближават.

Мотори на въздушна възглавница.

Джени даде още газ. Самолетът набра скорост, но не достатъчно бързо заради насрещния вятър. При обичайни условия насрещният вятър бе идеален за бързо излитане, но тукашният рязко променяше посоката си и ги подмяташе на всички страни.

— Руснаците явно са ни чули.

— Или са поставили инфрачервени сензори и са забелязали загряването на двигателите.

Внезапно сред рева на моторите се чуха изстрели, донякъде заглушени от бурята. Няколко куршума попаднаха в отдалечаващия се самолет. Но опашната част и товарният отсек защитиха кабината.

Джени се мъчеше да увеличи скоростта срещу вятъра.

— Заобикалят ни! — извика Том от задната седалка.

Джени се огледа наляво и надясно. Двете светлини приближаваха, за да заемат удобна позиция за стрелба по кабината.

„По дяволите, тези мотори летят бързо!“

Загледа се напред в бурята, която се нахвърляше срещу тях и се мъчеше да ги върне обратно. Никога нямаше да успеят. Нямаха време да се преборят с вятъра. Трябваше и друг ъгъл — и имаше една-единствена възможност.

— Дръжте се! — извика Джени.

Намали оборотите на левия двигател и едновременно даде газ на десния. В същото време вдигна едната задкрилка и спусна другата. Отерът се завъртя върху плъзгачите си като кола на въздушна възглавница. Направи пълен оборот и тръгна в обратната посока.

— Какво правиш? — извика Ковалски и се дръпна от прозореца, към който се бе залепил.

Джени даде пълна газ и на двата двигателя. Перките превърнаха снега в мъгла. Отерът отново се понесе напред. Ковалски разбра накъде се беше насочила. Обратно към базата.

— Нямаш достатъчно пространство. Няма да успееш да се издигнеш достатъчно.

— Знам.

Двата мотора се завъртяха рязко и се понесоха след тях, продължавайки гонитбата. Един куршум попадна в опашката.

— Няма да успеем — прошепна Том.

Джени не обърна внимание — следеше уредите и най-вече спидометъра. „Хайде…“

С крайчеца на окото си видя отпред да се появяват светлините на базата. По-тъмните сенки отбелязваха мястото на бараките.

Носеха се право към тях.

Вибрациите намаляха, когато самолетът започна да се издига. Джени затаи дъх. Все още не бе набрала достатъчно скорост. Краткотрайните издигания се дължаха единствено на поривите на вятъра. Оказа се права. Плъзгачите отново докоснаха леда. Самолетът се затресе, когато се понесе по неравния лед.

— Обърни! — викна Ковалски. — Няма да успеем!

Джени започна тихо да си тананика и се насочи право към една от тъмните постройки, чиято сянка се открояваше под светлините на базата. Молеше се да е ориентирана като бараката, от която се бяха измъкнали с Ковалски.

Самолетът се носеше с пълна скорост към нея. Но Джени още не бе дала пълна газ. Щеше да и потрябва.

— Какво пра… — започна Ковалски и завърши с — О, мамка му!

Както при тяхната барака, от наветрената страна на тази се бе натрупала купчина сняг, достигаща почти до покрива и.

Отерът достигна заледения склон и рязко вдигна нос на горе. Джени даде пълна мощност. Плъзгачите се понесоха нагоре по купчината и излетяха във въздуха.

Долната им част задра гофрирания покрив. Разнесе се писък на метал, стържещ метал… и после се озоваха във въздуха, право в лапите на бурята.

През следващите няколко инфарктни минути Джени трескаво се мъчеше да овладее управлението. Самолетът се мяташе във въздуха като детско хвърчило, понесено от вятъра Но макар и силен, вятърът бе постоянен. Джени се обърна срещу бурята, използвайки подемната му сила, за да се издигне още повече. Най-сетне успя да овладее положението и да стабилизира самолета.

Въздъхна с облекчение и провери датчиците — височина, скорост, посока. При тези условия уредите бяха единственото нещо, на което разчиташе. През предния прозорец не можеше да различи небето от леда.

— Направо си велика, мамка му! — възкликна Ковалски с дива усмивка.

На Джени и се искаше да може да сподели ентусиазма му. Докато продължаваше да следи уредите, усети как стомахът и се свива на топка. Стрелката на датчика на резервния резервоар се въртеше назад — от пълен към половин, после до една четвърт. Един от куршумите го беше пробил. Губеше гориво. Провери основния резервоар.

Държеше се чудесно — ако една осма можеше да се нарече чудесно.

— Какво има? — попита Том.

— Горивото ни почти свършва.

— Какво? — възкликна Ковалски. — Как е възможно?

Джени посочи датчиците и му обясни. Ковалски грозно изруга.

— Колко далеч можем да стигнем, преди да се наложи да кацаме? — попита Том.

Джени поклати глава.

— Не много. Може би осемдесет километра.

— Страхотно… — изстена Ковалски. — Точно колкото да се наресем в шибаното нищо.

Джени разбираше гнева му. Оставени на произвола на стихията, изгубени, без храна и топли дрехи те нямаше да оцелеят дълго на студа.

— Какво можем да направим? — попита Том.

Никой не отговори.

Джени продължи да лети. Това бе всичко, което можеше да стори засега.

 

 

13:29

Полярна станция „Грендел“

 

Не им оставаха никакви други номера освен един-единствен. Основното средство за защита.

— Бягай! — извика Мат и бутна силно Аманда.

Тя ахна, но се понесе напред като уплашена газела.

Мат правеше всичко възможно да не изостава, но имаше чувството, че тича с две замразени пържоли, завързани за стъпалата му.

Тичаха през тунелите, но с всяка следваща стъпка Мат изоставаше все повече.

— Познавам… познавам това място! — извика Аманда. — Близо сме до изхода!

Мат погледна през рамо.

Гренделът се носеше след тях — вече само на десетина метра зад него. Движеше се бързо, гъвкав и смъртоносен. Ноктите му се забиваха в леда и откъртваха малки парченца. Сякаш усещаше, че жертвата му всеки момент ще му се изплъзне. Цялата му предпазливост бе изчезнала.

— Залегни! — викът се разнесе от тунела пред тях, пробивайки постоянното бръмчене в главата му.

Мат се обърна и видя насочени към него дула.

Моряците!

Аманда изчезна сред тях. Мат бе изостанал твърде много. Нямаше начин да успее. Метна се по корем с протегнати напред ръце, стиснал здраво брадвата.

Разнесоха се изстрели. Над главата му засвистяха куршуми. Ледени парчета полетяха от стените и тавана. Някои от тях рикошираха и попаднаха в него.

Мат се претърколи по гръб и погледна назад между краката си.

Гренделът се бе снишил само на метър от него, привел глава до леда. Продължаваше да драпа напред, твърдо решен да достигне жертвата си. От гърдите му се разнасяше рев пара излизаше от ноздрите му. Кръв течеше от многобройните рани — тялото му бе направено на решето от куршумите.

Мат зарита с босите си крака, за да се отдалечи.

Въпреки дъжда от куршуми звярът продължаваше да се мъчи да го достигне. Един нокът се стрелна напред, уцели крачола му и го закова за леда. Мат се напъна, но не успя да се освободи. За миг погледите им се срещнаха.

Мат видя огъня в очите му.

Гренделът оголи зъби. Можеше да умре, но щеше да повлече и него със себе си.

Мат замахна с брадвата — не към главата на звяра, а докъдето можеше да достигне ръката му. Острият край се заби в леда. С другата ръка разкопча панталона си. Като използва брадвата за котва, той се измъкна от панталона и се изтърколи настрани от създанието.

Останал само по термогащи, продължи да пълзи напред. Звярът ревеше зад него — ужасяващ звук, който преминава ше във всички спектри, зловещ и изпълнен с отчаяние.

Мат стигна до моряците. Нечии ръце го сграбчиха и го изправиха на крака.

Погледна назад към чудовището. То се мъчеше да се оттегли, като се бе покатерило наполовина на стената, за да се обърне. Избяга от жилещата атака и се скри зад далечния завой.

Мат и Аманда отидоха при останалите — група учени и неколцина военни.

Гриър беше изумен.

— Помислих си, че с теб е свършено.

— Още не е късно.

Брат събра всички и обясни ситуацията. Аманда го погледна изумена.

— „Полярен страж“ си е тръгнал?

— Капитан Пери нямаше друг избор. Аманда се сви, поразена от новината.

— И сега какво ще правим?

— Не можем да останем тук — отвърна Брат. — Боеприпасите ни са на привършване. Ще трябва да рискуваме с руснаците.

— Сър, знам няколко места на трето ниво, където можем да се скрием — обади се Уошбърн, и кимна към тунелите. — Има сервизни шахти и хранилища. А също и стара оръжейна. Ако успеем да се доберем дотам, без да ни видят…

— Навсякъде е по-добре, отколкото в шибаните тунели — каза Гриър.

Брат кимна.

— Добре, но трябва да внимаваме.

Самият Мат също с радост щеше да се махне от тунелите. Постоянното бръмчене в ушите му вече започваше да го подлудява.

Изведнъж трепна.

„О, Господи…“

Обърна се. Ушите му още звъняха от изстрелите. Едва сега го усети отново.

Чудовището беше прогонено, но бръмченето продължаваше.

По очите на Аманда разбра, че тя също го е усетила.

— Не сме сами! — викна Мат.

Веднага бяха включени фенерчетата и лъчите им се насочиха към другите тунели. В тъмното светнаха няколко чифта червени очи.

— Това е размразената група от пещерите! — извика Брат и направи знак на всички да отстъпят назад. — Най-сетне са успели да заобиколят проклетия труп.

— Сигурно ги е привлякла стрелбата! — ужасен извика биологът и се дръпна назад.

— Навън! — извика Брат. — Не можем да задържим толкова много!

Всички заедно се втурнаха презглава по тунела.

— Оттук! — извика Аманда.

Пред тях се появиха двойните врати на станцията.

Достигнаха ги, тичайки с всички сили. Мат задържа вратите и подкани цивилните.

— Бързо, бързо, бързо!

Военните тичаха последни, но и те побързаха да се вмъкнат в станцията.

Тъкмо затръшнаха вратите, когато над тях профуча куршум. Мат се сниши и рикошетът от металната стена мина покрай него.

Явно стрелбата им бе привлякла не само гренделите.

— Стой! — извика със силен акцент войник с бяла канад ка. Той и още четирима стояха в другия край на коридора.

Оръжията им бяха насочени към тях. — Хвърлете оръжията!

Веднага!

За миг никой не помръдна.

Аманда продължаваше напред, без да чува заповедта, но Мат я сграбчи за лакътя. Тя го погледна. Мат поклати глава.

— Остани тук — каза само с устни.

— Правете каквото ви казват — нареди Брат и хвърли настрани пушката си. Другите го последваха. — Продължавайте напред. Махнете се от вратата.

— Горе ръцете! — викна им руснакът. — Движете се в колона по един!

Брат кимна и всички се подчиниха на инструкцията.

Строиха се в колона и забързаха напред по дългия коридор. Не успяха да направят и десет крачки, когато нещо огромно блъсна двойните врати зад тях. Металът се изкриви.

Всички замръзнаха.

— Долу — нареди Брат.

Всички се хвърлиха на пода. Мат дръпна Аманда след себе си.

Разнесе се един-единствен изстрел — може би стрелецът се бе стреснал. Но мерникът му бе точен. О’Донъл се беше забавил за миг. Тилът му експлодира, пръскайки навсякъде кост и кръв. Тялото му политна назад с разперени ръце и крака.

Последва порой от руски команди, войниците започнаха да си крещят един на друг.

— Мамка му! — изруга Брат. Лицето му бе почервеняло от гняв.

Мат погледна радостните от попадението руснаци и изкривената врата. Нито една от двете възможности не изглеждаше добра.

Командирът на руснаците пристъпи напред.

— Що за номер…

Нещо отново атакува вратата и я блъсна като парен локомотив. Пантите поддадоха и двете врати рухнаха.

Първият грендел са озова в коридора. Последваха го останалите.

Настъпи пълен хаос, когато всички запълзяха напред.

Разнесоха се изстрели, съпроводени от уплашени викове.

— Останете долу! — извика Брат. — Пълзете напред.

Нямаше да успеят. Дори ако избегнеха някой заблуден куршум, зверовете щяха да ги разкъсат.

— Насам! — извика Аманда. Беше се претърколила до стената и се протягаше към дръжката на вратата над главата и.

Един куршум за малко да отнесе пръста и, но тя успя да натисне дръжката. С другата ръка бутна вратата. Дебелата стомана сега им служеше като щит. — Вътре!

Всички се понесоха след нея.

Гриър бе последен, следван по петите от грендел.

Аманда затръшна вратата точно когато звярът нападна. Ударът я отхвърли към Мат. Той я задържа, но тя отново се хвърли към вратата.

Мат чу в тъмното как изтрака металното резе.

Приглушено от дебелите стени, ехото от стрелбата продължаваше да достига до тях. От време на време тежки тела се блъскаха във вратата и стените.

Докато в коридора бушуваше битката, всички лежаха притиснати към пода, струпани непосредствено до вратата. Мат използва момента да измъкне обувките си и да напъха в тях замръзналите си и изгарящи от болка стъпала.

— Поне засега сме в безопасност — обади се Аманда в тъмното. — Тази врата е от плътна стомана.

— Къде сме? — попита Мат докато връзваше обувките си.

— В сърцето на станцията — отвърна Брат. — В главната лаборатория.

Някой напипа контакта и на тавана светнаха голи крушки.

Мат огледа чистата и подредена лаборатория. Стоманени те маси бяха разположени с военна прецизност. Зад стъклените витрини стояха в готовност стъкленици и най-различни инструменти. Една от стените бе заета от плътно наредени един до друг хладилници. От основната лаборатория имаше входове към по-малки помещения, но те бяха твърде тъмни, за да се види какво се крие в тях.

Докато погледът му обхождаше стаята, светнаха още лампи. Крушките се включваха една след друга, осветявайки извитата зала. Коридорът явно следваше външната стена и вероятно опасваше цялото ниво.

Мат гледаше какво осветява всяка следваща лампа.

— О, мили Боже…