Джеймс Ролинс
Айсбергът на смъртта (15)

Безвремие

9 април, 13:42

На леда …

 

11. Сгушен в бялата си канадка, Виктор Петков се носеше през сърцето на виелицата. Ръцете му бяха защитени със затоплящи се ръкавици, а лицето — от поръбена с козина качулка, дебел вълнен шал и слънчеви очила.

Но никакво облекло не бе в състояние да го защити от студа в сърцето му. Пътуваше към гроба на баща си, към замръзналата крипта, погребана в леда.

Беше седнал на задната седалка на мотора на въздушна възглавница, привързан здраво за мястото си. Опитният водач — млад офицер под командването на Миковски — управляваше машината с дръзка увереност, присъща единствено на младостта. Носеха се на не повече от педя над леда, подобно на ракета срещу вятъра.

Бурята се мъчеше да ги отклони от курса им, но водачът компенсираше и продължаваше по права линия към изгубената станция, използвайки жироскопите на мотора.

Виктор гледаше обруления пейзаж. Навсякъде около него бе единствено пустош, огромна ледена пустиня. Слънцето бе скрито зад облаци сняг и светът се разтваряше в бледия сумрак. Изсмукваше всички сили и воля. Безнадеждността и отчаянието придобиваха тук физически форми. Вятърът виеше в ушите му и вечната безутешност се просмукваше чак до костите му.

„Тук е прекарал последните си дни — самотен, заточен забравен от всички.“

Моторът направи плавна дъга, следвайки сянката на един леден хребет, приличащ на гръбнака на заспал дракон. И тогава сред еднообразния сумрак се появи неясна светлинки.

— Целта е пред нас, господин адмирал! — съобщи водачът.

Моторът промени курса си. Двата му спътника повториха маневрата като ескадрила изтребители. Триото се понесе към светлината.

Постепенно през снега започнаха да се различават детайли. Истинска ледена планинска верига, черен отвор — квадратен, очевидно направен от човешка ръка. В основата на един от върховете имаше осветена шахта, подобна на маяк в бурно време.

Заобиколиха полинята и се понесоха към входа на базата. Двигателите утихнаха. Трите мотора се отпуснаха на титаниевите си ски и се плъзнаха по леда. Спряха недалеч от входа, на завет зад един от хребетите, за да се предпазят от най-свирепите пориви на бурята.

Водачът скочи от седалката, докато Виктор се мъчеше да се освободи от предпазните колани. Ръкавиците му пречеха, но дори и без тях нямаше да му е лесно. Ръцете му трепереха. Очите му не се откъсваха от шахтата — пробита насила, разтопена и издълбана до гробницата отдолу. Беше виждал в Египет древни гробници, в които грабителите си бяха пробили път по същия начин. Точно такива бяха и те — американ-ци и руснаци — отвратителни грабители на гробници, биещи се помежду си сред кости и бляскави артефакти.

Гледаше, без да мигне.

„Аз съм единственият, който е на своето място тук.“

— Сър? — водачът му предложи помощта си и посегна към коланите.

Виктор се върна обратно към реалността, освободи се самичък и слезе от седалката. Вече на свобода, той свали дебелите ръкавици и ги прибра в джоба си. Студът моментално опари оголената плът. Сякаш смъртта се ръкуваше с него и го приветстваше с „добре дошъл“ в криптата на баща му.

Мина покрай хората си и се насочи към входа. Вътре в тунела имаше един-единствен пазач. Момчето тутакси потисна треперенето от студ и застана мирно.

— Господин адмирал!

Виктор разпозна в него един от старшите офицери на „Дракон“. Защо беше на пост? Вниманието му се изостри.

— Какво има, лейтенант?

Човекът се мъчеше да намери подходящи думи.

— Сър, натъкнахме се на два проблема. Единият е тук, а другият — на „Омега“. Капитан Миковски очаква обаждането ви по УТК — линията.

Виктор се намръщи и погледна назад към празната полиня. Черен кабел, почти засипан от снега, излизаше откъм езерото и изчезваше надолу в шахтата. Това бе УТК-линията — подводен телефон, нещо като активен сонар, който вместо единични къси сигнали можеше да предава гласове. Подобна комуникация бе възможна само на къси разстояния, така че „Дракон“ би трябвало все още да е някъде наблизо.

Полузамръзналата група тръгна надолу по тунела, минавайки покрай взривените останки на някакъв снегомобил до вратата. Постовият продължи да говори забързано:

— Сър, проблемът тук е, че неколцина военни и група цивилни се барикадираха в Ниво Четири. Не успяхме да се доберем до тях заради някакви странни зверове, които нападнаха хората ни.

— Зверове ли?

— С бяла кожа. Масивни. Колкото бикове. Аз лично не съм ги виждал. Създанията изчезнали в ледените пещери, преди да пристигне подкреплението. Загубихме един от нашите. В момента коридорът е под охрана.

Краката на Виктор омекнаха. Преди да тръгне, бе прочел секретните доклади на баща си до Москва.

„Грендели… Нима е възможно? Нима още са живи?“

Не след дълго пристигнаха в основната част на станцията, черният кабел свършваше в малък радиоприемник. Свързочникът скочи на крака при появата на адмирала.

— Сър! Капитан Миковски чака…

— Разбрах — отиде до УТК-телефона и взе слушалката. — Адмирал Петков.

— Господин адмирал, токущо получих съобщение от нашите в „Омега“ — думите звучаха кухо, сякаш някой говореше през дълга тръба, но това бе несъмнено гласът на капитан Миковски. — Бих искал да ви го предам незабавно.

— Слушам.

— Имало е пробив в охраната. Една жена от пленниците и американски матрос са се измъкнали от бараката и са стигнали до малък летателен апарат.

Сви юмрука си. Как беше възможно да се случи това?

— Успели са да избягат, сър. Не сме в състояние да ги проследим заради бурята. По всяка вероятност са се насочили към Аляска, за да вдигнат тревога.

Ярост забушува в гърдите на Виктор. Такава грешка не биваше да се допуска в никакъв случай. В тази мисия не можеше да има живи свидетели. Всичко бе нагласено до последната секунда. Под прикритието на виелицата и магнитната буря американските сателити можеха да различат в най-добрия случай само неясни инфрачервени сигнатури. И въпреки че ехото от миналите битки понякога се регистрираше от патрулиращи кораби или подводници дори при липса на живи свидетели, на руското правителство му правеше чест, че категорично и приемливо отричаше каквото и да било свое участие в тях. Дори на изследователската подводница „Полярен страж“ и бе позволено да се измъкне безпрепятствено заедно с бегълците. Макар че тя би могла да засече „Дракон“ в тези води, не можеше да установи със сигурност как-во се е случило върху леда.

Убедително опровержение. Това бе ключовата фраза, характеризираща съвременните битки.

Но сега бяха избягали двама от пленниците. Двама свидетели, които можеха да посочат него, руския адмирал.

Виктор се насили да поеме дълбоко въздух и да се успокои. Потисна изблика на гняв. Първоначалната му реакция бе инстинктивна, чисто военна. Всъщност нямаше никакво значение. Обхвана с ръка монитора на „Поларис“ и си напомни за голямата мисия, която трябваше да изпълни.

Отново възвърна спокойствието си. Освен това и двете правителства бяха одобрили тайната война, която бе мълчаливо определяна в политическите кръгове като престрелка. Подобни прикрити сражения непрекъснато избухваха между различни държави и американците не правеха изключение. Водеха се в затънтените кътчета на света — във водите около Северна Корея, в пустините на Ирак, в просторите на Китай, а неведнъж дори в самотната пустош на полярния оайон. Командването беше информирано, но детайлите никога не достигаха до екраните на широката публика. „Далеч от очите, далеч от мислите.“

— Господин адмирал, какви са заповедите ви? — продължи Миковски.

Виктор обмисли ситуацията. Беше неприятно, но все пак положението можеше да бъде овладяно. Все пак не можеше да рискува повече. Станция „Омега“ вече не представлявате никакъв интерес. Наградата просто не беше там.

— Капитане, отплавайте към „Омега“ — гласът му звучеше твърдо и непоколебимо.

— Сър?

— Щом пристигнете, приберете нашите хора и се оттеглете.

— А „Омега“… и пленниците?

— Щом хората ви са в безопасност, задействайте експлозивите. Потопете цялата база.

Последва дълга пауза. Това бе смъртна присъда за невинни хора.

— Слушам, сър — тихо отвърна капитанът.

— След това се върнете тук. Мисията ни е почти изпълнена.

Виктор остави слушалката на вилката и се обърна към хората, насъбрали се около него.

— Я сега да се заемем с другия проблем.

 

 

13:55

Полярна станция „Грендел“

 

Ужасени, Мат и останалите рязко поеха въздух. Дългият извит коридор се простираше далеч зад основното помещение на лабораторията. През две крачки в черната стена бяха вградени стоманени камери, по-високи от Мат. Дебели гумени шлангове и усукани проводници пълзяха по пода и тавана и свързваха камерите помежду им. Макар че предните им страни бяха от дебело стъкло, нищо не се виждаше от дебелия скреж, натрупал се върху гладката повърхност.

Но на десетина от най-близките камери скрежът се бе разтопил и светлината на крушките проникваше безпрепятствено вътре. Вътрешността им бе изпълнена с твърд и идеално чист син лед.

А в сърцето на всяка камера, подобно на насекомо, попаднало в капка кехлибар, се виждаше фигура. Гола. Човешка На всяко лице бе изписана агония. Прилепени към стъклото длани, изкривени и сини пръсти. Мъже. Жени. Дори деца.

Мат погледна по дължината на тунела. Колко ли бяха общо? Извърна се от ужасната гледка. Видя шока, изписан по лицата на останалите.

Двама от групата обаче изглеждаха повече смутени, отколкото ужасени.

Мат се обърна към Брат и Аманда Рейнълдс.

— Какво е всичко това? — той махна с ръка към коридора.

Крейг застана до него. Уошбърн и цивилните учени се събраха около тях.

— Тайната, която руснаците искат да скрият — отговори Аманда. — Секретна лаборатория от времето на Втората световна война. Използвана е за експерименти върху хора.

Мат огледа залостената врата. Охраняваха я Гриър и Пърлсън. Засега руснаците се бяха отказали от опитите да я отворят. Може би се опасяваха, че гренделите могат да се върнат отново. Но страхът им нямаше да ги държи настрана завинаги.

— Какво са се опитвали да направят мръсните копелета?

Уошбърн изглеждаше най-силно потресена от всички. От стоическия и вид не бе останала и следа.

Аманда поклати глава.

— Не знаем. Затворихме лабораторията веднага щом открихме какво се крие тук. — Тя посочи един стъклен шкаф две от лавиците на който бяха заети от спретнато подредени дневници. — Отговорите може би са там. Но всичко е коди рано с някакви странни знаци. Не успяхме да ги разчетем.

Крейг отиде до шкафа и отвори вратата му. Наведе се напред и огледа подвързиите.

— Има числа. По всяка вероятност дати — пръстът му пробяга по редовете. — Ако разчитам правилно, от януари 1933… до май 1945 г.

Измъкна последния дневник и го разлисти.

— Дванадесет години — каза Брат. — Не мога да повярвам, че е продължило толкова дълго, без да разбере някой.

— По онова време връзките в тази част са били спорадични — отвърна Аманда. — Пътуванията също. Не е било трудно да скриеш подобно място.

— Или да го изгубиш, ако пожелаеш — добави Мат. — Какво е станало тук, по дяволите?

— Имам идея — обади се биологът доктор Огден. Стоеше изправен до една от камерите.

Всички се обърнаха към него.

— Е? — безцеремонно попита Брат.

— Гренделите — каза ученият. — Видяхте какво стана. Съживиха се, след като са били замразени в продължение на хилядолетия.

Очите на Аманда се разшириха.

— Това е невъзможно.

— Не, госпожо — обърна се към нея Брат. — Доктор Огден е прав. Видях с очите си какво се случи.

— Подобни чудотворни съживявания не са непознати в природата — продължи доктор Огден. — Някои видове костенурки изпадат в сън в замръзналата тиня за цяла зима и се съживяват отново, когато се затоплят през пролетта.

— Но ако са дълбоко замразени? — попита Аманда.

— Да. Арктическите дървесни жаби замръзват и стават твърди като камък през зимата. Сърцата им престават да бият. В това състояние можеш да ги разрежеш на две и пак няма да кървят. Всякаква ЕЕГ активност замира. Всъщност няма никаква клетъчна активност. Откъдето и да погледнеш, те са мъртви. Но стига да дойде пролетта и да се размразят, само след петнадесет минути всичките им органи започват да функционират и можеш да ги видиш да подскачат насам-натам.

Мат кимна, когато Аманда погледна към него.

— Така е. Чувал съм за тези жаби.

— Но как е възможно? — не отстъпваше Аманда. — Когато тялото замръзва, ледът в клетките се разширява и ги унищожава. Нали така е при измръзването. Как е възможно жабите да оцелеят?

— Отговорът е съвсем прост — каза Ог ден. Аманда вдигна вежда.

— Захарта.

— Какво?

— И по-точно глюкозата. Има един канадски изследовател, доктор Кен Стори, който изучаваше арктическите дървесни жаби през последното десетилетие. Той открил, че когато в кожата на жабата започва да се образува лед, клетките на тялото и започват да се пълнят с глюкоза. Тя увеличава осмалността на клетките до степен, в която вътре в тях не може да се образува лед.

— Но нали каза, че жабите всъщност замръзват?

— Точно така, но замръзва само водата извън клетките. Глюкозата вътре в тях действа като криозащита, един вид антифриз, който запазва клетките, докато тялото не бъде размразено отново. Доктор Стори установил, че този еволюционен процес се управлява от група от двадесет гена, които преобразуват глюкогена в глюкоза. Агентът, който задейства внезапно тези гени, все още е неизвестен. Най-популярна е хормоналната теория, според която жлезистата кожа на жабите произвежда някакво съединение. Странното обаче е, че тези двадесет гена съществуват у всички гръбначни организми.

Аманда пое дълбоко дъх.

— Включително и у Ambulocetus… у гренделите.

Той кимна.

— Помниш ли, казах ти, че ще класифицирам новия вид като Ambulocetus natans arctos. Адаптиран към арктическите условия подвид на първоначалния кит амфибия. Гигантизмът, депигментацията… всички те са характерни арктически адаптации. Защо да не става дума за същото? Ако това същество е избрало за свой дом този район — управляван не от слънцето, а от циклите на замразяването и размразяването, — тогава тялото му би могло също да се адаптира към подобен ритъм.

— Освен това ние видяхме, че с чудовищата става тъкмо това — добави Брат. — Знаем, че могат да го правят.

Огден кимна и продължи:

— Това е форма на потисната жизнена активност. Можете ли да си представите потенциалното и приложение? Дори сега изследователите в университетите използват арктическата жаба като модел при опитите да замразят човешки органи. Откритието ще бъде истинска благодат за света. Дарените органи могат да бъдат замразявани и да се използват, когато има нужда от тях.

Погледът на Мат се върна отново към камерите.

— Ами тези хора? Мислите ли, че тук е ставало тъкмо това? Един вид гадна банка за органи? Голям склад за резервни части?

Огден се обърна към него.

— О, не, изобщо не го допускам. Мат го изгледа.

— Тогава какво?

— Обзалагам се, че руснаците са се опитвали да постигнат нещо по-голямо. Нали ви казах, че двадесетте гена, които ръководят потискането на жизнената активност на жабата, се срещат у всички гръбначни организми. Е, и хората са такива.

Мат се ококори.

— Смятам, че тези хора са били като опитни мишки в програма за потискане на жизнената активност. Руснаците са се опитвали да внедрят у хората способността на гренделите да оцеляват при замразяване и са търсили начини за практическото и приложение. Търсили са Светия граал на всички науки — Огден погледна обърканите лица около себе си. — Безсмъртието.

Мат се обърна към изкривените от агония тела в леда.

— Да не искате да кажете, че тези хора са все още живи?

Но преди да получи отговор, някой заблъска по вратата — твърдо, заповеднически. Всички млъкнаха.

— Незабавно отворете вратата… — разнесе се груб глас отвън. — Ако се наложи да влезем със сила, ще платите скъпо за неприятностите, които ни създавате.

От категоричния тон на гласа беше ясно, че това не е просто заплаха.

Вълкът беше спрял пред вратата им.

 

 

14:04

Над полярната шапка

 

Джени се бореше със силния вятър, блъскащ предното стъкло. Внезапните пориви и завихряния я караха да държи щурвала с всички сили и да не откъсва очи от датчиците. През последните десет минути дори не си бе направила труда да погледне навън. А и за какво?

Макар че не виждаше нищо, все още не бе свалила защитните очила. Дори при цялата тази вихрушка през предния прозорец нахлуваше ярка светлина. Караше я да затвори очи. От колко ли време не бе мигвала?

Отърси се от тези мисли и провери скоростта. Прекалено ниска. Насрещният вятър я убиваше. Опита се да не обръща внимание на състоянието на горивото. Жълтата лампичка мигаше предупредително. Празно. Летяха на пари през бурята.

— Всички ли сме сигурни? — обади се Ковалски. Матросът се бе отказал от опитите си да намери някого по радиото.

— Не виждам какво друго ни остава — каза Джени. — Нямам достатъчно гориво, за да стигна до брега. Така или иначе ще бъдем принудени да кацнем. По-добре да бъде на място, където имаме поне някакъв шанс да оцелеем.

— Още колко ни остава? — попита Том от задната седалка. Бейн лежеше свит на кълбо на седалката до него.

— Ако координатите ви са верни, около петнадесет километра.

Ковалски се загледа напред през прозореца.

— Не мога да повярвам, че го правим.

Джени пренебрегна думите му. Вече го бяха обсъдили. Това беше единственият им шанс. Мъчеше се да изстиска поне още малко скорост, като използваше всяко затишие на вятъра и всеки порив, който ги отнасяше в желаната посока. Управлението ставаше все по-трудно — по крилете и предното стъкло се натрупваше лед. Лека-полека се превръщаха в летящо ледено кубче.

Летяха мълчаливо още пет минути. Джени едва поемаше дъх очаквайки всеки момент перките да се задавят и замрат, когато алчните мотори погълнат и последните капки гориво.

— Ето там! — внезапно възкликна Том и протегна ръка между нея и Ковалски. Бейн вдигна глава.

Джени се опита да проследи накъде сочи мичманът. — Не виждам…

— Дясно на борд десет градуса! Изчакай вятърът да утихне!

Джени съсредоточи вниманието си към мястото, което и сочеше. И тогава, след като снегът внезапно изчезна след поредното диво завихряне, право пред тях грейна светлина.

— Сигурен ли си, че това е мястото? Том кимна.

— Полярна станция „Грендел“ — изстена Ковалски. Джени започна да се спуска, без да откъсва очи от алтиметъра. Нямаха гориво и им трябваше място, където да кацнат. Не можеха да се върнат до „Омега“, а оставането им в пустошта на полярната шапка означаваше сигурна смърт. Имаше само още едно място, където можеха да намерят някакъв подслон. Полярната станция.

Беше рисковано, но не и напълно безумно. Руснаците нямаше да ги очакват. Ако кацнеха някъде настрани, Том Помаутук познаваше разположението на станцията достатъчно добре и ще могат да се доберат до някоя от външните вентилационни шахти, снабдяващи станцията с пресен въздух. Можеха да се крият там, докато руснаците си отидат.

А и без това горивото им бе на привършване и нямаха Друг избор.

Отерът се наклони, когато левият двигател се задави. Перката превъртя и спря. Само за миг двумоторният самолет стана едномоторен. Джени се мъчеше да го задържи изправен с помощта на задкрилките. Спускаха се рязко надолу.

— Дръжте се!

Ковалски сграбчи с всички сили дръжките на седалката.

— За това съм застрахован.

Не се виждаше граница между небето и ледовете под тях. Джени гледаше как стрелката на алтиметъра се върти надолу. Вятърът продължаваше да ги връхлита, сякаш се мъчеше да задържи самолета във въздуха.

Джени прехапа долната си устна. Опита се да фиксира ума си мястото на светлинния сигнал на станцията, който вече не се виждаше. В главата и се появи карта, оформена от показанията на уредите и от собствения и инстинкт.

Когато алтиметърът показа височина под шестдесет метра, тя се съсредоточи върху баланса, като се мъчеше да преодолее едновременно вятъра и замлъкналия двигател, за да остане в хоризонтално положение. Снегът стана по-гъст — вече не само падаше от небето, но и се вдигаше от ледената равнина под тях.

Опитваше се да се спусне колкото се може по-плавно. Това бе единственият начин да кацнеш безопасно при нулева видимост. Бавно и равномерно… докато държи двигателят. Гледаше как алтиметърът отброява тридесет метра… после двадесет… после…

— Внимавай! — извика Том от задната седалка.

Погледът й се откъсна за миг от уредите. Резките пориви на вятъра разгониха снега пред тях и откриха ледена стена, натрошена и извита нагоре като зъби на гигантско чудовище, покрити със сняг. Намираше се само на сто метра от тях. Джени бързо прецени възможностите. Нямаше достатъчно мощност, за да успее да мине отгоре.

Седнал до нея, Ковалски монотонно редеше псувня след псувня, сякаш се молеше.

Джени стисна зъби и натисна щурвала напред, гмуркайки се стръмно надолу. „Майната му, писна ми от такива кацания.“ Спусна самолета през последните петнадесет метра право към ледените пикове.

Земята не се виждаше никъде.

Молитвата на Ковалски ставаше все по-гореща и завърши с „Мамка му, мамка му, мразя те!“.

Джени не му обърна внимание. Насочи цялото си внимание към уредите. На тях имаше повече доверие. Те твърдя ха, че земята се намира някъде долу. Спусна докрай задкрилките. Самолетът рязко се гмурна.

Това бе прекалено много за двигателя. Той се задави, закашля се и млъкна. За миг се превърнаха в замръзнала скала с криле, летяща право надолу.

— Мамка муууууууууу! — закрещя Ковалски, притиснал ръце в предното стъкло и панела.

Джени си тананикаше. Инерцията от плавното спускане се бе запазила. Стрелката на алтиметъра пълзеше все по-надолу и по-надолу, докато спря на нулата. Все още не се виждаше никаква земя.

И тогава плъзгачите докоснаха леда. Меко и плавно.

Вдигна рязко задкрилките, за да намали скоростта. Бяха кацнали с много по-висока скорост, отколкото и се искаше.

Отерът продължаваше да се носи по хлъзгавата повърхност, страничният вятър заплашваше да го преобърне на една страна, но Джени управляваше умело задкрилките, за да продължат да се движат.

— Лед! — извика Том от задната седалка.

Ледените пикове летяха към тях. Скоростта на самолета не намаляваше. Той имаше само плъзгачи и не разполагаше с хидравлични спирачки — разчиташе единствено на задкрилките и триенето. Но последното липсваше.

Обаче от десетилетния си опит с кучешки шейни Джени познаваше деликатната физика на леда и стоманените плъзгачи. Отерът продължи да се плъзга към извисяващите се грамади, носейки се към сигурна катастрофа. Джени вече виждаше неизбежното.

— Ще боли — промърмори тя.

Докато летяха към стената, тя се молеше ледът да остане все така гладък. Всичко зависеше от задкрилките. И от избора на подходящ момент.

Гледаше как стената расте пред тях. Броеше наум и в последния момент пусна десните задкрилки и продължи да намалява с левите. Маневреният самолет поднесе и се завъртя като състезател по фигурно пързаляне на олимпийски игри.

Задната част се обърна и се блъсна в ледената стена, като пое по-голямата част от удара и се смачка. Коланите на седалката едва задържаха Джени да не полети настрани. Крилото се откъсна и отлетя нанякъде. След като основната част от удара бе поета от останалите части на самолета, сблъсъкът с кабината по-скоро приличаше на чукване на броня в броня.

Всички бяха здравата раздрусани, но живи.

Бейн скочи обратно на седалката си. По вида му личеше че никак не се радва на преживяното. Джени се обърна към Ковалски. Той протегна двете си ръце, хвана я за бузите и я целуна право в устата.

— Хайде повече да не се караме — каза морякът.

Двигателят на другото счупено крило се откъсна и падна с трясък върху леда.

— По-добре да се махаме оттук — обади се Том.

Измъкнаха се навън. Преди да слезе, Джени взе някои неща от сандъка за извънредни случаи — фенер, две резервни канадки и ръкавици, голяма намотка алпинистко въже сигнален пистолет и кутия сигнални ракети. Хвърли поглед към празните куки, на които обикновено бе закачена служебната и пушка и наруга наум Сюел.

Излезе от разнебитения самолет и хвърли едната канадка на Ковалски.

— Май Коледа е подранила — промърмори той, докато я навличаше. Беше прекалено малка за едрото му тяло. Ръкавите достигаха на десетина сантиметра от китките му, но не се оплака.

Джени потрепери от вятъра, но поне се намираха на завет. Ледените възвишения ги прикриваха от най-свирепите пориви на бурята. Бързо облече канадката си.

Бейн обиколи останките от самолета, след което вдигна крак. От жълтата струйка се вдигна пара.

Ковалски го изгледа за миг.

— Дяволски умно куче. На негово място бих сторил също то. Напомни ми отсега нататък да не се качвам в нещо по малко от „Боинг 747“.

— Прояви малко уважение. Направи всичко по силите си, за да те докара дотук. — Джени гледаше останките от само лета. Изненада се от силното чувство на загуба, което изпитваше.

Том сгуши момчешките си рамене в канадката.

— А сега накъде?

— Натам, където не сме добре дошли — отвърна Ковалски и посочи ледената планинска верига. — Да видим дали не можем да се промъкнем през задната врата.

Докато вървяха, Джени попита:

— И накъде води тази скрита вентилационна шахта?

Том и обясни системата на въздушната циркулация на станцията. Работеше без помощта на помпи. Просто бяха прокопали шахти от повърхността до най-дълбоките нива — дори под самата станция. По-студеният и по-тежък въздух отгоре се спускаше надолу и изместваше по-топлия и застоял въздух.

— Така се получава пасивна система на циркулация — завърши той. — Пресният въздух се задържа в пещерната система около станцията. Така да се каже, резервоар от чист въздух. След това той се загрява и се вкарва в станцията.

— Значи вентилационната шахта ще ни отведе до пещерната система? — попита Джени.

Ковалски кимна.

— Стигнем ли дотам, ще бъдем в безопасност. Том се съгласи с него.

— Наричаме я Лабиринта.

 

 

14:13

Полярна станция „Грендел“

 

Мат бягаше с останалите по кръглия коридор, опасващ изследователското ниво. От дясната му страна една след друга се редуваха зловещите камери. Хвана се, че ги брои. Беше стигнал до двадесет и две.

Спря. Камерите продължаваха и зад извивката. Сигурно бяха най-малко петдесет. Обърна се към другата стена от стоманени плочи. На някои места в нея имаше прозорци, гледащи към кабинетите, няколко заключени врати и отворени люкове. През един от тях зърна помещение, разделено на малки затворени клетки. Друг гледаше към по-голямо спално помещение.

„Тук са държали пленниците — помисли си Мат. Можеше само да си представи ужаса, който са изпитвали тези хора. — Дали са знаели каква участ ги очаква?“

Доктор Огден следваше Мат по петите, а Аманда беше напред. Биологът от време на време почистваше скрежа от някое стъкло с ръкава си, взираше се вътре и мърмореше.

Мат поклати глава. Научното любопитство вече не му понасяше. Искаше само да се махне оттук и да се върне обратно в горите на Аляска, където единственото, от което трябва да се страхуваш, бе някоя изгладняла гризли.

Откъм централната лаборатория се разнесе силен звън. Руснаците се мъчеха да проникнат вътре. След заплахата на ледения глас всички бяха побягнали по-далеч от вратата.

Брат ги водеше.

— Трябва да е на десетина метра оттук — В ръката си стискаше комплект планове на станцията.

Крейг надничаше през рамото му към листата. Плановете бяха изработени от специалиста по материалите от групата на НАСА, който бе картографирал цялата станция. Мат се молеше човекът да е разбирал от работата си.

— Насам! — извика Гриър, който вървеше на известно разстояние пред останалите и разузнаваше терена.

Лейтенантът се бе отпуснал на едно коляно. Между две от камерите имаше отвор с решетка. От него излизаха проводници и тръби, които се разделяха и продължаваха по двете страни на коридора по протежение на пода и тавана, явно за да обслужват ужасния експеримент.

Пърлсън посочи диаграмата на стената над отвора. Представляваше план на нивото. Посочи големия червен X, означен върху него.

— Вие сте тук — промърмори той.

Мат разгледа плана, след което се озърна. Намираха се в средата на хранилищния коридор. Бяха изминали половината от обиколката на нивото.

Пърлсън и Гриър се заеха да развинтят решетката с помощта на стоманени скалпели. Всеки бе сграбчил каквото му попадне оръжие, преди да побегне от лабораторията — скалпели, триони за кости, стоманени чукове, а Уошбърн се бе сдобила дори с двойка куки за месо. Мат не искаше и да си помисля за евентуалното хирургическо приложение на противните инструменти. Самият той се бе въоръжил с метална тръба, дълга около метър.

Огледа групата, докато матросите се занимаваха с решетката. Всички се бяха превърнали в ловци от каменната ера… въоръжени с майсторски изработени хирургически инструменти. Странна картина.

Огден отново чистеше поредната камера. Скърцането на вълната върху стъклото направо подлудяваше Мат. Едва се сдържа да не го фрасне с тръбата. Искаше да му изкрещи да остави нещастниците на мира.

Биологът сякаш прочете мислите му и се обърна към него, присвил очи.

— Всички са местни — промърмори той. Гласът му леко трепереше. Мат усети какво напрежение се бе насъбрало в съзнанието на учения и заплашваше да го пречупи. Опитваше се да се държи на положение, като занимаваше непрекъснато мозъка си. — Всички до един.

Въпреки съпротивата си Мат пристъпи към него, сбърчил вежди.

— Местни?

— Инуити. Алеути. Ескимоси. Наричайте ги както искате — Огден махна с ръка към камерите. — Всички си приличат — Може би дори са от едно и също племе.

Мат приближи стъклото, което биологът бе почистил токущо. Отначало камерата му се стори празна. После погледна надолу.

На дъното седеше малко момче, замръзнало в леда.

Доктор Огден беше прав. Нямаше никакво съмнение в хлапето е било инуит. Черната коса, бадемовите очи, заоблените скули, дори цветът на кожата — макар и леко посиняла — ясно показваха произхода му.

Инуит. От народа на Джени.

Мат се отпусна на коляно.

Очите на момчето бяха затворени, сякаш спеше, но мъничките му ръце бяха вдигнати нагоре, с притиснати към стените на ледения затвор длани.

Мат опря своята длан от външната страна на стъклото, точно срещу неговата. Другата му ръка стисна тръбата, която носеше. Що за чудовища можеха да постъпят така с едно дете? Момчето е било най-много на осем години.

„На същата възраст, на която загина Тайлър.“

Взираше се в застиналото лице, но в главата му се промъкна друг призрак — Тайлър, лежащ на дървената маса в къщата им. Синът му също бе умрял в леда. Устните му бяха посинели, очите му се бяха затворили.

„Сякаш спеше.“

Болката от спомена го жегна. Радваше се, че Джени не беше тук. Молеше се да е в безопасност, но тя никога не трябваше да види това… и най-малката частица от него.

— Съжалявам — прошепна той, извинявайки се и на двете момчета. Очите му се наляха със сълзи.

Нечия длан го докосна по рамото. Беше Аманда.

— Светът ще узнае за това — високо изрече тя. Произношението и се бе влошило допълнително от обхваналата я мъка.

— Как е възможно… Та той е бил само едно момче! Кой се е грижил за него?

Мат все още гледаше към стъклото. Пръстите и го стиснаха съчувствено.

Огден приклекна от другата му страна и с трескав поглед започна да изучава панела с бутони и превключватели. Пръстът му проследи някакъв надпис.

— Странно.

— Какво? — попита Мат.

Огден посегна към един лост и с известно усилие го дръпна надолу. Изщракването се чу силно в притихналия коридор. Бутоните на панела светнаха. Стъклото завибрира, когато някакъв древен двигател се закашля, размърда се и започна да бръмчи.

— Какво направи? — извъртя се към него Мат — обиден, изпълнен с гняв.

Огден отстъпи назад и погледна Мат и Аманда.

— Боже мой, все още работи! Не мислех…

Отнякъде се разнесе силен трясък и ехото му завибрира из коридора.

— Руснаците — каза Брат. — Вътре са.

— Ние също — с изкривена физиономия каза Гриър. — Почти.

Пърлсън се бореше с последния винт.

Крейг стоеше зад тях с широко отворени и немигащи очи и местеше поглед ту към отвора, ту към коридора. Беше се въоръжил с тридесетсантиметрова стоманена шпилка за кост — хирургически пикел, който здраво стискаше пред гърдите си.

— Хайде, хайде! — изстена той.

Вече се чуваха викове и стъпки върху стоманените плочи — засега бавни и предпазливи.

— Готово! — изсъска Гриър. Двамата с Пърлсън вдигнаха решетката на сервизната шахта.

— Всички навън! — нареди Брат.

Крейг, който се намираше най-близо, мина пръв. Останалите го последваха.

Внезапно останал без сили, Мат все още стоеше на коляно пред замразеното момче. Ръката го болеше от допира с леденото стъкло. Чувстваше вибрациите от работещите машини.

Аманда отстъпи назад.

— Побързай, Мат.

Той погледна още веднъж към момчето. Докато се изправяше, имаше чувството, че го изоставя. Пръстите му се задържаха още миг върху стъклото, после се обърна.

Гриър помогна на Аманда да влезе в шахтата и направи знак на Мат.

Той се приведе и се пъхна вътре.

До входа стоеше Уошбърн. Посочи с едната от куките си към тунела — приличаше на някаква амазонка пират.

Мат последва Аманда на четири крака, без да се разделя тръбата си. Брат водеше групата, следван от Крейг и биолозите. Мат бързаше, за да направи място за останалите за него — Пърлсън, Гриър и Уошбърн.

Тунелът приличаше по-скоро на пробита в леда шахта подът беше застлан с гумени рогозки, които да правят придвижването по-лесно. Покрай двете стени се виеха проводници.

Пет метра по-нататък внезапно стана тъмно. Мат погледна през рамо. Гриър бе дръпнал решетката обратно с надеждата да скрие мястото, откъдето са избягали, или поне да забави откриването му. Четвъртото ниво беше голямо и разделена на множество помещения. Руснаците щяха да изгубят време, докато го проверят цялото. При малко повече късмет можеше да не обърнат веднага внимание на решетката.

Стана още по-тъмно и по-студено.

Накрая шахтата свърши в някакво старо сервизно помещение. Беше просто куб, изсечен в леда. Няколко дървени мебели, проводници, медна жица, резервни метални плочи, дебел гумен маркуч и сандък за инструменти.

Стълба от дървени скоби, набити в една от ледените стени, водеше към друга шахта на шест метра нагоре.

Брат посочи плана. Говореше колкото се може по-тихо.

— От тук би трябвало да се стига до трето ниво. Изкачват се стъпаловидно нагоре, следвайки нивата на базата.

Уошбърн огледа следващия тунел.

— Може да успеем да се доберем до старата оръжейна. Тя е в централната част на станцията, но ако отвлечем за малко вниманието на руснаците, малка група би могла да стига дотам.

Брат кимна.

— Нагоре — нареди той.

Прибраха хирургическите инструменти по джобовете, за да освободят ръцете си. Групата продължи в същия ред нагоре по стълбата. Мат бе след Аманда. Стигна до края на скобите и се пъхна в поредната сервизна шахта.

Зад тях се разнесе вик. На руски. Идваше от тунела след лабораторията в Ниво Четири.

— Мамка му! — изръмжа Гриър.

Руснаците вече бяха открили заешката им дупка.

Разнесе се изстрел. Куршумът рикошира от стените на шахтата и отскочи в помещението. Ледени парчета се пръснаха там, където удари стената — на сантиметри от изкачващата се по стълбата Уошбърн.

Мат се пресегна да и помогне. Гъвкава като котка, Уошбърн се плъзна покрай него.

— Накарай останалите да се размърдат — подкани я той.

Нямаше нужда от повтаряне. Всички бяха застинали при стрелбата, но сега побързаха да продължат. Брат ги водеше.

Долу отново настъпи суматоха. Разнесоха се заповеди на руски. Трудно можеше да се определи какво точно означаваха. Ушите на Мат още пищяха от стрелбата, но не му хареса лукавия тон на гласовете.

Показа се през отвора и погледна надолу.

— Качвайте се нагоре! — изсъска той на последните двама.

Бяха се прилепили за стените, очаквайки нови изстрели.

Гриър се хвърли първи към стълбата, пъргав като маймуна. Пърлсън го следваше плътно, като буквално пълзеше нагоре по краката на партньора си.

Мат сграбчи качулката на Гриър, изтегли го нагоре и се отмести да му направи път.

Пърлсън бе стигнал с едната си ръка до ръба на шахтата. Мат се обърна да му помогне. През рамото му видя как някакъв предмет отскочи в помещението отдолу.

Очите на Мат се разшириха от ужас. Нещото приличаше на черна шишарка.

Явно Пърлсън гледаше лицето му в същия момент.

— Какво… — Той също надзърна през рамо.

Черният предмет затанцува по пода и се удари в стената точно под стълбата.

— Мамка му! — възкликна Пърлсън и погледна нагоре.

Мат се пресегна и го сграбчи за качулката.

Пърлсън се набра и скочи нагоре, закривайки отвора на вахтата с тялото си.

— Давай! — изстена той с мрачен ужас в гласа.

От взрива Мат падна назад. Ударът го отпрати още по-нататък в тунела. Ярките пламъци го ослепиха. Усети как го лизват огнени езици по лицето и шията. Несъмнено бе изкрещял, но не чу собствения си глас.

Светлината изчезна веднага, но не и жегата. Тя ставаш все по-силна и по-силна.

Мат виждаше източника и ужасяващо ясно.

Пърлсън все още затулваше входа, но дрехите му горяха Не, не дрехите — цялото му тяло.

Бяха хвърлили не обикновена граната, а запалителна бомба, заредена с напалм.

Тялото на Пърлсън се свлече надолу, а краят на шахтата започна да се топи към Мат. По гумените рогозки се издуха мехури. Мат зарита с крака, за да се отдалечи. Лицето и вратът му бяха изгорени. Ако Пърлсън не бе прикрил шахтата, всички щяха да се сварят. Жегата беше толкова силна, сякаш бе застанал пред отвора на пещ. Ледът се разтопяваше и покриваше всичко наоколо с вода.

Нечия ръка го сграбчи за рамото. Беше Гриър.

— Мърдай.

Ушите на Мат все още пищяха. Едва успя да го чуе, не кимна.

Двамата запълзяха след останалите.

Но къде можеха да отидат? Навсякъде ги дебнеше смърт. Единственият въпрос бе как ще ги умъртвят. Мат се взираше напред, след това хвърли поглед през рамо.

Лед или огън.