Джеймс Ролинс
Айсбергът на смъртта (7)

Капани

8 април, 10:02

Портите на Арктическия национален парк

 

3. Дженифър Аратук стоеше пред капана с тояга в ръка. Лакомецът я изгледа враждебно и предупредително изсъска. Задницата му се надигна — пазеше собствената си плячка. Мъртвата бялка с големина на котка лежеше вкочанена по гръб на снега, оплетена в капана на баща и. Бе мъртва и погребана под прясно натрупания сняг със счупен врат, но лакомецът бе открил капана пръв и я бе изкопал. Мъжкарят определено нямаше намерение да се откаже от замръзналата си награда.

— Разкарай се! — извика Джени и размаха тоягата.

Бялото животно изръмжа и се хвърли към крака и, след това отстъпи назад. Поведение, което най-общо означаваше „майната ти“. Лакомниците не изпитваха никакъв страх и имаше случаи, когато се изправяха и срещу вълци, щом се отнасяше за храна. Бяха въоръжени с нокти като на граблива птица, остри зъби и челюсти, способни да раздробят кост.

Намръщена, но без да губи предпазливостта си, Джени обмисляше дали да не го удари с тоягата. Едно здраво прасване по главата щеше или да го прогони, или да го замае достатъчно дълго, за да може да прибере бялката. Баща и събираше кожите и ги разменяше срещу тюленова мас и други местни продукти. През последните два дни тя обикаляше капаните — намираше ги, събираше евентуалния улов и презареждаше. Не се радваше особено на това еднообразно занимание, но артритът на баща и се бе изострил значително през последната година и я беше страх да го пуска сам в гората.

— Добре, младши — отстъпи Джени. — Прав си, ти пръв дойде тук.

С помощта на тоягата откачи примката от клона на канадската топола. Бялката беше негова.

Лакомецът изръмжа и заби зъби в замръзналото и бедро. После бавно заотстъпва заднишком с плячката си през снега към скритата си някъде бърлога, без да престава да съска предупредително.

Джени го изгледа как отмъква наградата си и поклати глава. Нямаше да разкаже на баща си, че е пропуснала шан-са да прибере кожата на бялката и на лакомеца. Никак нямаше да му хареса. Пък и в края на краищата тя бе шериф, а не трапер. Би трябвало да е достатъчно доволен, че всяка година прекарва половината от двуседмичната си почивка с него и му помага за проклетите му капани.

Тръгна обратно към шейната си, като тромаво стъпваше със снегоходките „Шерпа“. Нощната обиколка на капаните не бе само рутинно занимание. През последните три дни бу-рята бе покрила националния парк с шестдесет сантиметрова снежна покривка — тъкмо да разходи групата си за последен път преди да настъпи истинската пролет. Наслаждаваше се на тези разходки — само тя и кучетата и. Все още бе прекалено рано за туристи и пътешественици и тази част от парка бе изцяло нейна. Домът на семейството и се намираше в ниската долина точно в покрайнините на парка. Баща и — чистокръвен инуит — все още имаше право да ловува и да залага капани в някои от районите на парка благодарение на Указа за националните паркове в Аляска от 1980 г. И затова сега тя обикаляше с кучетата си.

Екипът и я посрещна с обичайните излайвания и скимтене. Разкопча ремъците на снегоходките, свали ги и ги закрепи на шейната. В нея бяха събрани спалният и чувал, комплект сухи дрехи, брадвичка, фенер, репелент против комари, пластмасова кутия с изсушена кучешка храна, картонена кутия шоколадчета „Пауър Барс“, торбичка пикантен чипс „Доритос“ и малка хладилна чанта със сода „Табс“. Свали кобура от рамото си, закачи служебния револвер на една от дръжките на шейната и го пристегна до поставената в кожен калъф брадва.

След това свали дебелите си вълнени ръкавици. Под тях носеше втори чифт — по-тънки петпръстови ръкавици, с които можеше да действа по-свободно.

— Хайде, момчета и момичета, да тръгваме.

При командата и онези кучета, които продължаваха да се излежават в снега, станаха и размахаха опашки. Затегна ремъците и потупа всяко куче в колоните — Мътли и Джеф, Джордж и Грейси, Холмс и Уотсън и Кагни и Ласи. Всички те бяха дворни кучета или спасители, шарена компания от кръстоски между лабрадори, маламюти и овчарски породи. Вкъщи имаше още и екипът наброяваше общо шестнадесет кучета, с които миналата година бе участвала в „Идитарод“ от Анкоридж до Ноум. Не се бе класирала дори в първата половина, но предизвикателството и прекараното с кучетата време бяха за нея достатъчна награда.

Когато всички бяха готови, стисна поводите и ги тръсна.

— Напред!

Кучетата забиха лапи в снега и с много лай и подскачане поеха в тръс. Капанът с лакомеца бе последният от редицата. Бе направила пълна обиколка. Оттук до колибата имаше само пет километра. Надяваше се баща и да се е сетил да и остави топло кафе тази сутрин.

Водеше кучетата по плавно извиваща се серия завои нагоре по рядко залесения склон. Стигна върха и спря. Светът се разтвори пред нея. Хребет след хребет се катереха към хоризонта. Посребрени от снега смърчове блестяха изумрудено на слънчевата светлина, а елшите и канадските тополи покриваха пейзажа с неуловими нюанси на зеленото и жълтото. Далеч напред сребърната река се спускаше в многобройни водопади и ярко отразяваше слънчевите лъчи.

Пое дълбоко въздух и се наслади на аромата на бор. Тукашната земя имаше своеобразна студена и сурова красота. За някои тя бе прекалено много, за други — недостатъчно.

Слънцето, което рядко се бе появявало през последните ня-колко дни, светеше ярко и стопляше лицето и. Самотен ястреб кръжеше високо в изпъстреното с облаци небе. Известно време не откъсна очи от него.

Това бяха земите на нейния народ, но независимо колко дълго прекарваше тук, не можеше да докосне онова минало… вече не. Бе като да изгубиш сетиво, което знаеш, че си притежавал. Но това бе най-малката от загубите и.

Обърна се отново към кучетата, сложи си тъмните очила, за да се предпази от ослепителното сияние на снега, и стъпи на плъзгачите.

— Айя! — извика на кучетата и плесна с поводите.

Екипът и се втурна надолу по склона. Шейната летеше върху снега. Рязък порив на вятъра отметна качулката на кожената и канадка назад. Пресегна се да я вдигне обратно, но и хареса да усеща студения вятър в лицето и косите си. Разтърси глава и дългата и черна коса се развя на свобода. Вдигна стъпало от спирачката и остави шейната да лети право надолу. Вятърът свиреше в косите и и дърветата профучаваха покрай нея като размазани петна. Насочи кучетата по плавна крива покрай течението на един широк поток. В един безкраен миг се почувства в съвършена хармония с кучетата, със стоманата и ясеновите летви на шейната си, с целия заобикалящ я свят.

Внезапен пушечен изстрел я върна в тялото. Скочи с двата си крака върху спирачката и остави дълбока бразда след шейната. Кучетата намалиха ход. Изправи се, без да слиза от плъзгачите.

Втори изстрел разсече сутрешната тишина.

Тренираният и слух веднага определи откъде идва стрелбата — откъм дома и!

Страх за баща и премина през нея като огнен език.

— Айя! — извика тя и подкара шейната.

През ума и минаха какви ли не ужасни сценарии. Мечките вече се бяха събудили и скитаха из горите, макар че рядко слизаха толкова ниско. Лосовете обаче можеха да бъдат не по-малко опасни, а колибата се намираше недалеч от реката, където сочните листа на върбите привличаха младите мъжкари. Освен това имаше и хищници на два крака — бракониери и крадци, които обираха усамотените къщи. Откакто беше шериф, се бе нагледала на достатъчно трагедии в студената пустош на Аляска.

Паниката я тласна да действа отчаяно и безразсъдно.

Заора на острия завой на реката. Пред нея тясната пътека се промушваше между гранитната скала и бурния поток. Едва сега си даде сметка, че се движи прекалено бързо. Натисна спирачките, но под нея имаше лед. Шейната летеше право към скалата.

Нямаше начин да я избегне.

Премести се на единия плъзгач и с помощта на цялата си тежест и инерцията от острия завой изправи шейната. Долната част на другия плъзгач се удари в покритата с лед стена. Стоманата задра скалата с пронизителен писък.

Приведена и молеща се шейната да не се преобърне отгоре и, Джени стисна здраво дръжките и пусна поводите. Кучетата се затичаха с всички сили. Шейната се понесе след полуделите си водачи.

Потисна писъка си… След това всичко свърши.

Скалата остана някъде назад и шейната тежко се приземи на двата си плъзгача, като за малко не я изхвърли настрани. С мъка успя да запази равновесие. Кучетата продължаваха да се носят с пълна скорост към дома. Знаеха, че къщата се намира само на неколкостотин метра оттук.

Джени не направи опит да намали скоростта.

Рязко пое дъх и се заслуша за още изстрели, но единственото, което чу, бе пулсирането на кръвта в ушите и. Страхуваше се от онова, което щеше да открие в колибата. Разкопча кобура. Остави револвера вътре — не се осмеляваше едновременно да управлява и да държи оръжие.

Шейната се носеше покрай брега. Вече следваше дирята, която бе оставила вчера. Последен широк завой и внезапно пред нея се появи колибата. Бе построена на една поляна, където потокът завиваше и се вливаше в придошлата река. Зад нея в края на здравия дървен док шерифският самолет се олюляваше на вълните.

Веднага забеляза баща си, застанал на входа. Бе облечен в традиционните инуитски дрехи — кожена канадка, кожени панталони и муклукски ботуши^[1].

Пред гърдите си стискаше стара ловна пушка „Уинчестър“. Дори от това разстояние забеляза гневните искри в очите му.

— Татко!

Той се стресна и се обърна към нея. Тя подкара кучетата към колибата, като отблъскваше шейната с крак, за да запази скоростта и.

Щом излезе от гората и се озова на откритата, огряна от слънцето поляна, тя измъкна пистолета и скочи от шейната. Завтече се към баща си. Неуправляемата шейна се натъкна на камък и се преобърна зад нея. Джени се огледа за заплахата. Очите и се стрелкаха във всички посоки.

И в този миг опасността се нахвърли към нея. Голяма черна фигура скочи откъм сенките на верандата.

Вълк — стресна се тя и вдигна револвера.

— Не! — разнесе се рязка команда някъде зад гърба и.

Очите и се фокусираха. Големият тъмен силует придоби познати очертания.

— Бейн! — извика с облекчение тя.

Отпусна оръжието си и коленичи, за да приеме радостните поздрави и целувките на горещия език на голямото куче. След като бе най-грижливо омазана със слюнка, тя се обърна. На десетина метра от нея, в края на гората, стояха двама мъже. Недалеч от тях един кон скубеше листа от сведените ниско клони на близкото дърво.

— Предупредих копелето да се разкара — гласът на баща и бе рязък и гневен. — Не е добре дошъл в този район.

Той вдигна пушката, за да придаде допълнителна тежест на думите си.

Джени погледна към бившия си съпруг. Матю Пайк и се усмихна в отговор, но зад ослепително бялата му усмивка се долавяше тревога и нервност. Тя хвърли поглед към разнебитената си шейна, след което отново се обърна към баща си и се изправи.

— Давай, виж му сметката.

 

 

11:54

 

Мат знаеше, че бившата му жена просто дава израз на гнева си, но въпреки това остана на края на гората. Един дълъг миг двамата се взираха напрегнато един в друг. След това тя поклати с отвращение глава и пристъпи до баща си. Взе му пушката и заговори меко, но строго на езика инуктитут:

— Татко, знаеш, че не бива да се стреля във въздуха. Дори по тези места.

Мат я гледаше, неспособен да откъсне очи от нея. Майка и бе канадка от френски произход и затова Джени бе висока за инуит — почти метър и осемдесет. И подобно на баща си, бе слаба и жилава като върбова клонка. Кожата и бе с цвета на кафе със сметана, мека и приканваща да я докоснат. А очите бяха най-изразителните, които бе виждал. Можеха да танцуват, да хвърлят искри или да те накарат да се разтопиш. Беше се влюбил в тях.

Сега, три години след развода им, същите тези очи го гледаха с открит гняв… и с нещо по-дълбоко, нещо изпълнено с болка.

— Какво търсиш тук, Мат?

Откри, че не може да развърже езика си. Крейг се оказа по-бърз.

— Извинете, че ви безпокоим, госпожо, но стана самолетна катастрофа — той посочи новата превръзка, която бе направил Мат на главата му. — През последните два дни пътуваме насам. Мат ме спаси.

Джени хвърли поглед към него.

— Беше самолетът на Брент Къминг — добави Мат, който най-сетне си бе възвърнал говора. Замълча, като забеляза как чертите на лицето и бавно се изострят. — Мъртъв е — отговори той на въпроса, който се четеше в очите и.

— О, Господи!… — тя вдигна длан към челото си. — Шерил… как ще и кажа?

Мат предпазливо тръгна напред, като държеше Марая за поводите.

— Ще и кажеш, че не е било нещастен случай.

Обърканият израз на лицето и се смени с напрегнатост.

— Какво искаш да кажеш?

— Дълга история.

Мат погледна към издигащия се от комина на колибата пушек. Беше помогнал в строежа на къщата преди десет години. Бе изградена от необелени трупи, с покрит с чимове покрив. Беше се придържал към традиционния стил. Отзад имаше дори малък лагяк, или склад за месо. Но бе използвал някои модернизации за отоплението на постройката — пропанов резервоар и прозорци с троен стъклопакет.

Стоеше и гледаше, а спомените от миналото се наслагваха върху настоящето. Бе прекарал много щастливи мигове тук… и една ужасна зима.

— Може би ще е по-добре да ти разкажа вътре — каза той.

— В гората има и още два трупа.

Тя загрижено сбърчи чело, но кимна. Думите му обаче далеч не смекчиха твърдото изражение на баща и.

— Ще се погрижа за коня и кучетата — каза Джон Аратук и хвана поводите на Марая.

Старецът се бе успокоил достатъчно, за да погали муцуната на кобилата, но въпреки това отказа да погледне Мат очи в очи. Все пак кимна едва-едва на Крейг, докато се разминаваха. Нямаше причина да се отнася враждебно към непознатия, просто не одобряваше компанията му.

Джени отвори вратата на къщата и подпря страховития „Уинчестър“ до нея.

— Влизайте.

Мат направи знак на Крейг да мине пръв. Репортерът влезе, но Мат спря на прага. „Минаха години, откакто влязох тук за последно.“ Опъна дрехата си, облиза пресъхналите си устни и пристъпи вътре. Частица от него очакваше да види малкото телце на Тайлър все така проснато на голата маса, с кръстосани на гърдите костеливи ръчички. Тогава Мат бе влязъл с натежали от горест крака, полузамръзнал, безчувствен, със сърце, превърнало се в късче лед в гърдите му.

Но сега вътре бе топло, миришеше на стар пушек и смола. В отсрещния край на помещението Джени се бе навела над малка чугунена печка. Отвори вратичката и разрови въглените с машата. На котлона стоеше кафеникът и тихо къкреше.

— Чашите са в бюфета — каза Джени. — Знаеш къде да ги намериш.

Мат отиде до бюфета и извади три глинени чаши. Изправи се и огледа просторната стая с наклонен таван. Нещата не се бяха променили особено. Основното помещение се осветяваше от три традиционни лампи кулик от стеатит с форма на полумесец. Имаше и електричество, но за него трябваше да се пуска генераторът. В единия ъгъл се разполагаше камина, изградена от речни камъни. Столовете и диванът бяха направени от местен занаятчия от кожа на опушен смърч. На стените висяха снимки, направени от самата Джени. Беше превъзходен фотограф. Навсякъде из стаята можеха да се видят различни местни произведения на изкуството и артефакти, използвани като украса — малки тотеми, издялана статуетка на Седна, инуитския бог на морето, както и изрисувана шаманска маска, използвана в церемонии за излекуване.

Всеки предмет имаше история. Трудно му бе да стои тук. Трагедията сякаш го следваше по петите. Още по време на първата година в университета в Тенеси родителите му бяха убити при домашен обир. Останал без средства, Мат бе принуден да се запише в армията. Там насочи гнева и болката в кариерата си и накрая влезе в Специалните части и стана зелена барета. Но след Сомалия не можеше повече да понася кръвопролитията и смъртта. Затова напусна и продължи образованието си, като специализира екология. След завършването се премести в Аляска заради обширните пространства и огромните паркове.

Бе дошъл тук, за да живее в уединение.

Но всичко се промени, когато срещна Джени…

Мат стоеше с чашите в ръце, раздвоен между минало и настояще. До централното помещение имаше две спални. Извърна се, неспособен да се изправи пред интимните спомени. Някои от тях обаче го достигнаха.

Цялото семейство, облечено във вълнени пижами, се бе събрало в едната стая… и четеше „Мечо Пух“ на Тайлър на мъждукащата светлина на фенера…

В другата стая… свити с Джени под тежките юргани, натъпкани с гъша перушина, голото и тяло, горещо като въглен, притиснато в неговото…

— Кафето е готово — каза Джени и го върна в реалността.

Вдигна кафеника със стара ръкавица и махна на двамата мъже да седнат на дивана.

Мат остави чашите на плетената масичка и тя ги напълни.

— Разкажи какво е станало — гласът и бе лишен от емоции, като на професионалист. Глас на шериф.

Крейг започна пръв със своята част от историята. Разказа всичко, през което бе минал от момента, когато бе напуснал редакцията на вестника си в Сиатъл, и завърши с фаталното падане на самолета.

— Саботаж? — попита Джени.

Беше толкова близка с Брент, колкото и Мат. Ако е имало някакъв проблем със самолета му, зад него би трябвало да се крие нещо повече от проста небрежност или неизправност на уредите.

— Предположих същото — кимна Мат. — Точно тогава се появи вторият самолет.

Съобщи и опознавателните знаци на самолета, но можеше да се обзаложи, че машината или е крадена, или знаците ще се окажат фалшиви.

— Както кръжеше, от него скочиха двама командоси със снежни мотоциклети и пушки. Очевидно не искаха да оставят след себе си никой, който да се раздрънка.

Джени сви вежди. Погледът и се стрелна към Крейг, но репортерът бе зает да изучава кафето си и да разбърква захарта.

— И какво стана?

Мат описа съдбата на двамата убийци колкото се може по-безстрастно. Тя разгъна топографска карта на района и отбеляза мястото на катастрофата и приблизителните места, където можеха да се намерят двата трупа.

— Ще се наложи да съобщя за това във Феърбанкс.

— А аз трябва да се свържа с вестника — добави Крейг и направи гримаса от силното кафе. — Сигурно се чудят какво е станало. Трябваше да им съобщя, когато стигна Прудоу Бей.

Джени стана и затвори бележника си.

— Сателитният телефон е ето там — посочи бюрото тя. — Побързай, защото трябва да се свържа със службата си.

Крейг стана и взе чашата със себе си.

— Как се използва?

— Просто набираш номера като от всеки друг телефон. Може да е малко по-шумно заради неотдавнашните слънчеви бури. Доскоро бяха прекъснати всички съобщения.

Крейг кимна, седна зад бюрото и вдигна слушалката. Джени пристъпи към камината.

— Какво мислиш за всичко това? — обърна се тя към Мат.

Той се приближи и се облегна на полицата над камината.

— Явно някой иска да държи вестникарите настрана от дрейфащата станция.

— Прикритие?

— Не зная.

Зад тях Крейг заговори по телефона:

— Сандра, Тийг се обажда. Свържи ме с голямата клечка.

Пауза.

— Не ми пука, че е на събрание. Имам новини, които не могат да чакат.

Мат си помисли, че репортерът вече е насъбрал повече материал, отколкото е подозирал, когато бе напускал Сиатъл. Джени обърна гръб на Крейг и сниши глас.

— Да не би да знае повече, отколкото ни казва?

Мат хвърли бегъл поглед към Крейг.

— Не ми се вярва. По-скоро се е озовал тук, защото е издърпал късата клечка.

— А онези командоси… сигурен ли си, че са били военни?

— Или най-малко с военен опит.

Мат усети как Джени се напряга все повече и повече. Извръщаше очи от него, изричаше отсечено думите. Имаше да върши работа, но присъствието му я държеше нащрек.

Не можеше да я обвинява. А и не заслужаваше нищо по-добро. Въпреки това искаше да намери някакъв начин да избегне този насилствен разговор. Искаше дай каже, че не е близвал нито капка от две години насам, но какво й пукаше? Изобщо имаше ли вече някакво значение? Непоправимото беше станало.

Загледа се в самотната снимка на Тайлър, поставена в рамка на полицата — усмихнат, светлокос, с кутре в ръцете си. Бейн тогава бе едва на осем седмици. Сърцето му се разкъсваше от мъка. Остави се на чувството. Отдавна се бе отказал да се опитва да го заглуши. Все още болеше… и в много отношения това бе добре.

— Други впечатления? — проговори Джени.

Той пое дълбоко дъх, за да скрие болката в гласа си, и отстъпи от камината.

— Не зная — потърка вежда с кокалчетата на пръстите си. — Май бяха чужденци.

— Защо мислиш така?

— Така и не казаха нито дума. Като се замисля сега, сякаш нарочно мълчаха, за да не разкрият откъде са. Същото, което бяха направили с оръжията си.

— Възможно ли е да са били наемници?

Той сви рамене. Нямаше никаква представа.

— Не разполагаме с кой знае какво. — Погледът и се зарея, когато започна да крои план. — Ще закараме там съдебни медици, може и да изкопчат това-онова. Но нещо ми подсказва, че отговорите се намират в полярната база. Ако е така, ще се наложи да се обърнем към ФБР… а с всичко това по някакъв начин е свързано и флотското разузнаване. Ама че бъркотия…

Той кимна.

— Бъркотия, която някой е искал да изчисти с помощта на оловото.

Тя хвърли поглед към него. Сякаш искаше да каже нещо, но после размисли.

Мат пое дълбоко въздух.

— Джени… виж…

Крейг разговаряше тихо, но внезапно повиши глас.

— Прудоу Бей, защо?

Джени и Мат се обърнаха едновременно към него.

— Не разбирам защо трябва да… — Последва продължителна пауза. — Добре, но в момента съм с шерифа. Не мога да обещая, че ще успея да стигна дотам. — Крейг завъртя очи и поклати глава. Накрая въздъхна и продължи:

— Очаквайте да хвърчат лайна после, мамка му.

И затвори телефона.

— Какво стана? — попита го Мат.

Крейг изруга още няколко пъти, след което дойде на себе си.

— Искат да остана тук. Представяш ли си? Трябваше да се срещна с кореспондента в Прудоу и да следя събитията. Да разбера дали няма нещо общо с изследователската станция.

Джени отиде до бюрото, след като Крейг ядосано стана от него.

— Така и така ще ти се наложи да останеш тук, докато във Феърбанкс не потвърдят самоличността ти. Още си под разследване.

— Страхотно — измърмори той.

Джени вдигна телефона. Преди обаче да успее да набере номера, външната врата се отвори и влезе баща и, като изтупа снега от ботушите си.

— Май ще имаме още неканени гости — каза той и ядно изгледа Мат. — Някакъв самолет се готви да кацне тук.

Ревът на двигателя се чуваше през отворената врата. Ку-четата лаеха.

Мат и Джени се спогледаха и забързаха към изхода.

Загледаха се в небето под прикритието на навеса. Бяла „Чесна“ бавно кръжеше отгоре, като се готвеше да заеме курс успоредно на широката река.

— Мат?

Той се взираше напрегнато към самолета. Кръвта се стече в краката му.

— Същият е.

— Сигурен ли си? — тя си направи козирка над очите, като се мъчеше да разчете отличителните знаци от долната страна на крилете.

— Да.

Нямаше нужда да се вглежда в букви и числа.

— Как са разбрали, че сте тук?

Мат забеляза движение до единия от прозорците на самолета. Някой се приведе навън и им махна с ръка. Стресна се. Не беше ръка… а гранатомет, по-скоро базука.

Блъсна Джени вътре в мига, когато огнената струя блъвна от края на оръжието.

— Какво… — извика тя.

Експлозията погълна думитеи. Прозорецът в южната стена се пръсна. В стаята се разлетя стъкло.

Щом трясъкът утихна, Мат се метна към разбития прозорец. На мястото на малкия лагяк имаше димящ кратер. Покривът все още летеше високо във въздуха.

Самолетът бързо прелетя ниско над дърветата и се наклони за втори заход.

Мат се извърна и срещна погледа на Джени.

— Знаят, че сме тук.

Изражението на Джени остана напрегнато. Старият „Уинчестър“ вече бе в ръцете и. Тръгна към отворената врата, следвана от останалите.

Мат забърза след нея.

— Какво мислиш да направиш?

Навън Джени трябваше да крещи, за да надвика лая на кучетата и рева на самолетния двигател.

— Махаме се оттук — вдигна пушката и се прицели в самолета. — Всички да се изнасят към моя „Туин Отер“.

— Няма ли да е по-добре да се скрием в гората? — Крейг колебливо погледна към малкия шерифски самолет, олюляващ се на плъзгачите си в реката.

— Веднъж вече се измъкнахме по този начин. — Мат пов-лече репортера към пристана. — Не можем да разчитаме на същия късмет отново. Не и в такъв ясен ден. А и не се знае дали не са пуснали други командоси някъде там.

Групата побягна през двора към пристана. Джени поддържаше баща си за лакътя. Кучетата тичаха около тях, скачаха и лаеха.

Изведнъж до Мат се озова Бейн и затича до господаря си. Мат нямаше време да пропъди вълка.

Вместо това протегна ръка към пушката на Джени.

— Включвай двигателя. Ще се опитам да ги задържа.

Джени кимна и той се изненада на липсата на страх в очите и. Подаде му пушката.

Мат се върна назад по кея. Бейн го последва.

Чесната зави и отново се насочи към къщата. Мат вдигна пушката и се прицели. Стреля, но без резултат. Отвори магазина, за да вкара втори патрон в цевта.

В края на кея двигателят на шерифския самолет се закашля и млъкна. „Хайде, Джен…“

Чесната пусна задкрилките си и се спусна надолу по дължината на реката право към хидроплана. Мат се прицели в кабината и стреля отново. Не уцели. Самолетът продължи невредим спускането си.

— Мамка му! — Изхвърли гилзата и нарами пушката.

Двигателят на хидроплана най-сетне се задави и закашля. Ревът му заглуши лая на кучетата.

— Мат! — извика през страничния прозорец Джени. — Влизай!

Чесната вече летеше на не повече от десет метра над водата. От отворената странична врата се подаде фигура в бяла канадка. Черен гранатомет бе опрян на рамото и. Приближаваха бързо, явно този път щяха да стрелят от упор. Нямаше начин отерът да успее да се измъкне навреме.

Единственият изход бе Мат да стреля отново, да ги накара да предприемат нов заход и така да спечели време да излетят. Прехапа устна и се прицели в човека с гранатомета, Можеше да се закълне, че копелето гледаше право в него. Натисна спусъка.

Гърмежът го накара да примигне. Мъжът бе приклекнал встрани от вратата. Мат бе пропуснал, но близкото попадение бе смутило противника му.

За съжаление и това не бе достатъчно. Гранатометът бързо се завъртя отново към тях. Чесната се намираше на не повече от седемдесет метра и приближаваше — неумолимо и ниско.

Презареди пушката.

— Мат! — извика Джени. — Идвай веднага!

Хвърли поглед към самолета и. Бащата на Джени държеше вратата отворена и му махаше с ръка.

— Още сме вързани за пристана! — изрева той и посочи въжето.

Мат изруга и се затича натам, стиснал пушката в едната си ръка. С другата освободи възела и скочи на плъзгача.

Бейн се озова вътре с един-единствен грациозен скок. От прекараните заедно години кучето бе добре запознато с този начин на пътуване.

— Давай! — извика Мат към отворената врата.

Двигателят изрева. Двете перки на крилете загребаха въздуха. Самолетът се отдалечи от кея.

Бащата на Джени се пресегна да помогне на Мат да влезе вътре.

— Не, Джон — каза Мат и срещна погледа на инуита. Преметна примката на въжето около кръста си и подаде другия край на стареца. — Вържи ме!

Веждите на Джон се повдигнаха.

— Осигури ме! — обясни Мат и посочи стоманената скоба до вратата.

Очите на стареца се разшириха. Бе го разбрал. В миналото двамата на няколко пъти се бяха катерили по глетчери.

Докато отерът ускоряваше по реката, Мат се спусна надолу към плъзгача и се опря на въжето като катерач. Бащата на Джени отпускаше малко по малко въжето, като го дър-жеше изпънато през скобата.

Мат с мъка си проправи път зад сянката на крилото.

Чесната бе на около тридесет метра назад, почти право над тях и бързо се спускаше. Нямаше да се измъкнат навреме.

Мат вдигна пушката и се наведе колкото се може по-нап-ред, задържан единствено от въжето, разперил широко кра-ка върху плъзгача. Този път се прицели право в кабината.

Докато дърпаше спусъка, от гранатомета изригна огън. Мат изкрещя. Бе закъснял.

Но в същия миг чесната рязко се заклати, сниши се и се наклони на една страна.

С разтърсващ вътрешностите рев недалеч пред хидропла-на изригна висок гейзер от вода и камъни.

Мат се извърна, хванал се здраво за въжето, докато мина-ваха покрай мястото на попадението. Камъни падаха в реката и покрай брега.

Гранатата бе пропуснала целта си. Явно стрелецът бе из-губил равновесие в мига, в който бе дръпнал спусъка.

Неспособна да спре инерцията, чесната прелетя с рев над главите им и се озова пред тях. Пилотът успя да овладее самолета, но Мат забеляза паяжината от пукнатини по прозореца на кабината.

Беше уцелил.

Започна да отстъпва назад по плъзгача. Реката се носеше с шеметна скорост под краката му. Въздушното течение го блъскаше назад, докато Джон се мъчеше да го издърпа към вратата. Мат стигна отвора в мига, когато плъзгачите се из-дигнаха над водата. Друсането под краката му моментално престана.

Самолетът внезапно се наклони, Мат изгуби равновесие и залитна назад, размахвайки ръце. Изпусна пушката и тя потъна във водата.

В същия миг нечия ръка го сграбчи за колана.

Впери поглед в черните очи на бившия си тъст. Инуитът, сигурно пристегнат за седалката си, го държеше здраво. Погледите им се срещнаха, докато вятърът ревеше около тях. Изведнъж нещо в лицето на стареца се пречупи и той дръпна Мат вътре.

Падна в кабината и се обърна да затвори вратата. Бейн протегна нос от третия ред седалки и изплези език, за да го поздрави. Мат грубо го отблъсна и затръшна вратата.

— Опитват се да ни заобиколят! — извика Джени от мястото си.

Мат се повдигна и се помъкна към седалката на копилота. Чесната пред тях рязко зави настрани.

Докато се настаняваше, тихо се наруга заради изгубената пушка.

— Имаш ли друго оръжие?

Джени отговори, докато даваше газ. Самолетът с мъка набираше височина.

— Един „Броунинг“ и служебната пушка отзад на стената.

Но няма да уцелиш нищо във въздуха.

Той въздъхна. Беше права. Нито едно от тези оръжия не бе точно на големи разстояния, още повече при такъв вятър. Джени издигна самолета.

— Единственият ни шанс е да стигнем до Прудоу Бей.

Мат я разбра. Там имаше военна база. Двубоят надхвърляше възможностите им. Но Прудоу се намираше на шестстотин и четиридесет километра оттук.

Джени гледаше как чесната се спуска към тях.

— Нещата загрубяват.

 

 

14:25

Под полярната шапка

 

— Съобщение за вас, адмирале.

Виктор Петков не обърна внимание на младия лейтенант, застанал на прага на каютата му, и продължи да чете откъса от лежащата на бюрото книга — „Братя Карамазови“ на Достоевски. Често намираше утеха в творбата на мъртвия руски писател. В моменти, когато душата му се подлагаше на изпитания, често сравняваше преживяванията си с борбата на Иван Карамазов със самия себе си и с вярата си.

Но това никога не е било борба за бащата на Виктор. Той завинаги си бе останал най-ревностен православен християнин. Дори след възцаряването на Сталин, когато на религията никак не се гледаше с добро око, той не се бе отказал от вярата си. Може би именно по тази причина баща му, един от най-перспективните руски учени, бе заточен — отнет от семейството си под дулото на оръжието — и изпратен на изо-лираната полярна станция в Северния ледовит океан.

Виктор довърши частта, озаглавена „Легендата за Великия инквизитор“, в която Иван драматично отхвърляше Бог. Тя винаги го разтърсваше. Гневът на Иван сякаш откликваше на неговото сърце, на собственото му отчаяние и чувство за безсилие. Подобно на Ивановия, бащата на Виктор също бе убит — не от ръцете на един от синовете си, както бе в романа, но въпреки това от коварна ръка.

И мистерията не приключваше с това. След изчезването му през 1948 г. майка му изпадна в тежка депресия, която продължи цяло десетилетие до онази сутрин, когато я намери обесена с чаршаф. Виктор бе на осемнадесет. Влезе в стаята и откри майка си да виси от корниза.

Нямаше никакви други роднини и се озова в армията. Тя стана неговото ново семейство. Докато търсеше истината за съдбата на баща си, интересът на Виктор към Арктика пос-тоянно растеше. Това обсебване и дълбоко потисканият гняв направляваха кариерата му и доведоха до безапелационното му издигане в подводния флот на Съветския съюз до поста началник-щаб на Военноморския комплекс Североморск.

Въпреки успешната си кариера той никога не бе забравил как баща му бе изтръгнат от семейството си. Продължаваше да вижда майка си, висяща на своята бесилка. Върховете на пръстите и почти докосваха голия паркет на стаята.

— Сър? — лейтенантът пристъпи от крак на крак и го върна в настоящето. Гласът му трепереше, очевидно младежът се ужасяваше от мисълта да обезпокои Белия призрак.

— Ние… получихме кодирано съобщение, маркирано като спешно и предназначено лично за вас.

Виктор затвори книгата, прокара пръст по кожената подвързия и протегна ръка към лейтенанта. Очакваше съобщението. „Дракон“ се бе вдигнал до перископска дълбочина преди половин час и бе издигнал антените си през една пукнатина в леда, за да изпрати докладите и да получи новините.

Мъжът с облекчение му подаде металната папка. Виктор се подписа и я взе.

— Свободен сте, лейтенант. Ако се наложи да изпратя отговор, ще се обадя на мостика.

— Слушам, сър — офицерът се завъртя кръгом и излезе.

Виктор отвори папката. Отгоре се мъдреше щампата „ЛИЧНО ЗА КОМАНДВАЩИЯ ФЛОТА“. Останалото бе кодирано. Въздъхна и започна разшифроването. Подател бе генерал-полковник Йерген Ченко, от дирекцията на ФСБ — Федералната служба за безопасност, една от наследниците на бившето КГБ. „Старата песен на нов глас“, кисело си помисли той. Съобщението идваше от щаб-квартирата им в Лубянка.

СПЕШНО!

ОТ: ФЕДЕРАЛНА СЛУЖБА ЗА БЕЗОПАСНОСТ (ФСШ;

ДО: ДРАКОН

//ТЕКСТ//

ИЗХ № ЛУБЯНКА 76-453А ОТ 8 АПР. ОТН. КООРДИНАТИ НА РАЗГРЪЩАНЕ/СРЕЩА

СТРОГО СЕКРЕТНО!

ЛИЧНО ДО КОМАНДВАЩИЯ ФЛОТА

ЗАБ./

(1) ПОСЛЕДНИТЕ ДАННИ ОТ РАЗУЗНАВАНЕТО ПОТВЪРЖДАВАТ, ЧЕ КОНТРАРАЗУЗНАВАТЕЛНАТА ОПЕРАЦИЯ ПРОДЪЛЖАВА. ДЕЛТА ФОРС МОБИЛИЗИРАНИ. КОНТРОЛИРАЩИЯТ ОПЕРАЦИЯТА ИДЕНТИФИЦИРАН И ПОТВЪРДЕН. ВЗЕТИ СА КОНТРАМЕРКИ, КООРДИНИРАНИ СЪС СПЕЦ. Ч. ЛЕОПАРД.

(2) ДРЕЙФАЩА СТАНЦИЯ ОМЕГА ПОТВЪРДЕНА КАТО ЦЕЛ НОМЕР ЕДНО. КООРДИНАТИ АЛФА ЧЕТИРИ ДВЕ ТОЧКА ШЕСТ ЧЕРТА ТРИ ЕДНО ТОЧКА ДВЕ, КАРТЕН ЛИСТ 2-ЕДНО.

(3) НА „ДРАКОН“ СЕ ЗАПОВЯДВА ДА СЕ ПРИБЛИЖИ БЕЗШУМНО ДО ЦЕЛТА, ДОКАТО НЕ БЪДЕ ПРЕДАДЕН КОД МЪЛНИЯ.

(4) ИЗПРАЩАНЕТО НА КОДА ОПРЕДЕЛЕНО ЗА 0800.

(5) НОВИНИ ОТ РАЗУЗНАВАНЕТО ЩЕ БЪДАТ ПРЕДАДЕНИ ЗАЕДНО С КОДА.

(6) ГЕН. — ПОЛК. ЧЕНКО.

ТЕКСТ

Виктор приключи с разшифроването и се намръщи.

Съобщението бе ясно и в него нямаше нищо изненадващо. Целта и времето на атаката бяха установени и потвърдени — Дрейфаща станция „Омега“, утре сутринта. И очевидно Вашингтон знаеше какво се готви около старата полярна база.

Но както бе типично за Ченко, между редовете се криеше допълнителна информация.

„Делта Форс“ мобилизирани.

Простото твърдение оставяше много неизказани неща. Американските „Делта Форс“ бяха най-секретната от техните специални части и когато влизаха в действие, бяха недосегаеми от закона. Попаднали в зоната на действие, екипите на „Делта Форс“ бяха напълно автономни и се надзираваха единствено от „контролиращ операцията“, който можеше да бъде някой високопоставен военен или човек със значителна власт в правителството.

С Разгръщането на „Делта Форс“ правилата на предстоящия сблъсък ставаха ясни и за двете страни. Бъдещата малка война никога нямаше да се отрази в медиите. Щеше да е тайна. Независимо от изхода и светът така и нямаше да узнае какво се е случило. И двете страни разбираха прекрасно това и с действията си приемаха правилата.

Някъде сред полярната шапка имаше съкровище за спечелване, но и тайна, която трябваше да бъде погребана. И двете правителства смятаха да излязат победители.

Тежко на озовалите се помежду им!

Такива тайни сблъсъци не бяха нещо ново. Въпреки при видното сътрудничество между Съединените щати и Русия зад закритите врати политиците си оставаха побъркани и отмъстителни както винаги. В съвременния нов свят едната ръка дружески махаше, докато другата криеше нож.

Виктор до болка познаваше тази игра. Беше истински експерт в нейните стратегеми и измамни ходове. В противен случай нямаше да бъде там, където се намираше в момента.

Затвори папката и се изправи. Приближи шестте титаниеви сандъка на пода. Всеки от тях бе с дължина половин метър. Отгоре с кирилски букви бяха отпечатани инициалите на Института за арктически и антарктически изследвания в Петербург. Никой — дори Москва — не знаеше какво има в тях.

Виктор присви очи и погледът му спря върху символа, изобразен под инициалите. Трилистно изображение, познато на целия свят.

Ядрена опасност…

Докосна го.

Смяташе да спечели тази игра.