Джеймс Ролинс
Айсбергът на смъртта (21)

Изпитание чрез огън

9 април, 19:55

Полярнастанция „Грендел“

 

17. Под дулата на оръжията отведоха Мат в клетката му. Странно, но оставиха момчето при него. Сега Маки лежеше свит в леглото, увит в одеяла като какавида. Може би адмиралът искаше момчето и преводачът да са му подръка. Мат нямаше нищо против да играе ролята на бавачка. Седеше на крайчеца на леглото и бдеше над хлапето, гледаше го как спи, събрало малките си пръстчета при устните, сякаш се молеше.

Чертите на Маки несъмнено бяха инуитски — мургава кожа, абаносовочерна коса, кафяви бадемови очи. Докато го наблюдаваше, в съзнанието на Мат нахлуха спомени за Тайлър — и неговата коса бе тъй черна, също като на майка му. Сърцето го болеше — не от ужаса и страха, а от дълбокото чувство за загуба.

— Направо не е за вярване… — промърмори доктор Огден от съседната клетка.

Мат им бе разказал написаното в дневника на Владимир Петков. Кимна едва-едва, без да е в състояние да откъсне очи от детето.

— Какво ли не бих дал да го проуча… може би да взема проба от кръвта му.

Мат въздъхна и затвори очи. Учени. Никога не вдигаха носове от проучванията си, за да видят засегнатите от тях.

— Хормон от гренделите — продължаваше Огден. — Най — накрая нещо, което да има смисъл. За да се получи криосусденсия, би трябвало да е необходима ензимна каскада на генетичната секвенция. А жлезите в кожата биха могли да изиграят идеално ролята на механизъм за задействане на събитието. Кожата се вледенява, това предизвиква отделянето на хормона, гените се активират в клетките на тялото, в тях се натрупва глюкоза, за да ги предпази, а тялото замръзва. А тъй като гренделите са бозайници, химичният състав на хормоните им би трябвало да е сравним с този на останалите видове бозайници. Също както инсулин от крави и свине се използва при лечението на болни от диабет хора. Постигнатото тук далеч е изпреварило времето си. Всъщност е направо блестящо!

За Мат това вече бе прекалено.

— Блестящо? — рязко се извърна той. — Да не си откачил, по дяволите? Пробвай да го замениш с чудовищно! Даваш ли си изобщо сметка какво са правили с тези хора? Колко от тях са били убити, мамка му! — Посочи Маки, който се размърда в леглото. — Да не би да ти прилича на някакъв шибан лабораторен плъх?

Огден отстъпи назад от решетките.

— Не исках да кажа…

Мат забеляза сенките под очите му. Ръцете на Огден трепереха, когато пуснаха металните пръчки. Мат знаеше, че и той е уморен и изплашен като всички останали.

— Някой трябва да поеме отговорност — по-тихо продължи той. — Трябва да се постави граница. Науката не може да погазва морала в желанието си да постигне поредния скок напред. Когато това се случва, всички губим.

— Като стана въпрос за загуба — обади се зад гърба му Уошбърн, — какво е положението с отряда на „Делта Форс“? Могат ли да завземат това място?

Мат забеляза как двамата студенти се размърдаха при този въпрос. Това бе единствената им надежда — спасението. Но не забравяше и пламенната решимост на адмирал Петков. Руският командващ никога нямаше да се предаде, дори пред лицето на многократно по-силен противник. Мат бе забелязал блясъка в очите му, студената безстрастност, която платеше американеца повече от оръжията и гренделите.

Сякаш единствено момчето бе в състояние да стопи леда в сърцето му. Мат погледна към Маки. Момчето държеше ключа към избавлението на адмирала. Но подобна промяна изисква време… време, което нямаха. Петков бе руска мечка, притисната в ъгъла на бърлогата си. Нямаше нищо по-опасно от това — или по-непредсказуемо.

Мат се обърна към Уошбърн.

— Преброих най-малко двадесет войници. Освен това руснаците имат предимството, че са се барикадирали тук. Ще е необходима фронтална атака с всички сили, за да се проникне вътре, а после кърваво и брутално прочистване на всяко ниво.

— Но въпреки това ще дойдат, нали? — обади се Магдален от леглото си.

Мат огледа малката групичка оцелели. Общо петима — шестима, ако включат и Маки. Щом екипът на „Делта Форс“ се връщаше, значи това не беше обикновена спасителна операция. Може би Крейг бе научил за образците. Може би окончателният успех на мисията изискваше получаването им.

Уошбърн също разбираше това.

— Не идват за нас — отговори тя на въпроса на Магдален.

Погледът и срещна очите на Мат. — Ние не сме техен приоритет.

Вратата на затворническото крило се отвори. Влезе адмирал Петков, съпровождан от същите двама войници. Триото приближи клетката на Мат.

„Пак се почва“ — помисли си той и се изправи.

— Вашите „Делта Форс“ взривиха дрейфащата станция — каза Петков с присъщата си прямота.

Мат го зяпна. Трябваше му малко време, за да асимилира чутото.

— Глупости — обади се Уошбърн.

— Прихванахме експлозията минути след излитането на хеликоптера им.

Уошбърн се намръщи, но Мат знаеше, че Петков не лъже. Не действаше по такъв начин. „Омега“ наистина е била унищожена. „Но защо?“

Петков отвърна на мълчаливия му въпрос само с две думи.

— Убедително опровержение.

Мат се замисли върху отговора му. В него имаше истина. Отрядите на „Делта Форс“ бяха секретни екипи за хирургически удари при минимален надзор. Озоваваха се в бойната зона, изпълняваха мисията си и не оставяха след себе си никакви свидетели.

„Никакви свидетели…“

Мат рязко си пое дъх. Разбра какво означава тази новина. Спъна се, залитна и блъсна с пети леглото. Детето се събуди стреснато.

Петков направи знак на единия войник да отвори клетката.

— По всичко личи, че вашето правителство гони същата цел, каквато и моето — да обяви откритието за свое и след това никой да не може да твърди обратното. На каквато и да било цена.

Вратата се отвори. Пистолетите отново се насочиха към него.

— Какво искате от мен? — попита Мат.

— Да ги спрете и двете. Баща ми е пожертвал всичко, за да погребе резултатите от изследването си. Няма да позволя нито едно от правителствата да спечели.

Мат присви очи. Ако казаното от Петков бе истина — ако това наистина е свръхсекретна операция с нула свидетели, — тогава може би току-що бе намерил съюзник. Имаха общ враг. Погледна адмирала. Изгаряше го гняв. Ако екипът на „Делта Форс“ е избил всички на „Омега“… изглеждаше немислимо, но и ужасяващо възможно… тогава щеше да стори всичко, за да отмъсти на всички.

В ума му изникнаха черните очи, гледащи го с любов.

„Джени…“

Обзе го ярост. В очите на Петков виждаше същата решимост. Но доколко можеше да се довери на този студен тип?

— Какво предлагате? — най-сетне рече Мат.

— Да носите бяло знаме — ледено отвърна Петков. — Ще говоря с лидера на екипа — онзи, който открадна дневниците на баща ми. По-нататък ще му мислим.

Мат се намръщи.

— Не мисля, че Крейг ще бъде в настроение за разговори, когато се добере тук. Предполагам, че той и хората му ще предпочетат да говорят с карабините си.

— Трябва да го разубедите.

— Какво ви кара да мислите, че ще ме послуша?

— Ще вземете със себе си някого, чието присъствие ще го блокира.

— И кой е този някой?

Погледът на Петков се спря върху малкото момче в леглото.

 

 

19:59

На път над леда…

 

Джени четеше текста през сълзи. Нямаше представа как-во означават думите. Просто четеше на руски чрез символите на инуктитут. Можеше да прави само това, за да не се разкрещи. Знаеше, че Крейг слуша, записва, търси някаква нишка.

Срещу нея Делта Едно продължаваше да се взира през прозореца. Пламъците от изпепелената дрейфаща станция отдавна бяха изчезнали в здрача. Хеликоптерът бе направил обиколка над зоната на поражението. Не забелязаха нито един оцелял.

По общия канал се разнесоха думи, които прекъснаха четенето и.

— Полярната станция е право пред нас! — съобщи пилотът.

— Готови за ракетна атака! — викна Крейг. — По моя команда.

„Ракетна атака?“ Джени се изправи на мястото си.

— Координатите на прицел.

— Огън!

Преди да успее да реагира, от външната страна на вратата се разнесе съскаща експлозия. Съпроводи я огнен проблясък. Наведе се напред, когато вертолетът се изнесе настрани от вятъра.

Спирална димна следа маркираше траекторията на ракетата. Удари върховете вляво от входа на станцията. Лед и огън полетяха във въздуха и се стовариха върху откритата ледена равнина. Някакво оранжево петно — палатка — се понесе във въздуха, подгонена от вятъра.

Джени познаваше целта. Това бе мястото, от което руснаците бяха изстреляли ракети по тях. Явно Крейг прочистваше района, за да приземи хеликоптера — и може би да отмъсти.

Разпръсквайки парата и дима под себе си, машината се понесе надолу към леда.

— Екип едно готови! — изрева Делта Едно, стряскайки Джени.

Вратата срещу нея се отвори. Вятърът нахлу в кабината. Студът защипа оголените части от кожата и. Войниците за-почнаха да се спускат по въжетата един по един. Изчезваха от поглед за секунда.

— Екип две!

Вратата от страната на Джени също се отвори и вятърът се нахвърли върху нея. Едва не изпусна дневника. Притисна го здраво до гърдите си.

Мъжете се промъкваха покрай нея, сграбчваха въжетата и скачаха навън. Кабината се опразни за секунди. Останаха само трима, включително и Делта Едно.

— При картечниците! — излая командирът.

Войниците вече бяха заели местата и насочиха огромните дула навън.

— По моя команда! — нареди Делта Едно. — Пълен преграден огън!

Джени рискува да се наведе и да погледне надолу. Димът от ракетната атака бе започнал да се разсейва. Забеляза спуснатите войници. Облечените в бели екипи фигури притичваха и се хвърляха по корем на леда.

— Огън! — нареди Делта Едно.

Картечниците затракаха зловещо, бълвайки огън. Празните гилзи се посипаха като месингов дъжд. Ледът се разкъса от широките откоси, защитаващи войниците.

Един-единствен руски войник побягна от някакъв скрит бункер. Откосът го разряза на две и обагри леда в червено. Изглежда оцелели нямаше.

— Слизаме — нареди Крейг на пилота по общия канал.

Хеликоптерът се спусна надолу, като леко се оттегли зад екипа на леда.

Делта Едно държеше слушалката плътно до ухото си.

— Получавам докладите! — съобщи той. — Повърхността е в наши ръце! На входа на станцията има силна охрана!

— Безопасно ли е да се кацне? — попита Крейг.

— Бих предпочел птичката да е във въздуха до превземането на станцията — отвърна Делта Едно. — Но горивото е проблем. Имаме много път до Аляска. Момент! — Той се заслуша и притисна микрофона си до гърлото, за да разговаря с някой долу. Накрая се изправи. — Сър, екипите съобщават за раздвижване при входа на базата. Някой излиза навън. Невъоръжен. Носи бяло знаме.

— Какво? Толкова бързо? Кой е?

Хеликоптерът се обърна около оста си. Джени забеляза фигурата на стотина метра от тях. Изпъкваше добре на снега, въпреки че димът продължаваше донякъде да я замъглява. Носеше зелено яке, което ярко изпъкваше на белотата наоколо. Дори от това разстояние разпозна износената дреха. Беше прала, поправяла и кърпила проклетото нещо в продължение на десет години.

Не бе в състояние да прикрие радостта и изумлението си.

— Това е Мат! — възкликна тя и изхлипа. Общият канал все още бе открит. Крейг я чу.

— Джен, сигурна ли си?

— Сър, има и някакво момченце с него — обади се Делта Едно от другата страна на кабината.

Едва сега забеляза детето, притиснало се до крака на Мат. С едната си ръка той прегръщаше момчето, а в другата държеше прът с парче от бяла канадка на него.

— Приземи се! — нареди Крейг.

Хеликоптерът започна да се спуска.

— Може би е по-добре да останем във въздуха, докато се изяснят нещата — призова към предпазливост Делта Едно.

— Изпратен е като посредник. Може да успеем да обърнем това в наша полза.

Облекчението на Джени се смеси със страх. От самото начало двамата с Мат се бяха оказали дребни пионки в тази игра между свръхсилите. Изглежда ролята им все още не бе свършила.

Плъзгачите се отпуснаха върху леда. Около машината бушуваше и се вихреше сняг. Двигателят намали оборотите си.

— Искам да държиш мотора загрят — нареди Делта Едно на пилота.

— Слушам, командир.

Крейг се промъкна от пилотската кабина в основното отделение.

— Ще оставим дневниците тук — посочи към Делта Едно. — Твое задължение е да ги пазиш.

— Какво ще правите? — попита той.

— Ще се срещна с онзи човек. Няколко пъти ми спаси задника, да видим дали ще успее да го направи и сега. Предпочитам да останеш тук — обърна се той към Джени.

— За нищо на света! — тя разкопча коланите си. Трябваше да я застрелят, за да я накарат да остане в хеликоптера.

Крейг я изгледа за миг, сякаш преценяваше искреността и, после сви рамене. Може би все пак предпочиташе всичките му жертви да са заедно.

Двамата слязоха от вертолета и се приведоха под перките, за да изчакат трима бойци от екипа на „Делта Форс“ за въоръжен ескорт.

Джени едва ги забелязваше. Очите и бяха приковани към фигурата на тридесетина метра от входа на станцията. Мат! Едва се сдържаше да не се затича към него. Страхуваше се, че подобен внезапен порив ще доведе до смъртта и на двамата. Затова тръгна в групата, оградена от двете страни и отпред от войници. Прекосиха леда и минаха в неутралната територия отвъд охранявания периметър.

Мат се бе отпуснал на коляно и прикриваше детето. Беше насочил цялото си внимание към него. Дребосъкът го прегръщаше. Беше увит от глава до пети в нечия канадка, която му стоеше като истински шинел. Ръкавите висяха чак до земята. Без да се отделя от прегръдката на Мат, детето се обърна и погледна с ококорени очи приближаващата група.

Джени за пръв път видя ясно лицето му — черна коса, големи кафяви очи, мъничко личице. Спъна се, краката и внезапно омекнаха. — Тайлър!

 

 

20:07

На леда…

 

Мат прегръщаше момчето с две ръце. Щом излязоха от тунела, Маки се бе залепил плътно за него. Експлозиите и ревът на 50-милиметровите картечници вече го бяха изплашили достатъчно. А сега на откритото бе изпаднал в паника от вятъра и снега. Мат можеше да се досети защо. Вероятно бе прекарало целия си кратък живот изолиран долу, може би дори само в рамките на онова ниво. Тук, на открито, пред него се простираше огромен свят и това го изваждаше от равновесие.

Нуждаеше се от някого, в когото да потърси опора, от котва — и това бе Мат.

Почти не обърна внимание на приближаващите. Бе забелязал Крейг сред войниците, но след това трябваше да държи Маки да не се втурне обратно към станцията.

— Тайлър!

Познатият вик го накара рязко да се обърне.

Джени се отскубна от групата войници. Очите и бяха диво разширени, но бързо дойде на себе си. Разбра грешката си веднага щом я произнесе на глас. Чист рефлекс, досети се Мат.

— Името… името му е Маки — заекна той, докато се изправяше. Детето се вкопчи в крака му, но Мат този път нямаше нищо против. Краката му бяха омекнали от облекчение, когато видя Джени жива, и се нуждаеха от опората на детето.

Тя се втурна към него.

Мат не знаеше какво да очаква и леко се присви.

Хвърли се в обятията му, притисна се силно в него, обви с ръце шията му. Стана тъй естествено, че Мат се изненада. Сякаш винаги е било така. Сякаш не бе минало никакво време. Прегърна я още по-силно, сякаш да се увери, че не сънува, и усети аромата на косата и, тилаи… Беше истинска… и в обятията му.

— В базата… папа… — хлипаше тя в ухото му.

Мат се вцепени. Джон не беше с нея или в хеликоптера. Баща и бе останал в „Омега“. От реакцията на Джени ставаше ясно, че казаното от Петков не е било лъжа. Дрейфащата станция наистина е била взривена.

— Джени, страшно съжалявам!

Думите прозвучаха глупаво. Единственото, което можеше да направи, бе да и предложи силата си, рамото си, ръцете си.

Трепереше в прегръдките му. Думите и стигнаха до него — прошепнати, тихи, предназначени единствено за неговите уши.

— Крейг го направи. Не му се доверявай.

Пръстите му стиснаха канадката и. Погледна към фигурата в познатата синя дреха. Външно запази самообладание, сякаш не бе чул предупреждението.

Всичко се бе оказало истина. Всичко.

Бавно отдръпна Джени от себе си, но продължи да я прегръща с едната ръка.

Крейг пристъпи напред.

— Мат, радвам се, че си жив. Но какво става? Какво правиш тук?

Мат потисна порива да стовари юмрук право в лицето му. С подобно действие щеше само да си изпроси куршума. За оцеляването оттук нататък щеше да е необходима майсторска игра с полуистини и лъжи.

За начало — с лъжа.

— Господи, как се радвам да ви видя всички тук!

Крейг се усмихна по-уверено.

— Руският адмирал продължава да контролира всичко долу, но ме изпрати нарочно. Реши, че ако първо ще стреляте, а после ще питате, по-добре да се почне с един американец.

— Защо изобщо те е изпратил?

— За да уговоря временно примирие. Ще цитирам адм-рала: и двете страни разполагат само с половината от ключа Към чудото тук. У вас са техническите бележки, у него са образците. Едното е напълно безполезно без другото.

Крейг пристъпи напред.

— Истина ли е?

Мат отстъпи настрани и побутна малкия Маки между себе си и Джени. Момчето не се пускаше от крака му.

— Ето доказателството, с което ме пратиха.

— Не разбирам. — Крейг се намръщи и се наведе да пог-ледне детето по-отблизо.

Мат не се изненада. Крейг бе обучен да бъде като кон с капаци, да се насочва единствено към целта и да пренебрегва всичко останало. Особено труповете, оставени по пътя.

— Това е момчето от камерата — обясни той. — Онази, която доктор Огден активира.

Погледът на Крейг се стрелна към него.

— Господи, сериозно? Съживило се е? Значи наистина действа?

Мат запази самообладание. Не можеше да се издава, че знае за зловещото намерение на „Делта Форс“.

— Действа, но единствените запазени образци от еликсира се държат на едно тайно място долу. Аз самият го видях с очите си. Обаче адмирал Петков е заложил експлозиви из цялата база. Може да унищожи всичко.

Погледът на Крейг помръкна.

— Какво иска?

— Временно примирие. Преговори между вас двамата. На горното ниво. Ще оттегли хората си надолу. Можеш да дойдеш с петима от твоите, въоръжен както си искаш. Но ако от главата на адмирала падне и косъм, на хората му е заповядано да застрелят пленниците и да взривят избата. Струва ми се, че нямаш кой знае какъв избор. Или губиш всичко, или сключваш съглашение с онзи дявол.

Зачака, несигурен дали не е преиграл.

Крейг изсумтя и се обърна. Вдигна яката на якето си и заговори в нея, след което извади шнура от качулката си и пъхна края му в ухото си. Скрито радио, досети се Мат.

Джени се присламчи по-близо.

— Консултира се с командира на „Делта Форс“. Откраднатите дневници са при него в хеликоптера. А тези преговори? Можем ли да имаме доверие на някого?

— Единственият човек, на когото имам доверие, е до мен.

Тя стисна ръката му.

— Ако се измъкнем от всичко това…

— Когато — поправи я той. — Когато се измъкнем от всичко това.

— Мат…

Той се наведе и леко я целуна по устните. Не беше толкова целувка, колкото обещание за бъдеще. Обещание, което смяташе да изпълни. Усети соления вкус на сълзитеи. Щяха да оцелеят.

Крейг се обърна. Междувременно около тях се бяха събрали още хора. Приготвяха си оръжията.

— Прав си. Май нямаме друг избор, освен да се срещнем с копелето.

Мат преброи хората на Крейг. Петима.

— Взел си един повече — каза той, кимайки към войниците.

— Какво? — вдигна вежди Крейг. — Каза петима.

— Тя идва с нас. — Мат посочи към Джени. — Ще трябва да и върнеш пистолета.

— Но…

— Или идва, или аз не се връщам там. А ако не се върна, както ми е заповядано, Петков ще взриви избата.

Клатейки глава, Крейг направи знак на един от хората си да отстъпи.

— Добре, но навън тя е в по-голяма безопасност.

Мат не отговори. За добро или лошо, двамата с Джени бяха неразделно свързани. Тя стисна ръката му и протегна отворена длан за пистолет.

Един от войниците и даде своя. Мат придържаше ръката и до кобура. Както беше ядосана, можеше да застреля Крейг на място.

Поеха към станцията. Мат взе на ръце момчето, което ококорено зяпаше Джени. В очите му се четеше страх. Минаха през пробития отвор и за пореден път заслизаха надолу по тунела. Топлият въздух от станцията ги удари в лицата.

Мат се питаше дали Петков е готов. Адмиралът не бе споделил плановете си. „Доведи Крейг вътре“ — това бе целта на мисията му. Останалото Петков сам щеше да свърши. Но какво се надяваше да постигне? Руският контингент бе по-малоброен и по-зле въоръжен.

Мат водеше групата. Осветлението отново работеше. Явно някой бе намерил резервни бушони и бе пуснал тока на първото ниво. Беше прекалено светло. Кръвта по пода изпъкваше на ярки червени петна. Покрай една от стените бяха наредени телата на загиналите. Масите бяха избутани настрани.

В центъра на помещението, недалеч от спиралната стълба, стоеше Петков. Асансьорът бе вдигнат от долните нива. Руският адмирал бе стъпил с единия крак на платформата.

— Добре дошли! — студено каза той.

Премести се изцяло върху платформата. Там имаше и някакво странно устройство. Титаниева сфера, поставена на триножник. През централната и част примигваха малки сини лампички. Макар и без никакви обозначения, самият и вид сякаш казваше: бомба.

Мат внезапно изпита неприятното усещане, че новооткритият му съюзник не е такъв, какъвто би му се искало. Сега пък каква игра се играеше?

Внезапно чу тропот на крака. Извърна се рязко. Още петима войници от „Делта Форс“ нахлуха в помещението. Изглежда нито една от страните не смяташе да спазва примирието.

Мат се изненада, въпреки че не би трябвало.

Петков остана невъзмутим и непредвидим. Не помръдна от мястото си.

— Рискувате мисията си — най-сетне проговори той. — При една моя дума или при смъртта ми образците ще бъдат унищожени.

Крейг пристъпи до Мат и взе момчето от ръцете му. Маки стреснато извика.

— Това е всичко, което ми трябва — каза той и вдигна детето във въздуха.

— Исследовательский субъект.

Джени бе така мила да прочете още някои откъси от дневника на баща ви, докато пътувахме насам. Изглежда хормонът остава активен у съживения образец в продължение на цяла седмица. С неговите бележки и с момчето ще извлечем хормона и сами. Онова, което имате, е безполезно. Но въпреки това ще ви направя предложение — вашия живот в замяна на образците. Офертата е валидна точно една минута.

— Благодаря за великодушието — отвърна Петков, — но тази минута не ми трябва.

Експлозията разтърси нивото, разлюля пода и разхвърля хората на различни страни. За тях се издигнаха гъсти кълба дим. Мат се строполи на купчина до Джени. Бързо се обърна назад.

Изходът към повърхността бе изчезнал. Ледените късове бяха хлътнали надолу, блокираха коридора и се бяха изсипали дори в нивото. Изправи се на крака. Ушите му пищяха. Крейг и онова, което бе останало от екипа на „Делта Форс“, се мъчеха да станат от пода. Двама от тях бяха мъртви, смазани от падналия лед.

Светлините примигваха. От гъстия дим всички кашляха неудържимо.

Мат погледна към стълбата. Петков бе изчезнал надолу. Отмести поглед към Крейг.

Беше се оказал в капан, погребан под леда заедно с двама побъркани мъже.

Погледна титаниевата сфера, оставена на платформата на асансьора. Сините светлинки все така примигваха и обикаляха по екватора и.

Не предвещаваха нищо добро.

 

 

20:15

Под леда…

 

Аманда бе клекнала до капитан Грег Пери на борда на „Полярен страж“. Двамата наблюдаваха монитора на „Дълбочинно око“. Останалите се бяха скупчили отзад. Някои гледаха екрана, други се взираха навън през лексановото око на подводницата.

Грег отпусна ръка на коляното и. Повече нямаше да и позволи да се отдалечи и на крачка от него… и тя нямаше нищо против.

Само преди половин час на „Омега“ беше изпаднала в пълна паника. Опитваше се да предупреди останалите за онова, което са намислили командирите на „Делта Форс“, и за сонарната честота, издаваща присъствието на грендели. Оказа се, че не са били чудовищата — „Полярен страж“ бе активирал „Дълбочинно око“.

Но преди да успее да привлече вниманието на Сюел, двойните врати на бараката рязко се отвориха и вътре се бе втурнал Грег с малка група свои хора. Нареди на всички да запазят пълно мълчание.

Смаяна от чудото, Аманда се бе хвърлила в обятията му. Без да обръща внимание на присъстващите, той я бе притеглил към себе си, целуваше я и шепнеше, че я обича.

Изчакаха хеликоптерът на „Делта Форс“ да се издигне във въздуха. След това тичаха през сенките начело с Грег към бараката на океанографите. Вътре Аманда видя странна гледка. В центъра на главната лаборатория се издигаше кулата на „Полярен страж“. Подводницата бе изплавала през квадратната дупка, изрязана в леда, която бе пристанище на двуместната батисфера на океанографите.

Когато всички се спуснаха долу в подводницата, Грег заповяда аварийно потапяне. „Полярен страж“ се спусна надолу като тухла. Намираха се на дълбочина четиридесет фатома^[1], когато руските запалителни експлозиви V-клас вдигнаха във въздуха покрива над главите им.

По това време Аманда беше в „Циклоп“. Видя с очите си ослепителния проблясък, невъзможната гледка на пламъци, изригващи надолу във водата. Подводницата се бе разтърсила и само благодарение на водната изолация бяха оцелели, макар и здравата раздрусани.

След това Грег бе изпратил безумно послание на дълги вълни до баща и, в което го информираше за действителната мисия на отряда на „Делта Форс“.

— Вече бях там и се готвех да направя опит да ви измъкна под носа на руснаците. Никога не съм предполагал, че ще ми се наложи да ви спасявам от свои — последните му думи бяха пропити с горчивина.

Освен товаи бе съобщил за състоянието на баща и след инфаркта. Но за щастие сега се възстановяваше в болницата на Военноморските сили в Оаху.

— Беше настоял преди да започнат да го лекуват, да изпратят предупреждението.

Беше ги спасило умелото и точно разпределение на времето.

В момента „Полярен страж“ отново шпионираше отдолу. Този път подводницата бе увиснала неподвижно до обърнатата ледена планина, криеща в недрата си полярната станция „Грендел“. С помощта на проникващия сонар на „Дълбочинно око“ бяха наблюдавали нападението срещу базата. Зловещо бе да гледаш безмълвната картина на екрана, призрачните образи на хора и престрелки.

След това избухна експлозия, изобразила се на монитора като ярко жълто петно.

Постепенно то се изчисти.

Грег стисна коляното и — искаше да говори с нея. Аманда се обърна и го погледна.

— Не зная как бихме могли да им помогнем — каза той. — Май входът се срути. Попаднаха в капан.

Зад Грег някой се размърда и пристъпи напред.

— Джени.

Беше бащата на другата жена. Посочи един от призраците на екрана.

— Това е дъщеря ми. Аманда го погледна.

— Сигурен ли сте?

Той се наведе още по-напред и прокара пръст по долната половина на образа.

— Счупи си крака, когато беше на двадесет и две. Използваха гвоздеи, за да закрепят костта.

Аманда леко настрои фокуса на сонара. Старецът май беше прав. Проникващият сонар действаше донякъде като рентгенов апарат. И наистина в единия крак като че ли имаше метал. Нищо чудно да беше тя.

Обърна се към Джон и видя изписания на лицето му страх. Той знаеше, че на екрана е дъщеря му. Трябваше да спасят Джени и останалите, попаднали в капана между двете сили.

Грег посочи монитора. По горните нива на станцията се появиха малки жълти петна. Нямаше нужда от обяснение какво означават те. Стрелба.

Голям кехлибарен пламък лумна в центъра на станцията Аманда се обърна към Грег. — Граната — раздвижиха се устните му. Отново загледа монитора, на който проблясъците и петна-та продължаваха да се спускат към дълбините на станцията. Това бе истинска война.

 

 

20:22

Полярна станция „Грендел“

 

Избухна нова граната и разтърси пода. Джени държеше на ръце инуитското дете. Момчето пищеше и плачеше, запушило ушите си и стиснало здраво очи. Приклекна и го залюля, за да го успокои.

Мат стоеше над тях с пушка в ръка.

Викове и изстрели се чуваха от централната шахта, съпроводени с кълба дим и сажди. Някъде долу имаше пожар. Базата бе изградена предимно от стомана, месинг и мед, но значителна част от инфраструктурата и се състоеше от леснозапалими материали.

Сега те горяха.

Дори екипът на „Делта Форс“ да успееше да овладее станцията, какво можеха да направят? Щяха или да умрат в пламъците, или да останат погребани в леда.

А не биваше да се забравя и третата възможност.

Сякаш рееща се в колоната от дим, голямата титаниева сфера продължаваше да стои на платформата на асансьора. Един от екипа, експерт по експлозиви, бе коленичил пред отворения панел в долната и част и го изучаваше от десет минути. Инструментите до него оставаха недокоснати. Това не беше добър знак.

Крейг изкрещя нещо веднага щом стрелбата долу затихна. Говореше по радиото, като същевременно оглеждаше нивото. Други двама войници бяха заели позиция при шахтата. Останалата част от екипа продължаваха партизанската си война долу.

Крейг свали микрофона и се приближи.

— Хората отгоре са малко и няма начин да ни измъкнат оттук. Ще отнеме дни. А всеки опит да се пробие изход с ракета може само да ни убие.

— Тогава какво ще правят?

Крейг затвори очи за момент, после отново ги отвори. Загледа се в бомбата.

— Наредих им да се отдалечат на петдесет километра оттук. Не мога да рискувам дневниците.

— Петдесет километра? Не е ли прекалено? — попита Мат.

Крейг кимна към устройството в шахтата.

— Атомна бомба. Засега сержант Конрад знае само това.

Освен ако не успеем да я деактивираме… — той сви рамене.

Джени трябваше да му признае — беше хладнокръвен тип. Дори и в такава ситуация основен приоритет си оставаше мисията.

Мат се ослуша.

— Стрелбата… май намалява…

Джени отново залюля детето. Битката бе приключила, чуваха се само отделни изстрели.

Двамата войници при шахтата се размърдаха.

— Идват свои! — извика единият.

Други двама от екипа се изкачиха по стълбите. Водеха руски войник, вдигнал ръце на главата си. Беше съвсем млад, най-много на осемнадесет, и мигаше от кръвта, стичаща се по челото му. Дрехите му бяха покрити със сажди.

Единият от войниците му заповяда нещо на руски. Момчето падна на колене. Другият отиде при Крейг.

— Предават се. На Ниво Три имаме още двама пленници.

— А останалите?

— Мъртви са — войникът хвърли поглед към стълбището. Стрелбата бе спряла напълно. — Прочистихме всички нива без четвъртото. Нашите в момента са там.

— А адмирал Петков? — попита Мат.

Мъжът побутна пленника. Отслабнал от ужаса и загубата на кръв, той се строполи на една страна, без да посмее дори Да си свали ръцете, за да се подпре на тях.

— Казва, че адмиралът е избягал в Ниво Четири. Но засега не сме го открили. Може и да лъже.

В този момент към тях се приближи сержант Конрад. Крейг насочи цялото си внимание към него.

— Е?

— Никога не съм виждал подобно нещо — поклати глава войникът. — Мога само да кажа, че е някакво маломощно ядрено устройство. С минимален радиационен риск. Но със сигурност не е обикновена бомба. По-скоро цели да разстрои нещо. Като онези електромагнитни пулсови оръжия, които се разработват. Експлозивната мощност е ниска за ядрена бомба, но енергията и би могла да създаде мощен импулс. Не мисля, че става въпрос за електромагнитен импулс. Нещо различно е, непознато.

— Казахте, че експлозията ще бъде малка — прекъсна док-лада му Мат. — Само това ме интересува. Колко малка?

— Малка за ядрено устройство — сви рамене сержантът. — Но ще пукне този остров като твърдо сварено яйце. Гръмне ли, всички сме мъртви, без значение що за импулс ще излъчи.

— Можете ли да я деактивирате?

Конрад поклати глава.

— Задействащият механизъм е от субсонични приемници. Свързан е към външен детонатор. Ако не успеем да се доберем до отменящия код и да го изключим, това бебче ще гръмне след… — той погледна часовника си — … след петдесет и пет минути.

Крейг потърка лявото си слепоочие.

— Значи трябва да открием адмирала. Той е единственият ни шанс — погледът му се спря върху уплашения младеж на пода. Кимна на войника, който го бе ритнал. — Разбери какво знае.

Явно пленникът го бе разбрал. Ужасен, започна да дърдори на руски, като продължаваше да държи ръцете си на главата.

Мат застана между него и войника.

— Няма нужда. Мога да намеря Петков. Знам къде се е заврял.

Крейг се обърна към него.

— Къде?

— На Ниво Четири. Ще ви заведа.

Крейг присви очи и погледна първо младежа, после стълбата.

— Добре. И без това се съмнявам, че този знае нещо — извади пистолета си и стреля в главата на пленника.

Гърмежът прозвуча силно в притихналата станция. Кост, мозък и кръв се пръснаха по пода.

— Исусе Христе! — изкрещя Мат, щом ехото заглъхна. — Защо го направи?

Крейг отново присви очи.

— Не се прави на глупак, Мат. Много добре знаеш защо — тръгна към шахтата и даде знак на двамата войници да го последват. — Или ние, или те. Избирай страна и да действаме.

Мат остана замръзнал на мястото си, но загледан в Джени, която се беше извърнала от трупа, за да скрие ужасната гледка от детето. Изстрелът го бе накарал отново да се разреве с пълна сила. Джени го държеше здраво.

Мат пристъпи към тях, наведе се и ги прегърна.

— Върви — каза му тя въпреки желанието си. Не и се искаше да се отделя от тях. — Но си отваряй очите на четири.

Едва забележимо кимване. Беше я разбрал. В момента най-голямата опасност бе бомбата. Ако успееха да я блокират, трябваше да намерят начин да се спасят и от руснаците, и от „Делта Форс“.

Мат се изправи и метна пушката на рамо.

Джени затвори очи. Не искаше да гледа как се отдалечава. Но когато той направи няколко крачки, ги отвори отново. Гледаше всяко негово движение, широките рамене, големите крачки. Изпиваше го с поглед, без да знае дали ще го види отново. Съжали за пропилените в горчив гняв години.

Изчезнаха от поглед. Двамата стражи останаха на местата си при шахтата. Опита се да утеши хлипащото дете, както не бе успяла да утеши Тайлър. Прекара пръсти през косата му, като шепнеше безсмислени успокоителни думи.

Двамата войници тихо разговаряха. Стрелбата и експлозиите бяха затихнали окончателно. Нивото все още бе замъглено от пушека. Сферата все така проблясваше през мъглата като маяк — титаниево сърце, отброяващо изтичащите минути.

Докато люлееше момчето, зад нея зашепна нечий глас, призрачен и неясен. Отначало дори си помисли, че само и се е сторило. И тогава гласът изрече името и.

— Джени… чуваш ли ме?

Предпазливо погледна зад себе си. Звукът идваше от някаква разпиляна по пода електроника.

— Джени, тук е капитан Пери от „Полярен страж“.

 

 

20:32

„Полярен страж“

 

Пери стоеше в свързочната кабина на мостика и говореше по УТК-линията на подводния телефон.

— Ако ме чуваш, премести се към мястото, откъдето идва гласът ми.

Докато чакаше, включи интеркома и повика „Циклоп“.

— Джон, Аманда може ли да види Джени на монитора?

Реагира ли дъщеря ти?

Кратка пауза, след което дойде и отговорът:

— Да!

Усети бащинската надежда в гласа му.

През изминалите пет минути бяха изчаквали момент Джени да остане сама. По-рано Пери бе подслушал разговора между „Дракон“ и станцията по подводния телефон. Надяваше се спуснатият във водата изолиран проводник да не е пострадал при взрива.

— Джени, виждаме те на сонара. Има ли начин да отговориш? Би трябвало да има приемник. Прилича на обикновен телефон. Ако го откриеш, просто говори по него.

Зачака, като се молеше. Не знаеше каква помощ би могъл да предложи, но поне трябваше да е наясно със ситуацията в станцията, за да изработи някакъв план.

Линията остана безмълвна.

„Хайде… трябва ни някакъв шанс. Поне мъничко късмет.“

Тишината продължаваше.

 

 

20:33

Полярна станция „Грендел“

 

Джени стискаше телефонната слушалка. Сълзи се стичаха по бузите и. Жицата бе прерязана. Нямаше начин да отговори. От безсилие и отчаяние и идваше да разбие слушалката в пода.

За момента двамата стражи бяха заети със собствения си разговор. С едната си ръка продължаваше да прегръща Маки — не искаше да привлича вниманието им.

Гласът на капитана се разнесе отново.

— Трябва да има някакъв проблем при слушалката. Но имаме достъп до всички средства за комуникация в станцията. Подслушваме всичко. Просто трябва да намериш какъвто и да било радиопредавател. Дори и обикновено уоки-токи.

Слухът ни е адски добър. Направи го. Но не позволявай никой от „Делта Форс“ да те види.

Джени затвори очи.

— Просто знай, че те наблюдаваме. Ще направим каквото можем, за да ти помогнем.

Слушаше уверения му глас, но той бе недостъпен за нея, както водата не може да проникне през кожата на тюлен. Дори и да намери радио, каква полза от това? Как биха могли да помогнат?

Гледаше сините светлинки, обикалящи по титаниевата сфера. Обхвана я чувство на отчаяние и безнадеждност. Беше прекалено уморена, за да продължи да се бори. Не бе мигвала почти две денонощия. Постоянният ужас и напрежение бяха изцедили всичките и сили. Усещаше се куха и празна.

От малкия говорител се разнесе друг глас.

— Джени, тук сме. Няма да се махнем, докато не ви изведем всички оттам.

Едва различи думите, но самият глас привлече вниманието и — познатото заваляне, леко провлеченото произношение.

— Аманда… — изричаше името на призрак.

— До мен стои някой, който иска да говори с теб.

Последва пауза, през която Джени се мъчеше да намери логично обяснение.

— Джен… скъпа…

Сълзи бликнаха от очите и.

— Папа!

Възклицанието привлече вниманието на стражите. Наведе се към момчето и му заприказва, за да прикрие грешката си. Зад нея баща и продължаваше да говори… жив!

— Прави каквото казва капитан Пери — насърчи я той. — Няма да ви оставим.

Джени прегърна детето и го залюля, като се мъчеше да сподави хлипанията си. Баща и беше жив! Чудото я извади от отчаянието. Нямаше да се откаже.

Вдигна глава и се загледа към мъртвия руски младеж. От горния джоб на униформата му се подаваше черно уоки-токи.

Стана и взе детето на ръце. Започна да се разхожда насам-натам, тананикайки тихо, като постепенно се приближаваше до тялото. Спря достатъчно близо и зачака пазачите да се обърнат с гръб към нея. Издебна удобен момент, бързо измъкна предавателя и отново се изправи.

Скри го на място, където никой не би се сетил да погледне.

А сега какво?

Титаниевата сфера в центъра на помещението продължаваше зловещото си отброяване. Нямаше да има никакво спасение, докато не се намери начин да се справят с тази заплаха.

А това зависеше от мъжа, когото обичаше.

 

 

20:36

 

Мат вървеше по дългия извит коридор със замразените камери.

Крейг и двамата му придружители го следваха. Други войници от отряда заемаха ключови позиции в нивото. Всички оцелели руснаци бяха екзекутирани и базата отново бе станала американска… с изключение на руския адмирал.

Мат стигна до тайния панел в края на коридора. Спря, за да прецени двете злини — Крейг или руския адмирал. Но веднага си представи Джени и малкото момче. Почерпи сила от сърцето и, от готовността и да защити невинния. Преди решаването на останалите проблеми трябваше да деактивира бомбата.

Пръстите му се стегнаха около пушката.

— Тук няма нищо — подозрително рече Крейг.

— Така ли? — Мат отвори тайния панел и откри ключалката за секретната ледена лаборатория. Погледна към Крейг с вдигнати вежди. — Тогава влез пръв, защото се съмнявам, че ще можем да разчитаме на топло посрещане.

Крейг му направи знак да отстъпи и нареди на един от войниците да се заеме с колелото. Мат го остави да се помъчи малко, спомняйки си за собствените си безплодни усилия по-рано. Но времето беше от критично значение. Наведе се и натисна тайното копче, което освобождаваше колелото. То се завъртя.

Вратата се открехна едва-едва. Никой не се опита да я отвори съвсем.

Крейг пристъпи към нея.

— Адмирал Петков! Поискахте да се срещнем и да преговаряме, за да намерим решение на проблема. Все още съм склонен на това, стига да желаете.

Отговор не последва.

— Може да се е самоубил — промърмори единият от войниците.

Предположението му бързо бе опровергано.

— Влезте — обади се Петков отвътре.

Крейг се намръщи, обезпокоен от отстъпчивостта на адмирала. Погледна към Мат. Той поклати глава:

— Не влизам там пръв. Шибаната игра си е твоя, а не моя.

Крейг направи знак на всички да отстъпят встрани, после отвори вратата, като криеше тялото си зад нея. Стрелба не последва.

Единият от войниците протегна малко шпионско огледало.

— Всичко е наред — каза сержантът, без да крие изненадата си. — Просто си седи там. Не е въоръжен.

Крейг му направи знак да влезе пръв. Сержантът вдигна пушката си, промъкна се от удобната си позиция и снишен се стрелна през входа. Отпусна се на коляно и насочи оръжието напред в очакване на някаква заплаха. Такава нямаше.

— Чисто е! — извика той.

Крейг предпазливо влезе в стаята с готов за стрелба пис-толет. Мат го последва, а двамата войници останаха в коридора.

Ледената лаборатория изглеждаше по същия начин. Нищо не бе преместено или унищожено. Мат бе очаквал, че Петков ще е разбил образците, но стъклените спринцовки все още си стояха подредени на задната лавица.

Адмиралът седеше на ледения под до баща си. Двамата приличаха повече на братя, отколкото на баща и син.

— Владимир Петков — каза Крейг.

Нямаше нужда да се потвърждава очевидното.

Крейг хвърли поглед към пълните спринцовки. Оръжието му бе насочено към адмирала.

— Не е нужно да завършваме по този начин. Дайте ни отменящия код за бомбата горе и ще останете жив.

— Ще ме пощадите, както пощадихте хората ми, както пощадихте и вашите в „Омега“ — навъсено го погледна Петков. Вдигна едната си ръка и дръпна ръкава, откривайки монитора на китката си. — Бомбата горе е звуков заряд, настроен да се задейства след четиридесет и две минути.

Крейг заряза лъжите.

— Мога да превърна тези четиридесет и две минути в едно малко море от болка.

В отговор на заплахата Петков само се засмя презрително.

— Не можеш да ме научиш на нищо ново за болката, хуйок.

Крейг настръхна от явното оскърбление.

— Какво значи „звуков“ заряд? — прекъсна ги Мат. — Мислех, че е ядрена бомба?

Погледът на Петков се стрелна към него и отново се върна към Крейг. Руският адмирал знаеше кой е истинският враг.

— Устройството има ядрен спусък. След звуков импулс с продължителност една минута главният реактор ще достигне критичната точка и ще избухне. Ще унищожи целия остров.

Крейг приближи пистолета към главата му. Ударникът се вдигна назад.

Без изобщо да се впечатли, Петков просто потупа монитора на китката си.

— Спусъкът е свързан и със собствения ми пулс. Нещо като предпазна мярка. Убийте ме и времето на детонацията ще се съкрати на една минута.

— В такъв случай може би нещо друго ще ви разубеди. — Крейг насочи пистолета към главата на баща му. — Мат ми разказа историята. Баща ви си е инжектирал еликсира заедно с ескимосите. Щом го е направил, значи поне част от него е искала да живее.

Петков остана непроницаем и безмълвен.

— Може би е все още жив, също като момчето. Ще му отнемете ли шанса за прераждане? Разбирам срама и мъката, които са подтикнали баща ви към това решение, но изкупление на греховете може да има само приживе, не и след смъртта. Ще откажете ли това на баща си? — Крейг пристъпи напред и стъпка спринцовката, използвана от учения преди десетилетия. — Инжектирал си е хормона, защото е искал да живее.

Петков погледна към баща си. Ръката му се вдигна, след това се отпусна. Очевидно се колебаеше.

— А малкия Маки? — натисна го и Мат. — Баща ви сам го е подложил на последното изпитание — момчето, което е отгледал като свой син. Искал е то да живее. Така че ако не за друго, помислете за него.

Петков въздъхна. Очите му бяха затворени. Тишината се спусна като огромна тежест върху всички. Накрая адмиралът заговори.

— Отменящият код е серия букви. Трябва да се въведат веднъж, после втори път в обратния ред.

— Кажете ми го — настоя Крейг. — Моля ви. Петков отвори очи.

— Ще го направя, но искам да ми обещаете нещо.

— Казвайте!

— Правете каквото искате с мен, но пазете детето. Крейг присви очи.

— Разбира се.

— Никакви лаборатории. Споменахте, че ще го използвате като исследовательский субъект — посочи спринцовките на стената. — Тук имате повече от достатъчно. Просто оставете детето да живее нормално.

Крейг кимна.

— Кълна се.

Петков отново въздъхна.

— Най-добре си запишете кода.

Крейг измъкна някакво малко устройство от джоба си.

— Цифров диктофон. Петков сви рамене.

— Кодът е Л-Е-Д-И-В-Я-Б-Е-Т-Я-У-Б-О-Р-Г-В.

Крейг пусна записа, за да се увери, че всичко е наред. Адмиралът кимна.

— Точно така.

— Чудесно. — Крейг вдигна пистолета си и натисна спусъка.

В тясното пространство изстрелът прозвуча като взрив на граната. Няколко спринцовки се пръснаха на парчета.

За пореден път Мат бе поразен от внезапната проява на насилие. Отстъпи назад. Единият от войниците, подчинявайки се на някаква предварителна команда, изби пушката от ръцете му, а другият насочи оръжието си към лицето му.

Петков остана да седи на пода. Обезглавеното тяло на баща му бе паднало в краката му. Замразеният череп бе наполовина отнесен от изстрела в упор.

Мат зяпна към Крейг.

Онзи сви рамене.

— Този път го направих, защото бях бесен.

 

 

20:49

 

Виктор прегръщаше тялото на баща си. Части от черепа му се бяха разпилели по скута му, по пода, по лавиците. Едно парче дори бе одраскало дълбоко бузата му, но едва усещаше болката. Притисна студената плът.

Само допреди миг имаше някаква надежда, че част от баща му е все още жива, замразена във времето. Но сега всички надежди бяха разбити като замразения му череп.

Мъртъв.

Отново.

Как бе възможно болката да бъде тъй силна след всички тези години?

Въпреки че сърцето му сякаш се разкъсваше, нямаше сълзи. Беше изплакал сълзите за баща си още като момче. Не бяха му останали.

— Отведете ги в клетките при останалите — нареди от входа Крейг на войниците. — Свалете долу жената и момчето.

„Момчето…“

Виктор намери причина да се размърда.

— Ти се закле — дрезгаво каза той. Крейг спря на прага.

— Ще спазя обещанието си, ако не сте излъгал.

 

 

20:50

 

Мат гледаше как адмиралът се мъчи да се изправи на крака и забеляза, че у него все още е останала сила. Ръцете му бяха завързани, така че да не може да използва монитора. Двамата набързо бяха отведени под конвой от лабораторията.

Всичко свърши. Крейг беше победил.

След деактивирането на бомбата копелето щеше да има достатъчно време да извика останалата част от отряда си и да се измъкне оттук. А щом притежаваше бележките и образците, полярната станция вече нямаше да му е нужна.

А и трябваше да почисти мръсотията.

Щом се озоваха в клетката, останалите ги загледаха объркано — доктор Огден и студентите от едната страна, Уошбърн — от другата.

Не след дълго Джени и Маки също бяха свалени долу. Блъснаха ги в клетката на Уошбърн.

Мат и Джени се доближиха от двете страни на решетката.

— Добре ли си?

Тя кимна. Лицето и бе пепелявосиво, но в очите и сякаш горяха адски пламъци. Уошбърн взе момчето и седна с него на леглото. Маки изглеждаше поразен от тъмнокафявата и кожа.

— Какво стана? — попита Джени.

— Крейг притежава дневниците, образците и отменящия код.

Петков се размърда отзад.

— Онзи хуйок не притежава нищо — с плътен глас изрече той. Това бяха първите му думи, откакто се бяха озовали тук.

Мат се обърна към него. Лицето на адмирала сякаш бе от чист лед.

— Какво искате да кажете?

— За „Поларис“ няма отменящ код.

На Мат му трябваше половин секунда, за да асимилира чутото. Адмиралът бе изиграл Крейг, бе го надхитрил в собствената му игра. И въпреки че при други обстоятелства Мат би се възхитил на изпълнението, изходът бе ясен за всички.

— След двадесет и девет минути… — каза Петков — ще настъпи краят на света.