Джеймс Ролинс
Айсбергът на смъртта (12)

Ловец / убиец

9 април, 11:12

„Полярен страж“

 

8. — Небесна светлина отпред! — извика старшият вахтен. — Четиридесет градуса ляво на борд!

— Слава Богу! — прошепна Пери, без да отделя очиот перископа.

Обърна уреда на указаните градуси. Изгубиха пет минути в търсене на изкуствената полиня в близост до ледения остров. Бурният вятър в района бе изместил повърхностни лед с няколко градуса. Нищо не е постоянно тук, помисли си той. „Нищо, освен опасността.“

През перископа покривът на света се виждаше като черен лед, но наляво, както бе посочил вахтеният, се забелязваш отвор с неестествено правоъгълни очертания. Сияеше в ярьк аквамарин и осветяваше водите в светлосиньо, подобно н морето на Бахамските острови. Погледна целта си с напрегната усмивка.

— Това е полинята! Ляво на борд една трета, дясната перка на пълна мощност. Закарай ни под небесната светлина!

Този термин се използваше от подводничарите, откакто за първи път навлязоха под полярната шапка. Отвор в леда място, където можеш да излезеш на повърхността. Нямаше по-хубава гледка от тази, особено когато времето те пришпорва.

Заповедите му бяха предадени и плочите на мостика леко завибрираха, когато подводницата се завъртя и се насочи към целта.

— Право напред, бавно.

Приближиха отвора.

— Старши, колко е ледът отгоре? — попита Пери, без да откъсва очи от перископа.

— Всичко изглежда нормално. Замръзването е съвсем малко — старшият вахтен се вгледа във видеомонитора на локатора.

— По цялото протежение дебелината е между седем и петнадесет сантиметра.

Пери въздъхна с облекчение. Можеха да изплават без проблеми през него. Огледа тъмните ледени стени около аквамариненото езеро — неравни и заплашителни като зъбите на акула.

— Под небесната светлина сме — доложи Брат от пулта за управление.

— Стоп машини. Право нагоре — Докато изпълняваха заповедта му, той завъртя перископа в кръг, за да се увери, че има достатъчно свободно място между подводницата и назъбените стени на каньона. Остана доволен, изправи се и прибра ръкохватките. Стоманената тръба започна да се спуска надолу.

— Готови за изплаване. Давай нагоре бавно — обърна се към Брат.

Когато водният баласт от резервоарите беше освободен, се чу тиха въздишка. Подводницата започна бавно да се издига.

— Руснаците със сигурност ще ни чуят — обърна се Брат към него.

— Нямаме друг избор. — Пери слезе от стенда на перископа. — Готова ли е групата за евакуация?

— Да, сър. Всички са в пълна готовност. Ще опразним мястото за по-малко от десет минути.

— Погрижете се да доведете всички — мислите на Пери за стотен път се върнаха към Аманда.

Брат се взря напрегнато в него, сякаш беше прочел мислите му.

— Няма да пропуснем никого, сър. Бъдете сигурен. Пери кимна.

— Готови за леда! — викна старшият вахтен.

Подсилената горна обшивка се сблъска с ледената кора и подводницата се разтресе. Всички наоколо отваряха или затваряха клапи и проверяваха показания на уреди. Отвсякъде се разнасяха доклади за състоянието.

— Отворете люковете! — извика Брат. — Евакуационният екип в готовност!

Резетата се вдигнаха и определените за излизане на леда хора се събраха, облечени в канадки и с пушки на рамо. Единият от тях носеше канадка и я подаде на Брат.

— Веднага се връщаме.

Пери погледна часовника си. Руснаците вече със сигурност пътуваха след тях.

— Петнадесет минути. Не повече.

— Повече от достатъчно. — Брат поведе хората си навън.

Пери гледаше как се изкачват. Отгоре нахлу студен въздух, свеж и влажен. След като излезе и последният човек, люкът се затвори. Пери отиде до перископа. Искаше му се да бъде навън с Брат, но знаеше, че мястото му е тук.

Накрая не издържа.

— Старши, поеми командването. Отивам да наблюдавам от „Циклоп“. Прехвърляй всички съобщения от брега през интеркома.

— Слушам, сър.

Пери напусна мостика и тръгна към носа на подводницата. Покатери се през люковете и мина покрай празните изследователски отделения. Отвори последния люк и влезе в естествено осветената камера.

Пристъпи под лексановия купол. Водата, заливаща стъклото, се разпръскваше на назъбени ледени струйки, които бързо замръзваха в сложни конфигурации върху повърхността. Видимостта навън беше лоша. От въглеродно-стоманената обшивка на подводницата се вдигаше пара, а откъм ледените хребети се носеха внезапни снежни вихрушки.

Пери се загледа в улея надолу към руската станция. Различи смътни човешки силуети, които бавно се придвижваха, приведени срещу вятъра. Екипът на Брат не след дълго изчезна в пастта на тунела.

Интеркомът избръмча.

— Капитане, тук е мостикът — обади се слаб глас. Той отиде до стената и натисна копчето.

— Какво има, старши?

— Дежурният радист съобщи, че нямаме връзка с НАВСАТ — Отново има магнитна буря и сме откъснати от света за момента.

Цери тихо изруга. Сателитите не работеха, а той трябва ше да съобщи новините на външния свят. Натисна бутона на интеркома.

— Имаш ли представа колко ще трае?

— Не съвсем. Радистът очаква краткотрайни пробиви, но не знае кога. Най-вероятно слънчевата буря ще утихне след залеза. — Последва дълга пауза. — Смята да се опита да отрази УКВ сигнал от йоносферата, но няма никаква гаранция, че някой ще го прихване при тези климатични условия. С малко късмет може и да успее да стигне до Прудоу Бей.

— Разбрано, мостик. Нека се опитва, докато сме на повърхността. Но искам също така конфигуриран и скрит в леда ПЕТ. Настройте го да излъчва след залеза.

ПЕТ, или подводничарски еднопосочен трансмитер, бе комуникационен маяк, който можеше да се остави и да се настрои да излъчи сигнала в определено време.

Така щяха да са сигурни, че съобщението им ще бъде изпратено след като слънчевата буря отмине.

— Слушам, сър.

Пери погледна часовника си. Бяха изтекли пет минути. Отново се върна под лексановия купол. Видимостта бе едва няколко метра. Трудно различаваше линията на хребетите, но без никакви подробности. Въпреки това остана на поста си, След още една безкрайна минута сред снега се появиха призрачни фигури. Първата партида бегълци.

Чу как външният люк се отвори. Представи си порива на вятъра. От снежната мъгла се появяваха нови и нови фигури. Опита се да ги преброи, но бушуващата виелица обричаше на неуспех всеки опит да ги различи един от друг, дори мъж от жена.

Челюстта го болеше от непрекъснатото стискане на зъбите.

Интеркомът отново избръмча.

— Капитане, тук е мостикът. Прехвърлям ви съобщени от командир Брат.

Следващите думи едва се чуваха от шума.

— Капитане? Претършувахме всички нива. Двама от хората ми търчат с високоговорители из използваните райони на Лабиринта.

Пери си наложи да не прекъсне заместника си и направо да поиска да разбере какво е положението с Аманда. Отговорът не закъсня.

— Разбрахме, че доктор Рейнълдс е все още тук.

Пери въздъхна с облекчение. Не се бе върнала в дрейфащата станция и не бе попаднала под атаката. Беше на сигурно място. Беше тук.

Следващите думи обаче бяха доста обезпокоителни:

— Но, сър, никой не я е виждал от час. Заедно с един от геолозите е тръгнала да търси самоотлъчила се студентка ледените тунели.

Той натисна бутона.

— Командир, не искам да оставяте никого.

— Слушам, сър.

Пери погледна часовника си.

— Имате седем минути.

Преди да получи отговор, от командната зала отново ги прекъснаха.

— Мостикът до капитана. От няколко минути престанахме да получаваме сигнали за стрелба по хидрофоните. Хидролокаторът прехваща подозрителни сигнали, които може би са от потапяща се подводница. Задвижване на въздушни клапани…

Можеше да бъде единствено „Дракон“. Руският ловец-убиец се беше размърдал. Времето беше изтекло. Не можеше да рискува живота на хората тук.

— Свържете ме отново с Брат.

— Слушам, капитане.

Миг по-късно гласът на помощника се разнесе сред пукота.

— Брат слуша.

— Командир, скоро ще си имаме компания. Всички трябва да излязат оттам моментално!

— Сър, все още дори не сме прочистили Лабиринта. — разполагате точно с три минути да опразните станцията.

— Слушам. Край.

Пери затвори очи и пое дълбоко дъх. Хвърли поглед през рамо, погледна за последен път навън и се измъкна от помещението. Върна се обратно на мостика и пое командването на подводницата.

Хората му сновяха насам-натам в привиден безпорядък, помагайки на стъписаните цивилни да се спуснат надолу по стълбите и да се настанят в жилищния отсек оттатък конт-ролната зала. Заради виелицата горе температурата вътре бе паднала най-малко с десет-дванадесет градуса.

Внезапно до Пери се появи доктор Уилиг.

— Зная, че сте зает, капитане — задъхано каза шведският океанограф. В косата му се топеше сняг.

— Какво има, господине?

— Аманда… все още е в Лабиринта.

— Да. Знаем — мъчеше се да задържи гласа си твърд и уравновесен. Не можеше да позволи да покаже собствената си паника. Трябваше да бъде лидер.

— Разбира се, трябва да сме сигурни, че всички са налице, преди да тръгнем.

— Ще направим всичко по силите си.

От отговора му страхът от очите на възрастния човек не изчезна. Аманда му беше като дъщеря. Старшият вахтен се надигна от мястото си.

— Командир Брат се обажда отново, капитане.

Пери погледна часовника си, след което нагоре към отворения люк. Стълбата бе пуста. Къде беше заместникът му? Отиде до радиостанцията.

— Командир, времето изтича. Моментално си довличайте задниците на борда.

Отговорът бе съвсем слаб. Всички на мостика затаиха дъх.

— Неколцина цивилни все още липсват. В момента съм в Лабиринта с лейтенант Уошбърн. Искам разрешение да остана и да помогна на тези, които са тук. Ще ги открием… и ще си намерим подходящо скривалище.

Пери стисна юмрук. До него се разнесе нечий глас. Беше Лий Бентли от екипа на НАСА.

— Оставих на командира моите чертежи на станцията заедно с входните тунели и старите конструкторски шахти.

Очите на всички се заковаха в Пери. Доктор Уилиг никога не беше изглеждал по-блед. Очакваха решението му. Пери натисна бутона на радиото.

— Командир… — задържа бутона. Страхът за Аманда свиваше сърцето му, но цялата подводница бе натоварена с цивилни, които трябваше да спасява. — Командир, не можем да ви чакаме повече.

— Разбрано.

— Открийте другите… и се погрижете за тях.

— Слушам. Край.

Пери затвори очи.

Доктор Уилиг заговори в надвисналата мрачна тишина. От тона му личеше, че човекът просто не може да повярва на чутото.

— И ще ги оставите там просто така?

Пери пое дълбоко въздух и се обърна към старшия вахтен.

— Потапяй.

 

 

11:22

Полярна станция „Грендел“

 

Аманда се сви в гнездото от кости. Кръвта яростно пулсираше в ушите и. Вонята на кръв и вътрешности изпълваше малкото пространство. Тялото на Лейси изглеждаше нереално, приличаше на счупен манекен. Нещо бе разкъсало младата докторантка по геология на части. Нещо едро.

Аманда пое въздух през стиснатите си зъби.

Трупът на момичето бе обърнат по гръб, с изпотрошени крайници и смазано лице, сякаш някой я бе разтърсвали блъскал многократно в леда.

Стараеше се да не гледа към коремната област. Беше разпрана. По отворената кухина личаха поточета замръзнала кръв. Вълците винаги изяждаха първо меките коремни органи на жертвите си — първо разпаряха коремите им, за да се доберат до изобилната храна вътре.

Несъмнено подобен хищник се навърташе и наоколо. Но какъв беше той? „Не е вълк… не и толкова на север.“ Освен това нямаше следи за господаря на арктическата пустош — бялата мечка. Никакви изпражнения. Никакви бели косми.

„Тогава какво е това създание?“

Настани се до единствения изход и бързо започна да сглобява малкото налични парчета от картината. Спомни си движението, засечено от сонара „Дълбочинно око“. Вече знаеше със сигурност, че не е било просто сянка.

Притиснатите и от паниката мисли минаваха по невъзможни канали. Каквото и да е било онова на монитора, то бе усетило преминаването на сонарния сигнал и бе избягало от него, за да се скрие в гнездото си в сърцевината на ледения остров. Но що за животно би могло да направи това? Кои бяха способни да усетят сонара? Тъй като бе изучила най-подробно материята заради проучванията и с „Дълбочинно око“, тя знаеше обичайните отговори — прилепи, делфини… и китове.

Хвърли бърз поглед към простряното и изкормено тяло. Напомняше и друго тяло, също така разпростряно и разрязано на леда — подложения на дисекция екземпляр Ambulocetus на доктор Огден.

Според биолозите видът Ambulocetus бе прародител на съвременните китове. Мисълта я смрази още повече. Възможно ли бе наистина? Нима тук има и жив представител, а не само замръзнали трупове?

Потръпна от ужас. Допускането изглеждаше нелепо, но по-логично от предположението за вълк и за полярна мечка. И тук, в самотата, кошмарите придобиха плът и кръв. Невъзможното изглеждаше възможно.

Прикри с длан фенерчето си. Отвън лъчът от лампата на каската на Конър все още се отразяваше в тавана на тунела. Огледа колкото можеше единственият път. Нищо не помръдваше. Нямаше начин да разбере дали хищникът продължава да е някъде там или се връща към леговището си.

Беше попаднала в капан — не само в пещерата, но и в пакула на тишината. Без слух не бе в състояние да долови издайническите шумове от приближаването на съществото — Ръмжене, драскане на нокът по леда или шумно дишане.

Страхуваше се да излезе навън.

Но как би могла да остане на това място?

Погледна назад и затърси къде да се скрие. Имаше няколко цепнатини по стените и в нападалите ледени блокове но не бяха достатъчно дълбоки или големи, за да може да се свие на сигурно място.

Отново се обърна към тунела. Тежка сянка се премести покрай фенера на каската.

Стресната, Аманда запълзя назад сред костите. Изгаси фенерчето си. Сега единствената светлина идваше извън леговището, отразявайки се в тавана и осветявайки слабо ямата. Нещо се приведе при входа, подобно на голям камък в река от светлина.

След това се затъркаля към нея.

Побягна към една от цепнатините в леда. Мислите и трескаво се мятаха. Помъчи се да потисне паниката, включи отново фенерчето и го метна недалеч от тялото на Лейси с надеждата да привлече вниманието на съществото. Тази последна мисъл моментално породи други. Как всъщност виждаше то в тъмното? Усещаше телесната топлина? Вибрациите? Или с ехолокация?

Налагаше се да приеме и трите възможности.

Вдигна качулката на костюма си и се напъха странично в цепнатината, като едва успя да промъкне тялото си. Задраска ледените стени с ръка, след което разтърка лицето си. Ако съществото се ориентираше по телесната топлина, изолиращият и костюм би трябвало да я скрие, като остави незащитено единствено лицето. Изстуди с ледената вода кожата си колкото можеше по-добре.

Притисната в цепнатината, Аманда се надяваше, че силуетът и не се поддава на пряка ехолокация. Прикри уста и задържа дъх. Страхуваше се, че дори издишваният въздух е в състояние да я издаде.

Наложи си да стои неподвижна като мъртвец и зачака.

Не отне много време.

Аманда гледаше като насън как съществото пропълзя към пещерата и се приведе пред входа, точно срещу нея.

Жив грендел.

Първо пъхна главата си в пещерата. От двете тесни ноздри разположени високо на куполообразната му глава, излизаше горещ въздух. От дългата му бяла муцуна капеха кръв и лиги.

„Конър…“

Устните се отдръпнаха назад и оголиха остри като бръснач зъби. Създанието пропълзя в гнездото си с вдигната муцуна, като душеше въздуха. Беше едро, поне половин тон, притиснало се ниско до пода. От муцуната до върха на дебелата опашка имаше най-малко три метра.

Обиколи внимателно леговището си покрай стените. Движеше се като видра — гъвкаво и с извивки, но беше с бяла гладка кожа без козина. Изглежда се бе приспособило да се движи безпрепятствено във вода или да се пързаля по тесни тунели. Черните му очи се присвиха, за да се защитят от яркия лъч на захвърленото и фенерче.

Мина покрай цепнатината на Аманда, насочило цялото си внимание към източника на светлина. Беше почти стигнало до краката и, когато спря и се сви за скок, загледано във фенерчето. Зад предните му лапи се надигнаха високи мускулести върхове, бедрата се напрегнаха. Ноктите на задните му крака се забиха в леда, а опашката рязко се стрелна настрани, помитайки старите кости по пода.

Тогава то скочи бързо като лъв право към светлината. Приземи се върху тялото на Лейси. Фенерчето изхвърча настрани. Доразкъса и раздра трупа с помощта на ноктите и зъбите си с ужасяваща бързина. След това се обърна, преследвайки фенерчето, като блъскаше металния предмет из цялата пещера. Накрая фенерчето се удари в един леден блок и угасна.

Аманда не смееше да диша.

Цялата атака се бе провела сред мъртвешка тишина.

Внезапният мрак я ослепи за миг. След това започна да различава проникващата отвън светлина. В сумрака гренделът приличаше на призрачна сянка.

Отново обиколи леговището си. Веднъж, два пъти. Сякаш не подозираше за присъствието и. Настани се в центъра на пещерата и проточи шия, проверявайки всички стени. За миг — независимо дали беше от собствения и страх или от някакъв ултразвук, Аманда усети как косъмчетата на тила и настръхнаха.

Капка пот се търкулна по челото и.

Гренделът рязко се обърна, като душеше и пуфтеше. Сякаш гледаше право към нея.

Аманда се сдържа да не изкрещи.

Нямаше никакво значение.

Гренделът се изправи на крака, оголил заплашително зъби, и тръгна с дебнеща стъпка към скривалището и.

 

 

11:35

На леда

 

Джени все още бе жива. По някакъв начин…

Лежеше заедно с баща си върху леда. Той отдавна бе престанал да реагира, въпреки че студените му ръце продължаваха да я притискат и прегръщат. Тя нямаше сили да се помръдне, да погледне как е. Дрехите им вече бяха замръзнали и бяха свързали в едно баща и дъщеря. Виелицата бушуваше около тях и ги изолираше. Бе изгубила от поглед двамата моряци — Фернандес и Ковалски.

Опита се да се премести, но вече не чувстваше крайниците си. Треперенето също бе спряло — тялото и се бе отказало да ги снабдява с кръв. Организмът и бе минал в състояние на оцеляване и изразходваше ресурсите си единствено за да задържи жива основата.

Дори усещането за студ бе изчезнало и бе заменено от смъртоносно спокойствие. Трудно и бе да стои будна, но знаеше, че в съня я дебне смъртта.

„Татко…“ Не можеше да говори. Устните и не помръдваха. Появи се друго име, неканено, нежелано: „Мат…“

Сърцето и я болеше, докато пулсираше тежко като олов-но.

Щеше да заплаче, но каналите за сълзите и бяха замръзнали. Не искаше да умира по този начин. През последните три години бе живяла механично, без да влага никакви чувства. Сега искаше да живее. Прокле изгубеното време, полуживота, който бе водила. Но природата бе безчувствена към желания и мечти. Тя просто убиваше — безмилостно и сигурно, подобно на всеки друг хищник.

Очите и се затвориха. Бе твърде болезнено да ги държи отворени.

Докато светът избледняваше, през бушуващата виелица избухнаха светлини. „Една, две, три, четири…“ Мъгливи светлини във виелицата, летящи напред и назад във възду-ха. „Снежни ангели…“

Примигна, като се бореше да държи очите си отворени. Светлините ставаха все по-ярки и след още няколко поемания на дъх към тях се присъедини заплашително ръмжене, което гневно се надигаше през воя на вятъра.

„Не са ангели…“

От снега се появиха странни машини. Приличаха на снегомобили, но се носеха върху леда с грация и скорост, която бе недостижима за обикновеното „Ски-Ду“. По-скоро и напомняха на джетове, летящи над леда.

Но машините не бяха нито снегомобили, нито ски-джетове. Плъзгаха се над леда, без да благоволят да го докоснат, превръщайки се от илюзия в реалност. Джени беше вижда-ла подобни превозни средства и преди — на изложенията, като експериментални модели.

Снегомобили на въздушна възглавница.

Но тези бяха малки, не по-големи от двуместни джетове, открити отгоре и карани като мотоциклети. Предното стъкло се извиваше назад, за да защити водача и пътника. И както при джетовете, в долната им част имаше ски, но машините като че ли ги използваха само когато завиваха или намаляваха скоростта си. Отпуснаха се умело на леда, като кацнаха на плъзгачите си и се плъзнаха още няколко метра, преди да спрат.

От тях слязоха хора. Облечени в бели канадки. Със свалени пушки.

Джени чу руски говор, но светът остана като в мъгла, осветен единствено от фаровете на машините.

Войниците носеха маски на щурмоваци на главите си, приближиха се предпазливо, след което малко ускориха крачка. Някой провери отворената от взрива дупка в леда.

Другите тръгнаха право към тях. Един коленичи пред Джени и изкрещя нещо на руски.

Единственото, което успя да се изтръгне от устата и, бе стон.

Човекът посегна към нея. За миг тя изгуби съзнание Беше използвала всичките си сили, за да издаде дори този слаб звук. Когато дойде на себе си, се намери на някаква седалка, завързана здраво с колани. Светът наоколо продължаваше да е замъглен. Летеше.

След това се свести достатъчно, за да си даде сметка, че седи зад някакъв войник. Той не беше с канадка, а само по дебел сив пуловер. Джени видя, че е облечена в горната му дреха. Подплатената с козина качулка почти закриваше главата и.

Връщаха се обратно към дрейфащата станция. От останките на една от постройките се извиваха пламъци.

Тя отново изгуби съзнание.

Събуди се в океан от болка. Всеки сантиметър от тялото и гореше. Сякаш я одираха жива или я заливаха с киселина която разяждаше и смъкваше кожата и. Изкрещя, но от устата и не излезе никакъв звук. Замята се в ръцете, които я държаха.

— Всичко е наред, госпожице Аратук — обади се дрезгав глас зад нея. — В безопасност сте.

Същият глас се обърна към онзи, който я държеше:

— Пусни малко по-топла вода.

Джени дойде на себе си. Беше гола под някакъв душ, държаха я под струята му. Успя някак да си развърже езика.

— Го… гори.

— Водата е съвсем хладка. Просто кръвта се връща в кожата ви. На няколко места имате слаби измръзвания. — Нещо се заби в ръката и. — Слагаме ви малко морфин, за да притъпим болката.

Най-накрая успя да погледне към говорещия. Беше капитан трети ранг Сюел. Тя седна на пода от фибростъкло в общата баня. В помещението имаше неколцина матроси. Всички бяха заети с нещо. Другите душове също бяха пуснати.

По лицето и потекоха сълзи и се смесиха с водата. Температурата и бавно започна да се покачва. Тялото и се затресе Неудържимо.

— Б… ба… баща ми — успя да каже през тракащи зъби.

— Погрижиха се за него — отвърна Сюел. — Всъщност справя се по-добре от вас. Вече се подсушава. Як дърт нехранимайко, дума да няма. Сякаш е направен от лед.

Думите му я накараха да се усмихне.

Остави тялото си да се гърчи и трепери. Сетивата и се събуждаха отново и по ръцете и краката и сякаш се забиха милиони иглички. Същинско бавно разпятие.

Накрая и позволиха да стане. Вече бе достатъчно затоплена, за да се почувства дори леко засрамена от голотата си. Навсякъде около нея имаше униформени мъже. Докато я извеждаха, мина покрай Ковалски, чийто гол задник все още се тресеше под душа.

Завиха я с топли кърпи.

— Фернандес? — попита тя. Сюел поклати глава.

— Когато руснаците стигнаха до вас, вече бе мъртъв.

С натежало сърце тя го последва до някакви столове, оставени срещу калорифери. Баща и вече бе там и посръбваше горещо кафе от чашата си. Морфинът оплиташе краката и, но все пак успя някак да се добере до него.

— Джен — каза баща и, — добре дошла отново сред живите.

— И ти наричаш това живот? — кисело отвърна тя.

Докато сядаше, си припомни кривата усмивка на Фернандес. Трудно бе да си представиш, че един човек вече го няма. Въпреки това през нея премина глуха вълна на облекчение. Може би отчасти се дължеше на морфина, но основният импулс идваше от сърцето и.

Беше жива.

Калориферът духаше влажен въздух в лицето и. Някой набута чаша кафе в треперещите и ръце.

— Изпийте го — каза Сюел. — Трябва да се стоплите и отвътре. А и кофеинът е добър стимулант.

— Няма нужда да ми рекламирате кафе, капитане — тя отпи от горещата течност и усети как се спуска надолу чак до стомаха и. Потръпна — от удоволствие и от болка.

Озърна се. Намираше се в някаква голяма обща спалня.

Покрай двете стени бяха разположени койки, а в центъра-маса и столове. Повечето бяха цивилни, учени… но сред тях имаше и неколцина от флотата. Обърна се към Сюел.

— Кажете ми какво се случи. Той я погледна.

— Руснаците превзеха базата.

— За това и сама успях да се сетя. Защо? Той поклати глава.

— Има нещо общо с руската станция, която открихме, Нещо е скрито там. Систематично разпитаха ключовите хора, за да разберат какво знаем. Тъкмо затова ви спасиха. Мислеха, че бягате с нещо или с някого, затова ви домъкнаха обратно тук. Казах им, че нямате нищо общо.

— И какво търсят?

— Не зная. Каквото и да има в другата база, държат го в тайна. Наричат го ОКЗ.

— ОКЗ?

— Онова, което знаем — гласът му стана по-твърд. — И очевидно аз не съм от онези, които трябва да знаят.

— И сега какво?

— Нямаме голям избор. Бяхме само малка охранителна част — той посочи към стаята. — Копелетата убиха петима от хората ми. Бързо сломиха съпротивата ни и ни натикаха тук. Цивилните също. Държат ни под стража. Съобщиха ни, че ако не им създаваме неприятности, ще ни освободят след четиридесет и осем часа.

— Ами другият „Сно-Кат“? — обади се баща и изпод завивките. — Онзи, в който бяха Мат и Крейг?

Джени усети, че се напряга в очакване на най-лошото.

— Доколкото зная, те са добре. Успях да се свържа с тях преди да ме заловят. Казах им да стигнат до полярната станция и да вдигнат тревога.

Джени отпи от кафето си. Ръцете и затрепериха още по лошо. Наложи и се да преглътне напиращите по незнайна причина сълзи.

— Всички останали тук ли са?

— Всички, които са още живи.

Тя огледа отново стаята, търсейки точно определено лице. Не го откри.

— Къде е мичман Помаутук?

Сюел поклати глава.

— Няма го. Той е сред изчезналите, заедно с неколцина цивилни. Но не мога да кажа нищо със сигурност. Руснаците отнесоха някои от тежко ранените в болничното крило.

Може да е там. Подробностите са все още оскъдни.

Джени погледна баща си. Върхът на носа му бе пепеляв, явно измръзнал. Очите му разгадаха страха и. Едната му ръка се подаде изпод завивките и затърси нейната. Тя докосна пръстите му. Бяха грапави от стари мазоли, но въпреки това запазваха силата си. Беше се сблъскал с много несгоди през живота си, но беше оцелял. Пое от силата му и отново се обърна към Сюел.

— А този четиридесет и осем часов срок? Вярвате ли, че ще ни пуснат?

— Не зная. Джени въздъхна.

— Значи не. Той сви рамене.

— В момента няма никакво значение дали им вярваме или не. В числено отношение ни превъзхождат две към едно. Освен това цялото оръжие е у тях.

— Ами вашият капитан и подводницата?

— „Полярен страж“ трябва да е някъде наоколо, но няма никакво въоръжение. Надявам се, че си обират крушите оттук и са тръгнали да викат помощ. Разбира се, ако все още са живи.

— И сега какво? Нима просто ще чакаме? И ще се доверим на думата на руснаците, че сме в безопасност?

Междувременно към тях се бе присъединил и Ковалски, Увит от глава до пети в хавлии. Стовари се тежко в един от своловете.

— Мамка му, не — отвърна той на въпроса и.

Настъпи мълчание. Никой не му възрази.

— Тогава се нуждаем от план — първа проговори Джени.

 

 

11:45

Полярна станция „Грендел“

 

„Не минахме ли вече оттук?“

Капитан трети ранг Роберто Брат се беше изгубил, което сериозно го ядоса. Винаги бе смятал, че се пали лесно заради произхода си — майка му беше мексиканка, а баща му — кубинец. И двамата бяха шумни и избухливи и непрекъснато се караха. Но тези проклети тунели можеха да сринат дори търпението на Ганди. Всичко изглеждаше по един и същи начин — лед, лед и пак лед.

Лейтенант Серина Уошбърн пред него забърза в поредния тунел. Последва я. Пясъкът под краката му скърцаше.

— Уошбърн! — извика Брат. — Знаеш ли къде отиваш, по дяволите?

Лейтенантът забави равномерната си крачка и насочи фенерчето си към пурпурния знак, нарисуван със спрей на стената.

— Сър, този знак сочи към единственото място, което още не сме претърсили. След това ще ни е необходим някакъв спрей, за да отбелязваме пътя си в неотбелязаните райони.

Той и махна с ръка да продължи. „Страхотно… направо страхотно…“

В хаоса при евакуацията хората на Брат използваха високоговорители, за да оповестят тревога. Вестта се разпространи бързо. Хората се изсипаха от ледените тунели. Но руснаците им дишаха във вратовете и нямаха време да обходят всяко кътче от Лабиринта.

Ето защо, след като цялата суматоха утихна, неколцина липсваха. В това число и шефката на „Омега“ доктор Аманда Рейнълдс.

И тъй като за тях не се знаеше нищо, Брат се почувства длъжен да остане. Изненада се, когато лейтенант Уошбърн настоя да се присъедини към него. До момента станцията бе под нейна закрила и тя не смяташе да я изоставя, докато не изпълни и последното си проклето задължение тук.

Докато навлизаха все по-навътре, Брат започна да се възхищава на партньорката си. Уошбърн беше няколко сантиметра по-висока от него — направо прекалено за жена, освен това бе жилава и мускулеста. Приличаше на хрътка следотърсач. Косата и бе късо подстригана и и придаваше строг вид, без обаче по никакъв начин да намалява женствеността и. Кожата и бе гладка, с цвета на кафе, а очите и — големи и дълбоки. Но в момента работата я бе погълнала напълно.

Както и него. Отново насочи вниманието си към ледените тунели. Имаше мисия — да намери изгубилите се цивилни и да осигури безопасността им.

Вдигна високоговорителя и натисна бутона. Думите му изтрещяха като изстрели и ехото се разнесе из тунелите.

— Говори капитан трети ранг Брат! Ако някой ме чува, моля да отговори!

Свали устройството. Ушите му звъняха. Трябваше да мине малко време, преди да може да чуе евентуален отговор. Но не очакваше такъв. Бяха търсили и крещели в продължение на половин час без никакъв резултат. Затова когато накрая някой все пак отвърна, не беше сигурен дали е истина или просто халюцинира.

Уошбърн се обърна към него, повдигнала вежди.

Тогава викът се повтори — слаб, но въпреки това ясен:

— Насам!

Идваше някъде отпред.

Забързаха заедно по посока на гласа. Брат намести пушката по-високо на рамото си. Бойната му куртка и канадката бяха натежали от амунициите, събрани от хората му преди да се изнесат обратно в подводницата. Уошбърн беше натоварена не по-малко, но въпреки това го изпреварваше.

Тунелът завърши в голяма ледена пещера, пълна с въртящи на празен ход генератори, лампи и оборудване. Въздухът бе осезаемо по-топъл и влажен. Задната стена на пещерата бе от напукана вулканична скала.

— Христе! — тихо изруга той.

Дребен плешив мъж с разкопчана канадка се заподхлъзва към тях през леденото езеро на пода на помещението. Беше един от учените в базата. Придружаваха го двама по-млади мъже.

— Доктор Огден? — разпозна го Уошбърн. — Защо сте още тук? Не чухте ли заповедта за евакуация?

— Да, да — задъхано каза той, като стигна до тях. — Но моята работа няма нищо общо с политиката. Това е наука. Не ми пука кой контролира станцията, стига образците ми да са защитени. Опасно или не, не бих ги оставил за нищо на света. Особено в това критично положение. Размразяването почти приключи.

— Образци ли? Размразяване? Какви ги дрънкате, по дяволите?

— Те трябва да бъдат защитени — настояваше ученият, — Трябва да ме разберете. Не мога да рискувам да изгубя данните.

Брат забеляза как по-младите помощници на мъжа пристъпват от крак на крак и кършат ръце. Докторанти, доколкото можеше да прецени по външния им вид. Май не споделяха съвсем убеждението му.

— Трябва да видите със собствените си очи! — каза доктор Огден. — Долавяме ЕЕГ-активност!

И забърза обратно в посоката, откъдето беше дошъл, право към стената от вулканична скала. Уошбърн го последва.

— И доктор Рейнълдс ли е тук?

И Брат тръгна, за да чуе отговора. „Ако всички липсващи са тук…“

Но докторът разби надеждите му.

— Аманда ли? Не, не зная къде е — той се обърна и сви вежди. — Защо?

— Трябва да е някъде тук — отвърна Уошбърн. — Смята се, че е тръгнала с доктор Макферън да търсят някаква студентка.

Огден разтърка замръзналия си мустак.

— Не зная нищо за това. През цялата нощ бях тук с останалите биолози.

Докато наближаваха стената, Брат забеляза от един от процепите да изтича вода, която се плискаше под краката им. Биологът ги поведе към нея. Но само след няколко стъп-ки пред тях се появи нов силует, който тичаше право насреща.

Беше друга студентка — млада жена в началото на дваде-сетте. Брат я подхвана, когато тя се подхлъзна в паниката.

— Професоре? Н-нещо става!

— Какво?

Жената посочи назад към процепа. Опита се да проговори но в очите и се четеше само див ужас. Огден се наведе към нея.

— Какво се е случило?

Тръгнаха натам. След десет крачки се озоваха в пространство с размери на двоен гараж. Нещо като мехур в стената. Осветяваха го още лампи. Навсякъде бе разхвърляно оборудване.

Брат ахна — и от гледката, и от миризмата. Едно лято бе работил в рибна фабрика в Монтерей. Помнеше жегата, вонята на разлагащи се рибешки черва, миризмата на кръв. Тук беше същото. Но не риба бе причина за миризмата.

Одраното и изкормено тяло на някакво бледо създание бе обърнато на една страна. Приличаше на кит белуга, но имаше крака. Съществото не беше единствено. Други шест лежаха свити на кълбо на пода. Към две от тях бяха прикрепени разноцветни проводници, свързани с машини и видеоекрани. На малките монитори преминаваха синусоиди.

Огден се огледа.

— Не разбирам — каза той и се обърна към паникьосаната докторантка. — Какъв е проблемът?

Тя посочи едно от свитите на кълбо същества — онова, ко-ето се намираше най-близо до изкормения си събрат.

— То… то помръдна…

Огден се намръщи и махна пренебрежително с ръка.

— Абсурд! Просто сенките са си направили някаква шега. Сигурно някоя от лампите се е изместила.

Момичето сви ръце на гърдите си. Изобщо не беше убедена — Имаше наистина изплашен вид.

Огден се обърна към Брат и Уошбърн.

— Това са ЕЕГ показателите. Объркаха някои от по-неопитните в екипа ни.

— ЕЕГ? Като електроенцефалограма? Мозъчни вълни? — Брат зяпна монитора.

— Да — отговори Огден. — Доловихме известна активност от размразяващите се образци.

— Майтапите се. Да не искате да кажете, че тези неща са живи?

— Не, разбира се. Те са на петдесет хиляди години. Но подобен феномен понякога се наблюдава, когато образците бъдат замразени изключително бързо и след това се размразят бавно. Въпреки че животното е мъртво, химикалите в мозъка му започват да се размразяват. А химията си е химия. Някои от нервнохимичните функции започват отново да действат. Но след време при липса на циркулация ефектът отшумява. Именно затова беше толкова важно да остана и да събера данните, преди да изчезнат. Наблюдаваме мозъчна активност, каквато не е била виждана от петдесет хиляди години насам!

— Така да бъде — каза Брат. — Стига само тези неща да си останат мъртви.

Едно от телата се сви в спазъм, сякаш ги бе чуло. Опашката му се изправи рязко и блъсна един от фенерите, разбивайки го в пода.

Всички отскочиха назад — с изключение на доктор Ог-ден, който зяпна невярващо.

Тялото на съществото продължи да се разгъва, като се извиваше. След това започна да се мята и да се гърчи на пода подобно на уловена змиорка. Ужасни конвулсии минаха по дължината му.

Биологът пристъпи напред, протегнал едната си ръка, сякаш искаше да го докосне, за да се увери в съществуването му.

— Съживява се!

— Докторе… — предупреди го Брат.

Звярът тежко се завъртя към Огден. Пастта му се отвори разкривайки остри като на акула зъби. Щракна челюсти само на сантиметри от пръстите на биолога. Огден отскочи назад и дръпна ръката си, сякаш наистина бе ухапана.

За Брат това беше повече от достатъчно. Протегна се и дръпна Огден назад, след което събра всички зад гърба си и свали пушката.

Докторът отново пристъпи до него.

— Поразително!

Брат отвори уста, но изведнъж усети остър писък някъде зад ушите си. Челюстите му завибрираха като камертон, усещането му беше познато. Като подводничар бе попадал в обсега на лъча на хидролокатора. Знаеше какво е това.

Останалите също го бяха усетили и притиснаха ушите си.

Ултразвук…

— Гледайте! — един от докторантите посочи електроенцефалографа.

Брат хвърли поглед натам. Бавните синусоиди се бяха превърнали в бясно препускащи назъбени линии. Двата екземпляра, към които бяха прикрепени датчиците, започнаха да треперят. Още една опашка се разгъна рязко.

Всички побързаха да се изтеглят към изхода.

— Не мога да повярвам! — каза Огден, като бъркаше с пръст в ухото си. — Изглежда първото същество вика останалите.

— С ултразвук — каза Брат. Челюстите му продължаваха да вибрират.

— Със събуждаща китова песен — коригира го биологът.

— Ambulocetus е предшественик на съвременните китове. Ултразвукът играе ролята на биологичен спусък и събужда останалите от стадото. А може би наистина ги вика. Един вид защитен механизъм. Начин да се защитават.

Ударите ставаха все по-силни. Оборудването се разхвърчаваше на парчета. Ултразвукът започна да става все по-пронизителен и непоносим.

Първото същество лежеше на една страна и задъхано гълташе въздух през отворената си уста. След това се претърколи по корем — нестабилно, треперещо, студено.

— Някой да застреля проклетите неща! — с писклив глас се обади момичето.

Брат вдигна оръжието си.

Биологът местеше невярващ поглед от цевта към треперещото създание.

— Да не сте полудели? Това е откритието на века… и искате да го убиете? Трябва да ги защитим!

Брат се постара да прозвучи учтиво, но твърдо.

— Господине, тук не сме в ситуация като във „Волния Уили“. Точно сега повече ме е грижа да защитя нас — сграбчи по-дребния доктор за лакътя и го повлече към изхода И ако не сте забелязал, тези приятелчета приличат повече на белуги, отколкото на дъвчещи планктон гърбати китове Смятам, че и сами могат идеално да се погрижат за себе са Огден понечи да протестира, но Брат се обърна към Уошбърн.

— Изкарай ги навън, лейтенант.

Тя кимна, без да изпуска от поглед мятащите се чудовища.

Брат се постара всички да останат зад гърба му. Щом излязоха от другата страна, забързаха през леденото езеро.

— Руснаците трябва да са знаели — бърбореше Огден. — Явно затова се опитват да превземат станцията. Искат цялата слава за себе си.

Брат знаеше, че докторът греши. Той бе един от малцината, които знаеха какво се криеше в Ниво 4. Руснаците търсеха не слава, а мълчание и запазване на тайната.

Тъкмо стигнаха отсрещната страна, когато намиращата се на няколко крачки зад тях Уошбърн изкрещя:

— Командире! Имаме си компания!

Той се извърна.

Едно от съществата се плъзна през цепнатината в скалата, Последва го второ… и трето…

Краката им трепереха, но въпреки това се движеха неотклонно към тях. А и след петдесет хиляди години сигурно бяха ужасно гладни.

— Много бързо се събуждат — обади се Огден. В гласа му ясно се долавяше възхищение.

Брат посочи изхода.

— Навън! — изкрещя той. — Хайде, размърдайте се!

Трите чудовищни глави се извърнаха едновременно към източника на гласа. Отново усети ултразвуковият лъч да минава през него. Проклетите неща го засичаха с локатори те си.

— Мамка му! — изруга той и вдигна пушката си, отстъпвайки назад. Бяха се превърнали в дивеч!

Още две същества се измъкнаха от цепнатината.

— Уошбърн, всички да отстъпят в тунела. Веднага! Знаеш пътя. Ще се погрижа тези гадини да не се приближават прекалено много. Вдигна пушката си.

— Недейте! — замоли се Огден.

— Професоре, сега не е време за дебати.

 

 

11:58

На леда…

 

Мат усещаше гръбнака си като направен от желе. Вече повече от час водачът на снегомобила Франк О’Донъл караше с пълна скорост, без да обръща внимание на неравния терен. Сякаш беше яхнал пневматичен чук. Всяка костица в тялото му се тресеше и болеше.

Гледаше в бушуващата снежна виелица навън. Ветровете подмятаха машината. Отдавна се бе отказал от надеждите си да убеди моряците да не продължават към руската полярна станция. Единственото, което спечели, бяха опитите на всеки пет минути да се свържат с другия „Сно-Кат“.

Никой не отговаряше.

Опитаха се също така да се свържат с базата по късовълновия канал, но и тук нямаха късмет. Като че ли бяха останали съвсем сами.

Страхът за Джени сякаш се превърна в камък с размери на грейпфрут в корема му. Беше му трудно да преценява какво става непосредствено около него.

— Ето я станцията! — обади се О’Донъл и посочи право напред. В гласа му се долавяха радост и облекчение. — Поне са оставили проклетите светлини включени.

Мат се наведе напред, радостен, че може да се откъсне от безпокойните си мисли. Крейг го погледна с блеснали очи.

Ледени хребети се издигаха като планина пред тях. Снегът се носеше хоризонтално над повърхността и скриваше всякакви подробности. Но недалеч от основата на един връх в сумрака се виждаше светлина.

— Не виждам никаква станция — каза Крейг.

— Под повърхността е — обясни водачът. — Цялата е вкопана отдолу.

Снегомобилът се насочи към блестящия маяк, като подскачаше над неравния лед. Мат забеляза и други превозни средства, наполовина затънали в снега, паркирани на завет между хребетите. Имаше дори закотвена лодка за лед със спуснати платна. Минаха покрай тях и продължиха право към светещия отвор.

— Мамка му!

Възклицанието на лейтенант Гриър ги стресна. Всички се обърнаха в посоката, към която гледаше и той. През снежната виелица Мат видя нещо, което му се стори абсолютно невъзможно. Разбивайки леда, от дълбините се издигаше командна кула на подводница, от която се стичаше вода и се издигаше пара.

— Руснаците! — изсъска Пърлсън. — Изпревариха ни!

Мат огледа полинята, в която изплаваше подводницата.

Беше малка, прекалено малка за огромния руски съд. Имаше място едва ли не единствено за кулата.

— Какво ще правим? — попита той.

— Горивото почти свърши — каза О’Донъл.

Гриър беше най-старши по чин. Човекът мислеше бързо. Изобщо не се поколеба.

— Карай към станцията!

Мат кимна в мълчаливо съгласие. Трябваше им прикритие. Оставането им тук означаваше смърт. Хидрофоните на подводницата със сигурност бяха засекли движещия се по леда снегомобил. Руснаците знаеха, че са тук.

О’Донъл отново натисна газта до дупка. Мат подскочи чак до тавана, когато минаха през един особено висок хребет.

— Дръжте се! — извика О’Донъл.

„Намери кога да го кажеш“ — помисли си Мат, като разтриваше главата си.

Гриър сграбчи седалката пред него. — О’Донъл…

— Виждам ги, сър!

Мат погледна към подводницата. Мъже в бели канадки се изкачваха по подвижния и мост. Към тях се насочиха оръжия.

Снегомобилът рязко зави и се понесе към входа на базата.

— Намали! — извика Крейг от предната седалка, опрял здраво ръце в панела пред него.

Очите на Мат се разшириха, когато разбра какво е намислил водачът.

Полетяха право към тунела.

Стрелбата започна изведнъж. Куршуми влетяха в задната част на снегомобила. Сякаш някой беше взривил пакет фишеци точно до тях. Шумът ги оглуши. Задният прозорец се пръсна.

И в този момент снегомобилът достигна тунела.

О’Донъл се наведе напред и рязко удари спирачките, но набраната инерция изобщо не можеше да бъде намалена. Машината се понесе надолу по стълбите. Задницата и се вдигна високо във въздуха и удари ледения таван. Задната част на кабината се смачка при сблъсъка, после снегомобилът отново удари стълбите. Веригите остро изскърцаха.

Пътниците се превърнаха в кълбо от мятащи се във всички посоки крайници. Отгоре им се посипаха още стъкла.

За миг Мат зърна стоманени врати, носещи се право към тях.

От удара всички полетяха напред. Мат се прекатури през седалката и удари предното стъклото с рамо. Стъклото излетя от рамката си. Той се претърколи през капака, наполовина покрит с парченца стъкло. Плъзна се чак до пода и се строполи пред снегомобила.

Е, поне бяха спрели.

— Добре ли си? — попита Крейг, докато Мат се изправяше на крака.

Репортерът се беше навел навън от кабината, раната на главата му се беше отворила отново.

— По-добре от теб — отвърна Мат, като провери крайниците си.

О’Донъл изстена и опита да се изправи в седалката си. Беше се ударил силно във волана и май бе пукнал ребро. Гриър и Пърлсън вече се бяха изправили и гледаха през задното стъкло в очакване на руснаците.

Мат огледа машината. Снегомобилът се бе забил във вратата като тапа в гърлото на бутилка.

— На това му се казва обслужване от врата до врата.

— Всички навън! — нареди Гриър, вдигна оръжието си от пода и посочи към станцията.

Вратите бяха част от основната конструкция на станцията, но предното стъкло го нямаше и така разполагаха с готов изход. Мат им помогна да пропълзят по капака.

— Бързо надолу! — викна Гриър, който се провря последен. — Катастрофата ще забави руснаците, но не се знае за колко време.

Всички заедно забързаха по коридора. Гриър настигна Мат и му подаде деветмилиметрова „Берета“.

— Знаеш ли как да използваш това?

— Бил съм зелена барета.

Гриър го изгледа изпитателно и накрая пъхна пистолета в ръката му.

— Добре, значи няма да се простреляш.

Мат претегли на ръка оръжието.

— Не, освен ако това не успее да ме измъкне от цялата тази бъркотия.

След още няколко метра тунелът свърши. Озоваха се в голямо кръгло помещение с много врати. Около някаква стълба в центъра бяха разположени маси и столове. Тук-там имаше недоядена храна. Претърсиха всичко наоколо с насочени оръжия.

Помещението бе празно.

— Отишли са си. — Пърлсън беше шокиран.

— Евакуирали са се — поправи го Гриър. — Явно „Полярен страж“ е разбрал за нападението и е тръгнал право насам, за да опразни базата.

— Страхотно! — ядоса се Мат. — Изминахме целия път до тук, за да ги предупредим, а те вече са си обрали крушите.

— Какво ще правим сега? — попита Крейг. Половината му лице бе покрито с кръв, а другата половина бе пепеливо бледа.

Гриър продължи да ги води навътре.

— На трето ниво има стара оръжейна. Гранати, стари карабини. Ще вземем колкото можем да носим.

— И после?

— После се крием. И оцеляваме.

— Последната част от плана ми допада — обади се Мат.

Когато стигнаха до трето ниво, внезапно се чу стрелба. Но ехото идваше не отгоре, а отдолу.

— Някой е останал — учудено каза Крейг.

— Май е точно под нас — обади се Пърлсън.

— Да вървим! — поведе ги Гриър.

Тъкмо тръгнаха, когато отгоре се разнесе експлозия. Всички замръзнаха.

— Руснаците — каза Мат.

— По-бързо! — нареди Гриър и продължи надолу по стълбите.

Отгоре се чуха гласове. Някой крещеше заповеди на руски. Разнесе се тропот на тичащи крака.

Крейг и Мат бързаха надолу по стълбите след Гриър. Пърлсън и О’Донъл прикриваха гърбовете им. Стигнаха четвъртото ниво. Вместо да се озоват в отворено общо пространство както на горните нива, попаднаха в дълъг коридор.

Той също беше празен, но в другия край имаше двойна врата.

— Лабиринтът — обади се зад тях Пърлсън.

— Подходящо място за криене — каза Гриър. — Шибан лабиринт. Хайде!

— Но кой стреляше? — попита Крейг, докато тичаха.

Мат също искаше да знае.

Гриър се намръщи.

— Молете се да са наши момчета — изръмжа той.

Мат прие присърце думите на лейтенанта. Трябваше им подкрепление. Но, разбира се, това пораждаше друг въпрос. „Ако са от добрите, тогава по кого стрелят?“