Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ice Hunt, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 109 гласа)

Три слепи мишки

9 април, 16:04

Полярна станция „Грендел“

 

14. Приклекнала на една пресечка между тунели, Джени вдигна юмрук, за да нареди на Бейн да пази тишина. Вълкът ръмжеше и се притискаше плътно до нея, за да я пази. Мат го бе обучил да реагира на команди с жестове — особено полезно нещо, когато си на лов в гората.

Но в този случай дивечът бяха те.

Том Помаутук стоеше зад нея, притиснат от Ковалски. Посочи зеления ромб, който маркираше тунела вляво.

— Оттук — прошепна той, останал без дъх от ужас.

Джени даде знак на Бейн да води. Вълкът тръгна бавно напред — настръхнал, дебнещ. Последваха го.

През изминалия половин час на няколко пъти бяха видели зверовете — масивни, гладки и мускулести създания. Но бяха намерили начин да ги държат настрана — точно както бяха сторили с първото.

Джени стискаше здраво сигналния пистолет. Експлозията от светлина и горещина беше достатъчна да дезориентира създанията и да ги накара да избягат назад — но въпреки това продължаваха да вървят подире им. А им оставаха само две ракети, които вече бяха заредени в двуцевния пистолет, други амуниции нямаха.

Светлината около тях внезапно замига и за един дълъг миг се възцари пълен мрак. Том изруга и почука фенерчето в стената. То светна отново.

— Дори не си го и помисляй — изстена Ковалски.

Фенерчето, измъкнато от сандъка за извънредни случаи в самолета, беше старо. Джени никога не бе сменяла батериите му. Прокле немарливостта си, когато фенерчето примигна отново.

— Хайде, скъпа — отново изстена Ковалски.

Том разтърси фенерчето, този път с две ръце. Но нищо не можеше да го накара да светне отново. С него бе свършено.

Тъмнината ги обгърна, стовари се тежко отгоре им, притисна ги един към друг.

— Бейн — прошепна Джени.

Усети познатото допиране до крака си. Пръстите и докоснаха козина. Потупа кучето отстрани. Ръмжеше — съвсем тихо, но вибрациите се усещаха през ребрата му.

— И сега какво? — попита Том.

— Сигналните ракети — отвърна Ковалски. — Можем да запалим едната и да я носим. Може и да издържи, докато намерим някоя безопасна дупка по-далеч от гадините.

Джени стисна сигналния пистолет.

— Останали са ми само две. Как ще държим съществата настрана?

— Точно сега трябва да виждаме съществата, ако искаме да отървем кожите.

Джени не можеше да възрази на тази логика. Отвори оръжието и извади едната ракета.

— Чакайте — прошепна Том. — Погледнете надясно. Това не е ли светлина?

Джени се загледа, като се напрягаше да види нещо в тъмнината. Накрая забеляза неясно петно светлина. Нещо блестеше през леда.

— Може би това е станцията?

— Не е възможно — отвърна Том. — Би трябвало все още да сме доста далеч от входа.

— Е, но във всеки случай е източник на светлина. — Ковалски се размърда до Джени. — Хайде да проверим. Запали ракетата.

— Не — Джени продължаваше да се взира в призрачната светлина. Върна сигналната ракета обратно в цевта. — Така няма да можем да виждаме източника.

— Какво искаш да кажеш? — изръмжа Ковалски.

— Ще трябва да намерим пътя в тъмното — Джени прибра пистолета и зашари с пръсти. — Дай ръка.

Ковалски взе дланта и в своята. Другата и ръка намери Том.

— Тук, Бейн — прошепна тя и тръгнаха. Ковалски водеше.

Подобно на три слепи мишки, те се затътриха по тунела към следващия завой в посока на източника на светлина. Напредваха бавно. Джени усещаше странно напрежение в челюстите си, сякаш бе стиснала зъби — едва доловима вибрация някъде дълбоко зад кътниците. Не я бе напускало още откакто се озоваха в тунелите. Може би бяха вибрации от генераторите или моторите, произвеждащи електричество за базата горе.

Но не бе убедена. Щом се намираха далеч от станцията, защо усещането като че ли се засилваше?

Направиха още няколко завоя, приближавайки към източника на светлина.

— Май се спускаме все по-надълбоко — каза Ковалски.

Трудно можеше да се разбере в пълния мрак дали матросът бе прав.

— Вече трябва доста да сме се отдалечили от маркирания тунел — обади Том. — Като едното нищо можем да се изгубим.

— Светлината става по-силна — каза Джени, макар че не беше съвсем сигурна. Може би просто очите и бяха привикнали към тъмното. Усещаше сърбежи сякаш вътре в главата си. „Това пък какво е?“

— Напомня ми за разказите на дядо за Седна — прошепна Том.

— Седна ли? — не разбра Ковалски.

— Едно от божествата ни — обясни Джени. Знаеше, че може би не трябваше да говорят толкова много, но гласовете на другите действаха успокоително в мрака. — Инуитски дух. Нещо като сирена. Казват, че примамвала рибарите в морето и ги карала да гонят светещия и образ, докато не се удавят.

— Първо чудовища, сега пък и духове… Наистина мразя Арктика — Ковалски стисна пръстите и по-силно.

Продължиха напред, всеки потънал в собствените си мисли и страхове. Джени чуваше как Бейн пристъпва и пъхти до нея.

Минута по-късно заобиколиха извития тунел и се озовах пред източника на светлина. Идваше от ледената пещера пред тях — или по-точно от срутилия се участък от отсрещната стена. Ледът блестеше като сапфир, направо ослепително след непрогледния мрак.

Пуснаха се и забързаха напред. Ковалски влезе пръв в пещерата и се огледа.

— Задънена улица.

Том и Джени го последваха и се заеха да изучават разрушената част от стената.

— Но откъде идва тази светлина? — попита Джени. Чуха я.

— Хей! — разнесе се глас някъде отвъд. Женски. Бейн излая в отговор.

— Кажи ми, че това не е Седна — изсъска Ковалски.

— Не, освен ако не е научила английски — отвърна Том. Джени шътна на Бейн и отговори на вика.

— Хей!

— Кой е там? — обади се друг глас, този път мъжки. Джени се шокира, когато го разпозна.

— Крейг? Пауза.

— Джени?

Тя забърза напред. В разбитата част от стената имаше вертикална цепнатина, широка не повече от пет сантиметра. Светлината идваше през нея. Към тях се взираха лица. Бяха само на метър разстояние. Очите и се напълниха със сълзи.

„Щом Крейг е там, тогава със сигурност и Мат…“

— Как… Какво правите тук? — попита Крейг.

Преди да успее да отговори, Бейн отново започна да лае. Джени се извъртя да го смъмри, но вълкът се бе обърнал към тунела, по който току-що бяха дошли.

Към тях се взираха червени очи, отразяващи слабата светлина.

— Мамка му! — промърмори Ковалски.

Създанието предпазливо се спусна в пещерата и със сумтене пое към тях. Този звяр бе най-големият от всички, които бяха виждали.

Джени измъкна сигналния пистолет, прицели се и стреля.

Огнена следа се изви през ледената пещера и избухна между предните лапи на звяра. Възпламенилата се сигнална пакета ги заслепи всички с ярката си светлина.

От силния блясък съществото се изправи на задни лапи, след това се стовари отново на пода. Отстъпи заднешком навътре в тунела, бягайки далеч от огъня.

Том и Ковалски пристъпиха по-близо до нея.

— Не можем да разчитаме, че онова нещо няма да се върне скоро — каза матросът.

Джени стисна пистолета.

— Имам само още един изстрел — тя се обърна към цепнатината. — След това нямаме с какво да ги прогоним.

Крейг се обади оттатък:

— Това са грендели. Били са замразени в продължение на хилядолетия.

Джени остави засега тази тема. Един друг въпрос я интересуваше много повече.

— Къде е Мат?

Крейг въздъхна. Измина известно време, преди да отговори.

— Разделихме се. Намира се някъде в станцията, но не зная къде точно.

Джени усети нещо недоизречено в думите му, но нямаше време да влиза в подробности.

— Трябва да намерим начин да се измъкнем оттук — продължи тя. — Фенерът ни се изтощи, а ни е останала само една сигнална ракета.

— Как се озовахте тук? — попита той.

Джени махна неопределено зад себе си.

— През някаква вентилационна шахта. Стига до повърхността.

— Да знаете, че не е безопасно. Имаме някакви метални инструменти. Може би ще успеем да разширим цепнатината — гласът му бе изпълнен със съмнение.

Ледът беше дебел цял метър. Никога нямаше да успеят.

Някъде зад Крейг се разнесе друг глас. Същата жена, която им извика по-рано.

— Ами варелите с гориво за моторите на портата? Може да направим един гигантски коктейл Молотов. Да пробием път през леда.

Лицето на Крейг изчезна от цепнатината.

— Задръж, Джен.

Разнесоха се приглушени думи и препирни, сякаш групата от другата страна търсеше решение или консенсус. Чу как някой се опасяваше, че шумът може да бъде чут от руснаците. Погледна към сигналната ракета, чийто блясък започваше да отслабва. Определено би предпочела да рискува с руснаците.

Лицето на Крейг отново се появи.

— Ще опитаме нещо. По-добре се отдръпнете.

Напъхаха нещо в цепнатината. Приличаше на накрайник на маркуч. Миришеше силно на газ и машинно масло.

Джени отстъпи назад от стената. Том и Ковалски продължаваха да пазят на изхода на тунела. Бейн бе неотлъчно до тях.

Малко пламъче просветна в цепнатината, след което към Джени със съскане се устреми огнен език. Тя падна по гръб и в същия миг над лицето и премина огнена топка. Жегата опърли веждите и.

— Добре ли си? — пристъпи към нея Ковалски.

Направи му знак да се върне и се изправи.

— Май вече няма за какво да се притеснявам, че ми е измръзнал върхът на носа.

— Извади късмет, че все още имаш нос.

Пламъците бушуваха в цепнатината, подобно на адски огньове. Дългите им езици стигаха до тяхната страна, вдигайки съскаща пара, която моментално обгърна и намокри стени, подове и тела. В кухината потекоха ручейчета горящо гориво.

Картината на танцуващи върху леда пламъци бе сюреалистична.

— Опитват се да разтопят проход към нас — досети се Джени.

Огнените ручеи продължиха по пода към тях, принуждавайки ги да отстъпят назад. Ковалски се намръщи.

— Да се надяваме, че няма да ни изпекат преди това.

 

 

16:12

 

Аманда държеше края на маркуча, докато Зейн действаше с ръчната помпа.

— Поддържай налягането високо — нареди му тя, натисна спускателния лост и пръсна още гориво в цепнатината, за да не допусне пламъците да се върнат до маркуча.

Поддържането на високо налягане бе задължително. Беше същото като да се опитваш да добавиш гориво във вече горящо барбекю.

Крейг стоеше от другата страна на цепнатината и прикриваше лицето си с длан. Към гъстия дим се прибави и пара. Леденият под започна да се топи и в помещението потекоха струйки вода. На няколко места се запалиха отделни петна попаднало във водата гориво. Биолозите ги изгасиха с азбестовите одеяла, които намериха някъде из лавиците.

— Почти стигнахме средата — обърна се Крейг към нея.

— А каква е ширината? — попита тя.

— Около четиридесет и пет сантиметра. Мисля, че е достатъчно да се промъкнат.

Аманда кимна и продължи да добавя гориво. Трябваше да внимава, за да не направят тунела достатъчно широк да минат през него и гренделите.

Но те не бяха единствената заплаха.

Магдален махна от поста си при вратата, за да привлече вниманието на Аманда.

— Спри! — произнесе само с устни тя.

Аманда отпусна лоста.

Докторантката се притисна към стената до вратата и посочи с палец към нея.

— Войници.

Крейг надникна предпазливо през прозорчето и веднага се скри. Обърна се към Аманда.

— Разбили са отсрещната врата. Коридорът е наводнен и замръзнал, но със сигурно са видели пламъците през прозореца.

— Но не могат да знаят, че това сме ние — каза Огден, като Мачкаше азбестовото си одеяло.

Крейг поклати глава.

— Във всеки случай ще трябва да разберат причината пожара. Едва ли искат базата да избухне под краката им докато са все още тук.

— Какво ще правим? — попита Аманда, опитвайки се да модулира гласа си до шепот.

Крейг хвърли поглед към цепнатината.

— Ще се наложи да измислим друг план, щом този е прецакан.

— Какъв?

Крейг поклати глава. Лицето му изведнъж бе станало необичайно твърдо. Извади някакъв навит на спирала шнур от качулката и напъха края му в ухото си, след което вдигна дебелата външна яка на канадката и я притисна към гърлото си.

Аманда наблюдаваше устните му.

— Делта Едно, тук Оспрей[1]. Чуваш ли ме?

 

 

16:14

 

— Делта Едно, отговори — повтори напрегнато Крейг.

Чакаше какъвто и да било отговор. Миниатюрният УКВ — предавател в подплатата на канадката му беше в състояние да излъчва силни сигнали, способни да проникват през леда. Въпреки това му бе необходима специална антена чиния, насочена към точните координати, която да може да приеме сигнала. Антената бе разположена в базовия лагер на „Делта Форс“ на около шестдесет и пет километра оттук. Устройството го проследяваше откакто се озова тук през изминалата нощ.

И въпреки че бе необходимо само да прошепне, за да предаде заповедите си на отряда под негово командване, приемането се оказа проблем. Анодизираната нишка, вплетена в канадката му, беше слаба антена при толкова много лед. Трябваше да се махне от тази замръзнала дупка, за да подобри връзката.

Въпреки това слаб сигнал най-сетне стигна до него, макар че прекъсваше.

— Делта… приемам.

— Състояние?

— Целта… потопена. „Омега“ е под контрол. Очаквам нови заповеди.

Крейг си позволи прилив на задоволство. „Дракон“ беше извън играта. Идеално. Натисна микрофона по-силно до гърлото си.

— Делта Едно, сигурността на футбола компрометирана. Измъкването затруднено поради руско присъствие. Всеки враждебен ход от ваша страна може да доведе до защитна реакция, при която да се унищожат всички данни наред с базата. Ще се опитам да се измъкна от полярната станция. Ще се обадя за евакуация при първа възможност. Действайте само по моя заповед.

Отвърна му пращене, последвано от откъслечни думи:

— …усложнение… два хеликоптера изгубени… жертви… само една птичка все още лети.

„Мамка му!“ Крейг трябваше да откаже от опитите да разбере какво се е случило. Сигналът бе прекалено накъсан.

— Все още ли сте мобилни?

— Да, сър.

— Добре. Пазете „Омега“. Мобилизирайте евакуационен екип само при моя заповед. Ще се опитам да се свържа с вас.

— …едно… разбрано.

— Оспрей, край. — Крейг пусна приемника и той се прибра обратно в качулката. Цялата група го гледаше с изумление.

— Кой си ти? — попита Аманда.

— Истинското ми име е без значение. Засега и Крейг е достатъчно.

— Тогава какъв си?

Устните му се свиха. Имаше ли смисъл да крие? Ако искаше да осигури целостта на данните, щеше да му е нужна помощта на всеки от тях. Затова предпочете да бъде честен.

— Аз съм от ЦРУ, отдел за взаимодействие със Специалните части. Временно командвам отряда на „Делта Форс“, който е освободил „Омега“.

— Значи „Омега“ е свободна? — попита Аманда.

— Засега — той махна към цепнатината. — Но това не ни е от полза тук. Трябва да се махнем от тази станция.

— Но как? — обади се стоящият наблизо доктор Огден.

Крейг отново махна към цепнатината.

— Те са успели по някакъв начин да се доберат дотук. Ще се измъкнем по същия път.

— А гренделите? — попита Магдален.

Крейг отиде до сандъка с празни бутилки от водка, който бе преместил по-рано, и изгледа групата.

— За да оцелеем, ще трябва да действаме заедно.

 

 

16:17

 

Пламъците отново лумнаха в цепнатината и накараха Джени да отстъпи назад.

„Слава Богу…“

Преди малко, когато огънят изгасна, тя се бе приближила предпазливо и бе надзърнала в сърцето на неотдавнашния пожар. Само на тридесет сантиметра от нея цепнатината се бе превърнала в истински проход — тесен, но все пак преодолим.

Почти бяха успели.

За миг се уплаши, че горивото е свършило. Бе чула неспокоен шепот, но след това маркучът се появи отново и тя се махна.

Пламъците отново се хвърлиха жадно в тунела, пробивайки си път през леда. Щяха да успеят. Въпреки това Джени стоеше със затаен дъх. Обърна се към Том и Ковалски, които заедно с Бейн пазеха входа.

Том забеляза, че ги гледа.

— Още е там. Сенките продължават да се движат.

— Гадината няма намерение да се откаже от кльопачката — добави Ковалски.

— Ще стои настрана, докато огънят продължава да гори — каза Джени, добавяйки наум „надявам се“.

— В такъв случай искам една шибана огнехвъргачка за следващия ми рожден ден — измърмори сърдито Ковалски.

Джени се загледа в тъмния тунел. Спомни си името, което беше използвал Крейг — грендел. Но какво представляваше в действителност този звяр? Сред народа — битуваха митове за духове китове, които излизат от океана и отмъкват млади мъже и момичета. Беше си мислила, че подобни разкази са просто суеверия. Сега не беше толкова сигурна.

Огнените езици отново изчезнаха, привличайки вниманието и. „Какво правят оттатък?“

Джени чакаше. Виждаха се само слаби пламъчета. Отново пристъпи към цепнатината, готова да извика. Но изведнъж в прохода се появи тъмна фигура и се провря през тясната цепнатина. Беше увита в мокро одеяло.

Одеялото бе захвърлено настрани и във внезапно появилата се светлина се очерта фигурата на висока слаба жена, облечена в синьо термично трико. Светлината идваше от миньорския фенер в ръката и. Тя го вдигна.

— Аманда… доктор Рейнълдс! — възкликна Том.

Джени разпозна името. Ръководителката на дрейфаща станция „Омега“.

— Какво става? — Ковалски махна към цепнатината. — Мислех си, че ние би трябвало да дойдем при вас.

— Промяна в плановете — каза тя, като се взираше в тях. — Май тук е по-безопасно, отколкото там вътре.

Сякаш за да подсили думите и, от другата страна се разнесе изстрел, последван от звън на метал.

И втората появила се от прохода фигура махна азбестовото си одеяло. Беше Крейг. Помогна на идващия след него да се измъкне навън.

— Знам, че вече звучи банално, но руснаците идват.

Още четирима души — трима мъже и една жена — се промъкнаха през цепнатината. По лицата на всички имаше едно и също изражение на ужас. Бейн ги подуши, промушвайки се между краката им.

Най-възрастният от тях се обърна към Крейг.

— Руснаците стрелят по вратата.

— Сигурно се опитват да ни задържат на място — каза Крейг. — По всяка вероятност другите идват през сервизните шахти.

Ковалски посочи обратно към цепнатината.

— Като се има предвид какво ни чака там, бих предложил да отидем и да развеем бяло знаме.

— Пак ще ни убият — поклати глава Крейг. — А тук поне разполагаме с достатъчно огнева мощ, за да се изправим срещу гренделите.

Той извади нещо от джоба си. Беше стъклена бутилка от водка, пълна с тъмножълта течност и запушена с парче плат.

— Имаме десет такива. Щом сигналните ви ракети са ги държали настрана, тогава и коктейлите Молотов също биха се справили.

— Какво ще правим? — попита Джени.

— Изчезваме оттук — отвърна Крейг. — През онази вентилационна шахта.

— А на мен тъкмо започна да ми харесва — обади се Ковалски.

Джени поклати глава. Планът бе прекалено дързък.

— Но горе ще измръзнем до смърт. Виелицата продължава с пълна сила.

— Няма да се крием — каза Крейг. — Отмъкваме паркираните снегомобили и изчезваме към „Омега“.

— Но руснаците…

— „Омега“ е била освободена от отряд на „Делта Форс“ — прекъсна я Аманда. — Ще се опитаме да стигнем до точката на евакуация.

Джени млъкна поразена.

Ковалски вдигна очи нагоре.

— Страхотно, мамка му! Изчезваме от проклетото място точно преди да бъде освободено от специалните части. Трябва да поработим по шибаните си графици.

Джени най-сетне си възвърна дар-слово.

— Откъде знаете всичко това?

Аманда посочи с палец към Крейг.

— Приятелчето ти тук е от ЦРУ. Контролира отряда на „Делта Форс“.

— Какво? — Джени се извъртя към Крейг.

Погледите им се срещнаха в мига, когато от другата страна на цепнатината отново се разнесоха изстрели.

— Трябва да се размърдаме — каза той. — Да намерим онази вентилационна шахта.

Джени остана замръзнала на място — умът и бе прекален зает да асимилира цялата нова информация.

— Какво става, по дяволите?

— По-късно ще ти обясня. Сега не му е времето. — Докосна ръката и и каза по-меко:

— Наистина съжалявам. Не исках да ви замесвам във всичко това.

Измъкна се покрай нея, извади първата бутилка, запали парцала със запалката си и се насочи към тунела. Щом влезе в него, запрати бутилката колкото се може по-надалеч.

Огнената експлозия бе страхотна, горящата течност се пръсна по коридора. Джени зърна за миг как звярът с размери на бик побягва зад завоя.

— Да вървим — каза Крейг и се насочи напред към пъкъла, — Нямаме много време.

 

 

16:28

 

Натоварен с награбените от оръжейната пушки и амуниции, Мат се закатери по стълбата след Гриър. Капитан Брат бе приклекнал в шахтата горе, осветена от военното фенерче писалка, висящо на врата му. Помогна на Гриър да се вмъкне в тунела.

Докато се качваше, Мат хвърли поглед надолу. Уошбърн наблюдаваше двата тунела, водещи към сервизното помещение и държеше пушката си в готовност. Високата жена не допускаше никакви рискове. Групата бе стигнала до второто ниво и сега се готвеше да продължи нагоре.

Мат се изкатери по оставащите скоби, забити в ледената стена. Една ръка се пресегна и го хвана за качулката, за да го изтегли нагоре.

— Някаква следа от групата на цивилните? — попита Мат, запъхтян от тежестта на оръжията. Всичките му джобове бяха натъпкани с гранати.

— Не. Остава ни само да се надяваме, че са успели да си намерят добро скривалище.

Мат запълзя в тунела след Гриър, за да освободи място за Уошбърн. Не след дълго се промъкваха през ледената шахта, водени от Гриър. Брат този път бе поел ариергарда.

Никой не говореше. Планът им бе прост — да продължават нагоре, да открият слабо място в отбраната на руснаците и да се опитат да си пробият път до изхода на станцията „Полярен страж“ бе оставил маяк ПЕТ. Брат знаеше място то, където го бяха скрили. Надяваха се да стигнат до него и ръчно да изпратят зов за помощ, след което да си потърсят убежище някъде сред ледените върхове и пещери на повърхността. Може би под прикритието на бурята щяха да успеят да си играят достатъчно дълго на котка и мишка с руснаците, докато дойде помощ.

А междувременно играеха и ролята на примамка за противника и отвличаха вниманието му от цивилните, които все още се криеха някъде в станцията.

Стигнаха поредното сервизно помещение някъде между първо и второ ниво. Този път влязоха по-предпазливо. Руснаците несъмнено очакваха да се опитат да излязат навън и претърсваха горните нива.

Гриър влезе пръв и освети с фенерчето си пода, търсейки пресни отпечатъци. После вдигна палци.

Мат изпълзя след него и изправи гърба си с облекчение.

В този миг станцията се разтресе. Разнесе се приглушен, но силен взрив. Мат приклекна. Последваха отделни изстрели, подобни на гърмящи конфети.

— Какво става, по дяволите? — тихо промърмори той.

Във въздуха, разтресени от експлозията, танцуваха ледени кристали. Изгледа останалите, докато се изкачваха в стаичката. Усмихваха се. Както и Гриър.

— Добре де, посветете и мен — каза Мат и се изправи отново.

Гриър посочи с палец през рамото си.

— Май руснаците най-сетне са намерили мъртвите си другари.

— Заложихме експлозиви в оръжейната, преди да се махнем — добави Уошбърн със студена и едновременно доволна усмивка. — Решихме, че щом намерят телата, ще проверят първо там.

— Отплата за Пърлсън и всички останали — завърши Брат и се натъжи. — А и бъркотията долу ще ги забави и ще ги накара да действат по-предпазливо. Вече знаят, че сме въоръжени.

Мат кимна, все още потресен. Толкова много кръвопролития! Треперливо пое дъх. За стотен път откакто напуснаха оръжейната се замисли за участта на Джени и баща и. Безпокойството за тях притъпяваше цялото му съчувствие за загиналите тук. Трябваше да продължи. Нямаше да позволи на никого да застане между него и Джени. Тази решителност едновременно го плашеше и стопляше. През изминалите три дни бе позволил мъката и старата болка да издигнат стена помежду им. Сега тези чувства изглеждаха толкова незначителни, колкото и студеният въздух, който дишаше.

Продължиха нагоре. След още две стълби и пълзене в шахти до тях достигнаха приглушени гласове и викове. Продължиха в тази посока предпазливо и безшумно, като общуваха помежду си само със знаци. Изгасиха фенерчетата.

Брат пръв достигна решетката и надзърна навън. След един дълъг миг се премести от едната страна на решетката, обърна се, посочи Мат и му направи знак да се приближи.

Затаил дъх, Мат изпълзя дотам и погледна навън. Решетката излизаше към кухнята на станцията. Редица от печки и фурни запълваше едната стена, а по-голямата част от свободното пространство бе заета от маси и лавици. Двойна врата водеше към централното помещение.

Един руски войник с фенерче в ръка държеше една от вратите отворена. Бе обърнат с гръб към тях и разговаряше със свой колега.

В полутъмното помещение зад тях играеха светлините, на други фенерчета. Мъже тичаха нагоре-надолу по централната стълба и си крещяха един на друг. Потънал в кръв войник тежко изкачи стъпалата. На ръкава на канадката му имаше червен кръст. Извика нещо и още войници го последваха надолу.

Накрая двамата в кухнята се махнаха и вратата се затвори след тях. През квадратното прозорче продължаваха да се виждат движещи се светлини на фенерчета.

Мат се обърна към Брат.

Командирът им се плъзна до него и зашепна в ухото му:

— Можеш ли пак да се направиш на руснак?

— Какво искаш да кажеш? — но Мат знаеше отговора още Докато питаше. Все още бе облечен в отмъкнатата бяла канадка.

— Имаме съвсем малко време, докато е тъмно. Всички са здравата раздрусани. Ако си нахлупиш качулката, ще можеш да минеш сред тях, без да те разпознаят.

— И какво трябва да правя? Брат посочи затворените врати.

— Да бъдеш нашите очи.

Мат слушаше набързо скалъпения план. Сърцето му бясно биеше в гърдите, но въпреки това осъзна, че кима.

— При сегашната суматоха с гърмящия капан долу може и да нямаме по-добър шанс — завърши Брат.

— Да действаме — съгласи се Мат.

Уошбърн вече бе вкарала в действие многофункционалните си куки и сваляше решетката. Когато отворът беше свободен, Брат докосна Мат по ръката.

— Планът изцяло зависи от способността ти да действаш.

— Зная. — Мат пое дълбоко дъх. — По-добре да намеря подходяща мотивация за изпълнението си.

— Какво ще кажеш за оцеляване? — изръмжа Гриър зад него.

— Да, това ще свърши работа. — Мат пропълзя през решетката и се изправи, обърнат към двойната врата.

Другите го последваха, заемайки позиции в камбуза. Движеха се бързо. Времето бе всичко. Брат погледна въпросително към него. „Готов ли си?“

 

 

16:48

 

Джени държеше Бейн до себе си, докато вървеше редом с Крейг. Пред тях Ковалски запрати поредния огнен заряд по дългия тунел. Пътят бе чист.

През последните двадесет минути не бяха видели нито един грендел.

Биологът доктор Огден им бе предложил обяснение:

— Тези същества живеят сред мрак и лед. И въпреки че топлината и светлината ги привличат, тези бомби претоварват сетивата им. За тях те са болезнени и объркващи. Затова бягат.

Досега изглеждаше, че твърденията му са верни. Бяха стигнали до първоначалния маркиран коридор необезпокоявани и без да бъдат нападнати нито веднъж, и сега продължаваха през недрата на ледения остров към вентилационната шахта. Единственото, което ги разтревожи, бе някаква експлозия високо над тях. Тунелите се бяха разтресли и всички спряха. Но тъй като не последваха нови взривове, про-дължиха нататък.

Зад Джени Аманда продължаваше да води шепнешком някаква дискусия с биолозите, докато Том пазеше гърбовете им, въоръжен с два коктейла Молотов.

Крейг тихо продължи да обяснява:

— Аз бях изпреварващият човек, хирургът на мисията. Бях изпратен да открия данните и да се сдобия с тях. Но руснаците явно са усетили кой съм и се опитаха да ми устроят засада в Аляска. Ако не беше Мат, щяха да успеят.

— Трябваше да ни кажеш.

— Имах изрични заповеди — въздъхна Крейг. — Трябваше да го знаят само най-тесен кръг хора. Такива бяха нарежданията. Особено след атаката в Прудоу Бей. Залогът бе прекалено висок. Трябваше да се добера дотук.

— И всичко това заради някакво съмнително изследване в областта на криогениката — Джени се опитваше да си представи камерите със замразените в тях тела. Изглеждаше невъзможно, прекалено чудовищно.

Крейг сви рамене.

— Такива бяха заповедите.

— Но ти ни използва! — Тя си припомни за неговите твърдения и аргументи в самолета след експлозиите в Прудоу Вей. — Изигра ни.

Той се усмихна извинително.

— Какво мога да кажа? Не ме бива в тези неща — въздъхна и усмивката му изчезна. — Трябваше да използвам ресурсите, с които разполагах в момента. Вие бяхте единственият начин да се добера дотук под носа на руснаците. Наистина съжалявам. Не предполагах, че ще стане такава каша.

Джени продължи да гледа право напред, докато групата минаваше покрай мястото на поредната взривена бутилка. Запази последния въпрос за себе си. Дали той все още ги заблуждаваше?

Крейг продължи, но сега сякаш говореше по-скоро на себе си:

— Трябва само да се махнем от станцията. Ще дойдат основните части на „Делта Форс“ и ще овладеят и нея. Тогава всичко ще свърши.

Джени кимна. „Ще свърши… Де да беше толкова лесно!“ Едната и ръка не се откъсваше от Бейн — изпитваше нужда да чувства простичката, първична вярност до себе си. Но имаше и още нещо. Позволяваше си да си го признае. Бейн беше и живата и връзка с Мат. Пръстите и галеха гривата му и усещаха топлината на тялото му. Крейг и бе разказал как Мат и моряците се бяха опитали да оберат старата оръжейна на станцията.

Никой не знаеше какво е станало след това.

Бейн се притисна до крака и, сякаш усетил страховете и.

— Виждам вентилационната шахта! — обади се Ковалски.

Групата ускори крачка след високия матрос. Димът бе горещ и задушлив, миришещ на изгорели въглеводороди, Ледът се разтапяше и се движеше под краката им, хлъзгав и несигурен. Огнени струйки бягаха по пода.

Щом отминаха, пътят отново стана тъмен. Ковалски водеше, вдигнал фенера високо над главата си.

На лявата стена отпред се показа черна дупка. Краят на вентилационната шахта.

Групата се събра пред отвора. Джени тръгна първа. Оттук нататък всичко зависеше от нея. Тунелът бе прекалено стръмен, за да може да се изкатери само с крака и ръце. Крейги подаде малкия пикел, който бяха намерили в контролната стая на морската порта. Провери баланса, тежестта и — най-важното — остротата на инструмента.

Доктор Рейнълдс и даде стоманените си котки.

Джени бързо ги закрепи за обувките си. Шиповете на пръстите и петите щяха даи позволят да се изкачи нагоре по шахтата. Пикелът щеше да и служи за помощ, а при необходимост — и за отбрана.

Когато бе готова, Томи подаде два от останалите коктейли Молотов.

— Хвърлих въжето точно до входа, където… където бяхме нападнати. Ако го завържеш за решетката горе, ще стигне дотук.

Джени кимна и прибра запалителните бомби в джобовете на канадката си.

— Няма проблем. Дръж Бейн под око. Гренделите здраво са го изнервили. Не му позволявай да избяга нанякъде.

— Не се безпокой, ще остане тук и после ще вървя след него по шахтата.

— Благодаря, Том.

Ковалски коленичи и и предложи ръка, за да се изкачи по-лесно. Покатери се по него като по стълба, пъхна се в шахтата и заби котките дълбоко в леда.

— Пази се — каза и Ковалски.

Нямаше глас да окуражи него или самата себе си. Тръгна нагоре по шахтата, като прилагаше на практика онова, на което я бе учил навремето баща и за катеренето и вървенето по ледници — винаги да има две опорни точки.

Закрепила се здраво на два крака, тя се протегна нагоре и заби пикела. Щом се увери, че е застанал стабилно, премести единия крак нагоре, заби котките, след това премести другия крак.

Напредваше бавно. „Бавното е безопасно“, сякаш прошепна баща и в ухото и.

Докато се изкачваше крачка по крачка нагоре в шахтата, си позволи да изпита известно облекчение, най-малкото заради баща си. „Поне е в безопасност. Командир Сюел обеща да го наглежда, а сега са пристигнали и екипи на специалните части.“

Трябваше само да стигне до тях.

„Ами Мат?“

Левият и крак се подхлъзна по измамния лед. Прилепи се плътно до стената. Цялата и тежест се поемаше от малкия пикел, докато не успя отново да закрепи сигурно краката си. След това и трябваха няколко мига, за да се опомни.

„Две опорни точки — през цялото време.“

Изтика от главата си страховете за Мат. Не и помагаха. Трябва да се съсредоточи, да оцелее. След това може да се тревожи колкото си иска. Тази мисъл предизвика неволна усмивка. Мат веднъж и бе казал, че с притесненията си е в състояние да пробие дупка и в стоманена плоча.

Пожела си в момента поне една десета от неговото присьствие на духа и заби за пореден път пикела. Пред нея се появи завоят. „Почти стигнах.“ Зави зад ръба и видя блясъка на дневната светлина. През отвора не се забелязваше никой.

Забърза нагоре, но не толкова, че да допусне небрежност. Двамата мъже в живота и шепнеха в ушите и.

„Бавното е безопасно.“

„Спокойно.“

А накрая се завърнаха и думи от миналото, което бе отдавна погребала дълбоко в себе си и бе изхвърлила ключа, Спомни си меките устни, целуващи шията и, топлия дъх в тила, страстния шепот. „Обичам те… Страшно много те обичам, Джен.“

Задържа думите в сърцето си и произнесе на глас забравената истина.

— И аз те обичам, Мат.

 

 

16:50

 

Маскиран в руската униформа, Мат бутна вратите на камбуза и влезе в главното помещение. Макар че нивото си оставаше затъмнено, държеше едната си ръка вдигната и скриваше лицето си, задържайки поръбения с козина край на качулката спуснат до веждите. Носеше своя АК — 47 на рамото си.

Хората продължаваха да се щурат насам-натам, без да му обръщат внимание. Пресече нивото по периферията, като се стараеше да се движи в тъмното. Най-голямата суетня бе в центъра, където до спиралното стълбище се бяха насъбрали войници. Отдолу се носеха кълба дим от експлозията в оръжейната.

Двама мъже измъкнаха нещо тежко, затворено в черен найлонов чувал.

Чувал за труп.

Последва втора двойка със същия мрачен товар. Другарите им наблюдаваха процесията, по лицата им бе изписан гняв.

Отдолу продължаваха да се разнасят викове. Всички говореха разгорещено помежду си. Светлините на фенерчетата непрекъснато обикаляха и патрулираха.

Един лъч го освети. Мат извърна глава. Докато минаваше покрай масите, се блъсна в някакъв стол и го събори. Той падна с трясък на пода и Мат побърза да се отдалечи. Някой извика към него. Звучеше като псувня.

Направи неопределен жест и продължи покрай външната стена на помещението. Най-сетне стигна до набелязаното място, откъдето можеше да вижда в коридора, водещ навън към бурята. Останките от снегомобила все още отчасти блокираха пътя, но бяха избутани настрани и оставяха тесен проход, през който можеше да се мине. Двама войници стояха на пост, но зад разнебитената машина не се виждаше никакво движение.

Продължи да се оглежда с крайчеца на окото си. Това бе мисията му — да разузнае нивото и да определи колко противници стоят между тях и свободата. Ако бягството изглеждаше възможно, щеше да даде сигнал на останалите и да хвърли към централната шахта скритата в джоба му граната, за да създаде суматоха. Тя щеше да прикрие бягството на моряците към изхода, а Мат щеше да им осигури поддържащ огън с автомата. Но първо трябваше да реши дали бягството изобщо е възможно.

Присви очи — и подскочи, когато някой излая нещо точно зад гърба му. Не бе чул приближаването на човека.

Извърна се леко към новодошлия — здравеняк, облечен в разкопчана канадка. Висок най-малко два и петнадесет, доколкото можеше да прецени. Мат му хвърли бърз поглед, търсейки някакви белези за ранга му. Макар че лицето му бе сурово и обветрено, мъжът изглеждаше млад. Прекалено млад, за да има висок чин.

Мат се поизправи малко, докато другият продължи да му говори на руски и посочи с автомата си двете тела в чувалите, които бяха поставени върху една от масите в общата столова. Бузите му бяха червени, в ъгълчетата на устата му се бе насъбрала слюнка. Най-сетне завърши тирадата си, като сумтеше раздразнено.

Мат разбираше само няколко руски думи и направи онова, което би направил и всеки друг, попаднал в подобна ситуация. Кимна и каза мрачно „Да.“ Руският му речник се изчерпваше с тази дума и с „нет“. В случая въпросът беше коя от двете да използва.

„Да“ или „нет“?

Тирадата на войника бе очевидно доста впечатляваща и изглежда най-доброто решение бе да се съгласи. Освен това нямаше никакво желание да се противопоставя на гиганта.

— Да — отвърна Мат, този път влагайки повече чувство опитвайки се да изглежда по-съпричастен.

Изглежда това свърши работа.

Длан с размери на телешка пържола се стовари върху рамото му и едва не го събори на колене. Удържа се и остана неподвижен, докато другият тръгна да си ходи.

Беше се измъкнал.

В този миг скритата в канадката му граната се откачи и шумно тупна на пода. Халката и бе все още на мястото си, така че нямаше реална опасност да експлодира.

Въпреки това Мат трепна така, сякаш всеки момент очакваше гръм.

Гранатата се изтърколи в краката на гиганта.

Той се наведе да я вдигне и замря. Явно бе забелязал, че е древен модел. Както си беше приведен, мъжът погледна към него. Веждите му се вдигнаха, когато колелцата в мозъка му бавно се завъртяха.

Мат вече се бе задвижил. Извъртя автомата си през рамо и стовари приклада му върху носа на руснака. Усети как костта се чупи. Главата на войника се отметна назад, след това напред. Тялото политна.

Без да губи нито миг, Мат се хвърли на колене до него и се престори, че му помага. Неколцина бяха погледнали към тях. Засмя се пресипнало, сякаш онзи се бе спънал.

Преди другите да се усетят и да заподозрат нещо, Мат напипа гранатата под тялото му, дръпна халката и я търкулна под масите към централната шахта. Щеше да е по-добре да я бе метнал, но и така щеше да се отдалечи достатъчно.

За съжаление изчисленията му се оказаха тотално погрешни. Гранатата се удари в някакъв преобърнат стол — същия, който Мат бе съборил неотдавна, — отскочи и се търкулна обратно към него.

„Мамка му…“

Хвърли се на пода, използвайки тялото на гиганта като щит. Мъжът стенеше замаяно, опипвайки сляпо с ръце около себе си.

Мат изруга — сети се, че е забравил да даде знак на другите.

„Майната му… ще се досетят.“

Гранатата избухна.

Масата литна във въздуха с въртене. Мат едва я забеляза. Ударната вълна понесе него и нежелания му партньор по пода. В дебелия врат на войника се заби шрапнел. Струя гореща кръв плисна в лицето на Мат.

Със звънящи от взрива уши се претърколи настрани. За момента бе напълно оглушал за виковете. Гледаше как хората се надигат от пода. Светлините на фенерчетата започнаха да претърсват помещението, сега задимено от взрива.

Някакво движение привлече вниманието му.

През двойната врата на камбуза към него се втурнаха тримата моряци. Брат беше начело. Насочваха се към него.

Все още шокиран, Мат не можеше да разбере защо не тичат към изхода. Все още проснат на пода, той се огледа.

„А, ето защо…“

Лежеше точно на входа на коридора, който водеше навън.

Снегомобилът бе само на няколко крачки.

Още по-близо, само на някакви си пет крачки, стояха двама войници със свалено оръжие. Крещяха… или поне така реши, тъй като устните им се движеха. Но ушите му още пищяха. Не можеше да ги чуе, нито пък би разбрал, ако чуваше.

Тръгнаха към него, насочвайки автоматите към главата му.

Мат реши да рискува. Вдигна ръце.

— Нет!

Шансът бе петдесет на петдесет. „Да“ или „нет“?

Този път бе сбъркал. По-близкият стреля.

Бележки

[1] Орел-рибар. — Б. пр.