Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ice Hunt, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 107 гласа)

Котка и мишка

6 април, 17:36 ч.

Район ЗСН, полярна шапка Дрейфаща станция „Омега“

 

2. „Ще усетя ли отново някога топлина?“ Капитан Пери крачеше по хрущящия лед и сняг към дрейфаща станция „Омега“. Вятърът виеше около него — призрачен звук, който сякаш бе в съзвучие с празнотата в сърцето му. Тук, на края на света, вятърът бе живо същество, което вечно духаше и опустошаваше терена като гладен звяр. Той бе най-големият хищник — безмилостен, постоянен, неизбежен. Както казваше една стара поговорка на инуитите, „Убива не студът, а вятърът“.

Пери неотклонно крачеше напред през бушуващата виелица. „Полярен страж“ остана зад него в една полиня — голямо езеро сред леда. Дрейфаща станция „Омега“ бе построена недалеч от брега и — мястото бе избрано заради полинята, която позволяваше достъп на подводниците. Езерото оставаше постоянно открито благодарение на ограждащия го дебел пръстен ридове, които се издигаха на височината на двуетажна сграда и продължаваха четири пъти повече надолу под водата. Плътните зъбери предпазваха езерото от околните късове лед и така то оставаше свободно. Изследователската станция бе построена на сравнително плоска ледена равнина на около четиристотин метра от брега — дълъг преход при температури далеч под нулата.

Вървеше с малка групичка свои хора — първата от четирите смени, на които бе позволено да излязат от подводницата. Матросите разговаряха помежду си, но Пери мълчеше, сгушен във флотската си канадка, пристегнал здраво качулката, обточена с дебела козина. Гледаше на североизток, където преди два месеца бяха открили руската база — на по-малко от петдесет километра оттук. Тръпки преминаха по тялото му, но те далеч не се дължаха на студа.

„Толкова много мъртъвци…“ В ума му изникна образът на телата — някогашните руски обитатели на полярната база, наредени като окастрени трупи в ледената си гробница. Тридесет и двама мъже и дванадесет жени. Необходими бяха две седмици, за да разчистят труповете. Някои очевидно бяха умрели от глад, но други като че ли бяха завършили живота си насилствено. Намериха едно от телата обесено в някакво помещение. Въжето бе така замръзнало, че се разпадна при първото докосване. „Но това не бе най-лошото…“

Пери прогони мисълта.

Когато се изкачи по ледения хребет (бе сравнително лесно благодарение на изсечените в склона стъпала), пред очите му се появи дрейфащата станция. Представляваше малко селце от червени постройки тип „Джеймсуей“. Петнадесетте сгради приличаха на кървав обрив по белия лед. Над всяка се издигаше дим и се наслояваше в мъгла над базата, като и придаваше измамно топъл вид. Боботенето на двадесет и четирите генератора сякаш се усилваше от мъглата. Над станцията се носеше миризма на нафта и керосин. Самотно американско знаме висеше на един пилон и от време на време изплющяваше при свирепите пориви на вятъра.

Няколко снегомобила „Ски-Ду“ и два големи „Сно-Кат“ бяха пръснати сред почти постоянно обитаемата база, готови да бъдат използвани от учените и персонала. Имаше дори лодка за лед — катамаран, поставен върху два плъзгача от неръждаема стомана.

Пери застана на хребета и се загледа към хоризонта. Видя виещата се по леда следа, свързваща „Омега“ с руската база. Още от откриването и персоналът сновеше напред-назад през полярната шапка, като използваше всяко свободно превозно средство. В момента четвърт от обитателите на станцията се бяха преместили в погребаната руска база и се бяха настанили във вътрешността на обърнатата наопаки ледена планина.

Пътят към руската база се различаваше лесно. Този район на полярната шапка бе покрит с пласт дебел люспест сняг, наречен саструги — малки накъдрени вълнички замръзнал сняг, образувани от вятъра и ерозията. „Като връхчета на лимонени целувки“ — бе отбелязал помощник-капитанът. Но плъзгачите на превозните средства бяха заравнили састругите и бяха проправили тесен път през замръзналите вълни.

Пери разбираше интереса на работещите тук мъже и жени. Те бяха учени с ненаситно любопитство. Никой от тях обаче не бе прекосил петдесетте километра до замрялата база и не бе влязъл в нея преди него. Никой не знаеше какво бяха открили той и малкият му отряд в сърцето на станцията. Незабавно бе заповядал на хората си да пазят строга тайна и бе разположил въоръжена охрана, която да не допуска персонала на „Омега“ в онова отделение на базата. Откритието на Пери бе известно само на един от учените — доктор Аманда Рейнълдс. Тя беше с него, когато влязоха там. За първи път в живота си тази силна и независима жена бе потресена до дъното на душата.

Каквото и да бе онова движещо се петно, показано от сонара „Дълбочинно око“, така и не успяха да го открият. Може би бе просто отражение, мираж, породен от движението на подводницата, или пък някой мародер, напуснал станцията — например полярна мечка. Макар че това не изглеждаше много вероятно — освен ако животното не бе открило входа, който им предстоеше да намерят. Преди два месеца бяха принудени да използват термични взривове, за да си проправят път през леда до погребаната станция. След това използваха още термични заряди и пластичен експлозив, за да отворят недалеч от наново заселената база изкуствена полиня, където да може да изплава „Полярен страж“.

На Пери му се прииска да бяха потопили цялата руска база. Нищо добро нямаше да излезе от това, сигурен беше. Но трябваше да изпълнява заповеди. Потрепери под напора на вятъра.

Нечий вик насочи вниманието му обратно към постройките на „Омега“. Някаква фигура в синя канадка им махна с ръка да се приближат. Пери слезе по склона и се запъти към нея. Човекът бързаше насреща им, приведен срещу ледения вятър.

— Капитане! — Беше канадският метеоролог Ерик Гюстоф, едър мъж с норвежки произход, светлоруса коса и висок ръст, макар че в момента единственото, което се виждаше от него, бяха присвитите му от блясъка на снега очи и побелелите от скрежа мустаци. — Търсят ви по сателитния канал.

— Кой?

— Адмирал Рейнълдс — мъжът погледна небето. — Най — добре да побързате. Наближава силна буря, а заради последните слънчеви изригвания комуникационните системи още са в хаос.

Пери кимна и се обърна към адютанта си.

— Освободете хората до двадесет нула нула. Тогава ще ги смени следващата група.

Думите му бяха посрещнати с одобрителни възгласи. Хората му се пръснаха на различни страни — едни се запътиха към трапезарията на станцията, други тръгнаха към постройката за почивка, а някои — към жилищните помещения да почиват в уединение. Капитан Пери последва Ерик към група свързани постройки — главната част на базата.

— Доктор Рейнълдс помоли да побързате — обясни метеорологът. — В момента разговаря с баща си. Не знаем колко дълго ще успеем да задържим връзката.

Стигнаха входа на главната барака, изтупаха снега и леда от краката си и се приведоха, за да влязат. Горещината вътре бе болезнена след смразяващия студ. Пери свали ръкавиците си, разкопча канадката и отметна качулката. Разтърка върха на носа си, за да се увери, че е още на мястото си.

— Хапе навън, а? — обади се Ерик. Бе останал в канадката си.

— Не е от студа, а от влагата — саркастично измърмори Пери и окачи канадката си при останалите. Отдолу продължаваше да носи синия си гащеризон, на джоба на който бе изписано името му. Свали кепето и го затъкна в колана си.

Ерик пристъпи обратно към вратата.

— Знаете как да стигнете до станцията за сателитна връзка. Ще ида да проверя уредите преди да връхлети бурята.

— Благодаря.

Ерик се ухили и отвори вратата. Вятърът моментално нахлу вътре. Поривът удари Пери като плесник през лицето. Ерик побърза да излезе и затръшна вратата след себе си.

Пери потрепери и разтри ръце. „Що за човек ще остане доброволно на това забравено от Бога място цели две години?“

Прекоси антрето и мина през още няколко врати, преди да се озове в централното помещение. Тук се намираха различните кабинети, както и няколко лаборатории. В тази постройка се измерваше сезонното темпо на натрупване и ерозия на ледената покривка — на топлинните запаси на Арктика. Останалите лаборатории в другите сгради обаче се занимаваха с какво ли не — от сондиране за образци от океанското дъно до хидролаборатория, която изучаваше състоянието на фито — и зоопланктона под леда. Изследванията бяха непрекъснати и продължаваха, докато станцията се местеше, носена от полярното течение, и изминаваше по три километра на ден.

Кимна на няколко познати лица зад бюрата или пред компютърните екрани и премина през верига подобни на шлюзове врати, водещи към една от съседните бараки.

Тя бе допълнително изолирана и се захранваше с два резервни генератора. Тук бе живата нишка, свързваща „Омега“ с останалия свят. В бараката се намираше цялото радио-и комуникационно оборудване — предаватели на къси вълни за връзка с екипите навън, на много къси и ултракъси вълни за подводниците, както и НАВСАТ — военната сателитна комуникационна система. Постройката бе празна, с изключение на самотната фигура на Аманда Рейнълдс.

Пери отиде до нея. Тя вдигна поглед над телетипа. Прено-симото устройство с клавиатура и позволяваше да осъществява връзка през сателита. Така можеше да говори по микрофона, а отговорите се появяваха на екрана от течни кристали.

Аманда му кимна, но продължи да разговаря с баща си. — Зная, татко. Зная, че не искаш да съм там. Но… Беше прекъсната и се наведе, за да прочете думите на екрана. Лицето и почервеня — очевидно се водеше разгорещен спор. И по всичко личеше, че той продължаваше от много време. Адмирал Рейнълдс още от самото начало не искаше дъщеря му да приема това назначение, тъй като се тревожеше за нея заради недъга и. Аманда не се бе подчинила и бе приела мястото, с което извоюва независимостта си.

Пери обаче се запита каква част от борбата и целеше не толкова да убеди баща и, колкото самата нея. Никога преди не бе попадал на жена, така твърдо решена да се докаже във всичко и на всяка цена.

И тази борба взимаше своето.

Пери се вгледа в умореното и лице със сенки под очите. За последните два месеца сякаш се бе състарила с цяло десетилетие. Това причиняваха тайните.

— Ще го обсъдим друг път — продължи тя, а в гласа и се долавяше гняв. — Капитан Пери е тук.

Прочете отговора на баща си, затаи дъх и прехапа долната си устна.

— Чудесно! — рязко отвърна Аманда, рязко свали слушалките и ги подаде на Пери. — Ето.

Той ги взе, без да пропусне да забележи, че пръстите и треперят. Гняв, чувство за безсилие или и двете? Закри микрофона с длан. Не искаше никой да ги чува.

— Той още ли пази информацията под ключ?

Аманда изсумтя и се изправи.

— Електронно разпознаване на отпечатъци, сравняване на гласа и сканиране на ретината. И форт Нокс не го пазят толкова надеждно.

Пери и се усмихна.

— Прави всичко по силите си. Бюрократичната машина под него се задвижва бавно. При такива въпроси дипломатическите канали трябва да се използват възможно най-деликатно.

— Само че не разбирам защо. Става въпрос за Втората световна война. След толкова години светът има право да знае.

— Тайната е чакала петдесет години. Може да изтрае още някой и друг месец. Отношенията между Щатите и Русия и без това са обтегнати и трябва да се утъпче пътят, преди да се разгласи информацията.

Аманда въздъхна, погледна го в очите и поклати глава.

— Говориш също като баща ми.

Пери се наведе напред.

— В такъв случай ситуацията е достойна за Фройд — каза той и я целуна.

Тя се усмихна и промърмори:

— И целуваш като него.

Пери се засмя и се отдръпна.

— По-добре не карай адмирала да чака — посочи слушалките тя.

Той ги сложи и нагласи микрофона.

— Капитан Пери.

— Капитане, надявам се, че полагате добри грижи за дъщеря ми — рязко прозвуча гласът.

— Да, сър… много добри грижи — протегна ръка и стисна ръката на Аманда.

Взаимното им привличане не беше тайна, но през последните два месеца се бе задълбочило и бе преминало от привързаност към нещо по-значимо. От благоприличие бяха решили да не дават открит израз на отношенията си. Дори бащата на Аманда не знаеше докъде бе стигнала връзката им.

— Капитане, ще бъда кратък — продължи адмиралът. — Вчера бе осъществена връзка с руския посланик и му бе връчено копие от доклада ви.

— Но аз мислех, че няма да се свържете с него, докато…

— Нямахме избор. По някакъв начин вестта за откриването на станцията вече бе стигнала до Москва.

— Да, сър. Но какво означава всичко това за нашите хора там?

Последва дълго мълчание. За момент Пери дори се запита дали слънчевата буря не е прекъснала връзката, когато адмиралът проговори отново.

— Грег…

Неформалното обръщение моментално изостри внимание му.

— Грег, искам да знаеш и нещо друго. Бил съм в занаята достатъчно време, за да зная кога кошерът във Вашингтон се е разбушувал. Там става нещо. Среднощни срещи между Агенцията по национална сигурност и ЦРУ. Секретарят на флота бе привикан от някакво протоколно посещение в Средния изток. Великденската ваканция на целия кабинет бе прекъсната.

— И за какво е всичко това?

— Там е работата. Не зная. Нещо е станало някъде по върховете на командването. Вестите още не са стигнали до мен…, ако изобщо стигнат. А над всичко това се мъти някаква лайняна политическа буря. Вашингтон затваря люковете и се окопава. Никога досега не съм виждал подобно нещо.

Студените тръпки на ужаса пробягаха по гръбнака на Пери.

— Не разбирам. Защо?

Отговорът отново бе насечен от електронния шум.

— Не съм сигурен. Само исках да те уведомя как стоят нещата тук.

Пери се намръщи. Всичко това му звучеше като обичайно политиканство. Забелязваше загрижеността на адмирала, но какво можеше да стори?

— Капитане, има и още нещо. До мен достигна странна клюка. Всъщност донесе я помощникът на заместник-секретаря. Става въпрос за една-единствена дума, която явно е в центъра на цялата бъркотия.

— Каква дума?

— Грендел.

Пери остана без дъх.

— Може би е кодово име или име на кораб, не зная — продължи адмиралът. — На теб говори ли ти нещо?

Пери затвори очи. Грендел… Откритието, което бе направено едва днес. Стоманената табела, покрита с лед и скреж, която така лесно можеше да бъде подмината незабелязана. Намираше се недалеч от входа към погребаната станция.

 

ЛЕДОВАЯ СТАНЦИЯ ГРЕНДЕЛ

 

— Грег?

Съзнанието му бушуваше. Как бяха разбрали във Вашингтон? Преводачът на „Омега“ и лингвистът на „Полярен страж“ водиха разгорещен спор върху превода на надписа и особено върху последната дума, докато накрая бяха стигнали до едно и също заключение.

Това бе името на базата — „Полярна станция Грендел“.

— Капитан Пери, там ли сте? — Да, сър.

— Означава ли тази дума нещо за вас?

— Да, сър, несъмнено — гласът му остана непроменен. Освен върху табелата, Пери бе видял същата дума и на друго място, на една от вратите в станцията… онази, пред която лично бе разположил въоръжена охрана.

ГРЕНДЕЛ

До този ден не бе подозирал за значението на кирилските букви, гравирани върху чудовищната врата. Сега вече знаеше. Но не бе първият.

 

 

18:26

Планински масив Брукс, Аляска

 

Мат вървеше по стръмния склон и водеше Марая за поводите. Крейг яздеше кобилата, вкопчил се здраво в края на седлото. Мат не смееше да се качи — не и докато не започнат да се спускат или не достигнат равна земя. Страхуваше се да не изтощи животното прекалено бързо.

Четирите кучета подтичваха напред. Трябваше да се махнат от тези стръмни върхове. Единствено Бейн сякаш усещаше страха на господаря си и се придържаше близо, наострил уши.

Мат хвърли поглед назад. Парашутистите несъмнено вече се бяха приземили, но все още не се чуваха двигателите на мотоциклетите им. Нямаше никаква следа от потеря, но гъстата гора от смърч и трепетлика закриваше гледката.

Над долината вече се бе спуснал сумрак; слънцето изчезваше зад околните върхове. Беше април и дните бяха започнали да се удължават от постоянната тъмнина на зимата към бедното слънце на лятото.

Мат присви очи и погледна през рамо. Нямаше начин да Разбере какво става. Намръщи се. Може би грешеше… може би бе станал параноик сред пустите гори.

Крейг като че ли забеляза загриженото му изражение.

— Възможно ли е да са били спасители? Да не би да бягаме без причина?

Мат отвори уста да отговори, когато експлозия отнесе думите му. Двамата впериха очи надолу. Към небето се издигна огнена топка и разкъса стелещия се мрак. Гърмежът постепенно утихна.

— Самолетът… — промърмори Крейг.

— Унищожиха го — очите на Мат се разшириха. Представи си как тялото на Брент се пръска на парчета.

— Но защо?

Мат присви очи замислено. Причината можеше да е само една.

— Прикриват следите си. Ако самолетът е бил саботира и, трябвало е да унищожат доказателствата — в това число и евентуалните свидетели. — Представи си ясната диря от копита, стъпки и лапи, отдалечаваща се от мястото на катастрофата. Нямаше време да прикрият следите си.

От ниското се разнесе нов звук, подобен на рева на мотор-на резачка. Двигател на мотоциклет изрева свирепо и се укроти до ниско ръмжене. Не след дълго към него се присъедини втори.

Бейн започна да им приглася. Ръмженето сякаш излизаше дълбоко от гърдите му.

Мат погледна към слабите отблясъци на залязващото слънце. Облаците продължаваха да се спускат. Тази нощ щеше да вали сняг. Сигурен бе, че преследвачите им също го знаят. А това означаваше, че ще се опитат да ги настигнат преди залеза.

— Какво ще правим? — попита Крейг.

Вместо отговор Мат дръпна поводите на Марая и тръгна нагоре по склона. Трябваше да намери начин да ги забави… поне докато небето не започне да се изсипва отгоре им.

— Можем ли да се скрием някъде? — гласът на Крейг трепереше. Бе се привел ниско над седлото, докато Марая се катереше нагоре по сипея.

За момента Мат игнорира въпроса. Главната му мисъл бе просто да намерят начин да оцелеят до падането на нощта. Намираха се в определено неизгодно положение. Двама души, един кон. Преследвачите им бяха със снегоходи. Шансовете им не бяха особено добри. Ревът на моторите се усили. Преследването вече бе започнало.

Мат задърпа Марая към хребета. Внезапно горе се надигна силен югозападен вятър — мразовит предвестник на лед и суграшица. Без да се колебае, тръгна надолу към мястото, където бе разположил лагера си. Там не можеха да намерят никакво убежище, затова прецени другите възможности. Знаеше няколко пещери, но те бяха прекалено далеч и не бе сигурен, че в тях ще бъдат в безопасност. Трябваше му друг план.

— Можеш ли да яздиш самичък? — обърна се той към Крейг.

Мъжът леко кимна, но в очите му се четеше ужас.

Мат се протегна и измъкна пушката, закрепена за задната част на седлото, после напъха кутия с патрони в джоба си.

— Какво смяташ да правиш? — попита Крейг.

— Не се безпокой. Просто ще те използвам за стръв — отвърна той и приклекна. — Бейн.

Кучето наостри уши и се обърна към Мат. Той посочи надолу и рязко му заповяда:

— Бейн… към лагера!

Песът се завъртя и се спусна надолу. Останалите кучета го последваха. Мат плесна Марая по задницата и я подкара след тях, след което ги последва няколко крачки.

— Карай след кучетата. Ще те отведат до лагера ми. Скрий се както намериш за добре. На дръвника има брадва. Просто за всеки случай.

Лицето на Крейг побеля, но въпреки това кимна, с което си спечели уважението на Мат.

Той остана загледан за известно време как конят, ездачът и кучетата се спускат надолу по каменистия, обрасъл с дървета склон. Не след дълго изчезнаха в гъстата гора.

Обърна се и се изкатери нагоре по пътеката, докато не стигна на около двадесет метра от билото. Там скочи от калната диря върху гранитен отломък, а от него — на съседния камък. Не искаше да оставя следи. Щом се отдалечи достатъчно, Мат се спотаи сред дърветата и потъна в сенките зад един дънер. Оттук ясно виждаше билото. Ако преследвачите вървяха по същия път, за миг силуетите им щяха да се очертаят на фона на небето, когато прекосяват хребета и за-почнат спускането си към долината.

Мат коленичи, омота ремъка на пушката около китката си, нагласи приклада от орехово дърво на рамо и се прицели. Беше сигурен, че от такова разстояние ще извади от играта единия от мотористите, но как щеше да се справи и с двамата?

От другата страна на билото ревът на моторите се усилваше и доближаваше все повече и повече — същинска двойка побеснели зверове, втурнали се по следите на жертвата си.

Докато стоеше на коляно и кръвта бясно пулсираше в ушите му, Мат си спомни един друг момент преди десет години — в друг живот, когато се криеше в една полуразрушена от оръдейно попадение сграда в Сомалия. Наоколо свистяха куршуми и се разнасяха гърмежи. През уреда за нощно виждане светът се бе свел до зелени сенки и линии. Онова, което най-много изнервяше повечето хора, не бе самото сражение, а чакането.

Пое бавно дъх и си наложи да се отпусне, да остане спокоен и готов. Напрежението можеше да накара и най-опитния стрелец да се прояви като новобранец. Издиша и се съсредоточи. Не беше в Сомалия. Беше сред своите гори. Свежата миризма на смола и борови иглички го ободри и му напомни къде се намира. Познаваше планините по-добре от всеки друг.

Шумът на моторите изпълваше света с ръмженето си. Мат вече чуваше пукота на счупените клонки под окованите във вериги гуми. „Близко са…“ Премести пръста си върху спусъка и се приведе напред, опрял буза в дървения приклад.

Чакането сякаш продължи безкрайно. Въпреки студа по дясното му слепоочие се стече капчица пот. Устоя и не присви око. Винаги дръж и двете си очи отворени, когато стреляш. Баща му го бе учил още когато ходеха на лов за елени в Алабама, а по-късно му го припомни и сержантът в казармата. Пое бавно въздух през носа и се концентрира.

„Хайде…“

Сякаш в отговор на подканата му единият мотор изхвърча с пълна газ над билото и го изненада. Вместо да се изкачи предпазливо, мотоциклетистът бе дал пълна газ и прелетя над хребета.

Мат следваше траекторията му. Натисна спусъка, пушката изгърмя и почти едновременно с нея се чу звън на куршум в метал.

Летящият мотоциклет поднесе във въздуха. Беше уцелил задния калник. Мотористът и моторът се удариха странично в земята, отскочиха веднъж и се затъркаляха надолу. Мотористът успя да се освободи и се претърколи в гъстите храсти.

— Мамка му! — промърмори Мат.

Не откъсваше поглед от хребета. Нямаше представа дали първият преследвач е невредим, ранен или мъртъв, но не смееше да му обърне повече внимание. Всеки миг щеше да се появи вторият мотор. Мат изхвърли празната гилза и вкара нов патрон в цевта. Искаше му се сега с него да бе старата му М-16 от времето на зелените барети.

Прицели се в хребета.

След изстрела и трясъка на падащия мотор слухът му изневеряваше. Ревът на вторият двигател се разнасяше сякаш от всички страни едновременно. С крайчеца на окото си забеляза движение отляво. Насочи пушката навреме, за да види как вторият мотор изхвърча над хребета.

Прицели се — по-скоро отчаяно, отколкото като опитен стрелец — и стреля. Този път не се чу дори звън на метал. Мотоциклетът се приземи плавно, мотористът натисна газта и изчезна.

Мат отстъпи зад дънера на дървото. Отново презареди. Тези двамата не бяха аматьори. Бяха очаквали засадата и бяха пуснали първия мотор на пълна газ, за да отвлече вниманието му, докато вторият успее да заобиколи от другата страна.

Тряс!

Клонът над главата му се пръсна и го засипа с трески. Мат се хвърли на земята и се плъзна по гръб, като стискаше пушката при гърдите си. Изстрел от карабина… идваше от мястото, където бе изчезнал първият моторист. Значи копелето бе оцеляло.

Потисна паниката си и остана на място. Несъмнено снайперистът не можеше да го види добре — в противен случай щеше да е мъртъв. Изстрелът целеше просто да го изкара от прикритието му. По всяка вероятност стрелецът бе налучкал приблизителното му местоположение, докато бе стрелял по втория мотор.

Сега Мат бе притиснат между двамата — единият дебнеше долу и вляво в храстите, а другият все още бе с мотора си някъде сред камънаците.

Напрегна слух, като вдишваше през стиснатите си зъби. Ревът на втория мотоциклет бе утихнал до равномерно ръм-жене. Какво ставаше? Може би вторият чакаше? Или бе оставил мотора си на празен ход, а самият той бе тръгнал да търси по-удобна позиция?

Не можеше да рискува. Трябваше да действа.

Мат тихо изруга и се плъзна по гръб надолу по склона. За щастие бе улеснен от дебелия пласт борови иглички. Плъзна се като сърфист по тях, без да вдига глава, и стигна до малко дере в разтопения сняг, не по-широко от улична канавка. Озова се на дъното на съмнителното убежище. Водата се просмука през вълнените му панталони, но подплатеното армейско яке запази тялото сухо.

Остана за миг така, като се ослушваше. Оцелелият мотор все още застрашително ръмжеше на празен ход. Не се чуваше нищо друго. Преследвачите му се спотайваха. Мат нямаше начин да разбере дали са военни или наемници. Разбираше само, че са професионалисти и работят в екип. Това означаваше, че в момента репортерът бе вън от опасност. Двамата нямаше да оставят зад гърба си въоръжен нападател. Първо трябваше да премахнат Мат, ако искаха да продължат.

Обмисли възможностите си. Не бяха много. Можеше да се измъкне и да остави Крейг на убийците. Бе готов да се обзаложи, че двамата биха предпочели по-скоро да видят сметката на репортера, и не се съмняваше, че ще успее да им се изплъзне в гората. Но това не бе реална възможност.

Трябваше да помисли и за кучетата си.

Продължи да пълзи надолу по канавката. Студът му помогна да потисне паниката. Нищо не избистряше ума по-добре от това да топнеш задника си в ледена вода.

Движеше се колкото може по-безшумно.

Тридесет метра по-нататък улеят свършваше с рязък ръб. Височината бе малка, не повече от два метра. Превъртя се по корем в канавката и скочи с краката надолу, като внимаваше да предпази пушката от водата и калта.

Това бе грешка.

Докато падаше, един изстрел удари пушката и тя отлетя от пронизаните му от остра болка пръсти. В глупавия си опит ла я запази бе вдигнал карабината си прекалено високо и прекалено открито, с което се бе издал. Строполи се тежко в плитката локва от лед и кал и се хвана за изтръпналата ръка.

Огледа се бързо и откри пушката на брега. Черният приклад от орехово дърво се бе превърнал в трески. Побърза да вдигне разнебитеното оръжие. Самата пушка бе останала невредима. Хвана я в ръка и се затича покрай късата скална стена. Не си правеше труда да прикрива следите си. Носеше се през храстите, под краката му трещяха счупени клонки. Стената внезапно свърши с осеян с големи камъни сипей — следи от някогашен ледник.

Не се чуваха никакви звуци на преследване, но знаеше, че противниците го приближават, спускат се бързо надолу по склона, приготвили пушките, готови да очистят жертвата си.

Мат се затича като подгонен, придържайки се колкото се може по-близо до скалата. Сенките пред него ставаха все по-дълбоки и по-дълбоки, докато слънцето залязваше и облаците се спускаха все по-ниско над върховете. Скоро щеше да настъпи нощта. Стигна до изровения терен и се спотаи зад една канара.

Рискува да хвърли поглед зад себе си. Сега сенките облагодетелстваха преследвачите му. Теренът тънеше в мастилен мрак. Огледа края на скалата. Нищо. Обърна се и за малко да го пропусне. Движение на сенките. Мат се сниши още повече. Някой се спускаше надолу по скалата, наполовина скрит зад някаква издатина. Преди Мат да успее да вдигне пушката и да се прицели, фигурата изчезна в тъмното в основата на скалата.

Мат продължи да държи пушката насочена натам, доколкото можеше без приклада. Беше я закрепил по дължината на ръката си. Цевта трепереше. Не можеше да е сигурен, че ще стреля точно.

Нагоре по склона двигателят внезапно отново оживя, изрева и мотоциклетът потегли.

Мат напрегна слух. Вторият моторист се насочваше наляво, явно с намерението да заобиколи сипея и да му излезе в гръб. Другият ловец, който се спотайваше някъде наблизо, не се виждаше никакъв. Можеше да е навсякъде. Мат не беше сигурен в убежището си.

Извъртя се зад канарата и огледа терена. Наоколо растяха само няколко дървета — останалото бе предимно ниски храсти и бурени. Наблизо ромолеше буен поток и се разливаше в серия малки водопади. Коритото му се очертаваше от спускащата се над водата мъгла, все по-гъста с приближаването на нощта.

Затича се приведен надолу по сипея към потока. Трябваше да се отърве от опашката. Краката му бяха мокри и кални от предишното пързаляне и оставяха ясни следи върху голата скала.

Щом се озова при потока, нагази в него, като с мъка се сдържа да не ахне от студа. Водата стигаше едва до коленете му, но течението бе силно и подкосяваше краката му. Камъните бяха хлъзгави. Като се мъчеше да запази равновесие, започна да се изкачва нагоре срещу течението, обратно към склона, по който току-що се бе спуснал. Бързаше приведен, като се стараеше да вдига колкото се може по-малко шум.

Напрегна слух да долови знак от дебнещия наблизо ловец, но въздухът бе изпълнен с рева на мотоциклета и шума на разбиващата се в скалите вода.

Десет метра по-нагоре стигна до един от водопадите. Бе висок не повече от метър и половина. Помоли се поне за капчица късмет през този безкраен смразяващ ден. С изтръпнали от ледената вода крака пристъпи към водопада и протегна ръка през водата. Много от водопадите криеха малки пещери, където гранитът бе отнесен от буйните сезонни води.

Мат размърда пръсти.

Този водопад беше точно такъв.

Завъртя се и пристъпи заднишком през водопада. От леденото течение дъхът му спря, но след миг се облегна на скалата, полуприведен, с разперени настрани крака. Водата се спускаше пред лицето му като завеса. Беше достатъчно тънка, за да може да вижда навън, но светът зад нея бе размазан.

Мат зачака, притиснал пушката до гърдите си. Вече не се бореше с течението, стоеше неподвижно и студът го завладя. Зъбите му затракаха неконтролируемо и болката го прониза до костите. Скоро щеше да изпадне в хипотермия. Надяваше се преследвачите да не го карат да чака прекалено дълго.

Докато трепереше, в главата му нахлу спомен за един друг ден с вода и лед. Тогава бе още по-измръзнал и мокър. Преди три години в края на зимата необичайно затопляне бе събудило всичко живо в Аляска и го бе накарало да излезе навън и да се наслади на прекрасното време. Той и семейството му не направиха изключение. Направиха си зимен лагер с намерението да ловят риба през леда и да пътешестват по снежните планини. И в един момент на невнимание…

„Тайлър… съжалявам…“

Насили се да отвори очи. Сега не бе моментът да оплаква момчето. Въпреки това ледената прегръдка на водата бе събудила спомена. Не можеше да се откъсне от него. Тялото му си спомни леденостудената вода. Мислите, дълбоко замразени досега, бяха пуснати на свобода. Човек, който не е изгубил син или дъщеря, не може да си представи как един спомен може да пронизва като кама — болезнено, ослепяващо, чак до кокал.

„Тайлър…“

Някакво движение рязко го върна в настоящето. Отдясно неясен силует се премести покрай брега. Краката му затрепериха от стария гняв, примесен с онова всепоглъщащо отчаяние, което те кара да забравиш всякакъв страх.

Ловецът бе проследил калните следи на Мат, но без да рискува, придържайки се в сенките. Пушката му бе преметната през рамото му, но в ръката си държеше пистолет. Мъжът бе смъкнал белия си гащеризон и носеше камуфлажна униформа и черна барета, които го скриваха по-добре.

Мат вдигна пушката и изкара цевта през водопада. Не я насочи към прокрадващата се фигура. Оръжието му бе в такова състояние, че не можеше да рискува да стреля между прикриващите врага му скали. Вместо това се прицели към мократа тераса, по която преди няколко минути бе нагазил в потока. Само на десетина метра оттук, без никакво прикритие.

Ловецът достигна до мястото и се показа иззад прикри-тието си. Беше приклекнал ниско. Мат го гледаше как изучава отсрещния бряг. Там нямаше никакви мокри следи Мъжът погледна надолу по течението. Мат можеше да се досети какво си мислеше. Дали жертвата му бе избягала надолу, както порано в снежната канавка? Ловецът се поизправи, за да огледа течението по-добре. Беше висок и мускулест.

Мат премести пръста си върху спусъка и напрегна всички мускули на ръката си, за да задържи пушката стабилно. Някакъв инстинкт накара противника му да трепне. Обърна се рязко, с пребледняло от изненада лице. Забеляза пушката в мига, когато Мат натисна спусъка.

Изстрелът в тясното пространство бе оглушителен. Откатът почти изби оръжието от ръката му. Нещо мъничко профуча покрай ухото му. Мат не обърна внимание. Беше се съсредоточил върху целта си.

Ловецът полетя назад с разперени ръце, сякаш бе изритан в гърдите. Пистолетът отлетя настрани. Мъжът се удари в един гранитен отстъп и тежко се строполи.

Мат вече бе излязъл от скривалището си. Дръпна затвора, за да изхвърли гилзата, но пушката засече. Дръпна още по-силно, но без резултат. Явно пораженията върху оръжието са били много по-големи, отколкото бе допускал. Добре че пушката не бе експлодирала в лицето му, когато стреля.

Хвърли се надолу по течението към поваления ловец. Макар и паднал, мъжът се мъчеше да освободи карабината си. Беше същинско състезание, но в случая течението работеше в полза на Мат. Прелетя десетте метра и изскочи от водата.

Твърде късно.

Карабината се завъртя и се насочи към гърдите му.

Докато летеше във въздуха, Мат изви тялото си настрани и завъртя безполезната пушка като стик. Усети удара на метал в метал в мига, когато карабината стреля. Усети и изгаряща болка в рамото.

Изкрещя… и се стовари с цялата си тежест върху противника си. Все едно се бе хвърлил срещу тухлена стена. Човекът бе по-тежък от Мат най-малко с петнадесет килограма. От сблъсъка обаче пушката му отлетя настрани, удари се в скалите и падна в потока.

Мат се претърколи и замахна с крак, за да размаже лицето на противника си. Той обаче вече се дърпаше настрани. Изглеждаше невредим от попадението в гърдите. Всъщност дори не се виждаше кръв.

„Бронирана жилетка“ — съобрази Мат.

Другият присви ръка; лицето му се бе превърнало в гневна маска. С едната си длан притискаше дупката в камуфлажната си дреха.

„Въпреки това здравата боли, нали, задник такъв?“

В другата ръка на мъжа проблесна кама. Копелето бе натъпкано с оръжия като швейцарско ножче с остриета и отварачки.

Мат вдигна пушката си като сабя за фехтовка. Рамото му гореше, но игнорира болката. Обърна се странично към противника, за да изложи по-малка част от тялото си на ножа.

Убиецът се усмихна като жаден за кръв звяр. Идеално бели зъби. За когото и да работеше, зъболекарското му обслужване бе на ниво.

Без никакво предупреждение мъжът се хвърли към Мат. Държеше ножа ниско, като опитен професионалист. Другата му ръка посегна да парира пушката.

Мат бързо отстъпи две крачки назад. Свободната ръка лежеше на колана му. Измъкна флакона със спрея и с палец махна капачката. Извъртя се рязко и натисна копчето. Предназначен да държи мечките надалеч, флаконът пръскаше на разстояние шест метра.

Струята попадна право в стоманените очи на нападателя.

Ефектът бе същият, какъвто би се получил при удар с гюлле.

Мъжът падна на колене, отметнал глава назад, забравил за камата. След миг вцепенение от гърлото му се разнесе нечовешки рев. Звучеше неестествено. Явно бе вдишал точно в момента, когато струята го бе поразила и бе изгорила гърлото и ларинкса му. Заби нокти в очите и лицето си, като оставяше кървави дири по бузите си.

Мат отстъпи назад. Спреят бе десет пъти по-силен от онзи, който използваха умиротворителните сили — комбинация между пипер и сълзотворен газ. Бе предназначен да спре гризли, а не някакъв обикновен здравеняк. Очите на мъжа вече бяха набъбнали като мехури. Заслепен от болката, той се замята на земята като изскочила на палуба летяща риба. В движенията му обаче имаше цел. Мъчеше се да стигне до ледения поток. Тялото му се сгърчи, повърна върху скалите и се задави. Рухна на няколко метра от водата, сви се на кълбо и застена.

Мат направи крачка напред и вдигна камата. Смяташе да му пререже гърлото, но днес не бе настроен особено великодушно. Този тук вече не представляваше заплаха. Имаше голяма вероятност дори да умре от спрея. А и дори да оживееше, щеше да остане инвалид до края на живота си. Мат не изпитваше никакви угризения. Спомни си Брент Къминг със счупен врат в разбития самолет.

Обърна се и огледа собствените си поражения. Изстрелът едва бе засегнал рамото му. По-скоро бе изгаряне, отколкото рана.

В далечината ревът на двигателя утихна. Дали мотористът бе чул воя на партньора си? Дали е разбрал, че това е другарят му? Или се питаше дали не е воят на жертвата им?

Мат потърси пушката в потока, но течението я беше отнесло. Не посмя да се бави повече тук. Сигурен бе, че вторият преследвач рано или късно ще тръгне да търси партньора си. Мат не смяташе да го чака. Трябваше да стигне до лагера, да събере кучетата, коня и репортера и да се запъти към единственото безопасно място в района. Със или без покана, добре дошъл или не, трябваше да го приемат.

Двигателят изрева отново. Разбира се, там някъде бе последната пречка на плана му. Мат прекоси сипея, като се от-далечи от другия преследвач. Лагерът се намираше на около три километра оттук, но поне беше от тази страна. На моториста щеше да му е нужно малко време, за да открие партньора си, да заобиколи и да продължи преследването. Дотогава Мат смяташе да е далеч оттук.

С тази идея той навлезе в гората и се затича към лагера. Мокрите му дрехи тежаха като торби с цимент, но след няколко минути крайниците му се сгряха и прогониха заплахата от хипотермия. Щом стигнеше в лагера, щеше да облече нещо сухо.

Докато продължаваше надолу по склона, заваля сняг. Снежинките бяха едри, тежки и предвещаваха силен валеж. Десет минути по-късно снегът скриваше всичко и видимостта падна до няколко метра. Мат обаче познаваше гората. Стигна до покритата с лед река в средата на долината и продължи по течението и до лагера. Видя следите на коня си.

Първият, който излезе да го посрещне, беше Бейн. Кучето едва не го събори, докато изминаваше последните няколко крачки.

— Да, и аз се радвам да те видя — потупа Мат радостния пес.

Марая дъвчеше някакви зелени стебла. Другите кучета тичаха нагоре-надолу, но от репортера нямаше нито следа.

— Крейг?

Журналистът се изправи зад близкия храст. С двете си ръце стискаше малката брадва. На лицето му бе изписано дълбоко облекчение.

— Аз… не знаех какво се е случило? Чух стрелба… писък…

— Не бях аз — Мат се приближи и взе брадвата. — Но все още не сме се измъкнали.

Далеч в долината продължаваше да се разнася непрекъснатото ръмжене на мотоциклета. Мат се загледа в тъмната заснежена гора. „Не, със сигурност още не сме се измъкнали.“

— Какво ще правим? — Крейг също слушаше двигателя.

Звукът вече бе започнал да се усилва. Очите на репортера се отместиха към разнебитената пушка.

Мат съвсем бе забравил, че продължава да я мъкне със себе си.

— Счупена е — промърмори той.

Върна се обратно в лагера и започна да рови в екипировката си, като бързо подбираше всичко, което можеше да им е от полза в среднощното бягство. Налагаше се да пътуват със съвсем малко багаж.

— Имаш ли друго оръжие? — попита Крейг. — Или може би конят е в състояние да надбяга мотоциклета?

Мат поклати глава в отговор и на двата въпроса.

— Тогава какво ще правим?

Откри онова, което търсеше, и го прибра в торбата си. „Поне това е все още цяло.“

— А другия мотор? — в гласа на Крейг вече се долавяше паника.

Мат се изправи.

— Не се безпокой. Има една стара местна пословица.

— Каква е тя?

— Тук оцелява само силният… но понякога дори той може да бъде убит.

Думите му очевидно не донесоха никаква утеха на журналиста от Сиатъл.

 

 

22:48

 

Стефан Юрген носеше очила за нощно виждане, които му позволяваха да вижда в тъмното без помощта на фара на мотора си, но снежната буря снижаваше видимостта едва до десет метра. Валеше обилно. Снегът приличаше на зелена мъгла.

Управляваше уверено пригодения за сняг и лед мотоциклет нагоре по лъкатушещата следа. Снегът наистина ограничаваше видимостта, но същевременно му позволяваше по-лесно да проследи жертвите си. Бе различил следите на един кон и четири кучета. Явно и двамата яздеха. От време на време единият от тях слизаше от коня и го превеждаше през по-трудните участъци, след което отново го яхваше.

Озърташе се за следи от разделяне на групата, но нямаше никакви отклонения от основната пътека.

„Добре.“ Трябваха му всичките накуп.

Под замръзналата маска чертите му бяха изкривени в постоянна намръщена гримаса. Микал бе негов по-малък брат. Преди час бе открил обезобразеното му тяло до малък поток. От болката бе почти изпаднал в безсъзнание, а лицето му бе превърнато в кървава пихтия. Трябваше да изпълнява заповедта. Въпреки това сърцето му се късаше, когато натисна спусъка, за да сложи край на агонията на Микал.

Беляза челото си с кръвта на брат си. Мисията вече не бе просто търсене и унищожаване. Бе се превърнала в лична вендета. Щеше да се върне с американски уши и нос. Щеше да ги връчи на баща си във Владистак. За Микал… за онова, което бе сторено на по-малкия му брат. Бе се заклел в кръвта му.

Стефан бе успял да зърне за миг целта си през оптическия мерник на пушката — висок, с пясъчноруса коса и обрулено от вятъра лице. Човекът доказа, че е изобретателен, но пък Микал бе най-младият член на специалните части „Леопард“, с десет години по-млад от него самия. Нямаше бойния опит на Стефан. Беше същинско пале в сравнение с лъв. Сега, предупреден за уменията на жертвата си, Стефан и не помисляше да я подценява. В отмъщение за кръвта на брат си щеше да залови американеца жив и да го реже къс по къс, докато все още диша. Писъците му щяха да достигнат чак до Майка Русия.

Докато се изкачваше по покритото с гора дефиле, следата на преследваните все по-ясно се различаваше. Чертите на лицето му станаха още по-сурови. Разстоянието помежду им се скъсяваше. Доколкото можеше да прецени, оставаха му не повече от стотина метра. Опитен следотърсач, обучен в зимните планини на Афганистан, Стефан знаеше как да раз-чита отпечатъците.

Изкачи се още един зиг-заг нагоре и спря. Слезе от мото-ра и нарами пушката си. После посегна към оръжието в ка-лъфа от едната страна на мотора. Времето за истинския лов бе настъпило. Израснал на сибирското крайбрежие, Стефан познаваше студа, снега и леда и знаеше как да преследва дивеч в бурята.

Оттук нататък щеше да продължи пеш… но първо трябваше да пораздруса жертвите си, да ги паникьоса и да ги накара да действат според инстинктите си. А като всички други животни, и хората правят грешки, когато изпаднат в паника.

Свали очилата за нощно виждане, вдигна тежкото оръжие и се вгледа в индикаторите на разстоянието и височината в оптическия мерник.

Със задоволство натисна спусъка.

 

 

23:02

 

Крейг потрепери и се притисна към мъжа пред себе си. Мъчеше се да получи колкото се може повечко топлина от допира им. Поне широкият гръб на горския надзирател донякъде го защитаваше от най-силните пориви на вятъра.

— Не разбирам — говореше Мат, докато продължаваха да се изкачват в бурята. — За всичко това трябва да има някаква причина. Да не би да е свързано с теб?

— Не зная — за десети път повтори Крейг през вълнения шал, покрил долната част на лицето му. Не му се говореше за това. Искаше само да му е топло. „Проклето назначение…“

— Ако е свързано с теб, защо трябва да се минава през такива трудности, за да те задържат колкото се може по-настрана от историята ти?

— Не зная. В Сиатъл се занимавах с общинските и коментирах официалните новини от Вашингтон от местна гледна точка. Командироваха ме тук, защото редакторът ми има зъб. Веднъж излязох с племенницата му. Та тя беше на двадесет, за Бога, а не на дванадесет!

— Политически репортер — промърмори Мат. — Защо пращат политически репортер на изследователска станция?

Крейг въздъхна. Ясно бе, че този човек няма да миряса. В желанието си да сложи край на разпитите накрая той развърза езика си и разказа всичко, което знаеше.

— Един от морските биолози в базата е братовчед на колега от вестника. Изпратил телеграма, в която се споменава за някакво много важно откритие. Нещо свързано с изоставена база, на която се натъкнали другите учени. Каквото и да са намерили, предизвикало голямо въодушевление, но в крайна сметка хората от Военноморските сили им затворили устата.

— Затворили им устата, значи? И въпреки това онзи биолог успял да пусне новината.

Крейг кимна.

— Пратиха ме да проверя дали наистина става въпрос за събитие от национален интерес.

— Е, определено е от нечий интерес — въздъхна Мат.

Крейг изсумтя, но в крайна сметка се почувства облекчен, когато спътникът му замълча. Ръмженето на мотоциклета зад тях като че ли заглъхна. Може би все пак успяха да избягат от преследвача си. Може би той се бе отказал от преследването и се бе върнал обратно.

Мат забави ход и погледна назад.

След като моторът замлъкна, гората сякаш стана още по-смълчана и тъмна. Снегът се сипеше с тих шепот между клоните. Мат спря коня. Изправи се на стремената и впери поглед назад, смръщил вежди.

Тишината внезапно се разкъса от пронизителен писък.

— Какво… — започна Крейг, докато се обръщаше.

Мат се пресегна, сграбчи го за раменете и двамата се стовариха от седлото на земята. Ударът изкара въздуха от гърдите му. Крейг се закашля, като се мъчеше да си поеме дъх.

— Какво, по дяволите…

Мат навря лицето му в снега, като наполовина скриваше тялото му със своето.

— Лягай! — изръмжа той.

Взривът разтърси смълчаната гора. На няколко метра нагоре по пътеката във въздуха полетяха сняг, пръст и храсти. Листа и иглички се посипаха от околните дървета.

Кобилата се изправи на задните си крака и изцвили с разширени от ужас очи. Мат вече бе скочил на крака и сграбчи поводите и. Наоколо лаеха и скимтяха кучетата.

Крейг започна да се изправя. Мат се пресегна и го издърпа на крака.

— Ставай, ставай — подкани той и го помъкна към коня. — Какво беше…

— Граната… копелето има шибан гранатомет.

Когато писъкът в ушите му поутихна, Крейг опита да осмисли чутото. С мъка се покатери обратно на седлото. Пла-нините отново бяха утихнали. Дори моторът не се чуваше никакъв. — Тръгнал е след нас пеша. Нямаме много време — обясни Мат и свирна на кучетата си, които се бяха пръснали навсякъде след взрива. Всички се върнаха, но едно от тях куцаше. Мат се наведе да огледа раненото животно.

Крейг не бе толкова търпелив.

— Да тръгваме… зарежи кучето.

Мат го изгледа остро, след което отново насочи вниманието си към маламюта. Прокара длан по крака му.

— Само си го навехнал, Саймън — прошепна с облекчение и го потупа по главата.

После се изправи, хвана поводите на коня и тръгна встрани от еленската пътека, по която се движеха.

— Накъде отиваме? — Крейг продължаваше да се оглежда във всички посоки и напрягаше слух да чуе издайническия писък на следващата граната.

— Онзи скапаняк се мъчи да ни изкара акъла.

Бе напълно успял — що се отнася до Крейг.

Трудно си проправяха път през по-гъстата гора и по-дълбокия сняг. На Крейг му се наложи да се навежда, за да мине под най-долните клони. По гърба му се сипеше сняг. Преходът бе труден и бавен, прекалено бавен, но Мат сякаш бе твърдо решен да продължи в същата посока.

— Накъде отиваме? — попита Крейг, като отърсваше снега от раменете си.

— Да проверим дали наоколо не се навъртат едни стари приятели.

 

 

23:28

 

Стефан приклекна над следата. С бял гащеризон, ръкавици и качулка, той идеално се сливаше със снега. За самия него обаче светът бе ясно очертан в различни оттенъци на зеленото. Изучаваше следата през очилата си за нощно виждане. Жертвите му се бяха отклонили наляво, очевидно прогонени от експлозията пред тях — точно както се бе надявал.

Последва ги, като се движеше бързо и безшумно. Беше преследвал вълци по хълмовете около родния си град. Знаеше как да прекосява незабележим гората и да използва всяко прикритие. А с придобитите от военното си обучение умения се превръщаше в съвършения убиец.

Въпреки това нямаше нужда да плаши жертвите с втори изстрел. Бе оставил гранатомета при мотора. Пушката щеше да му е достатъчна… заедно с ловджийския нож, с който възнамеряваше да одере американеца, убил брат му. Вървеше по следите им, като внимаваше двойката да не се е разделила. Но отпечатъците от копита, лапи и човешки стъпки продължаваха неотклонно в една и съща посока.

Преди да остави мотора, той се бе свързал с началниците си и бе съобщил за станалото. Бурята беше прекалено силна за изпращането на подкрепления, а и Стефан увери лейтенанта, че няма нужда от тях. Щеше да улови жертвите си преди полунощ. Изтеглянето му на другата сутрин вече бе уредено.

Продължи по следата, като си отваряше очите на четири за евентуална измама. Но явно гранатата си бе свършила работата — те бягаха.

На около четиристотин метра по-нататък попадна на мяс-то, където снегът бе здравата разровен. Сякаш конят се бе подхлъзнал върху леда отдолу. Стефан се надяваше да е счупил някоя кост при падането.

Претърси бързо района, но от него продължаваше да води една-единствена следа. Този път тя бе много по-свежа. Кишата в отпечатъците от копитата още не бе успяла да замръзне. Намираха се на не повече от пет минути пред него. Американецът продължаваше да води коня си.

Стефан се изправи и усети острата миризма на леш. Си-гурно някъде наблизо бе умряло животно. Преди края на нощта обаче за горските санитари щеше да има още подаръци.

Предполагайки, че се намира достатъчно близо, за да използва възможностите на очилата си, Стефан завъртя лещите, като превключи от нощно на инфрачервено виждане. Зелените нюанси изчезнаха и светът потъна в мрак. Погледна напред, като търсеше следи от топлина. Обсегът на уреда при хубаво време бе около сто метра. При сегашния снеговалеж очакваше, че радиусът ще се намали наполовина. Едва Успя да различи червеникаво петно, едва забележимо на границата на видимостта.

Усмихна се и отново превключи на нощно виждане, за да може да продължи преследването. Без да изпуска от очи целта си забърза по пресните следи. Ето защо не успя да забележи тънката бяла нишка, опъната през пътеката, но усети слабото и съпротивление в крака си, когато я скъса. Метна се настрани в преспата, очаквайки взрив или някакъв смъртоносен капан. Хвърли поглед назад и видя слаб зелен проблясък, преди нещо да падне от клона над него и да се разбие в скалата отдолу.

Прикри лицето си, свали бързо очилата и се извърна.

Нещо влажно полепна по краката му.

Погледна надолу. Кръв… Червеното петно ясно се открояваше на белия гащеризон. Сърцето бясно заблъска в гърлото му, но не усети никаква болка. Успокои се. Кръвта не беше негова.

Тогава го удари миризмата. Навремето в Афганистан бе пълзял в тунелите на въстаниците и се бе натъкнал на група мъртви войници — убити вероятно от ръчно направена бомба с пирони. Кръв, разкъсани вътрешности, мухи, личинки, лятна жега… Бяха се разлагали най-малко седмица. Тази воня бе още по-лоша.

Догади му се. Опита се да се измъкне от нея, но вонята се лепна за него, следваше го и го поглъщаше. В гърлото му се надигна стомашен сок. Закашля се и повърна.

Все пак бе кален войник. Изтърка крачолите си в снега и се изправи на крака. Очите му сълзяха, а светът се въртеше около него в черно и бяло, в сняг и сенки.

Запрепъва се нататък по следата. Ако шибаняците си мислеха, че ще го изведат от строя с някаква си смрадлива бомба, много жестоко се лъжеха. Бе трениран да издържа на атака със сълзотворен газ и по-лоши неща. Като плюеше, той продължи да крачи и нагласи добре очилата си.

Отново превключи в инфрачервения спектър и потърси целта. Отначало всичко тънеше в мрак. Изруга и преглътна поредното повдигане. Наистина, забавиха го, но следите им сред пустите върхове оставаха ясно видими. Рано или късно щеше да ги догони.

Посегна към очилата си, но преди да успее да върне на нощно виждане, на черния фон се появи червеникаво сияние. Внезапната инфрачервена сигнатура бе ярка и ясна. Явно вятърът бе прогонил снега и бе разширил обсега на видимост. Ухили се. Значи не бяха чак толкова далеч. Тръгна към петното.

Докато се движеше, топлинната сигнатура нарастваше бързо… прекалено бързо. Стефан спря. Розовото петно изглеждаше голямо, по-голямо от човек. Да не би да се връщаха яхнали коня? Може би са решили да го заловят след грубия си опит за химическа война?

Присви очи. Е, в такъв случай ги чакаше груба изненада. Не биваше да се подценява елитен руски командос. Обърна се… и забеляза втора топлинна сигнатура, която го приближаваше отляво. Завъртя се отново и се намръщи. Появиха се трето и четвърто петно.

„Какво, по дяволите, е това?“

Приклекна сред отвратителната воня, сякаш увиснала във въздуха. Формите ставаха все по-големи и по-големи. Червените сигнатури бяха масивни, по-едри от всякакъв кон. Бяха пет или шест. Събираха се от всички страни.

Вече знаеше какви са.

„Мечки… гризли, ако се съди по големината им.“

Превключи отново на нощно виждане. Снегът валеше все по-силно. Гората бе забулена в зелена мъгла. Нямаше нито следа от приближаващите чудовища. Отново превключи на инфрачервено. Бяха се приближили още, намираха се почти до него.

„Примамени са насам… вонята…“ От гърдите му се изтръгна стон.

Превключваше трескаво между инфрачервено и нощно виждане. Накрая вдигна пушката си и се прицели в едно от червените петна точно срещу него. Трясъкът на счупени клони и хрущенето на снега се чуваше отвсякъде. Стреля.

Гърмежът накара останалите да спрат, но мечката, която бе улучил, нададе ужасен рев — смразяващ кръвта първичен звук — и се хвърли към него — по-бързо и по-настървено. Останалите отвърнаха с яростни ревове и също се втурнаха към него.

Той стреля отново и отново. Но нищо не можеше да забави чудовищата. Дробовете му горяха, сърцето му биеше в гърлото. Захвърли настрани очилата, приведе се, вдигнал пушката във въздуха.

Ревовете изпълваха главата му и прогонваха всяка ми и чувство. Обръщаше се отново и отново, заобиколен от тъмнина и сняг.

„Къде… къде… къде…“

Изведнъж от снега изникнаха тъмни фигури — масивни създания, излезли сякаш от някой кошмар, движещи се с невероятна скорост. Хвърлиха се към него — не гневно, а с неумолимата инерция на погнал жертвата си хищник.

 

 

23:54

 

Мат стоеше до Марая, без да изпуска юздите, и слушаше писъците на ловеца. Не продължиха дълго и прекъснаха внезапно. Обърна се, преведе кобилата през последното възвишение и се заспуска към долините. Искаше до сутринта да се намира колкото се може по-далеч от този район, да изчезне безследно в по-гъстите и високи гори по ниските склонове на планинския масив. Чакаха ги поне два дни път до самотната хижа в района — единственото място на стотици километри наоколо, където имаше сателитно радио.

Крейг яздеше кобилата. Беше блед като платно и леко трепереше. Успя да проговори едва след като минаха билото.

— Гризли… откъде знаеше, че тук ще има гризли?

Мат заговори глухо, без да откъсва очи от вървящите отпред кучета.

— Разбих бутилка с кървава примамка на същото място малко по-рано. Досега доста мечки би трябвало да са се насъбрали там.

— И… и ни преведе през онова място?

Той сви рамене.

— Снегът, тъмнината… най-вероятно щяха да ни оставят на мира, стига да не им досаждаме.

— А онази бутилка, която нагласи на дървото?

Благодарение на военния си опит знаеше как набързо да скалъпи прост капан.

— Още кървава примамка — обясни той. — Реших, че опресняването на миризмата ще ги привлече и ще създаде работа на приятелчето с гранатомета.

Поклати глава със съжаление не към преследвача, а към ранените мечки.

Продължиха нататък. Мат крачеше до коня и се питаше хиляден път кои бяха хората, които ги преследваха, и защо го правеха. Ако имаше време и възможност, би се възползвал от шанса да разпита поне единия. Несъмнено бяха професионалисти с военен опит. Но дали все още са били на действителна служба, или са действали като наемници?

Измъкна камата, която бе взел от първия преследвач. Завъртя я в ръка и я огледа на светлината на фенерчето писалка. Никакви инициали, никаква марка на производител, никакви особености в дизайна. Всичко това целеше да се избегне всякакъв намек за произход. Не се съмняваше, че ако бе проверил пушките и пистолетите, резултатът щеше да бъде същият. Само по себе си това предполагаше, че двамата не бяха просто наемници. Подобен род хора не се грижеха да изтрият всички следи от оръжията си.

Но Мат знаеше кой го прави.

Специалните части.

Спомни си разказа на Крейг за информационната завеса над станцията. Нима бе дело на американското правителство? След осем години в елитните части на Зелените барети знаеше много добре, че понякога се налагаше да направят труден избор. Често в името на националната сигурност се принасяха жертви.

Въпреки това Мат отказа да повярва. Но ако не са нашите, кой тогава?

— А сега накъде отиваме? — прекъсна размишленията му Крейг.

Мат въздъхна, прогони засега тревожните мисли от гла-вата си и се загледа в покритата със сняг гора.

— На едно място, което е по-опасно и от онова, през което минахме. — Гласът му се изпълни със скръб. — Домът на бившата ми жена.