Джеймс Ролинс
Айсбергът на смъртта (11)

Замлъкване

9 април, 08:38

На борда на „Дракон“

 

7. Виктор Петков надушваше нетърпението, което се излъчваше от младия капитан. Бяха спрели напълно през последния час и се спотайваха с изключени двигатели на два метра под повърхността. Ледът бе още по-близо — на не повече от метър. Преди час бяха открили малък отвор в него — прекалено тесен, за да излязат на повърхността, всъщност най-обикновена пукнатина. Но тя бе достатъчна, за да издигнат антената.

Както бяха инструктирани, очакваха код „мълния“ от генерал-полковник Ченко от ФСБ, но връзката с Лубянка закъсняваше. Търпението на Виктор също започваше да се изчерпва. Погледна за пореден път часовника си.

— Не разбирам — обади се капитан Миковски. — По график трябва да пристигнем при американската изследователска станция след два дни. Какво чакаме в този случай? Поредното учение ли? Или може би заповед да разположим от някаква метеорологична апаратура?

Нарочно наблегна на последните думи, без да крие сарказма си. Капитанът мислеше, че „Поларис“ е просто подслушвателно устройство, предназначено да шпионира американците.

Нека си мисли.

Целият екипаж на мостика беше изнервен. Бяха научили за нощната атака срещу американската нефтена станция в Аляска. Никой не знаеше какво означава това, но бяха наясно че американските сили в района са поставени в повишена бойна готовност. Водите наоколо доста се бяха сгорещили — дори и за дипломатическа мисия.

Виктор провери уреда на другата си ръка. Мониторът на „Поларис“ тежеше на китката му. Плазменият дисплей продължаваше да изобразява петолъчната звезда. Върховете и блестяха в очакване на главния спусък.

Всичко беше наред.

Проведеният през нощта диагностичен тест не показа никакви дефекти, наложиха се само някои малки допълнителни настройки. Вгледа се в монитора. Ядрената конфигурация използваше най-новата звукова технология, способна да разбие цялата полярна шапка. Но докато се намираше в състояние на готовност, тя действаше и като високочувствителен приемник. Петте върха на звездата изпълняваха ролята на радари — огромна ледена приемателна чиния, разпростряла се на стотици километри. Подобно на нискочестотните системи, използвани в подводниците, мониторът на Петков поддържаше връзка с конфигурацията, независимо в коя точка на света се намираше в момента.

Мъничкото сърце в ъгъла на екрана продължаваше да примигва равномерно в тон със собствения му пулс. Вдигна очи в мига когато свързочникът се втурна навън от комуникационната рубка.

— Получихме спешно съобщение! Лично за адмирал Петков.

Папката бе предадена на капитан Миковски, който на свой ред я връчи на Виктор.

Той се отдалечи на няколко крачки и я отвори. Докато четеше кратките бележки, устните му се разтеглиха в студена усмивка.

СПЕШНО

СПЕШНО

СПЕШНО

СПЕШНО

ОТ: ФЕДЕРАЛНА СЛУЖБА ЗА БЕЗОПАСНОСТ

ДО: „ДРАКОН“

//ТЕКСТ//

ИЗХ № ЛУБЯНКА 76-454А ОТ 9 АПР.

ОТН. ПОТВЪРЖДАВАНЕ НА ОПЕРАЦИЯТА

СТРОГО СЕКРЕТНО СТРОГО СЕКРЕТНО

ЛИЧНО ДО КОМАНДВАЩИЯ ФЛОТА ЗАБ./

(1) ДЕЙСТВИЯТА НА СПЕЦ. Ч. ЛЕОПАРД В ПБ УСПЕШНИ. ОЧИТЕ ГЛЕДАТ В ДРУГА ПОСОКА.

(2) ДАВА СЕ РАЗРЕШИТЕЛНО ЗА ЦЕЛ НОМЕР ЕДНО ОЗНАЧЕНА КАТО ОМЕГА.

(3) СЛЕД КАТО Я ОБЕЗВРЕДИТЕ, ПРОДЪЛЖЕТЕ КЪМ ЦЕЛ НОМЕР ДВЕ, ОЗНАЧЕНА КАТО ГРЕНДЕЛ.

(4) ОСНОВНА ЗАДАЧА ОСТАВА СЪБИРАНЕТО НА ДАННИ И МАТЕРИАЛИ ЗА РУСКАТА ФЕДЕРАЦИЯ

(5) КАТО ВТОРА ЗАДАЧА ОСТАВА РАЗЧИСТВАНЕТО НА МЯСТОТО.

(6) ИМАЙТЕ ПРЕДВИД, ЧЕ ЕКИПЪТ НА ДЕЛТА ФОРС Е РАЗПОЛОЖЕН НА ПОЗИЦИИ. РАЗУЗНАВАНЕТО ПОТВЪРЖДАВА, ЧЕ ЗАДАЧИТЕ НА ПРОТИВНИКА СА СЪЩИТЕ. КОНТРОЛИРАЩИЯТ ОПЕРАЦИЯТА ВСЕ ОЩЕ Е НА СВОБОДА. МИСИЯТА НА ДЕЛТА Е МАРКИРАНА КАТО ЧЕРНА ОТ АНС. ПОВТАРЯМ — ЧЕРНА.

(7) КАНАЛИТЕ ПОТВЪРЖДАВАТ НАМЕРЕНИЕТО НА ДВЕТЕ СТРАНИ.

(8) ДАННИТЕ НЕ БИВА ДА ПОПАДАТ В РЪЦЕТЕ НА ПРОТИВНИКА. ЗА ЦЕЛТА Е ПОЗВОЛЕНО ИЗПОЛЗВАНЕТО НА ВСИЧКИ ВЪЗМОЖНИ СРЕДСТВА.

(9) ГЕН. — ПОЛК. ЧЕНКО

ТЕКСТ

Виктор затвори папката и отново си припомни бележка на Ченко. Мисията е маркирана от АНС като черна… Каналите потвърждават намерението и на двете страни. Поклати глава. Това бе обичайната семантика при тайните операции Ефектни думи за мълчаливото съгласие и на двете страни за воденето на малка тайна война. И двете правителства щяха да стоят зад нея, но никой нямаше да признае, че тя наистина се води.

И Виктор знаеше защо.

Имаше една мрачна тайна, която и двете правителства се стремяха да запазят завинаги неразкрита. А наред с нея вървеше и още по-мрачна награда. Нито една от страните нямаше да признае съществуването и, но и не би се съгласила да се откаже от нея. Залозите бяха прекалено високи. Наградата, венецът на трудовете на баща му, бе откритие, което можеше коренно да промени света.

Но в чии ръце щеше да попадне тя?

Виктор знаеше, че е сигурно само едно нещо — завещанието бе на неговия баща. Американците никога нямаше да го получат. Можеше да се закълне в това.

А после… щяха да се уредят и останалите въпроси.

Отново хвърли поглед към монитора на „Поларис“. След получаването на кода за действие можеше да започне и своя гамбит. Натисна сребърното копче и го задържа за тридесет секунди. Внимаваше да не докосва съседното червено копче — поне засега.

Виктор се взираше в монитора. Разполагаше с тези тридесет секунди в случай че промени решението си. След активирането на „Поларис“ връщане назад нямаше. Продължи да държи копчето натиснато, твърдо убеден в решението си.

През своите шестдесет и четири години беше видял как Русия се променя от монархия със своите царе и дворци в комунистическата държава на Сталин и Хрушчов, за да се превърне след това в разнебитена мозайка от независими държавици — воюващи помежду си, бедни, опустошени до ръба на катастрофата. Всяка следваща промяна отслабваше родината му, народа му.

А и светът като цяло не вървеше към добро. Вековната омраза го бе стегнала в борби и терор — Северна Ирландия, Балканите, Израел и арабските държави. Един и същи сценарий се повтаряше отново и отново — безкрайно, безизходно, безнадеждно.

Виктор продължаваше да държи копчето натиснато. Време бе да се появи нов свят, в който старите схеми ще бъдат заличени веднъж завинаги и отделните нации ще бъдат принудени да работят заедно, за да оцелеят и да възстановят изгубеното. От леда и хаоса щеше да се роди един нов свят. Това щеше да бъде неговото завещание. В памет на баща му и майка му.

Централният спусък остана тъмен, но светлинките по върховете започнаха да примигват последователно, завъртайки се отново и отново.

Виктор отпусна копчето.

Беше свършено.

„Поларис“ бе активирана. Оставаше само в станцията бъде поставен главният спусък. Проектът „Ударна вълна“ бе на път да се превърне от теория в реалност. Виктор гледаше как примигващите светлинки обикалят петолъчната звезда в очакване на последната му команда.

След нея нямаше отменящ код. Нямаше авариен изход.

Миковски пристъпи към него.

— Господин адмирал?

Виктор едва го чу. В този момент капитанът му се вижда ше още по-млад. И толкова наивен. С неговия свят вече бе свършено, а той дори не го подозираше. Виктор въздъхна никога не се бе чувствал толкова свободен.

Освободен от оковите на бъдещето, сега Виктор имаше една единствена цел — да прибере тялото на баща си и да вземе наследството, принадлежащо на семейството му.

При настъпващия край на света нищо друго нямаше значение.

— Господин адмирал? — повтори Миковски. — Сър? Виктор погледна капитана и прочисти гърлото си.

— „Дракон“ получи нови заповеди.

 

 

09:02

„Полярен страж“

 

Пери стоеше в командната зала и се взираше през перископ номер едно. Преди десет минути бавно се бяха издигнали на перископска дълбочина в една отворена цепнатина между ледените хребети. Оглеждаше през тръбата ширещата се наоколо ледена пустош. Ветровете отново кръстосваха замръзналите равнини.

Както им бе заповядано, през цялата изминала нощ патрулираха между дрейфащата станция и руската база, като си отваряха очите и ушите на четири за някакъв знак за „Дракон“. Но океанът оставаше пуст. Екраните на локаторите не показаха нищо, освен стадо белуги, преминало на самия край на обхвата им. Изглежда единственият съд наоколо бе „Полярен страж“.

Въпреки това хората му оставаха напрегнати. Бяха воини в корито без зъби, тръгнало на лов за подводница клас „Акула 2“. Пери се бе запознал с данните за въоръжението на „Дракон“. Подходящо име. Бе оборудвана не само с обичайния набор торпеда, но и с реактивни оръжия — бързите като мълния торпеда „Шквал“ и дълбочинните ракети СС-Н-16 за унищожаване на подводници. Беше труден противник дори за най-доброто в американския флот, а ако се озовеше срещу мъничкия „Полярен страж“, срещата щеше да прилича на двубой между попова лъжичка и морски дракон.

В командната зала влезе дежурният радист.

— Сър, свързах се с командващия в Дедхорс. Не зная колко време ще издържи връзката.

— Много добре.

Пери сгъна дръжките на перископа и хидравличните двигатели започнаха да прибират стоманената тръба. Последва мичмана в свързочното отделение.

— Успях да отразя УКВ сигнала в йоносферата — обясни радистът по пътя. — Но не мога да обещая, че това ще продължи дълго.

Пери кимна и отиде до приемника. Бяха се издигнали до перископска дълбочина, за да извадят антените си и да предадат доклада за изминалата нощ, но Пери бе поискал от свързочника да се опита да се свърже с Прудоу Бей. Хората му с нетърпение очакваха новините.

Вдигна слушалката.

— Капитан Пери слуша.

— Тук е командир Трейси — прошепна призрачен глас в ухото му. Звучеше така, сякаш идваше от Луната — слаб, заглъхващ и появяващ се отново. — Радвам се, че успяхте да се свържете с нас.

— Как върви спасителната операция?

— Все още е пълна бъркотия, но успяхме най-сетне да потушим пламъците. И може би попаднахме на първата следя от саботьорите.

— Наистина ли? Имате ли представа кои са?

Последва дълга пауза.

— Надявах се, че вие ще можете да отговорите на този въпрос.

Пери повдигна вежда.

— Аз ли?

— Опитвах се да се свържа с „Омега“, когато се обадихте. Преди час получихме от анонимен подател филм, на който се вижда малък самолет, летящ над Прудоу мигове преди взрива. Образът е зърнест, черно-бял… сякаш е направено камера за нощно виждане.

— Какво общо има това с „Омега“?

— Охраната в базата се е свързала с шерифския отдел във Феърбанкс с въпрос за един от техните самолети и за самоличността на един от шерифите им. Разбрахме това, когато различихме опознавателните знаци и на свой ред също се свързахме с Феърбанкс. Става въпрос за един и същи самолет.

— И къде е той сега? — Пери подозираше какъв ще е отговорът. Миг по-късно дойде и потвърждението.

— Тази сутрин е кацнал до базата ви.

Пери затвори очи. Дотук с идеята да дремне час-два след изтощителната нощ.

— Молбата ми е хората от самолета да бъдат прехвърлени в Дедхорс, за да бъдат подложени на разпит.

— Нима мислите, че те са взривили помпената станция?

— Това ще се опитаме да разберем. Както и да е, трябва да бъдат държани под стража, независимо кои са.

Пери въздъхна. Но ако те бяха саботьорите, защо бяха отишли в базата? А ако не са, веригата от съвпадения бе прекалено дълга, за да се обясни с обикновено стечение на обстоятелствата. Първо експлозията в Прудоу Бей, след това подозрителното поведение на руснаците, а сега и ненадейното пристигане на тези загадъчни гости. Несъмнено те бяха въвлечени във всичко това по някакъв начин. Но как точно.

— Ще трябва да се посъветвам с командването на флота, преди да транспортирам задържаните — завърши Пери. — Дотогава ще ги държа на сигурно място.

— Много добре, капитане. Успешен лов! — Командир Трейси прекъсна връзката.

Пери затвори слушалката и се обърна към радиста.

— Трябва да се свържа с адмирал Рейнълдс веднага щом се върнем в „Омега“.

— Слушам, сър, ще направя всичко възможно.

Пери се върна обратно в командната зала. Командир Брат го погледна от мястото си.

— Какви са новините от Прудоу?

— Май цялата бъркотия се е стоварила в ръцете ни.

— Какво искате да кажете, сър?

— Искам да кажа, че се връщаме в дрейфащата станция. Трябва да забавляваме едни новопристигнали гости.

— Руснаците ли?

Пери бавно поклати глава.

— Просто поемете към станцията.

— Слушам, капитане!

Брат даде заповеди за потапяне.

Пери се мъчеше да подреди парчетата от пъзела, но много от тях все още липсваха. Накрая се отказа. Може би щеше да успее да дремне преди да стигнат до станцията. Усещаше, че скоро няма да има такава възможност.

Тъкмо отвори уста, за да предаде командването на Брат, когато дежурният на локатора докладва:

— До командира на мостика, имаме контакт Сиера Едно!

Всички застинаха. Сонарен контакт.

Командир Брат отиде при локатора BSY-1, където освен дежурния вече се бяха струпали и специалистите по електроника. Пери погледна мониторите и зелените водопади от данни, течащи по тях.

Дежурният се обърна към него.

— Друга подводница, сър. При това голяма.

Пери се взираше в екрана.

— „Дракон“.

— Прав сте, капитане — обади се Брат от оръжейната станция наблизо, докато задаваше курса и скоростта на целта. — насочва се право към „Омега“.

 

 

09:15

Полярна станция „Грендел“

 

Аманда смъкна канадката си и я окачи до входа веднага щом влезе в затоплената база след студа в сърцето на ледения остров. Но топлината бе влажна, почти като екваториален зной.

Доктор Уилиг само разкопча своята канадка и свали качулката си, смъкна ръкавиците, напъха ги в джобовете, започна да разтрива ръцете си. Седемдесетгодишният океанограф въздъхна, наслаждавайки се на топлината.

— Какво ще правиш сега? — попита той.

Аманда тръгна по коридора.

— Наближава силна буря. Ако искам да се върна на „Омега“, трябва да тръгна веднага. Иначе ще ми се наложи да остана тук за ден-два, докато времето се оправи.

— А аз зная, че не ти се иска.

Забеляза усмивката в ъгълчетата на устата му.

— Капитан Пери също би трябвало да се върне на „Омега“ — каза той и кимна към единствения постови при вратата Бяха намалили броя на матросите и по-голямата част от военния персонал се бе върнал на подводницата, за да участва в някакво учение. — А едва ли би искала да пропуснеш случая.

— Оскар! — предупреди го Аманда, но не успя да сдържи собствената си усмивка. Толкова ли беше очевидно?

— Всичко е наред, скъпа. И на мен Хелена ми липсва, трудно е да си разделен с близките си.

Аманда хвана ръката на учителя си и леко я стисна. Съпругата му бе починала преди две години от болестта на Хочкин.

— Връщай се на „Омега“ — каза доктор Уилиг. — Не си пилей времето, щом можете да бъдете заедно.

Вече бяха стигнали до военния, охраняващ входа към ниво 4. Оскар го погледна и отново се обърна към Аманда.

— Още ли не желаеш да ми кажеш какво има там?

— Всъщност не искаш да знаеш.

Той сви рамене.

— Учените са привикнали с тежките истини… особено ако са стари като тази база.

Аманда продължи нататък.

— Истината рано или късно ще излезе наяве.

— След като пристигнат руснаците…

Тя сви рамене, но не можеше да скрие горчивината в гласа си.

— Политика.

Мразеше да има тайни от подчинените си и бе убедена, че целият свят има право да разбере какво се е случило тук преди шестдесет години. Някой трябваше да поеме отговорността за това. Забавянето на новините безспорно бе само начин да се спечели време, да се притъпи въздействието им, а може би дори всичко да се потули. Дълбоко в нея се разгоряха пламъците на гнева.

Стигна до спиралната стълба и започна да се изкачва нагоре. Стъпалата вибрираха под краката и. Някакво движение в шахтата привлече вниманието и. Стоманената клетка се издигна отдолу и мина покрай тях към горните нива. Тя се обърна към доктор Уилиг.

— Оправили са асансьора!

Той кимна.

— Лий Бентли и екипа му цял ден се занимаваха със старата машинария. Дай им на децата играчки…

Аманда поклати глава. Онова, което отдавна бе излязло от строй и замръзнало в леда, сега отново се връщаше към живот. Останалата част от пътя изминаха в мълчание.

Щом стигнаха най-горното ниво, тя се сбогува със стария си приятел и отиде в стаята, където бе прекарала нощта. Бързо събра багажа си и навлече термалния си костюм. Разногласията между биолози и геолози бяха потушени поне за няколко дни и сега можеше да се върне на „Омега“. Докато вървеше към изхода, една жена в синя униформа прекоси общото помещение с вдигната ръка, за да привлече вниманието и. Лейтенант Серина Уошбърн бе единствената жена сред военните, разположени тук като част от екипа на базата. Беше висока, с абаносово черна кожа и късо подстригана коса. Като я гледаше, неволно си припомни за митичните амазонки — жените воини, въплъщение на грация и сила Изражението и винаги бе сериозно и се държеше тихо и спо-койно. Застана пред Аманда, като почти зае стойка „мирно“

— Доктор Рейнълдс, получих съобщение от „Омега“. Въздъхна. Сега пък какво беше станало?

— Какво е то?

— Група цивилни са кацнали тази сутрин при „Омега“ са били задържани от охраната.

Аманда се стресна.

— Какви са?

— Четирима на брой, сред които един шериф, горски надзирател и репортер. Самоличността им е била проверена и потвърдена.

— Тогава защо ги държат под стража? Уошбърн пристъпи от крак на крак.

— След саботажа в Прудоу Бей… — сви рамене тя. Никой не искаше да поема каквито и да било рискове.

— Защо са дошли тук?

— Знаят за тази станция.

— Но как са научили? Лейтенантът отново сви рамене.

— Повтарят непрекъснато, че някаква опасност се носи насам. Може би нещо свързано с експлозията в нефтеното поле.

Отказват да споменат повече, докато не се срещнат с някой от шефовете. Не успяхме да се свържем с капитан Пери.

Аманда кимна. Тя трябваше да се заеме със случая като ръководител на базата.

— Тръгвам към „Омега“. Ще се заема веднага.

Тя понечи да продължи пътя си, но лейтенантът я спря с ръка.

— Има и още нещо.

— Какво по-точно?

— Репортерът и останалите настояват да дойдат тук. Направо са продънили ушите на всички.

Аманда мислеше да откаже подобна визита, но си спомни неотдавнашното си чувство на безсилие заради строгата секретност и политическите игри около откритието в ниво 4 „Щом има репортер, той ще документира всичко… а същои шериф…“

Прецени възможностите. Ако се върнеше да разпита новодошлите, наближаващата буря щеше да изолира всички в „Омега“. А и капитан Пери би попречил на репортера да дойде тук. Нямаше да има никакъв друг избор, освен да докладва на шефовете си. Но за Аманда подобни ограничения не съществуваха. Пое дълбоко дъх. Беше и се открила мъничка възможност да пробие тази политическа безизходица и да позволи поне част от истината да излезе наяве преди ужасното откритие да бъде потулено зад облак от високопарна риторика и лъжи. Обърна се отново към лейтенанта.

— Нека да докарат цивилните.

— Моля?

— Ще се срещна с тях тук.

В отговор Уошбърн само повдигна вежди.

— Не мисля, че капитан трети ранг Сюел ще се съгласи с подобно решение.

— Тук могат да бъдат държани под стража също както и там. Ако капитанът желае лично да ги държи под око, нямам нищо против. Може да прати с тях толкова хора, колкото намери за необходимо. Но искам да са тук преди да се е разразила бурята.

Уошбърн помълча за миг, после кимна.

— Да, госпожо.

Обърна се и тръгна през общото помещение към стаята с късовълновата радиостанция за връзка с „Омега“.

Аманда се огледа наоколо. Най-сетне някой от външния свят щеше да научи какво бе скрито тук — малка надежда, че поне зрънце от истината ще излезе наяве Все пак я загложди безпокойство. Но преди да успее да определи на какво се дължи то, нечия сянка я стресна. Това бе едно от нещата, които мразеше най-много — някой да се приближи откъм гърба и. Обърна се и видя Конър Макферън, надвесен над нея с объркано изражение на лицето.

— Да сте виждали Лейси?

— Госпожица Девлин?

Конър кимна. Тя замислено се почеса по носа.

— Видях я на влизане в Лабиринта. Носеше кънките си — Аманда и докторантката по геология имаха общи интереси в спорта и бяха разговаряли за това. Конър погледна часовника си.

— Значи би трябвало да се е върнала от обиколката си още преди час. Трябваше да се срещнем… за да… ъъъ… обсъдим някои данни.

— Не съм я виждала оттогава.

Изражението на шотландеца беше угрижено.

— Да не мислите, че може да се е изгубила? — попита Аманда.

— Най-добре да ида да проверя. Познавам трасето, по което минава.

Той тръгна тромаво като огромна черна мечка.

— Вземете хора със себе си! — викна му тя. — И ми съобщете, когато я откриете.

Той вдигна ръка — знак, че я е чул или че не обръща внимание на съвета и.

Аманда го гледаше как се отдалечава. Безпокойството и премина в тревога. Искрено се надяваше момичето да не се е наранило. Тръгна обратно към стаята си, като разкопчаваше термичния си костюм. Забеляза доктор Уилиг, седнал на една от масите. Той и махна с ръка да се приближи.

— Мислех, че вече си тръгнала.

— Промяна в плановете.

— Е, тъкмо говорих с доктор Гюстоф — Оскар посочи канадския метеоролог, който седеше до него. Ерик Гюстоф ярко се различаваше заради норвежката жилка в кръвта си. Махна трохите от сандвича от късата си брада и и кимна. — Анализираше данните от външните датчици. Наближава същинска виелица. Засякъл е ветрове със скорост над сто и десет километра в час.

Ерик кимна.

— Залостени сме здравата тук.

Аманда въздъхна. Спомни си предупреждението на ново дошлите — „Някаква опасност се носи насам“. Едва ли непознатите имаха предвид времето.

— Добре ли си? — попита я доктор Уилиг.

— Засега да — сковано отвърна тя. — Засега да.

 

 

10:05

Дрейфаща станция „Омега“

 

Джени навлече канадката си, без да изпуска от поглед пазачите. Другите също обличаха топли дрехи, част от тях осигурени от персонала на базата — дебели ръкавици, шалове и пуловери. Мат нахлупи на главата си нечия вълнена шапка, тъй като кърпената му армейска канадка нямаше качулка. С характерния си инат бе отказал да я смени с военноморска. Джени знаеше, че бившият и съпруг за нищо на света не би се разделил дори с частица от миналото си.

— Ще ви трябват и слънчеви очила — разпореди се капитан трети ранг Сюел.

— Аз нямам — обади се Крейг, като намести фотоапаратите и останалото оборудване по-удобно на рамото си — един от военните бе отишъл до самолета да ги вземе.

Преди половин час Сюел се бе върнал с нови инструкции. Беше успял да се свърже с цивилния управител на „Омега“, която се оказа дъщеря на адмирала, под чието командване се намираха разположените тук моряци. Доста интересен случай на семейственост, както изглеждаше. Въпреки това Джени нямаше нищо против. Доктор Рейнълдс им бе позволила да отидат на руската база. Сюел даде на Крейг собствените си очила. Офицерът щеше да остане тук заедно с един от хората си.

Джени коленичи и прегърна силно Бейн. Вълкът размахваше опашка и близна ухото и. Сюел не разреши да вземат и кучето.

— Бъди добро момче — каза тя.

Туп… туп… туп…

Мат се приближи до нея и почеса Бейн зад ухото.

— Утре се връщаме, приятел.

Джени погледна с очакване към него. Бейн бе останал единствената връзка помежду им. Последната частица Поделена любов. Мат я погледна със същото изражение в очите, но скоро положението стана неловко. Той се извърна пръв.

— Ще се грижа добре за кучето ви — увери ги морякът, когато Джени се изправи. Държеше повода на Бейн.

— Няма да е зле — контрира Мат. Двадесетгодишният младок кимна.

— Баща ми гледа хъскита у дома.

Изненадана, Джени огледа внимателно младия мичман. Беше със смугла кожа, в очите му блестяха невинност и жизнерадост. По всичко личеше, че е местен индианец, вероятно алеут. Прочете бродираното на куртката му име Том Помаутук. Очите и се разшириха от удивление.

— Да не би случайно да сте син на Снежния ястреб? На Джими Помаутук?

Сега бе негов ред да я изгледа изненадано.

— Познавате баща ми.

— През деветдесет и девета участва в „Идитарод“. Класира се трети.

Горда усмивка цъфна на лицето на младежа.

— Точно така.

— И аз участвах. Помогна ми, когато шейната ми се преобърна — Джени се чувстваше далеч по-спокойна, че оставя Бейн в ръцете на сина на Снежния ястреб. — Как е Нанук?

Усмивката му се разля още по-широко, но този път в нея се прокрадна и тъга.

— Остарява. Сега само помага на татко при обиколките.

Дните му на водач на екипа отминаха. Но едно от неговите кутрета е на обучение на Фокс Айлънд.

Сюел ги прекъсна.

— Трябва да тръгвате, ако искате да изпреварите бурята Джени отново потупа Бейн.

— И да слушаш Том — каза тя и се отдръпна.

— Не ми харесва да оставям Бейн на непознат — изръмжа Мат до нея.

— Нищо не ти пречи да останеш с него — отвърна Джени и тръгна с останалите към вратата.

Мат я последва като сърдита сянка.

Групата излезе в смразяващия студ и сумрака на навъсения ден. Слънцето едва блестеше и наоколо сякаш се спускаше вечен здрач, увиснал между деня и нощта. Още от сутринта хоризонтът сякаш се приближаваше към станцията пропит с ледена мъгла. Точно по този начин Джени си представяше Чистилището — като безкраен бял сумрак.

Още с първото вдишване студът скова гърдите и. Дробовете и сякаш се напълниха с ледена вода. Инстинктивно се закашля. Температурата вече бе започнала да пада. На подобен студ открита кожа моментално би измръзнала. Всяко косъмче в ноздрите се превърна в ледена висулка. Дори сълзите замръзваха още в каналите си. На подобно място бе невъзможно да се оцелее на открито.

Щом излезе от постройката, ветровете се нахвърлиха върху и и се промъкваха през дрехите и, сякаш търсеха топла кожа. В резките пориви на вятъра Джени буквално можеше да надуши миризмата на приближаващата буря.

С мъка поеха приведени към двата паркирани „Сно-Кат“.

Далечен тътен се затъркаля над снега.

Крейг се озърна.

— Какво беше това?

— Разчупване на ледени късове — отвърна Джени. — Бурята раздвижва леда.

Разнесоха се нови пукания и тътени, сякаш приближаваше гръмотевична буря. Усещаха ги дори с краката си. Бурята щеше да бъде ужасна.

Стигнаха до превозните средства. Двама от моряците отведоха Джени и баща и в едното, а Мат и Крейг се настаниха в другото заедно със своята въоръжена охрана. Въпреки че им бе засвидетелствано достатъчно доверие с разрешението да посетят руската полярна станция, Сюел предпочиташе да не рискува. Затова ги раздели и нареди на охраната да не ги изпуска от очи.

Джени се наведе и влезе в кабината, радостна, че се спасява от ветровете.

Шофьорът в униформена синя канадка вече бе заел мястото си и и кимна, когато тя се настани до него.

— Госпожо!

Джени се намръщи. Ако още някой се обърне към нея с „Госпожо“…

Баща и зае съседното място. Двамата военни се настаниха на задната седалка.

— Съжалявам, но не мога да пусна отоплението — обърна се шофьорът към всички. — Налага се да пестим енергия, за да изминем петдесетте километра.

Щом всички заеха местата си, той подкара верижната машина по следите на другия „Сно-Кат“, който вече бе потеглил и се отдалечаваше от базата. Не след дълго шофьорът натисна някакво копче и от мъничките тонколони се разнесе ритмична попмузика.

Единият от пазачите изстена.

— Разкарай я тази простащина. Нямаш ли някакъв хип-хоп?

— Кой кара това чудо? Аз пък предпочитам Бекстрийт Бойс — наежи се шофьорът.

— Добре де, добре… карай — предаде се другият и се отпусна на мястото си.

Продължиха да се отдалечават от базата, всеки потънал в собствените си мисли. Снегът се виеше между веригите.

Шофьорът си тананикаше в такт с музиката. Джени погледна назад. От четиристотин метра разстояние червените постройки на базата приличаха на призраци в сутрешната мъгла и очертанията им ту се замъгляваха, ту се изясняваха според посоките на ветровете. Заваля и сняг.

Тъкмо се обръщаше отново напред, когато някакво движение привлече вниманието и — не откъм базата, а зад нея, В бялата мъгла се появи тъмна сянка, подобно на подаващ се над водата кит. Загледа се натам, без да е наясно какво вижда.

Изведнъж вятърът разсея мъглата. Зад назъбената линия на ледените хребети се издигаше черна командна кула. В ниската температура от повърхността и се издигаше пара, сякаш бе живо същество. По страните и заблестяха малки петънца. Още по-малки червени светлинки затанцуваха върху снега и дори през мъглата. Неясни фигури се появиха по ледения хребет.

— Това вашата подводница ли е? — попита Джени.

Двамата моряци се обърнаха. Музикалният критик, който имаше по-добра видимост, подскочи на мястото си.

— Мамка му! — извика той и отвори задната врата. — Това са шибаните руснаци!

Ветровете нахлуха в кабината. Шофьорът натисна спирачките, Джени видя, че другият продължава напред в ледената мъгла. Явно не бяха забелязали подводницата. Обърна се към баща си, който също гледаше назад към базата.

— Носят бели канадки — спокойно отбеляза той.

И Джени бе забелязала това.

Войникът скочи с пушка в ръка в мига, когато снегомобилът с ръмжене спря.

— Продължавай напред — внезапно подкани тя шофьора, но не и обърнаха внимание.

Войникът отвън вдигна оръжието си и погледна през оптическия мерник подводницата и хората по ледения хребет.

Лазерните мерници светеха в мъглата. Изведнъж от върха на руската подводница излетя огнена струя. Ракетата полетя във висока дъга и се стовари върху една от по-малките външни постройки.

Експлозията превърна колибата в летящи във въздуха горящи отломки. В леда зейна триметрова дупка.

— Унищожиха сателитната връзка — изстена морякът на задната седалка и се наведе към отворената врата.

Джени видя как един от червените лазери запълзя по леда към тях и откри снегомобила. Тя рязко се обърна към шофьора.

— Карай!

Шофьорът отново не реагира и тя натисна газта. Снегомобилът бе все още на скорост и подскочи напред.

— Хей, какво правиш? — извика шофьорът и изрита крака и настрани.

— Взривиха свързочната ви станция! — извика му в отговор Джени. — Да не мислиш, че ще ни оставят да си тръгнем просто така?

Сякаш в потвърждение на думите и навън затрещяха изстрели. Войникът бе коленичил и стреляше.

— Тръгвайте! — изрева той.

Шофьорът се поколеба за миг, после сам натисна педала.

— Дръжте се!

— Хайде, Фернандес! — викна морякът от задната седалка.

Другият се изправи на крака и отстъпи назад. От дулото на пушката му излизаше дим. Още лазерни мерници се насочиха към снегомобила. Човекът се обърна и се затича към кабината. Намираше се само на две крачки от нея, когато внезапно се препъна. Десният му крак се подгъна. Той падна на снега и се плъзна напред, оставяйки червена диря след себе си.

— Фернандес! — другият моряк изскочи от кабината, сграбчи партньора си за яката и го повлече към снегомобила.

Шофьорът намали достатъчно, за да могат двамата да ги настигнат.

Джени побърза да се премести отзад и протегна ръка, за да помогне на ранения.

Щом всички бяха вътре, Фернандес ревна към шофьора.

— Сритай тая консервна кутия по задника! — Изглеждашеповече разгневен, отколкото уплашен от раната си. Удари юмрук седалката.

Другият притискаше здраво с ръкавиците си бедрото му между пръстите течеше кръв.

Снегомобилът с рев се понесе по леда. Джени погледна напред. Другите бяха изчезнали в ледената мъгла. Ако и те успееха да сторят същото…

Попмузиката продължаваше да кънти от тонколоните Снегът скърцаше под веригите. Изведнъж някакъв остър писък заглуши всичко.

— Мамка му! — изруга шофьорът.

Снарядът удари точно пред тях и към снегомобила полетяха парчета лед. По предното стъкло плъзнаха пукнатина За миг всички бяха заслепени.

Шофьорът инстинктивно зави, снегомобилът се изправна една верига и забоксува. През дима Джени успя да види какво се опитваше да избегне водачът.

В леда беше зейнала дупка. Три метра надолу кипяха вода и лед. От краищата на ямата се виеше дим.

Снегомобилът продължи да се плъзга към смъртоносния отвор, все така изправен на едната си верига. Джени бе сигурна, че няма да избегнат падането. Въпреки това шофьорът се мъчеше да овладее кормилото.

Никой не смееше дори да си поеме дъх.

Като по чудо неуправляемата машина спря точно на неравния ръб на дупката. Водачът изруга — наполовина от облекчение, наполовина за да прикрие паниката си. Наклоненият „Сно-Кат“ се стовари обратно на двете си вериги, от което зъбите на Джени изтракаха. Силен трясък последва изправянето му.

Сърцето на Джени се сви.

— Навън! — задавено извика тя и посегна към дръжката на вратата… но вече бе твърде късно.

Като отчупващо се от бряг парче, ледът под тях пропадна. Снегомобилът го последва под звуците на попмузиката и рухна в ледения океан.

 

 

10:38

„Полярен страж“

 

Пери стоеше на мостика. Целият екипаж бе затаил дъх. Погледите на всички бяха вперени в мониторите и уредите. Самият той също се бе навел над един от тях с дигитално изображение на заснетото от външните камери. На осемстотин метра се виждаше сянката на „Дракон“, очертана от стълба светлина, проникващ откъм отворената полиня. Вражеската подводница не даваше признаци, че е доловила присъствието им.

— Капитане — прошепна командир Брат от огневата станция. Беше си сложил слушалки. — Хидрофоните регистрират стрелба.

— По дяволите! — тихо изръмжа Пери и стисна юмрук. Погледите им се срещнаха.

— Заповеди?

Веднага щом я бе засякъл на локатора, „Полярен страж“ последва руската подводница клас „Акула“, която безшумно и бързо се движеше към „Омега“. Нямаше никакъв начин да се защитят или да нападнат по-големия и добре въоръжен противник. А и не можеха да предупредят дрейфащата станция, без да излязат на повърхността. Не им оставаше нищо друго, освен да следват другата подводница като призрак.

— Засичам изстрелване на ракета! — изсъска дежурният на локатора.

На екрана част от ледения покрив внезапно се понесе надолу с ярък проблясък, сякаш насреща им се носеше метеор. Не се нуждаеха от хидрофоните, за да чуят ехото от взрива.

Последва мъчителна тишина.

— Мисля, че беше бараката със сателитната връзка — прошепна Брат. Показалецът му беше върху векторната карта на „Омега“.

Изолират станцията, досети се Пери. Сателитните предаватели и приемници бяха единствената и връзка с останалия свят — с изключение на „Полярен страж“.

— Какво ще правим? — попита Брат.

— Трябва да се измъкнем над водата — отвърна Пери а по-висок глас. — Командир, поемете курс обратно към руската полярна станция. Ще съобщим за ситуацията оттам, а междувременно ще евакуираме цивилните. Несъмнено тя ще бъде следващата цел на руснаците.

— Слушам, сър.

Брат започна да издава приглушени заповеди на механиците. Кормчията и лоцманът обърнаха подводницата в нужната посока. Започнаха безшумно да се отдалечават.

Експлозиите продължаваха да отекват и да кънтят през леда. Шумът помогна да се оттеглят незабелязани. Всъшност щяха да се измъкнат дори ако наоколо цареше мъртвешка тишина. Оборудвана с най-новите безшумни дюзи по-дебела антилокаторна облицовка, „Полярен страж“ бе напълно невидима за повечето средства за засичане. Отдалечи ха се, без „Дракон“ да даде и най-малък признак, че ги забелязала.

Пери продължаваше да наблюдава видеоекраните. Колоната от светлина избледняваше зад тях, докато наоколо не се възцари пълен мрак.

— Предполагаемо време на пристигане в руската база след тридесет и две минути — съобщи Брат от пулта за управление.

Пери кимна и огледа мостика. Всички лица бяха мрачни и гневни. Бягаха от битката, но това бе битка, която не можеха да спечелят. „Полярен страж“ бе единствената възмож ност за евакуиране на станцията.

Изведнъж още по-силен страх сви вътрешностите му в ледена буца.

Аманда…

Беше тръгнала вчера към полярната станция да разреши някакъв спор между биолозите и геолозите и по график би трябвало да тръгне към „Омега“ днес сутринта. Дали вече се бе върнала? Или все още се намирали в станцията?

Брат пристъпи към него.

— На руснаците няма да им е нужно много време да се справят с „Омега“, особено като се има предвид липсата на каквато и да било защита. След това ще си замъкнат задниците към своята база.

Заместникът му бе прав. Нямаше да разполагат с много време, за да евакуират цивилните.

— Командир, формирайте екип за бързо реагиране — нареди Пери. — Под ваше командване. Да бъдат в пълна готовност да слязат на сушата веднага щом излезем на повърхността. Трябва да изпратим хора там колкото се може по-бързо.

— Слушам, капитане. С колко време разполагаме за евакуацията?

Пери се замисли, преценявайки скоростта на другата поводница и нищожната защита на „Омега“. Трябваше му кол-кото се може повече време, но не искаше да рискува да заловят подводницата му на повърхността.

— С петнадесет минути — отвърна той. — Ще се потопим отново точно петнадесет минути по-късно.

— Няма да е достатъчно.

— Не ми пука дали ще ви се налага да ги измъквате голи изпод душовете. Домъкнете им задниците, без да се занимавате с оборудване, с провизии, с каквото и да било. Просто всички да се качат на борда.

— Слушам — още докато се обръщаше кръгом, Брат закрещя заповедите си.

Пери се загледа след него. Всички на мостика се заеха с работата си. Останал насаме с мислите си, тревогата му за Аманда се засили.

 

 

10:44

Полярна станция „Грендел“

 

Дълбоко в Лабиринта Аманда следваше широкия гръб на Конър Макферън. След като нареди репортерът и останалите да бъдат транспортирани тук, я бе обхванала нервна енергичност. Знаеше, че допускането на неканените гости нарушава опита на Военноморските сили да наложат забрана върху изтичането на информация, макар да нямаше официална заповед. Новината за намереното на Ниво 4 не трябваше да стигне до останалия свят, но това не означаваше, че няма право да я съобщи на онези, които вече и без това са тук. На шерифа, на репортера и на другите… Докато се намираха в станцията, те попадаха под чадъра на информационната завеса, а не извън него.

Въпреки това Аманда съзнаваше, че се движи по много тънък лед. Капитан Пери нямаше да е особено радостен от това. Подобно на баща и, той бе истински моряк. Свободното тълкуване на правилата беше нещо, на което не гледаха с добро око. Но Аманда искаше да бъде искрена пред самата себе си. Фактите трябваше да получат известност чрез независим наблюдател, който да опише всичко. Като този репортер например.

След като взе решението си, тя бе твърде изнервена, за да може просто да седи и да изчака двата часа до пристигането на гостите, затова слезе обратно в Лабиринта да види дали има новини за Лейси Девлин.

Така извади късмет.

Бе попаднала на Конър Макферън тъкмо когато слагаше котки на ботушите си. Отдолу бяха осеяни с шипове, подобно на маратонки за голф, и целта им бе да позволят да се запази равновесие на хлъзгави повърхности. Очевидно Конър се канеше да тръгне да търси сам, пренебрегвайки нареждането да вземе със себе си още хора.

— Всички са заети — оплака се той и потупа джоба си. Освен това съм взел едно уоки-токи.

Естествено, Аманда отказа да го пусне самичък и тъй като все още бе облечена в термичния си костюм, трябваше само да сложи котки и на своите обувки.

Конър спря на едно от многобройните кръстовища на ледените тунели. Носеше миньорска каска и освети с фенера и избягващите се коридори. Постави длани до устата си и гърдите му се надигнаха. Аманда знаеше, че вика Лейси по име.

Изчака, глуха за какъвто и да било отговор. Държеше фенерче в едната ръка и бе преметнала на рамо найлоново въже. Намираха се в район, който все още не беше картографиран. Същинска плетеница от тунели, цепнатини и пещери.

Конър докосна нарисуваната с оранжев спрей стрелка на стената. Аманда знаеше, че тя отбелязва трасето на обиколката на Лейси. Но тя не се нуждаеше от маркерите, за да проследи откъде е минавала докторантката. Пътеката беше осеяна със следи от кънките и, подобни на някакви тайнствени знаци, написани със стомана върху леда.

Конър продължи по маркирания тунел, като от време на време вдигаше ръце към устата си и викаше. Но от равномерната му крачка ставаше ясно, че няма отговор.

Вървяха още двадесет минути по едно дълго и обикалящо отклонение, после се върнаха обратно към бъркотията от тунели и цепнатини. Конър продължи да вика, докато следваха оранжевите маркери.

Беше така зает да слуша и да търси следващия маркер, че пропусна следите, които се отклоняваха в някаква дълга цепнатина.

— Конър! — извика Аманда.

Той подскочи. Може би гласът и бе прекалено силен. Обърна се към нея.

— Какво?

— Тръгнала е натам.

Тя посочи отклоняващите се следи, наведе се и разтърка наранения лед. Трудно бе да се каже колко стари бяха следите, но въпреки това си заслужаваше да се провери. Вдигна поглед към геолога.

Той кимна и влезе в цепнатината. Аманда го последва с фенерчето си.

Продължиха напред, забивайки котките в пода, за да запазят равновесие. Тунелът се стесняваше, но следите продължаваха напред.

Конър спря и погледна назад — не към нея, а към измива тия дотук път. Едната му вежда бе сбърчена.

— Какво има? — попита тя.

— Струва ми се, че чух нещо — той остана на място и се заслуша, после обезсърчено сви рамене. Обърна се и продължи нататък.

След още десетина крачки пътят се прекъсваше от пропаст в леда.

Конър пръв стигна до ръба и се наведе, за да освети дъно то. Внезапно застина и се отпусна на колене.

Аманда се промъкна до него. Мястото беше тясно. Дупка та бе дълбока около четири метра и половина. Червена локва на леда зееше като прясна рана. В средата лежеше обувка, До нея — миньорски шлем със счупен фенер.

Конър се обърна.

— На Лейси са.

Нямаше никаква следа от тялото, но кървавата следа се отдалечаваше натам, където погледите им не стигаха.

— Трябва да сляза долу — настоя Конър. — Може би има и друг път, който не можем да видим. Ако Лейси се е опитала да се измъкне…

Аманда гледаше количеството кръв на дъното. Нямаше надежда, но въпреки това свали намотаното въже.

— Аз съм по-лека. Осигурявай ме, ще сляза да погледна.

Конър имаше вид, сякаш всеки момент щеше да скочи долу. Но вместо това само кимна.

Аманда спусна въжето. Конър се намести стабилно на няколко крачки от ръба, разперил крака и забил котки в леда Прекара примката зад гърба си, под мишниците. Разклати въжето, за да провери дали се движи свободно.

— Готов ли си? — попита тя.

— Няма да изпусна дребно момиченце като теб — измърмори той. — Просто намери Лейси.

Аманда кимна, прибра фенерчето в джоба си, хвана въже то и започна да се спуска внимателно в ледената дупка, като забиваше шиповете на обувките си в стената. Бързо измина разстоянието.

— Готово! — извика тя, когато краката и докоснаха дъното.

Въжето се разклати, когато едрият мъж се освободи и припълзя до ръба. Не беше свалил примката от гърдите си. Взираше се неспокойно надолу към нея и говореше нещо, но от гъстата му брада и заслепяващата светлина на каската не можеше да разчете по устните му.

Вместо да признае неспособността си да го разбере, тя просто му махна с ръка и извади фенерчето си.

Още докато го включваше, носът и се сбърчи. Вонята беше ужасна. Сякаш се стелеше над дъното на ямата подобно на застоял въздух в пещера — тежка, гъста и задушаваща. Преглътна с мъка. Едно лято, докато учеше в Станфорд, бе работила в кучкарник на опитна станция. Вонята я върна назад в миналото — кръв, изпражнения и урина. За нея се бе превърнала в синоним на страх.

Проследи кървавата следа с фенерчето си. Водеше към някакъв отвор в ледената стена. Беше хоризонтален жлеб на нивото на пода, приличащ на уличните канавки, водещи към подземните отводнителни канали. На дълбочина стигаше най-много до коляното и, но на дължина можеше да я побере цялата.

Голяма отводнителна канавка.

Тръгна към нея и извика.

— Лейси!

Обърна се към Конър, за да разбере дали той е чул някакъв отговор. Мъжът все още стоеше на колене до ръба, но гледаше назад към тунела, а не към ямата.

Кракът и докосна нещо на пода и я накара да погледне надолу. Втората обувката на Лейси се плъзна напред, като се въртеше. Инстинктивно я проследи с фенерчето си. Обувката се удари в стената и спря, обърната с горната част към лъча на фенерчето.

Не беше празна. От нея стърчеше яркобяла кост с назъбен край.

Изкрещя. Но от устата и не излезе никакъв звук. А може би излезе. Нямаше начин да разбере. Трескаво заотстъпва заднишком по леда, като използваше този път котките си като кънки.

Вдигна глава нагоре към ръба.

Нямаше никого.

— Конър!

Виждаше светлината на лампата му там горе, но тя се мяташе на всички посоки, сякаш изпълняваше някакъв странен шотландски танц. Дори въжето, спускащо се надолу в ямата, танцуваше и се въртеше бясно.

— Конър!

Светлината спря танца си, сякаш я бе чула. Замръзна на място, насочена към тавана на тунела. Въжето се свлече надолу.

Аманда отстъпи назад, опитвайки се да увеличи разстоянието и да види по-надалеч в тунела. Насочи фенерчето си нагоре. В гърлото и сякаш заседна буца, кръвта запулсира в безполезните и уши. Не си направи труда да извика отново. Нещо се придвижи над главата на геолога и хвърли сянка на тавана. Нещо едро, приведено…

Вече държеше фенерчето с двете си ръце, насочено напред като оръжие. Разбира се, това бе просто Конър. Но бе глуха и нямаше начин да го разбере със сигурност. Може би той я викаше…

Ужас стегна стомаха и.

Сянката се приближи.

Аманда не остана да чака.

Хукна по леда покрай кървавата следа от Лейси към единственото място, където можеше да избяга. Метна се по корем на пода. Изкара си въздуха, но го преодоля. Плъзгаше се към тъмния отводнителен канал с насочено напред фенерче.

След това изчезна. Отворът я погълна.

Инерцията я отнесе на няколко крачки надолу по канала. Ниският таван, осветяван от фенерчето и, се дръпна нагоре. Намали и успя да се изправи на колене, като леко се въртеше върху леда.

Наклоненият улей водеше към кухо пространство. Таванът бе достатъчно висок, за да стои изправена, ако приведеше глава, но Аманда остана на колене. Лъчът от фенерчето обходи помещението.

Беше без изход… във всеки смисъл на израза.

Навсякъде по хлътналия под лежаха кости — разпукани, натрошени, някои съвсем бели, други вече пожълтели. Проблясваха празни човешки и животински черепи. Бедрени кости, ребра, лопатки.

В главата и зазвъня една единствена дума.

Гнездо…

В дъното видя смачкано тяло, сгърчено и размазано, неподвижно, по което висяха остатъци от спортен костюм на червени, бели и сини ивици. Около тялото имаше замръзнала локва кръв.

Беше намерила Лейси.

 

 

10:47

На леда…

 

Мат се бореше със стражите, които го притискаха от двете страни в снегомобила.

— Трябва да се върнем! — викна той.

Получи жесток удар по носа. Искрите и болката го заслепиха и го отхвърлиха назад в седалката.

— Стой мирен, или ще ти сложим белезници — лейтенант Митчел Гриър се намръщи и разтърка лакътя си.

Другият пазач — здравеняк на име Дъг Пърлсън — бе извадил пистолета си. В момента дулото сочеше към тавана на купето, но заплахата бе повече от красноречива.

— Мат, успокой се — каза Крейг от предната седалка.

— Трябва да изпълняваме заповедите — обади се и шофьорът.

Минута по-рано капитан трети ранг Сюел се бе свързал по радиото с тях и им бе наредил незабавно да продължат към Руската полярна станция. Не бе успял да се свърже с командира, а предупреждението за руската засада трябваше да се предаде на всяка цена.

В този миг връзката се прекъсна от експлозия. Ударът попадна наблизо, усетиха го с петите си. Ледът под веригите се разтресе. Очите на всички се насочиха назад. Накъде в Далечината се чу стрелба.

Но ужасната буря бе подранила и снежната виелица скриваше всичко наоколо. Опитите да се свържат с другия снегомобил се провалиха. Страхът за Джени и баща и беше накарал Мат да се опита да командва, но безуспешно. Все още нямаше нито следа от втората кола.

— Тогава опитай пак да се свържеш с тях! — озъби се Мат и примигна от сълзите, бликнали от ужасната болка в разбития му нос. Усети вкуса на кръв в гърлото си.

Водачът поклати глава и взе предавателя.

— Кат Две, тук Кат Едно. Отговори. Край.

Никакъв отговор.

— Може просто да се намират в някаква локална сянка каза водачът. — Ще опитаме после. Понякога можеш да се свържеш с някого на другия край на света, без да успееш да поговориш с човека в съседния двор.

Сви рамене и леко подскочи — снегомобилът премина през серия ледени хребети.

Мат не повярва. Джени се намираше в беда. Знаеше го до мозъка на костите си. Но вече се бяха отдалечили най-малко на три километра от нейния снегомобил. Дори и да можеше да се освободи, нямаше да успее да се добере до нея и да и помогне.

— Сигурен съм, че тя е добре — каза Крейг, като се опитваше да срещне погледа му.

Мат си спести отговора.

Снегомобилът тежко продължаваше напред през виелицата, отдалечавайки се все повече и повече от жената, която навремето беше обичал. А може би обичаше и досега.

Джени като че ли бе изгубила съзнание. В един миг снегомобилът се преобръщаше около нея, а в следващия ледена та вода я изгаряше през джинсите. Поизправи се и бързо се огледа.

Машината се бе преобърнала с веригите нагоре и в каби-ната имаше тридесетина сантиметра вода. Двигателят про-дължаваше да ръмжи и машината се тресеше. Сигналната лампа на покрива осветяваше водите надолу и хвърляше мрачна светлина върху живата картина. Баща и се изправяше, като се държеше за китката.

— Татко? — тя затътри крака по покрива към него.

— Мммм, добре съм — промърмори той. — Навехнах си ръката.

Погледът му се стрелна към водача, който лежеше с лице във водата. Главата му бе неестествено извита назад.

— Счупил си е врата — каза Джон.

Двамата военни се мъчеха да отворят вратата.

Фернандес стовари рамото си върху дръжката. Тя не поддаде. Налягането отвън действаше по-добре от всяка ключалка.

— Мамка му! — той отскочи назад на един крак. Кръвта от раната оставяше червени струйки във водата около него.

— Измислете как да разбием прозореца — излая той. Бялото на очите му светеше от отблясъците на водата.

Джени се приближи.

— Какво ще кажеш за това?

Пресегна се към гърба на другия войник и измъкна пис-толета му. Обърна се, свали предпазителя и стреля. Предно-то бронирано стъкло на снегомобила се напука и една част се счупи.

— Да — кимна Фернандес. — Това ще свърши работа.

Пазачът си взе пистолета и го прибра в кобура си, като я изгледа намръщено.

— Гледай да не обидиш Ковалски — каза Фернандес и им направи знак да вървят. — Джо не обича да пипат нещата му.

Наведоха се, за да минат под седалките. Ковалски изрита навън остатъците от стъклото. Водата нахлу в кабината, примесена с парчета лед.

— От трън, та на… — промърмори Фернандес.

— Трябва да стигнем до онази цепнатина — Джени показа една част от стената, която като че ли ставаше за катерене.

— Дамите са с предимство — предложи Ковалски.

Водата стигаше до бедрата им. Джени размърда вдървените си крака. Ледена вълна премина през тялото и, когато скочи във водата. С мъка се съпротивляваше на естествения рефлекс на тялото си да се свие на топка от студа. Морската вода замръзваше при 28,6 градуса по Фаренхайт^[1].

Температурата тук и се струваше с милиони градуси по-ниска — беше толкова студено, че чак изгаряше. Изрита и отстрани с ръка парчетата лед пред себе си. Бавно преплува няколкото метра до ледения склон и се издърпа нагоре, като се мъчеше да се задържи с безчувствените си пръсти.

Измъкна се от водата и погледна назад. Другите я следваха. Ковалски се опита да помогне на Фернандес, но беше избутан.

Работещият на празни обороти снегомобил зад тях вдигна предницата си и потъна в сините дълбини. Светлините му постепенно угаснаха в мрака. За миг Джени видя бялото лице на водача, притиснато в стъклото. След това машината и единственият и пътник изчезнаха.

Джени помогна на баща си да се покатери по напукания участък от стената. Прорезът беше пълен с блокове и остри като бръснач парчета лед, но препятствията предлагаха и естествена стълба, по която да се измъкнат от ямата.

Закатериха се нагоре като екип. Изкачването бе бавно и студено. Мокрите им дрехи се вледениха. Космите замръзваха за кожата. Крайниците трепереха слабо в неуспешни опити да се стоплят.

Един по един се измъкнаха и се изтеглиха на леда. Сковаваше ги не умората, а студът. Беше ги стегнал като менгеме. Измъкване от него нямаше.

Задуха вятър. Около тях се вдигна вихрушка от сняг и лед.

Баща и успя да припълзи до нея и я прегърна като бебе. Сякаш бяха минали векове, откакто я бяха държали така за последен път. Бе само на шестнадесет, когато загуби майка си. През следващите две години живя при леля си и чичо си, които я приютиха, докато баща и лежеше в затвора и изтърпя пробния период. След това двамата почти не разговаряха. Но животът на инуитите беше тясно свързан със събиранията — рождени дни, кръщенета, сватби и погребения Наложи и се да сключи нежелан мир с баща си, но това далеч не ги бе сближило.

Особено колкото сега.

Сълзите потекоха и замръзваха по бузите й. Нещо у нея най-сетне се пречупи. — Татко… съжалявам. Той я прегърна още по-силно.

— Шшш, пази си силите.

— За какво? — промърмори тя, но не бе сигурна дали го е изрекла на глас.