Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ice Hunt, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 107 гласа)

Бащи и деца

9 април, 17:30

На леда…

 

16. Джени измъкна брадвата изпод себе си. Докато се повдигаше, погледна през борда. Летяха с пълна сила в бурята. Вятърът ревеше. Съскането на плъзгачите приличаше на гнездо разгневени змии под кила. От вибрирането на корпуса чак кожата засърбяваше.

Вкопчи се в парапета със свободната си ръка. Имаше чувството, че всеки миг ще бъде изхвърлена от откритата палуба.

— Какво да правя? — извика тя през вятъра.

Аманда посочи към гика.

— Трябва да освободим платното! Въжетата са се оплели!

Това е единственият начин да намалим!

Джени погледна издутото платно, след това отново се обърна към Аманда, за да може да следи устните и.

— Кажи какво да направя.

Аманда посочи и се наведе напред, за да може да бъде чута.

— Искам платното да се освободи, но не и да се скъса.

Трябва да има с какво да задвижваме лодката. Срежи някои от връзките, така че платното да заплющи. Щом е освободено, ще мога да действам с въжетата. Или поне така се надявам — и посочи за кои връзки става дума.

Първите бяха лесни. С тях платното се закрепваше за гика. Джени просто трябваше да легне по гръб и да ги разсече с брадвата. При прерязването на всяко въже връзките се освобождаваха и силно изплющяваха от напрежението. Платното се раздвижи, но все още се държеше здраво.

Следващите бяха по-трудни. Трябваше да застане на колене и да се наведе напред. Сграбчила с една ръка мачтата, тя разсече въжетата, които закрепваха платното към нея. Про-дължи нагоре по стълба, затаила дъх. Една от връзките изплющя като камшик, удряйки я през бузата.

Падна назад, изгубила опора. Щеше да излети зад борда. Крейг я хвана за колана в последния момент и я издърпа отново до мачтата.

Джени отново се хвана здраво. Кръв се стичаше по бузата и. Вместо да се предаде на страха, тя се ядоса. Придърпа се по-напред и яростно замахна с брадвата.

— Внимавай! — извика Аманда.

Платното изплющя, когато профилът му изведнъж бе променен. Гикът изскърца зловещо.

Аманда се мъчеше да овладее такелажа. Изведнъж шпилът се освободи и въжетата полетяха като камшици.

— Долу! — изкрещя тя.

Джени понечи да се подчини, но беше късно. Гикът описа смъртоносна дъга. Нямаше да успее да се измъкне навреме. Вместо да се хвърли долу, тя подскочи.

Гикът я пропусна, но освободеното платно се стовари отгоре и. Вкопчи се в края му, опитвайки се да се хване за каквото и да е. Пръстите и намериха няколко халки до мачтата, за които се хвана, докато гикът я отнесе извън корпуса на лодката.

Ледът стържеше под пръстите на краката и.

В същия миг платното улови вятър и се блъсна в нея, издувайки се напълно. Изгуби опора от гика и полетя във въздуха. Писък се разнесе от устата и.

И тогава се удари — не в леда, а в лодката.

Аманда бе успяла майсторски да нагласи корпуса под Джени и да я улови, докато падаше.

— Добре ли си? — попита Крейг.

Джени не можеше да продума, а и самата тя не знаеше какъв е отговорът. Само потупа с длан палубата, знаейки, че се е разминала на косъм със смъртта.

— Овладях платното! — извика Аманда. — Намалявам.

„Слава Богу!“

Джени усети как лодката забавя скорост. Вятърът престана да бушува толкова жестоко, а съскането на плъзгачите позатихна. Въздъхна с облекчение.

И тогава чуха друг звук — дълбоко плътно бучене.

Претърколи се и погледна напред към носа. От ниските облаци се появи бял хеликоптер. Забеляза американския флаг, изобразен върху борда му.

— Екипът на „Делта Форс“ — обади се Крейг от другата страна.

Едва сега Джени позволи на сълзите да се надигнат в очите и. Бяха успели.

— Тук Оспрей — заговори Крейг в микрофона си. — В безопасност сме. Връщаме се в базата. Някой да приготви кофа кафе.

 

 

18:04

Полярна станция „Грендел“

 

Мат седна в клетката, напълно омаломощен. Носеше комплект сухи руски дрехи — панталони, зелена блуза с качулка и обувки, които му бяха прекалено големи. Смътно си спомняше как ги бе облякъл. Все още трепереше и зъзнеше от скорошното си къпане в Северния ледовит океан. Мокрите му дрехи лежаха на купчина в ъгъла на помещението за охраната, в което се намираше килията. Бяха ги претърсили сантиметър по сантиметър, без да пропуснат и последния джоб.

На изхода стоеше един постови. Двамата, които го бяха съблекли, го претърсиха грубо и му метнаха приготвените вече дрехи, после изчезнаха с документите му. Но преди това не пропуснаха да опразнят портфейла му и да си разделят мокрите банкноти. Нямаше и помен от старите комунистически идеали.

Погледна към съседните килии. Въпреки че бе замаян, когато го доведоха тук, знаеше къде се намира. Бе зърнал редицата килии по-рано, докато бягаха от руснаците. Отново се намираше на четвъртото ниво, в отделението, където по всяка вероятност бяха държани замразените нещастници, преди да бъдат напъхани в камерите.

Всяка килия представляваше клетка от метални пръчки. Единствената плътна стена беше задната. Никаква възможност за уединение. Никакви тоалетни. Само една ръждива кофа в ъгъла. Единствената друга мебелировка се състоеше от метална пружина. Без дюшек.

Седеше в леглото, обхванал главата си с ръце. Взривът от гранатата продължаваше да бучи някъде зад ушите му. Челюстта го болеше от удара с приклад, който бе получил на посрещане. От носа му все още течеше кръв. Но не знаеше със сигурност дали се дължеше на гранатата или на приклада.

— Добре ли си? — попита го обитателят на съседната клетка.

Опита се да си спомни името на младежа. Един от биолозите. Все още не можеше да мисли ясно.

— …що ми няма — успя да промърмори.

Заедно с момчето бяха и останалите биолози — доктор Огден и момичето. Смътно се запита къде ли е другият докторант. Не бяха ли трима? Изстена. „Какво значение има?“

— Пайк — обади се нечий по-твърд глас зад него. Обърна се.

В другата клетка беше Уошбърн. Долната и устна бе разцепена, лявото и око бе подпухнало и затворено.

— Какво стана с командир Брат?

Той успя само да поклати глава. Сякаш разбъркаха мозъка му. Повдигна му се. Едва успя да преглътне стомашния сок, вдигнал се в гърлото му.

— Мамка му! — промърмори Уошбърн.

Бяха единствените оцелели.

Огден пристъпи към решетката.

— Господин Пайк… Мат… има нещо, което трябва да знаете. Съпругата ви…

Мат вдигна глава и се намръщи.

— Какво… какво съпругата ми?

— Беше с нас — каза Огден. — Видях как тя, онзи тип от ЦРУ и доктор Рейнълдс избягаха с лодката.

Мат усети горчивината в гласа му, но така и не можеше да проумее какво казва биологът. Прекалено много неща изглеждаха напълно безсмислени. Спомни си, че видя състезателна лодка, преследвана от два мотора на въздушна възглавница.

— Джени…

Огден му разказа историята.

Мат не искаше да му повярва, но си спомни внезапната поява на Бейн… и също така внезапния му край. Пръстите запълзяха по лицето му, за да скрият и потиснат мъката „Джени… е била толкова близко. Какво е станало с нея?“

— Говоря малко руски — продължи Огден, като сведе гласа си до шепот. — Подочух какво си говореха руснаците, до като ни обискираха. Търсят някакви книги. Същите, които взе онзи от ЦРУ.

— И аз чух същото — обади се Уошбърн почти шепнешком. Мат се намръщи.

— За какъв тип от ЦРУ става дума?

Докторантът отговори. Мат най-сетне си спомни името му, Зейн.

— Каза, че името му било Крейг Тийг — промърмори момчето.

Мат се вцепени. Усети как през тялото му минава гореща вълна. Запъна се за миг, опитвайки се да си възвърне дар-слово.

— Крейг… Тийг е от ЦРУ?

Огден кимна.

— Изпратен бил тук да се добере до руските документи за замразяването на живи организми и да се измъкне.

Мат се замисли за всичко, което бяха преживели заедно с така наречения репортер. През цялото време бе усещал някаква вътрешна сила у него, някакъв скрит извор на точни решения, но никога не бе и помислял…

Стисна юмрук. Беше спасил живота на проклетото магаре и ето отплатата.

— Шибано копеле…

— Какво ще правим? — попита Уошбърн.

На Мат му бе трудно да се съсредоточи, балансирайки между яростта и страха за Джени.

— Защо ни държат тук? — продължи Уошбърн.

Преди някой да успее да отговори, вратата на помещението се отвори. Бяха двамата, които им бяха взели документите. Посочиха и казаха нещо на въоръжения пазач. Групата приближи клетката на Мат.

— Ти идваш с нас — каза единият на недобър английски.

Пазачът отключи клетката и отвори широко вратата. Другите двама бяха извадили пистолети. Мат се замисли какво ли ще стане, ако успее да се докопа до единия. Стана. Краката му се разтрепериха. Едва не падна. Дотук с идеите за фронтална атака.

Единият въоръжен му направи знак да тръгне към изхода.

„Май това е отговорът на въпроса на Уошбърн.“ Щяха да ги разпитват. А след това? Мат погледна към пистолета. Несъмнено накрая от пленниците нямаше да има нужда. Бяха видели прекалено много. Нямаше начин да им позволят да останат живи.

Мат закрачи към вътрешността на Ниво Четири между двамата пазачи. Коридорът свършваше с уединена стая. Направиха му знак да влезе вътре.

Озова се в малък кабинет, обзаведен с изящна махагонова мебел — широко бюро, открити лавици, шкафове. На пода дори беше опъната дебела кожа. Полярна мечка заедно с главата.

Първото нещо, което привлече вниманието му, бе малко момче, облечено в торбеста дреха, подобна на роба. Беше коленичило върху кожата и потупваше полярната мечка по главата, шепнейки нещо в ухото и.

Момчето вдигна поглед към него.

Мат ахна, спъна се в края на кожата и падна на коляно. Не можеше да обърка това лице.

Единият от пазачите му излая нещо на руски и го сграбчи за яката. Мат бе прекалено поразен, за да отговори по някакъв начин.

Разнесе се друг глас, студен и заповеднически. Мат вдигна очи и фокусира погледа си към другия обитател на стаята. Беше станал от коженото си кресло и правеше знак на пазача да се махне.

Мъжът бе висок, някъде около метър и деветдесет и пет, широкоплещест, в дебела черна униформа. Но най-поразителното в него бяха чисто бялата му коса и сивите като облаци по време на буря очи. Сега те пронизваха Мат.

— Моля, седнете — на безупречен английски каза мъжът.

Мат осъзна, че се подчинява инстинктивно и се изправи.

Но щом застана отново на крака, отказа да седне. Знаеше кой е човекът зад бюрото. Лидерът на руските части.

Вратата се затвори зад него, но единият от пазачите остана. Мат забеляза, че командващият също носеше пистолет прибран в кобура на бедрото му.

Стоманено сивите очи не се откъсваха от него.

— Аз съм адмирал Виктор Петков. А вие?

Мат видя, че портфейлът му лежи на бюрото. Нямаше причина да лъже. И без това нямаше никакъв шанс.

— Матю Пайк.

— Надзирател на дивеча и рибата? — в тона се четеше съмнение.

— Така пише в документите ми, нали?

Едното око трепна. Очевидно руският адмирал не бе свикнал да се държат нагло в негово присъствие. Гласът му стана твърд като стомана.

— Господин Пайк, можем да се разберем цивилизовано, или…

— Какво искате? — чувстваше се прекалено уморен, за да спазва какъвто и да било етикет. Не беше Джеймс Бонд.

Лицето на адмирала доби цвят, устните му се свиха.

В този момент детето стана от кожата и се приближи до възрастния мъж. Очите на адмирала се сведоха към малкия инуит. Момчето докосна ръката му.

— Това е детето от замразените камери — Мат не бе в състояние да скрие искреното си изумление.

Дланта на адмирала обви закрилнически мъничките пръстчета.

— Чудото на изследователската работа на баща ми.

— На вашия баща?

Петков кимна.

— Беше велик мъж, един от най-големите руски учени, посветили се на Арктика. Като шеф на изследователската станция се е занимавал с възможността за потискане на жизнените функции и криогенно замразяване.

— Правил е опити с хора — обвинително каза Мат.

Петков погледна надолу към момчето.

— Сега е лесно да се отправят обвинения. Онова, което днес се смята за мерзост или извращение, тогава беше наука. — Гласът му омекна — от срам и същевременно от гордост. — По времето на баща ми, в годините между двете световни войни, динамиката в света ставала все по-напрегната. Всяка страна се стремяла към ново откритие, към по-високо технологично постижение, което да революционизира икономиката и. С приближаването на войната и нарастването на напрежението способността да се спаси животът на бойното поле би могла да се окаже решаваща за победата или поражението. Войниците биха могли да бъдат замразявани, докато раните им се излекуват, да се запазват органи, дори цели армии биха могли да се оставят в хладилник и да се използват при нужда. Възможностите за медицинското и военното прило-жение на откритието били безкрайни.

— И затова правителството ви насила е изпратило хора от собствения си народ тук. За да изиграят ролята на лабораторни мишки.

Очите на Петков се присвиха.

— Значи наистина не знаете какво е ставало тук, така ли?

— Не знам абсолютно нищо, по дяволите — призна Мат.

— Значи не знаете и къде са откраднатите дневници на баща ми? Нито кой ги е взел?

Мат понечи да излъже, но не изпитваше особени симпатии към Крейг Тийг в момента.

— Изчезнаха.

— В лодката, която успя да се измъкне.

„Да се измъкне?“ Смееше ли да се надява? Джени би трябвало да се намира в лодката. С мъка успя да проговори:

— Значи са успели да се спасят?

Петков го изгледа пронизително, сякаш също се мъчеше Да прецени риска да му каже истината. Може би бе доловил умолителния тон в гласа му, или пък просто бе решил, че Мат не представлява никаква заплаха. Така или иначе, отговори на въпроса.

— Изплъзнаха се от хората ми и стигнаха до „Омега“.

Мат отстъпи назад и рухна в креслото, което бе отказал преди малко. Заля го вълна на облекчение.

— Слава Богу! Джен… бившата ми съпруга бе в лодката.

— В такъв случай е изложена на по-голяма опасност от вас.

Мат вдигна вежда и отново се напрегна.

— Какво искате да кажете?

— Още нищо не е свършило. За никого — погледът на Петков се премести към момчето. — Тази полярна станция не е руска изследователска база.

Стомахът на Мат се сви на топка.

Погледът на Петков отново се обърна към него.

— Американска е.

 

 

18:16

Дрейфаща станция „Омега“

 

Джени слезе от лодката и краката и отново стъпиха върху леда. Загледа се към намиращата се наблизо полиня. Бе взривена, покрита с черни сажди и ръждиви петна от машинно масло. От останките на двата хеликоптера, разбити върху леда, все още се издигаха пламъци. Въздухът миришеше на дим и гориво.

Ревът на двигателя на оцелелия хеликоптер ехтеше над замръзналия терен, докато машината направи кръг, за да кацне до лодката. Аманда бе заета да я закрепи на място, да свали платното и да намери резервните дървени подложки, с които да застопори плъзгачите. Озърна се през рамо, когато „Сикорски Сийхоук“ прелетя през нестихващия вятър и се спусна върху леда.

Крейг тръгна към хеликоптера, като се привеждаше срещу вятъра от витлата. Държеше микрофона си под брадичката — разговаряше с командира на „Делта Форс“ вътре в машината.

Откъм бараките се появиха група войници в бели екипи и с оръжия в ръце, но не вдигнати за стрелба. Руснаците се намираха съвсем близко и не трябваше да се поемат никакви рискове.

Един от тях приближи към двете жени.

— Госпожи, ако ме последвате, ще ви заведа при останалите. Руснаците бяха заложили запалителни заряди из цялата база. Не знаем дали някои от тях не са капани.

Джени кимна. Радваше се да го последва, но се страхуваше да научи за участта на баща си. Какво ли бе станало с него?

Тръгнаха между постройките. Снеговалежът бе спрял, но вятърът продължаваше яростно да се нахвърля върху бараките. Джени едва не се свлече на земята от притеснение, когато наближиха. Още докато вървяха, разбра накъде ги водят — в същата барака, от която бяха избягали с Ковалски.

Мисълта отново напълни очите и със сълзи. Смяташе, че е приключила с плача още докато пътуваха с лодката насам — от облекчение, но и от скръб. Ковалски бе изчезнал. Том по всяка вероятност бе мъртъв. Бейн също. Както и Мат…

Вече ги нямаше.

Ускори крачка, когато пазачът отвори вратата на постройката. Джени влезе първа, следвана от Аманда. Войникът ги поведе към двойната врата към основното помещение.

Джени забеляза, че на входа стоят двама въоръжени войници.

— За вашата безопасност — обясни водачът им. — Опитваме се да задържим всички на едно място, докато се уверим, че базата е в безопасност. А и докато руснаците са само на петдесет километра оттук, никое друго място не е безопасно.

Джени не възнамеряваше да се съпротивлява на този малък арест с предохранителна цел. Особено след всичко, през което бе минала.

Топлината на помещението я удари като мокро одеяло в лицето. Жегата се дължеше както на двата калорифера, така и на множеството тела. Бързо затърси с поглед сред хората.

Незабавно забеляза Сюел. Седеше най-отпред. Половината му лице бе превързано с бинт. Пристъпи към нея и я зяпна със здравото си око.

— Просто не можеш да стоиш настрана, така ли?

— Какво се е случило? — тя огледа разбитата му физиономия.

— Заповяда ми да защитавам баща ти — сви рамене той. — А аз приемам заповедите сериозно.

Тълпата се раздели, за да стори път на позната фигура с уморени очи, но невредим. Хвърли се в обятията му. — Папа!

— Джен… скъпа — прегърна я силно той.

Не можеше да каже нищо повече. Нещо в нея се пречупи Започна да хлипа. Не просто плач, а вълни от болка и задавени въздишки. Не можеше да се контролира, чувствата и се издигаха сякаш от дъното на душата и. Болеше я. Беше оцеляла. А толкова много други не успяха.

— Мат — успя да изхлипа тя.

Прегръдката стана още по-силна.

Продължи да плаче, докато баща и я отвеждаше назад към леглото и я настани до себе си. Не се опитваше да я утеши с думи. Сега тя просто се нуждаеше от някого, когото да прегърне, и да бъде прегърната.

Баща и нежно я залюля.

След известно време започна да идва на себе си, сломена и с притъпени сетива. Бавно вдигна глава. Около тях седяха Крейг, Аманда, Сюел и някакъв мъж в бойна униформа, с каска под мишница. Косата му бе черна, къса, пригладена назад. Беше в средата на тридесетте, но личеше, че са били трудни. Имаше ужасен белег, който започваше от ухото му и стигаше до гръкляна. Разтриваше го с пръст, докато се на-веждаше до Крейг и изучаваше нещо на масата, която бяха придърпали.

— Не виждам какво значение има това — каза военният. — Трябва да атакуваме още сега, преди руснаците да са се окопали още по-здраво.

Джени се измъкна от обятията на баща си, заинтересувана от дискусията. Потупа го по ръката.

— Джен?

— По-добре съм. — Поне засега, добави мислено тя. Стана и приближи до групата. Баща и я последва.

Крейг вдигна поглед към нея.

— Добре ли си?

— Доколкото може да се очаква.

Той отново насочи вниманието си към дискусията.

— Това са дневниците, които трябваше да открия. Но са кодирани. Не мога да намеря никакъв начин да ги дешифрирам.

Аманда погледна към Джени.

— Не е сигурен, че е взел точно онези, които трябва.

— Какво значение има? — повтори военният. — Хората ми ще се справят със станцията за по-малко от два часа. След това ще можеш да пратиш там колкото искаш експерти по разшифроване.

Джени го изгледа. Явно това бе шефът на отряда на „Делта Форс“.

— Руският адмирал не е глупак — отвърна Крейг. — Ще взриви станцията, преди да позволи да я овладеете. Така че преди да започнете да стреляте насам-натам, трябва да помислим още.

Джени се съгласи. Определено мисленето тук не достигаше. Загледа се в отворената върху другите две книга. Откраднатите дневници. Погледът и се плъзна по редовете символи, докато накрая спря върху заглавието:

3205-kod.png

Пресегна се и взе тетрадката. Крейг я погледна намръщено. Пръстът и се плъзна по редовете.

— Последната дума е „Грендел“. Крейг рязко се обърна.

— Да не би да разчиташ кода? Джени поклати глава.

— Не. Вижда ми се напълно безсмислен — тя се обърна и показа тетрадката на баща си.

— Не го разчитам — поклати глава и той.

— Нищо не разбирам — опули се насреща им Крейг.

— Нито пък аз — каза Джени, разлиствайки страниците. — Всичко е написано на инуктитут — или по-точно с инуитска писменост, но на друг език. Последната дума я разчитам, защото е написана фонетично.

— Фонетично ли? — скочи на крака Крейг.

Тя кимна.

— Можеш ли да прочетеш заглавните редове? Как звучат, ако се прочетат на глас?

— Ще опитам — сви рамене Джени. Зачете редовете бавно сричайки: — И-стор-ия-лед-ян-ой-стан-ции-Грендел.

Крейг подскочи.

— Това е на руски! Ти четеш на руски! — и повтори думите, този път по-ясно: — История ледяной станции Грендел.

Преведено означава „История на полярната станция «Грендел»“.

Джени го зяпна с изумление.

— Разбира се, ученият, който е управлявал станцията, е знаел езика на инуитите — плесна се по челото Крейг. — Нали те са му били опитните зайчета. Трябвало е да общува с тях. И е използвал тяхната писменост, за да си води бележките.

— Той се обърна към Джени. — Искам да ми ги прочетеш.

— Всичките ли? — стъписа се тя.

— Само най-важните места. Трябва да разбера дали съм взел правилните томове.

— За да се увериш, че това са резултатите от изследването.

— Аманда бе следила разговора им.

Крейг кимна, почти без да и обръща внимание, и погледна към дневника в ръцете на Джени.

Изнервена от всичко случило се, Джени рискува да хвърли поглед към Аманда, без да е сигурна дали е разбрала какво става. Раздвижи безмълвно устни над рамото на Крейг: „Имаш ли му доверие?“

Аманда остана неподвижна, само едва-едва поклати глава.

„Не.“

 

 

17:35

Полярна станция „Грендел“

 

Виктор Петков се наслаждаваше на изражението на пленника. Не можеше да понася факта, че американците са пълни невежи по отношение на собствената си история и злодеяния, а същевременно нападат останалите страни с обвинения за точно такива ужасии. От това двуличие му се повдигаше.

— Глупости! Няма начин това да е американска база — настояваше мъжът. — Пропълзях я цялата. Всичко е написано на руски.

— Защото откритието си е наше, господин Пайк. Руското правителство отказа да позволи на вас, американците, да го откраднете. И да оберете цялата слава. — Той махна с ръка. — Но позволихме на Съединените щати да финансират и наблюдават изследванията.

— Значи е било съвместен проект? Кимване.

— Значи ние сме давали мангизите, а вие сте ги харчили.

— Вашето правителство участваше не само с финансови средства. — Виктор сложи момчето на коленете си. То се облегна сънено в него, търсейки успокоение от познат. Руснакът отново погледна американеца. — Вие осигурявахте и опитните екземпляри.

Мъжът го погледна изумен и на лицето му се изписа ужас, когато разбра смисъла на думите. Погледът му се закова върху детето.

— Невъзможно! Никога не бихме участвали в подобно нещо.

Това противоречи на всички принципи, защитавани от Съединените щати.

Виктор реши да го просвети.

— През хиляда деветстотин тридесет и шеста година недалеч от езеро Анджикуни бил спуснат диверсионен екип от американската армия. Опразнили едно селце. Всички мъже, жени и деца — пръстите му разрошиха косата на момчето. — Дори събрали труповете на мъртвите, запазили се в замръзналите гробове, за да ги използват като сравнителен материал за изследването. На кого са притрябвали неколцина ески-моси от затънтено село?

— Не ви вярвам. Никога не бихме взели участие в експерименти с хора.

— Наистина ли си вярвате?

Пайк го изгледа кръвнишки.

— Вашето правителство има богат опит в използването на онези граждани, които смята за по-нежелателни, като опитни зайчета. Несъмнено сте чувал за проучванията върху сифилиса в Тускеги. Двеста чернокожи са били използвани против волята им като обекти на изследването и заразени със сифилис. Не са били уведомени за заболяването и им е било отказано лечение, за да могат вашите американски изследователи да видят доколко болезнено и в какви ужасни мъки ще умрат.

Пленникът имаше любезността да сведе поглед.

— Това е било през тридесетте. Преди много време.

— Но нещата не са спрели през тридесетте — поправи го Виктор. — Хиляда деветстотин и четиридесета, Чикаго. Четиристотин затворници са заразени умишлено с малария, за да се изпробват върху тях нови експериментални лекарства. Същият този експеримент се посочва по-късно от нацистите, за да оправдаят злодеянията си по време на холокоста.

— Не можете да го сравнявате с онова, което са сторили нацистите. Ние осъдихме техните действия и ги преследвахме.

— Тогава как ще оправдаете проекта „Кламер“?

Мъжът се намръщи.

— Вашите тайни служби наели нацистки учени, предложили им убежище и нови самоличности в замяна на участието им в свръхсекретни проекти. И не става въпрос само за немски учени. През двадесет и пета собственото ви правителство призна, че е постъпвало по същия начин с японски военнопрестъпници — същите, които първоначално са правили експерименти върху ваши войници.

Лицето на Пайк пребледня. Взираше се в момчето инуит и започваше да схваща истината. Болезнено е да разбиеш всичко детско у човек по такъв брутален начин.

— Това е станало отдавна — промърмори той, мъчейки се да намери някакво оправдание за онова, което бе прекалено трудно за приемане. — По време на Втората световна война.

— Точно така. — Виктор вдигна ръце. — А според вас е била построена тази база?

Пайк само поклати глава.

— И не се залъгвайте, че подобни експерименти върху собствените ви хора са минало, на което може да се махне с ръка. Има доказателства, че през петдесетте и шейсетте вашето ЦРУ и Министерството на отбраната са пускали отровни газове и биологични агенти над по-големите американски градове. Включително и инфектирани с жълта треска комари над Джорджия и Флорида. След това изпратили военни учени, прикрити като представители на медицинските власти, да изследват жертвите. Списъкът продължава и по-нататък — експерименти с ЛСД, излагане на радиоактивно лъчение, откриването на нервнопаралитичните газове, биологическите изследвания. Продължават и в този момент, в задния ви двор… върху собствения ви народ. Още ли се учудвате, че са се провеждали и тук?

Мъжът не отговори. Гледаше го и леко трепереше — дали от неотдавнашното плуване в Северния ледовит океан или от проумяването на истината.

Гласът на Виктор стана по-дълбок.

— А вие съдите баща ми. Човек, заточен тук под заплахата на оръжието, откъснат насила от семейството си…

Едва преглътна гнева и покрусата си. Трябваха му години, за да прости на баща си — не за жестокостите, извършени тук, а за това, че е изоставил семейството си. Бе разбрал и приел нещата много по-късно. Не можеше да очаква подобно нещо от мъжа пред него. Всъщност чудеше се защо изобщо се опитва. Може би за да оправдае случилото се тук пред самия себе си? Беше ли простил на баща си наистина?

Загледа се в лицето на момчето в скута му.

— Отведете го — уморено се обърна той към постовия и мръдна с пръсти. — Този човек повече не ми е нужен.

Движението стресна детето. Мъничката ръка се вдигна до бузата му.

— Папа — каза то на руски. Стоеше неотлъчно до него като новоизлюпено пиле при майка си.

Но Виктор знаеше нещо повече. Знаеше какво мисли детето. Още пазеше няколко стари фотографии на баща си. Съзнаваше колко много прилича на него. Същата бяла коса. Същите леденосиви очи. Дори прическата му беше като на баща му. За току-що излязлото от ледения си сън дете не бе изминало никакво време. Просто синът бе станал бащата. За Момчето нямаше разлика.

Докосна детското лице. „Тези очи са гледали баща ми. Тези ръце са го докосвали.“ Чувстваше се дълбоко свързан с момчето. Очевидно баща му се бе грижил добре за него, щом усещаше такава привързаност. Как би могъл да не отговори със същото? Погали го с пръст по бузата. След като бе изгубил цялото си семейство, най-сетне бе намерил връзка с миналото си.

Момчето се усмихна и меко му заговори. Не беше на руски. Не разбра нищо.

Но американецът разбра.

— Говори на инуитски. — Пайк бе спрял на прага под дулото на пазача и се бе обърнал назад.

Виктор сбърчи чело.

— Какво… какво каза?

Мъжът се върна в стаята. Наведе се към момчето, като леко се поклони.

— Кинаувит?

Детето грейна, поизправи се и се обърна към Пайк.

— Макивик… Маки!

Мъжът погледна към Виктор.

— Попитах го как се казва. Макивик, но галено го наричат Маки.

Виктор отметна кичур коса от лицето си.

— Маки — повтори името той. Хареса му. Подхождаше на момчето.

Детето се протегна и дръпна кичур от косата му.

— Нанук — каза то и се изкиска.

— Полярна мечка — преведе пленникът. — Заради цвета на косата ви.

— Същата като на баща ми — каза Виктор. Пайк зяпна.

— Смята ви за баща ви? Виктор кимна.

— Не мисля, че има представа колко време е изминало. Маки, който вече си имаше слушатели, бъбреше сънено и търкаше очите си. Пайк се намръщи.

— Какво каза? — попита го Виктор.

— Предполагал, че още спите.

— Да спя ли?

Двамата впериха погледи един в друг, осъзнали едновременно за какво става дума.

Нима бе възможно?

Погледът на Виктор се стрелна към коридора със замразените камери.

— Нет. Това е невъзможно! — Гласът му трепна — нещо, което никога не му се бе случвало. — П-попитай го. Къде?

Пайк го погледна безмълвно, очевидно разбра какво иска да знае и се обърна към детето.

— Маки — започна той, — нау таима?

Размяната на реплики продължи и завърши с това, че детето слезе от скута на Виктор.

— Квянамиик — прошепна му Пайк и повтори на английски: — Благодаря ти!

Виктор се изправи.

— Знае ли къде би могъл да бъде баща ми? Вместо отговор Маки махна с ръка.

— Малинга! Пайк преведе:

— Последвайте ме…

 

 

19:18

Дрейфаща станция „Омега“

 

Аманда седеше до масата, докато преводът на дневниците продължаваше. Джени четеше инуитските символи, като говореше бавно, за да може Крейг да превежда от руски.

Прегледаха набързо първия том. В него се описваше историята на основаването на полярната станция, която започваше още от прочутата трагедия на „Джинет“ от 1879 г.

Американската парна фрегата „Джинет“ под командването на капитан Джордж У. Делонг била изпратена да открие нов път между Русия и Съединените щати, но попаднала в плен на ледовете и замръзнала на място. Параходът останал скован в леда в продължение на две зими, докато не бил разрушен през 1881 г. Оцелелите от екипажа избягали с три спасителни лодки, които носили по леда, докато не се добрали до открита вода. Само две от лодките обаче стигнали до Сибир.

Съдбата на третата била изгубена за историята, но очевидно не и за руснаците.

— Събота, първи октомври, лето господне 1881 — преведоха Джени и Крейг цитирания откъс от дневник. — Ние сме благословени. Молбите ни бяха чути. След бурната нощ в която вълните подмятаха лодката ни, денят настъпи ярък и тих. В далечината се появи остров. Не земя. Бог не е толкова милостив към моряците. Беше айсберг, надупчен от пещери, но временно се спасихме от бурите и морето. Затърсихме място къде да се скрием и открихме телата на някакви странни морски зверове, замръзнали в леда. Тъй като умирахме от глад, всякакво месо би било посрещнато с благодарност, а това се оказа особено вкусно. Беше сладко. Благословен да си, Господи!

Джени огледа стаята. Всички вътре вече знаеха що за „зверове“ са били открити на ледения остров. Грендели. Дори споменаването, че месото им било забележително сладко, съвпадаше със сравнението на доктор Огден между физиологията на гренделите и на арктическата дървесна жаба. Както при жабите, в клетките им е имало глюкоза, или захар, които са ги предпазили от разрушаване. Джени и Крейг продължиха:

— Втори октомври… вече сме само трима. Не зная какви грехове сме извършили, но те ни се върнаха стократно. През нощта мъртвите се събудиха и ни нападнаха, докато спяхме. Създанията, които бяха наш обяд, ни ядоха на вечеря. Ние тримата успяхме да се доберем до лодката и да избягаме. Те продължиха да ни преследват. Само едно щастливо попадение с харпун ни спаси. Влачихме тялото зад лодката, докато не се убедихме напълно, че е мъртво, след което отсякохме главата му като трофей. Като доказателство за гнева Господен, което да покажем на света.

Последното решение не се оказало мъдър избор. Три дни по-късно оцелелите достигнали суша при някакво крайбрежно село в Сибир заедно с наградата си и разказали за преживелиците си. Но местните жители били много суеверни. Страхували се, че донасянето на главата на чудовището в селото им ще привлече към него други зверове. Тримата моряци били убити, а главата на чудовището била поръсена със све-тена вода от местния свещеник и погребана под селската черква.

Едва три десетилетия по-късно тази история стигнала до някакъв историк и естествоизпитател. Той я проследил до дневника, ексхумирал черепа на чудовището и се върнал с находките в Санкт Петербург. Дневникът попаднал в най-богатата библиотека в света върху изследванията на Арктика — библиотеката на Института за арктически и антарктически изследвания. Така започнало търсенето на знаменития леден остров. Но дори с помоща на картите, начертани от убитите моряци, били необходими още двадесет години докато той бил открит повторно — този път замръзнал в ледовете на полярната шапка. Но търсенето си заслужавало.

Разказът на моряците се оказал истина. Гренделите били намерени отново.

На това място Крейг, който все повече и повече губеше търпение, накара Джени да спре и да продължи с другите два тома — бележките на учения Владимир Петков, бащата на руския адмирал, атакувал „Омега“ и полярната станция.

— Точно това ни трябва — каза Крейг.

Тъкмо започна новият превод, когато в бараката влезе командирът на „Делта Форс“, представил се само като Делта Едно. Двама от хората му го съпровождаха.

Отиде до Крейг и рапортува.

— Птичката е готова да полети — прочете по устните му Аманда. — Трябва ни само вашата заповед, за да продължим към полярна станция „Грендел“.

Крейг го спря с вдигната ръка.

— Още не. Не и докато не съм сигурен, че разполагаме с всичко, което ни е нужно.

Тъй като времето бе критично малко, набързо прехвърлиха двата тома, за да проверят дали наистина разполагат със заключителните бележки върху изследването. Но веднага стана ясно, че доктор Владимир Петков не е бил глупак. Дори и в кодирания си текст ученият бе проявил достатъчно предпазливост, за да не разкрие всичко.

Екипът му успял да извлече от жлезите в кожата на гренделите хормона, който контролирал способността им да изпадат в състояние на понижена жизнена активност. Като че ли тези жлези реагирали на леда по кожата и отделяли хормона, който създавал криозащита.

Но всички опити с инжектиране на хормона водели до ужасен край. След замразяването нямало успешни случаи на съживяване.

Крейг превеждаше, запъвайки се на някои думи:

— Тогава направих интуитивен скок. Открих… кофактор който активира хормона. Така се стигна до първото ми успешно съживяване. Това бе пробивът, на който се надявах.

Жертвата било шестнадесетгодишно инуитско момиче което умряло в конвулсии няколко минути след размразяването. Но за доктор Петков това било напредък.

Джени пребледняваше все повече и повече, докато четеше останалата част. Аманда я разбираше напълно — на това безсърдечно и жестоко отношение са били подлагани хора от народа и.

Според датите в дневника в продължение на следващите три години доктор Петков усъвършенствал техниката си с помощта на нови опити. Крейг и Джени минаха набързо през тази част, в която се говореше предимно за спомагателни изследвания в областта на седативите и приспивателните средства. Рецептите за сънотворни нямаха отношение към основната линия на изследването.

Едва към самия край Крейг откри онова, което търсеше. Владимир най-сетне уцелил правилната комбинация — както сам се бе изразил — „невъзможна смес, която може да се получи по-скоро случайно, отколкото със средствата на науката“. Но въпреки това бе успял да синтезира определено количество от окончателния серум.

И тук дневникът внезапно завършваше. Какво бе станало с опитите и каква е била съдбата на станцията си оставаше загадка.

— Това е всичко. — Джени затвори последния том.

— Трябва да има още — каза Крейг и го грабна.

Аманда се намеси като изследовател:

— Изглежда с успешния си напредък доктор Петков е ставал все по-параноичен. И затова е разделил откритието си между бележките и образците.

Крейг се намръщи. Делта Едно се размърда.

— Сър, какво ще наредите?

— Ще се наложи да се върнем — промърмори Крейг. Разполагаме само с половината от главоблъсканицата. Бележките са у мен, но руснаците притежават образците от серума. Трябва да се доберем до тях преди да бъдат унищожени от адмирал Петков.

— Готови сме да тръгнем веднага — рязко каза Делта Едно.

— Да действаме — каза Крейг. — Не бива да даваме на руснаците време да открият образците.

Делта Едно изкряска заповедите си на своите хора, докато излизаха.

— Идвам след миг — обади се Крейг. — Пригответе птичката.

Продължи да изучава тетрадките, след което се обърна към Джени. На лицето му бе изписана болка.

— Не мога да оставя дневниците тук. Трябва да ги пазя. Но искам да ги прегледам по-подробно. В случай че сме пропуснали някои важни детайли.

— Какво искаш? — попита Джени.

— Трябва ми някой, който може да чете инуктитут — погледът му се премести от нея към баща и. — Искам да знам дали има някакви намеци или указания.

— Искаш някой от нас да дойде с теб? — Джени пристъпи напред. — Не смяташ ли, че и без това ни се събра прекалено много? Че пожертвахме достатъчно?

— А познанията ви все още могат да спасят живот. Доктор Огден, студентите му и всички други, които може би са там. Няма да ви карам насила, но наистина се нуждая от някого от вас.

Джени хвърли поглед към баща си, след това отново се обърна към Крейг. В погледай личеше подозрение и очевидно изпитваше съмнения.

— Ще дойда, но само при едно условие.

На лицето на Крейг се изписа облекчение. Джени потупа празния си кобур.

— Искам си проклетия пистолет. Крейг кимна.

— Не се безпокой. Този път всички ще бъдем въоръжени. Това пък като че ли облекчи нея.

Аманда гледаше през прозореца как Крейг разговаря навън в снега с Делта Едно. Бурята отново се засилваше, но въпреки това почти успяваше да разчете по устните им. Обърна се към Сюел, който преглеждаше своите хора. Те щяха да защитават базата до връщането на екипа на „Делта Форс“, в последната мисия щеше да участва целият отряд.

— Капитан Сюел, мога ли да използвам бинокъла?

Той се намръщи, но го извади от джоба на канадката си и и го даде.

Аманда го насочи към Крейг и Делта Едно, които продължаваха да разговарят под една от лампите.

— Тук готово ли е всичко? — попита Крейг.

Отсечено кимване. Аманда долови напрежението в очите на другия.

— Готово. Вината ще падне върху руснаците.

Някой застана до нея и я стресна. Беше Джон Аратук.

— Какво гледаш? — попита я той. Аманда се приготви да отговори, да изрече на глас страха и подозрението си. Но заедно с ужаса у нея се зароди и ново усещане. Беше и познато.

„Не… не е възможно.“

Малките косъмчета по ръцете и бяха настръхнали и вибрираха. Усети издайническото изтръпване между глухите си уши. Но сега той звучеше като предупредителна сирена.

„Възможно ли е гренделите да са изминали целия път дотук?“

— Какво има? — попита Джон, долавяйки паниката и.

Обърна се към него, като чешеше ръцете си.

— Сонар…

 

 

19:31

Полярна станция „Грендел“

 

Мат държеше ръката на момчето и го последва по коридора, през затворническото отделение, чак до другия край на външния коридор.

Зад Мат вървеше адмирал Петков, съпровождан от двама въоръжени бойци. Нямаше начин да се измъкне. Страхуваше се за безопасността на малкия Маки. Нямаше да изостави момчето.

Докато минаваха през затворническото отделение, останалите пленници му хвърлиха въпросителни погледи. Доктор Огден погледна момчето. Мат видя шока, изписан на лицето му.

Стискаше мъничките пръсти, тъй топли в ръката му. Изглеждаше невъзможно да е същото дете, което само преди няколко часа бе замразено. Мислите му полетяха назад. Двамата с Тайлър вървяха ръка за ръка. И двете момчета бяха умрели в леда, но сега едното се бе завърнало.

Когато влязоха в извития коридор с камерите, момчето започна да се взира в мъглявите фигури в леда. Знаеше ли кои бяха хората? Дали собствените му родители бяха някъде тук?

Маки пъхна палец в устата си, отворил широко очи. Забърза уплашено нататък.

— Знае ли накъде отива? — попита Петков зад гърба му.

Мат преведе въпроса на инуктитут.

— Ии — отвърна Маки и кимна, без да вади пръст от устата си.

Коридорът зави. Пред тях се появи стена. Бяха обиколили цялото ниво. По-нататък нямаше път. Нямаше и врата.

Момчето продължи към края на коридора. Камерите от дясната страна най-сетне бяха свършили. Маки поведе Мат към празния участък от стената. Изглеждаше плътна и солидна, но малките пръсти на момчето напипаха някакъв скрит панел. Отвори го и разкри месингово колело с диаметър около тридесет сантиметра.

Маки се помъчи да го завърти. Заговори на инуктитут.

— Казва, че оттук се влиза в тайната ви стая — преведе Мат на Петков.

Адмиралът нежно отстрани ръката на момчето и се загледа в колелото. После отстъпи и направи знак на Мат.

— Отвори го.

Мат приклекна до отвора и сграбчи колелото. Не помръдваше. Беше напълно замръзнало.

— Ще ми трябва лост — изпъшка той и се напрегна още повече.

Момчето се пресегна под колелото и натисна някакво скрито копче. Колелото моментално се завъртя — добре смазано и запазено.

Щом спря да се върти, с тихо съскане се освободиха някакви резета. В стената се открехна тайна врата.

Мат беше отведен назад под насочено към него дуло. Вторият войник пристъпи напред и отвори вратата.

Отвътре нахлу студен въздух, като от фризер. Светлините примигнаха и се запалиха, разкривайки точно отсреща ледена кутия. Подобно на сервизните помещения, стаята бе изсечена направо в острова. Но не представляваше обслужваща кабина, а истинска лаборатория от син лед.

Покрай трите стени имаше работни маси, също издялани от лед. Ледени полици се издигаха над тях, покрити с най-различни инструменти от неръждаема стомана — груби центрофуги, капкомери, мензури. А в полиците на задната стена, осветени от редица голи крушки, бяха издълбани вместилища, в които имаше стъклени спринцовки със стърчащи игли. Ледът бе достатъчно прозрачен, за да се види кехлибарената течност във всяка спринцовка. Дозите бяха повече от петдесет.

Мат пристъпи в ледената лаборатория и се заозърта. Явно тук бяха работили при пълно замръзване.

Момчето също влезе, като все още смучеше пръста си. Окопити се още повече. Зяпна към средата на стаята, после се обърна към руския адмирал.

Мат разбра каква бе причината за объркването му.

— Папа — каза момчето на руски.

На пода седеше прегърбена фигура с разперени настрани крака и отпусната глава. Дори през скрежа не можеше да има съмнение кой бе това. Бялата като сняг коса бе невъзможно да се сбърка.

По ахването на Петков разбра, че е познал. Адмиралът се промъкна напред, падна на колене пред тялото и протегна ръка към него.

Лицето на стария Петков бе посиняло, дрехите му бяха замръзнали. Единият му ръкав бе вдигнат нагоре. На пода лежеше счупена спринцовка. Струйка кръв бе замръзнала под дупката от вътрешната страна на ръката му.

Мат отиде до лавицата със спринцовките и извади една от тях. Течността не бе замръзнала, останала неподатлива на ниските температури. Погледна към фигурата на пода.

— Бил си е инжекция — промърмори той.

Петков погледна детето, после баща си. След това към Мат.

Мислите му ясно се разбираха от изражението на лицето му. „Възможно ли е баща ми да е все още жив?“

На масата под лавиците Мат забеляза дневник, подобен на другите. Отвори го и видя редове, написани с писмеността на инуитите. Джени и баща и го бяха научили как да ги разчита, но написаното тук нямаше никакъв смисъл. Засрича на глас, опитвайки се да разбере значението му.

Петков отново го погледна.

— Говорите руски.

Мат се намръщи и посочи тетрадката.

— Просто чета какво пише тук.

Все още на колене пред баща си, Петков протегна ръка към дневника. Разлисти страниците — очевидно това бяха последните записки — и му го подаде.

— Прочети го… — Гласът му трепна. — Моля те.

Маки пристъпи до адмирала и се облегна на него — беше уморен и търсеше подкрепа. Петков прегърна момчето.

Мат не можеше да възрази под дулата на двата пистолета, насочени към него. Освен това бе любопитен. Зачете, а Петков започна да превежда на глас. От време на време адмиралът млъкваше, за да попита нещо или да го помоли да препрочете абзаца.

Истината бавно излезе наяве.

Дневникът бе последното показание на Владимир Петков. Явно през десетте години, прекарани тук, бащата на Виктор постепенно започнал да се измъчва от угризения на съвестта. Най-вече заради Маки. Детето се родило тук и останало сираче, след като родителите му умрели по време на експериментите. Тъй като му липсвал собственият син, оставен нейде в Майка Русия, Владимир силно се привързал към момчето, а това е грешка при всеки научен експеримент. Никога не давай имена на опитните си животни! Но така Владимир неминуемо преоткрил човечността си, губейки професионалната си безпристрастност.

Това се случило по същото време, когато успял да намери начин да активира хормона на гренделите. Той трябвало да бъде извлечен от живи и размразени образци. Ако се добивал от мъртви или замразени, оставал инертен. Нещо повече — когато пробата се изваждала със спринцовката направо от живия грендел, тя трябвало да се манипулира внимателно и да се съхранява при постоянна температура.

Температурата на ледените пещери.

Мат се огледа. Сега разбираше необходимостта от тази ледена лаборатория.

Отговорът на загадката отново била огън и лед — огънят на живия грендел и ледът на острова. Никъде другаде не би могло да се осъществи подобен експеримент.

Това откритие окончателно пречупило Владимир Петков, Отвратен от собствените си дела тук, от толкова много погубени животи, той решил да не допусне откритието му да достигне до останалия свят. Особено след като чул за холокоста в Германия.

— В рода ни има руски евреи — тихо се обади Петков.

Мат разбираше. Когато преследват твоя народ, осъзнаваш собствените си злодеяния. Но само осъзнаването не било достатъчно. Владимир трябвало да предприеме последната стъпка светът никога да не се възползва от постигнатото тук. Затова заедно с неколцина от най-близките му поддръжници направили върховната жертва — саботирали собствената си база, повредили радиото и извадили от строя транспортната подводница. Откъснати от света и понесени от теченията, те щели да изчезнат в тишината на Арктика. Няколко души се опитали да избягат, но очевидно така и не успели.

За да защити невинните затворници, Владимир ги приспал в леден сън.

Мат погледна към коридора — трудно му беше да прецени дали това е било проява на милосърдие или още една жестокост. От спринцовката беше ясно, че Владимир си е инжектирал от хормона. Но дали е подействал?

— Баща ми е унищожил полярната станция! — прошепна втрещен Петков. — И това не е било предателство.

— Не е имал друг избор, ако е искал да се помири със съвестта си — отвърна Мат. — Трябвало е да погребе онова, до което се е добрал по такъв отвратителен начин.

Петков се загледа в баща си.

— Какво направих? — промълви той и опипа големия часовник на дясната си ръка. На екрана му примигваха мънички светлинки. Някакъв особен предавател. — Докарах всички тук. Борих се в името на саможертвата на собствения си баща. Да извадя откритието му на бял свят.

При входа настъпи раздвижване и суетня. Един руски войник нахълта вътре и застана мирно пред адмирала. Заговори бързо на руски, очевидно силно развълнуван.

Адмиралът отговори и се изправи. Войникът побягна навън.

Петков се обърна към Мат.

— Токущо получихме сигнал, че хидрофонът е засякъл шума на излитащ хеликоптер. Току-що е напуснал района на база „Омега“.

Екипът на „Делта Форс“, мълчаливо предположи Мат. Най-сетне кавалерията бе тръгнала. Но означаваше ли това, че Джени е в безопасност? Можеше само да се надява.

Петков направи знак на пазачите да изведат Мат навън.

— Баща ми е жертвал живота си, за да скрие откритието си. Не мога да позволя сега то да бъде откраднато. Ще завърша онова, което той е започнал. — Адмиралът вдигна ръкава на шинела си над големия уред на китката си. — Още нищо не е приключило.

 

 

19:48

На път над леда…

 

Джени седеше в задната част на „Сикорски Сийхоук“. Взираше се навън. Нямаше много за гледане. Бързо въртящите се перки вдигаха снежна вихрушка около издигащия се хеликоптер. Отделиха се от земята сред непрогледен бял облак.

Но веднага щом се отдалечиха от повърхността, снегът изчезна. Вятърът разтърсваше вертолета, но пилотът бе опитен и успяваше да задържи машината стабилна.

Крейг и заговори от предната седалка. Не можеше да го вижда, но гласът му достигаше до нея през радиото, вградено в звукозащитните слушалки.

— Ще стигнем до станцията за около двадесет минути. Можеш да продължиш да четеш от последния дневник, включил съм микрофона ти на запис. Освен това ще слушам, докато пътуваме. И най-малката следа може да се окаже ключ към успеха или провала.

Джени докосна дневника и огледа отделението за пътници. Делта Едно се беше закопчал в седалката катапулт, готов да реагира на мига с още дванадесет души. Неприветливият мъж гледаше безчувствено снежната пустош навън.

Джени проследи зареяния му сякаш на хиляди километри оттук поглед. Червените постройки на „Омега“ сега приличаха на мъгляви петна. Слънцето бе слязло ниско над хоризонта, но все още не бе залязло — дните се увеличаваха и наближаваше времето на денонощната слънчева светлина от средата на лятото.

„Ще свърши ли някога този безкраен ден?“

Насочи вниманието си обратно към дневника в скута и, готова да продължи четенето, но някакъв огнен проблясък привлече погледа и обратно към прозореца.

Хоризонтът избухна като роза от пламък и виещ се сняг.

И тогава ги настигна ударната вълна. Дори през слушалките чу тътена. Блъсна я в гърдите като ритник на муле.

„Господи… не… не…“

Наведе се докъдето и позволяваше коланът, притисна се към прозореца с обезумял поглед. Беше прекалено ужасно, за да може да повярва. Слухът и сякаш се сви и всички звуци изчезнаха, когато нещо вътре в нея нададе вой.

Хеликоптерът рязко изви настрани и се завъртя.

За момент гледката изчезна. Джени се молеше да не се е случило онова, от което се страхуваше. После огненото торнадо се появи отново сред ледените равнини като бясно виеща се колона. Там, където се бе намирала „Омега“, танцуваха пламъци, които гонеха бягащия хеликоптер.

Пламтящата каскада бавно се спусна надолу, погълната от вятъра и снега.

Слухът и се върна. Крясъци на изненада и шок се разнасяха из кабината. Хората се местеха, за да могат да виждат по-добре. Лицата им се бяха превърнали в маски на гняв и болка.

Сред заледената пустош, осветена от огньовете, се бе отворила огромна димяща дупка, подобна на кратер на някакъв арктически вулкан. Ледът около нея бе покрит с горящи локви.

От „Омега“ нямаше нито следа. Бе унищожена, заличена от лицето на земята.

Джени не можеше да си поеме дъх. Баща и… всички останали…

Крейг изкрещя по общия канал на радиото:

— Мамка му! Нали казахте, че всички руски капани са обезвредени!

— Точно така, сър! — отвърна един сержант. — Освен… освен ако съм пропуснал някой…

Джени все още не можеше да си поеме дъх. В очите й се събраха сълзи, но останаха върху миглите и. На лицата на всички бе изписано искрено удивление — на всички, с изключение на един.

Командирът на „Делта Форс“ продължаваше да се взира навън към пламъците. Изражението му не се бе променило — все така твърдо, безчувствено… без следа от изненада.

Погледна към нея.

С все по-нарастващ ужас Джени разбра каква е истината.

Чуваше как Крейг крещи на сержанта. Чуваше лъжата в гласа му. Всичко беше предварително нагласено. Водачите на екипа действаха в същия стил, както и руснаците — грабни наградата и не оставяй никого, който може да се раздрънка. Свършваш си работата и почистваш напълно след себе си.

Никакви свидетели.

Джени запази изражението на шок, за да не показва, че е разбрала. Гледаше към Делта Едно. Той се бе обърнал към нея, сякаш се опитваше да прочете мислите и. Щеше да живее само докато от нея имаха нужда. Познанието и върху писмеността на инуитите бе единственото, което забавяше куршума в главата и.

Крейг я успокояваше, но тя оставаше глуха. Взираше се надолу към дневника.

С периферното си зрение виждаше как пламъците продължават да танцуват. По бузите и потекоха сълзи — и от гняв, и от мъка. „Папа…“

Едната и ръка пропълзя към кобура. Поредното неспазено обещание.

Все още беше празен.