Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ice Hunt, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 107 гласа)

Надпревара за станцията

9 април, 15:23

Полярна станция „Грендел“

 

13. Мат потрепери, докато се навеждаше над плана на станцията. Картата бе разпростряна на пода на поредното тясно сервизно помещение, издълбано в леда. Коленичи до листа заедно с Крейг и Аманда от двете му страни. Срещу него бяха приклекнали Уошбърн, Гриър и капитан трети ранг Брат.

Групичката на биолозите се беше скупчила в единия край, Доктор Огден стоеше облегнат на стената, със затворени очи Устните му беззвучно помръдваха, сякаш си говореше сам, залутал се някъде в мислите си. Тримата докторанти — Магдален, Антъни и Зейн — се бяха сгушили един в друг с еднакви изражения на мъка и страх.

От огнената смърт на старшина Пърлсън бе изминал половин час. Подгонена от притока на адреналин, групата бе избягала тук, в едно от сервизните помещения на трето ниво.

Вече бяха обсъдили няколко различни стратегии — да останат заедно или да се разделят и да избягат през плетеницата сервизни шахти, за да намалят риска от залавянето на цялата група, и дори да се опитат да достигнат до повърхността и да отмъкнат паркираните снегомобили. Но след като обмислиха всички за и против, стана ясно само едно: във всеки сценарий щяха да имат по-добри шансове за оцеляване, ако разполагаха с допълнителна огнева мощ.

Ето защо преди да вземат каквото и да било решение, първо трябваше да стигнат до оръжейната. Уошбърн бе инвертаризирала склада от времето на Втората световна война. Там имаше няколко кутии с руски гранати, три немски огнемета и пирамида от смазани и увити в тюленова кожа руски карабини.

— Все още са годни за употреба — каза тя. — Миналата седмица ги изпробвах. Амунициите са складирани в сандъци със слама. Тук и тук — тя посочи с върха на куката за месо два от ъглите в оръжейната.

Мат се приведе и се зае да разучава разположението. Трябваше да премести тежестта от коленете си. Откакто бе оставил панталоните си в ноктите на Малкия Уили, се движеше по дългите си долни гащи. А колениченето върху леда бе сериозно изпитание за термичните качества на плата.

— Бихме могли да се вмъкнем и да излезем за по-малко от минута — продължи Уошбърн. — Проблемът е как да стигнем дотам.

Брат кимна. Гриър току-що се бе върнал от разузнаване на сервизния тунел, който водеше обратно към станцията. На това ниво люкът се намираше в помещението с генераторите и акумулаторите. За лош късмет оръжейната беше от другата страна на нивото и бе открита откъм централната част.

Мат присви очи и се опита да накара мозъка си да се размрази и да мисли. „Трябва да има начин…“ Отново и отново се взираше в картата заедно с останалите.

Помещението с генераторите имаше странична врата, водеща към електрическа станция, но оттам се налагаше да се прекоси откритото централно пространство. Нямаше съмнение, че то се охранява. А с отмъкнатите хирургически инструменти щеше да им е трудничко да се справят с охраната, без да вдигнат по тревога останалата част от базата.

Мат седна и разтърка коленете си.

— Значи няма друг начин да се стигне? Задължително ли се налага да минаваме през генераторите и електростанцията?

— Поне така знаем — сви рамене Брат. — Това са единствените планове, с които разполагаме.

— Е, най-лесният начин да им отклоним вниманието е да изключим генераторите и да се възползваме от тъмнината — обади се Крейг.

Гриър поклати глава.

— Трябва да приемем, че и руснаците знаят къде са главните генератори. Ако изключим захранването, тутакси ще цъфнат точно там, където не трябва — той потупа плана.

Аманда не откъсваше поглед от лейтенанта, докато говореше. Четеше по устните му.

— Освен това — добави тя, — дори да ги изключим, акумолаторите имат достатъчно мощност, за да захранват по-голямата част от осветлението. Зареждат се още откакто екип от НАСА успя да задейства генераторите.

Мат слушаше внимателно всички.

— Ами ако оставим генераторите да работят, но прекъснем само веригата към най-горното ниво? — той посочи с пръст помещението, след което го премести към съседното електрическо отделение. — Ако лейтенант Гриър е прав, това ще привлече вниманието на руснаците към най-горния етаж.

Гриър кимна на Брат.

— Прав е, сър. Обзалагам се, че повечето руснаци вече са горе. Сигурно са нащрек, защото очакват да се опитаме да стигнем до повърхността. Ако спрем тока само там, всички ще се втурнат да видят какво става.

— Е, да се надяваме, че това включва и постовите тук измърмори Брат и впери поглед в картата, обмисляйки новата възможност.

— Каквото и да правим, най-добре е да действаме бързо — каза Аманда. — В някой момент руснаците ще пратят хора и в сервизните тунели.

— Или просто ще ги натъпчат с още запалителни гранати — кисело каза Крейг.

Репортерът бе клекнал и бе обвил с ръце гърдите си. Погледът му се стрелкаше към трите тунела, излизащи от малкото помещение — очевидно очакваше всеки момент оттам да нахълтат руски командоси или да се търкулне поредната черна шишарка и да изпържи повечето от тях.

Брат кимна и се изправи.

— Добре. Да проверим електростанцията. Да видим дали възможно да преброим руснаците на нивото. — Огледа групата. — Гриър и Уошбърн тръгват с мен.

— Аз също идвам — каза Мат. Нямаше намерение да остава тук.

Гриър го подкрепи.

— Бил е зелена барета, сър. А несъмнено ще ни трябва още някой, ако се наложи да премахнем охраната.

Брат изгледа Мат от горе до долу, после кимна.

— Другите остават тук.

Мат вдигна ръка.

— Освен това ще трябва някой да наглежда помещението с генераторите. Ако загазим, да си довлече задника обратно тук и да изведе останалите.

— Много добре — съгласи се Брат.

— Аз ще дойда — обади се Крейг, но изглеждаше така, сякаш някой е изкарал думите му с ченгел.

— Тогава да действаме. — Брат сгъна картата и я подаде на Аманда. След това направи бърз разбор на плана. — Гасим тока. Използваме суматохата и виждаме сметката на всеки, който е останал там. След това обираме оръжейната.

Мат вдигна заострената си тръба от пода. Срещна разтревожения поглед на Аманда и и се усмихна — опита се да е окуражително.

— Пази се — каза тя.

Той кимна и последва тримата военни в сервизната шахта. Крейг пълзеше зад него. Помещението с генераторите се намираше само на двадесет метра нататък по тунела. Стигнаха решетката и Уошбърн я отвори с куката си.

Изпълзяха в помещението. Миризмата на нафта и отработили газове изпълваше влажния горещ въздух. Генераторите се тресяха на стойките си и вдигаха достатъчно шум, за да прикрият нахлуването им.

Докато се събираха, Мат забеляза подредените покрай лявата стена акумулатори. Всеки бе с размерите на стандартен климатик. Докато ги гледаше, лек блясък на съседната стена привлече вниманието му. Ъгълчетата на устните му се Разтеглиха в усмивка.

Остави тръбата си и отиде до стената. Свали тежката противопожарна брадва от скобите.

— Уха! — завистливо промърмори Гриър. — Защо не я видях пръв!

— Който го намери, негово си е — отвърна Мат и нарами брадвата.

Брат ги поведе в съседната стая. И четирите стени бяха покрити с електрически табла. Затърсиха таблото на първото ниво и незабавно се сблъскаха с основната пречка — всички надписи бяха на кирилица.

— Ето — прошепна Уошбърн и посочи група бушони от стькло и олово с размери на хотдог. Това са предпазителите за първо ниво.

— Сигурна ли си? — попита Мат.

— Баща ми беше електротехник в „Пасифик Газ енд Електрисити“ в Оукланд — отвърна тя.

— А освен това чете на руски — обади се Гриър. — Мой тип жена.

— Главният превключвател е ръждясал — каза тя. — Ще трябва да отвия бушоните.

— Чакай! — Брат застана до вратата към основното помещение. Надзърна през малкото прозорче. Посочи очите си и вдигна четири пръста.

Бе забелязал четирима пазачи. Обърна се към останалите.

— Господин Тийг — прошепна той и посочи Крейг. — Затворете вратата към генераторите. Не трябва да ни чуят, когато отворим тази.

Репортерът кимна, затвори вратата и застана на стража до нея.

Брат се обърна към останалите.

— По мой сигнал. Изваждаме бушоните, след което се втурваме напред.

Вдигна ръка и започна да свива разперените си пръсти един по един.

Пет… четири… три…

15:28 Адмирал Виктор Петков стоеше на входа на лабораторията. Стоманената врата лежеше на пода зад него с разбити пада и резета. Върху нея на кирилица бе гравирана една-единствена дума:

 

ГРЕНДЕЛ

 

Това бе името на лабораторията, името на базата, името на чудовищата, обитаващи съседните ледени пещери.

Грендел.

Проектът на баща му.

Виктор отиде до отворения шкаф. В него имаше дневници с посочени дати, кодирани и прибрани грижливо, изписани с почерка на баща му. Не докосна нищо. Просто забеляза липсващите томове. Три на брой. Който и да бе пипал тук, е знаел какво да търси. Стисна юмрук. Можеше да се досети кой е крадецът. Особено като се имат предвид новините, които току-що му бяха съобщили.

Младият лейтенант, който му бе предал съобщението, стоеше скован до него и очакваше отговора му. Преди малко бе дотичал, настоявайки да говори незабавно с адмирала. Радистът при УТК-линията бе прихванал обезпокоителни шумове по хидрофона. Далечни взривове, отекващи под полярната шапка. Множество експлозии.

— Дълбочинни бомби — бе съобщил лейтенантът. — Радистът твърди, че е чул детонации на дълбочинни бомби.

Но това не беше най-лошото. Сред експлозиите се бе промъкнало слабо съобщение в късовълновия обхват. Зов за помощ от „Дракон“. Подводницата им бе подложена на атака.

Отрядът на „Делта Форс“ най-сетне бе пристигнал на сцената. Късно, но си наваксваше със смъртоносна ефективност.

Лейтенантът завърши съобщението, като едва сдържаше паниката в гласа си.

— Радистът засече ясно бълбукане, отбелязващо имплозия на подводница.

Виктор втренчи поглед в празните места на лавицата. Нямаше съмнение кой бе откраднал томовете. Същият човек, който бе наредил атаката срещу „Дракон“. Контролиращият „Делта Форс“, лидерът, изпратен предварително да прибере плодовете на бащиния му труд, да ги скрие на сигурно място, преди да извика чистачите. И когато наградата бе в ръцете му, бе мобилизирал „Делта Форс“.

— Сър? — промърмори лейтенантът.

Виктор се обърна.

— Никой не трябва да научава за „Дракон“.

— Сър?

Последва дълга пауза, през която адмиралът не свали стоманеносивите си очи от лицето му. Накрая дойде измъченият отговор.

— Слушам, сър.

— Ще задържим станцията, лейтенант. Ще открием американците, които са били тук по-рано — той продължи да стиска юмрук. — Няма да провалим мисията.

— Не, сър.

— Трябва да предам новите заповеди на хората.

Лейтенантът застана мирно, готов да приеме заповедите.

Виктор му каза какво трябва да се направи. Последният елемент на „Поларис“ бе разопакован и монтиран на пода на пето ниво. До този момент всички от екипажа бяха запознати с целта на мисията — да приберат резултатите от изследванията, след което от базата да не остане и следа. И въпреки че хората му знаеха със сигурност за разрушителната сила на устройството отдолу — смятаха го просто за ядрен заряд клас Z, никой не подозираше за истинското му предназначение. Лейтенантът пребледня, когато Виктор му даде кода за активиране на „Поларис“.

— Не можем да позволим на американците да откраднат наградата — завърши той. — Това няма да се случи, дори да струва живота ни.

— Да, сър… не, сър — заекна младият мъж. — Хората ми ще ги намерят, господин адмирал.

— Не се проваляйте, лейтенант. Свободно.

Лейтенантът побърза да изчезне.

Нямаше по-силна мотивация от възможността да срещнеш смъртта си. Американците щяха да бъдат открити и наградата щеше да бъде върната в ръцете му, или никой нямаше да се измъкне жив от това място — нито американци, нито руснаци, нито дори той самият.

Виктор гледаше монитора на китката си, докато стъпките на лейтенанта заглъхваха по коридора. Полярната звезда ярко блестеше, отбелязвайки непрекъснатата си връзка с елементите от конфигурацията. Централният спусък си ос-таваше все така тъмен.

Изчакваше.

Смяташе преди да взриви „Поларис“ да се върне в Русия с изследванията на баща си и да възроди честта на семейството си. Но сега нещата бяха взели друг обрат.

Виктор се бе издигнал в командването на Северния флот благодарение на способността си да адаптира стратегията според конкретните обстоятелства, без нито за миг да губи представа за цялостната картина. Същото правеше и сега, докато гледаше мъничката икона с формата на сърце в долния ъгъл на монитора и се връщаше назад в миналото.

Беше на осемнадесет и влезе вкъщи изпълнен с гордост, стиснал документите за приемането му в Руската Военноморска академия. Първо усети миризма на урина. След това от течението през отворената врата тялото на майка му се залюля, увиснало на счупения и врат. Втурна се напред, разпилявайки листата, и се хвърли пред краката на майка си.

Затвори очи. Вече бе изминал пълен кръг — от тялото на майка си до криптата на баща си. От една смърт до друга.

Беше време да го затвори. Желанието за отмъщение тежеше на сърцето му много повече от честта.

И това беше всичко.

Отвори очи и видя, че изображението на монитора се е променило — съвсем малко, но важно. Петте върха на звездата продължаваха да примигват един след друг по посока на часовниковата стрелка, а малкото сърце продължаваше да пулсира в такт със сърцето му. Но сега в центъра на звездата се бе появила нова светлина — кървавочервен ромб.

Лейтенантът бе изпълнил заповедта — двигателят на „Поларис“ бе зареден.

Всичко бе в пълна готовност. Оставаше само едно последно действие.

Виктор протегна пръст към копчето, което досега не беше докосвал. Натисна червения бутон отстрани на монитора и го задържа за една минута.

Секундите изтекоха една по една… и светлината на централния спусък започна да мига. Активиран.

Загледа се в нея. Маркерът на спусъка замига в синхрон с иконата на сърцето в ъгъла на екрана. Едва тогава отпусна копчето.

Свърши се.

Взривът на „Поларис“ сега бе свързан с ударите на собствения му пулс. Ако сърцето му спреше да бие за една минута устройството щеше да се взриви автоматично. Това бе допълнителна застраховка, в случай че всичко се обърне срещу него.

Виктор отпусна ръката си.

Беше се превърнал в живия спусък на системата. Нямаше отменящи кодове и защитни вериги. Веднъж активирана, нищо не бе в състояние да спре „Поларис“.

С взривяването и старият свят щеше да изчезне, за да постави началото на нов, изграден върху лед и кръв. Отмъщението му щеше да бъде еднакво — и за руснаци, и за американци, за целия свят. Скърбеше само за едно — че няма да може да го види с очите си.

Но той знаеше как да живее със скръбта… така беше минал целият му живот.

Тъкмо се обръщаше да излезе, когато един матрос изтича към него от коридора със замръзналите камери.

— Сър! Адмирал Петков, сър! Той спря.

— Какво има?

— Н-нещо… — матросът махна към коридора, — нещо става там.

— Какво? Да не би да са американците?

Виктор бе оставил постови до сервизната шахта. Трябваше да изчакат, докато температурата след взрива на запалителната граната падне, и после да продължат да преследват евентуалните оцелели.

— Не, не са американците! — матросът дишаше тежко с разширени от ужас очи. — Трябва да видите сам!

 

 

15:39

 

… две… едно…

От мястото си до електрическото табло Мат гледаше как Брат отброява безмълвно, завършвайки с вдигнат във възду-ха юмрук.

…нула… Напред!

Уошбърн започна да развива бушоните за първото ниво, но старото стъкло бе клеясало на мястото си. Действаше прекалено бавно.

Мат и направи знак да се дръпне и използва тъпата част на брадвата си, за да изпотроши редицата бушони. Каскада от стъкла и отломки пръсна навън. Във въздуха се изви тънка струйка дим.

Ефектът бе моментален. Разнесоха се далечни викове.

Брат им направи знак да се приближат до вратата. Мат видя през прозореца как неколцина мъже в бели канадки се втурват към централното стълбище с насочени пушки. Последваха нови викове, разнесоха се резки команди.

Двама от четиримата, които охраняваха стълбата, също се втурнаха нагоре.

— Две птички не искат да излетят от гнездото — изръмжа Гриър.

— Ще трябва да ги свалим — каза Брат. — Нямаме друг избор. Ние сме на ход.

Двамата стражи в разкопчани канадки останаха на постовете си, но вниманието им бе насочено към стълбата. Стояха с гръб към електрическото отделение.

Брат посочи Уошбърн и Мат.

— Вие — левия, ние се заемаме с другия — и кимна на Гриър.

Мат вдигна брадвата си. Никога не бе убивал човек с такова грубо оръжие. Докато беше в Зелените барети бе застрелвал хора, дори веднъж бе наръгал един с щик, но никога не бе съсичал с брадва. Хвърли поглед към Крейг.

Репортерът гледаше към тях с широко отворени немигащи очи. Сви се до вратата към помещението с генераторите.

— Гледай през прозореца — каза Мат. — Ако нещо се скапе, изчезваш при другите. И се омитате.

Крейг отвори уста, понечи да отговори, но накрая само кимна. Побърза да отвори вратата. Нещо падна от палтото му и тупна на пода.

Врат се намръщи на шума, но ръмжащите генератори го бяха заглушили. Мат взе предмета. Книга. Разпозна един от Дневниците от лабораторията. Вдигна вежди и подаде томчето на Крейг.

— За репортажа — забързано каза журналистът и я прибра.

— Ако успея да се измъкна от тази гадост…

Мат трябваше да му повярва.

Стисна отново оръжието си.

— Готови! — каза Брат.

Кимвания от всички страни.

Брат посегна към дръжката. Изчака отгоре да се разнесат поредните крясъци и отвори вратата. Четиримата се разделиха на две групи и се понесоха към обърнатите с гръб постови.

Мат тичаше, забравил болката в стъпалата си. Стискаше брадвата с двете си ръце. Уошбърн прелетя покрай него и го изпревари.

Но при високата скорост не забеляза падналата и зарязана на пода метална чиния.

Кракът и стъпи върху нея и се подхлъзна, превръщайки спринта и в тромаво падане. Опита се да се задържи за близката маса, но само успя да я събори заедно със себе си в краката на двамата пазачи.

Шумът от падането привлече вниманието им. Обърнаха се с вдигнати оръжия.

Брат и Гриър бяха достатъчно близко. Брат хвърли скалпела си. С блясък на сребро инструментът полетя с ужасяваща точност и се заби в лявото око на мъжа. Той падна по гръб с отворена уста, но преди да успее да извика, Гриър се метна отгоре му.

Мат се изправи срещу собствената си цел, прескачайки мъчещата се да стане Уошбърн.

— Стой долу!

Още във въздуха завъртя брадвата в широка дъга — но беше твърде бавен, твърде далеч.

От дулото на руския АК-47 изригна пламък. Куршумът изсвистя над рамото му, след което автоматът странно се вдигна нагоре.

Едва тогава Мат забеляза под себе си Уошбърн. Бе замахнала с една от куките си и я бе забила в прасеца на войника, изваждайки го от равновесие.

Мат се приближи, докато пазачът падаше назад. Стовари брадвата върху главата му с безпристрастие, което можеше да се придобие само след години подготовка в специалните части. Черепът се разцепи като презряла диня.

Мат бързо пусна дръжката и се претърколи настрани, докато жертвата му агонизираше под забитата брадва.

Ръцете му трепереха. Прекалено много години бяха изминали от времето, когато беше войник. Бе направил грешката да погледне в очите мъжа, когото бе убил — всъщност момчето, чийто живот отне. Беше на не повече от деветнадесет. Бе видял болката и ужаса в очите на жертвата си.

Брат се озова до тях.

— Да вървим. Някой със сигурност е чул стрелбата. Не можем да разчитаме повече на объркването.

Мат преглътна напиращата в гърлото му жлъчка и се изправи на крака. В каквото и състояние да се намираше, трябваше да продължи. Спомни си Джени в изчезващия в снежната виелица снегомобил и последвалите изстрели и взривове.

Не те бяха започнали тази война.

На крачка от него Гриър смъкваше камуфлажната екипировка на жертвата си.

— При целия този шум някой ще трябва да играе ролята на пазач — изчисти кървавите петна от водонепроницаемата горна половина и започна да я навлича, готов да остане на мястото на поваления войник.

— Остави на мен — каза Мат. — Ти по-добре знаеш какво ще е нужно от оръжейната.

Гриър кимна и му хвърли дрехите.

Мат седна на стола и нахлузи панталоните, без да сваля обувките си. Войникът бе едър, така че не му беше трудно. След това облече канадката върху собственото си армейско яке и взе автомата от пода.

Междувременно Уошбърн и Брат бяха изтеглили телата зад две преобърнати маси, а Гриър с помощта на тъпото на оръжието си бе счупил двете висящи над главите им крушки.

— Добре, да действаме — каза Брат и заедно с Уошбърн и Гриър се затичаха на живот и смърт към оръжейната.

Изчезнаха зад вратата.

Останал сам, Мат вдигна качулката на канадката, за да скрие лицето си. Погледна към краката си.

„Ако не друго, поне ще умра с панталони.“

Пристъпи към стълбата и застана между нея и локвите кръв. Досега никой не бе дошъл да провери причината за изстрелите, но нямаше да закъснеят. Объркването не можеше да продължава вечно.

Мат се молеше да продължи само колкото е необходим, но молитвата му не бе чута. Внезапно по стълбата се чу тропот на стъпки.

„Мамка му…“

Мат се приближи още повече, но наклони глава, за да скрие лицето си. Появиха се група войници с готови за стрелба оръжия. Излаяха му нещо на руски.

Лошо… не разбра нито думичка.

Вместо това забърза напред, преструвайки се на уплашен. Държеше автомата насочен надолу, но не сваляше пръст от спусъка. Посочи с другата ръка надолу и трескаво започна да я размахва. При всичкия шум и викове войниците сигурно не бяха в състояние да определят от кое ниво се бе чула стрелбата. Опитваше се да им покаже, че долу нещо става.

За да подкрепи действията си, Мат пристъпи напред, сякаш имаше намерение да последва останалите.

Водачът на групата му направи знак да остане на мястото си и поведе хората си надолу. Всички се понесоха към долните нива на станцията.

Мат отстъпи назад, след като и последният се скри от поглед. Издиша с облекчение. Уловката му нямаше да остане незабелязана дълго — но за щастие нямаше и нужда.

Брат се появи на входа, целият отрупан с оръжия.

— Бързо мислиш — каза той и кимна към стълбата. Явно бе наблюдавал цялата сцена.

Появиха се Гриър и Уошбърн, също натоварени с оръжия. Двамата мъкнеха голям дървен сандък.

— Гранати — каза Гриър, докато минаваше покрай него. В гласа му се долавяше горчилка. — Сега е наш ред за една-две изненади.

Всички заедно изтичаха до електрическото отделение и оттам — в помещението с генераторите. Крейг го нямаше. Явно се бе върнал при другите.

Този път се напъхаха малко по-тромаво в тунела, влачейки арсенала си и тежкия сандък.

Мат водеше, все още с откраднатия АК-47 и още две пушки на гърба си. Джобовете му бяха пълни с патрони.

Стигна до края и се претърколи от шахтата в сервизното помещение. Стана, като се оглеждаше трескаво.

Нямаше никого. Другите бяха изчезнали. Уошбърн се измъкна втора.

— Сигурно журналистът си е изкарал акъла от стрелбата с кисела физиономия каза тя. — Направил е точно каквото му казахме и е офейкал с останалите.

Мат клатеше глава, докато и другите изпълзяха. Гриър се намръщи към празното помещение.

— Мразя такива номера. Разгонваме си фамилията, за да домъкнем материал за купона, а накрая се оказва, че той е свършил.

— Но накъде са тръгнали? — недоумяваше Мат.

Брат огледа пода.

— Не зная, но са взели със себе си и плановете. Единствената ни карта на проклетото място.

 

 

15:38

 

Адмирал Петков вървеше по коридора след младия лейтенант. Стараеше се да не гледа към покритите със скреж камери и замразените им стражи вътре. Усещаше погледите на мъртъвците върху себе си, чуваше обвиненията на онези, които насила бяха станали част от експериментите на баща му.

Но това не бяха единствените призраци, витаещи в погубената база. Всички изследователи, в това число и баща му, бяха умрели — загробени в леда, както и бедните нещастници в този коридор.

Сред толкова много призраци единственото нещо, което пасваше идеално, бе мисълта, че Белия призрак от Северния флот също щеше да обикаля из тези коридори.

Мичман Лосевич го водеше напред и се препъваше в опитите си да бърза, но и да не пришпорва началника си.

— Не зная какво означава това, но трябва да го видите с очите си.

— Покажи ми — съгласи се Виктор.

Извитият коридор следваше външната стена на нивото. Почти го бяха преполовили, когато някъде отпред се чу смях. Зад извивката забелязаха групичка от петима войници. Безделничеха, а единият дори пушеше, докато не зърнаха адмирала.

Смехът моментално секна и всички застанаха мирно. Цигарата мигновено бе изгасена.

Отдръпнаха се, за да му сторят път. Бяха се събрали около една от камерите. За разлика от останалите, които бяха тъмни и покрити със скреж, тази светеше отвътре. Скрежът се беше разтопил и по стъклото се стичаха струйки вода.

Виктор се приближи. Усети, че повърхността му е топла Чуваше се как някъде отзад бръмчи малък двигател. Шумът му се смесваше с тихо бълбукане.

— Не знаехме какво да правим — каза Лосевич и прекара длан по черната си коса.

Онова, което досега е било твърд лед, се бе превърнало в топла вода, която тихо бълбукаше, загрявана от мрежата върху задната стена на резервоара. Тя бе и източникът на светлина. Външните и пластове тлееха в червено, докато задните бяха по-ярки.

— Защо не ме уведомихте по-рано? — с равен глас попита Виктор.

— Помислихме, че е някакъв номер на американците, за да ни отвлекат вниманието. Намира се точно до сервизния тунел, през който избягаха — отвърна един от войниците и посочи близката решетка. От отвора все още излизаха струйки дим от запалителната граната.

— Не мислехме, че е важно — добави Лосевич.

„Не е важно?“ Виктор се взираше в камерата. Не можеше да откъсне очи от гледката.

В бълбукащата вода се носеше малко момче. Очите му бяха затворени, сякаш спеше. Лицето му изглеждаше спокойно, гладко, с мургава кожа и ореол от дълга до раменете черна коса. Крайниците му се носеха във водата, сякаш бе ангел.

Изведнъж лявата му ръка трепна, сякаш детето бе кукла на конци, управлявана от невидим кукловод.

— Точно това прави през последните няколко минути — посочи младият мичман. — Отначало помръдна само пръста си.

Кракът на момчето ритна като при спазъм.

Виктор се приближи още повече. „Възможно ли е да е още живо?“ Спомни си за липсващите дневници. Това бе целта на мисията. Да се намерят бележките на баща му. Да се провери дали последният му доклад съобщава истината. Той самият го беше чел и чуваше гласа на баща си в главата си, сякаш разговаряше направо с него. Спомни си последния ред: „На този ден победихме смъртта.“

Гледаше към момчето. „Нима е истина?“ Ако е така, откраднатите тетрадки нямаха никакво значение. Доказателството за успеха на баща му бе пред очите му. Виктор хвърли поглед към войниците. Макар че точният механизъм и процедурата бяха заключени в кодираните бележки на баща му, момчето щеше да бъде живото и дишащо доказателство.

— Има ли начин да се отвори камерата? — попита той.

Мичман Лосевич посочи големия лост от едната страна. Бе вдигнат нагоре, където на руски пишеше „Затворено“. Долният край бе отбелязан с надпис „Отворено“.

Виктор кимна на мичмана.

Той пристъпи напред, хвана тежката дръжка с две ръце и дръпна. За миг тя като че ли се съпротивляваше на усилията му. След това със силно изщракване лостът се освободи. Лосевич напъна всичките си сили и го издърпа надолу към надписа „Отворено“.

Моментално се чу шум на изтичаща вода, сякаш от казанче на тоалетна. От мястото си Виктор видя как решетъчното дъно на камерата се отвори. Водата започна да изтича в канала.

Попаднало в силния водовъртеж, детето се завъртя и ръцете му се разпериха настрани. Тялото му бе меко, сякаш нямаше кости. Когато водата изтече напълно, то се струпа на малка купчинка на дъното на резервоара, безжизнено като изхвърлена на брега морска твар.

След това ключалката на стъклото се освободи с тихо и влажно изпукване. Цялата предна част се отвори, освобождавайки сгъстения въздух отвътре. Разнесе се едва доловим мирис на амоняк.

Лосевич задържа вратата отворена.

Виктор несъзнателно пристъпи напред и се отпусна на колене до голото телце. Докосна ръката на момчето, подала се наполовина през отвора.

Беше топла, загрята от водата. Но изглеждаше напълно безжизнена.

Дланта му се плъзна от китката към малките пръсти.

Представи си, че момчето се съживява отново. Какво ли щеше да разкаже? Познавало ли е баща му? Знаело ли е какво ста-ва тук? Защо базата така внезапно е замлъкнала?

Случи се в последните години на Втората световна война Немците нахлуваха в родината му, завземайки град след град. Тогава далечната изследователска станция в Арктика бе замлъкнала. Закъсня с доклада си… отначало един месец, след това втори. Но войната бе в разгара си и никой не отдели време да провери каква е причината. При онова ниво на комуникациите и при всички трудности, съпътстващи пътуванията в полярния район, нямаше ресурси за пълно разследване на случая.

Измина цяла година. Хвърлиха бомбите над Нагасаки и Хирошима. Ядреното въоръжаване стана великата технология, гонена и търсена от всеки. Полярна станция „Грендел“ и изследователският и проект се превърнаха в спомен от миналото и не заслужаваха отделянето на средства и хора, които поне да изяснят участта им. Теченията биха могли да я отнесат къде ли не. Леденият остров, който я приютяваше, можеше дори да се е разпаднал и разтопил — нещо, което често се случваше с подобни плаващи гиганти.

Така минаха още години.

Последният доклад на баща му с безумните му твърдения за разрушаването на бариерата между живота и смъртта, бе отхвърлен като празни бръщолевения и захвърлен в архива. Единственото доказателство би могло да се намира в дневниците му, изгубени заедно с базата и нейния главен изследовател.

Тайната на живота и смъртта.

Виктор гледаше отпуснатото спокойно лице на момчето, което сякаш бе потънало в дълбок сън. Устните му бяха леко синкави, лицето бе сиво и мокро. Изтри го с дланта си.

Тогава малките пръсти стиснаха другата му ръка — по-силно и твърдо, отколкото можеше да си представи.

Ахна от изненада, когато тялото внезапно се сгърчи на дъното на камерата. Краката му заритаха, главата се отметна назад, гръбнакът се изви нагоре.

От отворената уста потече вода, която изчезна в отвора на канала.

— Помогнете ми да го вдигна! — извика Виктор и дръпна тялото към себе си.

Мичман Лосевич се промъкна вътре и сграбчи тресящите крака, получавайки здрав ритник в слепоочието.

Двамата измъкнаха момчето навън в коридора. Тялото му продължаваше да се гърчи и тресе. Виктор задържа главата му, за да не се счупи от ударите в металния под. Очите на детето трепнаха под клепачите.

— Живо е! — слисано възкликна един от войниците и отстъпи крачка назад.

„Не е живо, но не и съвсем мъртво — наум го поправи Виктор. — Някъде по средата.“

Докато конвулсиите продължаваха, тялото на момчето започна да се затопля; по кожата му избиха капки пот. Виктор знаеше, че една от главните опасности за епилептиците по време на особено продължителни или тежки припадъци е хипертермията — повишаването на телесната температура от контракциите на мускулите, която можеше да доведе до мозъчни увреждания. Дали момчето умираше, или тялото му се мъчеше отново да се върне към живот, като изгаряше остатъците от замръзването?

Постепенно конвулсиите намаляха до силно треперене. Виктор продължи да държи главата. После гърдите на момчето се повдигнаха толкова, че сякаш всеки момент гръдният му кош щеше да се пръсне. Остана в това положение с гръб, извит в дъга над пода. Сините устни постепенно станаха розови, кожата пламна от резките движения.

След това тялото хлътна, сякаш се сви обратно в себе си, съпроводено със задавена кашлица. После момчето остана да лежи неподвижно, отново изпаднало в дълбокия си мъртвешки сън върху пода.

Дълбоко съжаление, примесено с необяснима печал, обзе Виктор.

Може би това бе най-доброто, което бе постигнал баща му — блестящо, но в крайна сметка неуспешно.

Вгледа се в лицето на момчето, спокойно в истинската смърт.

И тогава очите на детето се отвориха и се взряха в него, замаяни. Малкият му гръден кош започна да се издига и отпуска. Вдигна ръка, след което отново я отпусна уморено на пода.

Живо…

Устните му се размърдаха. Произнесоха една-единствена дума — слабо, все още без дъх:

— Отец.

На руски.

Виктор погледна останалите, но когато сведе отново поглед, момчето продължаваше да го гледа.

Устните се раздвижиха отново, повтаряйки същата дума.

— Отец… Папа.

Преди да успее да реагира, се разнесе тропот на множество крака. Появиха се група въоръжени войници.

— Господин адмирал! — викна лейтенантът им. Виктор остана коленичил на пода.

— Какво има?

Очите на мъжа се стрелнаха към голото дете, след което отново към него.

— Сър, американците… Най-горното ниво е без ток. Смятаме, че се опитват да избягат от станцията.

Очите на Виктор се присвиха. Остана долу до момчето.

— Глупости!

— Сър? — в погледа на офицера се мярна объркване.

— Американците няма да ходят никъде. Все още са тук.

— Какво… какво желаете да направим?

— Заповедите са същите! — Виктор се взираше в очите на момчето и знаеше, че държи отговорите на всички въпроси. Нищо друго нямаше значение. — Преследвайте ги. Избийте ги.

 

 

15:42

 

Едно ниво отдолу Крейг пълзеше в сервизния тунел, стиснал картата в едната си ръка. Помещението трябваше да е съвсем наблизо. Останалите го следваха.

Спря на едно място, където шахтите се пресичаха. Беше тясно от многото проводници и тръби. Провря се между тях и се насочи наляво.

— Оттук — прошепна той на останалите.

— Още колко остава? — попита доктор Огден някъде отзад.

Отговорът се появи пред него. Слаба светлина проникваше през решетката, вградена в пода на ледената шахта.

Крейг забърза напред. Щом се приближи достатъчно, легна по корем и надзърна през решетката в помещението отдолу. Гледано отгоре и осветено от единствена гола крушка, стаята изглеждаше приблизително квадратна, облицована със стоманени плочи както останалите помещения в станцията. Това обаче бе напълно празно, отдавна изоставено и недокоснато.

Най-доброто скривалище, което успя да измисли.

Далеч от всичко и изолирано.

Извъртя се, за да може да ритне решетката. Отначало винтовете се съпротивляваха, но отчаянието бе по-силно от ръждясалата стомана и леда. Решетката се отвори и увисна надолу.

Крейг провря глава през отвора, за да се увери, че стаята е наистина празна, после пъхна краката си и се спусна долу.

Таванът не беше висок. Помещението отдавна бе наводнено. Водата се беше издигнала на метър нагоре, след което бе замръзнала. Виждаха се няколко варела за гориво и сандъци, наполовина погребани в леда. От замръзналия басейн се подаваше стойка, пълна с инструменти. Долните три лавици бяха забити в пода.

Най-поразителната гледка обаче бяха двете огромни месингови зъбчати колела в двете противоположни стени. Издигаха се на височина три метра, а дебелите им шестоъгълни оси бяха закрепени към два масивни двигателя, вградени в ледения под. Зъбците на колелата влизаха в прорезите на чудовищната месингова стена, която представляваше едната страна на помещението.

Колелото от дясната страна лежеше огънато, паднало при някакъв взрив в миналото. Върху повърхността му все още личаха следи от обгарянето. Беше разрушило съседната стоманена стена до нивото на леда. Може би именно това е била причината за наводняването.

Крейг впери поглед през цепнатината. Беше прекалено тъмно, за да се вижда много далеч.

— Какво е това място? — попита Аманда, след като се спусна долу. Изправи се на крака и зяпна гигантския механизъм.

Крейг се обърна към нея, за да може да разчете устните му.

— Според плановете това е контролното помещение за морската порта на станцията — той посочи месинговата стена с прорезите. — Оттук са спускали и вдигали преградата, когато руската подводница е приставала в пещерата отдолу.

Междувременно доктор Огден и тримата му докторанти също се бяха спуснали долу. Озърнаха се неспокойно.

— Тук безопасно ли е? — попита Магдален.

— Малко по-безопасно — отвърна Крейг. — Трябваше да се измъкнем от сервизните шахти. Руснаците ще плъзнат по тях и ще подпалят всичко. По-добре да се скрием тук. Помещението е изолирано от основния комплекс. Много е вероятно дори да не знаят за съществуването му.

Крейг отиде до единствената врата, намираща се срещу морската порта. В нея имаше малко прозорче. Оттатък се виждаше тесният коридор, който водеше обратно към станцията. Бе наводнен почти до тавана. Никакви руснаци не можеха да дойдат по него.

Аманда трябваше да се доближи до него, за да разчете по устните му.

— Ами Мат и останалите?

Крейг прехапа устни. Беше му трудно да я погледне в очите.

— Не зная. Ще трябва да се погрижат сами за себе си.

Докато гледаше през прозорчето, бе видял как Уошбърн се подхлъзва и пада, привличайки вниманието на охраната. Последвалата стрелба го бе накарала да избяга обратно при групичката цивилни. Със сигурност Мат и останалите бяха заловени или мъртви. И в двата случая не можеше да рискува и да остане там. Затова поведе групата надалеч — но надолу, вместо нагоре. Контролното помещение на портата изг-леждаше идеалното място за криене.

Доктор Огден и другите биолози се приближиха към тях, като внимателно стъпваха върху ледения под.

— Значи просто ще се крием тук и ще чакаме руснаците да си тръгнат?

Крейг премести настрани дървен сандък с празни бутилки водка. Явно последните оцелели на полярна станция „Грендел“ си бяха направили последен купон. Бутилките зазвъняха. Седна на един от сандъците. Самият той също копнееше за глътка нещо по-силно.

— Досега трябва да се е разчуло какво става тук. Вероятно помощта идва насам. Трябва само да оцелеем дотогава.

Аманда продължаваше да го гледа втренчено с пронизващия си поглед. Крейг усети стаения дълбоко в нея гняв. Тя се бе възпротивила на решението да избягат, без да разберат какво точно е станало с Мат и хората от флота. Но всички останали бяха гласували срещу нея.

Крейг извърна поглед, безсилен да се изправи срещу това мълчаливо обвинение. Нуждаеше се от нещо, което да го разсее, да отвлече вниманието на всички от сегашното им поло-жение. Бръкна в пазвата си и извади единия от трите тома, които бе отмъкнал от лабораторията. Ето една главоблъсканица, която щеше да им запълни времето. А и нищо чудно някой от учените да успее да се досети как да я дешифрират.

Очите на Аманда се разшириха.

— Ти си ги откраднал?

— Взех първия том и последните два — сви рамене Крейг, измъкна другите и подаде единия на Аманда, а другия на доктор Огден. — Предположих, че те са най-добрите. Началото и краят. На кого му е притрябвало да чете основното изложение?

Аманда и доктор Огден отвориха книгите. Докторантите надзъртаха през рамото на професора си.

— Написано е на занзибарски — обади се Зейн, най-младият от триото, и се намръщи.

— Не, това е код — поправи го Аманда, прелиствайки страниците.

Крейг отвори третия том, който все още лежеше в скута му. Зяпна началото на страницата.

3205-kod.png

— Но що за писменост е това? — попита той. — Със сигурност не е кирилица.

Аманда затвори своята книга.

— Всички дневници са като тези. Ще е необходим цял екип от криптолози, за да ги дешифрират.

— Но защо изобщо е трябвало да ги кодират? — недоумяваше Крейг. — Какво са криели?

Аманда сви рамене.

— Май придаваш прекалено много значение на кода. От векове учените винаги са били параноици по отношение на откритията си и са се мъчели да прикрият записките си по най-шантави начини. Дори Леонардо да Винчи е писал дневниците си така, че могат да се разчетат само ако се гледат с огледало.

Крейг продължи да се взира в странните знаци, опитвайки се да намери някакъв смисъл в завъртулките и ченгелите. Но нищо не му идваше наум. Имаше чувството, че нещо липсва.

Както седеше, чу някакъв звук. Отначало си помисли, че само му се е сторило, но звукът се повтори — този път по-силно.

— Това пък какво е? — попита Магдален.

Крейг се изправи, а Аманда се заозърта объркано.

Крейг тръгна по посока на звука. Идваше от цепнатината, където счупеното колело бе разкъсало стената. Клекна и се вслуша.

— Мисля… мисля, че е лай — каза Зейн, когато и останалите се струпаха около Крейг.

— Определено е куче — каза доктор Огден.

— Не, не куче… а вълк! — поправи го репортерът.

Бе разпознал характерния лай. Неведнъж му се бе случило да го чува през последните няколко дни. Не можеше да скрие изумлението си.

— Това е Бейн!