Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ice Hunt, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 107 гласа)

Пролог

6 февруари, 11:58 ч.

538 километра северно от Полярния кръг

73 метра под полярната шапка

 

„Полярен страж“ се плъзгаше през мрачния океан. Двете бронзови витла тихо скриптяха и тласкаха най-новата изследователска подводница на Военноморския флот напред под ледения покрив. Изведнъж по цялата дължина на съда се разнесе предупредителният вой на сирената.

— Майко мила, ама че чудовище! — промърмори лоцманът от мястото си, наведен над малкия видеомонитор.

Капитан Грегъри Пери стоеше на стенда на перископа в командната зала. Не възрази на квалификацията на командир Брат. Погледът му бе насочен през оптическата система на прибора към океана отвъд двойния титаниево-въглероден корпус на подводницата. Макар да бе средата на деня, в Арктика все още царуваше зимата. От месеци насам никой от екипажа не бе виждал слънцето. Водите около тях тънеха в мрак, докъдето стигаше погледът, разнообразявани тук-там от синьо-зелени петна на местата, където ледът бе по-тънък и пропускаше оскъдната лунна светлина на горния свят. Средната дебелина на полярната ледена шапка бе някакви си три метра, но това далеч не означаваше, че покривът на техния свят е гладък и еднообразен. Навсякъде се забелязваха нащърбени ридове, някои от които достигаха до 25 метра дълбочина и приличаха на гигантски сталактити.

Но нищо не можеше да се сравнява с обърнатата наопаки планина от лед, спускаща се към дълбините на Северния ледовит океан право пред тях — същински леден Еверест. Подводницата бавно заобиколи върха.

— Този дребосък сигурно продължава поне километър и половина надолу — продължи командир Брат.

— Всъщност два километра и двеста и петдесет метра — съобщи старшият вахтен от мястото си, което приличаше на същинско гнездо сред различни видове апаратура. Пръстът му премина по монитора на хидролокатора. Високочестотният уред очертаваше контурите на огромния лед.

Пери продължи да гледа през перископа. Предпочиташе да се доверява на собствените си очи, вместо на техниката. Включи ксенонните прожектори и светлината им възпламени ледената повърхност. Черните стени се обагриха в кобалтовосиньо и аквамарин. Подводницата бавно заобикаляше грамадата — достатъчно близо, за да предизвика протестиращия вой на хидролокатора.

— Няма ли някой да спре проклетата сирена? — измърмо-ри Пери.

— Слушам, сър.

Възцари се тишина. Никой не проронваше нито дума. Единственият звук бе приглушеното бръмчене на двигатели-те и тихото съскане на кислородния генератор. Подобно на всички подводници, малкият ядрен „Полярен страж“ бе про-ектиран да се движи безшумно. Изследователският съд бе едва наполовина на по-големите си събратя. Определяна на шега като клас „Попова лъжичка“, подводницата бе миниа-тюризирана благодарение на ключови постижения в маши-ностроенето, и имаше по-малоброен екипаж. Това на свой ред означаваше по-малко място за жилищни помещения. Проек-тирана като чисто изследователски съд, тя бе освободена от въоръжение, с което пък се осигуряваше повече пространст-во за научна апаратура и персонал. Въпреки „оголването“ на подводницата, никой не се заблуждаваше — „Полярен страж“ беше и тестова платформа на новото поколение подводници — по-малки, по-бързи и по-смъртоносни.

От техническа гледна точка съдът все още бе в пробен период и бе прикрепен към дрейфаща станция „Омега“ — почти постоянно обитаема изследователска база, построена върху полярната шапка в рамките на общ проект на няколко различни правителствени научни учреждения, сред които Националната научна фондация и Националната служба по океанография и метеорология.

Последната седмица прекараха в издигане на повърхността в откритите процепи между ледовете или в покритите с тънък лед езера, наречени полинии[1].

Задачата на екипажа бе да разположи метеорологична апаратура на леда, която да се използва от научната база. Преди час обаче се бяха натъкнали на този обърнат леден Еверест.

Брат подсвирна:

— Ама че грамаден айсберг!

— По-правилно е да се каже леден остров — обади се нечий глас. Пери отмести очи от перископа.

На входния люк откъм изследователския отсек стоеше сивокос мъж с грижливо подстригана брада. Това бе шведският океанограф доктор Оскар Уилиг. Съпровождаше го един мичман втори ранг. Възрастният, но жилав швед с остър поглед махна пренебрежително към видеомонитора и кимна на капитан Пери.

— Гледката е далеч по-величествена от „Циклоп“. Всъщност доктор Рейнълдс ви кани да се присъедините към нас.

Открихме нещо извънредно интригуващо.

След проточил се цяла вечност миг Пери кимна и сгъна ръкохватките на перископа. Завъртя хидравличния контролен пръстен и стоманеният прът с оптиката се прибра в гнездото си в пода.

— Командир Брат, поемете управлението — каза той, слезе от стенда и тръгна към доктор Уилиг.

Докато минаваше покрай Брат, помощник-капитанът повдигна рунтавите си вежди:

— Отивате в „Циклоп“? При всичкия този лед? Биете ме по храброст, капитане. Явно имате пиринчени топки.

— Не пиринчени — Пери почука плочата на корпуса. — Титаниеви.

Помощникът се засмя.

Очите на шведа горяха от въодушевление:

— През целия си живот не съм виждал по-забележителен леден остров.

Пери прокара длан по червената четина на главата си и направи знак на учения да върви пред него.

Като поклащаше глава, доктор Уилиг го поведе по главния коридор към изследователския отсек на подводницата и заговори като на лекция в Стокхолмския университет:

— Такива острови са много рядко явление. Те се образуват, когато гигантски айсберги се откъсват от континенталните ледове. Океанските течения повличат тези плаващи планини към полярната шапка. След дълги години топене и отново замръзване някои от тях се включват в самата шапка — нещо като бадем в парче шоколад, може да се каже.

Пети го последва приведен заради сто и деветдесет сантиметровия си ръст.

— Но какво толкова вълнуващо има в това откритие? Защо доктор Рейнълдс настоява да го изследваме?

— Освен че подобни ледени острови са изключителна рядкост, техният лед е много стар и в някои има дори скали и части от. Същински замръзнали гледки от далечното минало. Можете ли да си представите?

Пери вървеше след него, като подтикваше учения да продължи напред.

— Нямаме право да изпуснем този шанс. Може никога повече да не открием подобен образец. Полярната шапка е два пъти по-голяма по площ от вашите Съединени щати. И тъй като повърхността и е изровена от зимните ветрове и летните разтопявания, подобни острови не могат да се различат. Дори сателитите на НАСА не са в състояние да ги засекат. Неочакваната ни среща с планината си е чист дар от Бога за науката.

— Не зная за Бог, но определено звучи интригуващо — призна Пери.

Беше получил командването на „Полярен страж“ заради опита си и интереса към Арктика. Баща му бе служил на борда на „Наутилус“ — първата подводница, прекосила Северния ледовит океан и минала през Северния полюс през 1958 г. Беше въпрос на чест да допълни завещаното от него — като поеме командването на най-новия изследователски съд на Военноморския флот.

— Елате — доктор Уилиг посочи люка в края на коридора.

— Трябва да го видите със собствените си очи.

Пери му направи знак да продължи и хвърли поглед през рамо. „Полярен страж“ бе разделена на две секции. Между мостика и кърмата се разполагаха жилищните помещения и машинните отделения. Напред се намираха изследователските лаборатории. А носът, където в една военна подводница клас „Вирджиния“ би трябвало да се намират торпедният отсек и гикът на хидролокатора, беше странна модификация.

— След вас — покани го доктор Уилиг, когато стигнаха люка.

Пери отвори вратата и я бутна навътре. Заради приглушените светлини в останалата част на „Полярен страж“ той не бе подготвен за ослепителната яркост на помещението. Наложи се да закрие очите си, докато влизаше.

Горната черупка на някогашния торпеден отсек бе заменена с покритие от лексанов поликарбонат с дебелина 30 сантиметра. Прозрачната пластмасова черупка се извиваше отгоре и напред, като предлагаше цялостен изглед към водите около подводницата — същински прозорец към водния свят. Погледнат отстрани, носът приличаше на едно-единствено стъклено око, откъдето дойде и прякорът му — „Циклоп“.

Пери не обърна внимание на неколцината учени, наведени над апарати и монитори. Военните се изпънаха и кимнаха на капитана си. Той отвърна на поздрава им, без да откъсва очи от гледката навън.

— Впечатляващо, нали? — обади се нечий глас отпред.

Пери забеляза слаба фигура в центъра на помещението, обгърната в светлина от аквамарин.

— Доктор Рейнълдс?

— Просто не мога да устоя на гледката. — Почувства топлата усмивка в гласа на жената. Доктор Аманда Рейнълдс беше номинален шеф на дрейфаща станция „Омега“. Баща и, адмирал Кент Рейнълдс, командваше Тихоокеанския подводен флот. Израснала като флотско дете, на борда на подводницата тя се чувстваше като стар морски вълк.

Пери пристъпи към нея. Бе срещнал Аманда за първи път преди две години, когато получи капитанските си нашивки, на един прием, даден от баща и. Тогава той обиди по най-тромавия начин картофената и салата, почти счупи палеца на крака и по време на един кратък танц и направи грешката да настоява, че „Кутретата“ ще бият „Гигантите от Сан Франциско“ на предстоящия мач, заради което изгуби заложените десет долара. Общо взето, вечерта беше страхотна. Прочисти гърлото си и се увери, че Аманда го гледа.

— Е, какво мислиш за „Циклоп“? — попита той, като говореше ясно, за да може тя да разчете въпроса по устните му.

Беше оглушала на тринадесетгодишна възраст след автомобилна катастрофа.

Аманда леко се извъртя напред.

— Точно за това мечтаеше баща ми.

Стоеше под свода, заобиколена отвсякъде от Северния ледовит океан, сякаш се носеше във водата. Беше се отпуснала на единия си хълбок, наполовина обърната настрани. Потокът гъсти черни коси бе стегнат в плитка. Носеше синя флотска всекидневна униформа, прилепнала плътно по тялото и.

Пери сякаш потъна в открития океан, когато приближи до нея. Като професионален подводничар той много добре разбираше дискомфорта, който това помещение предизвикваше у екипажа. Макар че най-големият ужас в подводница е пожарът, никой не се доверяваше напълно на дебелата пластмасова черупка, поставена на мястото на двойния корпус от титаниево-въглеродни плочи — особено при всичкия този лед наоколо.

Трябваше да положи усилие, за да потисне желанието да се махне от прозрачния мехур. Имаше чувството, че тежестта на целия Северен ледовит океан се стоварва отгоре му.

— Защо ме извика? — попита той и я докосна по рамото, за да привлече погледа и.

— За това… заради нещо невероятно.

Гласът на Аманда трепереше от възбуда. Тя посочи напред. Прожекторите на подводницата осветяваха ледената стена, бавно пълзяща пред „Циклоп“. Оттук изглеждаше сякаш те са неподвижни, а леденият остров се върти пред очите им като гигантски пумпал. От това разстояние цялата повърхност блестеше под светлините на ксенонните прожектори. Ледът сякаш продължаваше безкрайно нагоре и надолу.

Гледката бе едновременно еднообразна и смразяваща, но Пери така и не разбираше причината да го повикат тук.

— Тествахме новата сонарна система „Дълбочинно око“ — започна да обяснява Аманда.

Пери кимна. Беше запознат с изследователския проект. „Полярен страж“ бе първата подводница, оборудвана с експерименталната система за проучване на леда — проникващ сонар, нещо като рентгенови лъчи за лед. Устройството бе изработено по схеми на самата доктор Рейнълдс. Квалификацията и бе в областта на геоложкото инженерство със специализация в полярните райони.

— Искахме да го изпробваме върху острова и да видим дали ще открием скали или земна материя вътре — продължи тя.

— И открихте ли нещо? — Пери не можеше да откъсне очи от бавно въртящата се ледена грамада.

Аманда пристъпи към двама мъже, приведени над уредите.

— Първите две сканирания не откриха нищо, но това е като белене на лук. Трябваше да бъдем внимателни. Звуковите вълни от „Дълбочинно око“ причиняват незначителни вибрации в леда. Всъщност леко го загряват. Затова се наложи да сканираме острова пласт по пласт. Бавна и педантична работа. И тогава открихме…

Пери пръв видя опасността, когато подводницата заобиколи острова — от другата страна покрай повърхността му се носеха парчета лед с големина на скални отломки и се блъскаха в нея като лавина. А още по-нататък в ледената стена личеше тъмна цепнатина. Чудовищно парче лед полетя към бавно движещия се съд. Сблъсъкът бе неминуем.

Той рязко пое дъх и сграбчи интеркома.

— Капитанът до мостика!

— Действаме, капитане — разнесе се напрегнатият глас на командир Брат. — Пълним догоре.

Пери моментално усети познатия тласък, когато хиляди литри вода изпълниха аварийните резервоари на подводницата.

„Полярен страж“ се спусна под остър ъгъл надолу.

Пери се взираше навън, без да мига, несигурен дали ще успеят да избегнат сблъсъка, докато ледената стена се носеше към тях като странна синя секира. Сега всичко се свеждаше до надпревара между плаваемостта на леда и тежестта на аварийния им баласт. Първи надолу се насочи носът на подводницата. Всички се вкопчиха в скобите. Някакъв бележник се плъзна по наклонения под.

Чуха се сподавени викове, но Пери не им обърна внимание. Беше безсилен. Можеше само да гледа. Сблъсъкът щеше да е фатален. На километри наоколо нямаше подходящо място за издигане на повърхността. Макар че „Полярен страж“ бе построена именно за суровите условия на Арктика, всичко си имаше граници.

Падащата ледена стена изпълни света пред тях. Подводницата продължи да се спуска. Сглобките започнаха да пукат и да скърцат от внезапната промяна в налягането, докато се носеха надолу към ледените дълбини.

Изведнъж непосредствено под бавно падащата ледена грамада се появи открито пространство. Подводницата се устреми към него.

Ледът се плъзна на сантиметри над тях. Пери вдигна глава и видя ледения ръб по протежение на прозрачния купол отгоре. Можеше да различи пиктографските редове от водорасли по повърхността. Задържа дъх, готов всеки момент да чуе писъка на метала и рева на сирените. Но единственият звук си остана равномерното съскане на генераторите на кислород.

След проточила се цяла вечност половин минута Пери си позволи да издиша и се обърна към интеркома.

— Капитанът до мостика — каза той. — Добра работа, момчета.

— Изпразвам резервоарите — отвърна командир Брат. В гласа му се усещаше облекчение и гордост. Подводницата бавно зае хоризонтално положение. — Надявам се да не ни се налага да повтаряме упражнението.

— И аз — съгласи се Пери. — Но ще се наложи да направим още една бавна обиколка и да огледаме района от безопасно разстояние. Обзалагам се, че срутването е причинено от „Дълбочинно око“. — Той хвърли поглед към Аманда, спомняйки си тревогите и заради вибрациите и загряването. — Налага се да направим снимки, нали тестваме проклетото нещо.

Командир Брат потвърди.

— Кормчия, пълен десен двигател — нареди той. — Бавно напред. Заобиколи.

Подводницата се отдалечи от ледената планина в бавен кръг. Пери приближи до редицата видеомонитори.

— Можем ли да видим отблизо зоната на разцепването?

— Да, сър — кимна един от техниците.

Аманда заговори, като леко сливаше думите от вълнение:

— Не бяхме очаквали подобно нещо.

— Тъкмо затова сме на пробно плаване — потупа я по ръката той. — Ако не те раздруса веднъж-два пъти, значи не си свършил работата си.

Лицето и остана напрегнато въпреки тромавия му опит да се пошегува.

Неговото сърце също туптеше бясно от преживяното. Наведе се към монитора, докато техникът фокусираше външните камери. Грапавият леден ръб се очерта ясно на екрана.

— Какво е това? — попита Аманда и посочи към едно тъмно петно. — Можеш ли да увеличиш образа?

Техникът кимна и завъртя някакво копче. Петното се уголеми и изпълни екрана. Не беше лед или скала, а нещо необичайно. „Полярен страж“ се завъртя и прожекторите го осветиха. Беше черно, ъгловато. Изкуствено.

Докато гледаше уголемения образ, Пери разбра какво вижда — носа на друга подводница, замръзнала като клечка в сладолед. Отиде до прозрачната стена и се загледа натам. Едва успя да различи стърчащия от леда нос. Подводницата беше стара, направо древна.

„Полярен страж“ заобиколи на безопасно разстояние.

— Наистина ли е това, което си мисля? — едва успя да промълви доктор Уилиг.

— Подводница — кимна Пери. Можеше да разпознае всеки модел от пръв поглед. — Според мен е от Втората световна война. Руска, 1-серия.

— Това потвърждава предишното ни откритие — обади се Аманда. Стоеше до двама други изследователи. Лицето и вече започваше да възвръща цвета си. — Заради което те повиках тук.

— И какво е то? — извърна се към нея Пери.

Тя посочи към друг монитор.

— Засякохме и очертахме това малко по-рано с „Дълбочинно око“ — Екранът показваше триизмерно изображение на ледения остров. Разделителната способност бе перфектна, но Пери не забеляза нищо особено. — Покажи му — продължи Аманда и докосна рамото на единия от техниците.

Той натисна няколко клавиша и изображението на ледената грамада от плътно стана полупрозрачно. Във вътрешността на острова ясно се очертаха коридори и подобни на гигантски шайби помещения, издигащи се едно над друго нагоре към повърхността.

— Това пък какво е? — попита Пери.

— Смятаме, че е изоставена база, построена във вътрешността на айсберга — отвърна техникът.

Натисна още няколко клавиша и образът се центрира върху една от шайбите. Наистина имаше коридори и помещения. И дума не можеше да става за естествена формация.

— Руска база, ако си прав за подводницата — добави Аманда. — Съдът е на най-долното ниво.

Пери посочи няколко тъмни петна, разпръснати безразборно по екрана.

Техникът спря курсора на едно от петната и чукна един клавиш. Образът се уголеми. Очертанията бяха повече от красноречиви.

— Тела, капитане — отвърна той. — Мъртви тела.

Някакво мигновено движение в ъгъла на екрана привлече вниманието на Пери и изчезна. Той се намръщи и погледна останалите.

— Някой забеляза ли нещо? Очите на Аманда се разшириха.

— Върни записа.

Техникът пусна записа назад и леко отдалечи образа. Когато стигна до размазаното движещо се петно, намали скоростта. Нещо се размърда на най-долното ниво на станцията, след което изчезна в плътните сенки на ледената планина отвъд обсега на локатора. Макар че се видя само за миг, нямаше място за съмнение.

— Там има нещо живо… — прошепна Аманда.

Бележки

[1] От рус. „полыня“ — дупка в лед. — Б. пр.