Джеймс Ролинс
Айсбергът на смъртта (8)

Във въздуха

8 април, 14:42

Над планините Брукс

 

4. Дженифър Аратук провери скоростта и посоката. Правеше всичко възможно да не обръща внимание на чесната, която се спускаше в небето към нея. Не и беше лесно — още повече когато Мат се бе навел напред на седалката си и бе залепил нос в стъклото на кабината.

— Заобикалят ни! — извика той.

„Добро утро!“ Рязко наклони самолета на една страна и го насочи в другата посока. Докато завиваха, видя дома си. Уцеленият склад все още димеше, а кучетата бягаха в кръг и продължаваха беззвучно да лаят. Сърцето и се късаше за приятелите и. Щеше да им се наложи да се погрижат сами за себе си, докато се върне или не изпрати някого да се пог-рижи за тях.

Първо обаче трябваше да оцелее заедно с останалите.

Докато прелиташе над покритите със сняг върхове на дър-ветата, за момент й се стори, че минава през порой от гра-душка. Кабината се разтресе.

Бейн излая от мястото си.

— Стрелят по нас! — извика Крейг, закопчан в седалката до баща и.

Джени погледна дясното крило. Гладката му повърхност е нарушена от дупки. „Мамка им!“ Дръпна ръчката и даде газ. Маневреният самолет рязко полетя нагоре, като бързо набираше височина.

До нея Мат сграбчи дръжките на креслото си, за да се задържи на място.

— Закопчай се — заповяда му тя.

Той забързано преметна колана си, като същевременно извиваше врат в опит да открие чесната. Другият самолет излизаше от пикирането си и се мъчеше да ги догони.

— Дръжте се! — предупреди тя, докато прелитаха над хребета в края на долината. Не можеше да позволи другият самолет да се окаже отново над тях, но също така знаеше, че нейният не е толкова бърз. Щеше даи се наложи да приложи малко висш пилотаж.

Пусна задкрилките и избута щурвала напред, насочвайки носа надолу към ниското. Склоновете бяха стръмни — по-скоро клисура, отколкото долина. Използва гравитацията, за да увеличи скоростта. Самолетът се понесе надолу към широката река, вдълбала се в центъра на каньона. Насочи се по течението и.

Чесната се появи зад тях. Задържа се високо над долината. Отново се опитваше да застане над тях.

Джени рязко изправи самолета и полетя над лъкатушещото русло на реката.

— Хайде, скъпи — прошепна тя. Летеше с него, откакто постъпи в полицейското управление. Неведнъж я беше измъквал от тежки ситуации.

— Отново ни настигат! — каза Мат.

— Чувам те.

— Това е добре — каза той.

Хвърли поглед към него, но той се взираше навън.

Самолетът направи рязък завой там, където реката премина през серия от бързеи. „На косъм…“ Взираше се напред. Гъста мъгла скриваше реката.

— Джен? — сега Мат също гледаше напред.

— Зная.

Спусна се още по-ниско. Плавниците вече се носеха само на метър над камъните и разпенената вода. Ревът отекна в кабината.

Внезапно към него се прибави и друг шум, подобен на гърмеж на фишеци. Автоматичен откос мина по скалистия бряг на реката и продължи във водата, като се насочваше към тях. Чесната летеше отгоре и малко назад.

— Картечница — промърмори Мат.

Един куршум рикошира от някакъв камък в реката и удари страничния прозорец. Появи се мрежа пукнатини.

Крейг ахна и рязко се дръпна настрани.

Джени стисна зъби. Нямаше друг избор, освен да продължи напред. Сама се бе поставила в това положение. Склоновете на клисурата се бяха превърнали в стени и злокобно надвисваха една към друга отгоре им, подобно на събиращи се длани.

Куршуми отново попаднаха в крилото и самолетът се наклони надолу. Джени се бореше да овладее управлението. Единият плъзгач докосна водата, но отскочи. Куршум профуча през кабината.

И изведнъж се озоваха в мъгла.

Джени въздъхна. Светът около тях изчезна и кабината се изпълни с рев, заглушаващ дори двигателите. Предното стъкло се покри с капки. Не си направи труда да пусне чистачките. За миг бе останала напълно сляпа, така че нямаше значение.

Натисна щурвала напред, хвърляйки самолета в спускане, от което им се обърнаха стомасите.

Крейг извика. Мислеше, че катастрофират.

Нямаше за какво да се тревожи. Скоростта им рязко се увеличи, докато се спускаха почти отвесно надолу, следвайки шестдесетметровия водопад на реката. Мъглата се разсея и земята внезапно се понесе насреща им.

Джени зави рязко надясно, следвайки лицето на скалата от лявата и страна.

Мат гледаше чудовищната стена. Крейг зяпна, стиснал с всички сили облегалката на седалката си.

— Континенталният вододел — обърна се Мат към него. — Щом си дошъл тук, в никакъв случай не бива да го пропускаш.

Джени погледна към скалата. Континенталният вододел разделяше речните басейни на страната, като започваше от Скалистите планини на юг, минаваше през цяла Канада, продължаваше през планинския масив Брукс и накрая завършваше на полуостров Сюуърд. Тук той разделяше реките, които продължаваха на север и изток към Северния ледовит океан, от онези, насочващи се на юг и запад към Берингово море.

В момента се молеше да раздели курсовете на нейния самолет и на самолета на преследвачите им. Забеляза Чесната в момента, когато излетя високо над водопада, насочена право напред. Устните и се стегнаха в мрачна усмивка. Докато я забележеха, щеше да се е откъснала доста напред.

Но дали това щеше да се окаже достатъчно?

Сега Чесната приличаше на светла точка зад тях, но Джени забеляза, че се обръща.

Направи корекция на курса и се насочи към широка долина, която се спускаше от планинския масив към по-ниските предпланини. Това беше долината Алатна. Не след дълго прелетяха над реката, която течеше на юг от планините, Продължи право напред, като остави водната ивица зад гърба си.

— Накъде отиваме? — попита Мат и се обърна назад. — Летим на запад, мислех, че си се запътила към Прудоу Бей.

— Това и правя.

— Тогава защо не продължим право нагоре по Алатна и през прохода Антигън? — той посочи назад към реката. — Това е най-безопасният път през планините.

— Никога няма да стигнем дотам. Ще ни настигнат. След Антигън няма нищо друго, освен открита тундра. Щяха да ни спипат на място.

— Но…

Тя ядно го изгледа.

— Искаш ли ти да караш това чудо? Той махна с ръка.

— Не, маце. Това е по твоята част.

Джени стисна още по-силно щурвала. Маце? Едва се сдържа да не забие лакът в лицето му. Мат можеше да управлява самолет. Самата тя го бе научила, но той не обичаше да рискува. В известен смисъл бе прекалено предпазлив пилот, за да бъде наистина блестящ. Човек понякога трябваше просто да се остави на вятъра, да се довери на машината и на мощта въздушното течение. Мат никога не бе успявал да го направи. Вместо това винаги се бореше и се мъчеше да контролира всеки аспект от полета, сякаш обуздаваше кон.

— Защо не пробваш да бъдеш полезен и не опиташ да се свържеш по радиото. Трябва да уведомим някого какво става тук.

Мат кимна и посегна към слушалките и закрепения за тях микрофон. Включи се към САТКОМ, за да използва сателита на полярна орбита. Това бе единственият начин за свръзка в тези планини.

— Има само шум.

Тя се намръщи още повече.

— Отново слънчеви бури. Превключи на радио. Канал единадесет. Опитай да се свържеш с Бетълс. Някой все пак може и да улови сигнала.

Той се подчини. С отсечени думи съобщи местоположението и посоката им. След като приключи, повтори всичко. Едва ли щеше да получи някакъв отговор.

— Накъде пътуваме? — с треперещ глас се обади Крейг. Гледаше през пукнатия страничен прозорец към поляните и горите далеч под тях. Джени можеше да си представи ужаса му. Вече бе катастрофирал един път за тази седмица.

— Познаваш ли района? — попита тя, като привлече вниманието му към себе си.

Той поклати глава.

— Ако искаме да се освободим от опашката, ще ни трябва скривалище. Тук е прекалено открито. Изложени сме на показ.

Мат също я чу. Хвърли поглед към нея, след това натам, накъдето се бяха насочили. И изведнъж му просветна.

— Шегуваш ли се?

Баща и произнесе една-единствена дума. Той също знаеше целта им.

— Аригеч.

— Мили Боже! — тихо възкликна Мат и пристегна още по-здраво колана си. — Тук някъде имаш парашути, нали?

 

 

15:17

Полярната шапка

 

Аманда Рейнълдс летеше през леда. Нямаше друг термин за този начин на придвижване. Макар че точното му наименование бе ледоплаване, подобно описание далеч не отговаряше на самото преживяване.

Ветровете издуваха шестметровото платно като ярка синя вълна пред нея. С присвито тяло, но разположена удобно в седалката от фибростъкло, тя натискаше последователно двата педала в пода, а с едната ръка държеше управляващия кливера лост. Лодката се носеше с шеметна скорост по леда, разсичайки замръзналите снежни вълни.

Въпреки скоростта тя се огледа. На Земята не съществуваше по-пусто и безплодно място. Беше същинска ледена пустиня, по-огромна и негостоприемна и от Сахара. И същевременно имаше някаква ясно изразена пленяваща красота — непрестанните ветрове, танцът на снежните вихрушки, неуловимите оттенъци на леда. Дори назъбените върхове на ледените ридове приличаха на скулптури, увековечили природните сили.

С помощта на педалите заобиколи ридовете с ловкост, придобита след десетилетна практика. Тук тя беше в стихията си. Магазинът в Порт Ричардсън, южно от Сан Франциско, собственост на семейството и, беше далеч в миналото.

Лодката, която караше в момента, бе построена с помощта на брат и. Петметровият корпус бе от ръчно обработен смърч от Ситка, а плъзгачите — от титаниева сплав. На езерото Отачи в Канада бе развивала скорост до 95 километра в час, но имаше ограничение от едва триста метра.

Погледна към безкрайните площи около себе си и се усмихна.

Някой ден…

Но засега се отпусна на мястото си и се наслади на уеди-нението, далеч от претъпканата и влажна станция. Слънцето ярко блестеше в небето, но температурите си оставаха под нулата. Въпреки че ветровете непрекъснато се нахвърляха върху нея, бе неуязвима за студа. Носеше прилепващ по тялото и термален костюм с качулка, използван от водолазите Арктика. Цялото и лице бе покрито от специално изработена маска от полипропилен, снабдена с поляризирани стъкла. Само когато вдишваше, арктическият студ и напомняше за себе си. Но дори това можеше да се избегне, ако дишаше през маркуча, излизащ от захранвания с батерия нагревател в костюма. Въпреки това предпочиташе да вкуси истинския въздух. И да се наслади на изживяването. Тук не бе недъгава. Нямаше нужда да чува вятъра или рязкото съскане на плъзгачите по леда. Усещаше вибрациите на дървото и натиска на вятъра, виждаше танца на снега над ледената повърхност. Светът около нея пееше.

Можеше почти да забрави за автомобилната катастрофа. Пиян шофьор… фрактура в основата на черепа… Светът замлъкна и стана още по-пуст. Оттогава се бореше със съжалението — на хората и стаеното в собственото и сърце. От инцидента беше изминало цяло десетилетие и тя вече започна да губи способността си да говори ясно. Виждаше объркването в очите на останалите, когато я молеха да повтори казаното или да обясни със знаци. От отчаяние бе насочила енергията си към проучванията и научната кариера. Съзнаваше, че сама се изолира. Но къде бе границата между изолацията и независимостта?

След като изгуби майка си, баща и бдеше неотлъчно до нея и рядко я изпускаше от очи. Подозираше, че причината не е само глухотата и. Просто той се страхуваше да не изгуби и нея. Загрижеността му бе станала задушаваща. Борбата и за свобода бе не толкова израз на стремежа и да докаже, че може да живее и като глуха жена в големия свят, колкото на желанието и да бъде независима. И точка.

Тогава в живота и се появи Грег… капитан Пери… Усмивките му, липсата на съжаление, тромавите му опити за флирт — всичко това я бе уморило. Сега бяха на прага на една по-дълбока връзка и не знаеше какво да мисли за това. Майка и бе съпруга на моряк. Това не беше свят на изолация и независимост, а означаваше празненства, официални вечери, ежеседмични обществени прояви и срещи с други съпруги. Но искаше ли наистина подобен живот?

Поклати глава и се помъчи да прогони тревожните мисли. Поне засега нямаше нужда да взема каквито и да било решения. Кой знае до какво щеше да доведе всичко това?

Намръщи се и натисна педалите, за да прекара лодката по изящен зиг-заг към целта си на три километра оттук — погребаната в леда руска станция. По-рано през деня шефът на биолозите доктор Хенри Огден се бе свързал с нея по радиото и съобщи за някакво откритие, което бе довело до сблъсък с геоложкия екип. Настояваше тя лично да се намеси и да разреши спора.

Като шеф на „Омега“ Аманда често бе викана да играе ролята на арбитър в споровете между различните групи. Понякога имаше чувството, че усмирява разглезени деца. Макар че нищо не и пречеше да откаже на подобни посегателства върху времето и, за нея те бяха идеален повод да се измъкне от дрейфащата станция за един ден.

Затова се бе съгласила и тръгна веднага след обеда.

Червените знамена върху огромните зъбери на ледените ридове, простиращи се на километри във всички посоки, се развяваха яростно на вятъра и отбелязваха входа към полярната станция. Но те вече не бяха необходими. Под прикритието на хребетите бяха паркирани четири скутера „Ски-Ду“ и двата по-големи снегомобила „Сно-Кат“, всички боядисани в ярко червено. А зад тях равният терен бе разкъсан от белег на мястото, където военните бяха взривили леда, за да изплува „Полярен страж“.

Докато се насочваше към отвора към руската база, я завладя лошо предчувствие. От пастта на изкопания леден тунел се издигаше пара, сякаш бълвана от гърлото на спящ дракон. През последната седмица новите обитатели на станцията бяха успели да задействат старите генератори. Цели петдесет и два на брой, запазени до един. Изненадаха се, когато откриха, че осветлението също е в изправност, както и отоплителната система. Добре изолираната база се очертаваше да бъде истинска сауна.

Но Аманда помнеше първите си стъпки в ледената гроб-ница долу. С помощта на металотърсачи и преносими локатори бяха успели да открият главния вход и използваха топлинни взривове, за да стигнат до запечатаната врата на базата. Входът бе преграден от лед и от дебело стоманено резе. Наложи се да използват ацетиленова горелка, за да си пробият път към мъртвата база.

Сега Аманда се питаше дали всички тези усилия си заслужаваха. Спусна платното и постепенно започна да намалява докато наближаваше към ледените хребети. В закътаната долина между два върха бе установена временна морга. Оранжевите палатки скриваха замръзналите трупове. Според баща и от Москва вече бе тръгнала руска делегация, за да прибере телата на изгубените си другари. Щяха да пристигнат другата седмица.

Все още никой не бе споменал нито дума за другото нещо, което бяха открили там долу.

С помощта на педалите зави майсторски и спря лодката на импровизирания паркинг.

Никой не я посрещна и не я поздрави за изпълнението.

Озърна се и огледа възвишенията. Бяха покрити със сенки. Зад тях теренът бе същински лабиринт от мостове, надвиснали урви, процепи и остри върхове. Отново си спомни странните няколко секунди, в които бяха засекли движение с помощта на „Дълбочинно око“. Може би наистина ставаше дума за радарно отражение, но предположението, че е било животно, полярна мечка, я накара да настръхне. Взря се в непроходимата територия отвъд входа и потрепери.

Бързо сгъна платното, завърза го и с помощта на чук заби котвата в леда. След като всичко бе здраво закрепено, взе малката си раница и извървя краткото разстояние до мъгливия отвор на тунела.

Входът приличаше на всяка друга ледена пещера, която можеше да се открие в ледниците зад полярния кръг. Бяха го разширили от последния път, за да могат през него да минават платформи. Стигна до прага и слезе по няколкото стъпала до стоманената врата, която изскърца на пантите си, когато я натисна. Тук парата бе по-гъста — топлият въздух отдолу се кондензираше от студа. Над входа се намираше табелата, която бе описал капитан Пери. Сигурно бе открита при разширяването на тунела.

Разгледа я внимателно. Големите кирилски букви изпълваха дебелата занитена плоча:

 

Полярна станция Грендел.

Защо руснаците я бяха кръстили по такъв странен начин? Аманда бе достатъчно образована, за да разпознае намека за чудовището от легендата за Беовулф. Но каква беше връзката?

Поклати глава, продължи напред към вратата и се наложи да се завърти странично, за да се провре вътре. Сред скърцане на стомана и лед с мъка прекрачи прага.

Млад мъж в края на коридора погледна към нея. Беше коленичил до някакво отворено електрическо табло. Лий Бентли, изследовател от НАСА в областта на материалите. Беше облечен само по фланелка и джинси.

„Толкова ли е топло тук?“

Щом я забеляза, ученият вдигна ръце в престорен ужас.

— Не стреляй!

Аманда се намръщи и едва сега си даде сметка как изглежда с полипропиленовата маска на лицето. Смъкна я и я окачи на колана си.

— Добре дошла на полярната сауна „Грендел“ — изкиска се Лий и се изправи.

Беше дребен — едва метър и петдесет и пет. Веднъж бе обяснил как искал да стане астронавт, но не покривал изискванията за височина с някакви си пет сантиметра и затова получил място в лабораторията. Бяха го пратили да провери издръжливостта на новите сплави на екстремните температури и атмосферни условия в Арктика.

Аманда го доближи, като сваляше качулката си.

— Каква жега!

— Затова съм тук. — Лий посочи разхвърляните по покрития с метална решетка под инструменти. — Всички се оплакват от жегата. Пуснахме още няколко въздушни помпи, но решихме, че е по-добре да оправим проблема с термостата, иначе базата ще започне да топи леда на планината.

— Има ли такава опасност? — очите на Аманда се разшириха.

Той се изсмя и потупа обшитата със стоманени плочи стена.

— Не. Изолацията отвъд корпуса на станцията е дебела цял метър. Можем да я нагорещим като готварска пещ и пак няма да навредим на леда кой знае колко. — Той се огледа с уважение наоколо. — Който и да е проектирал и построил това място, си е разбирал от работата и е знаел какви материали да използва. Изолацията се състои от няколко пласта импрегниран с азбест цимент и порести блокове. Скелетът е комбинация от стомана, алуминий и керамични съединения. Леко, издръжливо и изпреварило времето си с десетилетия. Бих казал…

Аманда го прекъсна. Това бе типично за учените. Щом започнеха да говорят за нещо от своята област, можеха да продължат безкрайно. А и беше трудно да разчита по устните им, когато дърдореха техноглупости.

— Лий, имам среща с доктор Одген. Да знаеш къде е?

— Хенри? — той се почеса по главата с отвертката. — Не съм сигурен, но лично аз бих опитал в Лабиринта. Здравата се беше сдърпал с геолозите тази сутрин. Крясъците им се чуваха чак тук.

Аманда кимна и продължи навътре. Базата бе изградена на пет нива, свързани помежду си с тясна спирална стълба през центъра на структурата. Всяко ниво бе приблизително с един и същи план — централно общо място, заобиколено от пръстен помещения, които се отваряха към него. Но всяко следващо ниво бе по-малко от предишното. Като цяло базата приличаше на гигантски пумпал, забит в леда.

Най-горният пръстен бе и най-широкият — с диаметър петдесет метра. В него се намираха жилищните помещения, кухня и няколко кабинета. Аманда влезе в централното по-мещение. Наоколо бяха разположени маси и столове — очевидно бе служило като столова и заседателна зала.

Махна на двамата учени, седнали зад една от масите, и отиде до спиралната стълба. Стъпалата се виеха около отворена шахта с диаметър три метра. Тежки, омазани с машинно масло кабели се спускаха надолу към груб контейнер с форма на варел — по-скоро кош за отпадъци, отколкото асансьор, използван за извозване на материали от едно ниво на друго.

Докато слизаше, стъпалата вибрираха в съзвучие с пуфтящите генератори и бръмченето на машините отдолу. Беше странно, сякаш базата оживяваше отново, събудила се след дълбок продължителен сън.

Аманда се спускаше надолу по стълбата кръг след кръг, Подмина нива 2 и 3 — малки лаборатории и машинното отделение на базата.

Оставаха още само две нива. Най-долното бе и най-малкото, затворено с херметична врата. В него се намираше старият пристан за руската подводница, сега наполовина наводнен и замръзнал. Кулата на подводницата можеше да се види през леда, който я покриваше напълно.

Целта на Аманда обаче бе четвъртото ниво. Този пръстен не приличаше на останалите. В него нямаше централно общо помещение. Затворен коридор водеше от стълбата право на-вън от нивото. От едната му страна имаше врата — единственият достъп до запечатания етаж.

Пристъпи между стоманените стени на коридора и забеляза двама униформени стражи, разположени на няколко крачки от вратата. На раменете си носеха пушки.

Кимна на дежурния офицер.

— Виждали ли сте доктор Огден?

— Да, госпожо. Спомена, че ще дойдете. Помоли да не пускаме в Лабиринта никого до пристигането ви. — Пазачът посочи към другия край на коридора.

Там също имаше врата, но тя не водеше към лабораторията на етажа. Представляваше изход към сърцето на ледения остров. Отвъд нея се простираше плетеница от естествени каверни и изкуствени тунели, издълбани в леда. Учените бяха лепнали на мястото прякора Лабиринта.

Районът караше всички геолози и гласиолози да се мотаят насам-натам като пияни с отнесени усмивки на лицата. Взимаха проби, измерваха температури и правеха какви ли не странни тестове. Не можеше да ги обвинява. Колко пъти може да ти се отвори щастието да изследваш вътрешността на айсберг? Беше чула, че са открили включения — геоложия термин за камъни и други земни маси. В резултат на това геоложкият екип се бе преместил от „Омега“ тук.

Но защо беше сблъсъкът с биолозите?

С радост остави запечатания етаж зад себе си. Беше и трудно да гледа охраната в очите. Вината от знанието и тежеше и заглушаваше способността и да оцени по достойнство откритията на другите.

Сред специалистите се носеха какви ли не слухове за онова което се намираше в ниво 4 — извънземни космически кораби, ядрена технология, биологично оръжие и дори предположения, доближаващи се повече до истината.

Още мъртви тела.

Истината обаче бе много по-ужасна и от полета на най-развинтената фантазия.

Щом стигна до края на коридора, двойната врата отпред се отвори и през нея тромаво изтрополи фигура в тежка жълта канадка. Аманда усети студения въздух през отворената врата — диханието на ледения остров.

Човекът отметна качулката. Доктор Хенри Огден, петдесетгодишният биолог от Харвард, беше изненадан да я види тук.

— Доктор Рейнълдс!

— Хенри — кимна му тя.

— Мили Боже! — Той махна ръкавицата си със зъби и погледна часовника си, след което прокара длан по плешивото си теме. Като се изключат веждите, единствената растителност по главата му бяха тънките мустаци и малката брадичка под долната му устна. Разсеяно я подръпна. — Извинявайте. Надявах се да се срещнем горе.

— За какво става дума? Той хвърли поглед назад към вратата. — Аз… открих нещо… нещо изумително. Трябва да… — Той се извърна и тя вече не можеше да вижда устните му. — Доктор Огден?

Той се обърна, вдигнал въпросително вежди. Тя докосна устните си с пръсти.

— О, извинявайте! — говореше неестествено бавно, сякаш пред него стоеше бавноразвиващ се. Аманда потисна гнева.

— Трябва да го видите с очите си. Затова настоявах да дойдете. — Той се загледа за миг към охраната в коридора. — не можех да разчитам, че ще успеят да задържат скалоядите достатъчно време. Образците… — Гласът му заглъхна унесено. Поклати глава. — Да ви намерим някаква дреха, ще ви отведа вътре.

— С това ми е достатъчно топло — нетърпеливо отвърна тя и прокара ръка по термалния костюм. — Покажете ми какво открихте.

Биологът продължаваше да гледа към охраната с вдигнати вежди. Аманда можеше да се обзаложи, че спекулира като всички останали. Погледът му най-сетне се върна отново към нея.

— Какво съм открил… Мисля, че това е причината за построяването на станцията.

Отне и време, докато проумее думите му.

— Какво? Какво искате да кажете?

— Елате и вижте сама. — Той се обърна и закрачи към двойната врата.

Аманда го последва, но по пътя се озърна назад към охраняваната врата. Причината за построяването на станцията.

Молеше се биологът да греши.

 

 

15: 40

Над планините Брукс

 

Мат се взираше през предното стъкло и се мъчеше да се съсредоточи върху красотата на едно от най-големите естествени чудеса на света. Всяка година тази част от Портите на Арктическия национален парк бе главната цел на хиляди планинари, катерачи и пътешественици.

Пред тях се издигаха върховете Аригеч. Името бе от езика на нунамиутите и означаваше „изпънати нагоре пръсти на ръка“. Много точно описание. Целият район бе осеян с върхове и огромни гранитни копия. Това бе земя на тристаметрови отвесни стени, опасни скални мостове и ледникови амфитеатри. Подобен терен бе естествено сборище за катерачите, а туристите се наслаждаваха на свежите алпийски ливади и сините, кристално чисти ледени планински езера.

Летенето през Аригеч обаче бе пълна лудост. И не само заради скалите. Ветровете тук също бяха убийствени. Въздушните течения се спускаха от ледниците като реки по водопади и образуваха внезапни завихряния и въздушни ями.

— Пригответе се! — предупреди Джени.

Самолетът се издигна между планини с искрящи от снега и заледени участъци склонове. Между тях се издигаше Аригеч. Сякаш нямаше път.

Мат се обърна. Преследвачите им почти ги бяха настигнали. Чесната летеше на около четиристотин метра зад тях. Щяха ли да се осмелят да ги последват в този лабиринт?

Под тях се спускаше поток, събрал водите си от зъберите. Рядката тайга окончателно отстъпи и остана някъде назад. Вече се намираха над гористата зона на континента.

Мат се обърна към Джени, готов да се опита за последен път да я разубеди. Но видя решителния блясък в очите и и начина, по който веждите и се бяха събрали на челото. И дума не можеше да става да я накара да размисли.

— Отзад сме готови — обади се баща и. Джон бе закопчал нашийника на Бейн към дръжката на едната от седалките.

Крейг седеше до стария инуит, изпънал гръб в облегалката. Очите му бяха втренчени право напред. Беше пребледнял само при вида на Аригеч. От земята гледката не представляваше нищо особено, но от въздуха бе същински ужас.

Профучаха над последния от скалистите склонове.

— Ето че се започва — каза Джени.

— Ето че идват — като ехо отвърна Мат.

Стрелбата се чу през рева на моторите. По склоновете полетяха скални отломки. За щастие прицелът бе неточен. Другият самолет все още бе прекалено далеч. Правеха последния си отчаян опит преди да изгубят жертвата си в Аригеч.

Докато гледаше наближаващата „Чесна“, Мат видя от единия от прозорците и да изригва познатият огнен език. Макарче не чу нищо, ясно си представи воя на наближаващата ракета. Димна следа отбелязваше пътя и. Профуча на два метра от края на крилото и се изгуби напред. Една от скалните стрели избухна и предизвика дъжд от камъни. Част от скалата се отчупи и рухна надолу.

Джени рязко изви настрани от уцеления стълб и наклони самолета с едното крило нагоре. Мат за миг видя как профучаха между две копия.

— Боже мой, Боже мой — монотонно повтаряше Крейг от мястото си.

Джени изправи самолета. Отвсякъде бяха заобиколени от колони и кули, върхове и стрели, стръмни скали и стени. Издигаха се толкова високо, че не можеха да видят върховете им през прозорците.

Ветровете подеха малкия самолет и го запремятаха във всички посоки. Мат се вкопчи в дръжките на креслото си.

Джени рязко зави и отново обърна самолета на една страна. Очите на Мат се разшириха. Искаше му се да ги затвори, но поради някаква причина не можеше. Изруга наум стила на летене на Джени. Изведнъж му се прииска да бе живял просто и пестеливо.

Отерът се стрелна между каменната стена и една наклонена колона. Джени започна да си тананика. Мат знаеше, че тя обикновено постъпва така, когато се концентрира върху нещо, но най-често обектът на вниманието и не бе нещо по-различно от кръстословицата в „Ню Йорк Таймс“.

Самолетът заобиколи върха на косъм и отново се изправи, но само за миг.

— Дръжте се — промърмори Джени.

Мат се ококори още повече. Ръцете вече го боляха от стискане на дръжките. Какво още искаше?

Тя отново обърна странично и рязко заобиколи колоната. През следващите пет минути летеше като слаломист в скалния лабиринт, накланяйки се ту на едното крило, ту на другото.

Стомахът му се бунтуваше. Мат потърси с поглед чесната, но беше като да се взираш през каменна гора. Бе изгубил от поглед преследвачите още щом влязоха в Аригеч — което беше планът на Джени. Оттук имаше хиляди изходи — проходи, улеи, морени, долини и глетчери. А при надвисналите отгоре облаци чесната трябваше да ги последва, ако искаше да не ги изгуби и ако и стискаше.

Озоваха се в широк ледников циркус — естествен амфитеатър в склона на една от планините. Джени пое по плавна крива покрай ръба на стръмните стени. Краят на ледника надвисваше над ръба на планината като леден корниз. Дъното бе покрито с огладени камъни и втвърдена глина, натрошени скали и чакъл, останали след отстъпването на леда.

А в центъра беше застинало високопланинско езеро. Синята му повърхност отразяваше като огледало кръжащия „Отер“. Стените на циркуса бяха прекалено стръмни, за да бъдат преодолени изведнъж. Джени започна да се издига по бавна спирала, опитвайки се да достигне ръба.

Мат въздъхна с облекчение. Бяха оцелели след Аригеч. Изведнъж някакво движение в езерото привлече погледа му.

Вторият самолет.

Чесната влетя в циркуса от съвсем различна посока и за миг се разклати. Мат реши, че преследвачите им са били не по-малко изненадани от внезапната среща.

— Джен?

— Още не съм набрала достатъчно височина. — Гласът и за първи път звучеше уплашено.

Двата самолета кръжаха в каменния амфитеатър, издигайки се все по-нагоре. Процесията се отразяваше в синьото езеро долу. Вратата на чесната се отвори. От седемдесетте метра разстояние Мат ясно различи познатата фигура в бяла канадка, която заемаше по-удобна позиция и приготвяше гранатомета.

Обърна се отново към Джени. Знаеше, че в края на краищата ще съжалява за думите си, но същевременно осъзнаваше, че може никога да не стигнат ръба на циркуса.

— Обръщай към Аригеч!

— Няма време!

— Просто го направи!

Мат се разкопча и стана от мястото на копилота. Заклатушка се към страничния прозорец, гледащ към другия самолет.

Джени изви към лабиринта от скали и се насочи към Аригеч.

Мат отвинти прозореца и го плъзна назад. Вятърът нахлу с вой в кабината. Бейн се разлая с пълна сила от мястото си и размаха яростно опашка. Вълкът обичаше да лети.

— Какво правиш? — извика Джени.

— Просто карай! — изрева той и разби аварийната кутия до вратата. Трябваше му оръжие, а не разполагаше с време да откачи и зареди пушката. Грабна сигналния пистолет от кутията за спешни случаи и го насочи към другия самолет При всички тези ветрове, завихряния от перката и постоянното клатушкане на самолетите изстрелът щеше да бъде абсолютно сватбарски.

Прицели се, доколкото можеше, и натисна спусъка.

Съскащата димна следа описа дъга над циркуса, отразена от водите на езерото. Беше се прицелил в човека с бялата канадка, но ветровете отклониха сигналната ракета към носа на самолета.

Другият пилот, очевидно все още напрегнат от преминаването през нащърбените лапи на Аригеч, рязко отклони самолета на една страна. Човекът при вратата изгуби равновесие и полетя навън, като размахваше ръце. Но само няколко метра по-надолу увисна — беше завързан за рамката на вратата. Завъртя се като пумпал под корема на чесната.

Това трябваше да е достатъчно отклоняване на вниманието.

— Давай! — извика Мат и затръшна прозореца, след което се помъкна към предната седалка.

Бащата на Джени го потупа по рамото, докато минаваше покрай него.

— Добър изстрел.

— Идеята беше негова. — Мат кимна към Крейг. Беше си спомнил как преди два дни репортерът насочи сигналния пистолет към него, когато беше дошъл да го спасява. Това му бе припомнило един от уроците на стария му сержант: — „Използвай каквото ти попадне подръка, но никога не се отказвай от боя.“

Мат се стовари на мястото си. Чувстваше се по-добре-Джени вече се спускаше към лабиринта.

— Идват след нас — каза тя.

Мат се завъртя изненадан — точно навреме, за да види как мъжът полетя надолу и падна в синьото езеро.

Поразен, Мат отново се обърна напред. Бяха жертвали един собствените си хора, за да продължат преследването.

Джени обърна самолета на една страна и се стрелна сред калите. Този път обаче нямаше да могат да се отърват от другия самолет.

А и Джени се уморяваше. Мат видя, че ръцете и са започнали да треперят. Решимостта в очите и бе изчезнала и в тях се четеше отчаяние. Една единствена грешка, и щяха да са мъртви. Случи се в мига, в който си го помисли.

Джени рязко зави около една ръбеста колона.

Пред тях се изпречи солидна скална стена. Задънена улица.

Нямаше да могат да завият навреме. Мат се стегна в очакване Джени да се опита да завие, но вместо това тя увеличи скоростта.

Нещо стегна гърлото му. Внезапно разбра къде се намират и какво смята да опита Джени.

— Не, не, не…

— О, да — отвърна му тя. Носът на самолета рязко се насочи надолу. Направи къса спирала и зави.

От основата на скалата излизаше река. Преди незапомнени времена земетресение разтърсило Аригеч и срутило един от върховете върху съседния. Така се бе появил Дяволският проход — отворът между двете катурнали се скални копия. Той бе един от изходите от Аригеч.

Джени се гмурна към реката и се насочи към отвора в гранита. Ъгълът на спускане бе прекалено остър. В последния миг обаче тя дръпна рязко щурвала и намали тягата, като почти спря перките. Хидропланът се изравни на педя над водата и се стрелна в Дяволския проход.

Светът моментално потъна в тъмнина, изпълвана от глу-юхия рев на моторите — но дневната светлина вече се виждаше Далеч пред тях. Проходът беше прав, не по-дълъг от четири-юдесет метра, но и тесен — от двете страни на крилете оставаше не повече от метър свободно пространство.

Джени отново си тананикаше.

— Още са зад нас! — изкрещя Крейг.

Мат се обърна в мига когато чесната се вмъкна в тунела Другият пилот явно бе твърдо решен да не изгуби целта си.

Мат стисна юмрук. Последната им отчаяна маневра се бе оказала напълно безполезна. Преследвачите следваха триковете на Джени стъпка по стъпка. Положението беше безнадеждно. Оттатък тунела имаше само открити планини. Нямаше къде да се скрият.

— Дръжте се здраво, приятели — предупреди ги Джени когато наближиха края на тунела.

— Какво смяташ…

Самолетът се гмурна надолу. Плъзгачите му удариха водата и заораха, хвърляйки висок разпенен стълб зад тях. Самолетът рикошира от повърхността и излетя от тунела, понесъл се високо във въздуха.

Мат погледна назад, докато Джени завиваше. От отвора на тунела се появи чесната, като се въртеше и премяташе със счупени криле. Едната перка се откачи и се понесе по заснежения склон.

Мат се обърна и погледна със страхопочитание бившата си жена. Водният стълб, вдигнал се при внезапното спускане срещу течението на потока, бе ударил перките и крилете на другия самолет и бе запратил чесната срещу едната от стените на тунела. Фатално.

Гласът на Джени трепереше.

— Мразя да ми се влачат зад опашката.

 

 

16:55

Полярна станция „Грендел“

 

Сякаш попадна в друг свят. Лабиринтът до руската база представляваше естествена плетеница от ледени пещери и тунели. Щом прекрачи прага, зад Аманда остана не само топлината на станцията, но и всички създадени от човешка ръка структури.

Непосредствено от другата страна на двойната врата лежаха ръждиви купчини от стоманени плочи, стари торби с цимент, тръби и навита на макари тел. Когато откриха мястото първи път, решиха, че естествените образувания в леда са били използвани като допълнително складово помещение.

Строителният инженер и групата от НАСА изказаха предположението, че станцията може би е била построена в естествена кухина във вътрешността на ледения остров, което би изисквало по-малко разкопки. Според него Лабиринтът вероятно бе остатък от една по-голяма пещерна система.

Но като се изключат подобни умозрителни предположения, Лабиринтът малко впечатляваше по-голямата част от учените на „Омега“. За тях той бе просто септичната яма на базата. Само геолозите и гласиолозите изглеждаха наистина възхитени от тези задни стаички и ледени тунели.

— Оттук — каза доктор Огден, закопча якето си до брадата и покри плешивата си глава с поръбената с мъх качулка.

После взе едно фенерче от лавицата до вратата, запали го и се насочи към тъмните райони отвъд разхвърляното преддверие. Когато спря за миг, Аманда си помисли, че и говори, но не можеше да бъде сигурна, тъй като човекът беше с гръб към нея. Преди да го попита, той продължи напред към плетеницата тунели. Аманда го последва. Поне геолозите бяха нахвърляли пясък върху пода и можеше да ходи, без да се пързаля. Щом осветеното преддверие остана зад гърба и, стана много по-студено. По неясни причини неподвижният въздух тук като че ли изглеждаше по леден, отколкото на повърхността. Извади отоплителната маска от колана си и я включи.

Хенри Огден продължи по криволичещия път, като подминаваше страничните зали — някои празни, други напълнени с инструменти. В една от кухините дори имаше затворени месарски чували и сандъци с руски надписи върху тях. Нетрайни стоки, предположи Аманда. Тук нямаше нужда от фризери.

Като продължиха още по-навътре, забеляза следи от работата на учените — пробити с кухи свредели стени, контролни колчета с малки знаменца на върха, тук-там по някой съвременен уред, дори празна кутия от сладкиш „Хостес Динг Донг“. Подритна я, докато минаваше покрай нея. Новите обитатели на полярна станция „Грендел“ също оставяха своите Уникални отпечатъци тук.

Улисана в обстановката, Аманда бързо се изгуби. Тунелите се пресичаха във всички възможни посоки. Доктор Огден спря на едно от кръстовищата и освети стените с фенерчето си.

Аманда забеляза дребни знаци, изписани със спрей върху леда. Изглеждаха нанесени неотдавна и бяха с различни цветове и форми — червени стрелки, сини завъртулки, оранжеви триъгълници. Очевидно бяха обозначителни знаци, оставени от учените.

Хенри докосна една зелена точка, кимна сякаш на себе си и продължи.

Междувременно тунелите се бяха стеснили и бяха станали по-ниски. Аманда трябваше да се приведе, за да продължи след решително крачещия биолог. Ледените кристали излъчваха искри под светлината на фенерчето в неестествено неподвижния въздух. Стените тук бяха толкова прозрачни, че се виждаха блестящите като перли мехурчета въздух, заловени в леда.

Прокара облечената с ръкавица длан по стената. Гладка като коприна. Такива тунели и пещери се образуваха, когато през лятото ледът от повърхността се стопяваше и топлата вода проникваше през пукнатини и цепки надолу, образувайки шахти и кухини. Накрая повърхността замръзваше отново, като запечатваше и запазваше пещерната система отдолу.

Аманда се взираше в сините стъклени стени. В тях имаше красота, която сякаш пропъждаше студа. Докато се обръщаше, се подхлъзна. Панически се вкопчи в някаква издатина.

Доктор Огден хвърли поглед назад.

— Внимавайте. Оттук нататък става доста хлъзгаво.

„Намери кога да ми го кажеш“ — помисли си тя и се издърпа обратно на крака. Едва сега си даде сметка, че се бе хванала не за лед, а за парче скала, подаващо се от стената. Това бе едно от множеството включения, за които говореха геолозите. Докосна го с благоговение. Бе камък, откъснат от сушата преди милиони години.

Мрак се спусна около нея, когато биологът зави зад ъгъла. Забърза след него, като съжаляваше, че не си бе взела фенерче от лавицата. Внимаваше къде стъпва. Тунелите тук бяха покрити с пясък. Явно геолозите все още не се бяха добрали до тази част на Лабиринта.

— Право напред е — погледна я Хенри.

Аманда се заоглежда. Тунелът отново започна да се разширява. В прозрачните стени висяха камъни — същинска замръзнала лавина. Още по-дълбоко в леда се виждаха други сенки — очевидно в струпване на включения.

Тунелът направи последен завой и се разля в голяма зала. Аманда отново изгуби равновесие и се плъзна напред. С мъка успя да спре, като размахваше ръце за равновесие.

Застина на място. Подът на пещерата бе с размери на олимпийска пързалка. Но бързо забрави за него — около нея и над главата и се извисяваше огромна естествена катедрала — наполовина от лед и наполовина от камък.

Задната част на кухината се състоеше от масивна скала, която опасваше и част от противоположната стена и се издигаше нагоре като огромна каменна купа.

Нещо докосна лакътя и и я стресна. Беше доктор Огден. Устните му се раздвижиха.

— Това е остатък от древно скално лице. Или поне така казва Макферън — Хенри имаше предвид шефа на екипа на геолозите. — Според него то се е отделило от сушата по времето, когато ледникът се е отчупил и е образувал острова. Отнася се към последната ледникова епоха. Макферън незабавно поиска да взриви част от нея, за да събере проби, но се наложи да го спра.

Аманда все още бе така поразена, че не можеше да говори.

— Оглеждах от чисто любопитство и открих мъртви дървета и замръзнали мъхове. Тогава претърсих цепнатините на скалата по-основно и открих три птичи гнезда. В едното дори имаше яйца! — от възбуда биологът заговори по-бързо и Аманда трябваше да насочи цялото си внимание върху устните му. — Освен това има и няколко гризача и една змия. Същинско съкровище от ледниковия период, цяла замръзнала биосфера! И това не е всичко! Елате да видите! — и той я поведе през залата към каменната стена.

Последва го, като се взираше напред. Стената се оказа не така солидна, както изглеждаше на пръв поглед. Цялата бе осеяна с вдлъбнатини. Някои от частите и изглеждаха разбити и полусрутени. Дълбоки цепнатини се врязваха в нея но беше прекалено тъмно, за да се прецени колко дълбоко стигаха.

Аманда доближи каменната арка и с трепет погледна плочите, надвиснали заплашително над главата и. Нито една от тях не изглеждаше толкова стабилна, колкото допреди миг.

Доктор Огден я хвана здраво за лакътя и я накара да спре.

— Внимавайте — каза той и посочи към пода.

На няколко стъпки пред нея в ледената пързалка имаше подобен на кладенец отвор. Овалът му бе прекалено правилен, за да бъде естествен, а ръбовете му бяха грубо одялани.

— Изкопали са едно от тях точно тук.

— Едно какво? — намръщи се Аманда. Чак сега забеляза и други дупки в леда.

— Ето там.

Хенри я помъкна настрани. Откачи манерката за вода от колана си и и направи знак да коленичи върху леда. Намираха се само на няколко метра от разнебитения скален отвес — сякаш се бяха свили на тесния само няколко стъпки бряг на замръзнало езеро.

Биологът избърса с ръкавица леда и постави фенерчето с лампата надолу. Осветеният участък от леда заблестя, но детайлите се виждаха смътно заради скрежа върху повърхността. Въпреки това Аманда различи някаква тъмна сянка на няколко стъпки отдолу.

— Гледайте — раздвижиха се устните на Хенри и той отвори манерката.

Наведе се и разля малко вода върху повърхността, която разтопи скрежа и превърна леда в стъкло. Светлината заблестя и освети намиращото се отдолу до най-малката подробност.

Аманда ахна и се дръпна назад.

Създанието сякаш бе застинало в момента, когато се е хвърляло през леда към нея. Тялото му бе бледо, почти бяло, с гладка кожа като на често срещащите се в Арктика китове белуга и горе-долу със същите размери и тегло — най-малко половин тон. Но за разлика от белугата имаше къси предни крайници, завършващи с извити нокти, както и големи задни крайници с ципи, които бяха разтворени, сякаш готови да го изтласкат срещу нея. Тялото му също изглеждаше по-гъвкаво, отколкото на малкия кит — с по-издължено тяло, извито като видра. Сякаш бе създадено за развиване на високи скорости. Но онова, което я смрази до кости, бе отворената в захапка издължена паст, пълна с остри зъби. Бе достатъчно широка, за да погълне малко прасе. Черните му очи бяха наполовина извити и се виждаше бялото — подобно на големите хищни китове, преследващи дивеча си. Аманда седна и издиша няколко облачета топла пара. Дробовете и трепереха от студ и шок.

— Какво е това, по дяволите?

Биологът не обърна внимание на думите и.

— Има и още образци!

Той се плъзна на колене по леда и разкри второ създание, дебнещо непосредствено до скалата. Звярът се бе свил в леда, сякаш спеше — с челюстите в центъра и опашка, обвиваща тялото, също като спящо куче.

Хенри бързо скочи на крака.

— И това не е всичко.

Преди да успее да му зададе въпрос, той хлътна в една широка цепнатина в скалата. Аманда го последва като устремила се към светлината нощна пеперуда. Широко отворените гладни челюсти на чудовището още бяха пред очите и.

Цепнатината продължаваше няколко метра навътре в скалата и завършваше с пещера колкото двоен гараж.

Аманда се изправи. До отсрещната стена имаше шест огромни ледени блока, а във всеки от тях — по едно от създанията, всички свити като зародиши. Но онова, което накара Аманда да отстъпи назад към изхода, бе разположено в центъра на кухината.

Едно от съществата лежеше изпънато на пода с широко Разтворени настрани крайници, подобно на жаба в биологическа лаборатория. Тялото му бе разрязано от гърлото до таза, кожата бе изпъната настрани и закована за леда — очевидно го бяха подложили на дисекция още когато станцията е била обитавана от руснаците. Но и беше достатъчно да хвърли само един поглед върху костите и вътрешностите, за да се извърне. Забърза към замръзналото езеро. Доктор Огден я последва. Изглеждаше безразличен към шока, който я бе обхванал, Докосна ръката и, за да и привлече вниманието.

— Откритие от такъв мащаб ще промени из основи биологията — каза Хенри, като настоятелно се наведе към нея. — Сега разбирате защо трябваше да попреча на геолозите да съсипят цяла една екосистема. Находка като тази… така запазена…

— Какви са тези неща, по дяволите? — прекъсна го Аман — Гласът и трепереше.

Хенри примигна и махна с ръка.

— Разбира се. Та вие сте инженер.

Макар и глуха, тя почти чу снизхождението в тона му. Наежи се, но си задържа езика зад зъбите.

Той посочи назад към цепнатината и заговори бавно.

— Цял ден изучавах онзи образец там. Имам опит в палеобиологията. Вкаменени останки на подобни видове са били открити в Пакистан и Китай, но никога не са попадали така добре запазени екземпляри.

— Екземпляри на какво, Хенри? — очите и се взираха остро в биолога.

— На Ambulocetus natans. Обикновено го наричат „ходещ кит“. Това е еволюционната брънка между сухоземните бозайници и съвременните китове.

Тя го зяпна.

— Предполага се, че е съществувал преди около четиридесет и девет милиона години и е изчезнал преди около тридесет и шест милиона години. Но разперените навън крака, съединеният с гръбнака таз, разположението на ноздрите… всички тези елементи несъмнено сочат, че става въпрос за Ambulocetus.

Аманда поклати глава.

— Да не би да искаш да кажеш, че тези екземпляри са на цели четиридесет милиона години?

— Не. — Очите му се разшириха. — Точно там е работата! Макферън твърди, че ледът в този пласт е само на петдесет хиляди години, от времето на последната ледникова епоха.

Освен това екземплярите тук имат някои уникални особе-ости. Първоначалното ми предположение е, че малко стадо Ambulocetus е мигрирало в Арктика, подобно на някои съвременни китове. Настанило се е тук и се е адаптирало към местните условия. Вижте например бялата кожа, гигантизма по-дебелите слоеве подкожна мазнина. Също като при бялата мечка и белугата.

Аманда също ги бе сравнила с белугата.

— Тези същества са успели да оцелеят до последния ледников период? И досега не е била открита нито следа от тях?

— Нима наистина ви се струва така изненадващо? Всичко живяло и умирало на полярната шапка би могло просто да потъне на дъното на океана — район, за който не знаем почти нищо. А вечната замръзналост на сушата прави разкопките зад Полярния кръг почти невъзможни. Затова е напълно допустимо някои животни да са съществували в продължение на милиони години и да са изчезнали, без да оставят нито следа. Дори в наши дни не разполагаме с почти никакви палеобиоложки данни за този район.

Аманда поклати невярващо глава, но не можеше да отхвърли онова, което току-що бе видяла с очите си. А и не можеше да обори аргументите му. Едва през последното десетилетие, с развитието на високите технологии и появата на нови уреди, районът на Арктика се изучаваше по-обстойно. Засега откритията се ограничаваха само до някакви нови и некласифицирани видове фитопланктон и водорасли — нищо, което да може да се сравни с тези създания.

— Руснаците сигурно са ги открили, когато са строили базата си — продължи Хенри. — А може би са я построили именно заради тях. Кой знае?

Аманда си спомни думите на Хенри — това е причината за построяването на станцията.

— Какво те кара да мислиш така? — В ума и за миг премина споменът за откритието на ниво 4. Това ново откритие, колкото и да бе впечатляващо, сякаш по никакъв начин не бе свързано с другото.

— Не е ли очевидно? — погледна я Хенри.

Аманда повдигна вежда.

— Вкаменелостите на Ambulocetus бяха открити едва в последните години — той посочи към цепнатината. — По време на Втората световна война никой не е подозирал за тях и затова руснаците избрали подходящо име за подобно чудовище.

Очите и се разшириха.

— Кръстили са базата на създанието — ненужно обясни доктор Огден. — Предполагам, нещо като заклинание.

Аманда се взираше надолу към замръзналото езеро и нахвърлящия се към нея звяр. Вече знаеше какво вижда в действителност. Чудовището от нордическата легенда.

Грендел.