Джеймс Клавел
Цар Плъх (28)

Двадесет и шеста глава

— Жалко! — рече Мак.

— Жалко наистина — отвърна Ларкин.

Питър Марлоу не каза нищо, просто стоеше като вкаменен, впил поглед в Авата.

Умората бе издълбала лицето на коменданта на лагера, но дори в този миг раменете му оставаха изпънати, а крачката — твърда. Както винаги дрехите му бяха безупречно чисти, а левият ръкав на ризата беше грижливо втъкнат в колана. На краката си имаше дървени налъми, сложил бе и фуражката — зеленясала от вечната пот. Изкачи се по стъпалата и спря на прага.

— Добро утро — дрезгаво поздрави той, когато тримата станаха на крака.

Авата нареди с нисък бас нещо на часовия. Войникът се поклони и застана зад него. Още една къса заповед и двамата метнаха пушките си през рамо и се отдалечиха.

— Войната свърши — задавено рече комендантът. — Вземете радиото и ме последвайте.

Като в някакъв сън тримата изпълниха нареждането му и излязоха навън. Заля ги слънцето, обгърна ги въздухът и те се почувствуваха прекрасно. Поеха след коменданта нагоре по пътеката, следвани от изумените погледи на военнопленниците.

Шестимата полковници чакаха в кабинета на коменданта. Там бе и Бръф. Всички козируваха.

— Свободно — каза комендантът, след като козирува. После се обърна към тримата. — Седнете, моля. Ние всички ви дължим огромна благодарност.

— Наистина ли всичко свърши? — попита след миг Ларкин.

— Да. Току-що идвам от генерала. — Комендантът на лагера се замисли и огледа безмълвните лица. — На мен поне ми се струва, че свърши — добави той. — При генерала беше Йошима. Аз казах… Казах: „Войната свърши.“ Йошима преведе и генералът ме погледна. Почаках, но той нищо не отговори и аз повторих: „Войната свърши. Настоявам… настоявам да се предадете!“ — Комендантът потърка голото си теме. — Не знаех какво друго да кажа. Известно време генералът само ме гледаше. Йошима също мълчеше като ням.

Най-сетне генералът проговори и Йошима преведе: „Така е, войната свърши. Върнете се и поемете поста си. Наредил съм на моите войници да се обърнат с гръб към лагера и да ви охраняват от всеки, който се опита да влезе насила и да ви навреди. От този момент нататък те ще ви пазят вас. До нова заповед. За дисциплината в лагера продължавате да отговаряте вие.“ Бях съвсем объркан, затова само поисках да удвоят дажбите и да ни дадат лекарства, и той заяви: „От утре дажбите ще бъдат удвоени. Ще получите и лекарства. За съжаление не разполагаме с кой знае какво. Но за дисциплината отговаряте вие. Моите войници ще ви охраняват от всички, които биха искали да ви убият.“ — „Кои са те?“ — попитах аз. „Ваши врагове“ — сви рамене генералът и ме отпрати.

— Виж ти! — обади се Бръф. — Сигурно искат да излезем от лагера, за да имат претекст да ни изпозастрелят.

— Не можем да пуснем хората — каза с ужас в гласа полковник Смедли-Тейлър. — Кой знае какви безредици ще настъпят. Но нещо трябва да се направи. Дали да не поискаме да ни предадат оръжието си?

Комендантът на лагера вдигна ръка.

— Мисля, че е най-разумно просто да изчакаме. Смятам… Все ми се струва, че някой ще дойде. А дотогава вероятно ще е най-добре да караме както преди. А, и още нещо — позволяват ни да изпращаме организирано групи до плажа, по петима от всяка барака. Ох, господи, боже мой! — изрече той и думите прозвучаха като молитва. — Дано някой от нашите не предизвика размирици. Нищо не ни гарантира, че японците в Сингапур ще се предадат доброволно. Представете си, че решат да се съпротивляват? Не ни остава нищо друго, освен да се надяваме на най-доброто и да се готвим за най-лошото.

Той замълча и погледна Ларкин:

— Най-добре е да оставите радиото тук. Вие се погрижете да има постоянна охрана — кимна той към Смедли-Тейлър.

— Слушам, сър.

— Естествено, правото да работите с него си остава изцяло ваше — обърна се комендантът към Ларкин и двамата му приятели.

— Ако нямате нищо против, сър, нека с това се заеме някой друг — помоли Мак. — Аз ще го поправям, ако нещо се развали, но вие сигурно ще искате радиото да работи денонощно. На нас няма да ни стигнат силите, пък и сега… щом не трябва да се крием, другите сигурно също ще искат да слушат.

— Погрижете се за това, полковник — нареди комендантът.

— Слушам, сър.

— Сега да обсъдим какво ще правим по-нататък.

Група любопитни зяпачи, между които и Макс, се бяха струпали пред бараката на коменданта, нетърпеливи да разберат за какво говорят вътре, какво става, защо японците бяха махнали охраната от радиото. Макс обаче не издържа дълго и изтича до американската барака.

— Ей, момчета! — едва намери сили да извика той.

— Да не идват японците! — Царя бе готов да хукне към оградата.

— Не ами… — останал без дъх, Макс не можа да продължи.

— Хайде де, казвай най-сетне какво става — ядоса се Царя.

— Японците махнаха охраната от Пит и радиото! — успя да изрече Макс. — Комендантът отведе Пит, Ларкин и шотландеца в щабната барака. Взе и радиото. Сега там става страхотно съвещание — всички шефове са се събрали. Бръф, и той е там.

— Сигурен ли си? — попита Царя.

— Със собствените си очи видях, ама ако питаш, на мен не ми се вярва.

В напрегнатата тишина Царя извади пакета и взе една цигара. Едва тогава чу Текс да изрича на глас онова, което той вече бе проумял.

— Значи свърши се. Свърши се най-сетне. Щом са дигнали охраната от радиото, друго не може да бъде! — Текс се огледа наоколо: — Не съм ли прав?

— И аз така го разбирам — тръшна се на леглото Макс и изтри потта от лицето си. — Щом са махнали охраната, значи вдигат ръце — няма да се бият повече! Не е ли така? — вгледа се той въпросително в Текс. Но Текс бе потънал в собствените си мисли и само повтори безучастно:

— Свърши се.

Царя невъзмутимо пушеше.

— Ще повярвам, като го видя с очите си.

Сетне, в странната тишина, изведнъж го обзе страх. Дайно машинално трепеше мухи. Байрън Джоунс разсеяно премести един офицер. Милър го взе и царицата му остана незащитена. Макс зяпаше в краката си. Текс се почеса.

— Може и така да е, ама аз не виждам никаква разлика — изправи се Дайно. — Отивам до кенефа.

— Не знам смее ли ми се, плаче ли ми се — обади се Макс. — Май само ми се драйфа.

— Колко е нелепо — замислено промълви Текс, без да съзнава, че говори. — Всичко е толкова нелепо.

— Хей, Макс, я направи малко кафе — каза Царя.

По навик Макс стана и отиде да напълни канчето. Върна се, включи котлона и сложи водата да заври. После тръгна да си легне пак, но изведнъж спря, обърна се и впи поглед в Царя.

— Какво има, Макс? — неловко попита Царя. Макс не откъсваше очи от него, а устните му се разкривиха в безмълвен тик.

— Какво ме зяпаш, да те вземат дяволите?

Внезапно Макс сграбчи канчето и го захвърли през прозореца.

— Ти да не си откачил? — избухна Царя. — Целия ме измокри!

— Ах, измокрих те, а! — викна Макс и очите му изхвръкнаха от орбитите.

— Ще ти скъсам главата, да знаеш! Какво те прихвана изведнъж?

— Войната свърши, ясно ли ти е! Прави си кафето сам! — изкрещя Макс и в ъгълчетата на устата му се появи пяна.

Побеснял, Царя скочи насреща му.

— Изчезвай, преди да съм ти смачкал мутрата!

— Направи го де, хайде, направи го! Само не забравяй, че аз съм по-старши. Ще отговаряш пред военен съд!

Макс се разсмя истерично, после смехът му внезапно премина в плач, разтърсващ плач, и той излезе навън. Мъжете в бараката останаха стъписани и безмълвни.

— Побъркал се е, идиотът му с идиот! Сложи малко вода, а, Текс? — измърмори Царя и седна в ъгъла си. Текс стоеше на прага, загледан след Макс. Той бавно извърна глава и след като надви с усилие нерешителността си, каза:

— Зает съм.

Царя изтръпна, но успя да се овладее.

— Виждам — каза той с мрачна усмивка. — Дори оттук се вижда, че си зает.

Прекрасно разбираше какво се крие зад мълчанието на мъжете в бараката. Той отвори портфейла и извади една банкнота. — Ето ти десет долара — освободи се и иди донеси малко вода, ако обичаш.

Успя да сподави страха, надигнал се в него, и не отмести очи от Текс. Но той само сви нервно рамене и отвърна поглед:

— Все пак ще трябва да ядеш, докато тая история свърши наистина — каза презрително Царя, после огледа бараката: — Кой иска кафе?

— Аз. — Дайно не изпитваше угризения. Той взе канчето, напълни го и го сложи на котлона.

Царя пусна десетачката на масата. За миг Дайно впери поглед в нея.

— Не, благодаря, исках само малко кафе — отказа с дрезгав глас той и поклати глава. После с несигурна крачка прекоси бараката и седна на леглото си.

Мъжете гузно отвърнаха очи от унищожителното презрение в погледа на Царя.

— Ех, вие, кучи синове, дано войната наистина да е свършила, иначе…

Питър Марлоу излезе от канцеларията на коменданта и забърза към американската барака. Отвръщаше машинално на поздравите на познатите си и усещаше изумените погледи, които го сподиряха. „Да, на мен също не ми се вярва — мислеше си той. — Още малко и ще си бъда у дома, още малко и пак ще летя със самолета, пак ще сме заедно с баща ми и с нашите, ще пийнем както едно време, ще се посмеем… Просто невероятно е — останах жив. Ето ме — здрав и читав. Оцелях!“

— Здравейте, момчета! — поздрави той, целият светнал от радост.

— Здрасти, Питър. — Текс скочи и сърдечно раздруса ръката му. — Ей, страшно се радваме, че те пуснаха, момче!

— И за нищо друго ли? — засмя се Питър Марлоу. Всички в бараката го наобиколиха и сърдечността им стопли сърцето му.

— Какво става при шефовете? — попита Дайно.

Питър Марлоу им разказа и неизвестността ги накара да се оклюмат. Само Текс правеше изключение.

— Ами, какво ще се готвим за най-лошото — войната вече свърши! — уверено каза той.

— Свърши и още как! — навъсено потвърди Макс, влизайки в бараката.

— Здрасти, Макс! Тъкмо… — Странното изражение в очите на Макс накара Питър Марлоу да спре. — Добре ли си? — загрижено попита той.

— Добре съм ами, как да съм! — избухна Макс, промъкна се покрай тях и се хвърли на леглото си. — Какво сте ме зяпнали? Кипнат му веднъж нервите на човек и вие като го зяпнете…

— Не се впрягай — опита се да го успокои Текс.

— Слава богу, че скоро ще се махна оттук. — Лицето на Макс бе пепеляво и устните му трепереха. — Не мога да ви гледам повече мръсните мутри.

— Затваряй си устата, Макс!

— Я върви по дяволите!

Макс изтри слюнката от брадата си, измъкна шепа десет доларови банкноти от джоба си, скъса ги нервно и ги хвърли на пода.

— Какво те прихваща, Макс? — попита Текс.

— Нищо, глупако! Тия пари не важат.

— Как така?

— Ами ей така. Току-що бях на лавката, исках да си купя кокосов орех. Но оня мръсен китаец не ми взе парите. Не ги ще! Казва, че продал цялата стока на онова копеле, коменданта, и то срещу една разписка: „Английското правителство обещава да плати не знам си колко лири.“ А с японските мангизи можеш да си изтриеш задника — само за това стават!

— Ето, това е то! — възкликна Текс. — Щом китайците не приемат мангизите, значи войната наистина е свършила, а, Питър?

— Така изглежда! — Дружелюбието им го стопляше. Дори злобният поглед на Макс не бе в състояние да развали настроението му. — Не мога да ви опиша колко ми помогнахте, момчета, с веселието си и с всичко останало…

— Наш човек си ти, спор няма! — закачливо го смушка в ребрата Дайно. — Като за англичанин си те бива!

— Като излезеш оттука, най-добре вземи да дойдеш с нас. Може пък да те направим американец — намеси се и Байрън Джоунс.

— Ела в Тексас, момчето ми. Дойдеш ли в Щатите, трябва да видиш най-великия щат.

— Виж, това не знам — каза Питър Марлоу сред шумните възгласи и подвиквания. — Но ще имам предвид поканата ви. — Той погледна към ъгъла на Царя: — А къде е нашият безстрашен вожд?

— Умря! — разтърси се от зловещ смях Макс.

— Какво? — стресна се не на шега Питър Марлоу.

— А, жив е още — обясни Текс, — ама все едно че е умрял. — Питър Марлоу го изгледа изпитателно. После видя и лицата на останалите. Внезапно го обзе чувство на жал.

— Не мислите ли, че е малко жестоко?

— Нищо жестоко няма тука — изплю се Макс. — Умря Царя! Съдрахме си задниците да работим за тоя мръсник, ама неговата свърши вече!

— Да, но когато ножът беше опрял до кокал, той ви даваше пари и храна, нали? — нахвърли се върху него с внезапна омраза Питър.

— Ние си ги изкарвахме тия пари! — изкрещя Макс и жилите на врата му се издуха. — Ама сега вече няма да търпя гадостите на тоя мръсник! — Погледът му падна върху офицерската лента на Марлоу. — Нито път твоите, копеле английско! Искаш ли да ми целунеш задника, както целуваше неговия?

— Затваряй си устата, Макс! — предупреди го Текс.

— Я се разкарай, надуто тексаско чучело такова! — Макс се изплю по посока на Текс и храчката се лепна на грубия дървен под. Текс кипна, хвърли се към Макс и с един плесник хласна главата му в стената. Макс се превъртя и падна от леглото, но бързо скочи на крака, грабна един нож от полицата и се хвърли към Питър Марлоу. В последния миг Текс успя да отбие удара и острието само одраска Питър Марлоу по корема. Дайно сграбчи Макс за гушата и го блъсна обратно на леглото.

— Да не си полудял? — изкрещя той.

Макс не сваляше поглед от Питър Марлоу, а лицето му се гърчеше в гримаси. Внезапно той нададе див крясък, скочи на пода и се нахвърли върху него с яростта на побесняло животно — размахал ръце, оголил зъби. Питър Марлоу го сграбчи за едната ръка, а другите се хвърлиха отгоре му и го изблъскаха обратно за леглото. Той риташе, крещеше, удряше, опитваше се да хапе и трима души едва го удържаха.

— Тоя откачи! — извика Текс. — Я някой да го цапардоса.

— Дайте въже! — изкрещя Питър Марлоу, пъхнал ръка под брадичката му, на безопасно разстояние от готовите да захапят зъби.

Дайно разхлаби малко хватката си, вдигна ръка и стовари юмрук върху челюстта му. Макс се просна в безсъзнание.

— Ей, едва не те уби тоя! — въздъхна Дайно, докато се изправяха.

— Бързо, сложете нещо между зъбите му, иначе ще си отхапе езика! — разпореди се Питър.

Дайно намери парче дърво и го пъхна в устата на Макс.

— Благодаря, Текс — въздъхна с облекчение Питър Марлоу, после помогна да му вържат ръцете. — Ако не беше ти, зле щях да си изпатя.

— А, какво ще ми благодариш, то ми е рефлекс. Ама с него какво да правим?

— Извикайте лекар. Кажете само, че са го хванали бесните. За ножа ни дума. — Питър Марлоу опипа драскотината на корема си и се загледа в Макс, който се гърчеше в спазми. — Горкият!

— Добре, че го спря, Текс! — обади се Дайно. — Като си помисля само какво можеше да стане…

Питър Марлоу хвърли поглед към ъгъла на Царя. Всичко там имаше много самотен вид. Той несъзнателно размърда китка и с наслада усети силата ѝ.

— Как е ръката? — попита Текс.

— Жива е, Текс… — дълго търси той точната дума — жива е…, а не мъртва. — После се обърна и излезе навън.

Намери Царя едва по здрач. Той седеше на един пън от кокосова палма, скрит сред лозите в зеленчуковата градина и гледаше мрачно отвъд оградата. С нищо не издаде, че го е чул да идва.

— Здравей, приятелю — весело каза Питър Марлоу, но когато видя очите на Царя, радостта му се изпари.

— Какво искате… сър? — преднамерено грубо попита Царя.

— Исках да те видя, просто да те видя. — „Нещастникът!“ — помисли си Питър Марлоу и сърцето му се сви от жалост, защото усети какво става в душата на приятеля му.

— Е, нали ме видя! Сега се разкарай. — Царя му обърна гръб.

— Аз съм ти приятел, забрави ли?

— Аз нямам приятели. Разкарай се!

Питър Марлоу клекна до пъна и измъкна от джоба си две цигари.

— Запали! Шагата ми ги даде.

— Пуши си ги сам… сър!

За миг на Питър Марлоу му се прииска да не беше идвал. Но не си тръгна. Запали внимателно цигарите и подаде едната на Царя. Той не я пое.

— Вземи, моля те.

— Измитай се с мръсната си цигара! Или искаш да стоиш тук? Добре тогава! — Царя блъсна цигарата от ръката му и се изправи.

Питър Марлоу го дръпна за ръкава.

— Почакай! Та това е най-великият ден в живота ни. Не го разваляй само защото твоите хора не са помислили какво говорят.

— Махай си ръката или ще я счупя! — процеди през зъби Царя.

— Не им обръщай внимание! — продължаваше Питър Марлоу и думите сякаш идваха сами. — Войната свърши, това е най-важното. Войната свърши и ние оцеляхме. Помниш ли какво ми повтаряше непрекъснато — че най-важното е човек да опази кожата. Ето, ти успя — оцеля. Какво значение имат техните приказки?

— Въобще не ми пука от тях! И изобщо не е там работата. Разкарай се оттука, ти казах! — Царя рязко дръпна ръката си.

— Аз съм ти приятел, дявол те взел! — безпомощно го изгледа Питър Марлоу. — Защо не искаш да ти помогна!

— Нямам нужда от помощ!

— Знам. Но искам да останем приятели. Ето — продължи не много уверено той, — скоро ще си бъдеш у дома и…

— У дома, нали! — изкрещя Царя. Кръвта бучеше в ушите му. — Аз дом нямам!

В листата шумолеше вятърът. Монотонно просвирваха щурци. Облаци комари кръжаха над главите им. Лампите в бараките започнаха да изрязват тъмни силуети сред мрака и в кадифеното небе изплува луната.

— Не се тревожи, човече! Всичко ще бъде наред! — каза топло Питър Марлоу и с ужас забеляза страха, изпълнил очите на приятеля му.

— Кой знае — измъчено проговори Царя.

— Разбира се, че ще бъде наред. Ти… — Питър се поколеба за миг — ти съжаляваш, че войната свърши, нали?

— Остави ме на мира, по дяволите — викна Царя, обърна му гръб и пак седна на пъна.

— Всичко ще бъде наред. И не забравяй — аз съм ти приятел! — Питър Марлоу се пресегна, докосна с ръка рамото му и усети как то трепна от допира.

— Лека нощ, приятелю — тихо каза той. — Ще се видим утре.

И се отдалечи, обзет от отчаяние. „Утре — обеща си той, — утре на всяка цена ще намеря начин да му помогна!“ Доволен, че отново е сам, ужасен от самотата си, Царя остана да седи на пъна в градината.

Смедли-Тейлър, Джоунс и Селърс довършваха вечерята си.

— Идеално беше! — обади се Селърс и облиза пръсти.

Смедли-Тейлър смучеше един оглозган до бяло кокал.

— Джоунс, момчето ми, браво! — Той се оригна. — Този хубав ден завърши великолепно. Просто изключително! Че това си е направо заешко. Месото стои малко жилаво и има лек дъх, но въпреки всичко е великолепно!

— Нищо не ми се е услаждало така от години! — изгъргори Селърс. — Месцето е мазничко, но иначе е превъзходно! Можеш ли да намериш още? — попита той Джоунс. — Едно бутче на човек не е кой знае какво.

— Ще се опитам. — Джоунс внимателно обра и последните зрънца ориз, въпреки че се бе наял до насита. — Тоя път извадихме късмет, а!

— Откъде ги намери?

— Блейкли ми каза. Продаваше ги някакъв австралиец. — Джоунс се оригна. — Купих ги всичките. Добре, че ти имаше пари — хвърли той поглед към Смедли-Тейлър.

— Аха — изсумтя полковникът, отвори портфейла си и сложи на масата триста и шестдесет долара. — Ето за още шест. Няма защо да се ограничаваме, нали, господа?

— Щом си имал толкова пари, защо не ги извади по-рано? — учуди се Селърс, като видя банкнотите.

— Ами знам ли и аз? — Смедли-Тейлър стана и се протегна. — Пазех ги за ден като днешния! Но свършиха вече. И стига си ме разпитвал! — добави той и впери леден поглед в Селърс.

— Спокойно, човече, спокойно! Не искам никакви обяснения. Просто се чудя как успя да го направиш, това е всичко.

— Трябва да е помогнал някой вътрешен — засмя се Джоунс. — Викат, че Царя едва не получил удар!

— Какво общо има Царя с моите пари? — попита Смедли-Тейлър.

— Нищо, нищо.

Джоунс взе да брои доларите. Толкова бяха, триста и шейсет, точно за дванайсет сърнешки бутчета по трийсет долара едното, както вървяха, а не по шейсет, както си мислеше Смедли-Тейлър. „Щом има толкова пари, нека плаща двойно“ — усмихна се вътрешно той. Любопитен беше да разбере как Смедли-Тейлър е успял да отмъкне сандъка, но полковникът бе прав да си държи езика зад зъбите. Ето, той също си трае за другите три бутчета, дето ги изядоха тайно днес следобед двамата с Блейкли. Блейкли едно, той — две. Затова сега бе така сит.

— Оох — поглади се Джоунс по корема. — Май множко ми дойде за тая вечер.

— Ще ти мине, не се безпокой — каза Селърс. — Аз пък си останах гладен. Гледай, моля те, утре да намериш още.

— Какво ще кажете за една партия бридж? — предложи Смедли-Тейлър.

— Чудесна идея — съгласи се Селърс. — Кого да извикам за четвърти?

— Може би Самсън?

— Той ще умре от яд, ако научи за угощението — изсмя се Джоунс.

— Колко ли време ще им трябва на нашите да стигнат до Сингапур, а? — попита Селърс със зле прикрито безпокойство.

Смедли-Тейлър изгледа Джоунс.

— Няколко дни… най-много седмица… Ако японците наистина капитулират.

— Щом ни оставиха радиото, значи ще се предадат.

— Дано! Боже мой, дано се предадат!

Спогледаха се, забравили насладата от обилната храна, погълнати от страхове за бъдещето.

— Няма причини за безпокойство. Всичко… всичко ще бъде наред — външно Смедли-Тейлър изглеждаше уверен, но отвътре го разяждаше паника. Ами Мейзи? Синовете? Дъщерята? Какво ли става с тях? Живи ли са?

 

 

Точно на развиделяване един четиримоторен самолет забуча над лагера. Съюзнически или японски, това никой не разбра, но още щом се чу боботенето на двигателите, страхът, че ще бъдат бомбардирани, парализира пленниците. А когато бомби не паднаха и ревът на самолетите заглъхна, паниката взе друга посока: „Ами ако са ни забравили? Ако никога не дойдат?“ Юърт се добра пипнешком до леглото на Питър Марлоу и го разтърси.

— Питър, разправят, че самолетът минал над летището и от него скочил един парашутист.

— Ти видя ли го?

— Не.

— Някой да го е видял лично?

— Не, само така разправят. Ако нашата флота акостира в пристанището, японците ще побеснеят. — Юърт се помъчи да скрие уплахата си.

— Няма страшно!

— Ходих до бараката на коменданта. Сума ти хора са се събрали там и непрекъснато съобщават новините. Та последно казаха… — Юърт се запъна и с мъка повтори ужасната вест — казаха, че жертвите в Хирошима и Нагасаки са над триста хиляди. Хората там продължавали да мрат като мухи. Оная адска бомба правела нещо на въздуха и продължавала да убива. Боже, та ако това стане в Лондон и аз съм началник на лагер като нашия, направо… направо ще изтрепя всичко до крак. Без да ми мигне окото.

Питър Марлоу го успокои, излезе навън и се запъти към портала. Страхът бе свил душата му. Това с бомбата вече беше прекалено.

Неусетно се озова до загражденията. Часовите както винаги бяха там — сега вече с гръб към лагера, но както винаги — въоръжени. Разгледа ги с любопитство. Знаеше, че те всеки момент биха се хвърлили сляпо под куршумите, за да защитят онези, които до вчера им бяха смъртни врагове.

„Колко са странни хората — помисли си той. — Надали ще мога да ги разбера някога.“ В този миг от просветляващата утрин внезапно изникна едно привидение — жив човек от плът и кръв, създание, което имаше вид на истински човек. Бял. Облечен в някакво непозната зелена униформа, с лъснати парашутистки ботуши, с блеснал като пламък вензел на баретата, с револвер на широкия колан и стегната войнишка раница на гръб.

Мъжът крачеше по средата на пътя и налчетата му чаткаха по чакъла. Най-сетне той стигна до караулното.

Капитанът — от това разстояние вече се виждаше чинът му, — капитанът спря, изгледа охраната и ревна:

— Отдайте чест, копелдаци!

Войниците го изгледаха глупаво. Той отиде до най-близкия, измъкна пушката от ръцете му, заби яростно щика в земята и нареди отново:

— Отдайте чест, копелдаци!

Войниците уплашено го изгледаха. Капитанът измъкна револвера си, изстреля един пълнител в краката им и потрети.

— Отдайте чест, копелдаци!

Облян в пот, Авата — японският сержант, страховитият Авата — пристъпи напред и разтреперан се поклони. След него се поклониха и останалите.

— Това е друго нещо! — каза капитанът, измъкна една по една пушките от ръцете им и ги хвърли на земята. — Марш сега в караулното!

Авата разбра жеста и заповяда на войниците да се строят. После под негова команда те се поклониха за втори път.

Капитанът не сваляше поглед от тях. Сетне козирува и отново заповяда:

— Отдайте чест, копелдаци!

Войниците се поклониха.

— Добре — остана доволен капитанът. — И друг път, като ви кажа „Отдайте чест!“, ще изпълнявате!

Авата и хората му се поклониха отново, капитанът им обърна гръб и закрачи към загражденията.

Питър Марлоу усети как погледът на парашутиста се плъзна по мъжете наоколо и се спря върху него. Той трепна от страх и отстъпи крачка назад, съзрял в очите на капитана отвращение, а после и състрадание.

— Отворете тая врата, копелдаци! — кресна капитанът на охраната.

Авата се досети какво сочи ръката му, изтича бързо с трима войници, дръпна настрана загражденията и отвори портала.

Капитанът влезе и когато японците понечиха да го затворят отново, той ревна:

— Оставете го така, по дяволите!

И те го оставиха отворен и се поклониха. Питър Марлоу се опита да дойде на себе си. Това не беше възможно, просто не беше възможно. Сигурно сънуваше.

После изведнъж капитанът се озова пред него.

— Здравейте! — каза той. — Казвам се капитан Форсайт. Кой е началникът тук? — Думите бяха изречени спокойно и тихо, ала Питър Марлоу виждаше единствено очите, които го оглеждаха от глава до пети.

„Какво има? Какво чак толкова ми има? — отчаяно се луташе мисълта му. — Какво ми е?“ Той отстъпи още крачка назад в уплаха.

— Не се бойте от мен — гласът на капитана бе дълбок и доброжелателен. — Войната свърши. Пратен съм тук, за да следя да не ви се случи нещо лошо. Той направи крачка напред и Питър Марлоу отскочи. Капитанът спря и бавно измъкна от джоба си кутия „Плейърс“ — истински английски цигари!

— Ще запалите ли?

Той направи още крачка напред и Питър Марлоу хукна ужасен към бараката.

— Ей, почакайте! — извика след него капитанът, после понечи да се приближи към друг пленник, но той също се врътна и изчезна. Така един по един всички избягаха от капитана.

Вторият голям страх погълна Чанги — страхът от самия себе си.

„Какво става с мен? Наред ли съм? Толкова време мина! С всичкия си ли съм? Та това са цели три години и половина! Нали помниш какво казват за импотентността? Ще ме бива ли въобще? Ще мога ли отново да се любя? Всичко наред ли ми е? Капитанът ме гледаше така? Какво ми има? Как… как да го попитам дали аз… дали съм наред?“

 

 

Когато вестта за офицера стигна до Царя, той лежеше и мислеше. Вярно все още държеше най-доброто място до прозореца, но сега между всички легла имаше еднакво разстояние — метър и двадесет на метър и деветдесет. Като се върна от зеленчуковата градина, вещите му бяха разместени и на мястото, което му се полагаше по право, се мъдреха чужди легла. Той си бе замълчал. Само изгледа американците, а те извърнаха очи. И вечерята — не я бяха взели, нито му я бяха запазили. Някой я беше изял. Само Текс гузно отбеляза:

— Ей, ние май те забравихме. Друг път гледай да си тук — всеки сам си отговаря за кльопачката.

Тогава той сготви една от кокошките си — изчисти я, опържи я и я изяде. Всъщност изяде половината, а останалото запази за закуска. Сега имаше само още две кокошки. Другите ги бяха изяли през последните няколко дни — разделил ги бе с тези, които ги приготвиха.

Вчера се бе опитал да купи стоката от лагерната лавка, но парите, които спечели от диаманта, вече не вървяха. В портфейла си имаше единайсет американски долара — те поне си пазеха цената, — но с единайсет долара и две кокошки дълго нямаше да изкара. Целият изтръпваше от ужас при тази мисъл.

Миналата нощ почти не спа, и в мрачните часове на безсъницата се ядоса на себе си — толкова мекушаво, толкова глупашки се държеше, съвсем недостойно за един Цар. Голяма работа, че като тръгне из лагера, всички — Брант, Праути, Самсън, всички го подминават. Всички до един — Тинкър Бел, Тимсън, полицаите, доносниците, всички, на които плащаше издръжка, хора, на които бе помагал или просто бе познавал, на които бе давал храна, цигари и пари или бе посредничил в продажбите — всички го подминаваха така, сякаш въобще не съществуваше. Там, където винаги го бяха следвали погледи и го бе ограждала омраза, сега оставаше само пустота — нямаше погледи, нямаше омраза, нямаше дори поздрав.

Тръпка го полази, докато обикаляше лагера така — все едно че бе призрак. Върна се в бараката, но си остана призрак. Легна си — призрак. Сякаш изобщо не съществуваше.

В момента Текс разправяше невероятната вест за капитана и Царя долови новия страх, свил сърцата им.

— Е, какво толкова? — обади се той. — Какво сте се умълчали? Пристигнал някои си отвън, голяма работа!

Никой не отговори нищо.

Царя се надигна — тая тишина го смазваше, не можеше да я понася. Облече си най-хубавата риза и чисти панталони, избърса праха от лъснатите си обувки, килна небрежно кепето и на излизане спря за миг на прага.

— Днес съм решил да си направя голямо угощение — каза той неопределено. Огледа се — по лицата на американците бе изписан глад, а в очите им гореше зле прикрита надежда. Това го успокои — значи всичко си беше постарому. Изгледа мъжете изпитателно. — Имаш ли работа днес, Дайно? — попита той накрая.

— Ами… не, нямам — отговори Дайно.

— Леглото ми е за оправяне и имам малко пране…

— Искаш да го оправя ли? — притеснено попита Дайно.

— Ако ти искаш.

Дайно изруга под носа си, но споменът за аромата на снощното пиле разколеба решителността му.

— Може — каза той.

— Благодаря, приятелю… — иронично отговори Царя, развеселен от явната борба, която Дайно водеше със съвестта си. После се обърна и закрачи надолу по стълбите.

— А коя… коя кокошка ще искаш? — провикна се подире му Дайно.

— Ще си помисля — отговори Царя, без да спира. — Ти свърши сега с леглото и прането.

Дайно се подпря на вратата и го проследи с поглед, докато накрая Царя подмина близката стена на затвора и се скри зад ъгъла.

— Мръсно копеле! — изруга той.

— Иди, иди вземи прането! — обади се Текс.

— Я млъкни! Гладен съм.

— Изработи те да му свършиш работата без пиленце, а?

— Той пиле ще сготви — тросна се Дайно. — И за мен ще има. Винаги дава, като му свършиш работа.

— А снощи?

— Е, снощи беше вкиснат, защото разместихме леглата — отговори Дайно. Но мисълта му се въртеше все около английския капитан и дома, момичето му. Дали го чака? Дали не се е омъжила? „Ще се омъжи, естествено — горчиво си каза той. Няма мен да чака. Мен няма кой да ме чака. И как ще си намеря работа просто не знам!“

— Това беше преди — говореше Байрън Джоунс. — Басирам се, че сега ще си я сготви и ще я изяде пред очите ни, копелето. — Но и той си мислеше за вкъщи. „Да пукна, ако остана там! Ще си взема апартамент. Така де. Но откъде, по дяволите, откъде да взема мангизи?“

— Е, голяма работа — обади се Текс. — Все ще изкараме, някак още ден-два. — „А после у дома, в Тексас. Дали ще ми дадат старата служба? И къде ще живея? Как ще се оправям с мангизите?… Ами в оная работа ще ме бива ли, не ли?“

— Ами английският офицер, Текс? Не трябва ли да идем да поговорим с него?

— Да… сигурно трябва. Ще идем. Днес следобед. Или пък утре. Нека свикнем с мисълта… — Текс едва се овладя да не потрепери. — Как ме гледаше само… Като че ли… като че ли съм… прокажен. Какво чак толкоз ми има? Съвсем съм си нормален, нали?

Огледаха го внимателно и всеки се опита да разбере какво толкова бе видял офицерът. Но насреща им стоеше просто Текс — същият Текс, какъвто си го знаеха вече три години и половина.

— Съвсем нормално ми изглеждаш, на мен поне — обади се накрая Дайно. — На оня му има нещо, не на теб. Що мен не ме накара някой да скоча сам с парашут в Сингапур, с всички тия откачени японци наоколо. Не, не, оня изобщо не е наред!

 

 

Царя крачеше покрай стената на затвора. „Глупак с глупак — каза си той, — какво толкова се разкисна. Всичко си е постарому. Ами да! И ти както винаги си на върха. Само ти знаеш как да се оправиш в новото положение.“ Килна наперено кепето си и се подсмихна при мисълта за Дайно. Има да ругае копелето и да се тормози ще го огрее ли от пилето, или се е прекарал да свърши работата даром. „Много му здраве, нека се поизпоти!“ — реши развеселен Царя.

Пресече пътеката между две бараки. Наоколо се бяха струпали пленници — безмълвни, неподвижни, де един обърнали поглед на север, към портала. Заобиколи още една барака и се озова недалеч от офицера, който се озърташе озадачен наоколо си, останал изведнъж съвсем сам. Англичанинът беше обърнат с гръб към него. Царя видя как той пристъпи към неколцина пленници, но мъжете уплашено се дръпнаха.

„Тия са луди — изсмя се язвително наум Царя, — направо са луди. Какво чак толкоз страшно има — един прост капитан. Ясно, ще трябва да му се помогне. Ама и той пък, защо гледа наоколо си като треснат? Нищо не разбирам!“ Царя ускори крачка, но стъпките му бяха съвсем безшумни.

— Добро утро, сър — уверено поздрави той и козирува.

Стреснат, капитан Форсайт се извърна към него.

— Здравейте! Добре, че поне един нормален човек има тук — въздъхна с облекчение той и в същия миг осъзна какво каза. — Извинявайте, не исках да…

— Нищо, нищо — добродушно отвърна Царя. — В тая воняща дупка всеки ще излезе от релси. Много ни е драго да ви видим тук. Добре дошли в Чанги!

Капитанът се усмихна. Беше много по-нисък от Царя, масивен и як като бик.

— Благодаря! Казвам се Форсайт. Изпратиха ме да се погрижа за лагера, докато пристигне флотът.

— А кога ще стане това?

— След шест дни.

— Не може ли да побързат малко?

— Не е толкова лесно. Какво им става на всички тук? — кимна Форсайт по посока на бараките. — Бягат от мен като от дявола!

— Сигурно са изпаднали в шок — сви рамене Царя. — Не вярват на очите си. Нали знаете, хора всякакви. Много време мина.

— Да, много време мина — повтори бавно Форсайт.

— Нещо не са с всичкия си — какво ще се плашат от вас! Ама тяхна си работа — отново сви рамене Царя.

— Вие американец ли сте?

— Да. Тук сме двайсет и пет американци с командващ офицер капитан Бръф. Него са го свалили над камилата през четирийсет и трета. Сигурно ще искате да го видите?

— Естествено.

Форсайт бе смъртно уморен. Бяха му връчили заповедта преди четири дни в Бирма. После чакането, полетът, скокът, пътят до караулното, тревогата какво го чака в лагера, как ще реагират японците, как въобще ще се справи — всичко това прогони съня му и изпълни с ужас нощите му. „Е, момчето ми, ти сам се натискаше, — сега се оправяй какво можеш! Поне първият изпит — при портала — мина. Ама и ти си един глупак — мислеше си той — ангелите си беше изкарал. Само крещеше на ония копелдаци да отдадат чест и толкоз.“

Но където и да се извърнеше, погледът му срещаше безмълвни пленници, скупчени в бараките, по прозорците, на праговете и в сенките, впили очи в него. Видя пътеката, която пресичаше лагера, и тоалетните отвъд нея. Забеляза ужасното състояние, в което се намираха бараките. Воня на пот, мухъл и урина изпълни ноздрите му. Из целия лагер крачеха призраци — призраци в дрипи, призраци с препаски на кръста, призраци в саронги, призраци от кожа и кости.

— Добре ли се чувствате? — загрижено го попита Царя. — Нещо сте доста блед.

— Нищо ми няма. Какви са тия нещастници?

— Ами пленници, от лагера — обясни Царя. — Офицери.

— Какво?

— Ами да. Защо, какво има?

— Значи това там са офицери?

— Да. Всички бараки наоколо са офицерски. Малките постройки са за по-старшите — майори и нагоре. В бараките южно от затвора има горе-долу хиляда австралийци и англичани, а в самия затвор — седем-осем хиляди войници и сержанта.

— И всичките ли са такива?

— Моля?

— Всички ли изглеждат така? Така ли са облечени?

— Ами да! Вярно, отстрани сигурно на нищо не приличат — изсмя се Царя. — Хич не съм и обърнал внимание. — Изведнъж долови изпитателния поглед на Форсайт. — Какво има? — попита Царя и усмивката му угасна.

Всички очи бяха вперени в тях. Питър Марлоу също бе наблизо. Но никой не смееше да се приближи. Не можеха да повярват, че наистина това там е човек — истински, жив човек с револвер на колана, и Царя разговаря с него.

— А вие защо правите изключение? — попита Форсайт.

— Моля?

— Вие защо сте прилично облечен, а те целите са в дрипи?

Усмивката на Царя се появи отново:

— Ами аз си пазех дрехите, а те сигурно не са.

— Доста добре изглеждате.

— Е, не съм в цветущо състояние, но не мога да се оплача. Искате ли да ви разведа наоколо. Като ви видях, рекох си: тук ще трябва да се помага! Ще накарам момчетата да се поразтичат, ще съберем доброволци. В лагера няма кой знае какви припаси, но в гаража стои един камион. Може да отидем до града и да…

— Вие защо се отличавате в такава огромна степен от всички? — Въпросът изсвистя като куршум.

— Моля?

— Тук виждам най-малко двеста, дори триста души — дебелият пръст на Форсайт посочи бараките, — а единствено вие сте облечен. Всички са слаби като вейки, а вие — не. — Той се обърна и впи леден поглед в Царя. — Вие „не можете да се оплачете“.

— И аз съм като всички. Само дето повече ми сече умът и излязох късметлия.

— В ад като този късметлии няма.

— Има, как да няма — каза Царя. — Пък и не е престъпление да си пазиш дрехите и да се поддържаш във форма, доколкото е възможно. Човек трябва да се грижи за себе си, нали? Какво лошо има в това?

— Нищо лошо, стига да не е за сметка на другите! — отговори Форсайт, после рязко попита: — Къде е щабът на коменданта?

— Ей, там — посочи Царя първия ред бараки. — Но не разбирам, какво ви става? Аз идвам с най-доброто желание да ви бъда в помощ. Все някой трябва да ви обясни…

— Нямам нужда от вашата помощ, ефрейтор! Как се казвате?

Царя съжали, че си изгуби времето да се разправя с тоя. „Кучият му син! — ядоса се той. — Ето какво става, като се опиташ да услужиш!“

— Царя… сър.

— Свободен сте, ефрейтор. Но няма да пропусна да поговоря с капитан Бръф при първа възможност.

— Какво искате да кажете, по дяволите?

— Искам да кажа, че ми се виждате крайно подозрителен — рязко отсече Форсайт. — Искам също да знам защо изглеждате толкова добре, когато останалите са толкова зле. За да има човек вашия вид на такова място, значи пари са играли. А пари тук се печелят по много малко начини. Съвсем малко! Доносничество като начало! Или черна борса с лекарства и храна…

— Няма да позволя да ме обиждат така…

— Свободен сте, ефрейтор! И помнете, че ще се занимая с вас!

С върховно усилие Царя се овладя да не смаже с юмрук физиономията на капитана.

— Свободен сте! — повтори Форсайт, после злобно процеди през зъби: — Махайте се от очите ми!

Царя козирува и се отдалечи с кървясали от гняв очи.

— Здрасти! — пресече му пътя Питър Марлоу. — Де да имах твоята смелост!

Погледът на Царя се избистри и той изхриптя:

— Здравейте, сър.

Козирува и понечи да отмине.

— Чакай, Раджа, какво ти става?

— Нищо. Просто… просто не ми се разговаря.

— Защо? Ако съм те обидил с нещо или ако ти се натрапвам, моля те, кажи.

— Не, ти нямаш нищо общо с това. — Царя се усмихна пряко сили, а цялото му същество крещеше: „Боже мой, какво толкова лошо сторих? Та аз хранех тия проклетници, аз им помагах, а сега всички отвръщат очи от мен, сякаш съм някакъв звяр.“ Той хвърли поглед назад към Форсайт и го видя да изчезва между две бараки. Преряза го остра болка: „Ето го и тоя — той пък мисли, че съм доносник.“

— Какво ти каза капитанът? — поинтересува се Питър Марлоу.

— Нищо. Той… аз… трябва да му свърша една работа.

— Кажи ми, ако мога да ти помогна с нещо. Нали сме приятели. Ето, виждаш, аз няма да те изоставя.

Но единственото желание на Царя бе да се скрие вдън земя. Форсайт и мъжете в лагера го бяха унищожили, смазали бяха гордостта му и сега в него живееше само ужасът.

— Хайде, довиждане — измърмори той, козирува и бързешком се отдалечи. — „О, господи боже мой! — В гърдите му напираше плач. — Нека бъда пак това, което бях, моля те, моля те!“

На следващия ден над лагера прелетя самолет и от търбуха му се изсипаха провизии. Част от пратките паднаха в лагера, други потънаха в джунглата. Тях така и не ги потърсиха. Никой не смееше да излезе извън оградата — можеше да им кроят номер. Въздухът както винаги гъмжеше от мухи, няколко души умряха. Мина още един ден. Над пистата закръжиха самолети. В лагера пристигна истински полковник. С него дойдоха лекари и санитари, донесоха медикаменти. После и други самолети направиха по няколко кръга над пистата и се приземиха.

Внезапно из лагера забръмчаха джипове, появиха се огромни мъжаги с пури в уста и четирима лекари, все американци. Нахлуха в бараката на американците, започнаха да им слагат разни инжекции, наливаха ги с пресен портокалов сок, тъпчеха ги с храна, даваха им цигари, прегръщаха ги — „нашите момчета“, „нашите герои“. После ги качиха на джиповете и ги откараха до главния портал на Чанги, където ги чакаше камион. Питър Марлоу наблюдаваше смаян. „Та те не са герои — мислеше си той в недоумение. — Нито пък ние. Ние изгубихме, нашата война ние я изгубихме, не е ли така? Ние не сме герои, не сме никакви герои.“ През мъглата, обгърнала мозъка му, видя Царя. Неговият приятел! Колко пъти бе дебнал случай да си поговорят, но Царя все го отпращаше.

— По-късно — казваше той. — Сега нямам време.

Когато дойдоха американците, пак нямаше време. И Питър Марлоу, заедно с мнозина други, отиде до портала да изпрати американците, да каже последно „сбогом“ на приятеля си, да се опита да му благодари — за спасената ръка, за веселите часове, прекарани заедно.

Сред изпращачите беше и Грей.

До камиона уморено стоеше Форсайт.

— Нека оригиналът да стои у вас, сър — подаде той един списък на най-старшия американски офицер. — Хората ви са подредени по звание, длъжност и личен номер.

— Благодаря — отвърна майорът, набит десантчик с масивна долна челюст, подписа се и върна останалите пет копия. — Кога пристигат вашите хора?

— След ден-два.

Майорът се огледа наоколо и потръпна.

— Доста работа ви чака тук.

— Дали нямате случайно някакви медикаменти в повече?

— Разбира се, че имаме — цял самолет, претъпкан! Знаете ли какво? Щом нашите момчета отлетят, ще докарам лекарствата с джиповете и ще ви оставя един доктор и двама санитари, докато дойдат вашите.

— Благодаря. — Форсайт прокара ръка по лицето си, сякаш, за да изтрие умората от него. — Ще ни свършат добра работа. Аз ще се разпиша, където трябва. Генералният щаб ще признае подписа ми.

— Ами, никакви подписи. Щом лекарствата ви трябват, значи остават тук при вас — нали затова са пратени. Той се обърна и подкани санитаря: — Хайде, сержант, качвайте хората в камиона. — После отиде до джипа, където внимателно привързваха една носилка.

— Как е той, докторе?

— Ще издържи до Щатите. — Лекарят вдигна поглед от безпаметното тяло, грижливо стегнато в усмирителна риза. — Но ума му няма да го бъде.

— Горкият! — уморено продума майорът и отбеляза нещо в списъка срещу името Макс. — Не е справедливо някак си. А другите? — шепнешком попита той.

— Не са добре. Симптоми на депресия при всички. Страх от бъдещето. Само един е горе-долу във форма — физически. Въобще нямам представа как са оцелели.

— Бяхте ли в затвора?

— Да. Обиколих набързо, но и това ми беше достатъчно.

Питър Марлоу мрачно наблюдаваше сцената. Съзнаваше, че лошото му настроение не се дължи единствено на заминаването на приятеля му. Съвсем не. Мъчно му беше, че се разделя с американците. Имаше странното чувство, че неговото място е там, при тях, а това не бе редно — чужденци са в края на краищата. И все пак — сред тях не се чувствуваше чужденец. „Дали не е от завист? — питаше се той. — Или от ревност? Не, мисля, че не. Просто, кой знае защо, имам чувството, че те си отиват у дома, а аз оставам завинаги тук.“ Когато най-сетне започнаха да се чуват команди и американците взеха да се качват на камиона, той пристъпи малко по-напред. Издокарани в новите си колосани униформи Бръф, Текс, Дайно, Байрън Джоунс и всички останали изглеждаха някак неестествено. Те разговаряха възбудени, викаха, смееха се. Единствено Царя бе изключен от общото оживление. Той стоеше малко настрана, съвсем сам.

Питър Марлоу истински се радваше, че приятелят му отново е сред своите, и от все сърце се молеше всичко да се оправи, щом се прибере у дома.

— Хайде, момчета, качвайте се.

— Скачайте в камиона, дявол ви взел!

— Следваща спирка — Щатите!

Без да усети, Грей бе застанал до Питър Марлоу.

— Разправят, че пратили самолет да ги откара чак до Америка — специално за тях. Как е възможно! Шепа редници и един-двама младши офицери — каза той, без да сваля очи от камиона.

Питър Марлоу също не бе забелязал Грей.

— Ти наистина си бил ужасен сноб — измери го с презрителен поглед той.

— Аа, това си ти — рязко се извърна Грей.

— Аз съм.

— Няма ли да престанеш с високомерните си…

— О, я си затваряй устата! — прекъсна го жлъчно Питър Марлоу и се дръпна настрана.

До камиона, с незапалена пура в уста, стоеше един сержант — огромен мъжага с много нашивки на ръкава.

— Хайде, качвайте се — отегчено повтаряше той.

Царя остана последен.

— Какво чакаш, качвай се де! — изръмжа сержантът.

Царя не помръдна. Тогава сержантът нервно захвърли пурата и го смушка:

— Ей, ти, ефрейторът! Хайде, размърдай си мръсния задник!

Царя излезе от вцепенението си.

— Слушам, сержант! Извинявайте, сержант!

Той покорно се качи в камиона и единствен остана прав. Около него развълнуваните мъже оживено разговаряха, но никой не му обръщаше внимание. Никой не го забелязваше. Двигателят изрева, Царя се хвана за задния капак и камионът потегли сред облак прах — праха на Чанги.

Питър Марлоу се втурна след него и вдигна ръка да помаха на приятеля си, но Царя не се обърна назад. Той никога не се обръщаше назад.

Питър Марлоу остана там, пред главния портал на Чанги, и самотата го задави.

— Струваше си да види човек тая гледчица — злорадо отбеляза Грей.

— Изчезвай, докато не ти се е случило нещо! — кресна Питър Марлоу.

— Мед ми капна на сърцето! „Хайде, ефрейтор, размърдай си мръсния задник!“ — Очите на Грей блеснаха злобно. — Получи си заслуженото, мръсникът.

Но Питър Марлоу искаше да помни Царя такъв, какъвто беше в действителност. Не Царя бе казал покорно: „Слушам, сержант!“ Не! Това бе друг човек — изтръгнат от утробата на Чанги, откъснат от люлката, която толкова време му бе давала подслон.

— Получи си заслуженото, крадецът му с крадец — умишлено натърти Грей.

Питър Марлоу сви лявата си ръка, оздравялата, в юмрук и го стовари върху лицето му.

— Аз те предупредих!

Грей политна назад, но се задържа на крака и се нахвърли върху него. Двамата се вкопчиха един в друг и в този миг до тях изникна Форсайт.

— Прекратете веднага! — нареди той, — Защо се биете?

— Ей така — отвърна Питър Марлоу.

— Не ме пипай! — рязко издърпа Грей ръката си от пръстите на Форсайт. — Разкарай се!

— Само да се повтори подобно нещо, и ще ви затворя в карцера! — Форсайт с възмущение забеляза, че единият от мъжете е капитан, а другият — лейтенант. — Не ви ли е срам да се разправяте като прости войници! Хайде, махайте се и двамата! Войната свърши, не разбрахте ли?

— Не за всички! — Грей стрелна с поглед Питър Марлоу и се отдалечи.

— Какво делите толкова? — попита Форсайт. Питър Марлоу се взря в далечината, но камионът вече не се виждаше.

— Няма да разберете — отвърна той и му обърна гръб.

Форсайт го изпрати с поглед. „Ти дори не знаеш, колко си прав, приятелче — помисли си той, уморен до смърт. — Нищо не разбирам тук, абсолютно нищо.“ Капитанът се обърна към портала. Както винаги там се тълпяха мъже, безмълвно вперили поглед навън, и както обикновено пред вратата имаше охрана, но сега вече не от японски или корейски войници, а от английски офицери. Още в деня на пристигането си бе изгонил японците и сложи на тяхно място офицери, за да осигуряват безопасността на лагера и да не пускат хората навън. Но мерките му се оказаха съвършено ненужни, защото никой не се опитваше да излезе от Чанги. „Не разбирам — уморено мислеше Форсайт, — нищо не разбирам. Въобще не разбирам какво става тук.“ Изведнъж се сети, че забрави да доложи за подозрителния американец, ефрейтора. Толкоз неща му се бяха струпали на главата през последните дни, че напълно му бе изскочило от ума. „Ама и аз съм един глупак! Сега вече е късно.“ После си спомни, че майорът ще се върне, и се успокои. „А, добре, ще му кажа на него. Той ще се погрижи за останалото“. Два дни по-късно в лагера отново пристигнаха американци. Между тях имаше и един истински генерал. Около него като край пчела майка жужаха фотографи, репортери, адютанти. Отведоха генерала при коменданта на лагера и наредиха на Питър Марлоу, Мак и Ларкин също да се явят там. Генералът пъхна слушалката на радиото в ухото си и се направи на заинтригуван от новините.

— Така е добре, генерале!

— Само още една снимка, генерале!

Изтикаха напред Питър Марлоу и го накараха да се наведе над радиото, все едно че го показва на генерала.

— Не, не, не — да се вижда лицето. Така, така, да се вижда и колко си слаб, момчето ми. Мини на светлото. Да, така е добре…

Същата нощ третият, последният, най-големият страх разтърси Чанги — страхът от утрото.

Вече всички се бяха уверили, че войната наистина е свършила. Сега ги чакаше бъдещето — утрото извън лагера. Бъдещето, което вече бе настояще. Днес. И мъжете от Чанги се затвориха в себе си. Нямаше къде другаде да се скрият. Нямаше къде да се потулят, освен в себе си. А там, вътре, цареше ужас. Флотът на съюзниците акостира в Сингапур. И в Чанги нахълтаха още непознати. Тогава започнаха въпросите:

— Име, звание, личен номер, подразделение?

— Къде се сражавахте?

— Кои умряха?

— Кой бе убит?

— Имаше ли издевателства? Колко пъти ви биха? Видели ли сте да намушкват някого на щик?

— Никого? Невъзможно! Мисли, човече! Размърдай си мозъка! Спомни си! Колко души умряха? А на кораба? Трима, четирима, петима? От какво? Кои други бяха там?

— От вашата част кои останаха? Десет души? От цял полк? Я помисли! Добре, така е по-добре! Сега, как загинаха останалите? Да, да, подробностите!

— А, значи сте видели намушкани с щик!

— Проходът „Трите пагоди“? А, да, жп линията! Да, знаем за случая. Какво можете да добавите? Колко храна получавахте? Медикаменти? Извинявайте, да, разбира се, излезе ми от ума. А холера?

— Да, за лагер номер три знаем. А за лагер номер четиринадесет? Онзи на границата между Бирма и Тайланд? Там загинаха хиляди, нали?

Заедно с въпросите пришълците донесоха и мнения. Мъжете от Чанги ги чуваха, прошепнати крадешком:

— Видя ли го онзи? Боже мой, не мога да повярвам! Разхождаше се гол! На публично място!

— Я погледни там! Оня си върши работата ей тъй, пред всички. За хартия не се и сеща дори, а направо с вода! Боже мой, та те до един така правят!

— Виж какво мърляво легло! Ужас! И гъмжи от гадини!

— Докъде са паднали горките — по-зле и от животни! — Тоя трябва да го пратят в лудница! Вярно, че японците са ги докарали дотук, но все едно — по-добре да ги държат под ключ. Те са изгубили всякаква представа за приличие.

— Виж ги само как лапат тая гнусотия! Божичко, ти им даваш хляб и картофи, а те искат ориз!

— Трябва да ида на кораба, нямам търпение да доведа момчетата. Къде ще видят друг път такова нещо?

— Тия медицински сестри направо си търсят белята, дето се мотаят наоколо.

— Ами, ами какво могат да им направят ония. Сума ти момичета идваха да ги зяпат. Ей, ама оная си я бива!

— Виж само как ги гледат пленниците, а! Отвратително!

Заедно с въпросите и мненията пришълците донесоха и отговори.

— А, лейтенант Марлоу? Да, имаме телеграма от адмиралтейството. Капитан Марлоу е… да, за съжаление баща ви е мъртъв, загинал при акция в Северно море. На десети септември четиридесет и трета. Нашите съболезнования! Следващият!

— Капитан Спенс? Да, има много писма за вас, можете да си ги получите в караулното. О, да, за съжаление жена ви… жена ви и детето са убити в Лондон при бомбардировка. Тази година, през януари. Нашите съболезнования. Моля? Да, „Фау 2“. Просто ужасно! Следващият!

— Подполковник Джоунс? Да, сър, вие сте в първата група, тръгвате утре. Всички старши офицери заминават. Приятно пътуване! Следващият!

— Майор Маккой? А, да, вие питахте за жена си и сина си. Чакайте да видя, те са били на борда на „Императрицата на Шропшир“, нали така? Корабът, който е отплувал от Сингапур на девети февруари хиляда деветстотин четиридесет и втора… Съжаляваме, нямаме вести, освен че е бил потопен някъде край Борнео. Говори се, че има и оцелели, но дали е така и къде са, никой не знае. Имайте търпение! Както разбираме, военнопленнически лагери имало навсякъде — на Целебес, на Борнео… Бъдете търпелив! Следващият!

— А, полковник Смедли-Тейлър? Съжаляваме, вестите са лоши, сър. Жена ви е убита при бомбардировка преди две години. Малкият ви син, майор от авиацията П. Р. Смедли-Тейлър, е изчезнал при полет над Германия през четиридесет и четвърта. Синът ви Джон в момента е в Берлин с окупационните войски. Ето адреса му. Какъв чин ли? Подполковник. Следващият!

— Полковник Ларкин? Не, за австралийците отговаря друг. Следващият!

— Капитан Грей? А, да, при вас е малко по-сложно. Ами вижте, в архива се водите като загинал в бой през четиридесет и втора. Жена ви се е омъжила повторно. Тя… ето сегашния ѝ адрес. Не зная, сър. Ще трябва да попитате в Министерството на правосъдието. Съжалявам, юридическите въпроси не са в моята компетентност. Следващият!

— Капитан Юърт? О, да, Малайският полк! Драго ми е да ви съобщя, че жена ви и трите ви деца са живи и здрави, намират се в лагера Ча Сон в Сингапур. Да, да, днес следобед ще заминете. Моля? А, не зная. В съобщението се казва три, не две деца. Може би е грешка. Следващият!

 

 

Все повече мъже се осмеляваха да отидат на плажа. Но външният свят продължаваше да ги плаши и те с радост се връщаха в лагера. Един ден Шон също тръгна към морето. Слезе до брега с другите, понесъл в ръце някакъв вързоп. На плажа той се дръпна настрана и мъжете — до един почти, започнаха да се хилят и да подмятат закачки на сбъркания тип, който не искаше да си свали дрехите като всички останали.

— Ей, маце!

— Педи!

— Мръснико!

— Хомо!

Шон се отдалечи по брега и си намери едно по-закътано място далеч от подвикванията им. Смъкна късите панталони и ризата, сложи сутиен с подплънки, корсет и чорапи, облече най-хубавия си саронг, разреса си косата и грижливо, безкрайно грижливо се гримира. И тогава на плажа се изправи една млада жена, уверена в себе си и много щастлива. Тя сложи обувки с високи токове и пое навътре в морето.

То я посрещна с нежност и дари покой на измъчената ѝ душа. После, малко по малко, погълна дрехите ѝ, тялото ѝ, спомена за нея.

На прага на шестнадесета барака стоеше един майор. Куртката му бе натежала от медали, но лицето му имаше младежки черти. Той наблюдаваше с любопитство вътрешността на помещението и отблъскващите фигури, които лежаха проснати на креватите, преобличаха се, пушеха или се готвеха да вземат душ. Погледът му се задържа на Питър Марлоу.

— Какво зяпаш, да те вземат дяволите? — изкрещя англичанинът.

— Я не ми дръжте такъв тон! Аз съм майор и…

— Хич не ми пука, ако ще да си господ-бог! Изчезвай оттук! Изчезвай, чуваш ли?

— Я застанете мирно! Ще ви дам на военен съд! — кресна майорът. Очите му изскочиха от орбитите си, а по челото му изби пот. — Как не ви е срам, с тая пола…

— Това не е пола, а саронг…

— Саронг! Я се вижте — офицер, а стоите полугол, само с една пола! Мислите, че като сте военнопленници, всичко ви е разрешено, а! Е, да, ама слава богу, не е така и аз ще ви науча да уважавате…

Питър Марлоу сграбчи войнишкия си нож, скочи и го тикна пред лицето на майора.

— Махай се оттука или ще те изкормя като пиле, ясно ли ти е!

Майорът начаса изчезна.

— Спокойно, Питър — промърмори Фил. — Ще ни докараш някоя беля.

— А те защо ни зяпат така, а, защо? Можеш ли да ми кажеш? — изкрещя Питър Марлоу.

Никой не му отговори.

След малко в бараката влезе лекар с червен кръст на ръкава и се усмихна на Питър Марлоу. Явно беше бързал, но се стараеше да не издаде тежкото си дишане.

— Не му обръщайте внимание — каза той и посочи майора, който продължаваше да обикаля из лагера.

— Защо всички вие ни зяпате така, а?

— Заповядайте, запалете една цигара и се успокойте. — Лекарят изглеждаше доста симпатичен и дружелюбен, но и той беше пришълец, значи не биваше да му се вярва.

— „Запалете една цигара и се успокойте“, само това повтаряте! — беснееше Питър Марлоу. — Попитах защо ни зяпате така.

Лекарят запуши, приседна на едно от леглата и тутакси съжали, защото по леглата се въдеха една зарази, не ти е работа. И все пак искрено желаеше да бъде полезен с нещо на мъжете тук.

— Ще се опитам да ви обясня — започна той спокойно. — Вие, всички вие тук сте понесли неща, които не могат да се понесат, и сте изтърпели страдания, които не могат да се изтърпят. Всички приличате на вървящи скелети. От лицата ви са останали само очите, а в тях има един такъв израз на… — Той спря за миг да потърси подходящата дума, защото знаеше, че те имат нужда от помощ, от грижи, от топлота. — Не знам как точно да ви обясня — уплаха може би… Не, не е уплаха! Страх също не е… Просто в погледите на всички вас гори едно и също особено изражение. И сте живи, когато по всички закони на природата би трябвало да сте мъртви. Ние не можем да проумеем как сте оцелели и защо точно той е оцелял, а не някой друг. Ние, които идваме отвън, ви гледаме, защото не можем да ви се начудим…

— Като на уродите по панаирите, така ли?

— Да — спокойно отвърна лекарят. — Би могло и така да се каже, но…

— Ей, богу, ще светя маслото на всеки, който ме зяпне като че ли съм маймуна.

— Ето, вземи — опитваше се да го усмири лекарят, — вземи тези хапчета. Ще ти помогнат да се успо…

— Не искам никакви хапчета! Искам да ме оставите на мира! — изкрещя Питър Марлоу, блъсна ръката му и изскочи навън.

Американската барака бе пуста.

Той се хвърли на леглото на Царя и заплака.

 

 

— Довиждане, Питър — каза Ларкин.

— Довиждане, полковник.

— Довиждане, Мак.

— Всичко хубаво, момчето ми.

— Хайде, пък обаждай се!

Ларкин раздруса ръцете им за сбогом и се отправи към портала, където камионите чакаха да откарат последната група австралийци до кораба. И после у дома.

— Ти кога заминаваш, Питър? — попита Мак, след като Ларкин се изгуби от погледа им.

— Утре. А ти?

— Аз още днес, но ще остана в Сингапур. Няма смисъл да тръгвам, докато не разбера къде да ги търся.

— Още ли нямаш новини?

— Не. Но трябва да са някъде из Индонезия. Не са мъртви, иначе щях да го усетя, със сърцето си щях да го усетя. — Мак вдигна раницата си и по навик провери дали скритата консерва сардина е все още вътре. — Чух, че в един от лагерите на Сингапур имало няколко жени от същия кораб. Може някоя от тях да знае нещо или да ме насочи… Ако ги намеря де. — Той протегна ръка. — Salamat!

— Salamat!

— Puki mahlu!

— Senderis — отвърна Питър Марлоу.

По лицето му потекоха сълзи, но той не се срамуваше от тях. Нито пък Мак от своите.

— Винаги можеш да ми пишеш „до поискване“ в Сингапурската банка, момчето ми.

— Непременно. Наслука, Мак!

— Salamat!

Питър Марлоу остана на пътеката, разполовяваща лагера, и го изпрати с поглед. Като стигна върха на възвишението, Мак спря, обърна се и му махна. Питър Марлоу помаха в отговор и Мак се изгуби в тълпата. Сега вече Питър Марлоу наистина бе сам.

 

 

Последно утро в Чанги. Изнесоха последния мъртвец. Най-тежко болните офицери вече бяха напуснали шестнадесета барака. Питър Марлоу дремеше на леглото си под мрежата против комари. Около него мъжете се събуждаха, ставаха, точеха се до тоалетната. Карстеърс вече правеше сутрешните си йогистки упражнения, Фил Минт както винаги си чоплеше носа с едната ръка и трепеше мухи с другата, партията бридж вече бе започнала, Майнър пак свиреше гамите на дървения си ксилофон, а Томас по навик ругаеше, че закуската закъснява.

— Я виж, Питър, какво ще кажеш? — попита Майк.

Питър Марлоу отвори очи и го изгледа.

— О, много си се променил!

Майк потърка с опакото на ръката току-що избръснатата си горна устна.

— Все едно че съм гол. — Той се взря в огледалото, после сви рамене. — Е, това е, нямам вече мустаци и толкоз.

— Хайде, манджата дойде — провикна се Спенс.

— Какво има тая сутрин?

— Овесена каша, препечен хляб, сладко, пържени яйца, бекон и чай.

Някои се оплакаха, че порциите са малки, други — че са големи.

Питър Марлоу си взе само яйца и чай. Смеси яйцата с ориза, който бе запазил от предния ден, и ги изяде с наслаждение.

В бараката влезе Дринкуотър. Питър Марлоу вдигна поглед и го повика:

— Дринкуотър, може ли за момент!

— Да, разбира се.

Дринкуотър се изненада от внезапната му дружелюбност. Не смееше да вдигне воднистите си очи, защото се страхуваше да не издаде неистовата омраза, която хранеше към Питър Марлоу. „Дръж се, Тео — каза си той, — дръж се! Толкоз време удържа, не се изпускай сега. Още час-два, и ще ти се махнат от главата — и той, и всички останали гадове. Лайълс и Блоджър не биваше да те изкушават така. Грешката беше изцяло тяхна. Но те си получиха заслуженото.“

— Помниш ли оня заешки бут, дето го открадна? — каза Питър Марлоу.

Очите на Дринкуотър проблеснаха.

— Не… разбирам за какво говориш.

Седнал на едно от леглата насреща, Фил спря да се чеше и ги загледа.

— Хайде, хайде, Дринкуотър, признай си! На мен вече ми е все едно — войната свърши, ние се отървахме, какво повече! Но заешкия бут си го спомняш, нали?

Очите на Дринкуотър отново проблеснаха.

— Какво, какво? Не, не, не си спомням — навъсено отговори той. Струваше му огромни усилия да не възкликне: „Да, вкусен беше, страшно вкусен!“

— Това не беше заек за сведение!

— А? Извинявай, Марлоу, но не разбирам за какво говориш. Нямам представа кой го е взел, нито какво е било!

— Аз ще ти кажа какво беше. — Питър Марлоу се опиваше от удоволствие. — Беше плъх. Бутче от плъх!

— Много смешно! — саркастично се изхили Дринкуотър.

— Да, наистина беше плъх — огромен космат плъх, целият в струпеи. Може да беше и чумав.

Брадичката на Дринкуотър потрепери, Фил смигна на Питър Марлоу и подхвърли развеселен:

— Вярно е, преподобни отче, целият беше в струпеи. Видях Питър, като го дереше…

Тогава Дринкуотър повърна върху хубавата си чистичка униформа, после хукна навън и пак повърна, а Питър Марлоу избухна в смях и скоро всички в бараката се кикотеха като откачени.

— Ох, браво, Питър, добре го нареди! — успя да промълви най-накрая Фил. — Страхотно го измисли! Как се сети да го метнеш, че е било плъх. Ох, върна му го тъпкано на мръсника!

— Ама то наистина беше плъх — обясни Питър Марлоу. — Аз нарочно го оставих така, че да може да го открадне…

— Е, е — прекъсна го Фил и утрепа една муха, — недей да разваляш хубавата шега. И така си я бива!

Питър Марлоу разбра, че няма да му повярват, и се отказа да ги убеждава повече. Никой не би му повярвал, освен ако не покаже фермата, фермата! Стомахът му отново се сви на топка. Стана и си облече новата униформа. На пагоните се виждаше чинът му — лейтенант от авиацията, а на лявата му гръд блестяха двете крилца — вензелът на военновъздушните сили. Огледа вещите си — мрежата против комари, дюшека, одеялото, саронга, дрипавата риза, чифт скъсани панталони, два чифта налъми, нож, лъжица и три алуминиеви канчета. Събра всичко в одеялото, изнесе го навън и го подпали.

— Ей, ти! О, извинете, сър — приближи до него един сержант. — Тук не бива да се пали огън.

Сержантът беше пришълец, но Питър Марлоу вече не се страхуваше от пришълци.

— Изчезвай! — сряза го той.

— Но, сър…

— Казах, изчезвай, да те вземат дяволите!

— Слушам, сър!

Сержантът козирува и Питър Марлоу остана много доволен, че страхът му от пришълци се е изпарил. Козирува и той в отговор и веднага съжали, защото беше без фуражка. „Къде ми е фуражката, по дяволите!“ — изруга той, за да прикрие някак грешката си, и се прибра в бараката, но там усети как страхът от пришълците отново го задушава. С върховно усилие на волята успя да прогони ужасното чувство. „Никога, никога вече няма да се страхувам — закле се той във всичко свято. — Никога!“ Взе фуражката и измъкна скритата консерва сардини. Пъхна кутията в джоба си, слезе по стъпалата и се запъти нагоре по пътеката край оградата. Лагерът бе почти опустял. Последните английски части щяха да отпътуват днес, с неговия конвой. Отиваха си завинаги — доста по-късно от австралийците и цяла вечност след янките. Но това можеше да се очаква: англичаните са си такива — действуват бавно, но сигурно.

Той спря пред американската барака. Вятърът, повял сякаш от миналото, тъжно полюшваше брезентовия навес.

Питър Марлоу прекрачи прага й за последен път. Вътре имаше някой. Беше Грей, лъснат от глава до пети, в стегната униформа.

— Дойде да хвърлиш последен поглед на мястото, където пожъна великите си успехи, а? — злобно процеди той.

— И така може да се каже. — Питър Марлоу сви цигара и върна остатъка от тютюна в табакерата. — Ето, войната свърши и сега ти и аз сме равни.

— Свърши! — Лицето на Грей бе изопнато, а от очите му лъхаше змийска студенина. — Ненавиждам те!

— Спомняш ли си Дайно?

— Какво се сети пък за Дайно?

— Той ти беше доносник, нали?

— Вече не виждам смисъл да отричам.

— Царя знаеше за Дайно.

— Не ти вярвам!

— Дайно ти даваше сведения по нареждане на Царя — засмя се Питър Марлоу.

— Долен лъжец!

— Защо ще те лъжа? — Смехът му замря отведнъж. — Свърши времето за лъжи, край! Но Дайно наистина работеше по нареждане. Припомни си, че винаги закъсняваше. Съвсем малко, но винаги закъсняваше.

„Да, така беше, сега като си помисля, вярно, че беше така.“ Прозрението разкъса Грей.

Питър Марлоу дръпна от цигарата.

— Царя прецени, че ако не получаваш достоверни сведения, ще си намериш истински доносник. Затова се погрижи той да ти го осигури.

Внезапно Грей усети умора, смъртна умора. Толкова много неща не можеше да проумее. Толкова много, толкова странни неща! В този миг съзря подигравателната усмивка на Питър Марлоу и цялата му трупана с години мъка изригна. Той се хвърли към ъгъла, обърна с ритник леглото на Царя, разпиля вещите му и кресна на Питър Марлоу:

— Много умно измислено, няма що! Но Царя си получи заслуженото. На теб обаче също няма да ти се размине!

— Я виж ти!

— Бъди сигурен! Ще намеря начин да те поставя на място, ако ще целия си живот да загробя. И твоят късмет все някога ще свърши.

— То не е въпрос на късмет.

— Ти имаш късмет по рождение — завря пръст в лицето му Грей. — Само с късмет изкара в Чанги. Успя дори да отървеш малкото съвест, която имаш!

— Какво, какво? — Питър Марлоу отмахна пръста му.

— За покварата говоря, за моралната ти поквара! Ти се спаси от нея точно навреме. Още месец-два в обкръжението на Царя, и щеше да паднеш до неговото равнище. Вече беше почнал да лъжеш на едро и да мошеничестваш — също като него.

— Той не беше мошеник и никога не е лъгал. Просто се приспособяваше към условията.

— Ако всеки се оправдаваше с това, кой знае докъде щяхме да стигнем. На тоя свят съществува и морал, ако не ти е известно.

Питър Марлоу хвърли угарката на пода и я размаза с крак.

— Само не ме убеждавай, че си готов по-скоро да умреш, но да не отстъпиш от идиотските си принципи, отколкото да направиш малки компромиси и да останеш жив.

— Малки компромиси ли? — дрезгаво се засмя Грей. — Та ти предаде всичко — чест, принципи, гордост, — размени всичко за дребните подаяния на най-долното копеле в тая воняща дупка!

— Ако се замислиш, ще разбереш, че Царя имаше доста силно развито чувство за чест. Но ти си прав в едно — той наистина ме промени. Показа ми, че човекът си е човек, без разлика от какъв произход е. Противно на всичко, което ме бяха учили. Сега знам, че не бях прав да ти се подигравам за нещо, което не зависи от теб, и съжалявам за това. Но не съжалявам, че те презирам като човек.

— Аз поне душата си не съм продавал!

Униформата на Грей лепнеше от пот. Той не откъсваше поглед от Питър Марлоу, но всъщност ненавиждаше себе си. „Ами Смедли-Тейлър? — запита се Грей, — Той е прав, вярно, че и аз се продадох. Но аз поне съзнавам, че постъпката ми е унизителна. Съзнавам го и съм наясно защо го направих — защото се срамувах от произхода си; защото исках да бъда от благородниците. От твоята мръсна класа, Марлоу — «хората на честта». Но сега вече ми е все едно!“

— Вие гадове, държите света в ръцете си — каза той, — но ей богу, това няма да е за дълго. Ние ще си разчистим сметките с вас! Не сме проливали кръвта си в тая война, за да ни тъпчете след това. Скоро ще си разчистим сметките!

— Пожелавам ти успех!

Грей се опита да успокои насеченото си дишане. Разтвори с усилие стиснатите си юмруци и изтри потта от челото си.

— Само дето против вас просто не си струва да се бори човек — вие сте мъртъвци.

— Въпросът е там, че и аз, и ти сме съвсем живи.

Грей се врътна рязко и тръгна към вратата. Когато стигна до прага обаче, той се спря и каза злобно:

— Всъщност би трябвало да съм ви благодарен на теб и на Царя. Омразата ми към вас двамата ми даде сили да оцелея.

После излезе и повече не се обърна. Питър Марлоу погледна навън, сетне отново се взря в бараката и забеляза разпилените вещи на Царя. Вдигна чинията, в която бяха приготвяли яйцата, и видя, че по нея вече се е натрупал прах. Почти несъзнателно изправи масата и постави чинията отгоре; мислеше за Грей и за Царя, за Самсън и Шон, за Макс и Текс, за жената на Мак — кой знае къде е тя, и за Няй — не беше ли тя само сън, за американския генерал, за пришълците, за дома си, за Чанги. „Не мога да разбера, просто не мога да разбера — безпомощно се луташе мисълта му, — грях ли е да се приспособява човек? Грях ли е да оцелее? Какво бих направил аз, ако бях на мястото на Грей? А той, ако беше на мое място? Що е добро на този свят? А зло що е?“ И разкъсван от мъка осъзна, че единственият човек, който навярно би могъл да му даде отговор, бе загинал в ледените води на Северно море.

Погледът му се спря на вещите от миналото — масата, върху която бе лежала ръката му, леглото, в което бе оздравявал, пейката, на която бяха седели двамата с Царя, навеса, където толкова се бяха смели — всичко вече бе започнало да овехтява и да се покрива с плесен.

В ъгъла лежаха захвърлени купчина японски долари. Той ги вдигна и се загледа в тях. После ги пусна да падат един по един. Те се пръснаха по пода и мухите веднага се скупчиха върху им, сетне литнаха и пак накацаха.

Преди да си тръгне, Питър Марлоу спря на прага.

— Довиждане! — решително си взе той сбогом с онова, което бе останало от приятеля му. — Довиждане и благодаря!

После излезе навън и пое покрай стената на затвора към редицата камиони, които търпеливо чакаха пред портала на Чанги.

Зад последния камион, изморен до смърт, стоеше Форсайт. Нямаше думи да изкаже колко се радва, че работата му тук бе приключила. Печатът на Чанги беше белязал и неговия поглед. Той даде заповед за тръгване.

Първият камион потегли. След него вторият, после третият и скоро всички се източиха вън от лагера. Питър Марлоу обърна глава назад един-единствен път.

Когато бе вече много далеч.

Чанги лежеше като перла сред смарагдовата прегръдка на палмите, искрящ под необятния похлупак и заобиколен от пояс зеленина. В далечината джунглата преливаше в синьо-зелената морска шир, а тя на свой ред се стопяваше в безкрайността на хоризонта.

И той никога вече не погледна назад.

 

 

Тази нощ Чанги опустя. Отидоха си хората, но насекомите останаха.

Останаха и плъховете.

Те си бяха все там, под бараката. И много от тях отдавна лежаха мъртви, защото господарите им ги бяха забравили. Но най-силните още живееха.

Адам все така късаше със зъби мрежата, за да се добере до храната отвън, бореше се със същото настървение, с което се бе борил от първия миг, когато го затвориха в клетката. И търпението му бе възнаградено. Страничната преграда се раздра, той се изтърколи върху живата храна и скоро от нея не остана нищо. После си почина, събра сили за следващата клетка и не след дълго получи и нейното живо месо.

Ева дойде при него, той ѝ се насити, тя също, а сетне двамата заедно поведоха битката за оцеляване. След време външната стена на един от изкопите се подрони, множество клетки се отвориха и мъртвите нахраниха живите, после слабите нахраниха силните — и така, докато накрая останаха само равните по сила. Тогава те започнаха да върлуват из лагера и да водят борба помежду си.

И настана времето на Адам, защото той беше Царя. И властва до деня, в който волята му да бъде цар го напусна. Тогава той умря и нахрани по-силните от него. Защото цар винаги е най-силният — непобедим не само заради силата си, а заради хитростта, късмета и силата, взети заедно.

Цар сред плъховете.