Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Азиатска сага (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
King Rat, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 310 гласа)

Информация

Сканиране разпознаване и корекция
nqgolova (2007)
Допълнителни корекции
waterjess (2013 г.)
Допълнителна корекция
thefly (2018)

Издание:

King Rat

Copyright © 1962 by James and April Clavell

Художник © Петьо Петьо

HIPNOS BOOKS 1992 второ издание

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекции от waterjess
  3. — Допълнителна корекция от thefly

Статия

По-долу е показана статията за Цар Плъх от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Цар Плъх
King Rat
АвторДжеймс Клавел
Първо издание1962 г.
Обединеното кралство
Оригинален езиканглийски

„Цар Плъх“ (на английски: King Rat) е първият роман на британския писател Джеймс Клавел. За първи път е издаден през 1962 г. Той е един от шестте романа на Клавел, известни като „Азиатската сага“. Някои от героите в „Цар Плъх“ присъстват и в друг роман от поредицата – „Търговска къща“.

Сюжет

Действието се развива през Втората световна война. В основата на романа са заложени впечатления от действителни събития в живота на автора: като участник във войната Клавел е изпратен в японски военнопленнически лагер на индонезийския остров Ява, а впоследствие е преместен в затвора Чанги, близо до Сингапур. „Цар Плъх“ описва борбата за оцеляване на британски, австралийски и американски военнопленници в японски лагер в Сингапур. Един от главните герои е Питър Марлоу, чийто образ е създаден въз основа на младия Клавел.

Край на разкриващата сюжета част.

Адаптации

През 1965 г. е направен едноименен филм по романа. Това е първата филмова екранизации на роман от Клавел, последвана и от други такива. Във филма образът на Царя е променен; Клавел не одобрява това.

Външни препратки

Единадесета глава

След двайсет и два дни Ева роди. В съседната клетка Адам се опита да прегризе телената мрежа, за да се добере до живата храна, и щеше да успее, ако Текс не бе забелязал дупката навреме. Ева кърмеше малките. Те бяха Каин и Авел, Грей, Алилуя, Бюла и Мейбъл, Джунт, Принсес и Малката Принсес, Голямата Мейбъл, Голямата Джунт и Голямата Бюла. С мъжките имена беше лесно. Но никой от американците не даваше да използуват името на приятелката му, на сестрите или пък на майка му. Дори имената на тъщите неизбежно се оказваха имена на нечия стара любов или близка роднина. Бяха спорили три дни, докато се споразумеят за Бюла и Мейбъл.

Когато малките станаха на петнадесет дни, сложиха ги в отделни клетки. Царя, Питър Марлоу, Текс и Макс решиха Ева да си почине по обяд, а после я пуснаха отново при Адам. Сложено бе началото на втората партида.

— Да знаеш, Питър — богатството ни е в кърпа вързано — доволно отбеляза Царя, докато се измъкваха през отвора в пода на бараката.

Царя бе решил да направят отвор с капак вътре в бараката, защото честите слизания долу можеха да привлекат нечие внимание. За успеха на предприятието бе жизненоважно да запазят фермата в тайна. Дори Мак и Ларкин не знаеха за съществуването ѝ.

— Къде са другите? — попита Питър Марлоу, докато затваряше капака. Бараката беше празна. Единствено Макс лежеше на кревата си.

— Ония нещастници ги пратиха на работа, Текс е в лечебницата, а другите излязоха да видят дали могат да свият нещо отнякъде.

— То май и аз трябва да се поразтършувам наоколо. Поне ще утрепя времето.

— Аз имам нещо по-добро за тебе — каза Царя и като сниши глас, добави: — Утре вечер отиваме в селото. — После викна: — Ей, Макс, познаваш ли майор Праути, австралиеца? От единайсета барака?

— Оня дъртия ли? Естествено.

— Изобщо не е дърт. Надали има повече от четирийсет.

— За човек на моята възраст, станеш ли на четирийсет, вече си дърт като дядо господ. Имам още цели осемнайсет години, докато го стигна.

— Я го стигнеш, я не — каза Царя. — Иди при Праути. Кажи му, че аз те пращам.

— И после?

— После нищо. Просто иди и му се обади. И огледай дали Грей не се навърта наоколо, той или някой от куките му.

— Тръгвам — надигна се Макс с нежелание и ги остави насаме.

Питър Марлоу бе вперил поглед към брега на морето отвъд оградата.

— Чудех се дали не си се отказал — призна той.

— Да те взема със себе си ли?

— Да.

— Няма такова нещо. — Царя сипа кафето и му подаде една чаша. — Искаш ли да обядваш с мен?

— Не мога да разбера как го правиш, по дяволите — изсумтя Питър Марлоу. — Всички гладуват, а ти ме каниш на обед.

— Имам малко качанг иджу. — Царя отключи черния сандък, извади пакетчето дребни зелени зърна и го подаде на Питър Марлоу. — Искаш ли да го приготвиш?

Докато Питър Марлоу отиде на чешмата да го измие, Царя отвори кутия варено говеждо и внимателно изсипа съдържанието й в една чиния.

Питър Марлоу се върна. Зърната бяха идеално измити — в чистата вода не плуваха никакви шлюпки. „Добре — помисли си Царя. — Няма нужда да му повтаряш на Питър какво искаш. А и водата е точно колкото трябва — шест пъти повече от зърната.“ Той сложи алуминиевото канче на котлона и добави голяма лъжица захар и две щипки сол. После сипа и половината говеждо.

— Ти какво, да нямаш рожден ден? — попита Питър Марлоу.

— Защо?

— И иджу, и говеждо на едно ядене?

— Ти просто не знаеш как да живееш!

Ароматът на къкрещата яхния възбуди апетита на Питър Марлоу. През последните няколко седмици положението в лагера никак не беше розово. Откриването на радиото не мина безнаказано. Японският комендант на Чанги „със съжаление“ намали дажбите поради „лошата реколта“, така че скоро дори нищожните неприкосновени запаси изчезнаха. Като по чудо други наказания не последваха. Но и това бе достатъчно.

В групата на Питър Марлоу намалената дажба се отрази най-зле на Мак. Още по-страшно го засегна мълчанието на радиото в манерката.

— По дяволите! — бе изругал Мак, след като цяла седмица напразно търси повредата. — Нищо не става, момчета. Не го ли разглобя до шушка, идиотското, няма начин да разбера какво му е. Всичко изглежда съвсем наред. Без инструменти и батерия не мога, да открия повредата.

Скоро след това Ларкин успя да намери отнякъде мъничка батерия. Мак събра последни сили и отново започна да проверява частите една по една. Точно предния ден обаче, както си работеше, внезапно дъхът му секна и той потъна в маларийна кома. Питър Марлоу и Ларкин веднага го отнесоха в лечебницата. Лекарят каза, че е обикновена малария, но с далак като неговия лесно може да получи тежки усложнения.

— Какво има? — попита Царя, забелязал, че Питър внезапно се умълча.

— Мислех си за Мак.

— Какво става с него?

— Вчера го оставихме в лечебницата. Никак не е добре.

— Малария ли има?

— И да, и не.

— Какво значи пък това?

— Треската си е едно на ръка. Но това не е най-страшното. Той изпада в страхотни депресии. Безпокои се за жена си и сина си.

— На всички женени тук това им е болката.

— Да, но при Мак положението е още по-сложно — загрижено обясни Питър Марлоу. — Точно преди японците да дойдат в Сингапур, Мак качил жена си и детето на един кораб от последния конвой. После той и част от хората му тръгнали за Ява с една крайбрежна джонка. Като стигнал на острова, чуло се, че конвоят бил унищожен, а хората — избити или взети в плен. Но нищо не се знаело със сигурност — само се носели слухове. И сега той няма представа загинали ли са, живи ли са? Ако са живи — къде са? Синът му бил още бебе — едва на четири месеца.

— Е, сега е на три години и четири месеца — отсече Царя. — Правило номер две: „Не се тревожи за работи, за които не можеш да направиш нищо.“

Той извади шишенце хинин от черния сандък, отброи двадесет таблетки и ги подаде на Питър Марлоу.

— Вземи. Това ще ѝ види сметката на маларията.

— А за теб?

— Имам достатъчно, не се безпокой.

— Не мога да разбера защо го правиш. Даваш ни храна, лекарства, а какво получаваш от нас в замяна? Нищо! Просто не те разбирам.

— Нали си ми приятел!

— И все пак неудобно ми е да приемам толкова много неща.

— Я не се занасяй. Взимай и не му мисли повече. — Царя започна да сипва яденето. Седем лъжици за него, седем за Питър Марлоу. В канчето остана още около четвърт от яхнията.

Първите три лъжици изядоха бързо, за да утолят глада си, а остатъка довършиха полекичка, наслаждавайки се на превъзходния вкус.

— Искаш ли още? — попита Царя и спокойно зачака отговора. — Добре ли те познавам, Питър? Сигурен съм, че можеш да изядеш още цял тон, но няма да го направиш. Ако ще животът ти да зависи от това.

— Не, благодаря. Натъпках се до козирката.

„Хубаво е да си познава човек приятелите — мислеше си Царя. — Никога не е излишно да си внимателен.“ Той си сипа още една лъжица. Не защото му се ядеше. Просто чувстваше, че трябва да го направи, заради Питър. Изяде я и сложи останалото до котлона.

— Свий ми една цигара, ако обичаш.

Царя му подаде табакерата си и стана, сипа другата половина от консервата говеждо в яхнията и я разбърка. После я раздели в две канчета, затвори ги и ги отдели настрана.

Питър Марлоу му подаде готовата цигара.

— Направи си и ти — предложи Царя.

— Благодаря.

— За бога, Питър, не чакай да те подканям. Ето, напълни си кутията.

Той взе табакерата от ръцете му и я натъпка с тютюн.

— Какво ще правиш, с „Трите царя“, щом Текс е болен — попита Питър Марлоу.

— Нищо. — Царя изпусна дима. — Там издоихме, каквото можахме. Австралийците са разбрали рецептата и ни подбиха цената.

— Лоша работа. Откъде ли са я научили?

— Нещата поначало си бяха замислени така — усмихна се Царя.

— Не те разбирам.

— Съвсем просто е — правиш удара и се измъкваш. Правиш дребни вложения за бърза печалба. Покрих си разходите още първите две седмици.

— Но нали каза, че месеци ти трябват, за да си върнеш парите?

— А, това беше номер. Пуснах го за външна употреба. Прах в очите. Така винаги можеш да вържеш, когото си поискаш. Хората все искат да вземат, без да дават. Затова трябва да ги накараш да мислят, че те ограбват, теб, че ти си тъпият, а те, клиентите, са сто пъти по-хитри. Ето ти примера с „Трите царя“. Пласьорите, първите ми клиенти, смятаха, че съм още на загуба и ако работят яко първия месец, може да станем съдружници и после да ми смучат паричките вовеки веков. Мислеха, че страхотно се минавам, като им давам такъв висок процент след първия месец. Аз обаче знаех, че рецептата ще се разбере и работата няма да трае дълго.

— Откъде знаеше?

— То си е очевидно. Пък и така го бях намислил. Аз самият я издадох.

— Сериозно ли говориш?

— Ами да. Срещу някои сведения.

— Добре, това мога да го разбера. Ти си в правото си да правиш с нея каквото искаш. Но хората, които работеха, които продаваха тютюна?

— Какво хората?

— Излиза някак си, че си ги измамил. Накара ги да работят почти даром цял месец, а после дръпна чергата изпод краката им.

— А, как не. Пари при тях отидоха повече, отколкото предполагаш. Те мислеха, че съм глупак, пък аз ги надхитрих, това е. В бизнеса е така.

Той се изтегна на леглото. Наивността на приятеля му го забавляваше.

Питър Марлоу смръщи вежди, опитвайки се да разбере логиката му.

— Стане ли дума за бизнес, аз по-добре да не си отварям устата — каза той. — Чувствам се като кръгъл глупак.

— Ами, дръж се за мен и съвсем скоро ще се надлъгваш с най-печените търговци — засмя се Царя.

— Съмнявам се.

— Зает ли си довечера? Да речем, малко след здрачаване, а?

— Не, защо?

— Искаш ли да ми превеждаш?

— Естествено. С някой малаец ли ще говориш?

— Не, с кореец.

— А, с кореец! — издаде се Питър Марлоу, после бързо добави: — Разбира се.

Царя отдавна бе забелязал отвращението му от корейците, но го приемаше съвсем спокойно. Той смяташе, че хората си имат право на собствено мнение. Стига само да не му пречат на него лично. Иначе да си мислят каквото щат.

Макс се върна и се строполи на леглото си.

— Цял час не можах да го намеря, кучия син. Накрая го открих в зеленчуковата градина. Майчице, ама и тая пикня, дето я сипват вместо тор… Наоколо смърди като харлемски бардак през август.

— То по харлемските бардаци такива като теб ходят. — Остротата в гласа на Царя стресна Питър Марлоу.

Усмивката и умората на Макс моментално се изпариха.

— Боже мили, нищо лошо не исках да кажа. Просто така е думата.

— Тогава какво намесваш Харлем? Искаш да кажеш, че вони като публичен дом, хубаво. Ама те всичките смърдят еднакво. Без разлика дали са за бели или за черни. — От гняв лицето на Царя се опъна и вкамени.

— Не се сърди. Извинявай. Нищо лошо не исках да кажа.

Макс бе забравил, че Царя се засяга, ако споменеш нещо лошо за негрите. „Боже мили — помисли си той с яд, — ами че живееш ли в Ню Йорк, той, Харлем, си е част от тебе, какво да го правиш. Пълно е с бардаци, пък и никак не е лошо да чукнеш нещо черно от време на време. Да пукна, ако разбирам защо толкова се докача за тия чернилки!“

— Нищо лошо не исках да кажа — повтори Макс, като се опитваше да не гледа към канчетата. Беше усетил аромата още по пътя към бараката. — Намерих го и му казах каквото поръча.

— Е?

— Ами… прати нещо за тебе — измънка Макс и хвърли поглед към Питър Марлоу.

— Добре де, хайде давай го!

Макс търпеливо изчака, докато Царя огледа внимателно часовника, нави пружината му и го долепи до ухото си.

— Какво има още, Макс?

— Нищо. Ако искаш, да ти измия чиниите, а?

— Може. Свърши тая работа, а после се измитай.

— Ясно.

Макс събра мръсните съдове и ги понесе безропотно към чешмата, но през цялото време си мислеше: „Дяволите да го вземат, ще му го върна аз тъпкано някой ден!“ Питър Марлоу не каза нищо. „Странен човек е Царя — заключи той наум. — Странен и див. Има характер. Хубаво е приятелите ти да са хора с характер, но това крие и своите опасности. Тръгнеш ли на трудна задача, добре е да знаеш кой лети до теб. В едно рисковано начинание, като излизането до селото, трябва да си сигурен в човека, който те прикрива отзад.“ Царя внимателно отвори часовника. Беше водонепроницаем, от неръждаема стомана.

— Аха! — промълви той. — Така си и мислех.

— Какво?

— Фалшив е. Виж.

Питър Марлоу грижливо огледа часовника.

— Струва ми се съвсем редовен.

— Редовен е. Ама не е онова, за което минава — не е „Омега“. Външната част си е добре, обаче вътре е чист боклук. Някое копеле е сменило машинарийката.

Царя завинти обратно задния капак на часовника и замислено го подхвърли в ръка.

— Ето, Питър. Точно за това ставаше дума. Човек трябва винаги да бъде нащрек. Представи си сега, че продам тоя боклук за „Омега“, а не знам, че всъщност не е. Може яко да загазя. Но щом знам предварително, всичко е наред — тогава мога да се подсигуря. Човек трябва да си отваря очите на четири. — Той се усмихна. — Дай да пийнем по още едно кафенце. Търговийката процъфтява.

Усмивката изчезна от лицето му, щом Макс се върна с измитите канчета. Той ги подреди на полицата, кимна раболепно и без да каже дума, се измъкна отново навън.

— Мръсно копеле! — изруга Царя.

 

 

Грей още не можеше да се съвземе от деня, когато Йошима намери радиото. Докато крачеше по неравната пътека към интендантската барака, той мрачно размишляваше за новите задължения, които му стовари на плещите комендантът на лагера в присъствието на Йошима, а по-късно полковник Смедли-Тейлър разшири още повече. Явно, че макар официално да бе длъжен да налага новите разпоредби, всъщност трябваше да си затваря очите и нищо да не прави. „Боже господи — мислеше си Грей, — както и да постъпвам, все не мога да им угодя.“ Усети как стомахът му се свива от болка. Спря за миг на място и изчака пристъпът да отмине. Нямаше дизентерия, просто малко разстройство. И малария нямаше. Само една по-лека, но пък и по-коварна тропическа треска, която идваше и си отиваше, когато й скимне. Измъчваше го ужасен глад, а не беше скътал нищичко за черни дни, никакъв неприкосновен запас, никакви пари. Трябваше да преживява само от дажбата, въобще без допълнително, а дажбите бяха малки, страшно малки.

„Като се измъкна оттук — мислеше си той, — никога няма да се оставя гладен, ей богу. Ще ям купища яйца и тонове месо, и захар, и кафе, и чай, и риба. По цял ден ще си готвим двамата с Трина, а когато не готвим, ще правим любов.“ Любов! Каква ти любов, то беше истинска агония. Трина, мръсницата, с нейното вечно „Уморена съм“ или „Боли ме главата“, или „За бога, пак ли?“, или „Е, като нямам друг избор“, или „Добре, щом толкова настояваш“, или „Не може ли да ме оставиш на мира поне веднъж“, а всъщност съвсем не го правеха толкова често и той все се ограничаваше и толкова се измъчваше. Понякога Трина казваше с яд: „Е, хайде, добре.“ След това лампата светваше и тя гневно отиваше в банята „да се приготви“. За миг жадните му очи зърваха отдалеч красотата на тялото ѝ под прозрачната тъкан, после вратата се затваряше и той чакаше, чакаше, чакаше, докато накрая светлината в банята отново изгасваше и тя влезеше в стаята. Всеки път му се струваше, че минава цяла вечност, докато Трина прекоси разстоянието от вратата до леглото. Тогава виждаше единствено чистата красота под коприната и усещаше студенината в очите ѝ, а той не можеше да я погледне и се ненавиждаше. После тя лягаше до него и скоро всичко безшумно свършваше. Трина ставаше и пак отиваше в банята да се мие, сякаш любовта му я омърсяваше. Водата дълго не спираше да тече и когато тя се върнеше, отново лъхаше на парфюм, а той отново се чувстваше незадоволен и се ненавиждаше, че прави любов с нея почти насила. И така всеки път. През шестте месеца на брака им, от които бяха прекарали заедно само отпуската му — двадесет и един дни, — тази агония се бе повтаряла девет пъти. И тя нито веднъж не бе изпитала удоволствие.

Беше ѝ предложил да се омъжи за него само седмица след като се запознаха. Разбираха се, срещнаха трудности, сблъскаха се с обвинения. Майка ѝ го мразеше, защото смяташе, че взема нейната единствена дъщеря точно когато кариерата ѝ започва. Трина беше съвсем млада, едва на осемнайсет. Родителите му го съветваха: почакай малко, войната може скоро да свърши. Ти нямаш пари, пък и тя не е от особено добро семейство. Той се бе огледал наоколо си и изведнъж бе видял по нов начин своя дом — една грохнала съборетина, заобиколена от хиляди други грохнали съборетини сред криволичещите трамвайни релси на Стретъм — и откри, че стаите са малки и светът на родителите му е малък и еснафски, а любовта им е изкривена като релсите.

Ожениха се след месец — Грей изглеждаше прекрасно в униформата си — специално за случая бе взел под наем и сабя. Майката на Трина не присъства на брачната церемония, претупана набързо между две въздушни нападения. Лицата на родителите му изразяваха неодобрение, а целувките им бяха хладни. Трина се разплака и брачното свидетелство се намокри от сълзите ѝ.

Същата нощ Грей разбра, че Трина не е девствена. Тя естествено се държеше така, сякаш е била, и дни наред охкаше: „О, мили, толкова ме боли, потърпи малко!“, но всъщност не беше и Грей се чувстваше обиден, защото неведнъж бе намеквала, че той е първият мъж в живота ѝ. Направи се, че не е разбрал лъжата.

За последен път бе видял Трина шест дни преди неговата част да потегли през океана. Бяха си у дома, в апартамента, той лежеше на кревата и я гледаше как се облича.

— Знаеш ли къде ви пращат? — попита тя.

— Не — отвърна Грей.

Денят бе потискащ, караницата от снощи бе потискаща. Мисълта, че отпуската му свършва днес и трябва да се разделят, го изпълваше с отчаяние.

Той се изправи, застана зад нея и плъзна ръце по стегнатата плът на гърдите ѝ. Желаеше я.

— Престани!

— Трина, не може ли…

— Не се излагай. Знаеш, че представлението започва в осем и половина.

— Има достатъчно време…

— За бога, Робин, престани! Ще ми развалиш грима!

— По дяволите гримът ти! — повиши глас той. — Утре мен няма да ме има тук!

— Няма да ми липсваш много! Толкова си груб с мене, не ме оставяш нито миг на спокойствие.

— А ти какво искаш? Лошо ли е мъжът да желае жена си?

— Стига си викал, за бога! Ще ни чуят съседите.

— Нека слушат, по дяволите! — кресна той и тръгна след нея, но тя тръшна вратата на банята пред лицето му.

Когато отново влезе в стаята, Трина излъчваше свежест и ухаеше на одеколон. Сложила си беше сутиен и фуста, а под фустата прозираха пликчета и чорапи с тесен корсет. Тя взе вечерната рокля и започна да я облича.

— Трина — тихо започна той.

— Не.

Доближи се до нея и почувства, че колената му омекнат.

— Извинявай, че се разкрещях.

— Няма какво да ми се умилкваш.

Той се наведе да целуне раменете ѝ, но тя се дръпна и каза намръщено:

— Пак си пил.

Изведнъж гневът му преля в ярост.

— Изпил съм само една чашка, да те вземат дяволите! — изкрещя той.

Извъртя я към себе си, разкъса роклята, смъкна сутиена и я хвърли на леглото. После бясно задърпа дрехите ѝ, докато я съблече съвсем гола, и само разкъсаните чорапи останаха да висят около глезените ѝ. През цялото време тя лежеше, без да помръдне и го гледаше право в очите.

— О, боже мой, Трина, обичам те — изпъшка той безпомощно и се отдръпна, отвратен от себе си за това, което бе направил, и за онова, което едва не направи.

Трина стана и събра разкъсаните дрехи. Сякаш насън той я видя как сяда пак пред огледалото и започва да си оправя грима, тананикайки си все една и съща песен, отново и отново.

После той затръшва вратата и се прибра в частта си, а на другия ден се опита да ѝ се обади по телефона. Никой не отговори. Твърде късно бе да се върне в Лондон, макар че отчаяно се моли да го пуснат. Частта се придвижи към Гринък, за да се подготви за отплуване, и всеки ден, всяка минута от всеки ден той я търсеше по телефона, но никой не отговаряше. Не получи отговор и на отчаяните си телеграми. Сетне нощта погълна крайбрежните скали на Шотландия и в целия свят останаха само корабът и морето. И сълзите.

Грей потръпна под малайското слънце. Петнадесет хиляди километра далеч от нея. „Не е виновна тя — мислеше си той, прималял от отвращение към себе си. — Не, аз съм виновен. Много бях настойчив. Сигурно не съм наред. Трябва да ида на лекар. Сигурно ми се иска повече, отколкото е нормално. Вината е в мен, изцяло в мен. О, Трина, любов моя!“

— Добре ли сте, Грей? — попита подполковник Джоунс.

— О, да, сър, благодаря! — Грей се окопити и откри, че се е облегнал на стената на склада. — Просто лека треска.

— Не изглеждате никак добре. Поседнете малко.

— Нищо ми няма, благодаря ви. Ще… ще пийна само малко вода.

Отиде до чешмата, свали си ризата и пъхна глава под струята. „Идиот с идиот — ругаеше се той наум, — я се вземи в ръце!“ Но мислите му неотменно се връщаха към Трина. „Довечера, довечера ще се отдам на спомена за нея — обеща си Грей. — Довечера, и утре вечер, и вдругиден. По дяволите този живот без храна, без надежда. Искам да умра. Просто искам да умра!“ Изведнъж забеляза, че нагоре по хълма, право срещу него идва Питър Марлоу. В ръцете си държеше американско войнишко канче и го крепеше най-грижливо. „Я да видим защо?“

— Марлоу! — изпречи се Грей на пътя му.

— Какво искаш пак, по дяволите?

— Какво носиш?

— Храна.

— Да не е контрабанда?

— Престани да се заяждаш с мен, Грей.

— Не се заяждам. Просто съдя за теб по приятелите ти.

— Остави ме на мира.

— Не мога, приятелю. Това ми е работата. Искам да видя. Ако обичаш.

Питър Марлоу се поколеба какво да направи. Грей беше в правото си да погледне в канчето и да го заведе при полковник Смедли-Тейлър, ако открие нещо нередно. В джоба си имаше двадесет таблетки хинин, а в лагера никому не бе разрешено да притежава личен запас от медикаменти. Ако ги открият, ще искат да обясни откъде са, после Царя ще трябва да обяснява откъде са, а и, най-важното, Мак трябваше да ги получи колкото може по-скоро. Той отвори канчето.

Яхнията разля наоколо неземен аромат. Грей почувства, че стомахът му се преобръща, и се опита да скрие глада си. Внимателно наведе канчето, за да види дъното. Вътре нямаше нищо друго, освен прелестната яхния…

— Откъде я взе?

— Дадоха ми я.

— Оня ли ти я даде?

— Да.

— Къде я носиш?

— В лечебницата.

— За кого?

— За един от американците.

— Откога лейтенантите изпълняват заповедите на ефрейтори?

— Я върви по дяволите!

— И това може да стане някой ден. Но първо ще се погрижа вие двамата да си получите заслуженото.

„Спокойно — каза си Питър Марлоу, — спокойно. Нахвърлиш ли се на Грей, лошо ти се пише.“

— Свърши ли с въпросите?

— Засега да. Но помни — Грей се приближи една крачка и уханието от канчето започна да го мъчи отново, — в списъка сте — ти и оня мошеник, приятелят ти. Не съм забравил за запалката.

— Не разбирам за какво говориш? Не съм направил нищо незаконно.

— Но ще направиш, Марлоу. Продаде ли си човек душата, все някога ще трябва да плати.

— Ти нещо откачаш!

— Оня мошеник, лъжец и крадец…

— Той е мой приятел, Грей. И не е мошеник, нито крадец.

— Но е лъжец.

— Всеки е лъжец. Дори и ти. Нали излъга за радиото. Човек трябва да лъже, за да оцелее. Много неща трябва да прави…

— Дори да ближе задника на един ефрейтор за манджа? — Вената върху челото на Питър Марлоу се изду като малко черно змийче, но гласът му остана тих, а гневът му бе прикрит зад най-изискани обноски.

— Ах, как бих те разсипал от бой, Грей. Но е проява на лош вкус да се разправяш с хора от простолюдието. Не е честно някак си.

— Я върви по дяволите… — започна Грей, но не можа да продължи, защото яростта му се надигна в гърлото и го задави.

Питър Марлоу се вгледа в очите му и разбра, че е излязъл победител. За миг изпита удоволствие от тържеството над врага, после гневът му изведнъж се изпари, той заобиколи Грей и продължи нагоре по хълма. Не бива да проточваш битката, щом веднъж си я спечелил. Това също е проява на лош вкус.

„Заклевам се в отца и сина — беснееше Грей, — ще си платиш за това. Ще те накарам да коленичиш и да ме молиш за прошка. Но от мен прошка няма да видиш! Никога!“

 

 

Мак взе шест таблетки и сбърчи чело от усилието, когато Питър Марлоу му помогна да се надигне, за да пийне вода. Преглътна ги и се отпусна в леглото.

— Благодаря ти, Питър — прошепна той. — Това ще свърши работа. Благодаря ти, момчето ми.

Не след дълго Мак потъна в сън — лицето му гореше, далакът му бе подут до пръсване, а мозъкът му се разкъсваше от кошмарите. Видя жена си и сина си дълбоко в океанските глъбини, видя как рибите ги ръфат и ги чу да крещят от болка. Видя и себе си пак там, в дълбокото, хвърляше се срещу акулите, но ръцете му нямаха достатъчно сила и гласът му нямаше достатъчно сила, акулите късаха плътта на най-скъпите му същества и пирът им нямаше край. Акулите имаха гласове и смехът им бе смях на демони, а над него плуваха ангели и го насърчаваха: „Бързай, Мак, бързай, ако искаш да успееш!“ После вече нямаше акули, само жълтокожи мъже с щикове и златни зъби, източени като шила, наобиколили него и семейството му на дъното на морето. Щиковете им бяха огромни и заострени. „Не тях! — крещеше той. — Мен убийте, мен!“ И безпомощно наблюдаваше как убиват жена му и сина му, а сетне идваше и неговият ред и ангелите гледаха отстрани и шептяха в хор: „Бързай, Мак, бързай. Бягай, бягай, бягай надалеч оттук и ще се спасиш!“ И той избяга, въпреки че не искаше да бяга, избяга далеч от сина си и от жена си, от окървавеното море край тях. Тичаше сред кръвта и се задавяше от вкуса й, но не спираше и акулите не спираха да го преследват, акулите с дръпнати очи и златни зъби-шила ръфаха плътта му с пушки и щикове и го притискаха отвсякъде. Той се съпротивяваше, молеше се, но нищо не бе в състояние да ги спре и те го обградиха. Тогава Йошима заби щика дълбоко в корема му и болката бе невъобразима, неописуема. После Йошима измъкна щика и той усети как кръвта шурти през разкъсаната плът, през всички рани по снагата му, през самите пори на кожата, докато накрая в тленната черупка на тялото остана само душата му. И едва в този миг, едва в тази последна секунда, тя се устреми навън и се сля с кръвта на морето. Заля го огромно, блажено, необятно облекчение и той посрещна с радост смъртта.

Мак отвори очи. Одеялата бяха прогизнали от пот, но треската бе преминала. И разбра, че и този път е оцелял. До леглото му седеше Питър Марлоу, а някъде зад него тъмнееше нощта.

— Здравей, момчето ми.

Думите бяха съвсем тихи и Питър Марлоу трябваше да се наведе напред, за да ги чуе.

— Добре ли си, Мак?

— Добре съм, момчето ми. Струва си да изстрада човек такава треска, за да види колко е добре после. Сега ще поспя. Донеси ми нещо за ядене утре.

Мак затвори очи и потъна в сън. Питър Марлоу вдигна одеялото и избърса потта от човешката развалина под него.

— Откъде да взема сухи одеяла, Стивън? — запита той, щом зърна влезлия в отделението санитар.

— Не знам, сър — отговори Стивън. Често бе виждал този млад мъж. Изглеждаше доста приятен. Може би… но не, Лойд ще се разсърди ужасно. Някой друг път. Време колкото щеш. — Май все пак ще мога да ви помогна, сър.

Той отиде до четвъртото легло и дръпна одеялото от мъжа, който бе завит с него, после чевръсто измъкна и долното одеяло и се върна.

— Ето — рече Стивън. — Вземете тези.

— Ами онзи човек?

— Той ли? — тъжно се усмихна санитарят. — Той вече няма нужда от тях. Горкото момче!

— О! — Питър Марлоу погледна да види кой лежи там, но лицето му бе непознато. — Благодаря! — рече той и се зае да оправя леглото.

— Момент — обади се Стивън. — Дайте на мен. Тая работа ми се удава много повече, отколкото на вас. — Той се гордееше, че може да застила леглата, без да причини болка на пациентите. — Не се безпокойте за приятеля си. Аз ще имам грижата всичко да е наред — каза Стивън и подгъна одеялото отвсякъде, като че завиваше бебе. — Ето, виждате ли!

Той погали Мак по главата, после извади кърпичка и попи няколко капчици пот от челото му.

— За два дни ще се оправи. Ако имате малко храна в повече… — Млъкна, вдигна поглед към Питър Марлоу и очите му се наляха със сълзи. — Колко съм глупав. Но не се притеснявайте, Стивън ще се погрижи за него, не се безпокойте! Днес нищо повече не можете да направите за него. Идете си и се наспете хубаво. Хайде, бъдете добро момче.

Смаян, Питър Марлоу се остави да бъде изведен навън. Стивън му се усмихна за лека нощ и влезе обратно в бараката.

Прикрит от тъмнината, Питър Марлоу се загледа как Стивън гали нечие пламнало чело и държи нечия маларична длан, пъди с милувка демоните на нощта, успокоява стоновете на спящите и оправя завивките, подава на едного вода, на другиго съд да повърне и през цялото време напява приспивна песен, тиха и нежна. Като стигна до четвърто легло, той спря до трупа. Опъна краката му, кръстоса ръцете, после свали престилката си и покри тялото. И всяко негово докосване бе като благословия. Стройната му стегната фигура и стройните му стегнати крака се белееха в мъждукащия полумрак.

— Горкото момче — прошепна той и хвърли поглед на тая гробница. — Горките момчета. О, горките ми момчета! — преляха сълзите в очите му.

Питър Марлоу потъна в нощта, задавен от състрадание, задушен от срам, че едно време Стивън му бе вдъхвал отвращение.