Джеймс Клавел
Цар Плъх (14)

Дванадесета глава

Докато вървеше към американската барака, Питър Марлоу се измъчваше от угризения. Съжаляваше, че с такава готовност се бе съгласил да превежда на Царя, и в същото време го беше яд, че съжалява. „Добър приятел си, няма що! Забрави ли всичко онова, което той направи за теб?“ Но стомахът му се свиваше все повече. „Точно като пред боен полет — помисли си. — Или не, не е точно същото. По-скоро прилича на чувството, когато са те повикали при директора в училище, другото е пак толкова болезнено, но в него се примесва и удоволствие. Като с излизането до селото. Тогава нещо кара сърцето ти да ликува — да поемаш такъв риск само заради силното преживяване, или всъщност заради храната или жената, която може би ще намериш там.“ За хиляден път се зачуди защо ли ходи Царя в селото и какво прави там. Но би било неучтиво да пита направо, а и знаеше, че ако потърпи, ще разбере. „Ето, това е едно от нещата, които харесвам у Царя. Никога не разказва нищо излишно и пази всички съображения за себе си. Само истинският мъж постъпва по този начин — доволен си мислеше Питър Марлоу. — Разкривай се по-малко, когато ти сметнеш за необходимо. Кой си, какъв си — това си е твоя работа, докато не пожелаеш да го споделиш с приятел. А един истински приятел никога не пита. Тези неща не стават насила. Както в случая с ходенето до селото. Боже господи — помисли си той, — това показва колко високо те цени, щом се разкрива пред теб до такава степен. Ей, тъй просто решава и предлага: «Искаш ли да дойдеш с мен, като ида другия път?»“ Питър Марлоу разбираше, че е лудост, лудост е да ходи до селото! Но вече може би не чак такава лудост. Сега имаше истинска важна причина — трябваше да се опита да намери резервна част за радиото. Или радио, цяло радио. Да, това оправдаваше риска. Но в същото време знаеше, че би отишъл и просто така, защото му предложиха. И заради възможността да хапне истинска храна, да докосне истинска жена…

В сянката на една барака забеляза Царя, който разговаряше с друг, по-тъмен силует. Главите им бяха доближени, гласовете — недоловими. Двамата изглеждаха толкова погълнати от заниманието си, че той реши да ги подмине и тръгна нагоре по стъпалата на американската барака, пресичайки снопа светлина отпред.

— Питър — провикна се Царя.

Питър Марлоу спря.

— Ей, сега идвам! — Царя се обърна към другата фигура: — Най-добре изчакайте тук, майоре. Щом пристигне, ще ви дам сигнал.

— Благодаря — отвърна дребничкият мъж с дрезгав от притеснение глас.

— Вземете си малко тютюн — предложи Царя и поканата му бе приета с жадна готовност.

Майор Праути се дръпна още по-навътре в сянката, но не свали очи от Царя, докато той прекосяваше пространството пред бараката.

— Липсваше ми, приятелче — каза Царя на Питър Марлоу и го потупа дружески. — Как е Мак?

— Добре е, благодаря. — На Питър Марлоу му се искаше да се отмести от светлината. „По дяволите — изруга той наум, — докъде стигнах — срамувам се да ме видят с човека, който ми е приятел. Отвратително. Ужасно отвратително.“ Но не можа да се отърси от чувството, че погледът на майора го следи, нито да скрие трепването си, когато Царя го подкани: „Влез, няма да се бавя много. Чака ни доста работа.“

 

 

Грей мина край тайника за всеки случай, да не би да има съобщение за него в консервената кутия. И съобщение наистина имаше: Часовникът на майор Праути. Тая нощ. Той и Марлоу.

Грей хвърли консервата обратно в канавката също тъй небрежно, както я беше взел. После се протегна, стана и бавно се отправи към шестнадесета барака. През цялото време обаче мозъкът му работеше с бързината на мълния.

„Марлоу и Царя. Сигурно ще използуват «кабинета» зад американската барака. Праути. Кой точно? Майор! Не е ли онзи от артилерията? Или австралиецът? Хайде, глупако — ядоса се Грей на себе си, — къде ти е умът. Нали толкова се гордееш, че паметта никога не ти изневерява! А, да! Оня от единадесета барака. Нисичък австралиец. Сапьор. Дали е от хората на Ларкин? Не, доколкото си спомням. Австралиец. Тогава защо не се обърне към техния черноборсаджия Тимсън Дребния? Защо чрез Царя? Може би сделката е твърде голяма за Тимсън. Или пък часовникът е краден? Да, сигурно е така. Затова Праути не използва австралийските канали. Сигурно е така!“ Грей погледна колко е часът. Направи го по навик, макар че от три години вече нямаше часовник, макар че отлично знаеше колко е часът, колко е напреднала нощта. Като всички останали пленници, той се ориентираше във времето добре, достатъчно добре. Тук, така или иначе, времето не бе от голямо значение.

„Много е рано още — помисли си Грей. — До смяната на часовите има почти цял час. А като се сменят, от бараката ще видя предишният постови да се прибира по пътеката през лагера към караулното. Човекът, когото трябва да следя, е от новата смяна. Кой ли е? Има ли някакво значение? Скоро ще стане ясно. Сега най-добре е да стоя настрана и да си отварям очите, а когато му дойде времето, потеглям. Съвсем спокойно. Просто учтиво влизам и ги прекъсвам. Достатъчно е да видя часовия с Царя и Марлоу. Или не, по-добре да ги спипам, като си предават парите. А най-добре, когато Царя дава парите на Праути. После ще докладвам на полковник Смедли-Тейлър: «Снощи бях свидетел как се извърши плащане в брой.» Не, ще кажа просто: «Видях американския ефрейтор и лейтенант Марлоу от шестнайсета барака с един корейски часови. Имам основание да смятам, че майор Праути от инженерните войски също е замесен и е набавил часовник за продан.» Това ще бъде достатъчно — разсъждаваше той доволно. — Разпоредбите са ясни и недвусмислени: «Забранява се търговията с охраната!» Хванати на местопрестъплението. Значи военен съд.

Като начало военен съд. После в карцера, в моята килийка. Без допълнително и без говежда яхния. Без трошица в повече. Там в клетката, като плъхове. Сетне ще ги пусна — озлобени, ожесточени. А озлобените хора правят грешки. И следващия път, следващия път ще ги спипа направо Йошима. Тая работа най-добре да си я вършат японците — ние няма какво да им помагаме. Но в случая може би е редно. Не, не, само някой лек намек. Нищо повече. Ще ти го върна аз на тебе, Марлоу, тъпкано ще ти го върна! Дори може би по-скоро, отколкото се надявах. И това, което ще ви се случи — на теб и на оня мошеник, — ще бъде повече от удоволствие за мене.“ Царя погледна часовника си. Девет и четири. Значи вече всеки момент ще е тук. На японците поне това им е хубавото — винаги знаеш до секундата кога какво става, защото определят ли веднъж час за нещо, мърдане няма.

В този миг се чуха тихи стъпки. Торусуми се подаде иззад ъгъла на бараката и бързо се шмугна под брезентовия навес. Царя стана на крака и го поздрави. До него Питър Марлоу се надигна с нежелание, отвратен от себе си.

Торусуми бе доста известна личност в Чанги. Славеше се като човек опасен и своенравен. В чертите му имаше нещо запомнящо се, за разлика от пълното безличие на останалите корейци. Беше дошъл в лагера преди малко повече от година. Обичаше да измъчва пленниците — държеше ги на слънце, крещеше им, риташе ги, когато му скимне.

— Заповядай. Искаш цигара? — рече Царя с усмивка и му предложи необработен тютюн.

Торусуми гордо демонстрира златната си усмивка, подаде на Питър Марлоу пушката си и седна. Извади пакет „Куа“ и почерпи Царя. После погледна въпросително към Питър Марлоу.

— Ichi bon приятел — каза Царя.

Торусуми изсумтя, извади отново на показ златната усмивка, всмукна въздух през зъби и му предложи цигара. Питър Марлоу се поколеба дали да приеме.

— Вземи я, Питър — настоя Царя.

Питър Марлоу го послуша. Кореецът седна до малката масичка.

— Кажи му, че е добре дошъл — поръча Царя на Питър Марлоу.

— Моят приятел казва, че си добре дошъл и за него е удоволствие да те види тук.

— О, благодаря. Има ли благородният ми приятел нещо за мен?

— Пита имаш ли нещо за него.

— Предавай му думите ми точно, Питър. Не променяй нищо.

— Местното наречие не позволява да се превежда абсолютно точно.

— Добре, но гледай да е колкото може по-близо. И карай спокойно.

Царя подаде часовника. Питър Марлоу с изненада забеляза, че той е като нов — току-що полиран, с ново стъкло и в малко велурено калъфче.

— Кажи му, че един мой познат иска да продаде часовника. Но е скъп и може би не е точно това, което му трябва.

Дори Питър Марлоу съзря алчното пламъче, което блесна в очите на корееца, когато извади часовника от калъфа. Той внимателно го поднесе до ухото си, изсумтя небрежно и го постави обратно на масата.

— Имаш ли нещо друго? — преведе отговора му Питър Марлоу. — Съжалявам, но в момента омегите не се търсят много в Сингапур.

— Говориш малайски изключително добре — учтиво добави Торусуми, като засмукваше въздух през зъби.

— Благодаря — отвърна с неудоволствие Питър Марлоу.

— Какво каза той, Питър?

— Просто, че говоря добре малайски, нищо друго.

— Е, тогава кажи му, че съжалявам, но това е всичко, което мога да му предложа.

Царя изчака, докато преведат думите му, после се усмихна и сви рамене. Взе часовника, прибра го обратно в калъфа, пъхна го в джоба си и се надигна.

— Salamat! — рече той.

Торусуми отново оголи зъби и направи знак Царя да седне.

— Часовникът не ме интересува — започна той, — но тъй като си ми приятел и си си направил труда, бих попитал колко иска за него човекът, който притежава тази незначителна вещ?

— Три хиляди долара — отговори Царя. — Съжалявам, че е толкова много.

— Наистина много е. Притежателят сигурно не е с всичкия си. Аз съм беден човек, обикновен войник, но тъй като сме вършили работа и преди и за да ти направя услуга, ще ти предложа триста долара.

— Съжалявам, не смея да приема. Чух, че има купувачи, които биха платили и по-добра цена чрез други посредници. Съгласен съм, че си беден човек и не бива да даваш пари за такъв прост часовник. Разбира се, омегите не струват много, но от уважение към притежателя би било обидно да му се предложи по-малко, отколкото струва един второкачествен часовник.

— Вярно, така е. Може би трябва да увелича цената, защото дори и бедният човек има достойнство, пък и за мене ще бъде достойно да се опитам да облекча нечии страдания в тези тежки времена. Четиристотин.

— Благодаря ти, че си толкова загрижен за моя познат. Но този часовник все пак е омега и макар цената му да е паднала в сравнение с високата му стойност преди време, очевидно има и друга причина да не искаш да се споразумеем. Аз съм човек с достойнство и не мога да си позволя да мамя…

— Аз също съм човек с достойнство. Нямам желание да накърнявам твоята чест и честта на собственика на часовника. Може би ще трябва да рискувам своята собствена чест и да се опитам да убедя онези мизерни китайски търговци, с които работя, да заплатят по-разумна цена поне веднъж в мизерния си живот. Ще се съгласиш, сигурен съм, че петстотин долара е най-голямата сума, която един честен и достоен човек би дал за тази омега, дори при предишните цени.

— Така е, приятелю мой. Но слушай какво ще ти кажа. Може би цената на часовниците омега не е паднала. Може би мизерните китайци недостойно мамят един честен човек. Миналата седмица един от твоите корейски приятели дойде и купи от мен такъв часовник за три хиляди долара. Този го предлагам на теб, защото ценя дългата ни дружба и доверието, което сме изградили помежду си за времето, откакто работим заедно.

— Истината ли ми казваш? — Торусуми яростно се изплю на пода и Питър Марлоу се приготви за удара, който обичайно следваше подобни изблици.

Царя остана невъзмутим. „О, боже — помисли си Питър Марлоу, — железни нерви има тоя човек.“ Царя извади щипка тютюн и започна да си свива цигара. Като видя това, Торусуми спря да беснее, извади пакета „Куа“, почерпи ги и се поуспокои.

— Изумен съм, че мизерните китайски търговци, за които рискувам живота си, са били толкова нечестни. Смаян съм от това, което ти, приятелю, ми каза. Дори нещо повече, ужасен съм. Като си помисля как са се подиграли с доверието ми! Цяла година върша търговия с един и същи човек. И като си помисля само, че толкова време ме е лъгал! Той заслужава да го убия, мизерника!

— По-добре го надхитри — рече Царя.

— Как? Много бих желал моят приятел да ми каже как?

— Използвай острия си ум. Кажи му, че разполагаш със сведения, които доказват какъв мошеник е. Кажи му, че ако не ти дава добра цена в бъдеще — добра цена и двайсет процента отгоре, за да изкупи старата си вина, — може да подшушнеш нещо на властите. Тогава те ще го приберат, а заедно с него ще приберат жена му и децата му и ще се гаврят с тях, докато наситят желанието си.

— Безценен съвет ми даваш. Щастлив съм, че моят приятел е толкова умен. Заради ума му и заради приятелските ми чувства към него ще предложа хиляда и петстотин долара. Това са всичките пари, които имам на света, включително и малката сума, поверена ми от един мой другар, който лежи от болестта на жените в онази кочина, наречена болница, и не може да работи.

Царя се наведе и пропъди облака комари, които кръжаха около глезените му. „Виж, това вече е друго нещо, момчето ми — помисли си той. — Чакай да видим сега — две хиляди ще са много. Хиляда и осемстотин е добре. Хиляда и петстотин също не е зле.“

— Царя те моли да почакаш — преведе Питър Марлоу. — Трябва да се посъветва с онзи нещастен човек, които иска да ти продаде толкова скъпо стоката.

Царя изскочи през прозореца и тръгна покрай бараката, като по пътя проверяваше постовете. Макс си беше на мястото, Дайно пазеше от едната страна на пътеката, а Байрън Джоунс — от другата. Откри майор Праути в сянката на съседната барака, целият потен от напрежение.

— Страшно съжалявам, сър — съкрушено прошепна Царя, — но моят човек не е навит.

Праути изтръпна. На всяка цена трябваше да продаде часовника. „Ох, боже. Пак тоя скапан късмет! — изохка той наум. — Трябва да намеря пари отнякъде, на всяка цена!“

— Нищо ли не дава?

— Едва можах да вдигна до четиристотин.

— Само четиристотин! Ами че една омега струва поне две хиляди.

— Хората преувеличават, сър. Пък и оня се съмнява, че е истинска омега.

— Той не е с всичкия си! Естествено, че е омега.

— Не знам, сър — хладно рече Царя. — Аз само ви предавам какво…

— Извинявайте, ефрейтор. Не исках да ви обидя! Тия жълти копелета до един са мошеници.

„Какво да правя сега? — питаше се Праути. — Ако не го дам чрез Царя, няма да го продам въобще, а групата има нужда от тези пари. Пък и целият ни труд ще иде на вятъра, какво да правя?“ Той помисли малко, после рече:

— Опитайте се де го придумате някак, ефрейтор. Не мога да се съглася на по-малко от хиляда и двеста, просто нямам право.

— Добре, сър. Не вярвам да постигна нещо много, но ще опитам.

— Бъдете така добър. Разчитам на вас. Не бих приел тая нищожна цена, но страшно сме закъсали с храната. Нали знаете как е?

— Да, сър — любезно отвърна Царя. — Ще опитам, но за съжаление просто не виждам надежда да вдигне много. Казва, че китайците вече не купували часовници. Но ще направя, каквото мога.

Грей бе забелязал Торусуми да прекосява лагера и знаеше, че дългоочакваният миг е близо. Най-сетне часът удари. Той стана, намести лентата на ръкава си, нагласи фуражката и излезе от бараката. Други свидетели не бяха нужни, неговите показания щяха да са достатъчни. Затова тръгна сам.

Сърцето му биеше учестено от приятна възбуда. Винаги беше така, когато му предстоеше да арестува някого. Прекоси редицата бараки, слезе по стъпалата и тръгна по главната алея. Това бе по-дългият, заобиколният път. Нарочно избра него, защото му бе добре известно, че Царя се огражда с постове винаги, когато урежда сделки. Но той знаеше точното им разположение. Нещо повече, открил бе пролука в това човешко минно поле.

— Грей!

Той се обърна. Към него се бе запътил полковник Самсън.

— Да, сър?

— Добре, че те срещнах! Как вървят работите?

— Всичко е наред, сър — отвърна Грей, учуден от дружеския поздрав.

Макар че нямаше търпение да продължи пътя си, на Грей му стана доста приятно. Полковник Самсън заемаше специално място в плановете му за бъдещето. Самсън бе от най-високопоставените офицери — работеше във Военното министерство — и имаше много силни връзки. Човек като него можеше да му бъде повече от полезен един ден. Самсън бе член на Генералния щаб на Далекоизточните войски и заемаше някакъв неопределен, но важен пост — заместник-началник щаб или нещо подобно. Познаваше сума ти генерали и все разправяше как го посещавали в имението му в Дорсет, как разни благородници идвали на лов и какви увеселения и балове организирал след хайките. Човек като Самсън вероятно би могъл да му помогне в кариерата, въпреки липсата на особени заслуги. И въпреки произхода му.

— Отдавна искам да поговоря с вас, Грей — каза Самсън. — Имам една идея, която може би ще ви се стори интересна. Нали знаете, че подготвям книга за далекоизточната кампания. Разбира се — добави той шеговито, — засега това не е официалната версия, но кой знае, един ден може и да стане. Генерал Съни Уилкинсън отговаря за историческите архиви в министерството, нали знаете, и съм сигурен, че Съни ще се заинтересува от разказите на очевидци. Мислех си, дали не бихте искали да хвърлите един поглед на някои от фактите, свързани с вашия полк, а?

„Искам — помисли Грей. — Разбира се, че искам! Всичко бих направил за тая възможност! Но не точно сега.“

— С удоволствие, сър. Много съм поласкан, че моето мнение ви се струва интересно. Утре удобно ли ще е? След закуска.

— О, надявах се, че ще можем да поговорим сега — рече Самсън. — Е, добре, някой друг път тогава. Аз ще ви се обадя…

Грей инстинктивно усети, че ако не говорят тази вечер, друг път просто няма да има. Самсън никога не бе проявявал особена готовност да разговаря с него. „Може би — отчаяно размишляваше той, — може би ще мога да му кажа нещо, колкото за начало, и пак ще успея да ги хвана. Понякога сделките се проточват с часове. Заслужава си да рискувам!“

— С удоволствие, сър, щом така искате. Но ще ви помоля да не се бавим много, ако нямате нищо против. Имам леко главоболие. Само десетина минути, ако нямате нищо против.

— Добре. — Полковник Самсън остана много доволен. Хвана Грей под ръка и го поведе обратно към бараката. — Знаете ли, Грей, вашият полк ми беше един от любимите. Мъжки се сражаваха момчетата. Вие бяхте в списъка на отличените при Кота Бару, нали?

— Не, сър. — „Но, за бога, заслужавах.“ — Нямаше време да се прати списъкът на проявилите се. А в полка имаше много хора достойни за награда.

И той действително мислеше така. Мнозина бяха заслужили Кръст за храброст, но при създалото се положение нямаше да получат дори устна похвала.

— Не се знае, Грей — рече Самсън. — Може би след войната ще оценим по достойнство много хора, които тогава сме пропуснали. — Той накара Грей да седне. — Та какво точно беше разположението на бойните единици, когато пристигнахте в Сингапур?

 

 

— Съжалявам, че трябва да го съобщя на моя приятел — преведе Питър Марлоу, — но мизерният собственик на този часовник просто ми се изсмя в лицето. Той каза, че най-ниската цена, която би приел, е две хиляди и шестстотин. Неудобно ми е даже да споменавам, но понеже си ми приятел, длъжен съм да ти кажа.

Торусуми не скри разочарованието си. С помощта на Питър Марлоу те дълго разговаряха за времето и за оскъдицата. Кореецът им показа измачкана и овехтяла снимка на жена си и трите си деца и им разказа за живота в родното му селце, намиращо се недалеч от Сеул, как си изкарвал прехраната като фермер, макар да имал университетско образование, и колко ненавиждал войната. Разказа им, че и той самият мрази японците, че всички корейци мразят японските си господари.

— Корейците дори не ги допускат в японската армия! — обясни той. — Ние сме поданици от втора ръка и никой не ни пита за нищо. И най-долният японец може да ни подмята както си иска!

Говориха дълго, докато накрая Торусуми стана и си взе пушката от Питър Марлоу, който я бе държал през цялото време, зашеметен от мисълта, че е заредена и готова да сее смърт. Но какъв смисъл има да убива? А и после какво?

— Ще направя едно последно предложение на моя приятел, защото не искам да остава с празни ръце, без печалба, в тази ужасна нощ и ще го помоля да попита пак алчния собственик на този мизерен часовник. Две хиляди и сто!

— Моите уважения, но трябва да напомня на моя приятел, че мизерният собственик, който е полковник и следователно човек, свикнал да командва, каза, че няма да приеме цена, по-ниска от две хиляди и шестстотин. Знам, че ти не би желал той да ме заплюе в лицето.

— Действително. Но с най-дълбоки почитания бих те посъветвал да му дадеш поне възможността да откаже това последно предложение, направено в знак на истинско приятелство, в резултат, от което аз оставам без никаква печалба. А по този начин да му дадеш възможността да изкупи недостойната си грубост.

— Ще опитам само защото си мой приятел.

Царя остави Питър Марлоу и корееца. Времето минаваше, а те чакаха. Питър Марлоу изслуша разказа на Торусуми как насила го заставили да постъпи в армията и как всъщност той не можел да понася войната.

После Царя отново се вмъкна през прозореца.

— Онзи човек е свиня, мръсник и безчестник. Заплю ме в лицето и ме заплаши, че по-скоро ще разтръби из лагера колко неспособен търговец съм и ще ме натика в затвора, но няма да се съгласи на по-малко от две хиляди и четиристотин.

Торусуми се разбесня и взе да сипе закани. Царя седеше безмълвен. „Вече не ме бива толкова! Прекалих, тоя път прекалих“ — притесни се той, а Питър Марлоу се проклинаше наум, че се е забъркал в цялата тая история.

— Две хиляди и двеста — отсече Торусуми. Царя безпомощно вдигна рамене.

— Кажи му, че съм съгласен — изръмжа той на Питър Марлоу. — Костелив орех излезе. Кажи му, че ще се откажа от комисионната си, за да покрия разликата. Копелето няма да приеме по-малка сума. Но какво печеля аз от тая сделка, по дяволите?

— Ти си човек от желязо — предаде Питър Марлоу от името на Царя. — Ще кажа на мизерния полковник, че ще получи колкото иска, но аз ще трябва да се откажа от комисионната си, за да покрия разликата в цената, която ти предлагаш, и сумата, от която онзи мизерник не отстъпва. Но какво печеля аз? Търговията е честно занятие, но дори между приятели и двете страни трябва да печелят.

— Понеже си ми приятел, ще добавя още сто. Тогава честта ти ще е спасена, но следващия път по-добре не се захващай с толкова алчен и долен човек.

— Благодаря ти, Торусуми, ти си по-умен от мен!

Царя му връчи часовника в малкото велурено калъфче, взе парите и преброи дебелата пачка чисто нови фалшиви банкноти — бяха две хиляди и двеста и образуваха спретната купчинка. После Торусуми с усмивка му подаде още сто. Надхитрил бе Царя, а той се славеше сред охраната като отличен търговец. А омегата ще донесе пет хиляди. Е, най-малко три хиляди и петстотин. Добра печалба за една нощна стойка.

Торусуми остави отворения пакет цигари и още един неначенат като компенсация за лошата сделка. „Така или иначе — мислеше си той, — още доста ще воюваме, а търговийката носи добри пари. Ако пък войната свърши скоро, все едно, Царя е полезен съюзник.“

— Добре се справи, Питър.

— По едно време мислех, че оня ще ни избие всичките.

— И аз. Разполагай се, ей сега ще се върна.

Царя намери Праути в сянката на бараката. Даде му деветстотин долара — сумата, на която отчаяният майор с нежелание се бе съгласил, и си взе комисионната — деветдесет долара.

— Закучват се нещата напоследък — каза Царя.

„Да, така е, копеле мръсно — мислеше си Праути. — Все пак осемстотин и десет не е чак толкова лоша цена за една фалшива омега.“ Засмя се наум — беше измамил Царя.

— Страшно съм разочарован, ефрейтор. Този часовник ми беше последната надежда.

„Чакай да видим — доволен пресмяташе той, — ще ни трябват още две-три седмици, докато приготвим друг. Следващия път ще го пласираме чрез Тимсън, австралиеца.“ Внезапно Праути забеляза, че към тях се приближава Грей, и потъна бързо в лабиринта от бараки, затулен в сенките, спасен. Царя скочи през един прозорец в американската барака, седна при играещите на покер мъже и изсъска на Питър Марлоу: „Вземи карти, за бога!“ Двамата души, чиито места заеха, останаха спокойно да зяпат. Царя разпредели купчината банкноти, пред всекиго по малко. После на прага застана Грей. Никой не му обърна внимание. След малко Царя вдигна уж случайно поглед и любезно поздрави:

— Добър вечер, сър.

— Добър вечер! — По лицето на Грей се стичаше пот. — Много пари имате. — „Боже мили, в живота си не съм виждал толкова много пари накуп. Защо поне част от тях не са мои?“

— Ами обичаме да залагаме, сър.

Грей потъна обратно в нощта. „Дяволите да го вземат тоя Самсън!“ Играта продължи, докато прозвуча уреченият сигнал, че наоколо е чисто. Тогава Царя събра парите и даде всекиму по десетачка. Мъжете му благодариха в хор. После връчи на Дайно по десетачка за външните постове, кимна на Питър и двамата се оттеглиха в неговия ъгъл.

— Заслужихме по чашка кафе.

Царя се чувствуваше леко уморен. Напрежението да се държиш на върха изтощава, той се изтегна на леглото, а Питър Марлоу направи кафе.

— Май не ти донесох късмет — тихо рече той.

— Защо?

— Ами тая сделка. Не беше много успешна, нали?

Царя искрено се разсмя.

— Всичко мина според плана. Ето, вземи — каза той и отброи сто и десет долара. — Дължиш ми два.

— Какво два? — Питър погледна парите. — Защо ми ги даваш?

— Това ти е комисионната.

— За какво?

— Господи, да не мислиш, че ще те карам да работиш даром. За какъв ме вземаш?

— Казах ти, че с удоволствие ще дойда. Не смятах, че трябва да получа нещо само защото превеждах.

— Ти не си наред. Сто и осем долара — това са твоите десет процента. Не го приемай като подаяние. Изкара си ги.

— Ти не си наред, не аз. Как, по дяволите, съм изкарал сто и осем долара от сделка за две хиляди и двеста, когато едва покрихме цената и печалба нямаше? Да не искаш да взема парите, които Торусуми ти даде на теб?

— Няма ли да ти влязат в работа? На теб или на групата?

— Естествено, че ще ми влязат в работа. Но не е справедливо. А и не разбирам защо точно сто и осем?

— Питър, направо не ми го побира умът как си оцелял досега? Виж, да ти обясня простичко. От сделката изкарах чиста печалба хиляда и осемдесет долара. Десет процента от тях правят сто и осем. Дадох ти сто и десет. Дължиш ми два.

— Нищо не разбирам, по дяволите! Как изкара толкова пари, като…

— Ще ти обясня. Правило номер едно в търговията: купуваш евтино и продаваш скъпо. Ако можеш! Както стана тая вечер например.

Царя със задоволство обясни как бе надхитрил Праути. Като свърши, Питър Марлоу дълго мълча. После каза:

— Но това ми се струва… струва ми се доста нечестно.

— Няма нищо нечестно, Питър. Всяка сделка се основава на правилото, че продаваш по-скъпо, отколкото купуваш. Или отколкото ти струва стоката.

— Да, но… печалбата ти не е ли твърде голяма?

— Ами, никак. Всички знаехме, че часовникът е фалшив. Освен Торусуми, разбира се. Но ти нямаш нищо против, че го метнахме, нали? Макар че той лесно ще го пласира на някой китаец, и то с печалба.

— Да, май нямам нищо против.

— Така. А сега да вземем Праути. Часовникът, който ми пробута, беше фалшив. Може и да го е откраднал, отде да знам? Но получи ниска цена, защото не е добър търговец. Ако се беше решил да си вземе часовника и да си тръгне, тогава щях да го спра и да вдигна цената. При това той поначало искаше да ме прецака. Въобще не му пукаше, че може да ме накисне с фалшивия часовник. Част от сделката включва условието, че аз винаги прикривам клиентите си, така че Праути няма от какво да се бои и той го знае, а аз може да загазя яко.

— Но какво ще правиш, когато Торусуми открие играта и се върне?

— Той ще се върне — внезапно се ухили Царя и бе цяло удоволствие да се види радостта му, — но скандал няма да вдигне, защото много добре му е ясно, че ще се посрами. Никога няма да посмее да признае, че съм го надхитрил. Боже, та приятелчетата му ще го скъсат от подигравки само ако научат. Той ще се върне, това е повече от сигурно, но за да се опита да ме надхитри. — Царя запали цигара и подаде една на Питър Марлоу. — Така че — оживено продължи той — Праути получи деветстотин минус моите десет процента. Ниска, но справедлива цена, а и не забравяй — аз и ти носехме целия риск. Сега да сметнем разходите. Платих сто долара да лъснат и почистят часовника и да му сложат ново стъкло. Двайсет за Макс, който пръв научи за предстоящата продажба, по десет на четирите поста и още шейсет за тия, дето ни прикриха с покера. Общо хиляда и сто и двайсет. Две хиляди и двеста минус хиляда сто и двайсет прави точно хиляда и осемдесет. Десет процента са сто и осем. Съвсем просто.

Питър Марлоу поклати глава. Толкова много цифри, толкова много пари, толкова много вълнения. Поговориха известно време с някакъв кореец и ето че изведнъж притежава сто и десет, не, сто и осем долара, просто ей тъй. „Боже господи — мислеше си той с ликуващо сърце, — та това са повече от двайсет кокосови ореха или сума ти яйца. Ами Мак! Сега ще можем да му купим храна. Яйца, преди всичко яйца.“ Внезапно чу гласа на баща си, чу го така ясно, сякаш стоеше до него. И го видя — изправен и внушителен във флотската си униформа. „Слушай какво, моето момче. На този свят съществува понятието чест. Когато вършиш работа с един човек, казвай му само истината и тогава той също е длъжен да ти казва истината, иначе не би имал чест. Защитавай другите така, както очакваш те да защитават теб. Ако видиш, че човек няма чест, не се свързвай с него, защото ще те опетни. Запомни, има хора с чест и хора без чест. Има честни пари и безчестни пари.“ „Но това не са безчестни пари — чу собствения си глас Питър Марлоу. — Царя току-що обясни. Те искаха да го измамят, а той излезе по-умен от тях.“ „Да, но е безчестно да продадеш чужда вещ и да кажеш на собственика, че е продадена за по-малко, отколкото в действителност.“ „Така е, но…“ „Няма «но», сине. Вярно е, и честта има степени, но човек защитава само едни принципи. Постъпи, както намериш за правилно. Избери си позиция в живота. За определени неща човек трябва сам да вземе решение. Знам, понякога е необходимо да се приспособяваш към обстоятелствата.

Но, моля те, пази себе си и съвестта си, защото никой друг няма да те пази, и знай, че в даден момент едно погрешно решение може да те унищожи по-сигурно и от куршум!“ Питър Марлоу стисна парите в длан и се замисли колко са им нужни — на него, Мак и Ларкин. Сложи всичко на везните на разума и те силно се наклониха на една страна. По право парите принадлежаха на Праути и неговата група. Може би този часовник е бил последната им надежда. Може би заради тези откраднати пари Праути и групата му хора, които той въобще не познаваше, — може би те щяха да умрат. Да умрат заради алчността му! От другата страна бе Мак. Той имаше нужда от парите сега, в момента. И Ларкин също. „А и аз. Аз също, да не забравям това. — Спомни си как Царя бе казал: «Не го приемай като подаяние!» Но той бе приел много подаяния. Твърде много. — Как да постъпя, господи? Кажи ми, как да постъпя?“ Но отговор нямаше. И Питър се реши.

— Благодаря, благодаря ти много — каза той и прибра парите, но с цялото си същество усещаше как го изгарят.

— Няма нищо. Ти си ги заслужи. Твои са. Изработи си ги. Не ти ги давам даром.

Царя ликуваше и радостта му някак естествено заглуши отвращението, което Питър Марлоу изпитваше към самия себе си.

— Давай — подкани го Царя, — трябва да отпразнуваме първата съвместна сделка. С моя ум и твоя малайски, ехе, направо ще си отживеем!

Той изпържи няколко яйца и докато ядяха, Царя му разказа как, щом разбрал, че Йошима е открил радиото, изпратил момчетата да купят още храна.

— На тоя свят човек трябва да поема рискове, моето момче. Няма друг начин. Веднага ми стана ясно, че японците ще ни направят живота още по-черен, за известно време поне. Но това важи само за тия, дето не са се подготвили предварително. Ето Текс например — нещастникът нямаше пукната пара да си купи дори едно яйце. Пък и вие с Ларкин. Ако не бях аз, Мак щеше и до сега да се мъчи, горкият човек. Естествено, аз с удоволствие ви помагам. Обичам да помагам на приятелите си. Човек трябва да помага на приятелите си, иначе всичко си губи смисъла.

— Сигурно си прав — каза Питър Марлоу.

Царя го бе засегнал с тези ужасни думи. Той не можеше да разбере, че в някои отношения американската житейска логика е толкова проста, колкото и английската. Всеки американец се гордее с умението си да печели пари. Всеки англичанин се гордее с готовността си да умре под родното знаме.

Царя се обърна към прозореца и впи очи в тъмнината навън. Питър Марлоу проследи погледа му и забеляза, че по пътеката се задава някой. Когато мъжът попадна под светлината на лампата, Питър Марлоу го позна. Беше полковник Самсън.

Самсън видя Царя и махна дружелюбно с ръка.

— Добър вечер, ефрейтор — поздрави той и продължи покрай бараката.

Царя отброи деветдесет долара и ги подаде на Питър Марлоу.

— Направи ми една услуга, Питър. Сложи още десет и ги занеси на оня човек.

— На Самсън? Полковник Самсън?

— Ами да. Ще го намериш нагоре по пътеката, до ъгъла на затвора.

— Да му дам парите, просто така? И какво да му кажа?

— Кажи му, че са от мене.

„Боже мой — помисли си Питър Марлоу изумен, — и Самсън ли е на заплата при Царя? Не може да бъде! Не мога да го направя! Ти си ми приятел, но не мога да отида при един полковник и да му кажа: «Ето — сто долара. Изпраща ви ги Царя.» Просто не мога!“ Царя прозря какво става в душата му. „Питър, Питър — въздъхна той наум, — ама че си дете и ти. Защо ли не те оставя да си трошиш главата.“ Но после се ядоса на себе си. Питър бе единственият човек в лагера, когото ценеше като приятел, единственият, от когото имаше нужда. Затова реши да му отвори очите за истините на живота. „Няма да ти е лесно, момчето ми, и сигурно много ще те заболи, ала аз ще ти отворя очите дори ако трябва да страдаш. Но ти ще го преживееш и ние с теб ще бъдем истински съдружници.“

— Питър — каза той, — има неща, за които трябва да ми вярваш. Аз никога няма да те предам. Докато си ми приятел, вярвай ми. Ако не искаш да ми бъдеш приятел, добре. Но аз много искам да бъдем приятели.

Питър Марлоу разбра, че отново е ударил часът на откровението. Трябваше да реши: да вземе парите и да се довери на Царя, или да ги остави и да сложи край на всичко. Животът на мъжа е вечен кръстопът. Но истинският мъж не избира само своята посока. На плещите му винаги лежи съдбата и на други хора. Съзнаваше, че ако тръгне по единия път, освен своя собствен живот рискува също и живота на Мак и на Ларкин, защото без Царя тримата бяха съвсем беззащитни. Без Царя нямаше да види селото, защото знаеше, че сам никога не би се решил да излезе от лагера.

Дори заради радиото. Ако поемеше по другия път, жертваше една традиция, разбиваше едно минало. Самсън е личност в редовната армия — човек с произход, с пост и богатство, а Питър Марлоу беше потомствен офицер и подобна постъпка никога нямаше да му бъде простена. Ако пък Самсън действително работеше за Царя, тогава всичко, на което го бяха учили, просто губеше стойност.

Питър Марлоу забеляза, сякаш се наблюдаваше отстрани, как взе парите, как излезе в нощта и тръгна по пътеката, как намери полковник Самсън и го чу да прошепва:

— Здравей! Ти си Марлоу, нали?

Видя се как му подава парите.

— Царя ме помоли да предам това.

Видя как гуреливите очи на Самсън алчно светнаха. Той бързо преброи парите и ги пъхна в джоба на протритите си панталони.

— Благодари му — продължи да шепне полковникът — и му кажи, че успях да задържа Грей един час. Повече не можах. Достатъчно беше, нали?

— Горе-долу достатъчно — отвърна Питър Марлоу. После се чу да казва: — Следващия път го дръж по-дълго или намери начин да ни предупредиш, глупако!

— Не можах да го задържа повече. Кажи на Царя, че съжалявам, много съжалявам. Това никога няма да се повтори, честна дума! Влез ми в положението, Марлоу. Нали знаеш как става понякога. Просто не беше възможно.

— Ще му предам, че съжаляваш.

— Да, да, благодаря, много благодаря. Завиждам ти, Марлоу. Толкова си близък с Царя! Голям късмет имаш.

Питър Марлоу се върна в американската барака. Царя му благодари за услугата, той също благодари още веднъж за парите и потъна в нощта.

Седна на едно малко възвишение с лице към телената ограда. Искаше му се отново да е в изтребителя, устремен към небето нагоре, нагоре, високо нагоре, където всичко е чисто и непокварено, където няма долни хора — като него самия, където животът е прост и ясен и можеш да се слееш с бога, без да се срамуваш.