Метаданни
Данни
- Серия
- Азиатска сага (4)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- King Rat, 1962 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Станислава Вергилова, 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 310 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране разпознаване и корекция
- nqgolova (2007)
- Допълнителни корекции
- waterjess (2013 г.)
- Допълнителна корекция
- thefly (2018)
Издание:
King Rat
Copyright © 1962 by James and April Clavell
Художник © Петьо Петьо
HIPNOS BOOKS 1992 второ издание
История
- — Добавяне
- — Корекции от waterjess
- — Допълнителна корекция от thefly
Статия
По-долу е показана статията за Цар Плъх от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
За информацията в тази статия или раздел не са посочени източници. Въпросната информация може да е непълна, неточна или изцяло невярна. Имайте предвид, че това може да стане причина за изтриването на цялата статия или раздел. |
Цар Плъх | |
King Rat | |
Автор | Джеймс Клавел |
---|---|
Първо издание | 1962 г. Обединеното кралство |
Оригинален език | английски |
„Цар Плъх“ (на английски: King Rat) е първият роман на британския писател Джеймс Клавел. За първи път е издаден през 1962 г. Той е един от шестте романа на Клавел, известни като „Азиатската сага“. Някои от героите в „Цар Плъх“ присъстват и в друг роман от поредицата – „Търговска къща“.
Сюжет
Действието се развива през Втората световна война. В основата на романа са заложени впечатления от действителни събития в живота на автора: като участник във войната Клавел е изпратен в японски военнопленнически лагер на индонезийския остров Ява, а впоследствие е преместен в затвора Чанги, близо до Сингапур. „Цар Плъх“ описва борбата за оцеляване на британски, австралийски и американски военнопленници в японски лагер в Сингапур. Един от главните герои е Питър Марлоу, чийто образ е създаден въз основа на младия Клавел.
Адаптации
През 1965 г. е направен едноименен филм по романа. Това е първата филмова екранизации на роман от Клавел, последвана и от други такива. Във филма образът на Царя е променен; Клавел не одобрява това.
Външни препратки
- „Цар Плъх“ на сайта „Моята библиотека“
Книга трета
Петнадесета глава
Слънцето току-що бе изгряло. Питър Марлоу лежеше в полудрямка на кревата си.
„Сън ли бе всичко това?“ — сепна се изведнъж той. После пръстите му внимателно докоснаха парцалчето, в което бе увит кондензаторът, и разбра, че не сънува. На горното легло Юърт се размърда и с пъшкане се събуди.
— Ужасна нощ — рече той и провеси крака от кревата.
Питър Марлоу си спомни, че днес тяхната група трябва да ходи на дупките. Излезе от бараката, отиде при Ларкин и го смушка.
— А, Питър, ти ли си? — каза той, като все още се бореше със съня. — Какво има?
Питър Марлоу гореше от нетърпение да му съобщи за кондензатора, но реши да изчака и Мак, затова само напомни:
— Днес е наш ред за дупките, старче.
— О, по дяволите, пак ли?
Ларкин изтегна схванатия си гръб, върза саронга и нахлузи налъмите. Двамата взеха мрежата, двадесет и пет литровото варелче и поеха през лагера, който тъкмо започваше да се събужда. Отидоха при тоалетните, без да обръщат внимание на посетителите там, а и те също не се обезпокоиха. Ларкин вдигна похлупака на една дупка и Питър Марлоу бързо обра стените с мрежата. Като я измъкна навън, в нея гъмжеше от хлебарки. Изтърси я в кофата и загреба отново. Пак добър улов. Ларкин сложи обратно капака и двамата се преместиха на съседната дупка.
— Дръж здраво! — предупреди го Питър Марлоу. — Виж какво направи! Изпуснах поне стотина.
— Не се безпокой, има ги в изобилие — с отвращение каза Ларкин и хвана по-здраво варела.
Смрадта беше отвратителна, но реколтата — богата. Не след дълго съдът се напълни. Най-дребната хлебарка бе поне четири сантиметра дълга. Ларкин захлупи варела и двамата се запътиха към болницата.
— Не е това представата ми за силна храна, но какво да се прави — рече Питър Марлоу.
— Наистина ли си ги ял на Ява, Питър?
— Естествено. Ти също. Само че тук, в Чанги.
— Какво? — едва не изпусна варела Ларкин.
— Нима смяташ, че ще разкрия на докторите такъв деликатес и източник на белтъчини, а за нас няма да помисля?
— Но нали се споразумяхме! — викна Ларкин. — Нали се уговорихме, ние тримата, че никой няма да готви гнусотии, без да пита другите.
— Аз казах на Мак и той се съгласи.
— Но аз не съм, по дяволите!
— Хайде, хайде, полковник! Не стига, че ги събирахме и ги готвехме тайно, а после те слушахме да хвалиш манджите, ами сега се оплакваш. Да не мислиш, че ние не сме гнусливи.
— Може, но следващият път искам да знам. И това е заповед, по дяволите!
— Слушам, сър! — захили се Питър Марлоу.
Отнесоха варела в кухнята на лечебницата — специалната малка кухничка, където готвеха за безнадеждно болните. Като се върнаха в бараката, Мак вече бе там. Кожата му имаше сиво-жълт цвят, очите му бяха червени, ръцете му трепереха, но треската бе преминала. Той дори намери сили да им се усмихне.
— Радвам се, че се върна, друже — рече Ларкин и седна.
— И аз.
Питър Марлоу разсеяно извади малкото парцалче.
— А, между другото, това може да ти послужи за нещо — подметна той с нарочна небрежност.
Мак разви парцалчето без особен интерес.
— Боже господи! — извика Ларкин.
— Дяволите да те вземат, Питър! — ръцете на Мак се разтрепериха. — Какво искаш, да получа инфаркт ли?
Силно развеселен от вълнението на Мак, Питър Марлоу направи усилие и каза с безизразен глас:
— Не разбирам какво толкова се палите за тая дреболия.
После не можа да сдържи повече усмивката си и засия целият.
— Престани с идиотската си английска скромност! — Ларкин се опитваше да изглежда ядосан, но и той сияеше. — Откъде го докопа, друже?
Питър Марлоу сви рамене.
— Глупав въпрос.
— Извинявай, друже — досети се Ларкин.
Питър Марлоу не се съмняваше, че втори път няма да го питат за това. Много по-добре беше да не научават за селцето.
Денят вече си отиваше.
Ларкин пазеше. Питър Марлоу също. Скрит под мрежата против комари, Мак свърза кондензатора. После, изгарящ от нетърпение, напъха изводите в електрическия проводник и взе мъничката слушалка. Мина цяла вечност. Под мрежата бе страшно задушно — бетонните стени и бетонният под все още задържаха топлината на изчезващото слънце. Някъде наблизо яростно бръмчеше комар. Мак изруга, но не се опита да го убие, защото внезапно в слушалката нещо изпращя. Напрегнатите му, мокри от потта пръсти изпуснаха отвертката. Избърса ги, внимателно напипа винтчето за настройване на станциите и започна леко, съвсем лекичко да го върти. Пращене. Само пращене. Изведнъж чу музиката: изпълнение на Глен Милър. След малко музиката спря и говорителят съобщи:
— Вие слушате радио Калкута. Продължаваме концерта на Глен Милър с мелодията „Лунна серенада“.
През отворената врата Мак виждаше Ларкин, приседнал в сенките, а по пътеката между двата реда бетонни постройки крачеха лагерници. Идеше му да изскочи навън и се разкрещи: „Елате да чуете новините! Току-що хванах Калкута!“ Послуша още малко, после разглоби радиото, грижливо прибра манерките в сиво-зелените калъфи и небрежно ги метна на леглото. Новините бяха в десет и за да пести време, вместо в третата манерка, той пъхна проводника и слушалката под дюшека.
Толкова дълго бе стоял под мрежата, че гърбът му се бе схванал и докато ставаше, той изохка — Ларкин хвърли поглед назад.
— Какво има, друже? Не можеш ли да заспиш?
— Не, момчето ми — отвърна Мак и клекна до него.
— Карай полекичка, едва-що излезе от болницата. — Нямаше нужда да пита дали радиото е проработило.
Очите на Мак блестяха от възбуда. Ларкин го потупа закачливо.
— Виждам, че вече си съвсем наред, старче.
— Къде е Питър? — попита Мак, макар да знаеше, че той пази някъде около душовете.
— Ей, го там. Погледни го само как си седи и блее, глупакът.
— Хей, mahlu sans — провикна се Мак.
Питър Марлоу отдавна бе разбрал, че Мак е свършил, но чак сега стана, отиде при тях и отвърна „Mahlu senderis“, което означаваше „Върви по дяволите“. На него също нямаше нужда да му се казва за радиото.
— Да изиграем един бридж, а? — предложи Мак.
— Кой ще е четвърти?
— Хей, Гейвин, искаш ли да направим едно каре?
Майор Гейвин Рос смъкна нозе от сгъваемия стол и подпрян на патериците си, се домъкна при тях. Зарадва се на поканата — нощите винаги му тежаха най-много. „Толкова идиотско нещо е това парализата. Бил си някога мъж, а сега си нищо. Имаш крака, а не ти вършат работа и си прикован към инвалидната количка за цял живот.“ Точно преди да падне Сингапур, малко късче шрапнел го удари в главата. „Няма страшно — бяха казали лекарите. — Ще го извадим веднага щом можем да ви изпратим в добра болница с хубава апаратура. Време има достатъчно.“ Но добра болница с хубава апаратура така и не се намери и времето изтече.
— Оох — изпъшка от болка той и се помъчи да седне на циментовия под.
Мак намери една възглавница и му я подхвърли.
— Дръж, старче!
Докато той се настаняваше, Питър Марлоу отиде да вземе картите, а Ларкин разчисти пространството помежду им. Гейвин вдигна левия си крак и го сви, като преди това откачи телената пружина, привързана с единия край за върха на обувката, а с другия — за бинта точно под коляното. После премести и десния си крак, също напълно парализиран, и се облегна на възглавницата до стената.
— Така по̀ бива — рече той и с бързи, нервни движения поглади мустака си а ла кайзер Вилхелм.
— Как е главоболието? — по навик попита Ларкин.
— Можеше да е и по-зле, момчето ми — пак по навик отвърна Гейвин. — С теб ли играя?
— Не, с Питър.
— А, той все ми цака асата.
— Само веднъж го цаках — протестира Питър Марлоу.
— Да, веднъж на вечер — засмя се Мак и започна да раздава.
— Mahlu.
— Две пики — смело обяви Ларкин.
Анонсът продължи бурно и разпалено.
Късно същата нощ Ларкин почука на вратата на една от бетонните постройки.
— Да? — обади се Смедли-Тейлър и впи очи в тъмнината.
— Извинявайте, че ви безпокоя, сър.
— А, здравейте, Ларкин. Нещо лошо ли се е случило?
Винаги се случваше нещо лошо. „Какво има пак?“ — чудеше се той, докато се измъкваше от леглото.
— Не, сър. — Ларкин старателно се огледа дали няма някой наблизо. После каза тихо, но отчетливо: — Руснаците са на седемдесет километра от Берлин. Манила е освободена. Янките са дебаркирали на Корегидор и на Иво Джима.
— Сигурен ли сте?
— Да, сър.
— Кой… — Смедли-Тейлър замълча. — Не, не искам да знам нищо. Седнете, полковник — тихо рече той. — Абсолютно ли сте сигурен?
— Да, сър.
— Мога да ти кажа само едно — рече старецът с мрачен шепот, — не съм в състояние да помогна с нищо, ако ви хванат с…, ако ви хванат. — Дори не искаше да произнесе думата „радио“. — Не желая да знам нищо повече. — Сянка от усмивка прекоси каменното му лице и го смекчи. — Само ви моля да го пазите като очите си и да ми съобщавате незабавно, щом научите нещо.
— Разбира се, сър. Ние смятаме…
— Нищо не желая да знам. Само новините — Смедли-Тейлър тъжно го потупа по рамото. — Съжалявам.
— Така е по-добре, сър.
Ларкин бе доволен, че полковникът не поиска да узнае плана им. Бяха решили всеки да предава вестите само на двама души: Ларкин — на Смедли-Тейлър и на Гейвин Рос, Мак — на майор Тули и на лейтенант Бозли — и двамата негови близки приятели, а Питър на Царя и отец Доновън, католическия свещеник. Те на свой ред щяха да ги споделят с други двама, на които могат да се доверят, и така нататък. Добър план, мислеше си Ларкин. Правилно постъпи Питър, като не ни каза откъде е кондензаторът. Бива си го това момче.
Късно през нощта, когато Питър Марлоу се върна в бараката си от обичайното посещение при Царя, Юърт все още лежеше буден. Той промуши глава изпод мрежата и развълнувано прошепна:
— Питър, чу ли новините?
— Какви новини?
— Руснаците са на седемдесет километра от Берлин. Янките са дебаркирали на Иво Джима и на Корегидор.
Питър Марлоу усети как сърцето му се сви от ужас. „Боже господи, толкова ли бързо се разчу!“
— Слухове, Юърт, нищо повече!
— Не са слухове, Питър. В лагера има ново радио, чиста истина. Страхотно, нали? А, забравих най-хубавото янките са освободили Манила. Скоро ще дойдат и тука, няма начин.
— Докато не ги видя с очите си, няма да повярвам.
„Може би трябваше да кажем само на Смедли-Тейлър — мислеше си Питър Марлоу, докато си лягаше. — Щом като дори и Юърт знае, положението става опасно.“ Заслуша се напрегнато в нощния пулс на лагера. Възбудата в Чанги растеше почти осезаемо. Пленниците научаваха, че отново са във връзка със света.
Застанал мирно пред вбесения генерал, Йошима чувстваше, че коленете му се подкосяват от страх.
— Тъп, некадърен глупак! — крещеше генералът. Йошима се приготви за удара, който щеше да последва и той наистина дойде — с отворена длан през лицето.
— Намери радиото или ще те разжалвам! Прехвърлянето на фронта се отменя. Свободен си!
Йошима стегнато отдаде чест и поклонът му бе израз на върховно покорство. Излезе от кабинета на генерала, благодарен, че се отърва толкова лесно. „Дяволите да ги вземат тези нагли пленници!“ В караулното той строи хората си, руга ги и ги би през лицето, докато не го заболя ръката. На свой ред сержантите биха ефрейторите, те — редниците, а редниците — корейците. Заповедта бе ясна: „Намерете радиото или…“ През следващите пет дни не се случи нищо. После охраната се развилня из лагера и направо го разсипа. Но въпреки това не намериха нищо. Доносникът им още не беше разбрал къде е радиото. Единственият резултат бе, че обявеното възстановяване на дажбите беше отменено. Лагерът отново зачака да се изнижат мъчително дългите дни, станали още по-дълги от липсата на храна. Но сега поне бяха сигурни, че ще научават новини. Не слухове, а новини. А те бяха повече от добри — войната в Европа отиваше към своя край.
И все пак над пленниците тегнеше неизвестността. Малцина само разполагаха със запаси от храна. Пък и добрите новини си имаха лоша страна. Ако войната в Европа свършеше, в района на Тихия океан щяха да се прехвърлят повече войски. След време ще последва офанзива срещу японските острови, а тя неизбежно ще доведе охраната на лагера до бяс. Изтребление! Никой не си правеше илюзии — това щеше да е участта на Чанги.
Питър Марлоу бе тръгнал към кокошарниците, а манерката се полюшваше на бедрото му. Тримата бяха решили, че ще е най-добре по възможност да не се разделят с манерките. За всеки случай, ако пак има проверка. Беше в добро настроение. Парите от сделката с часовника отдавна бяха свършили, но Царя им бе дал и тютюн като аванс за следващите. „Боже мой, какъв човек! — мислеше си той. — Ако не беше Царя, Мак, Ларкин и аз щяхме да гладуваме като останалите.“
Денят не беше така горещ. Предната нощ бе валяло и прахът се бе слегнал. Наближаваше време за обяд. Като стигна до първите кокошарници, Питър Марлоу ускори крачка. Може би днес ще има някое яйце. После изведнъж спря озадачен. Близо до техния кокошарник се бе струпала неголяма тълпа — гневна, разярена тълпа. За свое учудване видя там и Грей. Пред Грей стоеше полковник Фостър — чисто гол, с изключение на мръсната набедрена препаска, — подскачаше на място като луд и крещеше нечленоразделни ругатни срещу Джони Хокинс, който уплашено прегръщаше кучето си с две ръце.
— Здрасти, Макс — приближи се Питър Марлоу до птичарника на Царя. — Каква е тая врява тука?
— Здрасти, Пит — непринудено отвърна Макс, зает с едно гребло. Забеляза как Питър Марлоу инстинктивно трепна, щом чу да го наричат „Пит“. „Офицери! Държиш се с тях като човек, а те полудяват. Много им здраве!“ — Ами, Пит — повтори той натъртено, — стана едно чудо, не ти е работа. Кучето на Хокинс май се вмъкнало при кокошките на полковника и убило една.
— Ами!
— Няма да му се размине, ей богу.
Фостър крещеше:
— Искам друга кокошка и обезщетение за загубите. Проклетото животно уби едно от децата ми. Държа да го съдите за убийство.
— Вижте, полковник — обади се Грей, изваден от търпение, — това е кокошка, а не дете. Не може да съдим…
— Моите кокошки са ми деца, идиот такъв! Кокошка, дете — каква е разликата! Хокинс е мръсен убиец. Убиец, чуваш ли?
— Защо не искате да разберете, полковник? — ядосано рече Грей. Хокинс не може да ви даде друга кокошка. Каза човекът, че се извинява. Кучето се откъснало от каишката и…
— Настоявам за военен съд. Срещу убиеца Хокинс и неговия кръвожаден звяр, който уби кокошката ми и я изяде. — По устата на полковник Фостър изби пяна. — Изяде я и сега от детето ми останаха само пера.
Разярен, той внезапно се хвърли върху Хокинс с протегнати ръце, впи нокти в кучето, задърпа го от прегръдките му и се разкрещя:
— Ще те убия! И теб, и твоето мръсно животно!
Хокинс се дръпна настрана и блъсна Фостър. Полковникът се строполи на земята, а Роувър изквича от страх.
— Аз вече се извиних — задавено промълви Хокинс. — Ако имах пари, с удоволствие щях да ви дам, ако искате, и десет кокошки, но нямам! Грей — отчаяно се обърна Хокинс към него, — за бога, направи нещо!
— Какво мога да направя аз, по дяволите? — Грей бе уморен и нервиран, а го измъчваше и дизентерия. — Знаеш, че нищо не мога да направя. Ще трябва да докладвам случая. Но ако питаш мене, по-добре разкарай това куче.
— Какво искаш да кажеш?
— О, боже! — избухна Грей. — Искам да кажа да го разкараш. Убий го. Ако не можеш, накарай някой друг. Но гледай до довечера да го няма в лагера.
— Кучето си е мое. Не можеш да ми заповядваш…
— Мога и още как! — Грей млъкна за миг, докато отмине спазъмът в червата му. Хокинс му беше симпатичен, винаги му е бил симпатичен, но в момента това нищо не значеше. — Знаеш наредбата. Предупредих те да го държиш на каишка и по-далеч оттук. Роувър е убил и изял една кокошка. Има свидетели.
Полковник Фостър се надигна от земята. Очите му бяха пълни с черна злоба.
— Аз ще го убия — изсъска той. — Това куче трябва аз да го убия. Око за око!
Грей застана пред Фостър, който се бе приготвил за нова атака.
— Полковник Фостър, тази случка ще бъде докладвана, където трябва. На капитан Хокинс е наредено да убие кучето.
Фостър сякаш не го чуваше.
— Искам това животно. Искам да го убия. Както то уби кокошката ми. То ми принадлежи и аз сам ще го убия. — Той тръгна напред, а по устата му все още имаше пяна. — Ще го убия, защото то погуби детето ми!
Грей го спря с ръка.
— Не! С това ще се заеме Хокинс.
— Полковник Фостър — каза отчаяно Хокинс — моля ви, моля ви, приемете извиненията ми. Пощадете кучето, това повече няма да се повтори.
— Естествено, че няма — разсмя се налудничаво полковник Фостър. — Звярът ти ще умре, и то от моята ръка.
Той се хвърли напред, но Хокинс се дръпна, а Грей го сграбчи за ръката.
— Престанете или ще ви арестувам! — изкрещя Грей. — Вие офицер ли сте или какво? Оставете Хокинс на мира и се махайте оттук.
Фостър се отскубна от Грей. После се обърна към Хокинс и просъска:
— Аз ще се разплатя с теб, убиецо. Жестоко ще се разплатя!
Той отиде до кокошарника и пропълзя вътре в къщата си, в дома, който го приютяваше, където спеше и се хранеше със своите деца — пилетата.
— Съжалявам, Хокинс — повтори още веднъж Грей, — но ще трябва да го разкараш.
— Моля те, Грей — не преставаше Хокинс, — умолявам те, отмени заповедта. Всичко съм готов да направя в замяна.
— Не мога. — Грей нямаше избор. — Знаеш, че не мога, Хокинс, приятелю. Не мога. Разкарай го. И то по-бързо.
После се обърна рязко и си тръгна.
Лицето на Хокинс бе мокро от сълзи, кучето се бе сгушило в прегръдките му. В един момент погледът на Хокинс падна върху Питър Марлоу.
— За бога, Питър, помогни ми.
— Не мога, Джони! Съжалявам, но няма как да ти помогна. Нито аз, нито пък другите.
Замаян от мъка, Хокинс огледа смълчаните мъже. Сега вече плачеше, без да крие сълзите си. Мъжете се извърнаха. Нищо не можеше да се направи. Ако виновникът беше човек, щеше да е почти същото, може би съвсем същото. Миг на страдание и после Хокинс избяга, стиснал Роувър в прегръдките си.
— Горкият човек — рече Питър Марлоу на Макс.
— Слава богу, че не е някоя от кокошките на Царя. Щеше да ми се види черен светът тогава.
Макс заключи вратичката и кимна на Питър Марлоу за сбогом. Обичаше да се грижи за кокошките. Човек все успяваше да докопа по някое яйце от време на време. А и нямаше нищо опасно — изпиваш го бързо, счупваш черупката на прах и я слагаш в храната на пилците. Чиста работа. Освен това черупките са полезни за тях. Пък и, дявол да го вземе, какво е някое и друго яйце за Царя. Щом има поне по едно на ден за него, всичко е наред. Хубаво нещо си беше да се грижи човек за кокошките, а на Макс му оставаше още цяла седмица.
По-късно същият ден, точно след обяда, Питър Марлоу си почиваше на леглото.
— Извинявайте за безпокойството, сър — каза някой съвсем наблизо.
Питър Марлоу вдигна очи и видя Дайно.
— Какво има? — попита той и огледа бараката с леко неудобство.
— Ами… може ли да говоря с вас, сър?
Обръщението, както винаги, звучеше непочтително.
„Тия американци никога няма да се научат да казват «сър» като хората.“ — помисли си Питър Марлоу. Стана и последва Дайно навън. Американецът го отведе до малката площадка между бараките.
— Слушай, Пит — настойчиво започна той. — Царя иска да те види. Поръча да вземеш със себе си Ларкин и Мак.
— Какво се е случило?
— Каза само да ги вземеш и тях. Ще ви чака в затвора, петдесет и четвърта килия на четвъртия етаж след половин час.
По разпоредба на японците в затвора не пускаха офицери. За изпълнението на заповедта следеше лагерната полиция. Боже мой, ето ти пак рискове.
— Само това ли каза?
— Само това. Петдесет и четвърта килия, четвърти етаж, след половин час. Хайде, ще се видим по-късно, Пит.
„Каква ли е пък тая работа сега?“ — зачуди се Питър Марлоу и побърза да намери Ларкин и Мак.
— Ти какво мислиш, Мак?
— Ами, момчето ми — внимателно подхвана Мак, — мисля, че Царя няма да ни извика току-така и тримата, ако не е нещо важно.
— А как да влезем в затвора?
— Трябва да измислим оправдание — предложи Ларкин — в случай че ни хванат. Грей положително ще разбере и ще вдигне пара. Най-добре да се вмъкнем един по един. Аз винаги мога да кажа, че отивам да видя някой от австралийците, дето са там. А ти, Мак?
— Там има няколко момчета от Малайския полк. Тръгнал съм им на гости, и толкоз. Ти, Питър?
— Познавам едни летци вътре. Ще кажа, че искам да ги посетя. — Питър Марлоу се поколеба за миг. — Да отида първо сам, за да видя каква е работата, пък после да ви извикам.
— Не. Ако не на влизане, ще те видят като излизаш, и тогава въобще няма да те пуснат втори път. Не можеш да не се подчиниш, ако лично са ти забранили да влизаш. Не, по-добре да отидем всички. Но поотделно. — Ларкин се усмихна: — Ама мистерия, а? Чудя се, какво ли е станало?
— Дано не си създадем пак главоболия!
— О, момчето ми — обади се Мак: — Само дето си жив в тия времена, и това е главоболие. Няма да съм спокоен, ако не отида. Царя има приятели нависоко. Може да е научил нещо.
— А манерките?
Помислиха малко, после Ларкин наруши мълчанието:
— Ще ги вземем.
— Не е ли прекалено опасно? Искам да кажа, ако сме вътре в затвора и направят внезапна проверка, няма начин да ги скрием.
— Каквото има да става, ще става — каза Ларкин напълно сериозно. — Или ни е писано да ни хванат, или не.
— Хей, Питър — провикна се Юърт, като видя Питър Марлоу да излиза от бараката, — забрави си офицерската лента.
— А, благодаря. — Питър изруга наум и се върна до леглото. — Съвсем ми изхвърча от ума.
— И аз все я забравям. Ама човек трябва да внимава.
— Така е. Много ти благодаря.
Питър Марлоу се смеси с мъжете, тръгнали по пътеката покрай оградата. Упъти се на север, зави зад ъгъла и се изправи пред портата. Смъкна бързо лентата и изведнъж се почувства гол. Струваше му се, че всички лагерници, които го подминаваха или идеха насреща му се питат: „Защо ли е без лента тоя офицер?“ Бариерата при портала бе вдигната — мъжете се връщаха от работа. Повечето от тях бяха изтощени до смърт, тъй като теглеха огромни ремаркета с пънове за лагерните кухни, измъкнати с нечовешки усилия от блатата. Спомни си, че след един ден и него го чака същото. Вече бе свикнал с почти ежедневната работа на летището. Там се изкарваше сравнително лесно. Но събирането на дърва беше друго нещо и опасностите не бяха малки. Мнозина се нараняваха, защото помощни сечива нямаше. Мнозина си чупеха крак или ръка, или си чупеха глезен. За дърва бяха длъжни да ходят всички, всички що-годе здрави — и офицери, и войници, — по веднъж или два пъти седмично, защото кухните не спираха да димят, пък и справедливо беше тези, които могат, да работят и за онези, които не могат.
Точно до портата стоеше един полицай, а от другата страна, облегнат на стената и запалил цигара, корейският часови флегматично оглеждаше минаващите лагерници. Полицаят наблюдаваше мъжете, които се нижеха през вратата. В ремаркето лежеше един лагерник. Почти нямаше ден, в който да не се случи произшествие, но човек трябваше да е напълно изтощен или много болен, за да го върнат в Чанги по този начин.
Питър Марлоу се прокрадна край разсеяните часови и се присъедини към мъжете, които сновяха насам-натам по огромната бетонна площадка. Промъкна се в една от сградите на затвора, пое нагоре по железните стъпала и се запровира между леглата и постелките. Навред гъмжеше от хора — на стълбите, по коридорите в отворените килии, където четири, дори пет души живееха на пространство, предвидено за един. Усети как го обзема ужас, ужасът, че е заклещен — отгоре, отдолу, отвсякъде. Смрадта бе непоносима. Смрад на разлагащи се тела. Смрад на немити човешки тела. Смрад на отдавна затворени на едно място човешки тела. Смрад на стени — стени на затвор.
Намери петдесет и четвърта килия. Вратата бе затворена. Той я отвори и влезе. Мак и Ларкин бяха вече там.
— Ей, богу, ще пукна от тая воня.
— И аз, друже — обади се Ларкин.
И той, и Мак се обливаха в пот. Въздухът бе спарен, а бетонните стени бяха влажни от своята собствена стенна пот и покрити с плесен. Килията бе широка малко повече от два метра, дълга два метра и половина и три метра висока. В средата, зациментирано по стената, имаше легло — плътен бетонен блок с височина един метър, широк метър и метър осемдесет дълъг. На бетонното легло се издигаше бетонна възглавница. В ъгъла бе тоалетната — най-обикновена дупка на пода, съединена с канализацията. Канализацията отдавна бе задръстена. Малко под тавана имаше мъничък прозорец с решетка, но небето не се виждаше — стената беше шестдесет сантиметра дебела.
— Мак, даваме им още няколко минути и после изчезваме от тази дупка — рече Ларкин.
— Дадено, момчето ми.
— Нека поне да отворим вратата — обади се Питър Марлоу, целият плувнал в пот.
— По-добре да стои затворено, Питър. По-сигурно е — каза Ларкин неспокойно.
— Ако трябваше да живея тук, по-скоро бих умрял.
— Прав си. Слава богу, че сме отвън.
— Едно не разбирам само — посочи одеялата на бетонното легло Мак, — къде са тия, дето живеят в килията. Не може всичките да са на работа.
— И аз това се чудя. — Ларкин ставаше все по-неспокоен. — Я да се махаме оттука…
Вратата се отвори и в очертанията й се появи Царя. На лицето му грееше щастлива усмивка.
— Здравейте, момчета!
Носеше някакви пакети в ръце. Влезе и веднага се дръпна настрана. След него, също толкова натоварен, се вмъкна Текс.
— Сложи ги на леглото.
Текс остави котлона и голямата тенджера и затвори вратата с крак. Тримата мъже ги гледаха в недоумение.
— Иди донеси вода — поръча Царя на Текс.
— Ей сега!
— Какво става? Защо си искал да ни видиш? — попита Ларкин.
Царя се засмя.
— Мисля да си уредим банкет.
— Да не искаш да кажеш, че ни извика тук само за това? Не можеше ли да свършиш тая работа при нас? — разбесня се Ларкин.
Царя само го изгледа и се ухили, после му обърна гръб и разопакова един пакет. Текс се върна и сложи тенджерата с вода на котлона.
— Слушай, Раджа, какво… — Питър Марлоу не довърши изречението си.
Царя изсипа почти килограм качанг иджу във водата, сетне добави сол и две препълнени лъжички захар. После се обърна, разгъна още нещо, увито в бананови листа, и го сложи пред тях.
— Мили боже!
Всички в килията замълчаха изумени.
Царя остана много доволен от предизвикания ефект.
— Казах ли ти, Текс — захили се той. — Дължиш ми един долар.
Мак се протегна и докосна месото.
— Mahlu. Истинско е.
Ларкин също го пипна с ръка.
— Вече съм забравил как изглежда месото — промълви той, задавен от вълнение. — Ей богу, ти си гений, истински гений.
— Днес имам рожден ден, така че реших да го отпразнуваме. Взех и още нещо. — Царя вдигна една бутилка.
— Какво е това?
— Саке!
— Не мога да повярвам — рече Мак. — Та това е почти половин прасе. — Наведе се и помириса месото. — Боже мили, истинско е, истинско и свежо като майско утро!
Всички се засмяха.
— По-добре заключи вратата, Текс. — Царя се обърна към Питър Марлоу. — Съгласен ли си, съдружник?
Питър Марлоу все още не откъсваше поглед от месото.
— Откъде го докопа, по дяволите?
— Много е дълго за разправяне!
Царя извади нож и наряза месото, после сръчно разчупи двата малки задни бута през ставите и ги пусна в тенджерата. Всички го гледаха като омагьосани как сложи сол и нагласи тенджерата точно в средата на котлона, после седна на бетонното легло и кръстоса крака.
— Не е зле, нали?
Дълго време никой не проговори.
Внезапно някой натисна дръжката на бравата и ги изтръгна от вцепенението. Царя кимна на Текс и той отключи вратата, открехна я едва-едва, после широко я разтвори. В килията влезе Бръф. Той се огледа объркан. После забеляза котлона, приближи се и надникна в тенджерата.
— Да пукна дано!
Царя се засмя.
— Имам рожден ден. Реших да те поканя на вечеря.
— Дълбоко съм трогнат! — Бръф протегна ръка на Ларкин. — Дон Бръф, полковник.
— Казвам се Грант. Познавате ли Мак и Питър?
— Разбира се. — Бръф им се усмихна и се обърна към Текс: — Здрасти, Текс!
— Здравей, Дон.
— Настанявай се, Дон — посочи Царя леглото. — После ще се захванем за работа!
Питър Марлоу отново се учуди как така американските войници и офицери си говорят на малки имена и това изглеждаше напълно в реда на нещата, без да звучи фамилиарно, нито изкуствено. Забелязал бе също, че войниците винаги се подчиняват на Бръф, макар всички да му викаха направо Дон. Странно нещо.
— Каква работа?
Царя измъкна няколко накъсани одеяла.
— Трябва да запушим вратата.
— Какво? — не повярва на ушите си Ларкин.
— Ами да. Започне ли да ври това тука, ще ни създаде големи неприятности — обясни Царя. — Представете си само като го подушат приятелчетата отвън. Направо ще ни разкъсат. Единствено тук можем да сготвим яхнията тайно. Ако запушим добре вратата, миризмата ще излиза главно през прозореца. Във всеки случай навън не можем да готвим.
— Ларкин е прав — тържествено заяви Мак, — ти си гений. Никога нямаше да се сетя за това. От днес нататък американците ми стават приятели! — засмя се той.
— Благодаря, Мак. Давайте сега да действаме.
Гостите взеха парчетата одеяло, напъхаха ги в пролуките на вратата и закриха шпионката. Като свършиха, Царя провери резултата.
— Добре — рече той. — А какво ще правим с прозореца?
Всички вдигнаха очи към малкия къс зарешетено небе и Бръф предложи:
— Оставете го отворен, докато яденето заври. После ще затулим и него. Усетим ли, че не можем да траем повече, ще отворим за малко. — Той се огледа. — Ще пускаме ароматът да излиза от време на време като индианските димни сигнали.
— Има ли вятър навънка?
— Не обърнах внимание. Някой да е забелязал дали духа?
— Питър, я ме повдигни, момчето ми — рече Мак. Той бе най-дребният от присъствуващите и Питър Марлоу го качи на раменете си. Мак надникна през решетката, наплюнчи пръста си и провря ръка навън.
— Побързай, Мак! Не си от пух! — подкани го Питър.
— Пробвам за вятър, глупако!
Той отново наплюнчи пръста си и го подаде навън. Имаше толкова съсредоточен и глупав вид, че Питър Марлоу започна да се смее, после към него се присъедини и Ларкин. Двамата се запревиваха и Мак падна от раменете му, удари си крака о бетонното легло и взе да ругае яростно:
— Виж какво ми направи крака, проклетнико! — Ожуленото бе съвсем малко, но течеше струйка кръв. — Едва не си смъкнах цялата кожа, да те вземат дяволите!
— Погледни, Питър — прихна Ларкин и се хвана за корема. — Мак имал кръв. Винаги съм мислил, че в жилите му тече каучук.
— Вървете по дяволите и двамата! Mahlu! — изруга несдържано Мак, после и на него му стана смешно, скочи, хвана Питър Марлоу и Ларкин под ръка и запя:
Тук край розовия храст,
весел танц почни със нас…
Питър Марлоу хвана Бръф, Бръф сграбчи Текс и подлудени от песента, те се завъртяха около тенджерата и Царя, който седеше с кръстосани крака на леглото.
Мак се пусна.
— Аве, Цезар. Тези, които ще ядат, те поздравяват!
Всички в хор повториха поздрава и се строполиха на пода.
— Я не ми лежи на ръката, да те вземат дяволите!
— Бръф ще ме изкормиш с тоя крак, глупако — изруга Ларкин.
— Извинявай, Грант. Ох, боже, не съм се смял така от години!
— Ей, Раджа — обади се Питър Марлоу, — трябва всички да я разбъркаме за късмет.
— Моля, заповядайте — отвърна Царя. Драго му беше да ги гледа така развеселени.
Те тържествено се подредиха един зад друг и Питър Марлоу разбърка яхнията, която вече завираше. Мак взе лъжицата, разбърка веднъж яденето и отправи една нецензурна благословия. За да не остане назад, Ларкин се изправи до тенджерата и занарежда: „Ври, ври, ври, бълбукай…“
— Ти да не си мръднал? — викна Бръф. — Как може да цитираш „Макбет“!
— Защо, какво от това?
— Носи нещастие. Все едно да счупиш огледало.
— Така ли?
— Разбира се!
— Никога не съм знаел! — намръщи се Ларкин.
— Както и да е, ти и без това го сбърка — успокои го Бръф. — То е:
Плам пламти! Котел бълбукай!
Адска смес, мехури пукай!
— Да имаш да вземаш. Аз Шекспир го знам.
— Хващаш ли се на бас? На порция ориз?
— Внимавай, полковник — намеси се Мак с подозрение, защото добре познаваше страстта на Ларкин да се обзалага. — Никой не се хваща на бас току-тъй.
— Няма начин да не спечеля, Мак — отвърна Ларкин, но увереността на американеца никак не му харесваше. — Защо пък си толкова сигурен?
— Първо кажи приемаш ли, или не? — настоя Бръф. Ларкин размисли за миг. Обичаше да се обзалага, но порция ориз все пак бе твърде много.
— Не. На карти я залагам, но да пукна, ако я рискувам за Шекспир.
— Жалко — каза Бръф. — Добре щеше да ми дойде още една порция. „Макбет“, четвърто действие, първа картина, десети стих.
— Откъде пък го знаеш и с цифрите, по дяволите?
— Е, какво толкова — отвърна Бръф. — Следвах литература в Колумбийския университет, специалност журналистика и драматургия. Като излезем оттук, ще стана писател.
Мак се наведе и надникна в тенджерата.
— Завиждам ти, момчето ми. Направо е страхотно да си писател. Надали има нещо по-важно на света. Ако те бива, разбира се.
— Глупости, Мак — обади се Питър Марлоу. — Има хиляди други по-важни неща.
— Това само показва колко малко знаеш за живота.
— Бизнесът е много по-важен — намеси се Царя. — Без бизнеса светът ще загине. А без пари и стабилна икономика кой ще купува книги?
— Да вървят по дяволите и бизнесът, и икономиката — обади се Бръф. — Това са преходни неща. Мак е съвсем прав.
— Добре де, Мак, защо е толкова важно да си писател? — попита Питър Марлоу.
— Ами, момчето ми, първо, това е нещо, което винаги съм искал да правя, а не мога. Много пъти опитвах, но никога не успях да изкарам нещо докрай. Това е най-трудното — да го изкараш докрай. Но най-важното е, че писателите са единствените, които могат да направят нещо за тоя свят. Един бизнесмен не може…
— Глупости — обади се Царя, — ами Рокфелер? А Морган, Форд, Дюпон? И всички останали? Нали с техни дарения се поддържат сума ти институти, библиотеки, болници, че и изкуството. Без техните мангизи…
— Ами тия мангизи са спечелени за сметка на другите. — отсече Бръф.
— Голяма работа, че ще върнат някое милионче на тези, които са им ги изработили. Тия кръвопийци…
— Ти май си демократ? — разпали се Царя.
— Естествено. Я виж Рузвелт… Виж какво направи за страната! Измъкна я от блатото, докато ония проклети републиканци…
— Това са глупости и ти много добре го знаеш. Републиканците нямат нищо общо. Това си е икономически цикъл.
— Да ти умра на икономическия цикъл. Републиканците…
— Ей, момчета — кротко се обади Ларкин, — хайде да оставим политиката за след яденето, а?
— Може — мрачно се съгласи Бръф. — Но тоя тука май е паднал от небето.
— Кажи, Мак, защо е толкова важно? Пак не разбирам.
— Виж сега, писателят може да изрази на хартия една мисъл или някакво мнение и ако е добър, може да повлияе на хората дори хартията да е за клозет. В днешно време само той е способен да направи такова нещо — да промени света. Един бизнесмен не може — ако няма голяма пара. И един политик не може — ако няма голям пост или власт, фермерът, и той не може, естествено. Счетоводителят, и той, нали, Ларкин?
— Къде ти!
— Само че ти говориш за пропаганда — каза Бръф. — Аз не искам да пиша пропаганда.
— А за киното ли, Дон? — попита Царя.
— Още не са купили нищо мое. Човек, докато не продаде поне един разказ, не е писател. Но киното е адски важно. Киното е най-важното пропагандно средство на всички времена — каза той и като видя, че Царя се готви да нападне, добави: — Дявол да го вземе, какво лошо има в това, че съм демократ.
— Бъдещето е на телевизията — каза Питър Марлоу, без да откъсва поглед от струйката пара, танцуваща над яхнията. — Веднъж гледах предаване на Александра Палас в Лондон. Беърд предава по една програма седмично.
— Чувал съм за телевизията — рече Бръф, — но никога не съм гледал.
— И аз не съм — кимна Царя, — но от това може да стане страхотен бизнес.
— Може, ама не и в Щатите — изсумтя Бръф. — Помисли си само какви са разстоянията! Е, за по-малките страни, като Англия например, сигурно става, но не и за държава като Щатите.
— Какво искаш да кажеш? — настръхна Питър Марлоу.
— Ами това, че ако не бяхме ние, войната никога нямаше да свърши. Така де — нашите пари, нашите оръжия, нашата помощ…
— Слушай човече, та ние се оправяхме прекрасно и сами, докато вие се сетихте да си размърдате смотаните задници. Тая война е толкова ваша, колкото и наша.
Питър Марлоу хвърли гневен поглед към Бръф и той му отвърна със същото.
— Глупости! То защо ли не ви оставим, европейците, да се изпотрепете едни други, както сте се трепали толкова пъти досега. Добре, че ви измъкнахме преди…
И след миг вече всички се караха и ругаеха и никой не слушаше другите, а имаше собствено твърдо мнение и всеки бе прав. Царя ядосано размахваше юмрук пред Бръф, който не оставаше назад, а Питър Марлоу крещеше на Мак, когато внезапно някой взе да блъска по вратата.
Мигом настъпи тишина.
— Какво сте се разкрещели там? — чу се глас.
— Ти ли си, Грифитс?
— Ами кой друг? Да не мислиш, че е Адолф Хитлер? В карцера ли искате да ни натикат?
— Не. Извинявай.
— Я се укротете малко!
— Кой е тоя? — попита Мак.
— Грифитс. Килията е негова.
— Какво?
— Ами да. Наех я за пет часа. Три долара на час. Даром никой нищо не дава.
— Наел си килията? — повтори смаян Ларкин.
— Именно. Той Грифитс си го бива — обясни Царя. — Тук наоколо има хиляди хора, нали така? А мир и спокойствие няма, нали? Е, та той дава килията под наем на всеки, който иска да се усамоти. Вярно, че тоя коптор едва ли е идеално място за усамотение, но Грифитс върти стабилна търговийка.
— Главата си залагам, че не го е измислил той — рече Бръф.
— Е, не мога да лъжа — усмихна се Царя. — Трябва да си призная, че хрумването беше мое. Но Грифитс си докарва доста пара — той и групата му преживяват от добре по-добре.
— А ти колко получаваш?
— Десет процента.
— Ако са само десет процента, справедливо е — отсъди Бръф.
— Десет са — каза Царя. Никога не би излъгал Бръф, макар че на него въобще не му влизаше в работата колко изкарва.
Бръф се пресегна и разбърка яденето.
— Ей, момчета, завря.
Всички се струпаха около тенджерата. Вярно, яхнията наистина вреше.
— Я по-добре да оправим прозореца. Ей, сега ще се разнесе оня ми ти аромат…
Сложиха едно одеяло пред зарешетения отвор и скоро килията се изпълни с ухание. Макс, Ларкин и Текс седнаха и се облегнаха на стената, приковали поглед в тенджерата. Питър Марлоу се настани от другата страна на леглото и тъй като бе най-близо до котлона, от време на време разбъркваше яденето.
Сосът тихо къкреше, малките зрънца изплуваха като новолуния на повърхността, после потъваха обратно в дълбините на тенджерата. Облак пара разнесе благоухание на истинско месо. Царя се наведе и пусна шепа местни подправки: куркума, карамфил, чесън — и ароматът стана още по-богат.
След още десет минути Царя пусна в тенджерата и зелена папая.
— Страшна е! — каза той. — Ако някой измисли как да суши папаята, цяло състояние може да натрупа. Такъв божествен вкус дава на месото!
— Малайците използват този плод открай време — отвърна Мак, но никой не го слушаше, а всъщност и той самият не се слушаше, защото наситеният, сладък дъх ги обгръщаше отвсякъде.
По гърдите, по брадичките, по краката и ръцете им се стичаше пот. Но те не усещаха нито потта, нито задухата. Разбираха, само че не сънуват, че тук, пред очите им се готви месо, и скоро, много скоро ги чака угощение.
— Откъде го намери? — попита Марлоу, без да се интересува в действителност. Просто трябваше да каже нещо, да разкъса тягостната тишина.
— Това е кучето на Хокинс — отвърна Царя, а в главата му се въртеше една-единствена мисъл: „О, боже, колко хубаво мирише! Божествено мирише!“
— Кучето на Хокинс ли?
— Искаш да кажеш Роувър?
— Неговото куче!
— Аз мислех, че е прасенце!
— Кучето на Хокинс?
— Боже господи!
— Искаш да кажеш, че това в тенджерата е Роувър? — смаян попита Питър Марлоу.
— Ами да — отвърна Царя. Беше му все едно, въпреки че тайната бе разкрита. — Щях да ви кажа след това, но какво толкова? Вече знаете истината.
Всички се спогледаха втрещени.
— О, майко божия! Кучето на Хокинс! — отново възкликна Питър Марлоу.
— Виж сега, какво значение има? — взе да го убеждава Царя. — Роувър беше най-чистото куче, което съм виждал. Много по-чисто от прасе. По-чисто дори и от пиле. А месото си е месо, не е ли така!
— Така е — присъедини се бързо Мак. — Нищо лошо няма в това да ядеш куче. И китайците ги ядат. Дори ги смятат за деликатес. Честна дума.
— Може — на Бръф му се повдигаше, — но ние не сме китайци! Пък и точно кучето на Хокинс!
— Чувствам се като канибал — рече Питър Марлоу.
— Мак е прав — отсече Царя. — Нищо му няма на кучешкото месо. Виж го как мирише само.
— Мирише и още как! — обади се Ларкин от името на всички. Слюнката го задавяше и той едва говореше. — Не усещам нищо друго, освен тая миризма, и мога да ви кажа, че това е най-страхотната миризма на света. Въобще не ме интересува дали е Роувър, или не. Искам да ям, и толкоз. — Полковникът разтърка корема си с ръка. — Не знам на вас как ви е, момчета, но аз съм толкоз гладен, че ме свива стомахът. Тая миризма направо ще ме подлуди.
— На мен пък ми се повдига. Но не, защото е кучешко — каза Питър Марлоу и добави с горчивина: — Просто не искам да ям Роувър. Как ще погледна после Хокинс в очите?
— Не знам, момчето ми — отвърна Мак. — Аз ще си извръщам главата. Няма да мога да го погледна. — Ноздрите му потрепнаха и той се взря в тенджерата. — Толкова хубаво мирише!
— Естествено, ако някой не иска да яде, може да си върви — обади се Царя невъзмутимо.
Никой не мръдна. Всички се облегнаха на стената и потънаха в размисъл. Заслушани в къкренето. Упоени от прелестния аромат.
— Не е чак толкова ужасно, като си помисли човек — наруши мълчанието Ларкин по-скоро, за да убеди себе си, отколкото другите. — Към кокошките си как се привързваме. А нямаме нищо против да ги ядем. И тях, пък и яйцата им.
— Така е, момчето ми. А спомняш ли си оная котка, дето ѝ видяхме сметката? Тогава не ни пукаше, нали, Питър?
— Да, ама тя беше бездомна. А това е Роувър!
— Беше. Сега е просто месо.
— Вие ли пипнахте котката? — ядосано попита Бръф. — Преди около шест месеца?
— Не. Това се случи на Ява.
— А — отдъхна си Бръф. После погледът му случайно попадна на Царя и той избухна: — Как не се сетих досега? Значи ти беше, кучи сине! А ние обикаляхме четири часа като луди да я търсим.
— Не се ядосвай, Дон. Нали наши хора я докопаха. Победата беше на американска страна.
— Моите австралийци нещо се излагат — отбеляза Ларкин.
Царя взе лъжицата и докато опитваше соса, ръката му трепереше.
— Бива си го. — После побутна месото, но то все още не се отделяше от кокала. — Ще му трябва поне още час.
След десет минути той отново опита яхнията.
— Май иска малко сол. Ти как мислиш, Питър?
Питър Марлоу също я опита. Хубава беше, безумно хубава.
— Малко, съвсем мъничко!
Всички подред опитаха яденето. Още щипчица сол, зрънце черен пипер, мъничко захар, стрък куркума. После седнаха да чакат, разкъсвани от най-изтънченото мъчение. От време на време сваляха одеялото от прозореца, изпускаха малко от аромата и оставяха да влезе свеж въздух. Навън бризът понесе аромата из Чанги, а вътре по коридорите на затвора уханието се промъкна през пролуките на вратата и напои въздуха.
— О, боже, Смити, подушваш ли?
— Разбира се, че подушвам. Да не би да нямам нос? Откъде идва?
— Някъде горе от караулното, оттам някъде.
— Да пукна, ако тия долни жълти копелета не готвят точно до оградата.
— Те са, мръсниците.
— Не, не са те. Май иде откъм затвора.
— Боже, я погледни тоя. Виж как души като куче, идиотът му с идиот!
— Казвам ти, от затвора иде.
— Това е от вятъра. Вятърът е оттам.
— Вятърът никога не е мирисал така. Това е месо, казвам ти. И то говеждо, залагам си живота. Говежда яхния!
— Нови мъчения измислиха, копелетата! Ама че мръсни номера!
— Може би просто си внушаваме. Казват, че човек понякога има халюцинации за миризма.
— Как ще си внушаваме всички до един, по дяволите? Погледни хората, всички са спрели.
— Кой казва?
— Какво кой казва?
— Ти каза: „Казват, че понякога човек има халюцинации за миризма.“ Кой казва?
— О, господи, Смити. Просто така се казва.
— Добре де, но кой?
— Откъде да знам, по дяволите?
— Тогава стига си викал „казват това“, „казват онова“. Човек направо може да полудее.
Мъжете в килията — избраниците на Царя го наблюдаваха как отсипва една порция във войнишко канче и го подава на Ларкин. Погледите им се вдигнаха от канчето и се върнаха обратно върху черпака, и после върху Мак, и обратно на черпака, и после върху Бръф, и пак на черпака и после върху Текс и обратно на черпака, и после върху Питър Марлоу, и пак на черпака и най-накрая, върху чинията на Царя. Когато всички получиха порция, започнаха да се хранят и накрая остана ядене поне още за по два пъти на човек.
Просто бе болка да ядеш толкова до насита.
Зърната се бяха разварили и станали част от гъстия сос. Папаята бе направила месото невероятно крехко и то се отделяше от костите на мръвки, придобило кафеникав цвят от папаята, от подправките и боба. Сосът бе гъст, като истински сос на ирландска яхния — с капки златиста мазнина на повърхността.
Царя вдигна глава от чинията си, излъскана до блясък, и направи знак на Ларкин. Полковникът просто подаде канчето си и без излишни думи всеки получи по още една порция. Скоро и тя изчезна. После още по една, последна.
Най-сетне Царя сложи чинията настрана и въздъхна:
— Пустото му куче!
— Превъзходно беше! — обади се Ларкин.
— Ненадминато — присъедини се Питър Марлоу. — Направо бях забравил какво значи да дъвчеш. Челюстите ме болят.
Мак внимателно отгреба и последното зрънце и се оригна. Прекрасно бе да се оригнеш.
— Да ви кажа, момчета, доста съм си хапвал навремето — ростбиф в „Симпсънс“ на Пикадили ли не щеш, райстафел в „Отел дез енд“ на Ява, но никоя манджа не може да се намаже дори на малкия пръст на тая. Никоя.
— И на мен така ми се струва — обади се Ларкин и се нагласи още по-удобно. — Дори и в най-добрите ресторанти на Сидни… Е, вярно пържолите са си пържоли, но нищо не ми се е услаждало толкоз.
Царя се оригна и ги почерпи с цигари. После отвори бутилката саке и отпи голяма глътка. Напитката бе парлива и силна, но затова пък отми тежкия вкус на месо в устата му.
— Вземи — подаде той сакето на Питър Марлоу. Пийнаха, попушиха.
— Ей, Текс, какво ще кажеш за по едно кафе — прозя се Царя.
— Не е зле да почакаме малко, преди да отворим вратата обади се Бръф, но му бе абсолютно все едно дали ще я отворят, или не стига да не го закачат. — Чувствам се разкошно!
— Така се натъпках, че направо ще се пръсна — рече Марлоу. — Несъмнено това беше най-прекрасната…
— По дяволите, Питър, всички току-що го казахме. — всички го знаем.
— Е, да, но просто не мога да се сдържа.
— Как успя да докопаш кучето? — попита Бръф и с мъка потисна една прозявка.
— Макс ми разправи историята с кокошката. Изпратих Дайно да говори с Хокинс и оня да му го даде. Курт го заколи. На мен се паднаха задните бутове.
— Хокинс пък как го е дал на Дайно? — попита Питър Марлоу.
— Дайно е ветеринарен доктор.
— А, ясно.
— Глупости! — обади се Бръф. — Той е от търговския флот.
— Е, днес беше ветеринарен доктор — сви рамене Царя. — Стига сте ми портили удоволствието.
— Направо ми вземаш ума. Свалям ти шапка.
— Благодаря, Дон.
— А как го… Курт как го уби? — попита Бръф.
— Не съм питал.
— Правилно, момчето ми — намеси се Мак. — Хайде вече да не говорим за това, а?
— Умно предложение.
Питър Марлоу стана и се протегна. Сетне попита:
— Ами какво ще правим с костите?
— Ще ги измъкнем на излизане.
— Дали да не поиграем един покер? — подметна Ларкин.
— Умно предложение — съгласи се на секундата Царя — Текс, ти се захващай с кафето. Питър, ти разчисти, Грант, отвори малко вратата. Ти, Дон, можеш да събереш съдовете.
Бръф тежко се изправи.
— А ти какво ще правиш, по дяволите?
— Аз ли? — Царя вдигна вежди. — Аз ще си седя.
Всички го изгледаха. После Бръф каза:
— Ще взема да те направя един офицер, та да мога да ти разбия мутрата след това.
— Ще ти го върна тъпкано — отвърна Царя, — така че няма какво да си точиш зъбите.
Бръф изгледа останалите, сетне пак се обърна към Царя.
— Май че си прав. Като нищо ще се докарам до военен съд. — Той се изсмя. — Но няма закон, който да ми забрани да ти обера паричките. — Той измъкна една пет доларова банкнота и посочи с глава колодата в ръцете на Царя. — По-голямо печели!
Царя разпери картите.
— Тегли!
Бръф с тържествуващ вид показа дамата. Царя огледа колодата, после измъкна една карта — вале. Бръф се ухили.
— Удвоявам.
— Дон, откажи се, докато печелиш — кротко го посъветва Царя, измъкна втора карта и я обърна — асо. — Винаги мога да ти извадя още едно асо, картите са мои!
— Защо тогава не го стори веднага, дявол те взел? — попита Бръф.
— Е, сър капитане — весело каза Царя, — би било неучтиво да ти взема парите. Най-сетне ти си нашият храбър командир.
— Върви по дяволите! — изруга Бръф и се зае да вдига чиниите и канчетата. — „Не можеш ли да победиш някого, стани му съюзник“, така знам аз.
Същата нощ, когато почти целият лагер вече бе потънал в сън, Питър Марлоу все още лежеше буден и не искаше да заспива. Стана от кревата, промъкна се през лабиринта от мрежи и излезе навън. Бръф също не спеше.
— Ей, Питър — тихо го повика той. — Ела седни тука. И ти ли не можеш да спиш?
— Просто не искам, толкова ми е хубаво.
Мракът около тях бе като кадифе.
— Чудна нощ.
— Да.
— Женен ли си?
— Не — отвърна Питър Марлоу.
— Имаш късмет. Сигурен съм, че нямаше да ми е чак толкова тежко, ако не бях женен. — Бръф замълча. — Полудявам, като се замисля за нея. И дали още е там? И ако е там, какво прави? Какво прави точно сега?
— Нищо — почти несъзнателно отвърна Питър Марлоу, а Няй отново оживя в мислите му. — Не се тревожи.
Все едно да кажеш „не дишай“!
— Не, не бих я обвинил, нито нея, нето коя да е друга. Толкова дълго време ме няма. Толкова дълго. Не мога да я обвинявам.
С разтреперана ръка Бръф сви цигара от щипка изсушен чай и един от фасовете на Царя. Запали, дръпна дълбоко, после я подаде на Питър Марлоу.
— Благодаря, Дон.
Дръпна веднъж и му я върна. Двамата довършиха цигарата в мълчание, разкъсвани от копнежи. После Бръф се надигна.
— Време е да си лягам вече. Лека нощ.
— Лека нощ, Дон.
Питър Марлоу отново се загледа в нощния пейзаж и мислите му жадно отплуваха пак към Няй. Знаеше, че също като Бръф му оставаше да направи само едно, или никога нямаше да заспи.