Джеймс Клавел
Цар Плъх (6)

Четвърта глава

Докато си пробиваше път през потния рояк хора, скупчени на асфалтовата пътека, Питър Марлоу мислеше единствено за манерката и отчаяно се опитваше да си спомни дали сутринта я беше напълнил, но паметта му изневеряваше.

Изтича нагоре по стъпалата, които водеха към неговата барака, но тя бе вече празна и един мърляв корейски войник пазеше на входа. Питър Марлоу знаеше, че няма да му позволят да влезе, затова се обърна, мушна се под навеса, мина отстрани и хукна към задната врата. Когато пазачът го забеляза, той вече стоеше до леглото си и държеше в ръка манерката. Кореецът изпсува вяло, отиде до него и му направи знак да остави манерката, но Питър козирува почтително и каза на малайски, който повечето войници от охраната разбираха:

— Моите почитания, сър. Може би ще се наложи да чакаме дълго, затова много ви моля, нека си взема манерката — имам дизентерия.

Докато обясняваше, той разклати манерката. Пълна беше.

Войникът я издърпа от пръстите му и подозрително я подуши, сетне изля малко вода на пода, накрая му я тикна обратно в ръцете, наруга го и посочи строените отвън мъже. Питър Марлоу се поклони, отмалял от облекчение, и хукна към останалите.

— Къде се губиш, по дяволите, Питър? — попита го Спенс с безпокойство, което дизентерията му изостряше още повече.

— Няма значение, нали съм вече тук. — Манерката бе в ръцете му и Питър Марлоу се чувстваше на седмото небе.

— Какво се мотаеш, я по-добре строй хората — подразни той Спенс.

— Разкарай ми се от главата. Хайде, момчета, подравнете се!

Спенс преброи мъжете.

— Къде е Боунс? — попита той.

— В лечебницата — отговори Юърт. — Постъпи след закуска. Аз лично го заведох.

— Защо, по дяволите, не ми каза по-рано?

— Защото цял ден работих в градината! Какво си се заял с мене!

— А ти какво си се разпенил?

Но Питър Марлоу не чуваше ругатните, разговорите, слуховете. Молеше се само полковникът и Мак също да са си взели манерките.

Като провери хората, капитан Спенс се отдалечи по пътеката, отиде до полковник Селърс, който отговаряше за четири бараки, и му рапортува:

— Точно шестдесет и трима в болница, двадесет и двама на работа.

— Добре, Спенс.

Като получи сведенията за четирите бараки, Селърс ги обобщи и рапортува на полковник Смедли-Тейлър, който отговаряше за десет бараки. Полковник Смедли-Тейлър рапортува на висшестоящия офицер, той на свой ред рапортува на по-висшестоящия и тази процедура се повтори из целия лагер — вътре и вън от затвора, — докато накрая пълният сбор стигна до коменданта на лагера. Комендантът събра броя на хората в лагера с броя на хората в лечебницата и броя на хората, изпратени на работа, и рапортува на капитан Йошима, японския преводач. В отговор Йошима наруга коменданта, защото по списък пленниците били с един повече.

Последва цял час на агонизираща паника, докато накрая откриха липсващия сред числото на погребаните. Главният лекар, полковник д-р Рофър, наруга помощника си, полковник д-р Кенеди, който се опита да обясни, че е трудно всеки миг да се знае бройката до последния човек, но полковник Рофър отново го наруга и каза, че на него това му е работата. После Рофър с гузен вид отиде при Йошима и учтиво се опита да му обясни, че липсващата бройка е намерена, но е трудно във всеки един момент да се държи сметка на хората до последния човек. Йошима наруга коменданта на лагера за немарливостта и каза, че това му влиза в задълженията и щом не може една проста сметка да направи точно, сигурно е време друг да поеме командването на лагера. Докато нагоре-надолу по йерархичната стълба се сипеха гневни закани, корейската охрана претърсваше бараките, и то преди всичко офицерските бараки. Радиото — връзката с външния свят, надеждата на пленниците — вероятно бе там. Искаха да го намерят, както бяха намерили и другото преди пет месеца. Но войниците, подобно на строените мъже отвън, се задушаваха от жегата и правеха обиска съвсем през пръсти.

Пленниците се обливаха в пот и ругаеха. Неколцина припаднаха. Дизентерийните се точеха един след друг към тоалетните. Тежко болните клечаха или лежаха там, където бяха строени, и се оставяха на парещите пристъпи на болката. Здравите не усещаха смрадта. Смрадта беше нещо нормално, дизентерията бе нещо нормално и чакането също.

След три часа обискът приключи. Разпуснаха пленниците и те се помъкнаха към сянката на бараките, строполяваха се на леглата си без дъх или се отправяха към душовете и чакаха водната струя да отнесе със себе си болката, която пулсираше в главите им.

Питър Марлоу излезе изпод душа, уви саронга около кръста си и тръгна към бетонната постройка, където бяха приятелите му.

— Puki mahlu — ухили се Мак, като го видя.

Майор Маккой бе як, дребен шотландец със стегната войнишка стойка. Двадесет и петте години, прекарани сред малайските джунгли, в съюз с алкохола, комара и треската бяха набраздили лицето му.

— Mahlu senderis — отвърна Питър Марлоу и седна на земята с щастливо изражение.

Тази малайска ругатня винаги му доставяше удоволствие. Тя нямаше точен превод, макар първата дума да означаваше пет буквен женски орган, а „mahlu“ — срамежлив.

— Абе, идиоти, вие не можете ли да говорите като хората? — сопна им се полковник Ларкин.

Той лежеше на дюшек, сложен направо върху пода, и едва си поемаше дъх от горещината, а главата му тегнеше от наскоро прекараната малария.

— Учиш го, учиш го, ама тая дебела глава прихваща ли? Нищо няма да излезе от него, нищо! — каза Мак и смигна на Питър Марлоу.

— Спор няма, друже — рече Питър Марлоу с австралийско произношение, подражавайки на Ларкин.

— Кой дявол ме караше да се хвана с вас двамата! — мрачно изпъшка Ларкин. — Можете ли да ми обясните?

— Хвана се, защото си мързелив, нали, Питър? — ухили се Мак. — Все ние вършим работата, а той пръста си не помръдва. Пък отгоре на това се преструваше, че не можел да се вдигне от леглото, понеже го била пипнала маларията.

— Puki mahlu! — изруга полковникът. — Я по-добре ми донесете малко вода.

— Слушам, сър. На секундата, сър! — каза Питър Марлоу и му подаде манерката си.

Като я видя, Ларкин се усмихна въпреки болката и тихо попита:

— Всичко наред ли е, момчето ми?

— Да. Ама да знаете как се уплаших отначало!

— И ние с Мак.

Ларкин отпи и внимателно му върна манерката.

— Как се чувстваш? — попита Питър Марлоу разтревожен от вида на полковника.

— Бомба! — отвърна Ларкин. — Да имаше бутилка бира, утре щях да съм на крака!

— Добре, че поне надви треската — кимна Питър Марлоу и с престорена небрежност извади пакета цигари.

— Боже господи! — възкликнаха в един глас Мак и Ларкин.

Питър Марлоу отвори пакета и им даде по цигара.

— Подарък от дядо Мраз — тайнствено обяви той.

— По дяволите, откъде го имаш, Питър?

— Чакай да дръпнем по веднъж, преди да чуем лошата новина — кисело се обади Мак. — Най-вероятно ни е продал леглата.

Питър Марлоу им разказа за срещата си с Царя и за Грей, а приятелите му слушаха с нарастващо изумление. Когато стигна до случката с обработката на тютюна и спомена за процентите, Мак не издържа и го прекъсна:

— Шейсет на четирийсет! — доволно възкликна той. — Ама това е направо страхотно — шейсет на четирийсет!

— Просто да не повярваш! — изтълкува погрешно възторга му Питър Марлоу. — И то за какво? Защото му показах как да го обработва. Той като че ли доста се учуди, че не искам нищо в замяна.

— Значи издаде рецептата? — изгледа го Мак втренчено.

— Разбира се! Не виждам какво те притеснява.

— И защо направи тая глупост?

— Какво, да не искаш да се забърквам в сделки? Нашият род никога не се занимавал с търговия — отвърна Питър Марлоу с такъв тон, сякаш обясняваше на дете. — Просто така са тръгнали нещата, братле.

— Боже господи, отваря ти се прекрасен случай да изкараш малко пари и ти го отхвърляш най-високомерно! Не ти ли е ясно, че щом Царя е в основата на операцията, можеше да спечелиш такава сумичка, че да си осигуриш двойни порции до второто пришествие. Защо, по дяволите, не си затрая, пък да дойдеш да ми кажеш на мен и да ме оставиш…

— Какви ги плещиш, Мак? — прекъсна го остро Ларкин. — Правилно е постъпило момчето: За него е по-добре да не влиза в сделки с Царя.

— Ама…

— Няма „ама“! — отсече Ларкин.

Мак утихна мигновено — не можеше да си прости, че е избухнал.

— Не се сърди, Питър! Просто се пошегувах — засмя се той нервно.

— Наистина ли, Мак? Ама че работа — смутено рече Питър Марлоу. — Май сбърках нещо, а? Не бих искал да ви лиша от…

— Не се тревожи, момчето ми! Аз просто така, на майтап… Хайде, кажи какво друго стана?

Питър Марлоу продължи разказа си и през цялото време се питаше дали е постъпил правилно. Мак бе най-добрият му приятел, винаги постъпваше разумно, никога не избухваше. Накрая им предаде разговора с Шон и когато свърши, почувства, че му олеква. Сетне побърза да излезе, защото беше негов ред да нахрани кокошките.

Щом той се отдалечи, Мак се обърна към Ларкин:

— Извинявай! Не трябваше да се впрягам толкова!

— Не се притеснявай, друже. Той още лети в облаците и представите му за живота са малко странни… Но нищо не се знае. Може би все пак Царя ще ни бъде от полза.

— Може би — отвърна Мак замислено.

Питър Марлоу носеше в ръце алуминиево канче със ситно нарязани листа. Той подмина тоалетните и стигна до курниците за лагерните кокошки. Те бяха най-различни — имаше големи, имаше и малки; множество курници за по една мършава кокошка и един огромен курник за сто и тридесет, които принадлежаха на целия лагер и чиито яйца се разпределяха между всички. Останалите бяха собственост на отделни групи или съдружия от групи, обединили стопанствата си. Единствено Царя притежаваше няколко кокошки съвсем сам.

Курника на тяхната група го бе построил Мак. Имаха три кокошки — цялото им земно богатство. Ларкин ги бе купил преди седем месеца, когато тримата продадоха последната ценна вещ, която притежаваха — златната халка на Ларкин. На полковника никак не му се искаше да се раздели с нея, но Мак бе болен, Питър Марлоу имаше дизентерия, а две седмици по-рано отново бяха намалили порциите. Така че Ларкин се видя принуден да я продаде, но не използва посредничеството на Царя, а на един от своите австралийци — Тимсън Дребния. С получените пари купиха четири кокошки от Китайския търговец, на когото японците разрешаваха да търгува с лагера, а също и две консерви сардина, две кутии кондензирано мляко и половин литър палмово олио с оранжев цвят.

Кокошките бяха здрави и снасяха редовно. Не след дълго обаче едната умря и те я изядоха, а костите събраха и ги свариха с дреболиите, краката, главата и една зелена папая, която Мак бе откраднал при едно излизане на работа извън лагера. Цяла седмица и тримата се чувстваха силни и свежи.

Ларкин бе отворил едната кутия кондензирано мляко веднага щом я купиха. Хапваха по лъжичка всеки ден, докато се свърши. Не рискуваха нищо, защото кондензираното мляко не се разваляше от горещината. Когато вече нямаше какво да изгребват с лъжицата, сипаха вода, кипнаха кутията на огъня и изпиха отварата. Течността бе много вкусна.

Двете консерви риба и втората кутия кондензирано мляко бяха оставени като неприкосновен запас. За съвсем черни дни. Държаха ги в скривалище, което един от тях непрекъснато пазеше.

Преди да отключи курника, Питър Марлоу се огледа, за да се увери, че никой няма да забележи как се освобождава резето. После бързо отвори вратата и видя двете яйца.

— Спокойно, Ноня — рече той на най-едрата кокошка. — Теб няма да те закачам.

Ноня мътеше седем яйца в полога. Решението да се лишат от тези яйца им бе струвало невероятни усилия на волята, но ако имаха късмет и се излюпеха седем пилета, а тези пилета оцелееха и станеха кокошки и петли, богатството им щеше да е наистина огромно. Тогава биха могли да си позволят една квачка да мъти непрекъснато. И никога вече нямаше да ги заплашва опасността да попаднат в Шесто отделение.

В Шесто отделение лежаха слепите — мъжете, останали без зрение от болестта бери-бери.

В лагера всяка храна, съдържаща витамини, имаше магическа сила срещу вечно тегнещата заплаха, а яйцата бяха огромен извор на здраве, често пъти единственият. Разбира се, комендантът на лагера непрекъснато молеше японците, ругаеше и настояваше за още яйца, но дажбата си оставаше неизменна — по едно яйце на човек веднъж седмично. Наистина някои получаваха по едно яйце всеки ден, но стигнеха ли дотам, обикновено вече бе твърде късно. Затова кокошките денонощно се охраняваха от офицер. Затова да се посегне на пиле, от общите или чуждо, бе повече от престъпление. Веднъж хванаха един военнопленник с удушена кокошка в ръка и го пребиха до смърт. Лагерните власти оправдаха убийството.

Питър Марлоу стоеше пред курника и с възхищение гледаше кокошките на Царя. Бяха седем, охранени и огромни в сравнение с останалите, а сред тях се разхождаше петелът — гордостта на лагера. Наричаха го Залез. От семето му се излюпваха прекрасни синове и дъщери и всеки можеше да го използва за разплод срещу определена цена: най-хубавото пиле от потомството. Дори кокошките на Царя бяха неприкосновени и се охраняваха като всички останали.

Питър Марлоу видя как Залез настигна една кокошка, сграбчи я с нокти и ѝ се качи. Когато най-сетне я пусна, тя се отърси от праха, разтича се наоколо, разкудкудяка се и здраво накълва една друга кокошка. Той се ненавиждаше, че стои така и ги гледа. Отново проявяваше слабост. После щеше да си мисли за Няй и слабините щяха да го болят. Върна се при своя курник, провери дали е заключил добре и си тръгна, внимателно понесъл двете яйца към бетонната постройка.

— Охо, днес май ни върви, а, Питър! — засмя се Мак. Питър Марлоу извади цигарите и ги раздели на три купчинки.

— За останалите ще теглим жребий — каза той.

— Вземи ги ти, Питър — предложи Ларкин.

— Не, ще теглим жребий. Малка карта губи.

Мак изгуби и отбеляза с престорен гняв:

— Ама ръчички имам!

Разкъсаха внимателно цигарите, изсипаха тютюна в табакерите и го смесиха с обработените листа, които имаха. После разделиха всичко на четири, сложиха трите четвърти в друга кутия и я дадоха на Ларкин да я пази. Да имаш толкова много тютюн наведнъж, беше живо изкушение.

Внезапно небето се раздра и започна потопът.

Питър Марлоу свали саронга си, сгъна го грижливо и го сложи върху леглото на Мак.

— Питър, внимавай с Царя! — загрижено го предупреди Ларкин. — С него шега не бива.

— Не се безпокой — отвърна Питър Марлоу и излезе навън под дъжда.

След миг Мак и Ларкин също се присъединиха към голите мъже, отдали се блажено на небесния порой. Телата им посрещаха с радост тежките удари на капките, дробовете поемаха хладния въздух, очите доволно просветваха. Дъждът отмиваше вонята на Чанги.