Айзък Азимов
Двестагодишният човек (20)

20.

Председателката на Комитета за наука и техника, все още член на Конгреса, беше много по-стара, отколкото когато Ендрю я видя за пръв път. Прозрачното й облекло бе изчезнало отдавна. Косата й сега бе прибрана и дрехите й бяха цилиндрични. Ендрю носеше все още облекло, което, доколкото позволяваха границите на разумния вкус, бе близко до стила, преобладаващ преди повече от век, когато той за пръв път облече дрехи.

— Стигнахме докъдето можахме, Ендрю — каза тя. — Ще опитаме още веднъж след почивката, но — за да бъда честна — загубата ни е сигурна. Всичките ми предишни усилия ми донесоха само сигурен провал в наближаващата конгресна кампания.

— Знам — каза Ендрю, — и това ме прави нещастен. Ти ми беше казала веднъж, че ще ме изоставиш, ако се случи нещо подобно. Защо не го направи?

— Всеки може да измени мнението си. Да те оставя ми се видя някакси много висока цена, която трябва да платя само за още един мандат. Аз съм в Легислатурата повече от четвърт век. Това е достатъчно.

— Няма ли начин да променим мненията на другите?

— Успяхме с всички, които разсъждаваха. Останалите — болшинството — не могат да се отърват от чувството си на антипатия.

— Антипатията като емоция не е сериозна причина да се гласува по този или онзи начин.

— Знам, Ендрю, но те не поставят разума си над чувствата.

— Всичко се свежда до мозъка — каза Ендрю предпазливо. — Но трябва ли да го оставим на нивото на клетки срещу позитрони? Няма ли начин да се даде определение според действието? Трябва ли да казваме, че мозъкът е направен от това или онова7 Не можем ли да определим мозъка като нещо, което е способно да мисли на известно ниво?

— Няма да стане. Твоят мозък е направен ръчно, човешкият не е. Твоят е конструиран, техният се е развивал. За всеки човек, който възнамерява да поддържа бариерата между себе си и робот, тези разлики са стоманена стена, висока миля и толкова дебела.

— Ако можехме да стигнем до източника на антипатията им — самия източник на…

— След всичките години, които си живял, ти все още се опитваш да разбереш човека. Бедни Ендрю, не се сърди, но роботът в тебе те води в тази насока.

— Не знам — каза Ендрю. — Ако мога да се доведа…

Ако можеше да се доведе…

Знаеше отдавна, че може би ще стигне до това, и накрая отиде при хирург. Намери такъв, достатъчно сръчен за дадената работа, което означаваше робот-хирург, тъй като в случая на сръчността и намеренията на нито един човек-хирург не можеше да се вярва.

Хирургът не можеше да е извършвал операцията върху човек. Така че Ендрю, след като отлагаше решаващия момент с тъжни въпроси, които отразяваха вътрешния му смут, отстрани Първия закон, казвайки:

— Аз също съм робот.

После продължи толкова строго, колкото се бе научил да използува думите дори към хора през последните десетилетия:

— Заповядвам ти да извършиш тази операция върху мен.

При отсъствието на Първия Закон така строго дадена заповед от някой, който изглеждаше като човек, задействува Втория Закон достатъчно, за да свърши работата.