Айзък Азимов
Двестагодишният човек (12)

12.

Ендрю изчака търпеливо, докато човекът от рецепцията изчезна във вътрешния кабинет. Можеше да използува холографната информационна машина, но несъмнено в нея не се появяваше човек (или може би робот), когато й се налагаше да се занимава с друг робот, вместо с човек.

Ендрю убиваше времето, като обмисляше проблема наум. Можеше ли да се измисли аналогичен израз на „лишен от мъжество“, който да се отнася за липсата на съответното качество у робот, или „лишен от мъжество“ се бе превърнал в метафора, достатъчно отдалечена от първоначалното си точно значение, така че да може да се прилага и за роботи, или за жени, например?

Такива проблеми възникваха често, докато работеше върху книгата си за роботите. Изкуството да измисля изречения, с които да изрази цялата сложност на материята, несъмнено бе увеличило речниковия му фонд.

Някой случайно влезе в стаята и се вгледа в него, но той не се опита да избегне погледа. Изгледа влезлия спокойно и последният от своя страна отмести погледа си встрани.

Пол Мартин излезе най-накрая. Изглеждаше изненадан или би изглеждал така, ако Ендрю можеше да различи изражението му със сигурност. Пол бе започнал да си слага тежкия грим, който модата диктуваше и на двата пола, и въпреки че гримът правеше някакси по-остри и твърди меките черти на лицето му, Ендрю не одобряваше това. Роботът откри, че подобно неодобрително отношение към хората, докато все още не го изразяваше гласно, не го караше да се чувствува много зле. Можеше дори да напише за неодобрението си. Беше сигурен, че не винаги е било така.

— Влез, Ендрю — каза Пол. — Съжалявам, че те накарах да чакаш, но трябваше да свърша нещо. Влез. Казал си, че искаш да говориш с мене, но не знаех, че тук, в града.

— Ако си зает, Пол, аз съм готов да продължа да чакам.

Пол погледна картината от променящи се сенки на циферблата на стената, който служеше за часовник, и каза:

— Мога да отделя малко време. Сам ли дойде?

— Наех автомобил.

— Неприятности ли имаш? — попита Пол разтревожен.

— Не. Правата ми са охранявани.

Пол изглеждаше още по-обезпокоен от това.

— Ендрю, обясних ти, че законът е неприложим, поне в повечето случаи… И ако настояваш да носиш дрехи, ще си навлечеш вероятно беля — точно както първия път.

— И единствения, Пол. Съжалявам, че не ти се нрави.

— Добре, но помисли малко: Ти си наистина жива легенда, Ендрю, и си ценен по още много причини, за да имаш право да си играеш така с късмета си… Какво става с книгата ти?

— Приближавам края, Пол. Издателят е доволен.

— Добре.

— Не знам дали той непременно ще хареса книгата като книга. Мисля, че издателят очаква да продаде доста от нея, защото е написана от робот, и ето кое му се нрави повече.

— Човешко е, съжалявам.

— Аз не съм недоволен. Нека да я разпродаде по каквато и да е причина, след като това ще означава пари и аз ще мога да ги използувам.

— Баба ти остави…

— Малката Мис беше добра и аз съм сигурен, че ще мога и по-нататък да разчитам на помощта на семейството. Но се надявам, че именно с парите от книгата ще мога да направя следващата крачка.

— Каква ще е тя?

— Искам да видя президента на „Юнайтед Стейтс Роботс енд Мъкеникъл Мен“. Опитвах се да си уредя среща, но досега не успях да се свържа с него. Корпорацията не ми сътрудничеше в писането на книгата, така че не съм изненадан, ако разбираш.

Пол беше леко развеселен:

— Сътрудничеството е последното, което можеш да очакваш. Те не ни помогнаха в голямата ни борба за правата на роботите. Дори обратното, и ти знаеш защо. Дай на роботите права и хората няма да ги купуват повече.

— Независимо от това — каза Ендрю, — ако се свържеш с тях, би могъл да ми уредиш едно интервю.

— Аз не съм по-близък с тях, отколкото си ти, Ендрю.

— Но може би ти ще успееш да преодолееш пречките, като им кажеш, че ако ме приемат, ще могат евентуално да спрат една кампания на Фейнголд и Мартин за по-нататъшно разширяване на правата на роботите.

— Няма ли да е лъжа, Ендрю?

— Да, Пол, и аз не мога да я кажа. Ето защо ти трябва да се обадиш.

— А, ти не можеш да лъжеш, но можеш да ме караш аз да лъжа, така ли? Ти ставаш все повече човек, Ендрю.