Джон Гришам
Изнудването (15)

14

Вторник, 2 септември, осем сутринта. Сто и трима добре облечени и силно развълнувани младши адвокати пиеха кафе на четирийсет и четвъртия етаж в офиса на фирмата. След като се регистрираха и получиха значки с имената си, те започнаха да разговарят нервно, да се представят и да се оглеждат за познати лица. В 8:15 ч. се отправиха към голямата заседателна зала, като на влизане им бяха раздадени дебели бележници с логото на „Скъли и Пършинг“, напечатано с плътен готически шрифт. Те съдържаха обичайната информация — история на компанията, имена на управителите, подробно представяне на фирмената политика, формуляри за здравно осигуряване и т.н. В раздел „Други“ имаше статистика за новопостъпилите адвокати: мъже — 71, жени — 32, бели — 75, чернокожи — 13, латиноамериканци — 7, азиатци — 5, други — 3, протестанти — 58, католици — 22, евреи — 9, мюсюлмани — 2, без религиозна принадлежност — 12. Под името на всеки бе добавена черно-бяла портретна снимка и кратка биография. Бръшляновата лига преобладаваше, но имаше и доста представители на други елитни учебни заведения — Джорджтаун, Станфорд, „Дюк“ и университетите в Ню Йорк, Мичиган, Тексас, Чикаго, Северна Каролина и Вирджиния. Липсваха второкласни университети.

Кайл се присъедини към групата от Йейл и отвори бележника. Четиринайсет възпитаници на Харвард. Въпреки че в момента не можеше да ги разпознае сред останалите, скоро всички щяха да ги забележат. Петима от Йейл. Нито един от Принстън, тъй като там нямаше юридически факултет. Девет от Колумбийския университет.

В залата присъстваха сто и трима младши адвокати със стартова заплата от по двеста хиляди годишно, което правеше общо над двайсет милиона долара. Сумата беше солидна, но през следващите дванайсет месеца всеки от тях щеше да изработи поне две хиляди часа при хонорар от 300–400 долара на час. Броят на часовете варираше, но новаците със сигурност щяха да донесат на фирмата поне 75 милиона за година. Цифрите не се споменаваха в бележника, но това си беше проста аритметика.

Липсваха и други данни. Петнайсет процента от новите служители напускаха след втората година. Едва десет процента от младши адвокатите ставаха съдружници след седем-осем години. Стресът беше непоносим, но на шефовете в „Скъли и Пършинг“ не им пукаше. Трудовият пазар предлагаше достатъчно потенциални служители, дори такива, които бяха завършили Йейл и Харвард.

В 8:30 ч. в залата влязоха няколко по-възрастни мъже и заеха места до тесния подиум. Управляващият съдружник Хауард Мийзър се качи на него и поде обстойна встъпителна реч, несъмнено една и съща през последните години. След като обясни колко внимателно е направен подборът на новите служители, в продължение на няколко минути той говори за величието на фирмата. После запозна присъстващите с графика за остатъка от седмицата. Следващите два дни щяха да протекат в същата зала, където ги очакваше въведение в работния процес и ежедневието в „Скъли и Пършинг“. В сряда им предстоеше компютърна и технологична подготовка. В четвъртък трябваше да се разделят на по-малки групи и да изслушат кратки лекции за различните отдели. Рутината се задаваше с пълна сила.

Следващият служител ги запозна с възнагражденията и бонусите. После дойде ред на фирмения библиотекар, който посвети цял час на юридическите справки. Един психолог говори за стреса и напрежението, като съвсем деликатно ги посъветва да останат необвързани възможно най-дълго. За онези, които вече бяха женени, той уточни, че 72 процента от адвокатите в най-престижните нюйоркски кантори се развеждат, преди да навършат трийсет. Скуката бе нарушена от техническия екип, който раздаде чисто нови лаптопи на всички. Последва дълъг инструктаж. Веднага след това друг специалист им представи прословутия фирмен телефон. Той приличаше на повечето модерни смартфони, но бе разработен специално за работохолиците в „Скъли и Пършинг“ от софтуерна компания, чиито акции фирмата бе пуснала успешно на борсата преди десет години. Телефонът съдържаше данни и биографични справки за всички адвокати в трийсетте офиса на фирмата, както и информация за асистентите и секретарките — общо пет хиляди души само в Ню Йорк. Всичко това се допълваше от подробни досиета на клиентите на „Скъли и Пършинг“, малък каталог с най-често използваната правна литература, последните решения на федерални и щатски апелативни инстанции и регистър на съдиите и съдебните секретари в Ню Йорк и Ню Джърси. Фирменият телефон разполагаше с високоскоростна интернет връзка и богат асортимент от всякакви безполезни функции. Апаратът беше безценен и ако поради някаква причина изчезнеше, собственикът му можеше да загази сериозно. Адвокатите се задължаваха да го носят двайсет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата.

С други думи, малкото устройство щеше да контролира живота им отсега нататък. Носеха се какви ли не легенди за ужасяващи случаи на телефонен тормоз в големите компании.

От тълпата се разнесоха подигравателни коментари и леки въздишки, но никой не протестира на висок глас. Шегаджиите запазиха остроумните забележки за себе си.

Обядът бе поднесен на импровизиран бюфет във фоайето. Остатъкът от деня се проточи, но младши адвокатите не загубиха интерес. Не се чувстваха като на скучните лекции в университета. Информацията беше важна. Презентациите свършиха към шест часа и на излизане те се уговориха да завършат вечерта в близките барове.

В сряда Кайл положи успешно първия си тест. С още единайсет колеги той бе зачислен към „Съдебни процеси“ и всички се отправиха към заседателната зала на трийсет и първия етаж. Там бяха посрещнати от Уилсън Ръш, водещия адвокат в отдела, който представляваше „Трайлон Ерънотикс“ в процеса срещу „Бартин Дайнамикс“. Въпросното дело обаче не бе споменато. Кайл знаеше много за мистър Ръш и имаше чувството, че го познава още преди да са се срещнали. Великият юрист разказа няколко истории от забележителната си кариера, след което енергично напусна залата. Очевидно бързаше да разнищи поредната огромна корпорация. Адвокатите получиха нови бележници, а следващият лектор ги запозна с основните методи при изготвянето на искове, отговори и молби, както и други процедури, свързани с опитите за задвижване или прекратяване на даден съдебен спор.

Скоро се открои първият натегач. Във всяка група съществува поне по един, независимо дали става въпрос за студенти по право или група новоназначени адвокати на Уолстрийт. Натегачите винаги седят най-отпред, задават сложни въпроси, подмазват се на човека на подиума, използват всяка възможност за изява и са готови да минат през трупове, за да получат по-висока оценка. Такива хора се борят със зъби и нокти за публикация в „Правен журнал“, явяват се на интервюта само в елитните компании, без да се интересуват от тяхната репутация, и постъпват във фирмите с единствената цел да станат съдружници преди всички останали. Натегачите имат невероятен успех. Повечето действително се издигат до съдружници.

Този се казваше Джеф Тейбър. Присъстващите веднага разбраха кой университет е завършил, тъй като още в първия въпрос той успя да вмъкне:

— В Харвард ни учеха, че не трябва да споменаваме всички факти при завеждане на съдебния иск.

Опитният адвокат, който изнасяше лекцията, бързо отвърна:

— Тук не сме в училище, момче. Добре дошъл в реалността.

Всички се засмяха, освен натегачът.

В 21 ч. в сряда дванайсетте нови адвокати от „Съдебни процеси“ се срещнаха в скъп ресторант в центъра, където трябваше да вечерят с Дъг Пекам — съдружника, наставлявал Кайл по време на летния му стаж. Те зачакаха на бара и си поръчаха по едно питие. След петнайсет минути някой направи първия коментар за закъснението на Дъг. Адвокатите носеха фирмените телефони в джобовете си. Всъщност всеки имаше по два джиесема. Кайл държеше личния в десния си джоб, а служебния — в левия. В 21:30 ч. те се зачудиха дали да не се обадят на мистър Пекам, но се отказаха. Десет минути по-късно той звънна на Кайл и се извини набързо. Обясни, че са го задържали в съда и се е върнал в офиса, за да свърши някаква спешна работа. После прикани младши адвокатите да вечерят сами, без да се притесняват за сметката.

Фактът, че един от съдружниците работи до десет вечерта в сряда, развали желанието им за изискана вечеря и определи посоката на разговора. Когато им сервираха виното, те започнаха да си разказват страшни истории за тормоз над адвокати. Най-ужасяващата беше тази на натегача Тейбър, който след определено количество алкохол стана по-симпатичен. Преди година, докато си търсил работа в града, Тейбър посетил свой приятел от колежа. Момчето работело от две години за голяма адвокатска фирма и се чувствало ужасно на работното си място. Кабинетът му бил твърде малък и докато разговарял с Тейбър, той се опитал да скрие някакъв спален чувал под бюрото си. Учуден, Тейбър го попитал за какво му трябва подобно нещо в офиса, но скоро се досетил. Приятелят му скалъпил глупавото обяснение, че често му се налага да поспи след дългия работен ден. Тейбър продължил да го разпитва и най-накрая научил истината. Условията във фирмата били отвратителни. Голяма част от новаците работели на един и същ етаж, наричан от всички „Къмпинга“.

На деветдесетия ден от възстановяването на Бакстър в клиника „Уошу“ Уолтър Тейт влезе в малката заседателна зала и се здрависа с племенника си. После поздрави д-р Бун, главния терапевт на Бакстър. Двамата бяха разговаряли често по телефона, но се виждаха за пръв път.

Бакстър имаше слънчев загар. Изглеждаше здрав и в добро разположение на духа. Беше издържал три месеца без алкохол и наркотици — най-дългия му период на трезвеност за последните десет години. По съвет на чичо Уоли той неохотно бе подписал документите, които позволяваха на клиниката да го задържи до шест месеца. Сега се чувстваше готов да си тръгне. Чичо Уоли обаче не мислеше така.

Срещата се водеше от д-р Бун, който се впусна в подробни разяснения за напредъка на Бакстър. След като изтрезнял напълно, Бакстър навлязъл в началната фаза на терапията, като осъзнал, че има проблем. На двайсет и третия ден признал, че е злоупотребявал с алкохола и наркотиците. Въпреки това продължил да отрича, че е физически пристрастен към кокаина, предпочитаната от него дрога. През цялото време съдействал на терапевтите и дори помагал на други пациенти. Редовно правел физически упражнения и се подложил на строга диета. Отказал кафето, чая и захарта. С две думи, Бакстър се бе превърнал в модел на добро поведение. До момента лечението му протичаше успешно.

— Готов ли е да напусне клиниката? — попита чичо Уоли.

Доктор Бун замълча и погледна Бакстър.

— Готов ли си?

— Разбира се. Чувствам се страхотно и се наслаждавам на живота.

— И преди си го казвал, Бакстър — намеси се Уолтър. — Последния път остана трезвен само две седмици, нали?

— Повечето зависими трябва да се подложат на повече от едно лечение — продължи д-р Бун.

— Тогава беше различно — отвърна Бакстър. — Прекарах там само трийсет дни, а на тръгване знаех, че отново ще се пропия.

— Не можеш да останеш трезвен в Ел Ей — заяви Уолтър.

— Напротив. Мога навсякъде.

— Съмнявам се.

— Не ми ли вярваш?

— Не. Трябва да заслужиш доверието ми.

Двамата замълчаха и погледнаха към д-р Бун. Настъпи време за обявяване на присъдата — последното решение на това безбожно скъпо лечебно заведение.

— Искам да чуя искреното ви мнение — каза Уолтър.

Доктор Бун кимна и заговори, без да сваля очи от Бакстър.

— Не си готов. Не си готов, защото не изпитваш гняв, Бакстър. Трябва да достигнеш момента, в който ще се ядосаш на своето предишно „аз“. Необходимо е да намразиш стария си живот и вредните си навици. Чак когато яростта обземе цялата ти същност, ще осъзнаеш, че не можеш да се върнеш към тях. Виждам го в очите ти. Още не вярваш достатъчно. Ще заминеш за Лос Анджелис и ще се събереш със същите хора. На някое парти ще изпиеш едно питие. Ще си кажеш, че можеш да се контролираш. Случвало се е и преди. Изпиваш няколко бири и скоро нещата излизат извън контрол. След алкохола неминуемо се връщаш и към кокаина. Ако имаш късмет, ще попаднеш пак тук и ще се опитаме да те излекуваме отново. Ако не, ще се пропиеш до смърт.

— Не съм съгласен — каза Бакстър.

— Говорих с другите терапевти. Те споделят моето мнение. Ако си тръгнеш сега, има голяма вероятност да загазиш.

— Едва ли.

— Колко дълго искате да го задържите? — попита Уолтър.

— Зависи от Бакстър. Още не сме постигнали желания резултат, защото той не изпитва ярост към предишния си живот. — Доктор Бун прикова очи в Бакстър. — Ти продължаваш да живееш с мечтата да пробиеш в Холивуд. Копнееш да станеш звезда, да излизаш с много момичета, да ходиш по партита и да се виждаш по кориците на списанията. Докато не се разделиш с тези представи, няма да останеш дълго трезвен.

— Ще ти намеря истинска работа — предложи Уолтър.

— Не искам истинска работа.

— Разбра ли какво имам предвид? — скастри го д-р Бун. — В момента си търсиш извинение да заминеш за Ел Ей и да продължиш по стария начин. Ти не си първата жертва на Холивуд, Бакстър. Виждал съм много като теб. Ако се върнеш там, ще отидеш на парти само след седмица.

— А ако го изпратим другаде? — намеси се Уолтър.

— Когато лечението приключи, ще ви препоръчаме няколко места, далеч от старите му приятели. Разбира се, алкохол се продава навсякъде, но Бакстър трябва да промени стария си начин на живот.

— Какво ще кажеш за Питсбърг? — попита Уолтър.

— Не, за бога! — отвърна Бакстър. — Цялото ми семейство е в Питсбърг. Виж само на какво приличат. Предпочитам да се пропия до смърт.

— Нека поработим още трийсет дни — предложи д-р Бун. — После ще преценим как да действаме.

Уолтър се поколеба. Все пак лечението му струваше хиляда и петстотин долара на ден.

— Какво толкова ще правите цял месец? — попита той.

— Ще продължим с интензивната терапия. Колкото по-дълго остане Бакстър, толкова по-големи са шансовете му да оцелее след завръщането си.

— „Завръщане“. Обожавам този термин — заяви Бакстър. — Не мога да повярвам, че ми причинявате това.

— Имай ми доверие, Бакстър. Прекарахме много време заедно. Знам, че не си готов.

— Напротив. Никога не съм се чувствал по-готов.

— Трябва да ми повярваш.

— Добре тогава. Ще се срещнем след месец — каза Уолтър.