Джон Гришам
Изнудването (43)

42

Във фоайето на сградата мъжете бяха посрещнати от тримата едри агенти, ескортирали Кайл до офиса. Групата излезе на Броуд Стрийт и тръгна на изток към сградата, където работеше Рой. Качиха се до кабинета му на шестнайсетия етаж. Тримата бодигардове останаха до рецепцията и отново зачакаха. В кабинета на Рой Дрю Уингейт обяви, че работата му по случая е приключила. Помоли да го извинят и преди да си тръгне, обеща да помогне с каквото може. Кайл, Рой и Делано седнаха около малката заседателна маса. Секретарка, принудена да работи в неделя, усмихнато им сервира кафе.

— Какво ще правиш, Кайл? — попита Делано.

— Е, очевидно няма да практикувам право на територията на щата. Смятам да се прибера вкъщи за няколко седмици и да си почина.

— Не мисля, че е много мъдро.

— Благодаря, мистър Делано. Оценявам загрижеността ви, но нямам намерение да се крия. Бих искал да се откажа от участието си в програмата за защита на свидетели. Аз съм само на двайсет и пет години. Загазих доста, но няма да се предам. Ще се справя и без вашата помощ.

Рой понечи да отпие от кафето, но ръката му застина във въздуха.

— Не говориш сериозно, Кайл.

— Напротив, Рой. Току-що прекарах три дни под строга охрана. Не искам да живея по този начин. Бъдещето крие далеч по-интересни неща от фалшиви имена и безкрайни игри на „Скрабъл“.

— „Скрабъл“?

— Не питай. Вижте, през последните десет месеца ме следяха непрекъснато. Знаете ли как се отразява това на психиката? Ставаш пълен параноик. Започваш да подозираш всички около себе си. Изучаваш с недоверие всяко непознато лице, защото се чудиш дали не е поредният преследвач. Оглеждаш всички улички и алеи, бездомниците в парка и мъжете, които носят тъмни шлифери. Вдигаш телефонната слушалка и се питаш дали някой не те подслушва. Пращаш само кодирани имейли, тъй като се страхуваш, че могат да попаднат в грешни ръце. Преобличаш се бързо в собствения си апартамент, и то с гръб към камерата, за да скриеш интимните си части. Когато влизаш в някое кафене, винаги сядаш до прозореца, за да наблюдаваш тротоара за преследвачи. Научаваш се на всякакви глупави трикове, защото колкото повече знаеш, толкова повече се притесняваш. Пространството около теб се затваря. Светът става ужасно тесен, тъй като някой винаги те наблюдава. Омръзна ми. Няма да се крия цял живот.

— Тези типове убиха Бакстър Тейт, без да им мигне окото — възрази Рой. — Защо си мислиш, че няма да направят същото с теб?

— Операцията все още беше в разгара си, когато Бакстър се появи. Но сега всичко свърши. Или поне онази част, която ме засяга лично. Бени изчезна. Операцията се провали. Вероятно той ще се върне с друг план…

— Бъди сигурен в това — прекъсна го Делано.

— Но аз вече няма да бъда замесен. Какво би спечелил Бени, ако ме елиминира?

— Ще се отърве от основния свидетел — обясни Рой.

— Да, ако го хванат, но дълбоко се съмнявам. Мога да размисля, когато изправят Бени на съд.

— Но тогава ще е твърде късно, Кайл — каза Делано. — Повярвай ми. В момента, в който заловим Бени, неговите хора ще тръгнат да те търсят.

— Нека заповядат. Вкъщи има поне пет ловни пушки. Ще нося и пистолет в куфарчето си. Ако се появят, ще си спретнем хубава престрелка.

— Не се шегувай, Кайл — помоли го Рой.

— Вече взех решение. ФБР не може да ме включи принудително в програмата за защита на свидетели. Затова официално заявявам, че се отказвам от нея. Благодаря, мистър Делано, но отговорът ми е „не“.

— Надявам се, че няма да съжаляваш — каза Делано.

— Аз също — отвърна Кайл. — И ако обичате, спрете да ме следите. Може да откача и да застрелям първия човек, когото видя да дебне в сенките.

— О, не се притеснявай. Имаме достатъчно друга работа.

Делано се изправи, ръкува се с двамата и каза на Рой:

— Ще ти се обаждам веднъж седмично с информация по случая.

Рой го изпрати до вратата. Така ФБР напусна живота на Кайл. Рой се върна при него и го погледна учудено.

— Да знаеш, че си много смел — каза той.

— Или по-скоро глупав. Границата между двете често е размита.

— Защо не изчезнеш за няколко месеца или година? Изчакай нещата да се поуталожат.

— Една година не е нищо. Тези типове имат дълга памет. Ако търси отмъщение, Бени ще ме открие, независимо къде се намирам.

— Нямаш ли доверие на ФБР?

— Не. Вярвам само на теб, баща ми и Дейл.

— Мислиш ли, че е бил замесен вътрешен човек?

— Никога няма да разберем. Имам усещането, че Бени работи за същото правителство, на което двамата с теб плащаме данъци. Вероятно заради това успя да се измъкне и никога няма да бъде заловен.

— Все още ми е трудно да повярвам.

Кайл сви рамене. Двамата замълчаха за дълго. Накрая той погледна часовника си.

— Слушай, Рой. Днес е неделя. Защо не се прибереш при семейството си?

— А ти?

— Аз ли? Смятам да изляза оттук и да се разходя до жилището си, без да поглеждам през рамо. Щом стигна, ще натоваря всичките си вещи в стария джип, с който съм навъртял поне двеста хиляди километра, и ще поема към къщи. Би трябвало да стигна при баща ми късно вечерта. Утре двамата ще подпишем договор за съдружие — адвокатска фирма „Макавой и Макавой“. Така ще се превърна в най-младия съдружник в историята на Йейл.

— Звучи ми добре. Главният редактор на „Правен журнал“ в Йейл работи като адвокат в центъра на Йорк, щата Пенсилвания.

— На мен също. Очакват ме истински клиенти и истински случаи. Лов на елени в събота, мач на „Стийлърс“ в неделя. Истински живот.

— Не се майтапиш, нали?

— Никога не съм бил по-сериозен.

— Да тръгваме. Ще те изпратя.

Те слязоха с асансьора и напуснаха сградата. След като се сбогуваха, Рой проследи с поглед своя клиент. Кайл Макавой тръгна спокойно по Броуд Стрийт и изчезна зад ъгъла.