Джон Гришам
Изнудването (8)

7

В 7:22 ч. сутринта Кайл хвана влака за „Гранд Сентръл“ от железопътната гара в Ню Хейвън. Носеше по-хубавия от двата си костюма, семпла бяла риза с безкрайно скучна вратовръзка и черни официални обувки. Държеше елегантно черно куфарче, подарък от баща му за миналата Коледа. Беше си купил сутрешното издание на „Ню Йорк Таймс“ и „Уолстрийт Джърнъл“ и по нищо не се различаваше от другите заспали служители, които бързаха за работа.

Докато заснеженият пейзаж навън минаваше пред очите му, той забрави за вестниците и мислите му полетяха някъде далеч напред във времето. Зачуди се дали някога ще живее в предградията и ще бъде принуден да пътува с влак по три часа на ден, за да осигури на децата си добро образование и преимуществото да карат колело по тихи улички, покрити с есенни листа. Когато човек е на двайсет и пет, тази мисъл не изглежда особено примамлива. Но в момента повечето му представи за бъдещето бяха объркани и мрачни. Щеше да е истински късметлия, ако се разминеше с обвинението и/или не изгубеше правото да работи като адвокат. Реалността в големите фирми и бездруго беше достатъчно брутална, а сега Кайл се изправяше и пред непосилната задача да прекара първите години там в измъкване на секретна информация и непрекъснат страх да не бъде заловен.

Може би ежедневното пътуване с влак все пак не беше толкова страшно.

След три дни, прекарани в непрестанни приказки, уговорки и заплахи, Бени Райт най-после напусна града. Оттегли се в сенките, но скоро щеше да се появи отново. Кайл мразеше гласа, лицето и жестовете му, спокойните космати ръце, зализаната коса и самодоволния маниер, с който го изнудваше. Ненавиждаше всичко, свързано с Бени Райт и неговата мистериозна компания. В нощите през последната седмица Кайл се отмяташе от решението си и ги пращаше по дяволите.

В тъмното неизменно усещаше стягането на белезниците, виждаше затворническата си снимка във вестниците и изражението на родителите си. Но най-големият му кошмар беше мисълта за това как поглежда плахо към съдебните заседатели, докато записът тече в тихата зала.

„Будна ли е?“ — пита Джоуи Бернардо, а Бакстър Тейт лежи на канапето върху Елейн.

„Будна ли е?“ Ехото на думите се носи из съдебната зала.

Природата отвън отстъпи място на предградия и малки градчета. Влакът продължи под земята, в един момент излезе отвъд Ист Ривър и пристигна в Манхатън. Кайл прекоси гара „Гранд Сентръл“ и спря такси на ъгъла на Лексингтън Авеню и Четирийсет и четвърта улица. Нито веднъж не погледна през рамо.

Офисът на „Скъли и Пършинг“ се намираше на Броуд Стрийт 110. Заемаше горната половина от модерна стъклена сграда на четирийсет и четири етажа във финансовия център на Манхатън. Миналото лято Кайл прекара там десет седмици като стажант, след като бе станал обект на типичната за големите фирми политика на съблазняване — участия в партита и пищни обеди, ходене по барове и мачове на „Янкис“ и в добавка няколко часа неангажираща работа на ден. Това не беше сериозно и всички го осъзнаваха. Но ако добрата храна постигнеше желания ефект, което почти винаги се случваше, след дипломиране стажантите ставаха адвокати и животът им на практика свършваше.

Наближаваше десет сутринта и асансьорът беше празен. Юристите седяха зад бюрата си от часове. Кайл слезе на трийсетия етаж, в главното фоайе на фирмата, и спря за миг да се наслади на масивния бронзов надпис, който съобщаваше на всички посетители, че навлизат в свещената територия на „Скъли и Пършинг“. Фирмата се състоеше от над две хиляди адвокати и беше най-голямата в света. Никоя друга адвокатска компания не можеше да се похвали с толкова много служители. „Скъли и Пършинг“ обслужваше повече корпорации от класацията на списание „Форчън“, отколкото всяка друга фирма в историята на американската юриспруденция. Имаше офиси в десет града в страната и двайсет в чужбина. Съществуваше от 130 години. Привличаше най-големите правни таланти. Притежаваше власт, пари и престиж.

Кайл вече се чувстваше като нарушител.

На стените висяха образци на абстрактното изкуство, мебелите бяха скъпи и модерни. Някакъв талантлив азиатец се бе погрижил за интериора, който изглеждаше като изваден от списание. Специална брошура, оставена на малката масичка във фоайето, съдържаше информация за обзавеждането. Като че ли служителите можеха да отделят време за разглеждане на дизайнерски концепции. Красива рецепционистка на високи токчета записа името му и го помоли да изчака. Кайл забрави за всичко и се втренчи в една картина, която изглеждаше толкова странно, че му бе трудно да определи какво изобразява. След няколко минути, прекарани в безсмислено наблюдение, той чу гласа на рецепционистката.

— Мистър Пекам ви очаква. Два етажа по-нагоре.

Кайл се качи по стълбите.

Като повечето адвокатски фирми в Манхатън „Скъли и Пършинг“ влагаше пари в асансьорите, рецепциите и заседателните зали — местата, които се виждаха от клиентите и други посетители. Зад фасадата обаче, където се потяха служителите, приоритет имаше продуктивността. По коридорите се редяха шкафове с документи. Секретарките и машинописките работеха на тесни бюра, подредени плътно едно до друго. Офис асистентите и момчетата за всичко действаха прави — недвижимите имоти в Ню Йорк бяха прекалено скъпи, за да им се отдели специално място. Старши адвокатите и младши съдружниците биваха награждавани с малки кабинети до външните стени на сградата, с гледка към съседните постройки.

Новаците се тъпчеха в тесни пространства без прозорци, свити по трима или четирима на малки, неудобни бюра. Техните „кабинети“ бяха на най-затънтените места, далеч от хорските очи. Ужасни условия, нечовешко работно време, тиранични шефове, непоносим стрес — всичко това бе присъщо на престижните адвокатски фирми. Кайл бе чувал страховити истории още преди да завърши първата си година в Йейл. „Скъли и Пършинг“ със сигурност не беше по-лоша от другите гигантски компании, които харчеха луди пари по най-способните студенти, след което ги съсипваха от работа.

В края на всеки етаж, в най-просторните кабинети, седяха истинските съдружници, които диктуваха събитията и можеха да се произнесат относно интериора. Един от тях беше Дъг Пекам, 41-годишен съдружник в отдел „Съдебни процеси“. Възпитаник на Йейл, той бе отговарял за Кайл по време на летния му стаж. Бяха се сприятелили.

Кайл влезе при Пекам малко след десет, точно когато няколко адвокати напускаха кабинета му. Очевидно срещата не бе протекла добре. Младите колеги изглеждаха умърлушени, а Пекам се стараеше да запази спокойствие.

Двамата се поздравиха и размениха обичайните любезности, пускайки по някоя шега за добрия стар Йейл. Кайл знаеше, че Пекам изкарва по 800 долара на час и работи поне по десет часа на ден. Затова времето, което му губеше сега, беше доста ценно.

— Не съм сигурен, че искам да помагам на обществото — заяви Кайл скоро след началото на срещата.

— Не бих могъл да те упрекна, Кайл — отвърна бързо Пекам. — Имаш твърде много потенциал за истинския свят. Тук е бъдещето ти. — Той разпери ръце, за да му покаже необятната си империя. Кабинетът беше приветлив и сравнително голям, но едва ли приличаше на кралство.

— Иска ми се да работя в „Съдебни процеси“.

— Не виждам никакви пречки. Ти прекара едно чудесно лято при нас. Всички бяхме впечатлени. Аз самият ще повдигна въпроса. Все пак трябва да знаеш, че отдел „Съдебни процеси“ не е за всеки.

Винаги говореха така. Кариерата на един адвокат в съда продължава средно двайсет и пет години. Работата е изключително напрегната, а стресът — непоносим. Пекам беше на четирийсет и една, но изглеждаше поне на петдесет. Косата му бе напълно посивяла, имаше тъмни кръгове под очите, пълно лице и прекалено много тлъстини около кръста. Вероятно не бе спортувал от години.

— Крайният срок вече мина — каза Кайл.

— Кога?

— Преди седмица.

— Няма значение. Стига, Кайл, ти си главен редактор на „Правен журнал“ в Йейл. На драго сърце бихме направили компромис. Ще поговоря с Уди от „Личен състав“ и ще го уредим. Тази година сме много доволни от новите попълнения. Ще станеш част от най-талантливия млад екип досега.

Същото се казваше за всеки млад екип във всяка голяма фирма.

— Благодаря. С удоволствие бих работил в отдел „Съдебни процеси“.

— Добре, Кайл. Въпросът е уреден.

Пекам погледна часовника си. Срещата бе приключила. Телефонът звънеше, а пред вратата се чуваше шепот. Докато му подаваше ръка на излизане, Кайл реши, че не желае да се превърне в поредния Дъг Пекам. Не знаеше какъв иска да бъде и дали няма да изгуби правото си на адвокатска практика, но не възнамеряваше да продаде душата си, за да стане съдружник.

Отвън чакаха адвокати — добре облечени млади мъже, не по-възрастни от Кайл. Наперени и леко изнервени, те влязоха в бърлогата на лъва. Вратата се затвори и Дъг повиши тон. Какъв живот. А това бе само един обикновен ден в отдела. Истинският стрес започваше в съдебната зала.

Докато слизаше с асансьора, Кайл осъзна безумието на предстоящата си мисия. Тръгвайки си от офиса на „Скъли и Пършинг“ заедно със стотици други служители, той трябваше да изнася строго секретна информация, която не принадлежеше на него, а на фирмата и по-точно на един от клиентите й. След това щеше да предава ценните данни в косматите ръце на Бени или както там се казваше, който от своя страна можеше да ги използва срещу фирмата и нейния клиент.

Кого залъгвам? — запита се Кайл. В асансьора пътуваха още четирима души. По челото му изби пот.

Ето до какво се свежда животът ми отсега нататък. Затвор в Пенсилвания за изнасилване или присъда в Ню Йорк за кражба на фирмени тайни. Защо не съществува друг вариант? Учих четири години в колеж и три в престижен университет. Притежавам невероятен потенциал, а ще се превърна във високоплатен крадец.

Нямаше с кого да сподели проблемите си. Искаше му се да избяга — от асансьора, сградата и града. Далеч от цялата заплетена ситуация. Затвори очи и потъна в размисъл.

Доказателства съществуваха в Пенсилвания, но не и в Ню Йорк. Засега. Кайл обаче бе сигурен, че ще го хванат. Месеци преди да е извършил престъпление, той знаеше, че ще го заловят.

На две преки от офиса намери едно кафене. Седна на висок стол до прозореца и се загледа отчаяно към Броуд Стрийт 110, кулата, която скоро щеше да се превърне в негов дом или по-скоро затвор. Статистиката му беше позната. От „Скъли и Пършинг“ назначаваха 150 нови адвокати в цял свят, сто от които в нюйоркския офис. Фирмата им осигуряваше прилична заплата от 100 долара на час, като на свой ред щеше да представя на богатите си клиенти няколко пъти по-висока сметка за свършената работа. Подобно на всички новаци на Уолстрийт, Кайл трябваше да работи поне по две хиляди часа годишно, но ако искаше да направи добро впечатление, се очакваше да надскочи тази цифра. Сточасовите работни седмици не бяха изключение. След две години адвокатите започваха да напускат, за да си търсят по-нормална работа. Половината отпадаха до четири години. Само десет процента щяха да оцелеят, да изпълзят до върха и след седем-осем години да станат съдружници. Онези, които успяваха да се задържат, но не притежаваха необходимия потенциал, биваха изгонвани.

Напрежението бе станало толкова непоносимо, че фирмите започнаха да предлагат „изключително изгодни условия на работа“. Обещаваха на служителите си по-малко часове, по-дълъг отпуск и други облаги. В повечето случаи обаче това беше просто рекламен трик. Кодексът на работохолика във всяка голяма фирма изискваше най-младите адвокати да бъдат подлагани на еднакво натоварване като съдружниците, независимо от обещанията, които им се даваха по време на предварителните интервюта.

Разбира се, парите бяха много добри. Началната заплата възлизаше на двеста хиляди долара. След пет години повишените в старши адвокати получаваха стопроцентно увеличение, а щом станеха младши съдружници след още седем, възнаграждението им се удвояваше отново. Повечето израстваха до пълноправни съдружници на трийсет и пет. Изкарваха над един милион годишно, а в бъдеще ги очакваха още по-високи доходи.

Числа, числа и пак числа. Кайл ги ненавиждаше. Копнееше за планината Блу Ридж и работата, която щеше да му носи 32 000 долара годишно. Искаше да избяга далеч от стреса и напрежението на големия град. Жадуваше за свобода.

Вместо това му предстоеше поредната среща с Бени Райт. Таксито спря пред хотел „Милениум Хилтън“ на Чърч Стрийт. Кайл плати на шофьора, кимна на портиера и се качи до стаята на четвъртия етаж, където, го чакаше неговият резидент. Бени посочи кръглата маса, върху която имаше купа с яркозелени ябълки, но Кайл отказа да седне или да свали сакото си.

— Предложението все още е валидно — заяви той. — Ще започна през септември с останалите адвокати.

— Браво. Не съм изненадан. В „Съдебни процеси“ ли ще работиш?

— Пекам твърди така.

Бени притежаваше досието на Дъг Пекам, на всички съдружници в отдела, както и на много други адвокати от фирмата.

— Но няма гаранции — добави Кайл.

— Можеш да повлияеш на решението им.

— Ще видим.

— Мислил ли си да наемеш апартамент тук, в Манхатън?

— Още не.

— Е, ние направихме малко проучване.

— Странно. Не си спомням да съм искал помощта ви.

— Намерихме две идеални места.

— Идеални за кого?

— За теб, разбира се. И двете са в Трайбека, доста близо до офиса.

— Какво те кара да мислиш, че ще се съглася да живея в апартамент по твой избор?

— Ние ще поемем наема. Цените на недвижимите имоти са страшно високи.

— Ясно. Уреждате ми жилище и плащате месечните разходи, за да не си търся съквартирант. Прав ли съм, Бени? Една грижа по-малко. Така ще ме изолирате по-лесно и ще ме направите финансово зависим. Вие плащате, аз ви предоставям фирмените тайни. Като двама добри бизнесмени, а, Бени?

— Не е никак лесно да наемеш апартамент в града. Просто се опитвам да ти помогна.

— Много ти благодаря. Несъмнено ще изберете място, което е лесно за наблюдение и подслушване. Липсва ми фантазия да си представя в какво ще превърнете жилището. Страшен план, Бени, няма що!

— Наемът е пет хиляди долара на месец.

— Задръж ги за себе си. Няма да се продам. Можете да ме изнудвате, но не и да ме купите.

— Къде смяташ да живееш?

— Аз ще избера мястото. Без ваша намеса.

— Както желаеш.

— Точно така. За какво друго искаше да говорим?

Бени отиде до масата, вдигна един бележник и го разгледа, сякаш се чудеше какво е написал в него.

— Някога посещавал ли си психиатър? — попита той.

— Не.

— Психолог?

— Не.

— Консултант или терапевт?

— Да.

— Разкажи ми повече.

— Не беше сериозно.

— Нищо, нека поговорим. Какво се случи?

Кайл се облегна на стената и скръсти ръце на гърдите си. Изобщо не се съмняваше, че Бени е запознат с повечето факти, които бе на път да сподели. Мръсникът знаеше твърде много.

— След инцидента с Елейн, когато полицията приключи с разследването, говорих с една консултантка в студентската здравна служба. Тя ме изпрати при доктор Торп, специалист по алкохолна и наркотична зависимост. Терапевтът ме смъмри, влезе ми под кожата и ме накара да се погледна по-внимателно в огледалото. Убеди ме, че проблемите с алкохола ще стават все по-сериозни.

— Бил си алкохолик?

— Не. Доктор Торп не смяташе така. Нито пък аз. Но пиех доста, особено по купони. Рядко пушех трева.

— Още ли си въздържател?

— Спрях да пия. Пораснах, намерих си нови съквартиранти и не се поддадох на изкушението. Махмурлукът определено не ми липсва.

— Не си позволяваш дори бира?

— Не. Не си го и помислям.

Бени кимна одобрително.

— А момичето? — попита той.

— Какво за нея?

— Колко сериозни са отношенията ви?

— Не разбирам накъде биеш, Бени. Ще ми обясниш ли?

— Животът ти ще бъде достатъчно сложен и без интимна връзка. Тя би довела единствено до проблеми. Най-добре е да я отложиш с няколко години.

В отчаянието си Кайл избухна в смях. Отказваше да повярва на чутото. Поклати глава и се опита да отвърне подобаващо, но не успя да измисли нищо. За съжаление, трябваше да се съгласи със своя мъчител. А и връзката му с Оливия не се развиваше особено бързо.

— Какво друго, Бени? Имам ли право на приятели? Може ли да посещавам родителите си понякога?

— Няма да ти остане време.

Кайл се втурна към вратата, отвори я рязко и я затръшна зад себе си.