Джон Гришам
Изнудването (39)

38

Куфарчето му се стори още по-тежко след кратката безсънна нощ. Когато го вдигна от задната седалка на таксито в сряда сутринта, Кайл наистина пожела дъното да се скъса и синята кутия да се разбие на хиляди парченца. Така изобретението на Найджъл щеше да изчезне завинаги. Кайл не можеше да предвиди последствията, но всеки друг сценарий изглеждаше по-примамлив от този, който Бени бе измислил.

Двайсет минути след като той се качи до трийсет и четвъртия етаж, Рой Бенедикт влезе в асансьора на „Скъли и Пършинг“ с двама млади мъже, които очевидно работеха във фирмата. Нямаха още трийсет години, а часовникът показваше едва 6:35 ч. сутринта. Те изглеждаха намръщени и уморени, но носеха скъпи костюми и елегантни черни куфарчета. Рой беше готов да реагира, в случай че види някое познато лице, но много се съмняваше. Присъствието на чужди адвокати в офиса не беше необичайно. Рой познаваше поне петима съдружници в „Скъли“, но едва ли щеше да ги срещне сред множеството адвокати, които работеха във фирмата. И той се оказа прав. Двете зомбита в асансьора бяха поредните безлични души, които щяха да напуснат компанията до една година.

Рой също носеше черно куфарче, идентично на онова, което Кайл си бе купил през август. Беше третото, необходимо за операцията. Рой слезе сам от асансьора на трийсет и четвъртия етаж и мина покрай празната рецепция. Продължи по коридора вдясно и подмина няколко врати, след което влезе в кабинета на клиента си. Кайл седеше зад бюрото и пиеше кафе. Подмяната на куфарчетата стана бързо и Рой се приготви да тръгва.

— Къде са федералните? — попита Кайл съвсем тихо, макар по коридорите да нямаше жива душа.

— В един ван зад ъгъла. Ще направят бърза инспекция, за да се уверят, че в куфарчето няма проследяващи устройства. Ако открият нещо, ще ти го върна незабавно и ще скалъпим някаква история. Ако всичко е наред, ще го занесат в лабораторията на ФБР в Куийнс. Доста е тежко.

— Заради синята кутия. Конструирана е специално от някакви зли гении.

— Кога да ти донеса куфарчето?

— Към седем вечерта. Имате дванайсет часа. Ще стигнат ли?

— Поне така твърдят. Бълингтън каза, че разполага с малка армия компютърни специалисти, които нямат търпение да разглобят кутията.

— Нали са наясно, че нямат право на грешки?

— Спокойно. Ти как се чувстваш?

— Страхотно. Подготвили ли са заповед за арест?

— О, да. Обвинения в подслушване, изнудване и заговор. Доста пикантни неща. Чакат единствено теб.

— Мисълта, че ще заловят Бени, ме мотивира изключително много.

— Успех.

Рой изчезна. Новото куфарче имаше същите драскотини и визитна картичка. Кайл бързо го напълни с папки, бележници и химикалки, след което отиде да си сипе още кафе.

* * *

След дванайсет тягостни часа Рой се върна с второто куфарче. Кайл затвори вратата.

— Е? — попита той.

— Очакванията ни се оправдаха. Кутията представлява специален компютър, подобен на моделите в армията. Всичко е последна дума на техниката. Машината е конструирана изцяло за сваляне на файлове. Има два хард диска по 750 гигабайта. Достатъчно, за да изтеглиш цялата документация на тази фирма и на още няколко други. Софтуерът е изключително сложен. Специалистите от ФБР не бяха виждали такъв до момента. Имаме си работа с професионалисти, Кайл.

— Добре, че ми каза.

— Компютърът наистина излъчва радиосигнал, с който могат да те проследят.

— По дяволите! Значи трябва да сваля нещо?

— Опасявам се, че да. Сигналът не показва характера и количеството на свалените документи. Просто ще ги информира, че си в стаята и започваш с трансфера на данни.

— Мамка му!

— Ще се справиш, Кайл.

— Всички ми го повтарят.

— Знаеш ли къде ще се срещнете после?

— Не. Ще ми съобщят мястото, след като приключа. В случай че сваля документите, без да задействам някаква аларма, ще съобщя на Бени радостната новина, а той ще предложи място за среща. Смятам да вляза в стаята след час. Ще остана най-много до девет, независимо колко информация съм изтеглил. Ако имам късмет, ще напусна сградата към 21:15 часа.

— Ще чакам в кабинета. Моля те, обади ми се при първа възможност. Мисията е много вълнуваща, Кайл.

— Вълнуваща? По-скоро ужасяваща.

— Ще се справиш.

Рой отново смени куфарчетата и изчезна.

След като не спря да се взира в часовника си цели шейсет минути, Кайл начисли на „Трайлон“ един час изработено време и се подготви за действие. Разхлаби възела на вратовръзката и нави ръкавите на ризата си, стараейки се да изглежда небрежно. После слезе с асансьора до осемнайсетия етаж.

Шери Абни беше в стаята и той трябваше да я поздрави. Разхвърляната й маса подсказваше, че тя е прекарала часове там, и то без особен успех. Кайл избра най-отдалеченото работно място и седна. Шери оставаше с гръб към него.

Въпреки опасенията си Кайл се съмняваше, че някой от екипа ще забележи нещо странно в поведението му. Всички столове бяха обърнати към стените. Докато правеше справки, той виждаше само монитора, компютъра и стената зад тях. Опасността дебнеше от тавана, където бяха разположени видеокамерите. Все пак би предпочел да е сам в стаята.

След петнайсет минути Кайл реши да отиде до тоалетната. На излизане попита Шери:

— Да ти донеса ли кафе?

— Не, благодаря. Скоро приключвам.

Чудесно. Шери си тръгна в 20:30 ч. — кръгъл час, който улесняваше пресмятането на изработеното време. Кайл сложи върху компютъра един бележник и две химикалки — те лесно можеха да паднат на пода. После струпа няколко папки до монитора и създаде пълен хаос на работното си място. В 20:40 ч. той почука на заключената метална врата, която водеше към стаята с принтера, но не получи отговор. После почука на друга врата, зад която подозираше, че се намира Гант. Кайл го засичаше от време на време около помещението с компютрите и предполагаше, че работи наблизо. Отново никаква реакция. Пет минути по-късно Кайл реши да действа, преди в стаята да е влязъл някой друг адвокат. Той отиде до масата и уж случайно бутна бележника, който се намираше върху компютъра. Химикалките се разхвърчаха наоколо. Кайл изруга колкото се може по-силно и се наведе, за да събере предметите от земята. Намери едната химикалка, но не успя да открие другата и продължи да търси. Опипа пода, провери зад монитора, под стола и после пак зад компютъра. Там той внимателно пъхна малкия предавател в USB порта. В същия миг откри липсващата химикалка и я вдигна високо, така че да се види ясно на камерите. После зае отново мястото си и започна да щрака по клавиатурата. Пъхна бавно куфарчето под масата и натисна бутона.

Не се задействаха аларми и на екрана не изскочиха предупреждения за вируси. Гант не нахлу в стаята с въоръжена охрана. Нищо не се случи. Хакерът Кайл крадеше файлове със страхотна скорост. За девет минути прехвърли в синята кутия всички налични документи от категория А — писма, справки и стотици безобидни материали, които вече бяха предоставени на ЕПЕ и „Бартин“. Когато свърши с документите от тази категория, Кайл повтори процеса и ги свали отново. И така още няколко пъти.

Един час след като бе влязъл в стаята, той за втори път изпусна химикалките. Докато търсеше наоколо, извади предавателя от USB порта. После събра вещите си и излезе. Изтича до кабинета си, взе сакото и шлифера и се отправи към асансьора, без да попадне на никого. Докато слизаше, Кайл осъзна, че е настъпил моментът, от който винаги се бе страхувал. Той напускаше офиса като крадец. Изнасяше фирмени документи — достатъчна причина да го осъдят и да му отнемат завинаги адвокатските права.

Когато излезе навън в студената декемврийска нощ, Кайл се обади на Бени.

— Мисията е изпълнена! — заяви гордо той.

— Браво, Кайл. Хотел „Оксфорд“, на ъгъла на Лексингтън Авеню и Трийсет и пета улица, стая 551. На петнайсет минути от теб.

— Тръгвам веднага.

Кайл се отправи към една черна лимузина, регистрирана в известна фирма за коли под наем в Бруклин, и седна на задната седалка. Дребният шофьор, азиатец по произход, попита:

— Накъде?

— Как се казваш?

— Ал Капоне.

— Къде си роден, Ал?

— В Тътуайлър, щата Тексас.

— Браво на теб, Ал. Хотел „Оксфорд“, стая 551.

Агентът Ал веднага се обади на някого и повтори информацията. Изслуша инструкциите, след което подкара колата съвсем бавно и каза:

— Планът е следният, мистър Макавой. Екипът ни ще пристигне в хотела след десет минути. Ние ще се позабавим. Шефът на екипа ще ми се обади от хотела с нови инструкции. Искате ли жилетка?

— Моля?

— Бронирана жилетка. Има една в багажника, ако желаете.

Кайл дотолкова бе погълнат от кражбата на документите, че нямаше време да обмисли самото задържане на Бени и, евентуално, на Найджъл. Не се съмняваше, че ще отведе ФБР до своя резидент, но не се бе замислял особено за подробностите около операцията. Защо му бе нужна бронирана жилетка?

За да го предпази от куршумите, разбира се. В объркания му мозък изникна образът на Бакстър.

— Не, благодаря — отвърна Кайл.

— Както кажете, сър.

Ал нарочно избра обходен маршрут с по-натоварено движение, за да убие малко време. Мобилният му телефон иззвъня, той вдигна и след малко се обърна към Кайл.

— Добре, мистър Макавой. Ще спра пред хотела, а вие ще влезете сам във фоайето. Отивате до асансьорите вдясно и натискате копчето за четвъртия етаж. Слизате, завивате наляво по коридора и се насочвате към вратата на стълбището. Там ще ви чака мистър Бълингтън с още няколко агенти. Те ще поемат нещата.

— Звучи забавно.

— Успех, мистър Макавой.

След пет минути Кайл влезе във фоайето на хотел „Оксфорд“ и изпълни инструкциите. На стълбището между четвъртия и петия етаж се срещна с Джо Бълингтън и още двама агенти, облечени точно като мъжете, на които се бе натъкнал след баскетболния мач в Ню Хейвън десет месеца по-рано. Тези обаче бяха истински и Кайл нямаше никакво желание да проверява служебните им значки. Напрежението бе осезаемо и изтощеното сърце на Кайл биеше като лудо.

— Аз съм агент Бут, а това е агент Харди — каза единият. Кайл се впечатли от едрия им ръст.

— Отиди до стая 551 — продължи Бут. — В момента, в който тръгнат да отварят вратата, я изритай с всичка сила и скочи встрани. Ще бъдем плътно зад теб. Не очакваме да открият огън. Сигурно са въоръжени, но едва ли предполагат, че сме им устроили засада. Щом влезем вътре, колегите ми ще те отведат оттук.

Моля? Да открият огън?! Кайл понечи да се изсмее, но коленете му омекнаха.

— Разбра ли? — изръмжа Бут.

— Да. Да действаме.

Кайл тръгна самоуверено по коридора и спря пред стая 551. Натисна звънеца, пое си дълбоко въздух и се огледа. Бут и Харди дебнеха на пет метра зад него, готови да атакуват. В ръцете им проблясваха черни пистолети. От другия край на коридора приближаваха още двама агенти с извадени оръжия.

Може би трябваше да си сложа жилетка, помисли си Кайл и натисна отново звънеца. Нищо. Отвътре не се чуваше и звук. Той чувстваше, че се задушава, а стомахът му се сви на топка. Куфарчето, вече пълно с откраднати файлове, тежеше цял тон.

Кайл погледна намръщено Бут, който също изглеждаше объркан. Кайл натисна звънеца за трети път. После почука на вратата и извика:

— Отвори, Бени. Аз съм, Кайл.

Отново нищо. Той звънна още два пъти.

— Стаята е единична — прошепна Бут. В следващия миг агентите се прегрупираха и той нареди на Кайл: — Ако обичаш, отстъпи встрани. Оттегли се в края на коридора и чакай там.

Харди извади карта за влизане в стаята и я пъхна в отвора. Вратата се отключи и четиримата федерални агенти нахлуха вътре, насочвайки пистолетите си във всички посоки. Джо Бълингтън връхлетя след тях, последван от другите агенти.

Стаята беше празна. Дори там да бе имало някого, той не бе оставил никакви следи. Бълингтън излезе в коридора и извика по радиостанцията:

— Блокирайте всички изходи!

Той погледна безпомощно пребледнелия Кайл. Агентите се суетяха наоколо, нерешителни и объркани. Някои се затичаха към стълбите, други към асансьорите.

Една възрастна жена излезе от стая 562 и извика: „Пазете тишина!“, но бързо загуби кураж, когато двама навъсени агенти насочиха оръжия към нея. Тя се прибра невредима, но определено нямаше да спи цяла нощ.

— Кайл, влез тук — подкани го Бълингтън и посочи стая 551.

Кайл стисна куфарчето и изпълни заповедта.

— Изчакай ме няколко минути — добави агентът. — Моите колеги ще останат с теб.

Кайл седна на ръба на леглото и остави куфарчето между краката си. Двамата мъже затвориха вратата и прибраха пистолетите. За няколко минути Кайл си представи стотици ужасяващи сценарии. Сети се за Рой и му се обади. Адвокатът все още чакаше в кабинета си.

— Измъкнаха се — каза Кайл с тих, немощен глас.

— Как така?

— Отидохме в хотелската стая, но не заварихме никого. Изчезнали са, Рой.

— Къде си сега?

— В стая 551, хотел „Оксфорд“. Имам охрана. ФБР претърсва сградата, но едва ли ще ги открие.

— Идвам до петнайсет минути.

 

 

Докато агентите претърсваха хотела, трима техни колеги се отправиха към апартамента на Кайл в Челси. Те влязоха с неговия ключ и претършуваха жилището, което им отне четири часа. Откриха три скрити камери, подслушвателно устройство на телефона и още шест други в целия апартамент. Достатъчно материал, за да повдигнат обвинения. Федералните агенти разполагаха с неоспорими доказателства, но преди всичко трябваше да заловят заподозрените.