Джон Гришам
Изнудването (29)

28

— Погребенията траят най-много два часа — заяви Дъг Пекам, вперил очи в Кайл. — Не разбирам защо са ти нужни два свободни дни.

— Церемонията е в Питсбърг. Налага се да взема самолет дотам и обратно. Той беше член на братството, а аз ще нося ковчега. Трябва да се видя със семейството му. Моля те, Дъг.

— И аз съм ходил на погребения!

— На двайсет и пет годишен приятел, застрелян в главата?

— Разбирам, но цели два дни?

— Приеми го като отпуск. Малко лично време. Нямаме ли право на няколко свободни дни в годината?

— Да. Пише го някъде в правилника на фирмата, но никой не ги ползва.

— Тогава аз ще го направя. Уволни ме, ако искаш. Не ми пука.

Двамата въздъхнаха тежко. Накрая Дъг заяви със спокоен глас:

— Добре, добре. Кога е погребението?

— В сряда, два часа.

— Тогава замини утре късно следобед. Очаквам да си тук в четвъртък, пет и половина сутринта. В момента фирмата е като буре с барут, Кайл. Отделянето на Тоби Роланд става все по-неприятно и мащабно, а ние ще понесем последствията.

— Той ми беше съквартирант.

— Съжалявам.

— О, благодаря ти.

Дъг пренебрегна коментара, взе една дебела папка и я стовари пред Кайл.

— Можеш ли да прочетеш това в самолета?

Въпросът прозвуча по-скоро като заповед.

Кайл вдигна документите и стисна зъби, за да не избухне. Разбира се, Дъг, помисли си той. Ще ги прегледам в самолета и по време на церемонията. Ще анализирам проклетите документи, докато спускат Бакстър в гроба, и ще ги прелистя отново на връщане за Ню Йорк. А за всяка минута, посветена на тази папка, ще начисля колосални суми на бедния клиент, който е направил грубата грешка да избере тази отвратителна месомелачка за правните си нужди.

— Добре ли си? — попита го Дъг.

— Не.

— Виж, съжалявам. Не знам какво друго да кажа.

— Не е и нужно.

— Имаш ли представа кой е дръпнал спусъка?

Дъг се намести на стола, стараейки се да поддържа разговора. Опитът му да се престори на загрижен не бе особено успешен.

— Не.

Само ако знаеше, помисли си Кайл.

— Съжалявам — повтори Дъг и окончателно се отказа да се прави на добър.

Кайл тръгна към вратата. Преди да излезе, Дъг се провикна:

— Помолих те да пресметнеш часовете ми по случая „Онтарио Банк“. Когато обядвахме, нали помниш? Информацията ми е нужна.

Изчисли си сам проклетите часове, помисли си Кайл. И в бъдеще го прави навреме, като всички останали.

— Почти съм готов — отвърна Кайл и напусна кабинета, за да не бъде подлаган на повече унижения.

* * *

Погребението на Бакстър Фарнсуърт Тейт се състоя в един мрачен и дъждовен ден в гробището „Хоумуд“ в центъра на Питсбърг. Семейството организира скромна служба, на която не допусна външни лица и журналисти. Бакстър имаше брат, който присъства на церемонията, и сестра, която не се появи. През целия уикенд братът правеше смели опити да превърне погребението във „възхвала“ на живота на Бакстър, но идеята бързо се провали, тъй като нямаше какво толкова да възхваляват. Затова се принуди да остави нещата в ръцете на свещеника. Той изпълни стандартните ритуали по изпращането на човек, когото никога не бе виждал. Оли Гайс от Кливланд, член на „Бета“, живял с Бакстър в „Дюкейн“, прочете изпълнено с похвали надгробно слово, което предизвика леки усмивки сред гостите. От осемте връстници на Бакстър от „Бета“ присъстваха седем. Имаше и доста хора от Питсбърг — приятели от детството и задължителните гости от висшите прослойки. На погребението дойдоха и четирима стари приятели от интерната, където семейство Тейт бе изпратило Бакстър, след като той навърши четиринайсет години.

Без Кайл и останалите да предполагат, Елейн Кийнан се опита да влезе в църквата, но не бе допусната, тъй като името й не присъстваше в списъка.

Никой от Холивуд не дойде на церемонията. Долнопробните агенти на Бакстър в Лос Анджелис дори не изпратиха цветя. Негова бивша съквартирантка бе написала кратка реч и бе помолила свещеника да я прочете пред всички, тъй като тя не можела да се измъкне от снимачната площадка. Речта й съдържаше препратки към Буда и Тибет, които едва ли щяха да бъдат приети добре в Питсбърг. Свещеникът изхвърли писмото, без да се допита до семейството.

Пастор Мани успя да влезе в църквата едва след като Джоуи Бернардо убеди роднините, че Бакстър е говорил с дълбоко уважение за своя духовен водач от Рино. Семейството и другите опечалени изгледаха подозрително пастора, който носеше стандартната си униформа — широки протъркани панталони и размъкната риза. Отгоре бе наметнал някаква роба, която наподобяваше бял чаршаф. Единственото, което се вписваше в официалната церемония, беше черната кожена барета, прикриваща сивите къдрици. С нея той приличаше на застаряващ Че Гевара. По време на литургията Мани плака повече от всички тесногръди и безчувствени гости, взети заедно.

Кайл не пророни и сълза, въпреки че беше дълбоко разтърсен от смъртта на младия си приятел. Докато стоеше до гроба и се взираше в дъбовия ковчег, той не успя да си спомни нищо от хубавите си преживявания с Бакстър. Разкъсваше се от мисълта какво е трябвало да направи, за да предотврати трагедията. Чудеше се дали не е сгрешил, премълчавайки за видеозаписа, Бени и всичко останало. Ако бе разказал за тях на Бакстър, нещастникът може би щеше да осъзнае опасността и да действа по различен начин. А може би не. В стремежа си да поправи грешките от миналото Бакстър вероятно щеше да полудее, ако научеше, че някой е снимал инцидента с Елейн. Тогава би признал всичко под клетва, с което щеше да повлече и останалите със себе си. Действията на Бакстър не можеха да бъдат предвидени, тъй като той не разсъждаваше разумно. А и вече бе късно за каквито и да е предположения. Кайл не бе преценил риска, но сега осъзнаваше ясно какви са последствията.

Около гроба се бяха струпали стотина опечалени, за да чуят последните думи на свещеника. Няколко студени дъждовни капки ускориха церемонията. Тъмночервена тента пазеше ковчега и членовете на семейството от дъжда. Кайл се загледа към редиците с надгробни плочи, където почиваха предците от знатния род. Зад тях се издигаше каменната порта на гробището. От другата страна чакаше огромна тълпа журналисти, въоръжени с камери, прожектори и микрофони. Полицията и бодигардовете на семейството ги държаха настрана от църквата, но всички отвън дебнеха с любопитство церемонията. Отчаяно се надяваха да заснемат ковчега или майката на убития, съкрушена от загубата на сина си. Някъде сред тях дебнеше поне един от агентите на Бени. А може би двама или трима. Кайл се чудеше дали не носят камера, за да заснемат кои от приятелите на Бакстър са си направили труда да се появят. Информацията едва ли щеше да бъде от голяма полза, но повечето им действия и бездруго нямаха особен смисъл.

Но те определено знаеха как да убиват. Кайл вече не се съмняваше в това. Полицията не бе дала никакви изявления до момента, а с всеки изминал ден ставаше ясно, че мълчанието им не е нарочно. Те просто не разполагаха с доказателства. Всичко се изчерпваше с приглушения изстрел, изкусното бягство и липсата на мотив.

Пастор Мани плачеше силно до тентата и смущаваше всички присъстващи. Свещеникът прекъсна словото си за миг, но скоро продължи.

Кайл се загледа в далечната тълпа, но от такова разстояние не можеше да разпознае нито едно лице. Знаеше, че са там и наблюдават всяко движение на Джоуи и Алън Строк, който бе дошъл специално от Охайо. От четиримата съквартиранти бяха останали трима.

Когато свещеникът привърши, се чуха сподавени ридания. После тълпата се разпръсна и се отдалечи от гроба. Погребението приключи, а родителите и братът на Бакстър не се задържаха твърде дълго. Кайл и Джоуи останаха до надгробната плоча на поредния член от рода Тейт.

— Това ще е последният ни разговор — каза Джоуи тихо, но непоколебимо. — Забърка се с неподходящите хора, Кайл. Не ме замесвай повече.

Кайл погледна към купчината пръст, която скоро щяха да изсипят върху ковчега на Бакстър.

Джоуи продължи да говори, без да мърда устни, сякаш някой ги подслушваше.

— Не разчитай повече на мен. Разбра ли? В живота ми има по-важни неща. Скоро ще се оженя и ще стана баща. Стига глупави шпионски игри. Щом искаш, продължавай, но ме остави на мира.

— Добре, Джоуи.

— Никакви имейли, пратки или обаждания. Край на пътуванията до Ню Йорк. Не мога да ти попреча да идваш в Питсбърг, но не ми звъни, когато си тук. Един от нас ще бъде следващата жертва, Кайл. И това няма да си ти. Твърде ценен си за тях. Ако сбъркаме още веднъж, познай кой ще отнесе куршума.

— Не сме виновни за смъртта на Бакстър.

— Сигурен ли си?

— Не.

— Тези типове не се навъртат наоколо без причина. А причината си ти.

— Благодаря, Джоуи.

— Няма защо. Тръгвам си. Остави ме на мира, Кайл. И се постарай записът да не излезе наяве. Сбогом.

Кайл го изчака да се отдалечи, после бавно тръгна към изхода на гробището.