Джон Гришам
Изнудването (11)

10

Искът бе заведен във федералния съд на Ню Йорк, район Манхатън, в пет без десет в петък следобед. Моментът бе избран нарочно, за да не се вдига много шум около случая в пресата. Обичайните превантивни мерки. Човекът, подписал иска, беше известният адвокат Уилсън Ръш, старши съдружник в „Скъли и Пършинг“. През целия ден бе звънял на съдебния секретар. Накрая се бе уверил, че документите ще бъдат приети и вписани, преди съдът да затвори за уикенда. Като всички останали искове настоящият бе заведен по електронен път. Не беше необходимо служител от фирмата да носи дебела папка с документи до съдебната зала „Даниъл Патрик Мойнихан“ на Пърл Стрийт, за да се даде ход на процеса. От близо четирийсетте граждански дела, постъпили в съда същия ден, това беше най-сериозното, най-заплетеното и най-дългоочакваното. Двете замесени страни враждуваха от години и макар доста от скандалите да се отразяваха в медиите, повечето конфликтни точки бяха твърде деликатни, за да бъдат огласявани. Пентагонът, редица старши членове на Конгреса и дори Белият дом положиха неимоверни усилия да предотвратят делото, но всички опити се оказаха напразни. Поредната битка бе започнала и никой не очакваше бързо разрешение на проблема. Двете страни и техните адвокати щяха да се борят със зъби нокти в продължение на години, докато спорът си проправяше път през различни федерални инстанции, преди да попадне във Върховния съд за окончателно решение.

След като получи иска, съдебният секретар бързо прехвърли документите в секретна папка, за да предотврати изтичане на информация. Такива мерки се налагаха изключително рядко и бяха изпълнени по нареждане на главния съдия. Пресата щеше да получи кратко изложение на делото, подготвено по указанията на мистър Ръш. То също бе одобрено от съдията.

Ищецът беше „Трайлон Ерънотикс“, известна частна военна компания от Ню Йорк. Занимаваше се с проектиране и производство на бойни самолети от четири десетилетия. Ответникът се казваше „Бартин Дайнамикс“, публично военно дружество със седалище в Бетесда, щата Мериленд. „Бартин“ печелеше по 15 милиарда годишно от държавни поръчки — сума, която представляваше 95 процента от годишните приходи на компанията. Тя ползваше различни адвокати за своите нужди, но в най-сериозните спорове винаги разчиташе на „Ейджий, Поу и Епс“.

В момента „Скъли и Пършинг“ разполагаше с две хиляди и сто юристи и твърдеше, че е най-голямата фирма в света. За „Ейджий, Поу и Епс“ работеха двеста адвокати по-малко, но фирмата имаше повече представителства в чужбина и затова претендираше, че е най-голямата. Двата мастодонта губеха твърде много време да се съревновават помежду си. Хвалеха се със своя обем дейност, влияние, престиж, печалба, съдружници и всичко останало, което би им осигурило преднина пред конкурента.

Ябълката на раздора беше новата разточителна идея на Пентагона да конструира свръхзвуковия бомбардировач Б-10, ултрамодерен самолет, за който армията мечтаеше от десетилетия. Преди пет години военновъздушните сили обявиха конкурс сред най-престижните военни компании за проектирането на Б-10, който да замести остарялата ескадрила от Б-52 и Б-22 и да служи на армията чак до 2060 г. „Локхийд“, най-голямата сред компаниите, се смяташе за фаворит в конкурса, но беше бързо изпреварена от смесеното дружество, съставено от „Трайлон“ и „Бартин“. Консорциум от британски, френски и израелски фирми също участваше в него, макар и с по-малък дял.

Възнаграждението си струваше усилията. Военните обещаха да платят на победителя първоначална сума от десет милиарда долара, за да разработи революционната технология и да построи прототипа. После щяха да му поръчат между 250 и 450 бомбардировача Б-10 за следващите трийсет години. Общата стойност на договора възлизаше на около 800 милиарда долара, което го превръщаше в най-мащабната поръчка в историята на Пентагона. Очакваните преразходи надхвърляха всякакви изчисления.

„Трайлон“ и „Бартин“ представиха възхитителен проект. Техният Б-10 можеше да излети от всяка база в Съединените щати, зареден със същото количество бомби като Б-52, да развие скорост от 12 230 километра в час, или Mach 10, и да ги пусне от другата страна на земното кълбо само след час. Летеше по-бързо и по-високо от всички съществуващи средства за отбрана. След като се освободеше от своя товар, Б-10 се завръщаше в изходната база, без да презареди гориво във въздуха или на земята. Бомбардировачът буквално прескачаше границата на атмосферата. Първо се издигаше до четирийсет хиляди метра и навлизаше в стратосферата. Там изключваше двигателите си и се потапяше отново в атмосферата. Щом попаднеха в нея, въздушнореактивните двигатели пак се задействаха и изстрелваха самолета обратно до четирийсет хиляди метра височина. Цялото действие, наподобяващо подскачането на плосък камък по водна повърхност, се повтаряше няколко пъти, преди Б-10 да стигне до крайната си цел. Полетът от Аризона до Азия изискваше около трийсет потапяния на Б-10 в атмосферата — едно на всеки деветдесет секунди. Двигателите не работеха непрекъснато и затова бомбардировачът изразходваше значително по-малки количества гориво. Тъй като Б-10 напускаше атмосферата и навлизаше в студените слоеве на космоса, не съществуваше опасност от прегряване.

След три години, посветени на интензивни и често напрегнати проучвания, военновъздушните сили съобщиха, че са избрали предложението на „Трайлон“ и „Бартин“. Новината не се разгласи публично, защото проектът беше безбожно скъп, а страната водеше две войни. Пентагонът реши, че не е особено мъдро да оповестява амбициозния си план. Военновъздушните сили положиха огромни усилия да омаловажат програмата за разработване на Б-10, но опитите им се оказаха чиста загуба на време. Веднага щом победителят стана ясен, на всички фронтове избухнаха скандали.

„Локхийд“ се оттегли със своите сенатори, лобисти и адвокати. Дългогодишните конкуренти „Трайлон“ и „Бартин“ почти веднага се хванаха за гушите. Перспективата за толкова голяма печалба сложи край на всякакво желание за сътрудничество. Двете компании въвлякоха политици и лобисти в битката за лъвския пай. Британските, френските и израелските фирми отстъпиха на заден план, но не се оттеглиха напълно.

Както „Трайлон“, така и „Бартин“ предявиха претенции за собственост върху проекта и технологията. Опитите за помирение имаха временен успех и впоследствие се провалиха. „Локхийд“ търпеливо изчакваше своя шанс. Пентагонът заплаши, че ще анулира договора и ще обяви нов конкурс. Конгресмените свикваха срещи. Губернаторите настояваха за откриване на нови работни места и икономическо развитие. Журналистите пишеха дълги материали по случая. Гражданските сдружения, следящи разходите на правителството, протестираха срещу Б-10, все едно беше совалка до Марс.

Адвокатите мълчаливо се подготвяха за битката в съдебната зала.

Два часа след завеждане на делото Кайл видя, че то е регистрирано на уебсайта на федералния съд. Той седеше зад бюрото си в редакцията и пишеше дълга статия на компютъра. От три седмици проверяваше всички дела, заведени в щатските и федералните съдилища на Ню Йорк. По време на първата им злополучна среща Бени бе споменал за предстоящо колосално дело в Ню Йорк, към което Кайл щеше да бъде зачислен. В последвалите разговори Кайл многократно се опита да извлече повече информация относно процеса, но Бени всеки път отвръщаше: „Ще поговорим по-късно.“ Странното беше, че в интернет фигурираше единствено името на делото, както и координатите на Уилсън Ръш, неговият адвокатски номер и фирмата, за която работи. Папката бе обозначена с надпис „СЕКРЕТНО“ и Кайл не успя да разгледа съдържанието й. През последните три седмици никое друго дело, заведено в съда на Ню Йорк, район Манхатън, не бе засекретено по подобен начин.

Нещата изглеждаха съмнителни.

Той потърси в интернет информация за „Ейджий, Поу и Епс“ и разгледа огромния им списък с корпоративни клиенти. Фирмата представляваше „Бартин Дайнамикс“ от началото на осемдесетте.

Кайл забрави за купищата работа, струпана на бюрото и около стола му, и потъна в мрежата. Въведе думата „Трайлон“ и скоро попадна на проекта за свръхзвуковия бомбардировач Б-10 и проблемите, произлезли от него. Очевидно неприятностите продължаваха.

Кайл затвори вратата на малкия си кабинет и провери дали принтерът е зареден с достатъчно хартия. Беше петък, към осем вечерта, и въпреки че сътрудниците на списанието често оставаха до късно в офиса, екипът си бе тръгнал за пролетната ваканция. Той разпечата цялата налична информация за „Трайлон“ и „Бартин“ и зареди още хартия. Намери десетки статии от вестници и списания, описващи провала на Б-10. Принтира всички и прочете по-сериозните материали.

След това Кайл откри над сто военни уебсайта. Един от тях, специализиран в технологии на бъдещето, съдържаше информация за Б-10. Кайл провери архива на всички дела, за да разбере колко пъти „Скъли и Пършинг“ е представлявала „Трайлон“ в съда, и направи същото с „Ейджий, Поу и Епс“ и „Бартин“. Часове наред Кайл се рови в интернет. Колкото по-дебела ставаше папката с документи, толкова по-зле се чувстваше той.

Съществуваше вероятност да е тръгнал по следите на погрешното дело. Не можеше да знае със сигурност, преди да получи потвърждение от Бени. Но в случая не оставаше много място за съмнение. Съвпаденията бяха очевидни. Ставаше дума за милиарди долари, точно както бе казал Бени. Двете корпорации бяха стари конкуренти, а адвокатските фирми се мразеха.

Военни тайни. Кражба на технологии. Индустриален шпионаж. Чуждо разузнаване. Заплахи за съд и наказателно преследване. По всичко личеше, че става дума за мръсна игра с огромни размери, а той, Кайл Макавой, трябваше да се забърка в цялата каша.

През последните седмици често се бе питал кое дело би заслужавало високите разходи, свързани с такъв сложен шпионаж. Причините за спора между две вражески корпорации, борещи се за колосални суми, можеха да са многобройни. Беше предположил, че се касае за някое нарушение на закона за защита на конкуренцията, патентен спор или конфликт между две фармацевтични компании за правата върху поредното хапче за отслабване. Но ето че в този момент пред очите му се разкриваше възможно най-ужасният сценарий. Фирмите искаха да се докопат до златната поръчка на Пентагона, в която бяха намесени секретни технологии, воюващи политици, безскрупулни бизнесмени и други. Списъкът беше дълъг и обезкуражаващ.

Защо не можеше просто да се върне в Йорк и да започне работа в адвокатската кантора на баща си?

В един през нощта Кайл прибра бележниците в раницата си и за няколко секунди изпълни безполезния ритуал по разчистване на бюрото. Огледа се, изгаси осветлението, заключи вратата и за пореден път осъзна, че всеки опитен агент би могъл да влезе вътре. Не се съмняваше, че Бени и неговата банда вече са били там с бръмбари, кабели, микрофони и всякакви други джаджи, за които дори не смееше да си помисли.

Знаеше също, че го наблюдават. Въпреки изричното му желание да го оставят на мира Кайл усещаше, че го следят. Беше ги видял няколко пъти. Справяха се добре, но допускаха грешки. Номерът е да се преструвам, че изобщо не ги забелязвам, повтаряше си той. Просто ще играя ролята на наивен и безгрижен колежанин, който се разкарва из университета и зяпа момичетата.

Кайл не промени своите навици, маршрути или места за паркиране. Обядваше в един и същ ресторант почти всеки ден. Не смени и кафенето, в което се срещаше с Оливия след лекции. С малки изключения прекарваше времето си в университета или вкъщи. Тъй като навиците му оставаха непроменени, действията на неговите преследвачи станаха по-предсказуеми. Те се отпуснаха, защото Кайл беше твърде лесна мишена. Невинният студент буквално ги приспиваше и когато сетивата им се притъпяваха, ги хващаше в крачка. Той бе виждал един от преследвачите цели три пъти — мъж с червендалесто лице и различни на вид очила и мустаци, които ту се появяваха, ту изчезваха.

В антиквариата книжарница близо до университета Кайл започна да си купува евтини шпионски романи. Вземаше по един всеки път и го слагаше в раницата си. Щом приключеше с него, го изхвърляше в някое кошче в университета и си избираше друг.

Той предполагаше, че всичките му средства за комуникация са под наблюдение. Беше сигурен, че мобилният телефон и лаптопът му се следят. Имейлите, които изпращаше до Джоуи Бернардо, Алън Строк и Бакстър Тейт зачестиха, но съобщенията представляваха кратки поздрави без конкретно съдържание. Действаше по същия начин и с други колеги от „Бета“ под предлог, че иска да поддържа по-интензивна връзка с приятелите си. Обаждаше им се веднъж седмично, за да си поговорят за спорт, училище и кариери.

Ако Бени действително го подслушваше, нямаше да открие и следа от подозрение у Кайл. Кайл съзнаваше, че ако иска да оцелее през следващите седем години, трябва да мисли и да действа като своите противници. Все някак щеше да намери изход от ситуацията.

Бени отново се появи на хоризонта. В събота двамата се видяха в една арабска закусвалня в северната част на града, за да хапнат по един сандвич. Той бе обещал да идва веднъж на всеки две седмици, докато Кайл не завърши през май. Когато Кайл го попита защо посещенията са необходими, Бени скалъпи плоското обяснение, че не бива да губят връзка.

С всяка изминала среща Бени ставаше по-дружелюбен. Щеше да си остане безскрупулен наемник, но сякаш му се искаше да разведри обстановката. Казваше, че, така или иначе, са принудени да прекарват дълги часове заедно. Кайл се мръщеше на думите му. Нямаше намерение да се впуска в сладки приказки.

— Имаш ли планове за пролетната ваканция? — попита Бени, докато разгъваха сандвичите си.

— Ще работя — отвърна Кайл. Ваканцията беше започнала предишния ден и половин Йейл бе заминал за Южна Флорида.

— Я стига. Няма ли да прекараш последната си ваканция на плажа?

— Не. Следващата седмица заминавам за Ню Йорк. Ще си търся жилище.

Бени го погледна изненадано и каза:

— Можем да ти помогнем.

— Вече го обсъдихме, Бени. Нямам нужда от помощта ти.

Двамата отхапаха големи парчета от сандвичите си и мълчаливо ги сдъвкаха.

— Някакви новини по делото? — попита накрая Кайл.

Бени побърза да поклати глава. Нищо.

— Вече заведено ли е? — продължи Кайл. — Разкажи ми за него.

Бени прочисти гърлото си и отпи глътка вода.

— Следващата седмица. Нека се срещнем в Ню Йорк. Там ще те въведа в случая.

— Умирам от нетърпение.

Продължиха да се хранят мълчаливо.

— Кога е изпитът за правоспособност? — поинтересува се Бени.

— През юли.

— Къде?

— В Ню Йорк. Някъде в Манхатън. Но не го очаквам с нетърпение.

— Ще се справиш. Кога ще научиш резултатите?

Бени знаеше датите и точните места, на които се провеждаха изпитите в Ню Йорк. Беше му известно и кога излизат оценките в интернет. Знаеше какво се случва с новопостъпилите във фирмата, ако ги скъсаха. Знаеше всичко.

— В началото на ноември. Да не си завършил право?

Лека усмивка, почти кикот.

— О, не. Винаги съм се опитвал да избягвам адвокатите. Но понякога работата ми налага обратното.

Кайл се вслуша внимателно в акцента. На моменти се появяваше, но после пак изчезваше. Той си помисли за израелците и лекотата, с която изучават чужди езици, особено в Мосад и армията.

За пореден път Кайл се запита кой е човекът срещу него.

Пет дни по-късно те се видяха в хотел „Риц-Карлтън“ в Долен Манхатън. Кайл попита Бени дали има офис в града, или винаги работи в хотелски стаи. Така и не получи отговор. Преди срещата Кайл бе разгледал четири апартамента в Сохо и Трайбека. Най-евтиният струваше 4200 долара на месец и беше с площ от седемдесет и пет квадратни метра, но в сградата нямаше асансьор. Наемът на най-скъпия възлизаше на 6500 долара. Той заемаше деветдесет квадрата в един ремонтиран склад. Независимо от цената Кайл държеше да живее сам. Животът му щеше да е достатъчно сложен и без да дели жилището си с друг. Освен това Бени не одобряваше идеята за съквартирант.

Хората на Бени проследиха Кайл и брокера в Долен Манхатън и научиха с точност местонахождението на апартаментите. Преди Кайл да пристигне в хотела, агентите се обадиха на същия посредник, за да го разпитат за жилищата и да си уредят час за оглед. Кайл имаше свободата да избира сам дома си, но преследвачите щяха да претършуват из основи мястото, преди той да се нанесе.

На масичката в хотелската стая Бени бе приготвил дебела папка с документи.

— Делото е заведено миналия петък — започна той. — Във федералния съд в Манхатън. Ищецът е компания на име „Трайлон Ерънотикс“, а ответникът е фирма „Бартин Дайнамикс“.

Кайл попи думите, без да смени изражението си. Проучванията му по случая и страните в процеса обхващаха три дебели бележника, дълги над две хиляди страници, и растяха с всеки изминал ден. Беше наясно, че не знае колкото своето приятелче Бени, но вече знаеше доста.

А Бени знаеше, че той знае. С помощта на компютърните си специалисти в удобния офис на Броуд Стрийт държеше под око лаптопа на Кайл и настолния му компютър в редакцията. Наблюдаваше ги непрекъснато. Когато Кайл отваряше лаптопа си вкъщи, за да напише имейл на своя професор, Бени знаеше. Когато разработваше даден юридически казус, Бени знаеше. Когато преглеждаше заведените дела в Ню Йорк и се ровеше из мръсното минало на „Трайлон“ и „Бартин“, Бени знаеше.

Стой си там и се прави на глупав, синко. И аз ще участвам в играта. Ти си адски умно хлапе, но си твърде наивен, за да разбереш, че жестоко се надценяваш.