Джон Гришам
Изнудването (28)

27

Откакто нае малкия невзрачен апартамент преди четири месеца и половина, Кайл не бе канил гости. Дейл повдигна въпроса няколко пъти, но впоследствие се отказа. Кайл й спомена, че живее в същинска дупка без почти никакво обзавеждане, с лоша канализация, буболечки и зле изолирани стени. Твърдеше, че си търси по-приятно жилище, но като току-що постъпил на работа адвокат няма време за подобни неща. В действителност обаче Кайл се нуждаеше от дупката, защото не искаше да допуска външни хора и да бъде подслушван. Не бе правил опити да отстрани микрофоните и бръмбарите от апартамента, но знаеше, че са там. Подозираше също, че през цялото време го наблюдават. Тъй като вече бе заблудил Бени и неговите хора, че няма никаква представа за случващото се, Кайл бе принуден да живее като отшелник. Поне веднъж седмично на вратата му се появяваха неочаквани посетители, но самият той никога не канеше гости.

Дейл се задоволяваше със срещите в нейния апартамент. Страхуваше се от буболечки. Само ако знаеш, мислеше си Кайл. Апартаментът ми е пълен с всевъзможни бръмбари.

Най-накрая те успяха да правят секс. После и двамата заспаха дълбоко. Вече бяха нарушили фирмените правила поне четири пъти, но нямаха намерение да спират.

Когато Бакстър му се обади, за да го попита дали може да остане у тях няколко дни, Кайл го засипа с редица неубедителни лъжи. Джоуи бе звъннал притеснен на Кайл минути след като се бе разделил с Бакстър.

— Трябва да направим нещо — не спираше да повтаря Джоуи, докато Кайл не му нареди да млъкне.

Мисълта, че Бакстър ще се появи в жилището му и ще започне да говори най-подробно за инцидента с Елейн, го караше да настръхва. Кайл си представяше съвсем ясно как Бени и неговите хора подслушват проповедта на Бакстър за нуждата от прошка и признаване на греховете. Ако случката с Елейн отново излезеше наяве в Питсбърг, Кайл несъмнено щеше да бъде замесен. Така Бени рискуваше да загуби връзката си в Ню Йорк.

— Съжалявам, Бакс — отвърна жизнерадостно Кайл по мобилния си телефон. — Разполагам само с една спалня, ако изобщо може да се нарече така. А и братовчедка ми е окупирала канапето в хола. Дойде в Ню Йорк преди месец, за да си търси работа. Наистина няма място.

Бакстър си взе стая в хотел „Сохо Гранд“. Двамата се срещнаха късно в една денонощна пицария на Блийкър Стрийт в Гринич Вилидж. Кайл избра точно това заведение, защото го познаваше отпреди и бе установил, че мястото е подходящо за тайни срещи. Пицарията имаше само един вход и големи прозорци с гледка към тротоара. Помещението беше много шумно и доста малко, така че преследвачите не можеха да влязат незабелязано. Кайл пристигна в 21:45 ч., петнайсет минути преди уговорения час, за да се настани в сепаре, откъдето се вижда входната врата. Бе решил да играе ролята на ужасно зает адвокат, потънал в поредното заплетено дело.

Бакстър носеше същите дрехи като на срещата с Джоуи. Двамата приятели се прегърнаха и се впуснаха в дълъг разговор. Поръчаха си безалкохолни напитки и Кайл заяви:

— Говорих с Джоуи. Поздравления за лечението. Изглеждаш страхотно.

— Благодаря ти. Напоследък много си мислех за теб. Спря да пиеш още във втори курс, нали?

— Да.

— Не помня причината.

— Един терапевт ме убеди, че проблемите ми с алкохола ще се задълбочат. Тогава нямах сериозни оплаквания, но нещата определено щяха да се влошат. Затова се отказах. Не бях близвал и капка допреди няколко седмици, когато си позволих малко вино. Засега всичко е наред. Ако ситуацията излезе извън контрол, ще спра отново.

— Когато постъпих в клиниката, имах три кървящи язви. Мислех да се самоубия, но така и не се реших, защото водката и кокаинът щяха да ми липсват. Бях много зле.

Те си поръчаха пица и говориха дълго за миналото. Бакстър разказа много истории за последните си три години в Лос Анджелис — за опитите си да пробие в Холивуд, за партитата, дрогата и красивите момичета от малките градове, готови на всичко, за да се докопат до слава или богат съпруг. Кайл го слушаше внимателно, без да изпуска от очи входната врата. Нищо.

После разговорът се обърна към старите им приятели, новата работа на Кайл и новия живот на Бакстър. След като изядоха пицата, те стигнаха до малко по-неудобните въпроси.

— Предполагам, че Джоуи ти е казал за Елейн — започна Бакстър.

— Да, разбира се. Идеята не е добра, Бакстър. За разлика от теб познавам закона. Навлизаш в дълбоки води и рискуваш да въвлечеш и нас.

— Но ти не си направил нищо. Защо се тревожиш?

— Представи си следния сценарий — отвърна Кайл и се приведе напред, за да изложи доводите, които бе обмислял с часове. — Срещаш се с Елейн, защото търсиш някакъв вид опрощение, изкупление или както там го наричаш. Извиняваш се на човека, когото някога си наранил. Може би тя ще приеме извинението, ще се прегърнете и ще се разделите приятелски. Но е малко вероятно. По-вероятно е Елейн да не разбере твоето християнско смирение, да не ти даде прошка и по съвет на агресивната си адвокатка да реши, че е по-добре да търси справедливост. Ще поиска отмъщение. Когато преди години подаде оплакване, че са я изнасилили, никой не й обърна внимание. Сега обаче ще й го осигуриш с неловкото си извинение. В момента Елейн се чувства наранена и определено се възприема като жертва. Адвокатката й ще предприеме необходимите действия и нещата ще се задвижат доста бързо. В Питсбърг несъмнено ще се намери прокурор, който няма търпение да види лицето си във вестниците. Като на всички прокурори и на него сигурно му е писнало от дребни престъпления и въоръжени разпри между улични банди. Изведнъж му се предоставя възможност да осъди четири бели момчета от „Дюкейн“, едно от които произхожда от рода Тейт. Не един, а четирима бели подсъдими! Историята ще се разтръби в пресата, ще последват пресконференции и интервюта. Той ще бъде герой, а ние — закоравели престъпници. Разбира се, ще дойде време и за процес, но дотогава ще е изминала една кошмарна година. Не го прави, Бакстър. Ще навредиш на твърде много хора.

— А ако й предложа обезщетение? Сделка само между мен и нея?

— Може и да има ефект. Елейн и адвокатката й несъмнено ще приветстват подобен ход. Но ако й предложиш пари, ще признаеш вината си. Не познаваме добре Елейн, но според Джоуи тя е доста любопитна. Трудно е да предвидим реакцията й. Прекалено рисковано е.

— Няма да се успокоя, докато не говоря с нея, Кайл. Чувствам, че съм я наранил по някакъв начин.

— Знам. В наръчника на „Анонимните алкохолици“ всичко звучи страхотно, но нещата изглеждат различно, когато са замесени други хора. Трябва да забравиш за случилото се.

— Не мисля, че ще успея.

— Държиш се егоистично, Бакстър. Каниш се да направиш нещо, което ще те накара да се чувстваш по-добре. Е, ще е страхотно за теб, но помисли ли за нас? Твоят живот може да придобие повече смисъл, но нашето бъдеще е заложено на карта. Ще извършиш голяма грешка. Остави момичето на мира.

— Мога да се извиня на Елейн и без да признавам, че съм извършил престъпление. Просто ще й кажа, че съм допуснал грешка, и ще поискам прошка.

— Адвокатката й не е глупава, Бакстър. Тя със сигурност ще присъства и най-вероятно ще запише разговора с диктофон или камера.

Кайл отпи от диетичната сода и си спомни за записа на Бени. Ако сега Бакстър видеше как с Джоуи се възползват от безжизнената Елейн, чувството му за вина щеше да го съсипе.

— Длъжен съм да го направя.

— Не, не си — отвърна Кайл и за пръв път повиши глас. Беше изненадан от упоритостта на Бакстър. — Нямаш право да унищожаваш живота ни.

— Няма да унищожа твоя живот, Кайл. Ти не си направил нищо лошо.

„Будна ли е?“ — пита Джоуи. Думите отекват в съдебната зала. Заседателите наблюдават укорително четиримата обвиняеми. Вероятно щяха да оправдаят Кайл и Алън, тъй като нямаше доказателства за тяхното участие. А може би просто щяха да изпратят всички в затвора.

— Аз ще поема цялата вина — каза Бакстър.

— Защо държиш да се забъркаш в такива неприятности? Играеш си с огъня, Бакстър. Събуди се, човече!

— Аз ще поема вината — повтори наследникът на рода Тейт, заел ролята на мъченик. — Вие ще се отървете.

— Не ме чуваш, Бакстър. Ситуацията е много по-сложна, отколкото предполагаш.

Бакстър сви рамене.

— Може и да е така.

— Слушай ме, по дяволите!

— Слушам те, Кайл. Но слушам и Божия глас.

— Е, едва ли мога да се конкурирам…

— Той ме тласка към Елейн. Трябва да потърся прошка. Вярвам, че тя ще ме изслуша, ще ми прости и ще забрави за случилото се.

Бакстър звучеше толкова уверено, че Кайл се отказа от опитите си да го разубеди.

— Изчакай поне месец. Нека нещата се уталожат — предложи Кайл. — Не действай прибързано. С Джоуи и Алън също имаме думата.

— Да тръгваме. Омръзна ми да седим тук.

Двамата тръгнаха на обиколка из Гринич Вилидж.

След половин час Кайл се умори и се прибра вкъщи.

Беше заспал дълбоко, когато мобилният му телефон звънна три часа по-късно. Търсеше го Бакстър.

— Обадих се на Елейн — заяви гордо той. — Събудих я и поговорих с нея няколко минути.

— Идиот такъв — избухна Кайл, преди да успее да овладее нервите си.

— Всъщност мина доста добре.

— Какво й каза?

Кайл отиде в банята и наплиска лицето си.

— Казах й, че случката ме тормози отдавна. Не съм признавал нищо.

Слава богу.

— Тя как реагира?

— Благодари ми и се разплака. Каза, че никой не й вярва. Все още смята, че е била изнасилена. Знаела, че Джоуи и аз сме извършили деянието, а ти и Алън сте наблюдавали всичко.

— Не е вярно.

— Уговорихме се да се срещнем на обяд в Скрантън след два дни. Ще бъдем сами.

— Недей, Бакстър. Моля те. Дълбоко ще съжаляваш.

— Знам какво правя, Кайл. Молих се часове наред. Вярвам, че Господ ще ми помогне да преживея това изпитание. Елейн обеща да не казва на адвокатката си. Човек трябва да има вяра.

— Елейн работи при своята адвокатка. Но тя не го спомена, нали, Бакстър? Разбира се, че не. Ще попаднеш в капан и ще съсипеш живота си.

— Моят живот едва сега започва, стари приятелю. Вяра, Кайл. Имай вяра. Лека нощ — каза Бакстър и изключи телефона си.

На другата сутрин Бакстър хванал самолет за Питсбърг, прибрал колата си от паркинга — порше, което смятал да продаде — и наел стая в един мотел до летището. Извлеченията по кредитната му карта показваха, че е прекарал там две нощи, но така и не успял да се отпише от регистъра на мотела. Данните от мобилния оператор показваха редица пропуснати обаждания и есемеси от Джоуи Бернардо и Кайл Макавой. Бакстър не им бе отговорил. Беше провел два дълги разговора с пастор Мани в Рино и няколко по-кратки със своите родители и брат си в Питсбърг. Две от обажданията бяха до Елейн Кийнан.

В последния ден от живота си Бакстър напуснал Питсбърг преди изгрев-слънце и поел към Скрантън. Очаквали го 480 километра, които трябвало да измине за около пет часа. Според данните от кредитната карта той спрял да зареди гориво на една бензиностанция близо до кръстовището на магистрали 1–79 и 1–80, на час и половина северно от Питсбърг. После продължил на изток по 1–80 и карал два часа, след което пътуването му внезапно приключило. Спрял на една отбивка до малкото градче Сноу Шу, за да отиде до тоалетната. Това се случило около 10:40 ч. в петък, в средата на ноември. Движението по магистралата не било натоварено и в отбивката имало само няколко коли.

Мистър Дуайт Новоски, пенсионер от Дейтън, пътувал за Върмонт със съпругата си, която по време на инцидента била в женската тоалетна. Той намерил тялото на Бакстър малко след стрелбата. Все още бил жив, но огнестрелната рана в главата му се оказала твърде сериозна. Мистър Новоски го открил с разкопчани джинси на пода до писоарите. Плочките били изцапани с кръв и урина. Младият мъж дишал тежко, скимтял и се гърчел като ранено животно. Когато мистър Новоски се натъкнал на ужасяващата сцена, в тоалетната нямало други хора.

Очевидно убиецът последвал Бакстър в тоалетната, огледал се внимателно, за да се увери, че са сами, насочил бързо деветмилиметровата си берета в главата на Бакстър и стрелял веднъж. Използвал заглушител. На мястото липсвали камери за видеонаблюдение.

Полицията на щата Пенсилвания отцепи района. Шест души, сред които мистър и мисис Новоски, бяха разпитани обстойно на местопрестъплението. Един мъж заяви, че е видял някакъв жълт камион да напуска паркинга, но не знаеше колко време е прекарал там. Свидетелите твърдяха, че още четири-пет автомобила са се отдалечили от мястото преди пристигането на полицията. Никой не си спомняше да е видял как Бакстър влиза в мъжката тоалетна, нито пък убиеца, който го е последвал. Една жена от Роуд Айланд заяви, че е забелязала непознат човек пред мъжката тоалетна. След като помисли добре, тя предположи, че е възможно да е бил извършителят. Той просто стоял отпред. Независимо от всичко заподозреният отдавна бе изчезнал, а нейното описание се свеждаше до следното: бял мъж на възраст между трийсет и четирийсет и пет, висок между метър и седемдесет и метър и деветдесет, с тъмно яке от кожа, лен, памук, вълна или друга материя. Балистичният доклад, аутопсията и описанието на жената бяха единствените веществени доказателства по случая.

Портфейлът на Бакстър и часовникът му бяха недокоснати. Полицаите претърсиха джобовете му, но откриха само няколко монети, ключовете от колата и балсам за устни. Лабораторните изследвания показаха, че в кръвта на Бакстър няма следи от алкохол и наркотици, нито по дрехите му или в колата.

Патологът установи, че черният дроб на убития е доста увреден за мъж на двайсет и пет години.

Полицията веднага изключи възможността за обир. Причините бяха очевидни — похитителят не бе взел нищо от жертвата, освен ако тя не бе носила нещо друго. Но защо един въоръжен крадец ще остави непокътнати 513 долара в брой и осем кредитни карти? Не би ли задигнал и поршето, щом му се е отдала такава възможност? Липсваха доказателства и за сексуално престъпление. Може би ставаше въпрос за сблъсък между наркодилъри, но това беше малко вероятно. Подобни престъпления обикновено изглеждаха далеч по-кървави.

След като изключиха възможността за сексуални подбуди, обир и наркотици, следователите взеха да се почесват по главите. Те наблюдаваха как лекарите качват покрития труп в линейката за Питсбърг и разбраха, че са загазили. Привидната случайност на престъплението, използването на заглушител и незабелязаното бягство на извършителя говореха ясно, че си имат работа с професионалисти.

 

 

Новината, че един от членовете на известно и богато семейство е загинал по толкова странен и брутален начин, оживи позаспалите медии в Питсбърг. Телевизионни екипи се отправиха към имението на Тейт в Шейдисайд, но бяха посрещнати единствено от охраната. От десетилетия фамилия Тейт отвръщаше на всеки журналистически въпрос с лаконичната реплика „Без коментар“ и този път не бе изключение. Един от семейните адвокати прочете кратко изявление и помоли медиите да проявят уважение в трудния момент. Чичо Уоли за пореден път пое нещата в свои ръце и започна да раздава заповеди.

Кайл седеше на бюрото си и обсъждаше плановете за вечерта с Дейл, когато Джоуи му се обади. Беше петък, към пет следобед. Кайл се бе срещнал с Бакстър във вторник вечерта, след което бе говорил с него няколко часа по-късно. Оттогава не се бяха чували. Кайл и Джоуи смятаха, че Бакстър е потънал вдън земя или просто пренебрегва обажданията им.

— Какво става? — попита Дейл, като забеляза шокираното му изражение.

Но Кайл не отговори. Притиснал телефона до ухото си, той се отдалечи по коридора и подмина рецепцията. Джоуи му разказа всички подробности, които в същия момент се съобщаваха по телевизията. Връзката се разпадна в асансьора и Кайл набра Джоуи, щом излезе от сградата. Тротоарите на Броуд Стрийт гъмжаха от следобедните тълпи. Кайл потъна сред тях. Не носеше палто, което да го предпази от студа. Нямаше представа къде отива.

— Те са го убили — прошепна Кайл накрая.

— Кои?

— Мисля, че знаеш.