Джон Гришам
Изнудването (18)

17

На тръгване от офиса в петък късно следобед Кайл си помисли, че първата му седмица във фирмата е преминала успешно въпреки неприятните емоции. Беше изработил трийсет часа по случая „Пласид“ и двайсет и шест по делото „Баркс Биомед“. Макар ценното му време да не означаваше нищо за клиентите, от „Скъли и Пършинг“ не му плащаха да се тревожи за това. Той имаше една-единствена задача — да трупа хонорари за фирмата. Ако поддържаше същото темпо и работеше само по петдесет часа седмично, щеше да събере две хиляди и петстотин часа на година — високо постижение за един новак, което определено би направило впечатление на шефовете.

През миналата седмица натегачът Тейбър бе отчел петдесет часа, Дейл — четирийсет и четири, а Тим Рейнълдс — час по-малко от нея.

Беше удивително, че само след пет дни във фирмата всички следяха толкова старателно часовника.

Кайл се прибра пеш, обу джинси, пъхна двата телефона в джобовете и пое към бейзболния стадион. „Ню Йорк Метс“ посрещаха на свой терен „Пайрътс“, които и този сезон играеха отчайващо. До края на първенството оставаха седемнайсет мача. „Метс“ водеха в класирането с два мача повече от „Филаделфия Филис“ и се подготвяха за поредната съкрушителна победа.

Кайл бе купил два билета от посредник, препоръчан му от колега във фирмата. Докато вървеше към „Шей Стейдиъм“, той забеляза своите преследвачи.

Мястото му се намираше на петнайсетия ред в сектора зад трета база. Нощта беше топла. „Метс“ играха първи. Стадионът гъмжеше от фенове. Кайл пристигна навреме и се настани точно за началото на мача. От дясната му страна седеше малко момче с бейзболна ръкавица и сладолед в ръка. От лявата се намираше истински фен на „Метс“ с шапка и тениска на отбора, синьо-оранжеви ленти на китките и смешни очила. Зад тях се криеше Джоуи Бернардо, който живееше в Питсбърг, откакто се помнеше, и мразеше „Метс“ почти толкова, колкото „Филаделфия Филис“.

— Прави се, че не ме забелязваш — каза Кайл, докато гледаше към игрището.

— Не се притеснявай. В момента те ненавиждам. Мразя те дори повече от „Метс“.

— Благодаря. Готини очила.

— Не може ли да ги сваля? Нищо не виждам.

— Не.

Двамата разговаряха тихо, без да мърдат устни. Стадионът изригваше при всяко хвърляне на топката, така че не съществуваше риск някой да ги чуе.

Джоуи отпи от бирата си.

— Наистина ли те следят?

— О, да. Всеки ден. Навсякъде.

— Знаят ли, че знаеш?

— Не мисля.

— Но защо го правят?

— Обичайна шпионска тактика.

— Разбира се.

— Информацията е от огромно значение. Колкото повече ме наблюдават и подслушват, толкова повече научават за мен. Щом разберат какво харесвам, къде пазарувам и с кого се срещам, ще могат да използват тези неща срещу мен. Хора като нас не обръщат внимание на подобни глупости, но за тези типове те са много важни.

Джоуи отпи още една глътка, докато осмисляше думите. Топката се удари в лявата стена на игрището, отборът отбеляза хоумрън и феновете скочиха на крака. Кайл и Джоуи реагираха като всички останали. След като обстановката се поуспокои, Кайл продължи:

— Нека ти дам пример. Намерих един страхотен магазин в центъра, където продават всякакви шпионски аксесоари. Малки камери, подслушвателни устройства и високотехнологични джаджи, използвани навремето от военните. Собствениците са двама пропаднали типове, които се представят за бивши агенти от ЦРУ. Разбира се, истинските агенти никога не издават къде са работили. Намерих магазина в интернет, докато бях в офиса. Отидох там два пъти, след като успях да се отърва от преследвачите си. Магазинът може да ми потрябва някой ден, но ако онези нещастници разберат, че съм го посетил, определено ще заподозрат нещо.

— Звучи адски странно.

Жената, която седеше пред Джоуи, се обърна и ги изгледа учудено. Двамата не продумаха повече през първия ининг.

— А как ти се стори докладът за Елейн? — прошепна Джоуи.

— Разтревожен съм.

— Какво ще правим?

— Мисля, че трябва да се срещнете.

— В никакъв случай.

— Лесно е. Ще се натъкнеш уж случайно на нея, за да видиш реакцията й.

— Да бе! Искаш да замина за Скрантън, където не съм бил от десет години? Дори ако намеря Елейн и тя ме познае, какво очакваш да направя после? Да си поговоря с нея за последната ни среща? Да се посмеем заедно за доброто старо време? По дяволите, Кайл. Тя ме обвини в изнасилване.

— Шшшт — изсъска Кайл.

Думата „изнасилване“ отекна във въздуха, но никой не реагира.

— Съжалявам — прошепна Джоуи и двамата насочиха отново вниманието си към мача.

До първа база избухна ожесточен спор след отсъждане на рефера и всички петдесет хиляди зрители протестираха бурно. Кайл се възползва от врявата и допълни:

— Ще бъде интересна среща. Трябва да видим реакцията й. Ще поиска ли да говори с теб? Какво изпитва в момента — горчивина, ярост, желание за мъст? Ще започнеш отдалеч, ще признаеш, че винаги си се страхувал от тази среща. Ще я поканиш да пийнете по нещо и да поговорите насаме. Няма да се извиняваш, а просто ще я попиташ как се чувства. Ще й обясниш, че просто искаш да приключиш със случилото се. Какво би загубил?

— А ако извади пистолет и ме застреля?

— Обещавам да се грижа за Блеър — заяви Кайл с усмивка, но мисълта да прекара повече време с приятелката на Джоуи не му се стори особено приятна.

— Колко мило! Между другото, чакаме дете. Благодаря ти, че попита.

— Блеър е бременна?

— Да. Елементарна биология. Но и двамата не го очаквахме.

— Честито, татко.

— Радвам се за сватбата, но май не съм готов да стана баща.

— Мислех, че кариерата й се развива доста добре.

— Да. Аз също. Твърди, че е вземала противозачатъчни, но не съм сигурен.

Кайл не желаеше да задълбава тази тема. Освен това не беше разумно да говорят толкова много.

— Отивам до тоалетната — заяви Кайл.

— Донеси ми бира.

— В никакъв случай. Нали не се познаваме?

— Стига, Кайл. Наистина ли мислиш, че някой те наблюдава?

— Поне двама. С бинокъл. Проследиха ме дотук. Вероятно са си купили билети на черно извън стадиона и ме държат под око.

— Но защо?

— Защото съм ценен за тях, Джоуи. Но ми нямат доверие. Трябва да четеш повече шпионски романи.

— Оттам идват проблемите ти. Имаш доста богато въображение.

Кайл използва почивката между два ининга. Посети мъжката тоалетна, после си купи диетична сода и фъстъци. Когато се върна на мястото си, завърза разговор с момчето отдясно — верен почитател на „Метс“, който познаваше всички играчи и върховите им постижения. Баща му работеше в рекламния бранш и Кайл демонстрира оживен интерес към неговата кариера. Вземаше си от фъстъците, като хвърляше люспите в краката си, и дълго не обърна внимание на Джоуи.

Джоуи, който все още носеше огромните очила, страдаше мълчаливо. „Пайрътс“ изоставаха драстично след четири ининга и той бе готов да си тръгне. Най-накрая Кайл се размърда и се загледа в светлинното табло.

— Някакви новини от Бакстър? — попита той, без да мърда устни.

— Не. Май са го захвърлили в пещерата.

— Познато чувство. Прекарах цяла седмица в същински затвор.

— Не желая да те слушам. При заплатата, която получаваш, нямаш право да се оплакваш.

— Добре, добре. Те знаят, че Бакстър се е подложил на лечение. Може би са научили и точното място — каза Кайл, когато кетчерът хвана една дълга топка в края на игрището.

— Кои „те“?

— Преследвачите. Миналата седмица техният шеф ми каза, че Бакстър е в клиника.

— Колко често се срещаш с тоя тип?

— Прекалено често.

— Предостави ли им вече някакви фирмени тайни?

— Не. Още съм чист.

Джоуи отпи от бирата, преглътна бавно и без да маха чашата от устата си, заяви:

— Щом знаят за Бакстър, сигурно следят и мен.

— Възможно е. Бъди предпазлив. Променяй маршрутите си. Внимавай с кореспонденцията.

— Страхотно.

— Апартаментът ми е пълен с камери и микрофони. Влизат в жилището, когато си поискат. Не съм инсталирал алармена система, защото е безсмислено, но мога да разбера кога са идвали. Всичко, което правя вкъщи, се наблюдава и записва. Но те не знаят, че знам. Затова се старая да ги залъгвам.

— Значи се опитваш да надхитриш професионални агенти?

— Да.

Последва дълго мълчание. „Пайрътс“ отново смениха питчерите.

— Какво се опитваш да постигнеш, Кайл?

— Нищо определено. В момента напредвам с малки, но сигурни стъпки. Следващият ход е да се свържем с момичето и да проверим дали нещата наистина са толкова зле.

— Предполагам, че да.

— Ще видим.

Кайл бръкна в джоба си и извади вибриращия фирмен телефон. Прочете съобщението и му се прииска да изпсува.

— Какво става? — попита Джоуи, опитвайки се да не поглежда към телефона.

— Един от съдружниците има нужда от помощ по някакъв проект. Вика ме в кабинета си утре в седем.

— Но утре е събота, Кайл.

— Още един ден, прекаран в офиса.

— Шефовете ти да не са луди?

— Не, просто са алчни.

След седмия ининг Кайл стана и се запъти към изхода. Джоуи изгледа и осмия. Накрая си тръгна, след като любимите му „Пайрътс“ изгубиха деветдесетия си мач за сезона.

В събота и неделя служителите имаха право да носят джинси. Фактът, че съществуваше дрескод дори през уикенда, макар и по-либерален, говореше красноречиво за политиката на големите адвокатски компании на Уолстрийт.

Какво изобщо правеха там?

Кайл и Дейл носеха джинси. Нейните бяха доста тесни и подчертаваха красивата й фигура. Тим Рейнълдс бе облечен с бежови панталони. Тримата не можеха да повярват, че в седем сутринта в събота седят в малката заседателна зала на трийсет и четвъртия етаж. Бяха започнали работа едва преди две седмици. Те се присъединиха към четирима по-опитни млади адвокати, които Кайл виждаше за пръв път. Представиха се един на друг, но само защото етикетът го изискваше.

Нямаше и следа от съдружника, организирал срещата. Казваше се Тобаяс Роланд, но зад гърба му го наричаха Тоби. От всички слухове, които Кайл бе чул до момента, най-лошите бяха за него. Съществуваха безброй истории за Тоби, повечето от които далеч не звучаха ласкаво. Той беше възпитаник на Йейл и Колумбийския университет, но произхождаше от бедно семейство и често се замесваше в конфликти. Бе интелигентен и безкомпромисен и бе станал съдружник само за пет години, и то най-вече защото работеше повече от останалите работохолици във фирмата. Идеята му за почивка се изчерпваше с десетминутните сеанси със секретарката на канапето в кабинета му. Повечето секретарки се ужасяваха от него, но не смееха да се оплачат. Някои обаче го намираха достатъчно привлекателен за едно бързо чукане. Тоби обожаваше да се заяжда с младоците, като често ги засипваше с груби обиди заради нищожни провинения. Всяваше страх и сред другите съдружници, тъй като беше по-умен и винаги по-подготвен от тях. На 44-годишна възраст Тоби беше най-продуктивният (т.е. най-скъпият) адвокат във фирмата без нито едно изгубено съдебно дело през последните осем години. Редица юристи от големи корпорации търсеха услугите му. Преди година Кайл бе изрязал статия от списание „Форчън“, посветена на „най-престижния служител“ в „Скъли и Пършинг“.

Щом Тоби щракнеше с пръсти, всички дотичваха разтревожени в кабинета му.

На неговото място тази сутрин седеше старши адвокат Бронсън. Без следа от ентусиазъм той обясни, че замества мистър Роланд, който в момента решавал друг проблем по същото дело. Тоби можеше да се появи всеки момент. Мисълта за това не позволяваше на присъстващите да се отпуснат.

Клиентът им беше голяма нефтена компания, дадена под съд от холандска фирма заради някакви спорни залежи в Мексиканския залив. Очакваше се делото да бъде заведено в Ню Орлиънс, но мистър Роланд щеше да подаде предварителен иск в Ню Йорк в понеделник сутрин. Подготвяше засада, опасен ход, който можеше да завърши с провал. Тоби беше известен с подобни рисковани операции.

След като изслуша подробностите около делото, описани с изключителен драматизъм, Кайл осъзна, че ще прекара почивните дни в проучване на правни въпроси в главната библиотека. Той погледна фирмения си телефон, провери имейлите си и изведнъж нещо привлече вниманието му. В 7:30 ч. сутринта фирмата бе изпратила имейл до всички служители, с който съобщаваше за напускането на Гавин Мийд, адвокат в „Съдебни процеси“ от четири години. Липсваха подробности или коментари. Нищо, освен тихо и бързо сбогуване.

Всеки има тайни, бе казал Бени. Как ли го бе постигнал? Навярно бе изпратил анонимна пратка до „Човешки ресурси“. Писмени показания, полицейски протоколи, провинения. Горкият Мийд. Десет години след инцидента той бе работил като луд за 400 000 долара годишно, а ето че всичко бе свършило след кратка среща при затворени врати.

Бронсън не спираше да говори. Обясни, че ще играе ролята на посредник между големите шефове и новаците. Седем адвокати бяха негови преки подчинени, а той самият отговаряше пред мистър Роланд и останалите съдружници в „Съдебни процеси“. Бронсън щеше да организира работата, да контролира проучванията и да поддържа контакт със съдружниците. Всичко трябваше да минава през бюрото му.

Бързината беше от огромно значение. Ако изтечеше информация, холандската фирма и нейните адвокати можеха да предизвикат истинска катастрофа. Доставките на нефт в страната зависеха от изхода на делото. Едва ли не цялата западна цивилизация бе изложена на опасност.

Адвокатите веднага се отправиха към библиотеката.