Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Associate, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране
ehobeho 2014
Разпознаване и корекция
Egesihora

Издание:

Джон Гришам. Изнудването

ИК „Обсидиан“, София, 2009

Редактор: Кристин Василева

Коректор: Петя Калевска

ISBN: 978-954-769-204-6

История

  1. — Добавяне

23

В неделя, когато повечето адвокати се бореха с махмурлука, Кайл се събуди рано с бистра глава и двойно кафе. Сложи си удобни обувки и се отправи на дълга разходка из града. Разполагаше с цели пет часа. Фирменият телефон се намираше в джоба му, но вероятно нямаше да звънне, тъй като денят след пикника също беше свободен. Някои натегачи и работохолици смятаха да прекарат времето си в офиса, но повечето служители предпочитаха да се насладят на още един слънчев есенен ден.

Кайл пое на юг през Гринич Вилидж и стигна до Трайбека, след което продължи на изток към оживените улици на Чайнатаун. В Сохо намери място на бара в ресторант „Балтазар“ — популярно заведение, което наподобяваше парижко бистро и се препоръчваше от всички пътеводители. Той си поръча яйца „Бенедикт“ и доматен сок и се заслуша в разговорите на шумните посетители. После продължи към Бруклин Бридж и прекоси Ист Ривър в посока Бруклин. Отне му четирийсет минути да стигне дотам и още толкова да се върне в Манхатън, където тръгна по Бродуей и мина покрай шивашкия квартал, театрите, Таймс Скуеър и Кълъмбъс Съркъл.

Ранният обяд се състоя в 11:30 ч. в дома на Дъг и Шели Пекам в Горен Уест Сайд. Жилището им се помещаваше в стара сграда на Шейсет и трета улица, на две преки от Сентръл Парк. Докато се качваше със задушния асансьор до третия етаж, Кайл се улови, че мисли за онова, което занимава повечето нюйоркчани в свободното им време — недвижимите имоти. Като пълноправен съдружник във фирмата 41-годишният Дъг Пекам бе изкарал 1,3 милиона долара миналата година. Доходите му не бяха тайна. Както повечето големи компании „Скъли и Пършинг“ не криеха заплатите на своите служители. Пекам щеше да получава подобно възнаграждение до края на кариерата си, така че можеше да си позволи скъп апартамент. В Ню Йорк обаче сумата от 1,3 милиона далеч не се смяташе за висока. Най-много печелеха инвестиционните банкери, факирите от хедж фондовете, предприемачите в бизнеса с високи технологии и шефовете на големи корпорации, които разполагаха с милиарди долари и пръскаха по двайсет милиона за жилище в центъра. Разбира се, всеки от тях задължително притежаваше вила в Хамптън и къща в Палм Бийч.

Семейство Пекам имаше имот в Източен Хамптън. Кайл се надяваше, че поне Шели и децата се възползват от предимствата на лятната къща, тъй като Дъг определено нямаше тази възможност. Адвокатът прекарваше повечето уикенди в офиса.

Шели поздрави Кайл с приятелска прегръдка и го покани в просторния, непретенциозен апартамент. Дъг носеше джинси. Беше бос и небръснат и предлагаше на гостите коктейли „Блъди Мери“. Присъстваха още четирима адвокати, пряко подчинени на съдружник Пекам. Обядът представляваше поредният опит на фирмата да стопи леда между служителите и да ги увери, че „Скъли“ не е толкова лошо работно място. Целта на събирането беше да си поговорят. Дъг искаше да чуе техните проблеми, идеи, планове и амбиции. Държеше да приключат по-бързо, за да гледат мача между „Джайънтс“ и „Сан Франциско Фортинайнърс“ в един часа.

Шели приготви обяда, а Дъг й помогна при сервирането и наля вино на гостите. След цял час безсмислени приказки за скучните съдебни дела, по които бяха работили през седмицата, дойде време за „Джайънтс“. Кайл, единственият новак на масата, взе най-малко участие. Още по средата на разговора го обзе желание да си тръгне. След десерта компанията се премести в хола, където огънят в камината създаваше уютна атмосфера. Дъг пусна големия телевизор с плосък екран. За да разчупи обстановката, Кайл се престори на заклет фен на „Сан Франциско Фортинайнърс“, което предизвика бурното възмущение на останалите. Двама от по-старите адвокати заспаха още в края на първата четвъртина. Дъг също подремна. На полувремето Кайл се извини и си тръгна.

В понеделник отиде на работа в пет сутринта, подготвяйки се за поредната безкрайна седмица.

 

 

Следващият мач на „Джайънтс“ се играеше в Питсбърг. Въпреки ниските температури Кайл и Джоуи Бернардо заеха места до 40-ия ярд два часа преди началото на срещата. Студен фронт бе пропъдил есента и над новия стадион се стелеше ледена мъгла. Но това нямаше значение. Двамата заклети фенове на „Стийлърс“ бяха преживели много мразовити дни на „Три Ривърс“ — стария стадион на отбора. Джоуи и Кайл не се уплашиха от лошото време. Беше идеално за футболен мач.

За щастие Блеър не се интересуваше от американски футбол. Бременна в петия месец, тя бе наддала доста и трудно се справяше с мисълта, че скоро ще стане майка. Джоуи бе започнал да изпитва колебания относно сватбата, но се чувстваше притиснат от обстоятелствата. Кайл не успя да му помогне особено. Ако Блеър не чакаше дете, той щеше да посъветва приятеля си да я напусне. Няма как да зарежеш бременната си годеница. Но какво ли разбираше Кайл от подобни неща?

След като стадионът се напълни и играчите започнаха да загряват, Кайл се обърна към Джоуи.

— Разкажи ми за Елейн Кийнан. Но говори тихо — каза той.

Джоуи носеше джобна бутилка с водка — неговия личен антифриз. Отпи малка глътка и се намръщи, сякаш бе вкусил нещо отвратително. После отвърна:

— Ще ни донесе само неприятности.

Единствената им кореспонденция за Елейн беше писменото описание на срещата, изпратено от Джоуи. Кайл се нуждаеше от повече подробности, за да измисли план за действие.

— Чувства се много наранена — допълни Джоуи. — Но далеч не е толкова агресивна, колкото адвокатката й.

— Започни от самото начало. Искам да чуя всичко.

Джоуи отпи още една глътка, облиза устни и се огледа, за да се увери, че никой не ги наблюдава. След това описа подробно пътуването си до Скрантън. На няколко пъти Кайл го прекъсна, за да му зададе въпроси. Точно преди съдията да хвърли монетата, препълненият стадион избухна в аплодисменти. Джоуи приключи историята, като изрази следното опасение:

— При най-малкия повод ще ни се нахвърлят. Не го допускай, Кайл. Нека оставим в миналото този неприятен инцидент.

Двамата се загледаха в мача и поговориха за футбол. По време на една от почивките Джоуи попита:

— Какъв е планът?

— Ще дойдеш ли в Ню Йорк следващия уикенд? „Стишгърс“ играят срещу „Джетс“. Мачът е от четири следобед на „Медоулендс“. Ще купя билети.

— Ами не знам.

Освен в Блеър проблемът беше и в парите. Джоуи получаваше прилична заплата и комисиони, но не разполагаше с безкрайни финансови възможности. Чакаше дете и му предстоеше сватба, въпреки че с Блеър още не бяха определили датата. Неговата годеница ту искаше да се оженят след раждането, за да отслабне, ту настояваше да го направят преди това, за да може детето да има законни родители. Джоуи нямаше мнение по въпроса. Чувстваше се притиснат от всички страни. С Блеър изплащаха скъпо жилище и той не можеше да пръска безкрайни суми за футболни мачове.

— Защо искаш да дойда в Ню Йорк? — попита той.

— Ще се опитам да фотографирам Бени.

— За какво ти е негова снимка? Тези типове не са ли опасни?

— О, да. Много.

— Защо тогава се буташ между шамарите?

— Трябва да разбера с кого си имам работа.

Джоуи поклати глава и погледна към светлинното табло. Отпи още една глътка и се наведе към Кайл.

— Предлагам ти да не ги закачаме. Играй по правилата им и гледай да не те заловят. Не позволявай записът да излиза наяве и всичко ще бъде наред.

— Може би. Ще дойдеш ли в Ню Йорк?

— Не знам. Трябва да помисля.

— Много е важно. Моля те.

— А как точно смяташ да снимаш Бени, стари приятелю? Нали е професионален агент?

— Да, нещо такова.

— Ти си адвокат, а аз — брокер. Нямаме никаква представа с какво се захващаме. Като нищо ще си навлечем неприятности.

— Възможно е.

Кайл извади малък пакет от джоба на златисто-черното си яке с емблемата на „Стийлърс“.

— Какво е това?

— Видеокамера.

— Не прилича на такава.

— Подобни камери не се продават в обикновените магазини.

След дълъг пас „Стийлърс“ отбелязаха първия тъч-даун в мача и тълпата скочи на крака. В последвалата почивка Кайл добави:

— Голяма е колкото писалка. Лесно се побира в джоба на риза или яке. От нея излиза тънък кабел, свързан с дистанционно. Можеш да говориш лице в лице с някого и да запишеш разговора, без той изобщо да забележи.

— Очакваш да отида при Бени, който вероятно е тежковъоръжен и се движи с охрана, да му се представя и да го помоля да се усмихне към камерата?

— Не. Имам по-добра идея. Но тази седмица ще трябва да се поупражняваш.

— Каква е тя?

— Ще намериш всичко в инструкциите за употреба. Прочети ги добре и се научи да използваш камерата. Ако нещата вървят според плана, ще разполагаш с около три секунди, за да снимаш Бени.

— Какво ще стане в противен случай?

— Аз ще се намеся.

— Страхотно. — Джоуи отпи нервно от бутилката. — Добре, Кайл. Да приемем, че успеем да заснемем Бени. Как смяташ да го идентифицираш?

— Не съм го обмислил още.

— Май не си обмислил доста неща.

— Ще ти напиша имейл във вторник, за да ти съобщя, че съм купил билети. Както обикновено. Съгласен ли си, Джоуи?

— Не знам. Мисля, че не си наред. Аз самият започвам да откачам.

— Я стига. Трябва да се забавляваш, докато още можеш.

В четвъртък, към 4:00 ч. следобед, Кайл работеше задълбочено в главната библиотека, когато фирменият му телефон тихо иззвъня. Полученият имейл беше спешен и приканваше всички новопостъпили адвокати да се съберат във фоайето на четирийсет и четвъртия етаж, най-голямото място за срещи в „Скъли и Пършинг“. Съобщението означаваше само едно — резултатите от изпита бяха пристигнали. А щом го викаха, Кайл със сигурност се бе справил.

Седмици наред новаците работеха усилено под невероятен стрес. Допълнителни притеснения им създаваше мисълта за изпита, който дебнеше над главите им като тъмен облак. Усещаше се навсякъде около тях, но те не смееха да го обсъждат, защото не искаха да усложняват още повече ситуацията. Мисълта ги държеше будни, когато отчаяно се нуждаеха от сън. Следваше ги дори когато се хранеха и съсипваше обяда им. Какво щяха да правят, ако не го бяха издържали?

В отделните фирми съществуваха различни ритуали, но в „Скъли и Пършинг“ поднасяха новината по доста приятен начин. Шефовете организираха голямо парти за отличниците. Въпреки че трябваше да е изненада, — новопостъпилите служители бяха научили за тази традиция още в началото на септември. Неприятната част на празненството беше фактът, че скъсаните не получаваха покана. Оставяха ги да се измъкнат тихомълком от сградата и да обикалят улиците през остатъка от деня.

Докато изкачваше стълбите и бягаше по коридорите, Кайл се оглеждаше за приятелски лица. Всички се поздравяваха, викаха от радост и тичаха непохватно с официалните си обувки. Кайл видя Дейл и я прегърна, след което двамата се отправиха бързо към фоайето. Там вече се бе събрала шумна тълпа. Мистър Хауард Мийзър, управляващият съдружник на фирмата, се качи на малък подиум и обяви:

— Честито на всички! Да празнуваме! Стига работа за днес.

Барманите отвориха бутилки шампанско, а сервитьорите започнаха да разнасят вкусни хапки. Настроението беше еуфорично, направо опияняващо. Кошмарът оставаше в миналото и всички официално бяха адвокати.

Кайл пиеше шампанско в компанията на Дейл и още няколко приятели, когато разговорът се обърна към злощастните им колеги.

— Някой виждал ли е Гаруд?

Всички се огледаха за Гаруд, но не го намериха и решиха, че името му е попаднало в черния списък. Тим Рейнълдс се приближи към тях с арогантна усмивка. В едната ръка държеше питие, а в другата — разпечатка.

— Тейбър е скъсан — заяви гордо той. — Представяте ли си? Уж е възпитаник на Харвард, а се издъни. И то яко.

Кайл не се зарадва особено. И той не харесваше Тейбър заради арогантното му поведение, но двамата работеха в една и съща стая. Тейбър сигурно се чувстваше ужасно. В крайна сметка не беше лош човек.

Слуховете се разпространяваха бързо. Броят на жертвите се увеличаваше. От сто и трима души бяха скъсани осем, което правеше успеваемост от 92 процента — отличен резултат за всяка фирма. Младите адвокати за пореден път осъзнаха, че са част от елита и ги очакват още по-велики подвизи.

Повечето се напиха порядъчно и се прибраха със специални коли, наети от фирмата. Кайл обърна само две питиета и се прибра пеш до Челси. По пътя се обади на баща си, за да му съобщи чудесната новина.