Виктор Юго
Кралят се забавлява (2)

Предговор

Появата на тази драма в театъра даде повод за един нечуван министерски акт.

На другия ден след първото представление авторът получи от господин Жуслен дьо ла Сал, директор на Комеди Франсез, следната записка, чийто оригинал той грижливо е запазил:

„Часът е десет и половина: току-що получих нареждане да преустановя представленията на «Кралят се забавлява». Сам господин Тейлор^[1] ми предаде това нареждане на министъра.

23 ноември.“

Непосредствено след прочитането на тая записка авторът на пиесата бе обхванат от известни съмнения. Споменатата мярка от страна на министъра беше до такава степен произволна, че изглеждаше невероятна.

Наистина това, което е прието да се нарича Харта — истина^[2], постановява: „Французите имат право да обнародват…“ Забележете, че текстът на Конституцията не гласи само: „право да отпечатват“, а в най-широк смисъл „право да обнародват“. Впрочем театърът е едно от средствата за обнародване, подобно на печата, възпроизвеждането на рисунки и литографията. Свободата на театъра следователно се подразбира от текста на Хартата ведно с всички други видове свобода на мисълта. Основният закон добавя: „Цензурата не ще може никога да бъде възстановена“. При това в текста на Конституцията не е казано „цензурата над вестниците“, „цензурата над книгите“, а просто „цензура“, цензурата изобщо, всякаква цензура — над театъра, както и над книгите. Прочее занапред театърът не би могъл да бъде законно подлаган на цензура.

На друго място Хартата постановява: „Конфискацията се премахва.“ А отменянето на една пиеса, след като е била играна в театъра, е не само чудовищен акт на цензура и на произвол, то, е истинска конфискация, равнява се на насилствено отнемане от театъра от автора на тяхна собственост.

Най-сетне, за да бъде всичко ясно и недвусмислено, за да могат четирите или петте най-важни социални принципа, излети от бронз от Френската революция, да стоят непокътнати на своите гранитни основи; за да не може прикрито да бъде оспорвано общото право на французите с помощта на четиридесетте хиляди стари, притъпени оръжия, разяждани от ръжда, които гният без употреба в арсенала на нашето законодателство — Хартата изрично отменя с последния свой член всичко, което в предишните закони би било в противоречие с нейния текст и с духа, в който тя е съставена.

Това постановление е категорично. Забраната, наложена от министъра над една пиеса, играна в театъра, е посегателство върху свободата посредством цензурата и върху собствеността — посредством конфискацията. Цялото наше обществено право въстава срещу такова насилие.

Авторът на пиесата, който не можеше да повярва, че подобна дързост и подобно безразсъдство са възможни, побърза да отиде в театъра. Там този факт му бе потвърден от всички. Наистина министърът, който се бе възползвал от своя личен авторитет, от своето божествено право на министър, произволно бе издал въпросната заповед. Не е бил длъжен да обяснява какви са били съображенията му за това. Той беше отнел пиесата от автора, беше го лишил от негово право, беше му отнел негова собственост. Не оставаше вече нищо друго, освен да го изпратят — него, поета, в Бастилията.

Повтаряме, в наше време, когато подобна постъпка ви прегражда пътя и ви стисва за гушата, първото, което изпитвате, е едно дълбоко удивление. Хиляди въпроси се тълпят в съзнанието ви: „Къде е законът? Къде е правото? Нима може да се случи това? Имало ли е наистина нещо, което е било наречено Юлска революция? Явно е, че ние не се намираме вече в Париж. В каква ориенталска страна живеем?“

Театър Комеди Франсез, поразен и изумен, пожела да се опита да предприеме още някои постъпки пред министъра, за да издейства отменянето на това странно решение. Но всички усилия се оказаха напразни. Диванът — не, сбърках — Министерския съвет, бе свикан на заседание още същия ден. На 23-ти ноември имаше само нареждане на министъра, а на 24-ти — вече бе издадена правителствена заповед. На 23-ти представянето на пиесата бе само преустановено, а на 24-ти тя бе окончателно забранена. Дори бе препоръчано на театъра да зачеркне от своите афиши тези три опасни думи: „Кралят се забавлява“. Освен това бе дадено нареждане на злочестата Комеди Франсез да не се оплаква и дума да не продумва по този въпрос. Би било може би хубаво и благородно, без да бъде незаконно, да се противопостави човек на един толкова азиатски деспотизъм: Но театрите нямат тази смелост, Страхът да не им отнемат преимуществата ги кара да стават зависими и да се държат робски, да понасят всичко, което им наложат, а ръководителите им — да бъдат евнуси и неми.

Авторът на пиесата остана и бе длъжен да остане чужд на тия постъпки, предприети от страна на театъра. Той, поетът, не зависи от никакъв министър. Неговият дълг на свободен писател му запрещаваше да прибягва до такива настоятелни молби и ходатайства, с каквито някакъв дребнав интерес би го подбудил може би да си послужи. Да искаш милост от една власт, означава, че я признаваш. Свободата и собствеността не се уреждат в чакалните на властниците. Не може да се гледа на едно предявено наше право като на благоволение. За благоволение молете настоятелно министъра. За правото си протестирайте пред цялата страна.

Авторът прочее се обръща към своята страна. По два пътя той може да потърси справедливост: чрез общественото мнение и чрез съдилищата. Той избра и двете средства, за да възтържествува правдата.

Пред общественото мнение процесът е вече решен и спечелен. И тук авторът трябва високо да благодари на всички сериозни и независими личности, занимаващи се с литература и с изкуство, които по тоя случай му засвидетелстваха своите най-големи и сърдечни симпатии. Той предварително разчиташе на тяхната подкрепа и знае, че когато потрябва да се бори за свободата на ума и на мисълта, няма да бъде сам в борбата.

И нека отбележим пътем, властта, правейки си доста подло сметката, се ласкаеше от мисълта, че в дадения случай ще може да разчита на подкрепа дори сред опозицията, като се възползва от литературните страсти, разпалвани от толкова време насам около името на автора. Властта смяташе, че омразите на литературна почва са още по-непримирими от политическите, като изхождаше от мисълта, че първите се коренят в самолюбието на хората, а вторите — в интересите им. Но тоя път властта се излъга. Нейната брутална постъпка възбуди негодуванието на честните хора във всички кръгове. Авторът видя как се присъединиха към него, за да се противопоставят на произвола и на неправдата, дори ония, които нахвърляха най-настървено срещу него дотогава. Ако по случайност някои чувства на закоравяла ненавист продължиха да се проявяват, то тези, които се вдъхновяваха от тях, сега съжаляват за временното съдействие, което оказаха на властниците. Всички почтени и лоялни хора измежду враговете на автора дойдоха при него, за да му подадат ръка, готови да подемат отново литературните спорове след приключване на политическата борба. Във Франция, когато някой е подложен на преследване, той няма вече други врагове освен оня, който го преследва.

Сега, след като вече установихме, че постъпката на министъра е отвратителна, неокачествима и невъзможна от юридическо гледище, ако пожелаем да я обсъдим като груб факт и да подирим от какви елементи е съставен този факт, първият възникнал въпрос е следният — и няма човек, който да не си го зададе: „Каква може да бъде подбудата за подобна мярка?“

Трябва да го кажем, защото това е така — и ако в един бъден ден някои поискат да се занимават с нашите дребни хорица и дребни нещица, това няма да бъде най-малко любопитната подробност на въпросното забавно събитие: ония, които провеждат цензурата у нас, изглежда, се чувстват оскърбени в своята представа за нравственост от „Кралят се забавлява“. Пиесата била накърнила чувството за приличие у жандармите: бригадата, командвана от Леото, присъствала на представлението и го намерила за безнравствено, а службата за защита на морала си закрила лицето от срам. Господин Видок^[3] се изчервил. Най-сетне, ето каква е чисто и просто паролата, дадена от цензурата на полицията и която от няколко дни насам се шушука около нашето име: „Тая пиеса е неморална.“ Хайде, господари мои! Мълчание по тази точка!

Нека се обясним все пак — но не с полицията, на която аз, почтен човек, забранявам да говори по тези въпроси — а пред малкото достойни за уважение и добросъвестни хора, които, било че са повярвали на подобни приказки или че самите те зле са изтълкували представлението, са се увлекли дотам да споделят това мнение — за което може би само името на набедения поет би трябвало да бъде достатъчно опровержение. Сега вече тая драма е отпечатана. Ако не сте присъствали на нейното представление, прочетете я. Ако пък сте били на него, пак я прочетете. Спомнете си, че това представление беше по-скоро битка, отколкото спектакъл — нещо като битката при Монлери^[4] (нека ни бъде позволено това до известна степен амбициозно сравнение). При тая битка и парижаните, и бургундците са претендирали, че са спечелили победата както твърди Матийо.

Неморална ли е пиесата? Вярвате ли го? Неморална по съдържание? Ето какво е съдържанието: Трибуле^[5] е уродлив. Трибуле е болен. Трибуле е дворцов шут — тройна злочестина, която го озлобява. Трибуле мрази краля, защото е крал, той мрази придворните, защото са придворни, мрази и хората, защото всички нямат гърбица като него. Едничкото му развлечение е да поражда непрекъснати конфликти между придворните и краля, да прави така, че по-слабият да бъде смазван от по-силния. Той покварява краля, развращава го и го затъпява морално. Той го подтиква към тирания, към невежество, към порок. Той го подбужда да се втурне безогледно сред семействата на благородниците, като непрекъснато му сочи с пръст жената, която трябва да прелъсти, сестрата, която трябва да похити, дъщерята, която трябва да опозори. Кралят в ръцете на Трибуле не е нищо друго освен една всемогъща марионетка, която разбива живота на всички, между които шутът го тласка да се подвизава.

Веднъж, по време на едно празненство — в момента, когато Трибуле подстрекава краля да похити жената на Дьо Косе, — Дьо Сен Валие^[6] прониква при краля и смело го упреква за опозоряването на Диан дьо Поатие. Трибуле осмива и се гаври с този баща, чиято дъщеря кралят е похитил. Бащата вдига ръка, за да прокълне Трибуле. От това произтича цялата пиеса.

Истинският сюжет на тая драма е проклятието, изречено от Дьо Сен Валие. Слушайте. Вие гледате второ действие. Върху кого е паднало това проклятие? Върху Трибуле, шута на краля? Не. То е паднало върху Трибуле, който е човек, който е баща, който има сърце, който има дъщеря. Трибуле има дъщеря — това е всичко. Трибуле няма нищо друго на света освен дъщеря си и той я крие от хорските погледи в един безлюден квартал, в една усамотена къща. Колкото повече разнася из града заразата на разврата и на порока — толкова по-уединена и откъсната от света той държи дъщеря си. Той възпитава детето си в дух на невинност, на вяра и на целомъдрие. От всичко най-много Трибуле се страхува тя да не изпадне във властта на злото, защото знае — той, лошият човек, какви страдания я чакат. И ето! Проклятието на стареца ще полети Трибуле, ще падне върху едничкото същество, което той обича на света — върху неговата дъщеря.

Същият този крал, когото Трибуле тласка към похищения на жени, ще отвлече дъщерята на Трибуле. Шутът ще бъде сразен от провидението точно по същия начин, както и Дьо Сен Валие. А след като дъщеря му бъде прелъстена и погубена, самият той ще устрои капан на краля, за да отмъсти за нея — но неговата собствена дъщеря ще попадне в този капан. И тъй, Трибуле има двама възпитаници — краля и дъщеря си; краля, когото той насърчава в порока, и дъщеря си, която възпитава под знака на добродетелта. Единият ще погуби другия. Той иска да отвлече госпожа Дьо Косе, а отвлича дъщеря си; иска да убие краля, за да отмъсти за дъщеря си, а убива нея самата. Наказанието не спира насред път: проклятието, изречено от бащата на Диан, пада върху бащата на Бланш.

Безсъмнено не сме ние, които ще решим дали това е една добра драматургична идея, но бездруго това е една морална идея.

В основата на едно друго произведение на автора се намира фаталността. В основата на „Кралят се забавлява“ е провидението.

Изрично повтаряме: не с полицията разискваме тук — ние не й правим тая чест, а с оная част от обществото, на която това разискване може да се стори необходимо. Да продължим.

Ако тази творба е морална по своя замисъл, нима е неморална в изпълнението си? Според нас, поставен така, въпросът отпада от само себе си, но нека видим какво става по-нататък. Вероятно няма нищо неморално нито в първо, нито във второ действие. Да не би драматичната ситуация в трето действие да ви шокира? Прочетете третото действие и ни кажете съвсем честно дали впечатлението, което се излъчва от него, не е дълбоко пропито с непорочност, с добродетел и честност!

Да не би пък четвърто действие да ви шокира? Но откога не е вече позволено на един крал да ухажва на сцената някоя прислужница в странноприемница? Това не е ново нито в историята, нито в театъра. Нещо повече: историята ни позволяваше да ви покажем Франсоа I пиян във вертепите на улица Пеликан. Да отведем един крал в място с лоша слава — също така не би било нищо ново. В гръцкия театър, който е класическият театър, това се е правело; Шекспир, който олицетворява романтическия театър, също пише за такива неща. Е, добре! Авторът на нашата пиеса не е сторил подобно нещо. Той е в течение на всичко, писано за дома на Салтабадил. Но защо да му приписваме онова, което той не е казал? Защо да насилваме нещата и да твърдим, че той е преминал границата, която е всичко в подобни случаи — но която той не е преминал? Тая циганка Магелона, толкова оклеветена, положително не е по-безсрамна от всички Лизети и Мартони в стария театър, бърлогата на Салтабадил е странноприемница, пивница; кабарето „Шишарката“ е подозрителен хан, разбойническо свърталище, но не и публичен дом. Това място е зловещо, страшно, отвратително и ако щете, всяващо ужас, но не безнравствено.

Какво друго остава? Подробностите на стила. Четете.

Авторът приема за съдници на строгата нравственост на неговия стил същите ония лица, които се ужасяват от дойката на Жулиета и от бащата на Офелия, от Бомарше и от Реняр^[7], от „Училище за жени“ и от „Амфитрион“^[8], от Данден и Сганарел^[9], както и от знаменитата сцена в „Тартюф“ — „Тартюф“, който навремето си е бил също обвинен в неморалност! Само че там, където е трябвало да бъде откровен, авторът е сметнал, че е длъжен да бъде такъв, на своя собствена отговорност, но винаги с необходимата сериозност и чувство за мярка. Той се стреми към нравственост, а не към лицемерно добродетелно изкуство.

И ето че против тая пиеса министерството се опитва да разпали толкова предубеждения! Неморалността, безнравствеността — в случая те са разобличени. Колко жалко е всичко това! Властите са имали свои тайни съображения (и ние ще ги посочим след малко), за да насаждат срещу „Кралят се забавлява“ предразсъдъци у колкото е възможно повече хора. Властта би искала публиката да отиде дотам, че да задуши тази пиеса, без да я чуе, поради някаква въображаема вина, както Отело удушава Дездемона. Honest Jago!^[10]

Но тъй като се установява, че Отело не е удушил Дездемона, Яго е този, който разкрива истинския си лик и се нагърбва с това. На другия ден след представлението пиесата е забранена със заповед.

Безсъмнено, ако ние бихме се принизили да приемем поне за момент тази смешна измислица, че в случая не друго, а грижата за обществения морал вълнува нашите власти и че те, почувствали се възмутени от царящата разпуснатост в някои театри от две години насам, най-сетне са загубили търпение и — позовавайки се на всички закони и всички аспекти на правото — са поискали да създадат прецедент една творба и един автор, то трябва да признаем, че както изборът на творбата, така и изборът на автора са в еднаква степен странни. И наистина, кой е човекът, срещу когото тези късогледи управници така нелепо се нахвърлят? Това е писател, чийто талант може да бъде оспорван от всички, но характерът му — от никого. Той е човек с проверена, доказана и установена почтеност — нещо рядко и достойно за уважение в наше време. Той е един поет, същата тая разпуснатост на театрите би накарала пръв да се възмути и да възнегодува и който преди осемнадесет месеца — след като се пръсна слух, че инквизицията щяла незаконно да бъде възстановена в нашите театри — отиде лично, придружен от неколцина други автори на драматични произведения, да предупреди министъра, че би трябвало да се въздържи от подобна мярка. Този поет смело изиска да се въведе репресивен закон срещу крайностите и злоупотребите в театъра, като същевременно протестира против цензурата със строги изрази, които министърът сигурно не е забравил.

Този автор е предан на изкуството художник, който никога не се е стремил към евтин успех и който е свикнал през целия си живот да гледа публиката право в лицето. Той е човек искрен и с умерени възгледи и неведнъж е повеждал борба за пълна свобода и против всякакъв произвол — човек, който през 1829 г., последната година от Реставрацията, отблъсна всичко, което тогавашното правителство му предлагаше, за да го обезщети за забраната, наложена над „Марион Дьолорм“, и който една година след това, през 1830, непосредствено след Юлската революция, въпреки всичко, което можеха да му подскажат неговите материални интереси, отказа да бъде играна същата тази „Марион Дьолорм“, и то дотогава, докато тя би могла да дава повод за нападки и обиди против сваления крал, който я беше забранил. Това безсъмнено е едно съвсем естествено поведение, към което би се придържал всеки почтен човек на негово място, но което може би би трябвало да го направи неуязвим по отношение на всякаква цензура. По повод на това свое поведение именно той написа следното през месец август 1831 г.: „Впрочем скандалните успехи, постигани с политически намеци, не го радват, той си го признава. Такива успехи са евтини и нетрайни… Тъкмо когато няма вече цензура, авторите трябва сами себе си да цензурират честно, по съвест, строго. Само така те ще издигнат на нужната висота достойнството на изкуството. Когато има пълна свобода, творецът трябва да я пази с цената на всичко.“ (Вж. предговора на „Марион Дьолорм“. — Б.а.)

Съдете сами сега. От една страна, пред вас стоят човекът и неговото творчество, а от друга — министърът и неговите действия.

Сега, когато мнимата безнравственост на тая драма е отхвърлена, сега, когато виждаме рухнал в краката ни целият куп от злонамерени и срамни съображения, които бяха стъкмени и насочена против автора, време е вече да посочим истинската подбуда за мярката, взета срещу него: подбуда задкулисна, подбуда дворцова, подбуда тайна, подбуда, която не се съобщава, подбуда, която човек не смее сам да си признае, подбуда, която тъй добре съумяха да прикрият зад един претекст. Тази подбуда започна вече да си проправя път сред обществото — и то правилно я отгатна. Ние няма да кажем нищо повече по този въпрос. И може би е от полза за нашата кауза да дадем тъкмо ние пример за вежливост и сдържаност. Добре е урокът по достойнство да бъде даден от индивида на правителството, от оня, който е преследван — на оня, който преследва. Впрочем ние не сме от тези, които, за да излекуват раната си, възнамеряват да подлютяват раната на някой друг. За съжаление напълно вярно е, че в третото действие на тази пиеса има един стих, в който неуместната „прозорливост“ на някои приближени до двореца лица ги е накарала да открият намек (представете си: „намек“), за който нито публиката, нито авторът са помисляли дотогава — но който, след като вече е бил изтъкнат по тоя начин, се превръща в кръвно и най-жестоко оскърбление. За съжаление вярно е също така, че тоя стих е бил достатъчен, за да бъде дадена заповед на изпадналата в състояние на объркване рекламна служба на Комеди Франсез да не поднася вече нито веднъж на любопитството на публиката малкия бунтовнически израз: „Кралят се забавлява“.

Ние няма да цитираме тук въпросния стих, който прилича на нагорещено желязо; дори и да го посочим другаде, това би било само от крайна необходимост, и то ако — вследствие непредпазливостта на други — бъдем заставени да се защитим. Ние няма да съживяваме стари исторически скандали. И ще избавим, доколкото е възможно, една високопоставена личност от последиците, произтичащи от безразсъдните постъпки на някои придворни. Човек може да води благородна война дори и против крал. Ние смятаме да воюваме по тоя начин. Само че нека силните на деня поразмислят относно неудобството да имаш за приятел човек, който — като мечката — не е способен другояче да заличи незабележимите намеци, паднали върху лицето ви, освен като ги смаже с камъните на цензурата.

Ние дори не знаем дали няма да проявим в борбата известно снизхождение към самия министър. Всичко това, да си признаем, ни кара да изпитваме голямо съжаление. Правителството, дошло след Юлската революция, е съвсем наскоро родено, има зад себе си едва тридесет и три месечно съществуване, едва е стъпило на краката си и дори когато се гневи, то е по детски. Заслужава ли си наистина да изразходваме против него гнева на зрялата възраст? Когато възмъжее, ще видим.

Ако погледнем обаче за миг на въпроса само от лична гледна точка, споменатата конфискация, извършена от страна на цензурата, причинява може би повече щети на автора на тая драма, от колкото на когото и да било друг. Четиринадесет години вече, откакто той пише, и до този момент няма нито една негова творба, която да не е удостоявана за съжаление с честта да бъде избрана за бойно поле веднага след появата си и която още отначало да не е била затрупана, за повече или по-малко време, под вдигнатия около нея прах, пушек и шум. Ето защо, когато той дава да се играе негова пиеса в театъра — понеже не може да разчита още от първата вечер на спокойна зала, — това, което преди всичко има значение за него, е броят на поредните нейни представления. Ако се случи още в деня на премиерата гласът му да бъде заглушен от вдигнатата врява и мисълта му да не бъде добре разбрана, следващите дни могат да поправят впечатлението от първия ден.

„Ернани“ бе играна сред буря, но издържа петдесет и три представления, „Марион Дьолорм“ бе играна сред буря, но броят на нейните спектакли достигна шестдесет и един. „Кралят се забавлява“ също предизвика буря. И благодарение на един насилнически акт от страна на министерството тази пиеса бе представена само веднъж. Безсъмнено на автора бе нанесена голяма вреда. Кой ще му възвърне непокътнат и в първоначалния му вид този трети, тъй важен за него опит? Кой ще му каже от какво би била последвана тази премиера? Кой ще му върне публиката, която би дошла през следващите дни — тая публика, която обикновено е безпристрастна, публика без приятели и без неприятели, публика, която поучава поета и на която той дава своята поука?

Любопитен е моментът на политически преход, в който се намираме. Това е един от ония моменти на всеобща умора, при които всички деспотични деяния са възможни дори в едно общество, дълбоко проникнато от идеи за еманципация и за свобода. През юли 1830 година Франция извървя дълъг път; тя изживя три щастливи дни и измяна, три важни етапа в полето на цивилизацията и прогреса. Сега мнозина се задъхват, мнозина желаят да се направи почивка. Опитват се да възпрат хората със самоотвержен дух, които не се уморяват и вървят все напред. Опитват се също така да изчакат закъснелите и да им дадат време да настигнат другите. Оттам иде един особен страх от всичко, което върви напред, от всичко което се движи, от всичко, което говори и мисли. Странно положение, което само по себе си е понятно, но трудно може да се определи. Това са всички онези, които се боят от великите идеи. Това е съюзът на тези, чиито интереси са заплашени от настъплението на теориите. Това е търговията, която се бои от новите философски системи, това е търговецът, който иска да продава; това е улицата, която вдъхва страх на хората зад тезгяха; това е въоръженият магазин, който се отбранява.

По наше мнение правителството злоупотребява с тази склонност към бездействие и с тоя страх от големи поврати. То стигна дотам, че тиранизира на дребно. И по отношение на нас, и по отношение на себе си то греши. Ако си мисли, че сега умовете са обхванати от безразличие към идеите за свобода, то се лъже. Има само умора. Един ден ще му бъде потърсена по-строга сметка за всички противозаконни действия, които виждаме да се трупат от известно време насам. Колко дълъг път ни накара то да извървим! Преди две години можехме да изпитваме опасения относно запазването на реда, а сега сме заставени да тръпнем за свободата. Въпроси, отнасящи се до свободата на мисълта, на ума и на изкуството, се решават с чувство за непогрешимост от везирите на краля на барикадите. Твърде печално е да се гледа как приключва Юлската революция: mulier formosa superne^[11].

Безсъмнено, ако вземем под внимание само не дотам голямата важност на въпросната творба и на въпросния автор, правителствената мярка, от която те са засегнати, не е кой знае каква. Това е само един зломишлен малък литературен преврат, чиято единствена заслуга е, че не е в голяма дисхармония с колекцията от произволи, след които се нарежда. Но ако погледнем нещата от по-голяма висота и в по-широка перспектива, ще видим, че даденият случай не се отнася само до една драма и до един поет, но — както вече казахме отначало — и свободата, и собствеността са изцяло въвлечени в този въпрос. В случая се засягат висши и твърде сериозни интереси. И въпреки че е принуден да сложи начало на тази важна акция, като заведе обикновен търговски процес срещу Комеди Франсез — понеже не може направо да атакува самия министър, който става недостъпен поради отказа на Министерския съвет да приема жалби, — авторът се надява, че неговата кауза ще бъде в очите на всички една голяма кауза — в деня, когато той ще се яви пред Търговския съд, отдясно на него ще стои свободата, а отляво — собствеността. Ако стане нужда, той сам ще пледира за независимостта на своето изкуство. Авторът ще защити твърдо своето право, с необходимата сериозност и простота, без омраза срещу когото и да било, а също и без страх. Той разчита на съдействието на всички, на искрената и сърдечна подкрепа на печата, на справедливото обществено мнение, на справедливостта на съдилищата. И ще успее — той не се съмнява в това. Обсадното положение ще бъде вдигнато както в областта на литературата, така и в областта на политиката.

А когато това стане, когато се завърне у дома си, носейки със себе си — непокътната, ненарушима и свещена — своята свобода на поет и гражданин, той спокойно ще се залови отново с делото на своя живот, от което насилствено го откъсват и което той би желал да не изоставя нито за миг. Той знае, че трябва да върши своята работа и нищо не ще го отвлече от нея. В дадения момент му се пада да играе политическа роля: той не я е търсил, но я приема. Наистина властта, която ни е взела на прицел, няма да спечели много нещо, ако ние, хората на изкуството, напуснем своята всекидневна задача — добросъвестна, спокойна, искрена и дълбока, своя свещен дълг, наш дълг в миналото и в бъдещето, за да се смесим — възмутени, обидени и строги — с оная непочтителна и подигравателна аудитория, която от петнадесет години насам гледа как се изнизват, съпроводени от дюдюкания и освиркания, известен брой злополучни и нескопосани политици, които си въобразяват, че изграждат някакъв социален строй само защото отиват с мъка всеки ден, облени в пот и запъхтени, да мъкнат купища законопроекти от двореца Тюйлери в Пале Бурбон и от Пале Бурбон в Люксембургския дворец.