Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Le roi s’amuse, 1832 (Обществено достояние)
- Превод от френски
- Иван Теофилов, 1967 (Пълни авторски права)
- Форма
- Пиеса
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
- stomart (2011 г.)
Издание
Виктор Юго. Избрани творби в осем тома. Том 6. Драми
Френска, първо, второ и трето издание
Преводачи: Стоян Бакърджиев, Иван Теофилов, Гено Генов, Димитър Симидов
Редакционна колегия: Гено Генов, Георги Цанков, Иван Теофилов, Симеон Хаджикосев
Водещ редактор: Силвия Вагенщайн
Редактори: Албена Стамболова, Силвия Вагенщайн, Иван Теофилов
Оформление: Николай Пекарев
Рисунка на обложката: Раймон Морети
Художник-редактор: Стефан Десподов
Технически редактор: Езекил Лападатов
Коректори: Стефка Добрева, Здравка Славянова
Дадена за набор: януари 1990 г.
Подписана за печат: юни 1990 г.
Излязла от печат: август 1990 г.
Формат: 84×108/32
Печатни коли: 40,50
Издателски коли: 34,02
ДП „Димитър Благоев“ — София, 1990 г.
ДИ „Народна култура“ — София, 1990 г.
История
- — Добавяне
Сцена трета
Маро, после придворните, после Трибуле.
ДЬО ГОРД (на Маро)
Е, да влезем ли, за бога?
МАРО
Отмъкна я лъвът във своята бърлога.
ДЬО ПАРДАЙАН (скача от радост)
О! Беден Трибуле!
ДЬО ПИЕН (който е останал на вратата, съсредоточено гледа навън)
Шт! Той е.
ДЬО ГОРД (на придворните)
Тишина!
Да се покажем тук в най-мила светлина.
МАРО
Той може само мен единствено да клъвне.
Нали говори с мен.
ДЬО ПИЕН
Да бъдем хладнокръвни.
Влиза Трибуле. Нищо в него не изглежда променено. Той е с обичайния си костюм и обичайното си безразличие на шут. Само че е много бледен.
ДЬО ПИЕН (дава си вид, че продължава започнат разговор, намигвайки с очи на по-младите придворни, които едва сдържат смеха си, като виждат Трибуле)
Ей, здрасти, Трибуле! — Тогава ред по ред
роди се песента във форма на куплет.
Бурбон, видял Марсилия
(пее)
попитал своя стан:
— Къде да търсим милия
и славен капитан?
ТРИБУЛЕ (продължава песента)
До връх Куломб пътували
с измъчено лице.
Качили се, студували
и духали в ръце.
Иронични смехове и аплодисменти.
ВСИЧКИ
Отлично!
ТРИБУЛЕ (излиза бавно на авансцената, настрана)
Где е тя?
(Отново тананика.)
Качили се, студували
и духали в ръце.
ДЬО ГОРД (ръкопляска му)
Ей, браво, Трибуле!
ТРИБУЛЕ (разглежда смеещите се край него лица, настрана)
Участвували са те! Познавам…
ДЬО КОСЕ (удря по рамото Трибуле, с груб смях)
Не е зле
да кажеш нещо, шут!
ТРИБУЛЕ (на останалите, като сочи Дьо Косе)
Как жалко той се смее!
(Подражава гласа на Дьо Косе.)
Да кажеш нещо, шут!
ДЬО КОСЕ (продължава да се смее)
Най-новото кое е?
ТРИБУЛЕ (измерва го от главата до краката)
Че щом се правите на много духовит,
добивате дори и по-отблъскващ вид.
През първата част на тази сцена Трибуле има вид на човек, който наблюдава, търси, проучва. По-скоро погледът му изразява това безпокойство. От време на време, когато мисли, че не го гледат, той премества някой стол или натиска дръжката на някоя врата, за да провери дали е затворена. Но разговаря с всички както винаги с подигравателен и непринуден тон. Придворните от своя страна се подсмихват помежду си и си разменят знаци, говорейки едновременно за различни неща.
Къде я крият те?… Запитам ли — ей богу,
ще ме удавят в смях!
(Пристъпва с весел вид към Маро.)
Маро, щастлив съм много!
Ти хрема май не си получил през нощта.
МАРО (преструва се на изненадан)
През тази нощ?
ТРИБУЛЕ (намигва му, съучастнически)
Каква разходка? Красота!
МАРО
Какво? Разходка?
ТРИБУЛЕ (поклаща глава)
Да!
МАРО (с невинен вид)
Когато светлината
угасна във града, аз бях завит в кревата.
Събудих се едва при изгрев-слънце аз.
ТРИБУЛЕ
Не си излизал? А! Сънувал съм тогаз!
(Забелязва върху масата носна кърпичка и се спуска към нея.)
ДЬО ПАРДАЙАН (тихо на Дьо Пиен)
На мойта кърпичка разглежда монограма.
ТРИБУЛЕ (подхвърля кърпичката, настрана)
Не, не е нейна.
ДЬО ПИЕН (на неколцина млади хора, които се смеят в дъното)
Шт!
ТРИБУЛЕ (настрана)
Къде е, щом я няма?
ДЬО ПИЕН (на Дьо Горд)
Защо се смеете?
ДЬО ГОРД (посочва Маро)
Ей богу, тази чест
се пада на Маро!
ТРИБУЛЕ
Тъй радостни са днес!
ДЬО ГОРД (на Маро, със смях)
Я не ме гледай тъй и дръж си там езика,
че ще запратя аз на твоя гръб смешника.
ТРИБУЛЕ (на Дьо Пиен)
А кралят спи?
ДЬО ПИЕН
Да, спи!
ТРИБУЛЕ
Останал съм без ум —
в апартамента му не се ли чува шум?
(Тръгва към вратата.)
ДЬО ПАРДАЙАН (задържа го)
Не го събуждай!
ДЬО ГОРД
Чуй, виконт, каква забавна
история Маро разказва. Просто славна!
За трима души. Те се върнали от път…
Кой знае откъде… И сварили да спят
жените си, но не сами, а с други…
МАРО
Скрити?
Да, развален морал! Такива ни са дните!
ДЬО КОСЕ
Жени! Изменници!
ТРИБУЛЕ (на Дьо Косе)
Внимавайте!
ДЬО КОСЕ
Защо?
ТРИБУЛЕ
Пазете се!
ДЬО КОСЕ
Защо?
ТРИБУЛЕ
Че виждам нещо, то
на вашето ухо, Косе, виси удобно.
ДЬО КОСЕ
Какво? Какво?
ТРИБУЛЕ (с открита подигравка)
Едно събитие подобно!
ДЬО КОСЕ (заканва му се, гневно)
Хм!
ТРИБУЛЕ
Вижте този звяр забавен срещу мен!
Издава рев такъв, щом той е разярен!
(Подражава гласа на Косе.)
Хм!
Общ смях. Влиза Придворен от свитата на кралицата.
ДЬО ПИЕН
Водрагон, кажи!
ПРИДВОРНИЯТ
Кралицата нарежда
да викна краля ни. По спешност е, изглежда.
Дьо Пиен му прави знак, че е невъзможно. Придворният настоява.
Нали мадам Брезе я няма, господа?
ДЬО ПИЕН (нетърпеливо)
Той спи.
ПРИДВОРНИЯТ
Че преди миг във вашата среда
бе той.
ДЬО ПИЕН (все по-разгневен, прави знаци на Придворния, които той не разбира и които Трибуле внимателно наблюдава)
На лов е.
ПРИДВОРНИЯТ
Как? Нима той сам замина,
без ни един кучкар? Та ловната дружина
е тук.
ДЬО ПИЕН (настрана)
О, дявол!
(В очите на Придворния, гневно.)
Той не иска никой друг
да вижда днес, сеньор! Това е.
ТРИБУЛЕ (внезапно с гръмък глас)
Тя е тук!
Да, с краля е!
Придворните са поразени.
ДЬО ГОРД
Какво му става? Той бълнува?
Тя!?
ТРИБУЛЕ
Знаете коя всъщност ме вълнува.
Да. Проста работа: „Върви си у дома!“
Но вие тук — Косе, Пиен и Сатана,
Брион, Монморанси, не вдигнахте ли снощи
от моя дом една жена? Мълчите още?
Сеньор Дьо Пардайан, там бяхте през нощта!
Ще си я върна аз отново! Тук е тя!
ДЬО ПИЕН (смее се)
С любовницата си загубил и ума си.
Търси я другаде!
ТРИБУЛЕ (настръхнал)
Аз търся дъщеря си!
ВСИЧКИ
О, дъщеря!
Общо изумление.
ТРИБУЛЕ (скръства ръце на гърдите си)
Да-да! И никак не съм луд!
Мълчите? Смейте се! Или не може шут
да бъде и баща на дъщеря любима?
И господар, и вълк семейство също има!
Защо да нямам аз? Но стига! Без слова!
(Със страшен глас.)
Шегувате се, знам. Но свършвайте с това!
Аз искам своето дете! Ах, как беснеят,
шушукат си за туй и даже ми се смеят.
Но плюя върху тях… Как тържествуват те!
Сеньори, търся тук аз своето дете!
(Спуска се към вратата.)
О, там е!
Всички придворни застават пред вратата и му преграждат пътя.
МАРО
Лудостта към ярост го отнася.
ТРИБУЛЕ (отстъпва, в отчаяние)
Придворни! Сатани! Ах, прокълната раса!
Отнели са ми те детето! Мойта чест!
В очите им една жена е нищо днес!
Щом кралят ни е крал, приел живот развратен,
с готовност и без жал сеньорът непохватен
жена си би му дал… Девича чест? О, не!
Това е празен лукс, ненужен тук поне.
Жената е имот — имение по-точно,
която плаща дан на краля, и то срочно.
Принася полза тя — като внезапен дъжд,
и даже орден е върху врата на мъж,
цял куп блага, растящ минута след минута…
(Гледа ги право в очите.)
Кон между вас сега би казал — лъже шута?
Нали е истина? Да, всеки тук без жал
(минава от един на друг)
веднага би продал, ако не е продал,
за име и за пост, за титла благородна
(на Дьо Брион)
жена си!
(На Дьо Горд.)
Ти — сестра!
(На младия Дьо Пардайан.)
А ти — и майка родна!
ЕДИН ОТ ПАЖОВЕТЕ (налива си чаша вино, пие, напявайки)
Бурбон, видял Марсилия,
попитал своя стан:
— Къде да търсим милия…
ТРИБУЛЕ (обръща се)
Да знам какво дрънчиш — в нахалната уста
ще счупя чашата ведно със песента.
(Към всички.)
Кой би повярвал? О, испанските херцози —
Вермандоа, на Карл Велики внук, и този,
Брион, внук на херцог Милански, Пардайан,
след тях един Пиен, един Горд-Симиан,
един Монморанси, все имена могъщи,
детето да крадат на клет човек от къщи.
Не подобава туй на родове-слънца!
Зад тези гербове — най-низките сърца!
Не сте от тях! Не сте! Сред свирки и скандали
с придворните слуги са майките ви спали!
От тази смес сте. Да!
ДЬО ГОРД
Ей, шут!
ТРИБУЛЕ
И колко днес
ви даде този крал — да купи мойта чест?
Плати ли ви, кажете!
(Скубе косите си.)
Аз имам нея само.
И ако исках — тя е млада, пречка няма, —
той би платил на мен.
(Оглежда всички.)
Или пък този крал
си е въобразил, че нещо би ми дал?
Но може ли и мен да стори благороден?
И строен, и красив, на другите подобен?
Ад! Всичко той ми взе! И вашата игра
как подло се скрои, как гнусно разигра?
Мерзавци! Подлеци! Безсъвестни бандити!
Злодеи и крадци! Убийци на жените!
Сеньори! Искам си момичето. За мен
е нужно! Още ли ще го държите в плен?
О! Вижте таз ръка — тя не е знаменита,
ръка на прост човек, селяк, с бразди покрита.
За веселяци тя съвсем не е беда,
тя няма шпага, но е с нокти, господа!
Предълго чаках аз! Детето ми е нужно!
Ей, отворете ми вратата!
(Отново се спуска разярен към вратата, препречена сега от всички придворни. Бори се известно време, след това отива на авансцената и пада на колене запъхтян, останал без сили.)
Всички дружно
срещу един! Добре!
(Облян в сълзи.)
Аз моля насълзен.
(Към Маро.)
Маро, ти неведнъж си се шегувал с мен.
И ако си с душа и мислене свободно
и под ливреята таиш сърце народно,
кажи, къде е тя? О, тя е тук, нали?
Не можем ли със теб — спокойно помисли! —
да бъдем срещу тях единни, като братя?
Та само ти си тук единствен с ум в главата.
Мой мил Маро! Мълчиш…
(Пълзи на колене към придворните.)
Пълзя… Дори така
аз моля прошка днес в самите ви крака.
Не съм добре… Над мен се съжалете вие!
Понесъл бих друг път аз ваште дяволии.
Но често случва се — поискам да вървя
и нещо ме скове. Мълчал съм за това.
Да. Често лоши дни човек в живота има.
Аз бях придворен шут от не една година.
За милост моля! Аз съм гърбав и болнав.
Играчката си тъй не счупвайте със гняв.
На този Трибуле се смяхте дни и нощи.
Наистина не знам какво да кажа още…
О, мойта дъщеря върнете! Тук е тя.
Не я ли криете зад кралската врата?
Съкровището ми! Добри сеньори! Моля!
Какво да правя аз без нея? Нямам воля.
И моята съдба е вече черен ад.
Единствен дар бе тя за мен на тоя свят!
Всички продължават да мълчат.
(Той се изправя в отчаяние.)
Мълчание и смях! Това сте всъщност вие.
С наслада гледате как клетникът се бие
в гърдите, скубейки коси обезумял.
Една нощ още, и съвсем бих побелял!
Вратата на кралската спалня се отваря внезапно. Оттам излиза Бланш, обезумяла, с помрачен поглед; дрехите й са в безпорядък; с отчаян вид се хвърля в обятията на баща си.
БЛАНШ
Ах! Татко!
ТРИБУЛЕ (притиска я в обятията си)
Дъще! О, детето ми! Да, то е!
Ах, господа!
(Задушен от ридание и нервен смях.)
Това бе всъщност всичко мое!
Без нея моя дом е в траур. Ангел скъп!
Сеньори, мисля си, в една такава скръб
за тези стонове аз имам основание!
Това дете, това тъй прелестно създание!
Погледнеш ли го ти, и ставаш по-добър!
Не се изгубва то без викове до смърт!
(На Бланш.)
От нищо не се бой. Туй бе шега, ей богу!
Да се посмеят… Да, изплашиха те много!
Видяха моята любов към теб, дете,
и по-нататък, знам, ще ни оставят те.
(Към придворните.)
Нали?
(На Бланш, прегръща я.)
Щастлив съм аз, че виждам теб отново.
Сърцето ми трепти, щастлив съм, честно слово,
уж плачех, а сега и смях ми идва чак.
Изгубих те за миг, за да те срещна пак.
(Гледа я с безпокойство.)
Ти плачеш? Но защо?
БЛАНШ (скрива в длани почервенялото си и разплакано лице)
О, боже, как сме клети!
Срам!
ТРИБУЛЕ
Нещо каза ли?
БЛАНШ (скрива лицето си на гърдите му)
Не мога пред мъжете!
На вас бих казала…
ТРИБУЛЕ (треперещ от гняв, се обръща към кралската врата)
И нея! Ах, циник!
БЛАНШ (пада с ридание в нозете му)
Да бъда само с вас…
ТРИБУЛЕ (прави три крачки и прогонва с жест озадачените придворни)
Навън! Ако след миг
и кралят мине тук — о, нека се опита!…
(На Дьо Вермандоа.)
Кажете му, нали сте в неговата свита,
да не минава той насам, че аз съм тук!
ДЬО ПИЕН
Побъркан шут! Не съм видял подобен друг.
ДЬО ГОРД (прави му знак да излязат)
На луди и деца не се и възразява.
И даже трябва те да се щадят!
Излизат.
ТРИБУЛЕ (сяда във фотьойла на Краля и повдига дъщеря си от пода; с мрачен и спокоен глас)
Разправяй!
За всичко ми кажи!
(Обръща се и като вижда, че Дьо Косе е останал, надига се и му посочва вратата.)
Не ме ли чухте там?
ДЬО КОСЕ (отдръпва се, покорен от властния тон на шута)
Нахални шутове! От нищо нямат срам!
(Излиза.)