А. С. Серафимович
Железният поток (7)

VII

Скърцат обози, вървят войници, помахват ръце. На този очите се подули. На онзи — носът като едра слива. На трети — скулите се спекли: няма нито един без синини. Вървят, махат с ръце и весело разправят:

— Аз като го халосах по самата мутра, той току изпружи крака.

— А аз го сграбчих, стиснах му главата между краката си, че като почнах да го налагам по з… а, а той, мръсникът, като ме пипна за…

— Хо-хо-хо!… Ха-ха-ха!… — заляха се в смях редиците.

— Ами как ще идеш при булката сега?

Разказват весело и никой не може да си спомни как се случи така, че вместо да се колят и убиват, в дивия възторг на упоението те се бъхтиха един друг с юмруци по муцуните.

Водят четирима пленени в станицата казаци и по пътя ги разпитват. Очите им са угаснали, лицата в синини, кръвясали, и това ги сближава с войниците.

— Защо вие, кол ви в задника, решихте да ни биете по мутрите? Та нямате ли оръжие?

— Ами какво, като се напихме — сгърбушиха се виновно казаците.

Очите на войниците засвяткаха:

— А че откъде взехте?

— Ами ахвицерите, като стигнаха до близката станица, намериха закопани в земята, в една градина, двайсет и пет буренца, май че от Армавир ги докарали нашите, когато разрушавали спиртния завод, тогиз ги закопали. Ахвицерите ни строиха и тъй думат: „Ако превземете станицата, ще ви дадем ракията.“ А ние им кажем: „А вие ни я дайте по-напреж, тогиз ние ще ги пръснем като пилци.“ Е, те ни дадоха на всеки по две бутилки, ние ги изпихме — а да ядем не дадоха, та да ни хване по-силно. И се хвърлихме ние, а пушките ни пречат.

— А-а, мръсници!! — подскочи един войник. — Като свини — и из рамо замахна, та в зъбите да удари.

Задържаха го:

— Чака-ай! Ахвицерите ги насъскали, а ти него биеш?

Зад един завой се спряха и казаците започнаха да си копаят общ гроб.

А безкрайните обози, вдигайки кълба прах, които всичко закриваха, се движеха, скрибуцаха, извиваха се на десетки версти по междуселския път, а напред се синееха планини. В колите се червенееха нахвърляни възглавници, стърчаха гребла, лопати, качета, блестяха ослепително огледала, самовари, а между възглавниците, между купищата дрехи, постилки и парцали се виждаха детски главици, уши на котки, кудкудякаха в плетени кошници кокошки, вървяха вързани отзад крави и изплезили езици, и дишайки бързо, се влачеха, като се държаха в сенките на колите, рунтави, репеясали кучета. Скрибуцаха обозите с натрупана върху тях покъщнина — жените и мъжете жадно и в бързането си бяха нахвърляли в талигите всичко, което им беше попаднало под ръка, когато се налагаше да бягат из своите къщи от въстаналите казаци.

Не за пръв път се вдигаха така пришелците. През последно време избухването на отделни казашки въстания против съветската власт вече неведнъж ги пропъждаха от родните гнезда, ала това траеше два — три дни: идваше червената войска, въдворяваше реда — всички се връщаха назад.

Пък сега се проточи много дълго — втора седмица вече. А храна бяха взели само за няколко дни. И всеки ден, всеки час чакат — още малко и ще кажат: „Е, сега можете да се връщате“ — а пък то все по-далеч, все по-объркано; все по-силно се вдигат казаците; отвсякъде идват новини: из станиците се издигат бесилки, бесят пришелците. И кога ще свърши всичко това? А какво става с напуснатото стопанство?

Скърцат талиги, коли, фургони, посветват на слънцето огледала, люшкат се между възглавниците детски главици и на пъстри тълпи вървят войниците по пътя, по нивите край пътя, по бахчите, от които като скакалци са очистили до троха всички дини, пъпеши, тикви, слънчоглед. Няма роти, батальони, полкове — всичко се е смесило, объркало. Всеки върви, както и където му падне. Едни пеят песни, други спорят, крещят, псуват се, трети са се качили на колите и сънливо клюмат глави на всички страни.

За опасността, за врага никой не мисли. И за командирите никой не мисли. Когато се опитват да организират що-годе този течащ поток, пращат командирите на майната им и метнали пушките на рамо като тояги, с прикладите нагоре, пушат си лулите или пеят мръсни песни — „туй не ви е предишният режим“.

Кожух се губи в този непрекъснато леещ се поток и като че свита пружина натиска гърдите му: ако налетят казаците, всички ще паднат под сабите им. Една надежда има — надвеси ли се смъртта, всички като вчера дружно и послушно ще застанат в редици, само че няма ли да бъде късно? И нему се иска по-скоро да има тревога.

А в диво шумящия поток вървят и вървят демобилизираните от царската армия и мобилизирани от съветската власт; вървят доброволно постъпилите в червената войска, в мнозинството си дребни занаятчии — бъчвари, шлосери, калайджии, дърводелци, обущари, бръснари и особено много рибари. Всички те са преживявали със сух комат хляб пришелци, всички те са трудов народ, за когото идването на съветската власт внезапно повдигна крайчеца на завесата над живота — изведнъж се почувствува, че той може да бъде и не такъв кучешки, какъвто е бил. Все пак преобладаващата маса е селска. Тези са се вдигнали от своите стопанства почти всички. Останали са само богаташите — офицерите и заможните казаци не закачаха тях.

Странно поразявайки окото, олюляваха стройните си тела върху хубави коне кубански казаци — не, не са врагове, а революционни братя, казашка беднота, повечето фронтоваци, в сърцата на които сред дима, огъня и хилядите смърти революцията хвърли неугасима искра.

Ескадрон след ескадрон с рунтави калпаци, на които има червени лентички. И карабини през рамо, и блестят черни със сребро кинжали и саби — стройно, в ред сред този течащ безпорядък.

Клатят глави хубавите коне.

Ще се бият с бащи и братя. Дома оставиха всичко; къщи, добитък, покъщнина — стопанството е разорено. Вървят стройни, пъргави, алено се червенеят алените ленти, завързани от мила ръка на калпака, и пеят с младежки, силни гласове украински песни.

Любовно ги гледа Кожух: „Добре, момци! Във вас е цялата ни надежда.“ Любовно ги гледа, но още по-любовно гледа тази влачеща се наслуки сред облаците прах дрипава, боса пришелска орда — нали той е кръв от нейната кръв, плът от нейната плът.

И неотстъпно се точи зад него неговият живот като дълга полегата сянка, която можеш да забравиш, но от която не можеш да избягаш. Най-обикновена, степна, трудова, гладна, сива, неграмотна, тъмна-потъмняла, полегата сянка. Майка му е още млада, а лицето й е нарязано от бръчки като измъчена кранта — куп дечурлига са на ръцете й, държат се за полата й. Баща му — вечен казашки ратай, жилите си е изпокъсал: но колкото и да се трепеш, все едно — гол като тояга.

Кожух на шест години е вече селско пастирче. Степ, долове, овце, гора, крави, облаци бягат, а долу бягат сенките им — ето го неговото училище.

След това будният, отракан хлапак е в дюкяна на станичния кулак — скришом се научава и да чете; след това войник, война, турския фронт… Той е великолепен картечар. Изкачи се в планините с картечната си команда в тила на турците, в една долина — турският фронт се простираше по гребена. Когато турската дивизия, отстъпвайки, взе да се спуска към него, той заработи с картечницата, започна да коси — хората падат като трева — на откоси — и потече към него димяща, гореща кръв, а никога преди това той не беше мислил, че човешка кръв може да тече до коляно — ала това беше турска кръв и се забравяше.

За невижданата му храброст изпратиха го в школата за прапоршчици^[1]. Колко трудно беше! Главата му се пръскаше. Ала той с упоритостта на вол овладяваше учението и… пропадна. Офицерите му се смееха, офицерите възпитатели, офицерите преподаватели, юнкерите: един селендур решил да става офицер! Какъв простак… селендур… тъпо говедо! Ха-ха-ха… офицер!

Той ги мразеше мълчешката, стискаше зъби и гледаше под вежди. Върнаха го в полка като неспособен.

Пак шрапнели, хиляди смърти, кръв, стонове и пак неговите картечници (той имаше изумително око) косят и хората лягат на откоси като трева. Сред нечовешкото напрежение, сред смъртта, която всекиминутно витаеше около главата му, нямаше време да мисли в името на какво е тази кръв до колене — за цар, отечество, православна вяра? Може би — но като в мъгла е всичко. А близко, ясно е — да се издигне до офицер, да се издигне сред стоновете, кръвта, смъртта, да се издигне, както от пастирче се издигна до дюкянджийски прислужник. И спокойно, с каменни челюсти сред безумно пръскащите се шрапнели той се чувствува като в стопанството си на сенокос и ляга наоколо покосената трева.

Пращат го за втори път в школата за прапоршчици — има недостиг от офицери, през време на боевете винаги има недостиг от офицери, а той в действителност изпълнява длъжността на офицер, като командува понякога доста големи отряди и още не знае поражение. Та за войниците той е свой човек, земляк, също такъв земеделец като тях и те беззаветно вървят подир него, подир този корав, с каменни челюсти човек, вървят през огън и вода. В името на какво? За царя, отечеството, православната вяра? Може би. Но това е като в кървава мъгла, а наоколо — трябва да се върви, да се върви неизбежно: отзад — разстрел, а така весело е да се върви подир него, подир своя, подир селяка, подир коравия мъж.

Колко трудно, колко мъчително трудно! Главата му се пръска. Колко по-трудно е да усвоиш десетичните дроби, отколкото спокойно да вървиш на смърт под картечния огън.

И пак офицерите се превиват от смях — офицерите, натъпкали се в школата и с нужда и без нужда, повечето без нужда: нали тилът винаги е закътано местенце и е претъпкан със спасяващи се от фронта, а за спасяващите се, се създават хиляди ненужни тилови служби. Офицерите се превиваха от смях: селендур, кютук, мръсен простак!… Как се подиграваха, как го срязваха при отговорите, в края на краищата напълно правилни — все пак беше овладял материала.

И го върнаха, и го върнаха в полка по… неспособност.

Огнени блясъци на оръдия, пръскане на шрапнели, бездушно тътнене, кървавоогнен ураган „и смърт, и ад от всички страни“, а той като у дома си — селяк на мястото си.

Селякът на мястото си е твърд и упорит като вол, на всичко наляга като каменна канара; не напразно е украинец и черепът му се е надвесил над самите очи — мънички остри очи.

Затова, че е на мястото си сред тая смъртна работа за трети път, за трети път го изпращат в школата.

А офицерите се превиват от смях: пак ли? Селендур… простак… маймун!… И… и го връщат в полка — по неспособност.

Тогава от щаба нареждат ядосано: да се произведе прапоршчик — има голяма загуба на офицери.

Хе-хе! Голяма загуба на офицери — и в боевете, и в бягство в тила.

С презрение го произведоха прапоршчик. Яви се в ротата, а на раменете му лъщи — успя. И радостно му е, и не му е радостно.

Радостно: постигна все пак, постигна своето със страшен труд, с нечовешко напрежение. И нерадостно: лъщящото на раменете го отдели от своите, от близките, от земеделците, от войниците — от войниците го отдели, а до офицерите не го приближи: около Кожух се затвори празен кръг.

Офицерите не говореха гласно: „селендур“, „простак“, „маймун“, но на биваците, в стола, в палатките, навсякъде, дето се срещаха двама — трима души с пагони, около него оставаше празен кръг. Не говореха с думи, ала мълчаливо говореха с очи, с лице, с всяко движение: „простак, селендур, смрадлив кютук…“

Той ги мразеше спокойно, каменно, дълбоко-скрито. Мразеше. И презираше. И от тази омраза, и от своята отделеност от войниците се прикриваше със студеното си безстрашие сред хилядите смърти.

И внезапно всичко се разклати: и планините на Армения, и турските дивизии, и войниците, и генералите с учудено-смутени лица, и замлъкналите оръдия, и мартенските снегове по върховете, сякаш пространството тресна и се раззина нещо невиждано-чудовищно — невиждано, ала винаги живяло тайно в потайните кътчета, в дълбините; неспоменавано, но — когато стана, явно — беше просто, ясно, неизбежно.

Дойдоха хора, обикновени, със слаби, жълти фабрични лица и започнаха да раздират тази отворила се цепнатина, като все по-широко и по-широко я разтваряха. Заблика оттам вековната омраза, вековното потисничество, възмутилото се вековно робство.

За пръв път Кожух съжали, че на раменете му блести онова, към което така твърдо се бе стремял: той се оказа в едни редици с враговете на работниците, с враговете на селяните, с враговете на войниците.

След довтасалите октомврийски дни с погнуса скъса и захвърли пагоните и понесен от неудържимо шумящите потоци войска, устремили се към къщи, скрил се в тъмен ъгъл, като се мъчеше да не се показва, пътуваше в натъпкания друскащ конски вагон. Пияните войници пееха песни и ходеха на лов за укрили се офицери — не би се върнал, ако го бяха забелязали.

Когато пристигна, всичко лежеше разбито, целият стар строй, отношенията, а новото беше смътно и неясно. Казаците се прегръщаха с пришелците, хващаха офицерите и се разправяха с тях.

Като зрънца от мая паднаха сред ликуващото население пристигналите от заводите работници, нахлулите от потопените кораби моряци и Кубан бухна революционно като тесто. В станиците, в махалите, в селата — съветска власт.

Макар Кожух да не можеше да изрази с думи: „класи, класова борба, класово съзнание, класови отношения“, ала той дълбоко чувствуваше това от устата на работниците, схващаше го по усет, по чувство. И онова, което го изпълваше с каменна омраза — офицерството — сега се оказа дребно нищожество пред усещането, пред това чувство на неизмеримата класова борба: офицерството — това бяха само жалки лакеи на помешчика и буржоата.

А следите от спечелените някога с такава нечовешка упоритост пагони горяха раменете му: макар да го признаваха за свой, все пак — гледаха го накриво.

И пак така твърдо, със същата украинска упоритост той реши да изгори с нажежено желязо, със своята кръв, със своя живот следите и така да служи — не, неизмеримо повече да служи на бедняшката маса, кръв от кръвта на която сам беше.

А това дойде тъкмо навреме. Беднотията изкореняваше буржоазията. А тъй като за буржоа минаваха всички, които имаха един чифт гащи повече, момците ходеха по къщите, разбиваха раклите на всички, измъкваха и деляха, като на място навличаха дрехите на себе си: защото — равенство трябваше да има между всички.

Отбиха се и при Кожух, в негово отсъствие, взеха, каквито дрехи намериха, и върналият се Кожух остана така, както си беше — с изпокъсана рубашка, стара клепнала сламена шапка, лапатари, а жена му — само с една рокля. Махна Кожух с ръка, изпълнен с едно чувство, с една упорита мисъл.

Взеха момчетата да изравняват и казаците, но когато стигнаха до изравняването на земята, Кубан кипна и съветската власт беше пометена.

И Кожух върви сега сред скърцането, говоренето, шума, пръхтенето на конете и безкрайните облаци прах.